Книга 3

Джоузеф Хелър
Параграф 22 -  Част 1

На майка ми, на жена ми Шърли и на децата ми Ерика и Тед
Остров Пианоза се намира в Средиземно море, на осем мили южно от
Елба. Той е много малък и на него очевидно не би могло да се случи нито едно
от описаните събития. Подобно на мястото, където се развива действието,
героите в този роман също са измислени.
Имаше само една засечка… и това беше параграф 22.

1
Тексасецът
Това беше любов от пръв поглед.
Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.
Йосарян бе постъпил в болницата поради болки в черния дроб и
насмалко да се окаже, че страда от жълтеница. Докторите бяха озадачени от
обстоятелството, че болестта не е точно жълтеница. Ако излезеше жълтеница,
можеха да го лекуват. Ако не излезеше и му минеше, биха могли да го
изпишат. Но почти беше жълтеница и това ги объркваше през всичкото време.
Всяка сутрин при него идваха трима енергични и сериозни мъже с
дейни уста и бездейни очи, придружени от енергичната и сериозна сестра
Дъкет, една от сестрите в отделението, която не обичаше Йосарян. Те
поглеждаха закачения на леглото лист, на който бе отбелязана температурата
му, и припряно го разпитваха дали чувствува болки. Изглежда, се дразнеха,
когато им казваше, че положението му е все същото.
— И все още не сте ходили по нужда? — питаше полковникът.
Докторите се споглеждаха, когато той поклащаше глава.
— Дайте му още едно хапче.
Сестра Дъкет си записваше да даде на Йосарян още едно хапче и
четиримата минаваха на следващото легло. Никоя от сестрите не обичаше
Йосарян. Всъщност болката в черния дроб беше минала, но Йосарян си
мълчеше и докторите не подозираха нищо. Подозираха само, че ходи по нужда
и не казва никому.
В болницата Йосарян имаше всичко, което желаеше. Храната не беше
много лоша и му я носеха в леглото. Имаше и извънредни дажби прясно месо,
а през горещите часове следобед на него и на всички други поднасяха
изстуден плодов сок или изстудено мляко с шоколад. Освен докторите и
сестрите никой не го безпокоеше за нищо. За известно време сутрин трябваше
да цензурира писма, но след това беше свободен да прекарва остатъка от деня
си, като се излежава и с чиста съвест не върши нищо. Добре му беше в
болницата и не бе трудно да продължи да си лежи там, защото постоянно
имаше температура сто и един градуса по Фаренхайт!. На него му бе дори
много по-лесно, отколкото на Дънбар, който трябваше постоянно да пада по
очи, за да му носят храната в леглото.
След като реши да дочака края на войната в болницата, Йосарян написа
писма на всичките си познати, в които казваше, че е в болница, но не
споменаваше защо. Един ден му хрумна нещо по-добро. Писа на всичките си
познати, че заминава на много опасна мисия. „Искаха доброволци. Много е
опасно, но все някой трябва да свърши тази работа, ще ти пиша веднага щом
се върна.“ И оттогава не бе писал никому.
Всички офицери на лечение в отделението трябваше да цензурират
писмата на войниците, които лежаха в своите отделения. Това беше
еднообразна работа и Йосарян се разочарова, когато разбра, че животът на
войниците е съвсем малко по-интересен от живота на офицерите. След
първия ден у него вече нямаше никакво любопитство. За да наруши
еднообразието, той измисляше разни игри.
— Долу определенията! — заяви той един ден и всички наречия, и
всички прилагателни изхвърчаха от писмата, които минаха през ръцете му. На
следния ден обяви война на членовете. На още по-следващия ден достигна
много по-високо равнище на творчество — зачеркна всичко освен членовете.
Това създаде повече динамични междусловни напрежения и почти във
всички случаи посланието ставаше по-всеобщо. Скоро започна да гони части
от поздравленията и подписите, като оставяше главния текст непипнат.
Веднъж зачеркна всичко освен обръщението „Мила Мери“, а накрая написа:
„Копнея неутешимо за теб — Р. О. Шипман, свещеник във войската на
Съединените щати.“ Р. О. Шипман беше името на свещеника на авиогрупата.
Когато изчерпа всички възможности с цензурирането на писмата,
Йосарян се нахвърли на имената и адресите върху пликовете, като с
безгрижен замах на китката си зачеркваше имена на къщи и улици и
унищожаваше огромни градове, сякаш беше бог. Но параграф 22 изискваше
всяко цензурирано писмо да носи подписа на офицера, който го е цензурирал.
Йосарян изобщо не четеше повечето от писмата. На тези, които не четеше,
подписваше собственото си име. На останалите се подписваше „Уошингтън
Ървинг“. Когато това стана еднообразно, той започна да пише „Ървинг
Уошингтън“. Цензурирането на пликовете има сериозни отражения и стана
причина да преминат тръпки на тревога в някакъв безплътен щабен отдел.
Веднага в болницата бе изпратен разузнавач, който се преструваше на болен.
Всички знаеха, че е от контраразузнаването, защото постоянно питаше за
някакъв офицер на име Ървинг или Уошингтън и защото още след първия ден
вече не искаше да цензурира писма — намираше ги прекалено еднообразни.
Този път Йосарян и Дънбар бяха попаднали в добро отделение, в едно
от най-добрите, в които бяха имали удоволствието да лежат. С тях беше и
двадесет и четири годишният пилот на изтребител, капитанът с редките
златисти мустаци, който бил свален над Адриатическо море посред зима и
дори не настинал. Сега, понеже вече беше настъпило лятото, капитанът не
казваше, че е бил свален в морето, а че имал грип. На леглото отдясно на
Йосарян все още лежеше в любовна поза по корем изплашеният капитан,
който имаше малария и бе ухапан от комар по задника. Отвъд пътеката, срещу
Йосарян, лежеше Дънбар, а до Дънбар беше леглото на артилерийския
капитан, с когото Йосарян престана да играе шах. Капитанът беше добър
играч на шах и игрите бяха винаги интересни. Йосарян престана да играе шах
с него, защото партиите бяха толкова интересни, че ставаха чак глупави. След
това имаше един образован, патриотично настроен тексасец от Тексас, който
приличаше на артист от цветен филм и смяташе, че заможните хора, тоест
порядъчните, трябва да имат повече гласове в изборите, отколкото
скитниците, курвите, престъпниците, дегенератите, атеистите и
непорядъчните, тоест голтаците.
В деня, когато донесоха тексасеца, Йосарян внасяше ритъм в писмата.
Беше пак спокоен, горещ, несмущаван от нищо ден. Горещината тегнеше
върху покрива и приглушаваше всички звуци. Дънбар пак лежеше
неподвижно по гръб, втренчил като кукла очи в тавана. Мъчеше се здравата
да си удължи живота. Постигаше това, като си създаваше скука. Дънбар
толкова много се мъчеше да удължи живота си, че Йосарян го помисли за
умрял. Туриха тексасеца на едно легло в средата на отделението и не след
дълго той започна да раздава щедро своите възгледи. Дънбар щръкна в
леглото си.
— Това е то — извика той възбудено. — Нещо липсваше, през всичкото
време знаех, че нещо липсва, и сега знам какво е то. — Удари с юмрук по
дланта си. — Няма патриотизъм — заяви той.
— Прав си! — извика му Йосарян. — Прав си, прав си, прав си! Топлите
кренвирши, бруклинския отбор „Доджърс“, маминия ябълков пай! Ето за
какво се борят всички. Но кой се бори за порядъчните хора? Кой се бори за
повече гласове за порядъчните хора? Няма патриотизъм, това е. А няма и
матриотизъм.
Офицерският кандидат, който лежеше вляво от Йосарян, не се трогна.
— Кой дава пет пари за такива лайна? — изрече той вяло и се обърна на
другата страна, за да заспи.
Тексасецът се оказа добродушен, благороден и обичлив. След три дни
никой не можеше да го понася.
Тръпки на отегчение полазваха като гъдел по гърбовете им и всички
бягаха от него — всички освен войника в бяло, който нямаше тази
възможност. Войникът в бяло беше обвит от глава до пети в гипс и марля.
Имаше две безполезни ръце и два безполезни крака. Бяха го вмъкнали в
отделението през нощта и болните разбраха, че е между тях едва когато се
събудиха на сутринта. Тогава видяха доста странни, повдигнати крака и двете
странни ръце, прикрепени отвесно — и четирите му крайника бяха странно
издигнати във въздуха с оловни тежести, които, без изобщо да помръднат,
висяха зловещо над леглото. В превръзките, от вътрешната страна на лактите,
бяха зашити ципове, през които му вкарваха прозрачна течност от прозрачен
буркан. Тънка цинкова тръба се изкачваше от циментовия под до слабините
му и се свързваше с тънко каучуково черво, което поемаше беззвучно
течността от бъбреците му и безпрепятствено я изливаше в един затворен
прозрачен съд на пода. Когато бурканът на пода се напълнеше, бурканът, от
който пълнеха вената в лакътя му, се изпразваше; бързо сменяха двата съда,
така че течността отново да може да мине капка по капка през тялото му.
Всичко, което въобще можеше да се види от войника в бяло, беше една
неравна черна дупка на мястото на устата.
Войникът в бяло беше настанен до тексасеца, а тексасецът седеше
обърнат настрани в леглото си и му говореше цяла сутрин, цял следобед и
цяла вечер с любезен и съчувствен, провлечен глас. Никак не се смущаваше от
това, че не получаваше отговор.
Мереха температурата на болните два пъти на ден. Рано сутрин и късно
следобед сестра Крамър влизаше в отделението със съд, пълен с термометри,
и тръгваше от единия до другия край на отделението, после обратно, като на
всеки човек даваше по термометър. Справяше се с войника в бяло, като
мушкаше термометъра в дупката над устата му и го оставяше закрепен на
долния ръб. Когато се върнеше на първото легло, тя вземаше термометъра и
записваше температурата, след това минаваше на следващото легло и
продължаваше обиколката си из отделението. Един следобед, когато бе
завършила първата обиколка и дойде повторно до войника в бяло, тя
погледна термометъра и откри, че болният е мъртъв.
— Убиец — процеди тихичко Дънбар.
Тексасецът вдигна очи към него с неловка усмивка.
— Убиец — повтори Йосарян.
— Какво приказвате вие, хора? — запита тексасецът изплашено.
— Ти го довърши — каза Дънбар.
— Ти го уби — добави Йосарян.
Тексасецът се дръпна уплашено назад.
— Вие, момчета, да не сте полудели? Не съм го и докосвал.
— Ти го довърши — рече Дънбар.
— Чух как го убиваш — каза Йосарян.
— Уби го, защото е черен — рече Дънбар.
— Вие наистина сте полудели — извика тексасецът. — Тук не пущат
черни. Има специално отделение за черни.
— Сержантът го вмъкна тайно — рече Дънбар.
— Сержантът комунист — рече Йосарян.
— И ти знаеше това.
На офицерския кандидат, който лежеше отляво на Йосарян, целият
инцидент с войника в бяло не направи никакво впечатление. На него нищо не
му правеше впечатление и той никога не се обаждаше, освен за да изрази
раздразнението си.
В деня, преди Йосарян да се запознае с военния свещеник, печката в
трапезарията избухна и част от кухнята се запали. Силна, гореща вълна заля
всичко наоколо. Дори в отделението на Йосарян, почти на сто метра
разстояние, се чуваше ревът на пламъците и острият пукот на пламтящите
греди. Пушек се носеше бързо пред оранжево оцветяваните прозорци. След
около четвърт час пожарните коли пристигнаха от летището и започнаха да
гасят огъня. Цели тридесет неистови минути положението не беше ни така,
ни иначе. Най-после пожарникарите започнаха да надделяват. Изведнъж се чу
познатото монотонно бръмчене на бомбардировачите, които се връщаха от
бойна акция: пожарникарите трябваше да навият маркучите и да се върнат
бързо на летището, да не би някой самолет да се разбие и да се запали.
Самолетите се приземиха без произшествия. След като и последният от тях бе
вече на земята, пожарникарите обърнаха колите си и полетяха обратно по
хълма, за да продължат борбата с пожара в болницата. Когато стигнаха там,
пожарът бе угаснал. Угаснал бе по собствена воля, издъхнал бе напълно, без
да остави и един въглен за гасене; на разочарованите пожарникари не
оставаше друго, освен да изпият по едно хладко кафе и се повъртят наоколо с
надеждата да натиснат сестрите.
Военният свещеник пристигна в деня след пожара. Йосарян тъкмо
прочистваше писмата от всички думи, които не бяха от романски произход,
когато свещеникът седна на един стол между леглата и го запита как се
чувствува. Беше седнал малко на една страна, така че капитанските знаци на
петлицата му бяха единствените военни знаци, които Йосарян можеше да
види. Йосарян нямаше представа кой е този човек и просто реши, че е или
друг лекар, или друг луд.
— О, доста добре — отвърна той. — Усещам слаба болка в черния дроб и
стомахът ми не е много редовен, струва ми се, но, общо взето, трябва да
призная, че се чувствувам доста добре.
— Това е хубаво — каза свещеникът.
— Да — каза Йосарян. — Да, това е хубаво.
— Смятах да намина по-рано — обясни свещеникът, — но наистина не
бях добре.
— Това не е хубаво — каза Йосарян.
— Просто хрема — добави свещеникът бързо.
— Температурата ми е 100 — добави Йосарян също така бързо.
— Това не е хубаво — рече свещеникът.
— Да — съгласи се Йосарян. — Не е хубаво.
Свещеникът се размърда неспокойно на стола си.
— Мога ли да направя нещо за вас? — запита той след малко.
— О, не — въздъхна Йосарян. — Докторите правят всичко, което е
възможно в случая, струва ми се.
— Грешите. Свещеникът леко се изчерви. — Нямах предвид такова
нещо. Исках да кажа цигари… книги… или… нещо за забавление.
— Не, не — каза Йосарян. — Благодаря ви. Имам всичко, което ми е
нужно, струва ми се. Всичко освен добро здраве.
— Това не е хубаво.
— Да — каза Йосарян. — Не е хубаво.
Военният свещеник се размърда отново. Погледна наляво-надясно
няколко пъти, след това се загледа в тавана, а после в пода. Пое дълбоко дъх.
— Лейтенант Нейтли ви изпраща много поздрави — рече той. На
Йосарян му бе неприятно да чуе, че имат общ приятел. Изглеждаше, че все пак
има някаква тема за разговор между тях.
— Познавате ли лейтенант Нейтли? — запита той със съжаление.
— Да, познавам го много добре.
— Той е малко налудничав, нали?
Свещеникът се усмихна смутено.
— Съжалявам, но не бих могъл да кажа това. Изглежда, не го познавам
толкова добре.
— Можете да вярвате на думите ми — каза Йосарян. — Той е тъп като
галош.
Свещеникът тягостно претегли настъпилото мълчание и след това го
разби с внезапен въпрос.
— Вие сте капитан Йосарян, нали?
— Нейтли още отначало е тръгнал зле. Произлиза от добро семейство…
— Извинявайте, моля ви се — настоя плахо свещеникът. — Може би съм
в дълбоко заблуждение. Вие ли сте капитан Йосарян?
— Да, аз съм капитан Йосарян.
— От 256-а ескадрила?
— От 256-а — отвърна Йосарян. — Не знам да има друг капитан
Йосарян. Доколкото ми е известно, аз съм единственият капитан Йосарян,
когото познавам, но това е само доколкото на мен ми е известно.
— Разбирам — каза свещеникът унило.
— Това е две на осма степен — изтъкна Йосарян, — ако възнамерявате
да напишете символична поема за нашата ескадрила.
— Не — измънка свещеникът. — Не смятам да пиша символична поема
за вашата ескадрила.
Йосарян рязко се изправи, когато зърна малкия сребърен кръст от
другата страна на яката на свещеника. Беше крайно учуден, защото наистина
никога дотогава не бе разговарял с военен свещеник.
— Вие сте военен свещеник! — възкликна той възторжено. — Не знаех,
че сте свещеник.
— Ами да — отговори свещеникът. — Не знаехте ли, че съм военен
свещеник?
— Не. Не знаех, че сте свещеник. — Йосарян го загледа, като се хилеше
очаровано. — Наистина никога не бях виждал военен свещеник досега.
Свещеникът се изчерви отново и загледа ръцете си. Той беше дребен
човек, около тридесет и две годишен, със светло-кестенява коса и кафяви
плахи очи. Лицето му беше дълго и доста бледо. Невинни гнезда на стари
пъпчици личаха по двете му хлътнали бузи. На Йосарян му се дощя да му
помогне.
— Мога ли да ви услужа с нещо? — запита свещеникът. Йосарян поклати
глава, като продължаваше да се хили.
— Не, за жалост. Имам всичко, което ми е нужно, и съм напълно
задоволен. Всъщност не съм дори и болен.
— Това е хубаво. — Щом каза тези думи, свещеникът изпита съжаление
и закри устата си с юмрук, като се изкиска смутено, но Йосарян не пожела да
го разочарова.
— Трябва да посетя и някои други хора от авиогрупата — каза той най-
после с тон на извинение. — Пак ще дойда да ви навестя, вероятно утре.
— Непременно елате — рече Йосарян.
— Ще дойда само ако желаете — каза свещеникът, като наведе плахо
глава. — Забелязал съм, че мнозина военнослужещи се чувствуват неудобно в
мое присъствие.
— Лицето на Йосарян се озари от топло чувство.
— Но аз желая да дойдете — каза той. — Няма да се чувствувам
неудобно във ваше присъствие.
Свещеникът засия от благодарност и след това се загледа в едно листче,
което досега бе крил в ръката си. Той преброи леглата на отделението, като
мърдаше само устни, и след това неуверено насочи вниманието си към
Дънбар.
— Бих искал да ви попитам — пошепна тихо той — дали това е
лейтенант Дънбар.
— Да — отговори високо Йосарян, — това е лейтенант Дънбар.
— Благодаря ви — пошепна свещеникът. — Много ви благодаря. Трябва
да го посетя. Трябва да посетя всички от авиогрупата, които лежат в
болницата.
— Дори и онези в другите отделения ли? — попита Йосарян.
— Дори онези в другите отделения.
— Бъдете внимателен, когато отидете в другите отделения, отче —
предупреди го Йосарян. — Там държат душевноболните. Пълно е с луди.
— Не е необходимо да ме наричате „отче“ — обясни военният свещеник.
— Аз съм анабаптист.
— Съвсем сериозно ви говоря за другите отделения — продължи
Йосарян мрачно. — Военната полиция не може да ви защити, защото тя е най-
побъркана от всички. Бих дошъл с вас, но много ме е страх. Лудостта е
заразителна. Нашето е единственото нормално отделение в болницата.
Всички освен нас са побъркани. Това е вероятно единственото нормално
отделение в цял свят.
Свещеникът бързо стана, отдръпна се от леглото на Йосарян, кимна му с
примирителна усмивка и му обеща да действува с необходимата
предпазливост.
— Сега трябва да посетя лейтенант Дънбар — каза той, но
продължаваше да се бави, сякаш се разкайваше за намерението си. — Как е
лейтенант Дънбар? — запита той най-после.
— Както всички други — увери го Йосарян. — Цар е. Един от най-
прекрасните, най-малко самоотвержени хора в целия свят.
— Нямах предвид това — отговори пак с шепот свещеникът. — Много
ли е болен?
— Не, не е много болен. Всъщност изобщо не е болен.
— Това е хубаво. — Свещеникът въздъхна с облекчение.
— Да — каза Йосарян. — Да, това е хубаво.
— Военен свещеник! — каза Дънбар, след като свещеникът се отби при
него и си отиде. — Видя ли? Военен свещеник!
— Сладък беше, нали? — каза Йосарян. — Може би трябва да му дадат
три гласа.
— Кой да му даде? — запита подозрително Дънбар. На едно легло в
малкото специално отделение на края на залата, работещ безспир зад
зелената шперплатова преграда, лежеше надутият полковник на средна
възраст, който всеки ден бе посещаван от една нежна жена с мило лице и
къдрава пепеляворуса коса: не беше нито медицинска сестра, нито от женския
корпус, нито от Червения кръст, но въпреки това се явяваше редовно всеки
следобед в болницата в Пианоза, облечена с хубави пастелни летни рокли,
които бяха много елегантни, и с бели лачени обувки със средно високи токове,
над които се виждаха винаги право опънатите ръбове на найлоновите й
чорапи. Полковникът беше от свързочните войски и денонощно предаваше
лепкави съобщения от вътрешността до четвъртити парчета марля, които
най-щателно сгъваше и препредаваше на една бяла кофа с капак, която се
намираше на нощната масичка до леглото му. Полковникът беше
великолепен. Имаше хлътнала уста, хлътнали бузи и хлътнали тъжни,
мухлясали очи. Лицето му бе с цвят на потъмняло сребро. Кашляше тихо,
предпазливо и бавно бършеше устните си с марля с израз на отвращение,
който бе станал автоматичен.
Полковникът живееше сред водовъртеж от специалисти, които още се
специализираха, като се опитваха да определят какво го мъчи. Завираха
лампички в очите му, за да видят дали вижда, забиваха игли в нервите му, за
да чуят дали усеща. Имаше уролог за урината му, лимфолог за лимфата му,
ендокринолог за ендокринните му жлези, психолог за психиката му,
дерматолог за дермата му; имаше и патолог за патоса му, кистолог за кистите
му и един плешив, педантичен специалист по китовете от Харвард, който
поради дефектен анод в кибернетичната машина бе най-безжалостно
отвлечен от катедрата по зоология и придаден към военно-медицинската
служба и сега прекарваше учебните семестри с умиращия полковник, като се
опитваше да разисква „Моби Дик“ с него.
Полковникът действително бе подложен на основно изследване.
Нямаше нито един орган в тялото му, който да не е бил упояван и орязван,
избърсван и дрениран, опипван и фотографиран, изваждан, изстискван и
върнат обратно. Изящна и стройна, седнала до леглото му с изправени рамене,
жената често го докосваше с ръка и когато се усмихваше, лицето й бе
въплъщение на изпълнена с достойнство скръб. Полковникът беше висок,
слаб и приведен. Когато станеше от леглото и тръгнеше, той се привеждаше
още повече, така че тялото му образуваше дълбока кухина; движеше краката
си крайно предпазливо само от колената надолу и напредваше сантиметър по
сантиметър. Под очите му имаше виолетови локвички. Жената говореше тихо,
по-тихо, отколкото кашляше полковникът, и никой в отделението никога не
чу гласа й.
За по-малко от десет дни тексасецът изпразни отделението.
Артилерийският капитан се измъкна пръв и след него започна масово
бягство. Дънбар, Йосарян и капитанът пилот на изтребител побягнаха същата
сутрин. На Дънбар спря да му се вие свят, а капитанът пилот на изтребител си
изсекна носа. Йосарян каза на докторите, че болката в черния му дроб е
минала. Това бе достатъчно. Дори офицерският кандидат избяга. За по-малко
от десет дни тексасецът пропъди всички от отделението и ги и върна към
дълга им: всички освен човека от контраразузнаването, който прихвана грип
от летеца и се разболя от пневмония.
2
Клевинджър
В известен смисъл човекът от контраразузнаването имаше късмет,
защото извън болницата войната още продължаваше. Хора полудяваха и
получаваха медали. По целия свят, от двете страни на огневата линия,
момчета си жертвуваха живота за нещо, което им казваха, че е тяхна родина, и
никой не възразяваше, най-малко тези, които жертвуваха младия си живот.
Краят не се виждаше. Единственият край, който се виждаше, бе собственият
край на Йосарян. Той можеше да остане в болницата до второ пришествие, ако
не беше онзи патриотичен тексасец с фуниевидната си муцуна и с хълмистата
си нагърчена и непоклатима усмивка — пукнатина през фасадата на лицето
му, като периферия на широкопола черна шапка. Тексасецът искаше всички в
отделението, освен Йосарян и Дънбар, да бъдат щастливи. Наистина беше
тежко болен.
Но независимо от желанието на тексасеца Йосарян изобщо не можеше
да бъде щастлив, защото извън болницата все още не ставаше нищо забавно.
Единственото нещо там беше войната, но като че ли никой освен Йосарян и
Дънбар не забелязваше това. Когато Йосарян се опитваше да напомни на
хората, че се води война, те се отдръпваха от него, мислейки, че той е
побъркан. Дори Клевинджър, който трябваше да разбира от тези работи, но
не ги разбираше, му беше казал, че е побъркан, последния път, когато се
видяха, точно преди Йосарян да избяга в болницата.
Клевинджър се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и
възмущение, и сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:
— Ти си побъркан!
— Какво искаш от хората, Клевинджър? — отвърна отегчено Дънбар,
мъчейки се да надвика шума в офицерския клуб.
— Аз не се шегувам — настояваше Клевинджър.
— Те се опитват да ме убият — му каза спокойно Йосарян.
— Никой не се опитва да те убие — извика Клевинджър.
— Тогава защо стрелят по мене? — запита Йосарян.
— Стрелят по всички — отговори Клевинджър. — Опитват се да убият
всеки един от нас.
— Че каква разлика има?
Развълнуван, почти станал от стола си, с навлажнени очи и
разтреперани, бледи устни, Клевинджър вече не можеше да спре. Както
винаги когато се караше за принципи, в които вярваше страстно, той накрая
се задъхваше бясно и премигваше, мъчейки се да преглътне горчивите сълзи,
бликнали под напора на убежденията му. Имаше много принципи, в които
Клевинджър страстно вярваше. Беше побъркан.
— Кои са те? — желаеше да знае той. — Кой, по-точно, смяташ, че иска
да те убие?
— Всеки един от тях — каза Йосарян.
— Всеки един от кои?
— Всеки един от кои според теб?
— Нямам представа.
— Тогава как знаеш, че не искат да ме убият?
— Защото… Пръски летяха от устата на Клевинджър. Той онемя от
чувство на безсилие.
Клевинджър действително вярваше, че е прав, но Йосарян имаше
доказателства: съвършено чужди хора, които той не познаваше, стреляха по
него с оръдия винаги щом излетеше във въздуха, за да хвърля бомби върху
тях, и това съвсем не беше смешно. И ако то не беше смешно, имаше куп други
неща, които бяха още по-малко смешни. Нямаше нищо смешно в това да
живееш като някакъв скитник в палатка на остров Пианоза с тлъстите
планини зад тебе и спокойното синьо море пред тебе, което може мигновено
да погълне човек със схванат крак и след три дни да го изпрати обратно на
брега с платени разноски, подут, син и вонящ, със стичаща се вода от
студените ноздри.
Палатката на Йосарян опираше до сивата, не много дълбока гора, която
се издигаше като стена между неговата ескадрила и ескадрилата на Дънбар.
Непосредствено до нея беше изкопът на изоставената железопътна линия,
където се намираше тръбопроводът, по който минаваше самолетният бензин
за цистерните на летището. Благодарение на Ор, неговия другар по палатка,
те имаха най-луксозното жилище в цялата ескадрила. Всеки път, когато се
завърнеше от почивка в болницата или от отпуска в Рим, Йосарян бе
изненадван от някакво ново удобство, което Ор бе инсталирал в негово
отсъствие — течаща вода, огнище, циментов под. Йосарян бе избрал мястото
и двамата с Ор бяха издигнали палатката. Ор, захилен пигмей с пилотски
нашивки и гъста, къдрава, кестенява коса с път по средата, даваше идеите, а
Йосарян, който беше по-висок, по-силен, по-широк в рамената и по-бърз,
вършеше повечето от работата. В палатката живееха само те двамата, макар
че тя можеше да побере шест души. Когато настъпи лятото, Ор нави
страничните платнища, за да може вятърът, който никога не духаше, да
изкарва отвътре нажежения въздух.
Съсед на Йосарян беше Хавърмайър, който обичаше захаросани
фъстъци и спеше сам в палатка за двама, където всяка нощ стреляше с
огромни куршуми по дребни полски мишки с пистолет, калибър 45, откраднат
от мъртвеца в палатката на Йосарян. От другата страна на Хавърмайър беше
палатката на Макуот, която той вече не делеше с Клевинджър, защото
Клевинджър не се бе още върнал, когато Йосарян излезе от болницата. Сега
Макуот живееше с Нейтли, който беше в Рим, където ухажваше сънливата
курва, в която се бе така дълбоко влюбил; тя се отегчаваше и от работата си, и
от него. Макуот беше побъркан. Той беше пилот и прелиташе със самолета си
над палатката на Йосарян толкова ниско, колкото смееше, и толкова често,
колкото можеше, само за да види колко ще го изплаши, и страшно обичаше да
прелита съвсем ниско с див рев над дървения сал, закрепен върху празни
бензинови варели отвъд пясъчната плитчина, и над безупречно чистия бял
плаж, където хората ходеха да се къпят голи. Не беше лесно да се живее в една
палатка с побъркан човек, но Нейтли не го бе грижа. И той също беше
побъркан и всеки свободен ден ходеше да работи на строежа на офицерския
клуб, в чието изграждане Йосарян не участвуваше.
Всъщност имаше много офицерски клубове, за построяването на които
Йосарян не беше помагал, но той бе най-горд с клуба на Пианоза. Този клуб
представляваше здрав и сложен паметник на неговата непоколебимост.
Йосарян ни веднъж не отиде да помага, докато не го свършиха. След това
ходеше често, тъй като много му харесваше голямата, хубава, проточена,
покрита с шинди сграда. Беше действително великолепна постройка и
Йосарян тръпнеше, дълбоко развълнуван от постижението, винаги щом го
погледнеше и си помислеше, че не е взел никакво участие в този строеж.
Бяха седнали четирима на една маса в офицерския клуб последния път,
когато той и Клевинджър се наричаха един друг „побъркан“. Седяха в дъното,
близо до масата със зарове, където Апълби винаги успяваше да спечели.
Апълби умееше така добре да хвърля зарове, както и да играе пинг-понг, и
вършеше всичко друго така добре, както играеше пинг-понг. Всичко, което
вършеше, вършеше го добре. Апълби беше русо момче от Айова, което
вярваше в бога, в майчинството и в американския начин на живот, без дори да
мисли за тези неща, и всички го обичаха.
— Мразя този кучи син — изръмжа Йосарян. Спорът с Клевинджър бе
започнал няколко минути по-рано, когато Йосарян не успя да намери
картечница. Вечерта беше оживена, барът, масата със заровете, масата за
пинг-понг — навсякъде беше оживено. Хората, които Йосарян искаше да
избие с картечница, седяха на бара и пееха сантиментални стари песни, които
никому не омръзваха. Вместо да ги избие с картечница, той стъпи тежко с
тока си върху топката за пинг-понг, която се бе търкулнала към него,
отскачайки от хилката на единия от двамата офицери, които играеха.
— Този Йосарян! — изсмяха се двамата офицери, клатейки глави, и
извадиха друга топка от кутията на полицата.
— Този Йосарян! — отговори им Йосарян.
— Йосарян — пошепна предупредително Нейтли.
— Разбираш ли какво искам да кажа? — запита Клевинджър.
Офицерите пак се изсмяха, когато чуха Йосарян да подражава гласа им.
— Този Йосарян — извикаха те по-високо.
— Този Йосарян — отвърна Йосарян като ехо.
— Йосарян, моля ти се — каза умолително Нейтли.
— Нали разбираш какво искам да кажа? — попита Клевинджър. — У
него има антисоциална агресивност.
— О, млъкни! — рече Дънбар на Клевинджър. Дънбар обичаше
Клевинджър, защото Клевинджър му досаждаше. И затова времето течеше
бавно.
— Апълби дори не е тук — изтъкна победоносно Клевинджър,
обръщайки се към Йосарян.
— Кой е казал нещо за Апълби? — пожела да чуе Йосарян.
— И полковник Каткарт го няма.
— Кой е казал нещо за полковник Каткарт?
— Кой кучи син мразиш тогава?
— За какъв кучи син говориш?
— Няма да споря с тебе — реши Клевинджър. Ти не знаеш кого мразиш.
— Мразя онзи, който се опитва да ме отрови — му каза Йосарян.
— Никой не се опитва да те отрови.
— Вече два пъти сложиха отрова в храната ми — преди
бомбардировката на Ферара и през знаменитата обсада на Болоня.
— Сложиха отрова в храната на всички — обясни Клевинджър.
— Че каква разлика има?
— И то дори не беше отрова! — извика Клевинджър разпалено, като все
повече натъртваше думите си, колкото повече се объркваше.
С търпелива усмивка Йосарян обясни на Клевинджър, че доколкото
можел да си спомни, винаги някой кроял план да го убие. Имало хора, които
милеели за него, и хора, които не милеели. И тези, които не милеели, го
мразели, дебнели го, за да го убият. Мразели го, защото бил асириец, но не
смеели да го докоснат, казваше той на Клевинджър, тъй като имал здрав дух в
чисто тяло и бил силен като бик. Не можели да му сторят нищо, защото бил
Тарзан, Мандрейк и Флаш Гордън. Бил Уилям Шекспир, Бил Кайн, Одисей и
Летящия холандец. Бил Лот от Содом, скръбната Диърди и Суини сред
славеите в дърветата. Той бил чудотворната съставка X-247. Бил…
— Луд! — прекъсна го Клевинджър с писък. — Такъв си ти. Луд!
— … огромен. Аз съм истински човек-чудо с три юмрука. Аз съм
истински супрамен.
— Супермен ли? — извика Клевинджър. — Супермен ли?
— Супрамен — поправи го Йосарян.
— Хей, момчета, престанете — молеше ги смутено Нейтли. — Всички ни
гледат.
— Ти си луд — крещеше буйно Клевинджър и очите му се пълнеха със
сълзи. — Ти имаш комплекса на Йехова.
— Аз мисля, че всеки е Натанаил.
Клевинджър се спря, както декламираше, и запита подозрително:
— Кой е Натанаил?
— Натанаил кой? — запита невинно Йосарян. Клевинджър ловко
заобиколи капана.
— Ти смяташ всекиго за Йехова. Не струваш повече от Разколников…
— От кого?
— … от Разколников, който…
— Разколников!
— … който — тъкмо това искам да кажа, — който смятал, че може да
оправдае убийството на една стара жена.
— Само това ли?
— … да, да оправдае, точно така, с брадва! И мога да ти го докажа.
Задъхвайки се бясно, Клевинджър изброи симптомите на Йосарян:
нелепо убеждение, че всички наоколо му са луди, импулса да избива с
картечница непознати хора, невярна представа за миналото, неоснователни
подозрения, че хората го мразят и правят заговори да го убият.
Но Йосарян знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър,
доколкото му било известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да
погледнел, виждал само смахнати и това било всичко, което един разумен
млад човек като него можел да направи, за да продължи да вижда нещата в
истинската им светлина сред толкова много лудост. И било неотложно да
постъпи така, защото знаел, че животът му е в опасност.
Когато се завърна в лагера от болницата, Йосарян гледаше всички с
недоверие. Майлоу го нямаше — заминал бе за Измир за беритба на смокини.
В офицерския стол всичко вървеше гладко въпреки неговото отсъствие.
Пикантната миризма на поръсеното с пипер агнешко събуди вълчи апетит у
Йосарян още в линейката, която подскачаше по неравния път, надиплен като
скъсана презрамка между болницата и лагера на ескадрилата. За обед имаше
шишкебап — огромни сочни късове месо, нанизани на шишове, цвърчаха
силно над въглените, след като били държани седемдесет и два часа в
саламура, чиято тайна рецепта Майлоу бил откраднал от един нечестен
търговец в Леманта; гарнираха ги с ирански ориз, връхчета от аспержи и
пармезан, след което поднесоха великолепен десерт, полят с вишновка и
запален, и най-после чаши с димящо прясно кафе, бенедиктин и бренди.
Опитни италиански келнери, които майор … де Къвърли бе отвлякъл от брега
и предал на Майлоу, сервираха огромни порции върху покривки от дамаска.
Йосарян се тъпка, докато най-после помисли, че ще се пръсне, и с уста,
омазана от вкусното ядене, се отпусна в блажен унес. Никой от офицерите в
ескадрилата не беше ял така, както редовно ядяха в стола на Майлоу, и
известно време Йосарян се питаше дали заради такова ядене не си
заслужаваше да се понесе всичко. Но после се оригна и си спомни, че се
опитват да го убият, изхвърча като бесен от стола и тичайки, затърси доктор
Данийка, за да поиска да го изтеглят от строя и да го изпратят в Щатите.
Намери доктор Данийка, седнал на слънце, на високо столче пред палатката
си.
— Петдесет полета — му каза доктор Данийка, като поклати глава. —
Полковникът иска петдесет полета.
— Но аз имам само четиридесет и четири.
Доктор Данийка остана непреклонен. Той беше тъжен, подобен на
птица човек, с шпатуловидно лице, дребно и изострено като на добре олизан
плъх.
— Петдесет полета — повтори той, продължавайки да клати глава. —
Полковникът иска петдесет полета.
3
Хавърмайър
Всъщност, когато Йосарян се завърна от болницата, наоколо нямаше
никого освен Ор и мъртвеца в палатката на Йосарян. Мъртвецът в палатката
на Йосарян беше голяма напаст и Йосарян не го обичаше, макар никога да не
го бе виждал. По цял ден киснеше при него и това дразнеше Йосарян толкова
много, че той ходи няколко пъти в канцеларията да се оплаква на сержант
Таузър, а сержантът отказваше да приеме, че мъртвецът някога е
съществувал, което, разбира се, сега вече беше вярно. Още по-безплодни бяха
опитите му да се обърне направо към майор Майор, дългия и кокалест
командир на ескадрилата, който приличаше на Хенри Фонда в диво състояние
и винаги скачаше през прозореца на канцеларията си, щом Йосарян
изблъскаше сержант Таузър и влезеше насила, за да му говори по въпроса. Не
беше лесно да се живее с мъртвеца в палатката на Йосарян. Той безпокоеше
дори Ор, с когото също не беше лесно да се живее: в деня, когато Йосарян се
върна, Ор се занимаваше с кранчето, което подхранваше с нафта печката,
изработена от него, докато Йосарян беше в болницата.
— Какво правиш? — попита Йосарян предпазливо, когато влезе в
палатката, макар че изведнъж видя всичко.
— Кранчето — каза Ор. — Опитвам се да го поправя.
— Моля ти се престани — каза Йосарян. — Нервираш ме.
— Когато бях дете — отвърна Ор, — по цял ден ходех с киселици в
бузите. По една във всяка буза.
Йосарян остави чантата, от която бе започнал да вади тоалетните си
принадлежности, и се изправи, обзет от подозрение. Мина една минута.
— Защо? — бе най-после принуден да запита той.
Ор се закиска победоносно.
— Защото са по-добри от дивите кестени — отговори той.
Ор бе коленичил на пода на палатката. Работеше, без да спира,
разглобяваше кранчето, нареждаше всичките мънички части, броеше ги
внимателно и после разглеждаше безкрайно дълго всяка от тях, сякаш никога
не бе виждал нищо подобно в живота си. След това сглобяваше наново целия
механизъм и отново го разглобяваше, сглобяваше, разглобяваше безкрайно —
без да загуби търпение или интерес, без признак на умора, без изгледи, че
някога ще свърши. Йосарян го наблюдаваше как човърка и бърника и беше
сигурен, че ще бъде принуден да го убие, ако не спре. Очите му се насочиха
към ловджийския нож, който мъртвецът бе метнал на рамката на мрежата
против комари в деня, когато пристигна. Ножът висеше до празния
пистолетен кобур на мъртвия — Хавърмайър беше откраднал пистолета.
— Когато не можех да намеря киселици — продължи Ор, — използувах
диви кестени. Дивите кестени са приблизително със същия размер като
киселиците и всъщност имат по-добра форма, макар че формата няма никакво
значение.
— Защо ходеше с киселици в бузите? — попита отново Йосарян. Това
питах аз.
— Защото имат по-добра форма от дивите кестени — отговори Ор. —
Нали току-що ти казах.
— Защо изобщо си ходел с неща в устата си, кучи сине със зли очи и
технически способности? — изруга го одобрително Йосарян.
— Не ходех с нещо в бузите. Ходех с киселици в бузите. Като не можех да
намеря киселици, ходех с диви кестени в бузите.
Ор се изкикоти. Йосарян реши да си затваря устата и наистина я
затвори. Ор чакаше. Йосарян чака още по-дълго.
— По една във всяка буза — каза Ор.
— Защо?
— Защо кое? — подскочи Ор.
Йосарян поклати глава усмихнато и не пожела да отговори.
— Има нещо странно в този клапан — разсъждаваше Ор на глас.
— Какво му е странното? — попита Йосарян.
— Защото исках…
Йосарян вече разбра.
— Исусе Христе! Защо искаше…
— … бузи като ябълки.
— … бузи като ябълки? — попита Йосарян.
— Исках бузи като ябълки — повтори Ор. Още като дете исках някой
ден да имам бузи като ябълки и реших да държа киселици в устата си, докато
бузите ми станат като ябълки. Ей Богу, упорствувах и най-после стана. Успях,
като ходех по цял ден с киселици в бузите. — Той пак се закиска. — По една
във всяка буза.
— Защо искаше да имаш бузи като ябълки?
— Не исках да имам бузи като ябълки. Исках големи бузи. Не държах
много на цвета, но исках да бъдат големи. Постигнах го точно както онези
луди, за които четем, че стискат гумени топки по цял ден само за да им станат
силни ръцете. Всъщност и аз бях един от тия побъркани. И аз ходех по цял ден
с гумени топки в ръцете.
— Защо?
— Защо кое?
— Защо ходеше по цял ден с гумени топки в ръцете?
— Защото гумените топки… — каза Ор.
— … са по-добри от киселиците ли?
Ор се изкикоти и поклати глава.
— Носех ги, за да запазя доброто си име, в случай че някой ме хване с
киселици в бузите. Понеже държах гумени топки в ръцете, можех да отрека, че
има киселици в бузите ми. Винаги когато някой ме попиташе защо ходя с
киселици в бузите, аз просто си отварях ръцете и му показвах, че ходя с
гумени топки, а не с киселици, и че те са в ръцете ми, а не в бузите ми. Това
беше хубава история. Но никога не знаех дали са ме разбрали, тъй като е
много мъчно да накараш хората да те разберат, когато им говориш с две
киселици в бузите си.
На Йосарян му беше доста трудно да проумее думите му и се питаше
дали Ор не му говори, като завира върха на езика си в една от ябълковите си
бузи.
Йосарян реши да не произнася нито дума повече. Щеше да бъде
безполезно. Той познаваше Ор и знаеше, че няма никаква вероятност да научи
от него защо е искал да има големи бузи. Нямаше полза да го пита, както
нямаше полза и когато го питаше защо оная курва го биеше по главата с
обувката си оная сутрин в Рим в тесния вестибюл пред отворената врата на
стаята на малката сестра на курвата на Нейтли. Тя беше високо, снажно
момиче с дълга коса, със страстни сини вени, които се събираха нагъсто под
шоколадовата кожа — там, където плътта е най-нежна: ругаеше го, пищеше и
подскачаше високо във въздуха с босите си крака, за да го удря все по темето с
острия ток на обувката си. И двамата бяха голи и вдигаха врява, която събра
всички в апартамента — надойдоха в хола да гледат, като всяка двойка бе
застанала на вратата на спалнята си. Всички бяха голи, с изключение на една
стара жена с пуловер и престилка, която цъкаше неодобрително, и
развратния, разпуснат старец, който кукуригаше гръмогласно и весело през
цялото време, изпълнен с някаква жадна и екзалтирана радост. Момичето
пищеше, а Ор се кикотеше. Всеки път, щом тя го удареше с тока на обувката си,
Ор се кискаше още по-шумно и това я вбесяваше още повече, така че скачаше
все по-високо, за да го удари още веднъж по тиквата, и през това време
нейните чудесни пълни гърди се издигаха във вестибюла като знаменца,
издути от силен вятър, а ханшовете и силните й бедра се въртяха насам-натам
като някакво страхотно изобилие. Тя пищеше и Ор се кикотеше до момента,
когато тя изпищя и му нанесе силен, зашеметяващ удар в сляпото око, който
го накара да престане да се кикоти и го изпрати в болницата на носилка, с
дупка на главата, която не беше много дълбока, и със съвсем слабо сътресение
на мозъка, поради което той не участвува в бойни действия само дванадесет
дена.
Никой не можа да открие какво се бе случило, нито дори кукуригащият
старец и кудкудякащата баба, които бяха в състояние да открият всичко,
което ставаше в този обширен и безкраен бардак с многобройни стаи от двете
страни на тесните коридори, които излизаха в противоположни посоки от
просторния салон със спуснати завеси на прозорците и една-единствена
лампа. След това всеки път, когато срещнеше Ор, тя вдигаше полите си над
опънатите си бели еластични гащи, подигравайки му се просташки,
изпъчваше стегнатия си заоблен корем към него, като го ругаеше
презрително, и после избухваше в дрезгав смях, когато видеше, че той се
киска страхливо и се крие зад гърба на Йосарян. Това, което бе направил, или
се бе опитал да направи, или пък не бе успял да направи зад затворената
врата на стаята на по-малката сестра на курвата на Нейтли, продължаваше да
бъде тайна. Момичето не искаше да каже на курвата на Нейтли, нито на някоя
от другите курви, нито на Нейтли, нито на Йосарян. Ор можеше да каже какво
се бе случило, но Йосарян бе решил да не го пита повече.
— Искаш ли да знаеш защо исках да имам големи бузи? — запита Ор.
Йосарян не отвори уста.
— Спомняш ли си — каза Ор — онзи път в Рим, когато онова момиче,
което не може да те търпи, ме удряше по главата с тока на обувката си? Искаш
ли да знаеш защо ме удряше?
Невъзможно бе да си представи човек какво е направил той, та да я
ядоса дотолкова, че тя да го блъска по главата петнадесет-двадесет минути,
без при това да я ядоса достатъчно, за да го хване за глезените и да разбие
черепа му в стената. Тя несъмнено беше достатъчно висока и Ор беше
несъмнено достатъчно нисък. Ор имаше издадени напред зъби и изпъкнали
очи, които подхождаха на големите му бузи: беше дори по-дребен от младия
Хъпъл, които живееше от онази страна на железопътната линия, където не му
беше мястото, в палатка, построена в административната зона, в същата
палатка, в която Джоу Гладника крещеше насън всяка нощ.
Административната зона, в която Джоу Гладника бе построил палатката
си по погрешка, се намираше в средата на лагера, между изкопа с ръждясалите
железопътни релси и килнатия черен, асфалтиран път. Всички можеха да
хванат момичета по този път, ако им обещаеха, че ще ги заведат където те
искат — яки, млади, грознички, захилени момичета с липсващи зъби, които
можеш да откараш встрани от пътя и да лежиш с тях в буйната трева; това
правеше и Йосарян, щом му се удадеше случай, но много по-рядко от Джоу
Гладника, който можеше да намери джип, но не знаеше да кара и затова
молеше Йосарян да му помогне. Палатките на войниците от ескадрилата се
намираха от другата страна на пътя, покрай откритото кино, в което нищо
неподозиращи войски се сблъскваха вечер на сгъваемия екран за забавление
на обречените на смърт. Същия следобед в това кино пристигна още една
група артисти, изпратена от ООЗВ!
Трупата на ООЗВ беше изпратена от генерал П. П. Пекъм, който бе
преместил главната си квартира в Рим и не се бе сетил да направи нищо по-
добро, докато интригантствуваше срещу генерал Дрийдъл. Генерал Пекъм
беше генерал, за когото спретнатостта наистина значеше много. Той беше
пъргав, приветлив и много взискателен генерал, който знаеше обиколката на
екватора и винаги пишеше „усилен“ вместо „увеличен“. Беше голям гад и
никой не знаеше това по-добре от генерал Дрийдъл, вбесен от последната
директива, с която генерал Пекъм изискваше всички палатки на
Средиземноморския боен театър да бъдат построени в успоредни редици,
като входовете бъдат гордо обърнати към паметника на Уошингтън. На
генерал Дрийдъл, командир на бойна част, това му се виждаше съвсем
лайнарска история. Освен това съвсем не беше работа, дявол да го вземе, на
генерал Пекъм как са построени палатките в авиокрилото на генерал
Дрийдъл. Тогава между тези двама големи началници избухна бесен спор за
компетентност, който бе решен в полза на генерал Дрийдъл от бившия
ефрейтор Уинтъргрийн, той се занимаваше с пощата в щаба на Двадесет и
седма въздушна армия. Уинтъргрийн реши изхода на спора, като хвърляше
всички съобщения на генерал Пекъм в кошчето. Намираше ги прекалено
многословни. Схващанията на генерал Дрийдъл, изложени в по-малко
претенциозен стил, харесваха на бившия ефрейтор Уинтъргрийн и той ги
препращаше надлежно, съблюдавайки най-старателно съответните устави.
Генерал Дрийдъл спечели победата поради липса на противник.
За да възстанови това, което бе загубил от престижа си, генерал Пекъм
започна да изпраща повече актьорски трупи, отколкото дотогава, и възложи
на полковник Каргил задачата да осигури достатъчно възторжен прием на
артистите.
Но в авиогрупата на Йосарян нямаше никакъв възторг. В авиогрупата на
Йосарян имаше само постоянно увеличаващ се брой войници и офицери,
които по няколко пъти на ден тържествено се отправяха към сержант Таузър,
за да питат дали са пристигнали заповедите за връщането им в Щатите. Това
бяха хора, изкарали своите петдесет полета. Сега такива имаше повече,
отколкото на времето, когато Йосарян беше отишъл в болницата, и те все още
чакаха. Тревожеха се и си гризяха ноктите. Бяха гротескни, приличаха на
никому ненужни младежи по време на стопанска криза. Движеха се настрани
като криви раци. Чакаха да се получат заповедите от щаба на Двадесет и седма
въздушна армия, с които ги пращаха да служат в Щатите, където няма
опасност за живота им. И докато чакаха, нямаше какво да правят, освен да се
тревожат, да си гризат ноктите и да ходят тържествено по няколко пъти на
ден при сержант Таузър, за да питат дали са пристигнали заповедите, с които
ги изпращат в Щатите.
Беше въпрос на надпревара и те си даваха сметка за това, защото от
горчив опит знаеха, че полковник Каткарт може всеки момент да повиши броя
на изискваните полети. Не можеха да направят нищо, освен да чакат. Само
Джоу Гладника намираше какво да прави, щом завършеше полетите си. Той
имаше кошмари, от които крещеше нощем, и печелеше битки с юмруци срещу
котката на Хъпъл. На всяко представление, уредено от ООЗВ, сядаше с
фотоапарата си на първия ред и се опитваше да направи снимки под полата на
русата певица с едри гърди, облечена в обшита с пайети рокля, която всеки
миг можеше да се пръсне от опъване. Снимките никога не излизаха.
Полковник Каргил който винаги оправяше белите на генерал Пекъм,
беше енергичен червендалест мъж. Преди войната беше жив, брутален и
агресивен търговски директор, който пипаше здраво. Беше крайно некадърен
търговски директор. Полковник Каргил беше толкова невъзможен търговски
директор, че неговите услуги се търсеха много от фирми, които искаха да
установят загуби, за да намалят данъците си. По целия цивилизован свят, от
Батъри Парк до Фултън Стрийт, той беше известен като човек, на когото може
да се разчита за бързо намаление на данъка. Заплатата му беше висока,
защото често пъти е трудно да се стигне до фалит. Трябваше да почне от
върха и с труд да слиза надолу, обаче имайки съчувствуващи приятели във
Вашингтон, не беше лесна работа да се губят пари. Затова бяха нужни месеци
усилена работа и грижливо объркване на планирането. Човек може да
обърква, да дезорганизира, да пресмята погрешно и да пропуща всичко, да
създава всякакви каши и тъкмо когато смята, че е обмислил всичко,
правителството може да му даде някое езеро или гора, или петролно
находище и да развали цялата работа. Дори при такива затруднения можеше
да се разчита на полковник Каргил да съсипе и най-процъфтяващото
предприятие. Той беше човек, който сам си бе пробил път в живота и не
дължеше никому своята липса на успех.
— Войници — започна полковник Каргил пред ескадрилата на Йосарян,
като отмерваше грижливо паузите си. — Вие сте американски офицери.
Офицерите от никоя друга армия на света не могат да кажат това за себе си.
Помислете върху това!
Сержант Найт помисли върху това и после учтиво уведоми полковник
Каргил, че той говори на войниците и че офицерите го чакат на другата
страна на лагера. Полковник Каргил му благодари отривисто и сияейки от
самодоволство, тръгна през зоната. Чувствуваше се горд, понеже забеляза, че
двадесет и деветте месеца военна служба не бяха притъпили неговия гений за
некадърност.
— Войници — започна той своята реч към офицерите, като грижливо
отмерваше паузите си, — вие сте американски офицери. Офицерите от никоя
друга войска на света не могат да кажат това за себе си. Помислете върху това!
Почака един миг, за да им позволи да помислят върху думите му. Тези хора са
ваши гости! — извика той внезапно. Те са пропътували над три хиляди мили,
за да дойдат да ви забавляват. Как ще се чувствуват те, ако никой не желае да
отиде да ги гледа? Какво ще стане с техния дух? Вижте, офицери, не се касае за
кожата на задника ми. А за тази жена, която днес иска да свири на акордеон
пред вас, и е достатъчно стара, за да ви бъде майка. Как бихте се чувствували
вие, ако вашата собствена майка изминеше над три хиляди мили, за да свири
на акордеон пред поделения, които не искат да я слушат? Как ще се чувствува
момчето, син на тази стара акордеонистка, когато то порасне и научи това?
Ние всички знаем отговора на този въпрос. Обаче, офицери, не ме разбирайте
зле. Посещението е всъщност напълно доброволно. Аз ще бъда последният
полковник, който би ви заповядал да отидете на това представление, уредено
от ООЗВ, и да се забавлявате, но сега желая всеки един от вас, който не е
достатъчно болен, за да бъде в болница, да отиде на това представление на
ООЗВ веднага и да се забавлява. Това е заповед!
Йосарян се почувствува почти достатъчно болен, за да се върне в
болницата, и се почувствува дори още по-болен след три бойни полета, когато
доктор Данийка пак поклати меланхолично глава и отказа да го прехвърли
към земния персонал.
— Мислиш си, че имаш неприятности! — смъмра го наскърбено доктор
Данийка. — А какво да кажа аз? Хранех се с фъстъци цели осем години, докато
учех медицина. След фъстъците ядях само храна за котки в кабинета си,
докато си създам достатъчно клиентела, за да си посрещна разноските. И
тогава, тъкмо когато предприятието най-после започна да носи приход, взеха,
че ме мобилизираха. Не разбирам защо се оплакваш.
Доктор Данийка беше приятел на Йосарян и бе готов да направи почти
нищо, което е във възможностите му, за да му помогне. Йосарян слушаше
много внимателно, докато доктор Данийка му разказваше че полковник
Каткарт, командира на тяхната авиогрупа, който желае да стане генерал, за
генерал Дрийдъл, командира на авиокрилото, и медицинската сестра на
генерал Дрийдъл, и за всички други генерали в щаба на Двадесет и седма
въздушна армия, които настоявали да се изискват само по четиридесет бойни
полета от всеки летец.
— Защо просто не се усмихнеш и не престанеш да се тревожиш? —
посъветва той Йосарян с мрачно лице. — Бъди като Хавърмайър.
Йосарян изтръпна при това име. Хавърмайър летеше винаги във водещ
бомбардировач и никога не лавираше, насочвайки се към целта, като по този
начин увеличаваше опасността за всички, които бяха в една формация с него.
— Хавърмайър, защо никога не маневрираш, дявол да те вземе? —
питаха го те побеснели след всеки полет.
— Хей, момчета, оставете капитан Хавърмайър на мира — намесваше се
полковник Каткарт. — Този дявол е най-добрият командир на водещ самолет.
Хавърмайър се захилваше, кимаше с глава и почваше да обяснява как
правел куршуми дум-дум, като ги изрязвал с ловджийски нож, преди да почне
да стреля по полските мишки в палатката си нощем. Хавърмайър беше
наистина най-добрият командир на водещ самолет между тях, но той винаги
летеше в права посока и на същата височина през целия път от изходния
пункт до целта, и дори отвъд целта, докато не видеше как падащите бомби се
удрят в земята и избухват, пръскайки ярки оранжеви отблясъци под
развихрения плащ от дим, прах и отломки, които бликаха като гейзери в
бесни, огромни сиво-черни вълни. Хавърмайър държеше тези обикновени
смъртни хора сковани от напрежение в шестте самолета, които летяха
равномерно и спокойно и представляваха лесно уязвима цел, докато той
следеше с дълбок интерес падането на бомбите през покрития с плексиглас
нос на самолета и даваше на германските артилеристи долу всичкото време,
което им бе необходимо, за да поставят мерниците, да се премерят и да
дръпнат спусъците или каишките, или лостовете, или каквото, дявол да го
вземе, там дърпаха, когато искаха да избият хора, които не познаваха.
Хавърмайър беше командир на водещ бомбардировач, който никога не
пропускаше целта. По-рано и Йосарян беше командир на водещ самолет, но го
понижиха, защото вече не даваше пукната пара дали е улучил целта, или не.
Той беше решил да живее вечно и да си спаси кожата дори с риск на живота
си: всеки път, когато излиташе, единствената му задача беше да се приземи
жив.
Летците обичаха да летят след Йосарян, който префучаваше над целта,
като всеки път се приближаваше от различна посока и на различна височина,
изкачваше се и пикираше така стръмно, завиваше и лъкатушеше така рязко,
че пилотите от другите пет самолета едва можеха да летят в строй с него.
Вземаше хоризонтално положение само за две-три секунди, докато хвърли
бомбите, а след това внезапно излиташе право нагоре с убийствено ревящи
мотори и промъквайки се през мръсносивия бараж на флака*, така бясно
въртеше самолета си на всички страни, че шестте самолета скоро се
разхвърчаваха по цялото небе като молитви, отправени към Бога. В такива
моменти германските изтребители биха могли да ги съборят като зрели
круши, но Йосарян не се тревожеше, защото вече нямаше германски
изтребители, а той не искаше да има наоколо си експлодиращи самолети.
Само когато целият Sturm und Drang** останеше назад, той уморено отмяташе
шлема от изпотената си глава и преставаше да крещи заповеди на Макуот,
който държеше лостовете за управление, и който в такъв момент не можеше
да измисли нищо по-умно от това да се пита къде са паднали бомбите.
[* Зенитна артилерия — съкращение от нем. — Б.пр.]
[** Буря и устрем (нем.). — Б.пр.]
— Всички бомби хвърлени — съобщаваше сержант Найт, който седеше
отзад.
— Ударихме ли моста? — питаше Макуот.
— Не можах да видя, сър. Тук отзад така се люшках насам-натам, че не
можах да видя. Сега всичко е покрито с дим и не мога нищо да видя.
— Хей, Арфи, улучихме ли целта?
— Каква цел? — казваше капитан Ардварг, пълничкия щурман, който
пушеше лула, объркан от купчината карти, които бе разхвърлял до Йосарян в
носа на самолета. — Мисля, че не сме още стигнали до целта. Стигнали ли сме?
— Йосарян, попаднаха ли бомбите в целта?
— Какви бомби? — отговаряше Йосарян, който единствено се
интересуваше от флака.
— Е, какво пък — запяваше Макуот, — кой дава пет пари. Йосарян не
даваше пукната пара дали е улучил целта, или не, стига само Хавърмайър или
някой друг командир на водещ бомбардировач да я улучеше, така че да не
трябва да се връщат отново. От време на време някой кипваше достатъчно, за
да удари един юмрук на Хавърмайър.
— Казах ви да оставите капитан Хавърмайър на мира —
предупреждаваше ги ядосано полковник Каткарт. — Нали ви казах, че той е
най-добрият ни командир на водещ бомбардировач.
При намесата на полковника Хавърмайър се захилваше и тикаше още
една шепа захаросани фъстъци в устата си.
Хавърмайър бе станал много изкусен в нощна стрелба по полски мишки
с пистолета, откраднат от мъртвеца в палатката на Йосарян. Слагаше за
примамка захарна пръчка и предварително се премерваше в тъмнината,
чакайки да чуе как мишката гризе, сложил пръста на другата си ръка в
примката на връвта, която бе прекарал от рамката на противокомарната
мрежа до ключа на голата крушка над главата си. Връвта беше опъната като
струна на банджо и най-слабото подръпване запалваше крушката, която с
внезапния си блясък заслепяваше разтрепераната жертва. Хавърмайър
прихваше победоносно, гледайки как дребният бозайник замръзва на мястото
си, върти изплашените си очи и обезумял търси да открие врага си.
Хавърмайър чакаше, докато очите на животното срещнат погледа му, после се
изсмиваше гръмко и едновременно дръпваше спусъка. В същия миг тлъстото
космато тяло се разхвърчаваше по цялата палатка с отекващ трясък и
предаваше плахата си душа на създателя си.
Късно една вечер Хавърмайър стреля по една мишка, което накара Джоу
Гладника да хукне навън, както беше бос, и крещейки с пискливия си глас, да
изпразни пистолета си в палатката на Хавърмайър, да се спусне тичешком по
единия склон на изкопа, да се изкачи по другия и да изчезне изведнъж в един
от тесните окопи, които се бяха появили като по вълшебство до всяка палатка
на сутринта след онази нощ, когато Майлоу Майндърбайндър бомбардира
лагера на ескадрилата. Това се случи точно преди да се зазори, по време на
знаменитата обсада на Болоня, когато неми мъртъвци изпълниха нощните
часове подобно на живи духове и на Джоу Гладника му бе изхвръкнал умът,
защото пак беше изкарал предписания брой полети и не фигурираше в
списъка на летците. Когато го измъкнаха от влажното дъно на тесния окоп,
Джоу Гладника бръщолевеше несвързано за змии, плъхове и паяци. Другите
светнаха с фенерчетата си надолу в окопа, за да проверят. Нямаше нищо на
дъното освен няколко инча застояла дъждовна вода.
— Виждате ли? — викаше Хавърмайър. Нали ви казах? Нали ви казах, че
е луд.
4
Доктор Данийка
Джоу Гладника беше побъркан и никой не знаеше това по-добре от
Йосарян, който направи всичко възможно, за да му помогне. Но Джоу
Гладника не искаше да слуша Йосарян. Просто не искаше да го слуша, защото
мислеше, че Йосарян е луд.
— А защо трябва да те слуша? — запита доктор Данийка, без да вдигне
очи към Йосарян.
— Защото има грижи.
Доктор Данийка изсумтя презрително.
— Мисли си, че има грижи? А КАКВО да кажа аз? Доктор Данийка
продължаваше да говори бавно, с нотки на мрачен присмех в гласа си. — О, не
се оплаквам. Знам, че се води война. Знам, че много хора ще трябва да страдат,
за да я спечелим. Но защо аз трябва да бъда един от тях? Защо не мобилизират
някои от ония стари доктори, дето дърдорят по събрания за големите жертви,
които медицинската професия е готова да направи. Аз не искам да правя
жертви. Искам да правя пари.
Доктор Данийка беше много спретнат, чист човек, за когото най-
приятният начин да прекара времето си бе да седи нацупен. Имаше мургава
кожа и дребно, умно, навъсено лице с тъжни торбички под двете очи. Той
постоянно се тревожеше за здравето си и почти ежедневно отиваше да му
премерят температурата в амбулаторията, където двама войници бяха
всъщност поели цялата работа сами и вършеха това така делово, че на
доктора почти не му оставаше да върши друго, освен да седи на слънце със
запушен нос и да се чуди за какво толкова се тревожат хората. Техните имена
бяха Гюс и Уес и те бяха успели да въздигнат медицината в точна наука.
Всички войници и офицери, които на сутрешна проверка се записваха болни и
имаха температура над сто и два градуса*, бяха изпращани бързо в болницата.
На всички, които при сутрешна проверка се записваха болни и имаха
температура под сто и два градуса, освен на Йосарян, те боядисваха венците и
пръстите на краката мораво с генцианова тинктура и им даваха очистително,
за да го хвърлят в храстите. На всички онези, които при сутрешна проверка се
записваха болни и имаха температура точно сто и два градуса, казваха да
дойдат след един час, за да им премерят температурата отново. Йосарян,
който имаше температура сто и един градуса, можеше да отиде в болницата
когато пожелае, защото не се боеше от тях.
[* Равно на 39 градуса по Целзий. — Б.пр.]
Системата работеше чудесно за всички, особено за доктор Данийка — по
този начин той имаше всичкото време, което му бе нужно, за да наблюдава
как старият майор … де Къвърли хвърля конски подкови в частното си
игрище, построено специално за тази цел, като все още носеше върху едното
си око прозрачната превръзка, която доктор Данийка бе изработил за него от
парче целулоид, откраднато от прозореца на канцеларията на майор Майор,
преди месеци, когато майор … де Къвърли се завърна от Рим с повредена
роговица на окото, след като бе наел там два апартамента за офицерите и
войниците, които те да използуват по време на отпуските си. Доктор Данийка
почна да ходи в амбулаторията едва откакто започна всеки ден да чувствува,
че е много болен, и оставаше там само колкото да бъде прегледан от Гюс и Уес.
Те никога не можаха да открият у него нещо, което да не е в ред.
Температурата му беше винаги деветдесет и шест градуса и осем десети,
което за тях беше напълно задоволително, щом той не възразяваше. Но
доктор Данийка възразяваше. Той почваше да губи доверие в Гюс и Уес и
смяташе да ги върне обратно в шофьорския взвод и да ги замести с някого,
който може да открие, че у него нещо не е в ред.
Доктор Данийка бе лично запознат с известен брой неща, които съвсем
не бяха в ред. Освен за здравето си той се тревожеше за Тихия океан и за
прелетените часове. Здравето беше нещо, за което никой не може да бъде
сигурен достатъчно дълго време. Тихият океан беше водна повърхност,
заградена от всички страни от елефантиазис и други страхотни болести,
където той можеше внезапно да бъде преместен, ако някога предизвика
недоволството на полковник Каткарт, като прехвърли Йосарян към земния
персонал. Прелетените часове бяха времето, което трябваше да прекара в
полети всеки месец, за да получи надбавки. Доктор Данийка не обичаше да
лети. В самолета се чувствуваше като в затвор. В един самолет няма
абсолютно никакво място, където можеш да отидеш, освен в друга част на
самолета. Доктор Данийка беше чувал, че хора, които обичат да се качват в
самолет, всъщност дават отдушник на подсъзнателно желание да се изкачат
обратно в майчината си утроба. Това му го бе казал Йосарян, който направи
така, че доктор Данийка да получава надбавки за летене, без някога да се
връща в утробата на майка си. Йосарян придумваше Макуот да вписва името
на доктор Данийка в бордовия дневник в графата за тренировъчни полети
или за пътувания до Рим.
— Нали разбираш тия работи — го беше придумвал доктор Данийка,
като му намигваше хитро със заговорнически вид. — Защо да рискува човек,
когато може да не рискува?
— Разбира се — съгласяваше се Йосарян.
— Какво значение има дали съм в самолета, или не?
— Никакво значение.
— Разбира се, точно това искам да кажа и аз — казваше доктор Данийка.
— За да се върти светът, трябва му малко смазка. Едната ръка мие другата.
Разбираш ли какво искам да кажа? Ти ще чешеш моя гръб, аз ще чеша твоя.
Йосарян разбираше какво иска да каже доктор Данийка.
— Не това исках да кажа — рече доктор Данийка, когато Йосарян
започна да му чеше гърба. — Аз говоря за сътрудничество. За услуги. Ти ще ми
направиш услуга и аз ще ти направя услуга. Разбра ли?
— Направи ми една услуга — помоли му се Йосарян.
— Няма да стане — отговори доктор Данийка. У доктор Данийка имаше
нещо изплашено и свито, когато седеше унило на слънце пред палатката си.
Седеше там толкова често, колкото му бе възможно, обут в кафявозеленикави
летни панталони и лятна риза с къси ръкави, която бе избеляла и станала
почти антисептично сива от ежедневното пране, на което я подлагаше.
Приличаше на човек, който веднъж е замръзнал от ужас и след това никога не
е могъл да се размрази напълно. Седеше сгушен, вдигнал тесните си рамена
почти до ушите си, и разтриваше задната част на голите си мишци със
загорелите си от слънцето ръце с лъскави, сребристи нокти, сякаш му беше
студено. Всъщност той беше човек, изпълнен с много топлота и състрадание и
постоянно му бе жал за самия него.
— Защо пък аз? — беше вечното му оплакване и въпросът беше
напълно уместен.
Йосарян знаеше, че това е уместен въпрос, защото събираше уместни
въпроси и ги бе използувал, за да разстройва просветните събрания, които
Клевинджър някога водеше две вечери седмично в палатката на капитан Блак
от разузнаването заедно с очилатия ефрейтор, за когото всички знаеха, че
вероятно е подривен елемент. Капитан Блак знаеше, че той е подривен
елемент, защото носеше очила и употребяваше думи като панацея и утопия и
защото не одобряваше Адолф Хитлер, който се бореше така успешно срещу
противоамериканската дейност в Германия. Йосарян присъствуваше на
просветните събрания, тъй като искаше да открие защо толкова много хора
така упорито се мъчат да го убият. Неколцина други също се интересуваха и
когато Клевинджър и ефрейторът с подривни намерения свършиха и
направиха грешката да попитат дали има въпроси, въпросите се оказаха
многобройни и на висота:
— Кой е Испания?
— Защо е Хитлер?
— Кога е прав.
— Къде беше онзи приведен и побелял старец, когото наричах татко,
когато въртележката се повреди?
— Как беше асът в Мюнхен?
— Хо-хо, бери-бери.
— Глупости!
Тези въпроси заваляха като град и тогава Йосарян зададе въпроса, на
който нямаше отговор:
— Къде са сноудените от миналата година? Въпросът ги обърка, защото
Сноуден беше убит над Авиньон, когато Добз полудя във въздуха и изтръгна
лоста за управление от ръцете на Хъпъл.
Ефрейторът се престори, че не разбира.
— Какво? — попита той.
— Къде са сноудените от миналата година?
— Май че не разбирам.
— Ou sont les neiges d’antan?* — каза Йосарян, за да го улесни.
[* Ou sont les neiges d’antan? (фр.). — Къде е ланският сняг? — стих от
френския поет Вийон. Йосарян цитира английския превод на този стих, за да
употреби думата сняг (snow), която е първата сричка от името на загиналия
Сноуден. — Б.пр.]
— Parlez en anglais*1, за Бога рече ефрейторът. — Je ne parle pas
francais*2.
[*1 Говорете на английски (фр.). — Б.пр.]
[*2 Аз не говоря френски (фр.). — Б.пр.]
— И аз не говоря френски — отговори Йосарян, който беше готов да го
преследва през всички думи на света, за да измъкне, ако може, някакво
сведение, но Клевинджър се намеси, блед, слаб, задъхан, и сълзи блеснаха
като влажен слой върху хлътналите му очи.
В щаба на дивизията се разтревожиха, защото не можеше да се
предвиди какво могат да измислят хората, щом веднъж се почувствуват
свободни да задават каквито си щат въпроси. Полковник Каткарт изпрати
подполковник Корн да сложи край на тази история и подполковник Корн успя
да се справи със задачата си, като установи правило за задаване на въпроси.
Правилото на подполковник Корн беше гениално хрумване, както той сам
обясни в доклада си до полковник Каткарт. Според правилото на
подполковник Корн можеха да задават въпроси само онези, които не задават
въпроси. Скоро единствените хора, които присъствуваха, бяха онези, които
никога не задаваха въпроси, и събранията въобще бяха прекратени, тъй като
Клевинджър, ефрейторът и подполковник Корн се съгласиха, че не е
възможно, нито е необходимо да се възпитават хора, които никога не питат за
нищо.
Полковник Каткарт и подполковник Корн живееха и работеха в
сградата на дивизионния щаб както всички членове на щаба, с изключение на
военния свещеник. Сградата на щаба беше огромна, ветровита, остаряла
постройка, изградена от ронлив червен камък, и имаше громолящи
водопроводни тръби. Зад сградата се намираше модерното стрелбище с
устройство за изхвърляне на глинени панички, което беше построено от
полковник Каткарт изключително за забавление на офицерите от
авиогрупата и където сега благодарение на генерал Дрийдъл всички строеви
офицери и войници трябваше да прекарват най-малко осем часа месечно.
Йосарян стреляше по глинените панички, но никога не улучваше.
Апълби стреляше по паничките и винаги умерваше. Йосарян не го биваше да
стреля по панички, както не го биваше и в хазартните игри. Не можеше никога
да спечели пари на комар. Дори когато мамеше, пак не можеше да спечели,
защото хората, които мамеше, винаги бяха по-големи майстори в маменето.
Това бяха две разочарования, с които той се бе примирил: никога нямаше да
стане стрелец на панички и никога нямаше да спечели пари.
„Необходимо е да имаш ум, за да не печелиш пари — писа веднъж
полковник Каргил в едно от своите проповеднически окръжни, които редовно
съчиняваше и разпространяваше с подписа на генерал Пекъм. — Всеки глупак
днес може да спечели пари и повечето глупаци наистина печелят. Но какво да
кажем за хората с дарование и ум. Посочете ми като пример поне един поет,
който трупа пари.“
— Т. С. Елиът — каза бившият ефрейтор Уинтъргрийн в стаичката си,
където разпределяше писмата на щаба на Двадесет и седма въздушна армия, и
тръшна телефонната слушалка, без да си каже името.
В Рим полковник Каргил остана смаян.
— Кой беше? — запита генерал Пекъм.
— Не знам — отговори полковник Каргил.
— Какво искаше?
— Не знам.
— Е, какво каза?
— Т. С. Елиът — уведоми го полковник Каргил.
— Какво е това?
— Т. С. Елиът — повтори полковник Каргил.
— Само „Т. С…“ ли?
— Да, сър. Само това каза. Само „Т. С. Елиът.“
Какво ли значи това! — разсъждаваше генерал Пекъм. Полковник
Каргил също се чудеше. Т. С. Елиът размишляваше генерал Пекъм. Т. С. Елиът
— повтори полковник Каргил със същата погребална озадаченост.
След миг генерал Пекъм направи усилие да се съвземе и мазна, блага
усмивка се появи на лицето му. Изразът му бе хитър, израз на обигран човек.
Само очите му блестяха злонамерено.
— Наредете да ме свържат с генерал Дрийдъл — каза той на полковник
Каргил. — Но той да не знае кой се обажда. Полковник Каргил му подаде
слушалката.
— Т. С. Елиът — каза генерал Пекъм и затвори телефона.
— Кой беше? — попита полковник Мудъс.
Генерал Дрийдъл в Корсика не отговори. Полковник Мудъс беше зет на
генерал Дрийдъл и по настояване на жена си генерал Дрийдъл го бе взел във
военния бизнес въпреки своето мнение за него. Генерал Дрийдъл загледа
полковник Мудъс със спокойна омраза. Той не можеше да търпи зет си, който
беше негов адютант, и затова постоянно се въртеше наоколо му. Навремето
той се бе противопоставил на женитбата на дъщеря си с полковник Мудъс,
защото не обичаше да присъствува на сватби. Със заплашително, загрижено и
намръщено лице генерал Дрийдъл отиде до огледалото в кабинета си, в което
можеше да се огледа цял, и втренчи поглед в набитото си отражение. Той
имаше посивяла глава с широко чело, желязносиви кичури над очите си и
тъпа войнствена челюст. Генералът потъна в дълбокомислени разсъждения
върху тайнственото съобщение, което току-що бе получил. Изразът на лицето
му бавно се смекчаваше от някакво хрумване и той присви устни със злобно
задоволство.
— Свържи ме с Пекъм — каза той на полковник Мудъс. — Но този тип
да не знае кой се обажда.
— Кой беше? — запита полковник Каргил в Рим.
— Същото лице — отвърна генерал Пекъм и в гласа му несъмнено
прозвуча следа от тревога. — Сега пък мене преследва.
— Какво искаше?
— Не знам.
— Какво каза?
— Същото нещо.
— Т. С. Елиът ли?
— Да, Т. С. Елиът. Само това каза.
У генерал Пекъм проблесна надежда.
— Може би е някакъв нов шифър или нещо като парола. Защо не
накарате някого да провери в свързочния отдел, за да видим дали не е нов
шифър или нещо такова, или пък някаква парола?
От свързочния отдел отговориха, че Т. С. Елиът не е нито нов шифър,
нито парола.
Следващата идея на полковник Каргил бе:
— Може би трябва да телефонирам на щаба на Двадесет и седма
въздушна армия, за да видим дали там не знаят нещо по тази работа. Там има
един деловодител на име Уинтъргрийн, с когото аз съм близък. Той именно
ми даде сведения, че нашата проза е прекалено многословна.
Бившият ефрейтор Уинтъргрийн каза на Каргил, че в щаба на Двадесет
и седма въздушна армия няма никакви сведения за Т. С. Елиът.
— Как е нашата проза напоследък? — реши се да попита полковник
Каргил, докато бившият ефрейтор Уинтъргрийн беше на телефона. — Сега е
много по-добра, нали?
— Все още е прекалено многословна — отвърна бившият ефрейтор
Уинтъргрийн.
— Не бих се изненадал, ако се окаже, че генерал Дрийдъл стои зад
цялата работа — призна най-после генерал Пекъм. — Спомняте ли си какво
направи той със спортното стрелбище?
Генерал Дрийдъл бе заповядал частното стрелбище на полковник
Каткарт да бъде отворено за всички строеви офицери и войници в
авиогрупата. Генерал Дрийдъл искаше неговите хора да прекарват толкова
време в стрелба по панички, колкото позволяваха стрелбището и
разписанието за полетите. Осем часа месечно стрелба по панички беше
отлична тренировка за тях. Така се научаваха да стрелят по панички.
Дънбар обичаше да стреля по глинени панички, защото мразеше всяка
минута, прекарана по този начин, а така времето течеше бавно. Беше
пресметнал, че един час, прекаран на стрелбището с паничките в компанията
на хора като Хавърмайър и Апълби, бе равно на единадесет пъти по
седемнадесет години.
— Струва ми се, че си побъркан. — По такъв начин Клевинджър беше
отговорил на откритието на Дънбар.
— Кой се интересува от това? — възрази Дънбар.
— Аз действително мисля така — настояваше Клевинджър.
— Кой дава пет пари? — отговори Дънбар.
— Наистина мисля така. Аз дори отивам дотам да призная, че животът
изглежда по-дълъг, ако… — … е по-дълъг, ако…
— … е по-дълъг… Е, по-дълъг, ли? Добре, е по-дълъг, ако е изпълнен с
периоди на скука и неудобство, защ…
— Отгатни колко по-бързо? — запита внезапно Дънбар.
— Ъ?
— Минават — обясни Дънбар.
— Кои?
— Годините.
— Годините?
— Годините — рече Дънбар. — Годините, годините.
— Клевинджър, защо не оставиш Дънбар на мира? — намеси се Йосарян.
— Не си ли даваш сметка колко му струва това?
— О, дребна работа — каза Дънбар великодушно. — Имам няколко
десетилетия в повече, които мога да пожертвувам. Знаеш ли за колко време
изтича една година?
— А и ти млъкни — каза Йосарян на Ор, който беше започнал да се
киска.
— Аз само си мислех за онова момиче — каза Ор. — Онова момиче в
Сицилия. Онова момиче в Сицилия с плешивата глава.
— Добре ще направиш да млъкнеш — предупреди го Йосарян.
— Ти си виновен — каза Дънбар на Йосарян. — Защо не го оставиш да се
кикоти, щом му се ще? По-добре да се кикоти, отколкото да говори.
— Добре. Карай, кискай се, щом искаш.
— Знаеш ли за колко време изтича една година? — повтори Дънбар на
Клевинджър. — Толкова дълго. — Той щракна с пръсти. — Преди една
секунда ти постъпваше в университета с дробове, пълни с чист въздух. Днес
си старец.
— Старец ли? — запита Клевинджър озадачено. — Какви ги говориш?
— Старец си.
— Аз не съм стар.
— Ти си на два пръста от смъртта всеки път, щом излиташ. Колко по-
стар можеш да бъдеш на твоята възраст? Преди половин минута ти
постъпваше в гимназията и един разкопчан сутиен беше толкова близо до
тебе, колкото надеждата ти да влезеш в рая. Само една пета от секундата
преди това беше момченце с лятна ваканция от два месеца и половина, която
траеше сто хиляди години и все пак се свършваше прекалено скоро. Фър!
Преминават бързо като ракети. Как другояче можеше да забавиш времето,
дявол да го вземе? Когато свърши, Дънбар беше почти ядосан.
— Е, може би е вярно — съгласи се неохотно Клевинджър с понижен
тон. — Може би един дълъг живот трябва да бъде изпълнен с много
неприятни неща, за да изглежда дълъг. Но в такъв случай кой ще желае дълъг
живот?
— Аз! — му каза Дънбар.
— Защо? — попита Клевинджър.
— Че какво друго има на този свят?
5
Вождът Бял Полуовес
Доктор Данийка живееше в една изцапана сива палатка с вожда Бял
Полуовес, когото презираше и от когото се страхуваше.
— Просто мога да нарисувам черния му дроб — мърмореше доктор
Данийка.
— Нарисувай моя дроб — посъветва го Йосарян.
— Черният ти дроб е напълно в ред.
— Това показва колко много не знаеш — започна да блъфира Йосарян и
разказа на доктор Данийка за неприятната болка в черния си дроб, която
толкова бе смущавала сестра Дъкет и сестра Крамър и всички доктори в
болницата, защото нито се превръщаше в жълтеница, нито пък минаваше.
Доктор Данийка не се интересуваше от това.
— Мислиш си, че имаш грижи ли? — искаше да знае той. — А какво да
кажа аз? Трябваше да бъдеш в кабинета ми, когато влязоха онези
младоженци.
— Какви младоженци?
— Онези младоженци, които влязоха в кабинета ми един ден. Не съм ли
ти разказвал за тях? Тя беше много сладка.
Такъв бил кабинетът на доктор Данийка. Той бил украсил чакалнята си
с аквариум, в който плували златни рибки, и с една от най-хубавите
гарнитури от евтини мебели. Купил на кредит каквото можал, дори и
златните рибки. За останалите разходи получил пари от алчни роднини срещу
дялове от печалбите. Кабинетът му се намирал на Стейтън Айлънд в къща-
близнак, която, ако се запалела, щяла да изгори като кибрит и която била на
четири блока от ферибота и само на един блок южно от един супермаркет, три
козметични салона и двама безчестни аптекари. Къщата била на ъгъл, но и
това не помагало. Идвали малко нови хора, а местните по навик ходели все
при същите лекари, които ги лекували от години. Сметките се трупали бързо
и скоро той бил изправен пред опасността да изгуби най-ценните си
медицински инструменти: сметачната машина трябвало да бъде върната на
фирмата, а след това и пишещата машина. Златните рибки умрели. За щастие
тъкмо когато положението станало съвсем безнадеждно, избухнала войната.
— Това беше божа благодат — призна доктор Данийка тържествено. —
Повечето от другите доктори бяха мобилизирани и работите се оправиха
изведнъж. Ъгловото разположение на сградата се оказа важно и аз скоро си
дадох сметка, че през ръцете ми минават повече пациенти, отколкото мога да
преглеждам основно. Повиших процента на комисионната, която получавах от
двете аптеки. Козметичните салони ми носеха по два-три аборта всяка
седмица. Човек не можеше да желае нищо по-добро, но после виж какво се
случи. Взеха, че изпратиха един тип от мобилизационната комисия да ме
прегледа. Аз бях в категория „четири-Е“. Бях се прегледал доста основно и бях
открил, че съм негоден за военна служба. Всеки би сметнал, че моята дума е
достатъчна, нали, тъй като бях доктор с добро положение в окръжното
медицинско сдружение и в местното „Бюро за по-добър бизнес“. Но не, думата
ми не важеше и те изпратиха онзи тип да провери дали наистина единият ми
крак е ампутиран от бедрото и дали съм безпомощно прикован на легло с
неизлечим ревматичен артрит. Живеем във век на недоверие и на упадък на
духовните ценности, Йосарян. Това е ужасно — протестираше доктор Данийка
с глас, разтреперан от дълбоко вълнение. — Ужасно нещо е, когато дори
думата на един дипломиран лекар се поставя под съмнение в любимата му
страна.
Доктор Данийка бил мобилизиран и изпратен на остров Пианоза като
военен лекар, макар да изпадал в ужас при мисълта, че трябва да лети.
— Няма защо да си търся белята със самолет — отбеляза той,
премигвайки като късоглед с кафявите си, малки и лъскави като мъниста,
обидени очи. — Белята сама ме намира. Като онази девственица, за която ти
казах, че не може да има дете.
— Каква девственица? — запита Йосарян. — Струва ми се, че ми
разказваше за някакви младоженци.
— За девственицата ти разказвах. Бяха просто две деца. Бяха женени —
от малко повече от година, — когато влязоха в кабинета ми, без да имат
определен час. Да можеше да я видиш. Беше толкова сладка, млада и
хубавичка. Дори се изчерви, когато я попитах за менструацията й. Струва ми
се, че никога няма да престана да обичам това момиче. Имаше тяло — мечта. И
носеше на врата си верижка с медальон на свети Антоний, който се спущаше
между най-хубавите гърди, които някога съм виждал. „Трябва да е страшно
изкушение за свети Антоний“ — пошегувах се аз, колкото да не се чувствува
неудобно, нали разбираш? „Свети Антоний ли — рече съпругът й. — Какъв
свети Антоний?“ — „Питайте жена си — му казах аз. — Тя може да ви каже кой
е свети Антоний.“ — „Кой е свети Антоний?“ — попита я той. „Кой?“ —
полюбопитства тя. „Свети Антоний“ — каза й той. „Свети Антоний? — каза тя.
— Какъв свети Антоний?“ Когато я прегледах доста основно отвътре, открих,
че е още девствена. Говорих на съпруга й насаме, докато тя си слагаше колана
и си закопчаваше чорапите. „Всяка нощ“ — похвали се той. Истински
самохвалко, разбираш. „Не пропущам нито една нощ“ — хвалеше се той. Явно
беше, че говори истината. „Турям й го дори преди да отидем на работа, докато
ми готви закуската“ — хвалеше се той. Имаше само едно обяснение. Когато и
тя се върна в кабинета, аз им направих една демонстрация на полово
сношение с гумени модели, които имам в кабинета си.
Имам такива гумени модели в кабинета си с гениталиите на двата пола,
които държа заключени в отделни шкафове, за да не стане някой скандал.
Собствено имах ги едно време. Вече нямам нищо, нямам дори клиентела.
Единственото нещо, което имам сега, е тази ниска температура, която
наистина започва да ме тревожи. Тия две хлапета, които работят вместо мен в
амбулаторията, не струват като диагностици. Само знаят да се оплакват.
Мислят си, че имат грижи. А какво да кажа аз? Трябваше да бъдат в кабинета
ми него ден, когато тия двама младоженци ме гледаха, сякаш им казвах нещо,
което никой никога не е чувал. Никога не съм виждал хора да проявяват такъв
интерес. „Искате да кажете така?“ — ме питаше той, докато манипулираше с
моделите сам. Аз разбирам, знаеш, кога известен тип хора могат да получат
удоволствие само като си играят с тия неща. „Това е то — му казах аз. — Сега
си идете в къщи и опитайте по моя начин няколко месеца, да видите какво ще
стане. Окей?“ — „Окей“ — казаха те и ми платиха в брой, без никакви
разправии. „Весело прекарване“ — им казах аз. Благодариха ми и си излязоха
заедно. Той я бе прегърнал през кръста, сякаш не можеше да чака, докато я
заведе до вкъщи да й го тури. Няколко дни по-късно той се върна сам. Казал
на моята сестра, че трябвало да го приема веднага. Щом останахме сами,
веднага ми стовари един в носа.
— Какво направи?
— Нарече ме всезнайко и ме прасна в носа. „Всезнайко си, а?“ — каза той
и ме удари така, че паднах на задника си. Прас! Точно така. Не се шегувам.
— Знам, че не се шегуваш — рече Йосарян. — Но защо те удари?
— Че отде да знам защо ме удари? — възрази доктор Данийка
раздразнено.
— Може да е било заради свети Антоний? Доктор Данийка погледна
Йосарян с недоумяващ поглед.
— Свети Антоний ли? — запита той учудено. — Какъв свети Антоний?
— Отде да знам? — отговори вождът Бял Полуовес, който, препъвайки
се, влезе в палатката тъкмо в този момент, прегърнал шише уиски под
мишница, и седна предизвикателно между двамата.
Без да промълви дума, доктор Данийка стана и изнесе стола си от
палатката, свел гръб под тежкия товар несправедливости, който беше
вечното му бреме. Той не можеше да понася компанията на вожда, с когото
живееше в една палатка. Вождът Бял Полуовес смяташе, че докторът е луд.
— Не знам какво му има на този човек — забеляза той с упрек в гласа. —
Няма ум, това му липсва. Ако имаше за две пари ум, щеше да грабне една
лопата и да почне да копае. Точно тук в палатката, щеше да почне да копае,
точно под моето легло. И скоро, скоро щеше да открие петрол. Не знае ли той,
че в Щатите един войник откри петрол с лопата? Никога ли не е чувал какво
се случи на онзи хлапак — как му беше името на оня гаден плъх, онова копеле,
мръсник и сополан от Колорадо.
— Уинтъргрийн.
— Да, Уинтъргрийн.
— Страхува се — обясни Йосарян.
— О, не. Уинтъргрийн не се страхува. — Вождът Бял Полуовес поклати
глава с нескривано възхищение. — Този вонящ негодник, всезнайко и кучи
син не се бои от никого.
— Доктор Данийка се страхува, това не му е в ред.
— От какво се страхува?
— Страхува се за тебе — каза Йосарян. — Страхува се, че може да умреш
от пневмония.
— Има за какво да се страхува — каза вождът Бял Полуовес. Дълбок,
басов смях прогърмя от масивните му гърди. — И ще умра при първия удобен
случай. Почакай и ще видиш.
Вождът Бял Полуовес беше хубав, мургав индианец от Оклахома, с грубо
кокалесто лице и черна коса на кичури. Той беше наполовина индианец от
племето крийк от Инид, който по някакви тайнствени собствени съображения
бе решил, че ще умре от пневмония. Беше намръщен, отмъстителен,
обезверен индианец, който мразеше чужденците с имена като Каткарт, Корн,
Блак и Хавърмайър и желаеше да ги види да си отидат там, откъдето са дошли
гадните им прадеди.
— Няма да повярваш, Йосарян — разсъждаваше той, като повишаваше
гласа си нарочно, за да дразни доктор Данийка, — но доста добре се живееше
в тази страна, преди да я омърсят с тази проклета набожност.
Вождът Бял Полуовес бе решил да си отмъщава на белите хора. Едва се
научи да чете и пише, и го придадоха към капитан Блак като помощник по
разузнаването.
— Как можех да се науча да чета и пиша — питаше вождът Бял Полуовес
с престорена войнственост, повишавайки гласа си отново, за да може да го чуе
и доктор Данийка. — Щом си построяхме вигвама някъде, веднага спущаха
сонда да търсят петрол. И винаги щом спуснеха сонда, откриваха петрол, и
винаги щом откриеха петрол, ни караха да си съберем палатката и да отидем
някъде другаде. Бяхме като онези пръчки, с които търсят вода под земята.
Цялото ми семейство имаше природно влечение към петролни залежи и скоро
всичките петролни компании на света пратиха техници да ни гонят от земите
ни. Бяхме постоянно в движение. Мога да ти кажа, че беше страшно нещо да се
отглеждат деца при това положение. Струва ми се, че не съм прекарвал на
едно място повече от седмица.
Най-ранните му спомени бяха за един геолог.
— Всеки път, щом се родеше някой Бял Полуовес — продължи той, —
акциите на борсата започваха да се покачват. Скоро цели групи сондьори
тръгнаха по петите ни с всичките си съоръжения само за да се изпреварват
един-други. Компаниите започнаха да се обединяват, за да могат да намалят
броя на хората, които трябваше да ни гонят, но тълпата зад нас непрекъснато
растеше. Ни една нощ не можахме да се наспим спокойно. Щом спрем, и те
спират. Щом тръгнем, и те тръгват с походните си кухни, булдозерите,
сондажните кули и генераторите си. Ние бяхме пътуващ, цветущ бизнес и
започнахме да получаваме покани от някои от най-добрите хотели само
заради благосъстоянието, което щеше да дойде след нас в града им. Някои от
тези покани бяха доста щедри, но като индианци не можехме да ги приемем, а
най-добрите хотели, които ни канеха, не биха приели индианци. Расовият
предразсъдък е нещо ужасно, Йосарян. Наистина е нещо ужасно. Ужасно нещо
е да се отнасяш към един приличен, уважаващ законите индианец като към
черен, към чифут, жабар или шпаньолец. Вождът Бял Полуовес кимаше бавно
с убеден вид. Тогава, Йосарян, най-после настъпи началото на края. Те
започнаха да се движат вече и пред нас. Мъчеха се да отгатнат къде ще спрем
следващия път и почваха да дълбаят дори преди да стигнем там, така че ние
не можехме да спрем. Щом почнехме да си разгъваме одеялата, и те ни
изритваха от това място. Имаха доверие в нас. Дори не чакаха да открият
петрол и ни изритваха. Бяхме толкова уморени, че когато дойде краят, вече ни
беше все едно. Една сутрин се озовахме напълно заградени от
петролотърсачи, които чакаха да отидем към тях, за да могат да ни изритат.
Накъдето погледнехме, на всеки рид виждахме петролотърсачи, които чакаха
там като индианци, готови за нападение. Това беше краят. Не можехме да
останем където бяхме, защото току-що ни бяха изритали оттам и нямаше
къде да отидем. Само войската ме спаси. За щастие войната избухна точно
навреме — мобилизационната комисия ме измъкна от тая мъка и ме спусна
благополучно в Лауъри Фийлд, Колорадо. Единствено аз останах жив.
Йосарян знаеше, че той лъже, но не прекъсваше вожда Бял Полуовес,
който дори твърдеше, че оттогава не бил чувал нищо за родителите си. Това
не го безпокояло твърде много, защото само от техните думи знаел, че са му
родители; и понеже го били лъгали за толкова много други неща, сигурно са
го излъгали и за това. Той беше много по-добре запознат със съдбата на едно
племе от първи братовчеди, които скитали на север с цел да заблудят
петролотърсачите, и по погрешка навлезли в Канада. Когато се опитали да се
върнат, били спрени на границата от американските емиграционни власти,
които не ги пуснали обратно — не можели да се върнат в страната, защото
били червени.
Това беше страхотна шега, но доктор Данийка не се засмя, докато
Йосарян не дойде при него след следващия полет и без наистина да се надява
на успех, започна да настоява да бъде прехвърлен към земния персонал.
Доктор Данийка се изкикоти веднъж и скоро отново потъна в собствените си
проблеми: те включваха вожда Бял Полуовес, който цялата сутрин го бе канил
да изкарат една индианска борба, и Йосарян, който тъкмо в този момент бе
решил да полудее.
— Само си губиш времето — бе принуден да му каже доктор Данийка.
— Не можеш ли да отчислиш от летящия персонал луд човек?
— О, разбира се, трябва да го отчисля. Има правило, според което съм
длъжен да отчислявам лудите.
— Тогава защо не ме отчислиш? Аз съм луд. Питай Клевинджър.
— Клевинджър ли? Къде е Клевинджър? Намери Клевинджър и аз ще го
питам.
— Тогава питай когото и да е от другите. Те ще ти кажат колко съм луд.
— И те са луди.
— Тогава защо не ги отчислиш?
— А те защо не искат да ги отчисля?
— Защото са луди. Ето защо.
— Разбира се, че са луди — отвърна доктор Данийка. — Нали току-що ти
казах, че са луди. Човек не може да остави луди хора да решават кой е луд и
кой не, нали така?
Йосарян го погледна сериозно и реши да опита друг подход.
— Луд ли е Ор?
— Разбира се, че е луд — каза доктор Данийка.
— Можеш ли да го отчислиш?
— Мога, разбира се. Но той трябва да поиска от мен да го отчисля. Така е
според правилника.
— Тогава защо той не поиска?
— Защото е луд — каза доктор Данийка. — Трябва да е луд, щом
продължава да извършва бойни полети, след като толкова пъти едва се
отървава. Разбира се, че мога да отчисля Ор. Но най-напред трябва той да се
обърне към мен.
— Значи това е всичко, което трябва да направи, за да бъде отчислен?
— Това е всичко. Нека се обърне към мен.
— И тогава можеш да го отчислиш? — попита Йосарян.
— Не. Тогава не мога да го отчисля.
— Значи има някаква засечка?
— Разбира се, че има засечка — отвърна доктор Данийка. — Параграф
22. Всеки, който иска да бъде освободен от строева служба, не е луд.
Имаше само една засечка и това беше параграф 22 — според него онзи,
който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената
си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде
отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи,
беше да поиска да го отчислят, но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд
и трябваше да участвува в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако
участвуваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не
участвуваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше,
щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети, но ако не искаше да лети, значи
беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от
абсолютната простота на тая клауза в параграф 22 и подсвирна
многозначително.
— Този параграф 22 е засечка и половина — забеляза той.
— Няма по-добра засечка от него — съгласи се доктор Данийка.
Йосарян виждаше ясно абсолютната логика на параграфа. Съвършената
симетричност на постановките разкриваше някаква елиптична точност,
изтънчена и възмутителна като в добро произведение на модерното
изкуство, и на моменти Йосарян не беше съвсем сигурен дали действително я
вижда, както никога не беше съвсем сигурен, когато се касаеше за добро
модерно изкуство или за мухите, които Ор бе видял в очите на Апълби. За
мухите в очите на Апълби той трябваше да се осланя на думите на Ор.
— О, има мухи, дума да не става — уверяваше го Ор, след като Йосарян и
Апълби се бяха били с юмруци в офицерския клуб, — макар че той вероятно
не знае това. Затова и не може да вижда нещата такива, каквито са в
действителност…
— Хайде де, как може да не знае? — запита Йосарян.
— Защото има мухи в очите си — обясни му отново Ор, като си налагаше
търпение. — Как може да види, че има мухи в очите си, щом има мухи в очите?
Това беше доста смислено твърдение, не по-лошо от което и да било
друго, и Йосарян беше готов да го приеме, защото Ор беше израснал в някакво
затънтено място около Ню Йорк и знаеше за диви животни и насекоми много
повече от Йосарян и защото, за разлика от Йосаряновата майка, баща, сестра,
брат, леля, чичо, сродници по сватовство, учители, духовни ръководители,
законодатели, съседи и вестници, никога дотогава не го бе лъгал за нещо
важно. В течение на два-три дни Йосарян размишляваше върху това откритие
и най-после реши да стори една добрина, тоест да го съобщи на самия Апълби.
— Апълби, ти имаш мухи в очите си — пошепна му той услужливо,
когато се разминаха на входа на парашутната палатка в деня на безопасния
полет до Парма.
— Какво? — отвърна рязко Апълби, объркан от обстоятелството, че
Йосарян го заговаря.
— Имаш мухи в очите — повтори Йосарян. — Вероятно затова не ги
виждаш.
Апълби се отдръпна от Йосарян с израз на омраза и смущение.
Начумерен и мълчалив той се качи в джипа с Хавърмайър и те се отправиха по
дългия прав път към бараката, където майор Данби, вечно суетящият се
началник на оперативния отдел на авиогрупата, ги чакаше, за да даде
предварителна инструкция на всички водещи пилоти, командири и щурмани.
Апълби заговори с тих глас, за да не го чуе шофьорът или капитанът, който се
бе изтегнал със затворени очи на предната седалка на джипа.
— Хавърмайър — каза той колебливо, — имам ли мухи в очите си?
Хавърмайър замига от недоумение.
— Трохи ли? — попита той.
— Не, мухи — каза Апълби.
Хавърмайър отново замига.
— Мухи?
— В очите ми.
— Ти си луд — рече Хавърмайър.
— Не, не съм луд. Йосарян е луд. Само ми кажи дали имам мухи в очите,
или не. Хайде, кажи. Мога да понеса истината.
Хавърмайър мушна още едно парче захаросани фъстъци в устата си и се
взря съвсем отблизо в очите на Апълби.
— Не виждам никакви мухи — съобщи той.
Апълби въздъхна с дълбоко облекчение. Хавърмайър имаше трохички
от захаросани фъстъци, полепени по устните, брадичката и бузите.
— По цялото ти лице има трохи от захаросани фъстъци — забеляза
Апълби.
— Предпочитам да имам трохи от захаросани фъстъци по лицето,
отколкото мухи в очите — отвърна язвително Хавърмайър.
Офицерите от другите звена пристигнаха с камиони за общия
инструктаж, който щеше да им бъде даден половин час по-късно. Тримата
войници от всеки екипаж не получаваха инструкции и затова бяха откарани
направо на летището при самолетите, определени за полета, където останаха
да чакат заедно с обслужващия персонал. Офицерите, с които трябваше да
летят, отвориха дрънчащите задни вратички на камионите, които ги
докараха, и наскачаха на земята. Стана време да се качат на самолетите и да
отлетят. Моторите забръмчаха сърдито над подпорите, съпротивявайки се
отначало, след това тръгнаха по-бавно и по-гладко, и самолетите, подобни на
безоки, глупави, сакати животни, се затътриха тежко, душейки предпазливо
покрития с чакъл терен, докато най-после достигнаха края на пистата, бързо
се отделиха от земята един след друг с бръмчене и усилващ се рев, подредиха
се бавно във формация над пъстрите върхове на дърветата, почнаха да
обикалят летището с равномерна скорост, за да се образуват всички звена от
по шест самолета, и после се насочиха към небесносините води, над които
трябваше да прелетят през първата част от маршрута до целта в Северна
Италия или Франция. Самолетите постепенно набраха височина и когато
навлязоха в неприятелска територия, бяха вече на девет хиляди фута над
земята. Едно от изненадващите усещания винаги беше чувството на
спокойствие и пълна тишина, прекъсвана само от кратките откоси,
изстрелвани, за да опитат картечниците, от случайно подхвърлена суха,
кратка забележка по бордовия микрофон и най-после от отрезвяващото
съобщение на командира на всеки самолет, че са вече в бойната зона и скоро
ще се насочат към целта. Винаги имаше слънце, винаги се усещаше леко
стягане в гърлото поради разредения въздух.
Самолетите В-25, с които летяха, бяха здрави, сигурни машини,
боядисани в матовозелено, с две кормила, два мотора и широки криле.
Единственият им недостатък, от гледна точка на Йосарян, който като
командир седеше в предната кабина на покрития с плексиглас нос на
самолета, беше тесният тунел, който го отделяше от най-близкия люк,
откъдето при нужда можеше да изскочи навън. Тунелът беше тесен,
четвъртит и студен, вграден под контролното табло, и едър човек като
Йосарян би се проврял доста трудно през него. Арфи, бузестият щурман с лице
като месечина, с малки очи на влечуго и лула в устата, също трудно се
промъкваше и затова Йосарян обикновено го гонеше от носа в задната част на
самолета, щом се насочеха към целта, която сега бе на няколко минути от тях.
Тогава настъпваха мигове на напрежение, мигове на очакване, през които
нямаше какво да чуеш, нямаше какво да видиш, нямаше какво да правиш,
освен да чакаш противовъздушните оръдия долу да се премерят и да се
приготвят да те ударят, ако могат, и да те свалят на земята, където ще
потънеш във вечен сън. Тунелът беше единственият път за спасение, ако
самолетът почнеше да пада, и Йосарян го псуваше с кипяща омраза, ругаеше
го като пречка, поставена там от провидението, като част от заговора срещу
живота му. Имаше място за допълнителен люк точно там, в носа на В-26, но
там нямаше люк. Вместо изход имаше тунел и откакто стана бъркотията при
полета над Авиньон, той намрази гигантските сантиметри на този безкраен
тунел, който му отнемаше много, много секунди, докато стигне до парашута
си. Парашутът беше твърде обемист, за да го вземе със себе си отпред, — и
след това много, много секунди, докато стигне до люка, който се намираше на
пода между задната част на издигнатата площадка и краката на стрелеца с
невидимо лице, седнал високо над него в куличката си. Йосарян мечтаеше да
бъде там, където Арфи можеше да бъде, щом Йосарян го изгонеше от носа на
самолета. Йосарян копнееше да седи на пода, свит на топка точно върху люка,
в някакво ескимоско иглу от защитни костюми, които би бил щастлив да
мъкне със себе си, закачил вече парашута на гърба си, където му беше
мястото, стиснал в единия си юмрук червената дръжка на връвта, вкопчил
другия в лоста на люка, който при първия страшен писък на смъртта щеше да
го изсипе във въздуха и отправи към земята. Там именно желаеше да бъде той
— ако въобще трябваше да лети, — вместо да бъде кацнал отпред като
някаква идиотска златна рибка, в идиотски буркан върху идиотска конзола,
докато тия проклети, мръсни, черни редове от снаряди се пръскат, бумтят и
бушуват като вълни около него, над него и под него, с надигаща се, пращяща,
зашеметяваща, гърмяща, фантасмагорична, космологична злоба, която се
разтърсваше и мяташе, трепереше, пробиваше и заплашваше да ги унищожи
за част от секундата в едно огромно огнено блясване.
За Йосарян, Арфи не бе от полза нито като щурман, нито като нещо
друго и Йосарян винаги го гонеше яростно от носа на самолета, за да не си
пречат един на друг, ако се наложи внезапно да избягат през тунела към
изхода. Щом Йосарян веднъж го изгонеше от носа на самолета, Арфи беше
свободен да клечи на пода, където Йосарян копнееше да клекне, но вместо
това той стоеше изправен като свещ, сложил удобно късите си ръце на
облегалките на пилота и помощник-пилота, с лула в ръка, като дрънкаше
любезно за незначителни неща с Макуот или който друг се случеше да бъде
помощник-пилот, сочейки забавни, но обикновени неща по небето на двамата
си съседи, които бяха твърде много заети, за да проявят интерес към думите
му. Макуот беше твърде зает да върти ръчките за управление, изпълнявайки
резките заповеди на Йосарян, който насочваше самолета към целта и след
това почваше да пуска бомбите между жадните стълбове от избухващи
снаряди, крещейки кратки, пискливи, неприлични команди на Макуот, които
много приличаха на тревожните, умолителни, кошмарни скимтения, издавани
нощем от Джоу Гладника. През целия хаотичен сблъсък Арфи замислено
пущаше облаци дим от лулата си и гледаше със спокойно любопитство
бойната сцена през прозореца на Макуот, сякаш тя бе някаква далечна
суматоха, която не го засягаше. Той беше разпален член на своето студентско
дружество, обичаше да дирижира приветствените викове и да ръководи
събранията на курса, но нямаше достатъчно ум, за да се страхува. Йосарян
имаше достатъчно ум и се страхуваше. Когато започнаха да ги обстрелват,
единственото нещо, което го спираше да не изоставя поста си и бързо-бързо
да изпълзи през тунела, зарязвайки другарите си като последен страхливец,
беше нежеланието му да повери комуто и да било другиму лъкатушния курс, с
който трябваше да се отдалечат от целта. Нямаше човек на света, комуто той
би направил честта да повери такава голяма отговорност. Не познаваше друг
такъв страхливец като себе си. За такива маневри Йосарян беше най-добрият
офицер от групата, без сам да знае защо.
Нямаше установени правила как да се измъкнат от противовъздушния
огън. Единствено бе нужно страх и Йосарян изпитваше голям страх, повече от
Ор или Джоу Гладника, повече от Дънбар, който покорно се бе примирил с
мисълта, че някой ден трябва да умре. Йосарян не се бе примирил с тази
мисъл и при всеки полет, в момента, когато паднеха бомбите, той бясно
маневрираше, за да спаси живота си, като крещеше: „Давай, давай, давай,
давай, копеле!“ на Макуот и мразеше Макуот със страшна злоба, сякаш Макуот
беше виновен да бъдат там горе, където непознати хора искат да ги затрият. В
такива моменти никой в самолета не използуваше микрофона, освен по време
на онази грозна суматоха при полета над Авиньон, когато Добз полудя във
въздуха и започна да плаче покъртително.
— Помогнете му, помогнете му хълцаше Добз. — Помогнете му,
помогнете му.
— На кого да помогна? На кого да помогна? — му извика Йосарян, щом
отново включи слушалките си в микрофона, който бе изхвръкнал, когато Добз
изтръгна лостовете за управление от ръцете на Хъпъл и самолетът се устреми
внезапно надолу в оглушителен, парализиращ, ужасяващ отвесен полет, при
който Йосарян бе изхвърлен безпомощно нагоре и блъсна темето си в тавана
и от който Хъпъл ги спаси в последния миг, като изтръгна лостовете от Добз,
изправи самолета почти също така внезапно и го върна обратно сред
бушуващата какафония на флака, от която се бяха изплъзнали успешно само
преди миг.
„… О, Боже! О, Боже! О, Боже!“ — молеше се Йосарян без думи, увиснал
безпомощно в носа на самолета, тъй като шлемът му се бе закачил за тавана.
— На командира! На командира! — отвърна Добз с плач, когато Йосарян
заговори. — Той не се обажда, не се обажда. Помогнете на командира!
— Аз съм командирът — му извика Йосарян. — Нищо ми няма. Нищо ми
няма.
— Помогнете му! Помогнете му! — молеше се Добз. Помогнете му!
Помогнете му!
А отзад Сноуден умираше.
6
Джоу Гладника
Джоу Гладника бе извършил петдесет полета, но това не помагаше.
Беше напълнил торбите си и чакаше да бъде изпратен у дома си. Нощем
имаше зловещи кошмари и пищеше пронизително, така че събуждаше всички
в ескадрилата освен Хъпъл, петнадесетгодишния пилот, който се бе изкарал
по-възрастен, за да може да постъпи във войската, и живееше заедно с
котката си в една палатка с Джоу Гладника. Хъпъл спеше леко, но все пак
твърдеше, че никога не чувал Джоу Гладника да пищи нощем. Джоу Гладника
беше болен.
— Та какво от това? — изръмжа доктор Данийка обидено. — Нагласил
си бях работата, казвам ти. Изкарвах петдесет хилядарки годишно и почти
цялата сума минаваше без данъци, тъй като карах пациентите си да ми
плащат в брой. Най-силният професионален съюз беше зад гърба ми. И виж
какво стана. Тъкмо бях започнал истински да трупам пари, взеха та измислиха
фашизма и започна такава ужасна война, че дори и мен ме засегна. Иде ми да
се разсмея, когато чуя някой, като Джоу Гладника да пищи цяла нощ, та да ти
проглуши ушите. Наистина би трябвало да се смея. Той бил болен. А мисли ли
си той как се чувствувам аз?
Джоу Гладника беше твърде много затънал в собствените си нещастия,
за да го е грижа как се чувствува доктор Данийка. Тормозеха го шумовете
например. Дори и малък шум го вбесяваше и той ругаеше и крещеше до
пресипване, щом Арфи, пуфкайки с лулата си, почнеше да цъка през пълната
си със слюнка уста, или когато Ор се заловеше да поправя нещо, или Макуот
да пляска всяка карта, която обръщаше, когато раздаваше на тридесет и едно
или на покер, или когато, обикаляйки тромаво наоколо, Добз се блъснеше в
нещо така, че му изтракваха зъбите. Джоу Гладника беше пулсираща,
настръхнала, движеща се маса от оголени нерви. Равномерното цъкане на
часовника в тиха стая беше истинско мъчение за уязвимия му мозък.
— Слушай, момче — обясняваше той сурово на Хъпъл късно една вечер.
— Ако искаш да живееш в тази палатка, ще правиш като мен. Всяка вечер
трябва да завиваш ръчния си часовник в няколко чифта вълнени чорапи и да
го държиш на дъното на сандъка си в другия край на палатката.
Хъпъл предизвикателно издаде напред долната си челюст, за да покаже,
че няма да позволи на Джоу Гладника да го командува и след това направи
точно това, което му бе заповядано.
Джоу Гладника беше нервно, мършаво, нещастно същество с безплътно
лице и сивкава, опъната върху костите кожа, под която в почернелите кухини
около очите му трептящи венички се гърчеха като отрязани късове от
змийчета — унило, надупчено лице, почерняло от грижи като покрит със
сажди, изоставен миньорски град. Джоу Гладника ядеше ненаситно,
постоянно гризеше ноктите си, заекваше, задъхваше се, сърбеше го, потеше се,
устата му бе пълна със слюнки и вечно тичаше като бесен от място на място с
един много сложен, черен фотоапарат, с който постоянно се опитваше да
снима голи момичета. Но снимките му никога не излизаха. Винаги забравяше
или да сложи филм в апарата, или да щракне светкавицата, или да махне
капака на обектива. Не е лесно човек да убеди голи момичета да позират, но
Джоу Гладника беше вещ в тези работи.
— Аз голям човек — викаше той. — Аз фотограф от списание „Лайф“!
Голям снимка на голяма корица. Si, si, si! Холивудска звезда! Multi dinero! Multi
разводи! Multi чукане по цял ден.
Малко жени, където и да било, биха могли да устоят на такова хитро
ухажване. Проститутките скачаха охотно на крака и заставаха в каквито и
фантастични пози да ги накараше да заемат. Жените убиха Джоу Гладника.
Неговият отклик към жените като полови същества беше неистово обожание
и идолопоклонство. Те бяха прекрасните, утоляващи, влудяващи прояви на
великото чудо, средства за удоволствие, прекалено мощни, за да бъдат
измерени, прекалено жарки, за да бъдат понесени, и прекалено изящни, за да
бъдат използувани от мъжете, тези долни и недостойни същества. Той
можеше да разтълкува присъствието на тяхната голота в ръцете си само като
някаква космическа грешка, която бързо ще бъде поправена, и винаги се
чувствуваше принуден да ги използува плътски както може, в беглите мигове,
с които смяташе, че разполага, преди някой да го усети и да му ги отнеме.
Никога не можеше да реши дали да ги такова, или да ги фотографира, тъй
като бе открил, че е невъзможно да върши двете неща едновременно.
Всъщност той си даваше сметка, че е почти невъзможно да направи нито
едното, нито другото тъй преплетени и объркани бяха неговите способности
за действие от натрапчивата мисъл да бърза, която постоянно го държеше
във властта си. Снимките никога не излизаха и Джоу Гладника никога не
влизаше. Странното беше, че в гражданския живот Джоу Гладника
действително беше фотограф на списание „Лайф“.
Сега той беше герой, най-големият герой на въздушните войски —
мислеше си Йосарян, защото бе извършил повече бойни полети от всички
други герои във въздушните войски. Шест пъти бе достигал определения
брой бойни полети. Джоу Гладника изпълни определения брой полети още по
времето, когато двадесет и пет полета бяха достатъчни, за да си събере
багажа, да напише радостни писма до близките си и да започне весело да
преследва сержант Таузър, за да го пита дали е пристигнала заповед да бъде
върнат обратно в Щатите. Докато чакаше, той по цял ден обикаляше около
входа на щабната палатка и подхвърляше гръмки остроумия на всеки, който
минеше покрай него, наричайки на шега сержант Таузър „мръсен кучи син“
винаги когато сержантът се покажеше от канцеларията.
Джоу Гладника беше свършил двадесет и петте си полета през
седмицата, когато бе извършен десантът при Салерно; по това време Йосарян
лежеше в болницата, защото бе хванал трипер при един нисък полет в
храстите върху едно момиче от женския спомагателен корпус — бяха ходили
до Маракеш със снабдителния самолет. Йосарян направи всичко възможно, за
да настигне Джоу Гладника и почти го настигна, като за шест дни извърши
шест полета, но двадесет и третият му полет беше до Арецо, където убиха
полковник Невърз, и това беше най-високият брой, до който стигна, за да си
осигури връщането в Щатите. На следния ден пристигна полковник Каткарт,
сияещ и изпълнен с дръзка гордост, стегнат в нова униформа и снаряжение, и
ознаменува поемането на поста си, като повиши броя на необходимите полети
от двадесет и пет на тридесет. Джоу Гладника разопакова багажа си и поправи
написаните радостни писма до близките си. Престана да преследва весело
сержант Таузър. Намрази сержант Таузър, струпа върху него всичката вина и
изля върху му цялата си отрова, макар да знаеше, че сержант Таузър няма
нищо общо с пристигането на полковник Каткарт, нито със забавянето на
заповедите за заминаване, които, ако бяха пристигнали седем дни по-рано,
щяха да го спасят; и пет пъти оттогава му се случи същото.
Джоу Гладника не можеше вече да понася напрежението, породено от
постоянното чакане на заповеди за заминаване. Винаги щом завършеше
необходимия брой полети, той рухваше и бързо се превръщаше в развалина.
Всеки път, когато го зачисляха към земния персонал, той устройваше голямо
угощение за малкия кръг приятели, които имаше. Чупеше шишетата уиски,
които бе успял да купи при своите четиридневни ежеседмични обиколки с
куриерския самолет, смееше се, пееше, въртеше се и крещеше в някакво
тържество на пиян екстаз, докато най-после не можеше да стои буден,
отпущаше се тихо и задремваше. Щом Йосарян, Нейтли и Дънбар го сложеха в
леглото, той започваше да пищи в съня си. На сутринта излизаше от палатката
си със страшен, изтощен вид, измъчен от угризения — проядена черупка на
човешка сграда, която застрашително се люлееше и всеки миг можеше да
рухне.
Кошмарите му се явяваха с астрономическа точност всяка нощ, която
той прекарваше в ескадрилата, през цялото мъчително изпитание, докато не
участвуваше в бойни полети и чакаше да пристигнат заповедите за
отзоваване, които никога не пристигаха. Някои впечатлителни хора от
ескадрилата, като Добз и капитан Флум, бяха тъй дълбоко разстроени от
кошмарните писъци на Джоу Гладника, че и те сами почнаха да имат кошмари
и да пищят нощем, и пронизителните мръсни псувни, които крещяха всяка
нощ, всеки от своето място в лагера, звучаха романтично в мрака като
любовни обаждания на пойни птички с мръсни души. Полковник Корн взе
решителни мерки, за да спре това, което му се струваше начало на нездрава
тенденция в ескадрилата на майор Майор. Решението, което той намери, бе да
нареди на Джоу Гладника да поема куриерския самолет веднъж седмично, с
което той го отдалечаваше от лагера в течение на четири нощи, и това
лекарство, подобно на всички лекарства на полковник Корн, се оказа успешно.
Всеки път, когато полковник Каткарт увеличаваше броя на полетите и
връщаше Джоу Гладника в строя, кошмарите преставаха и Джоу Гладника се
възвръщаше към нормалното си състояние на ужас с усмивка на облекчение
на лицето. Йосарян четеше сбръчканото лице на Джоу Гладника като заглавие
във вестник. Положението бе добро, когато Джоу Гладника изглеждаше зле; и
беше страшно, когато Джоу Гладника изглеждаше добре. Обратните реакции
на Джоу Гладника бяха любопитно явление за всекиго освен за самия него;
той упорито отричаше съществуването им.
— Кой сънува? — отговори той, когато Йосарян го запита какво сънува.
— Джоу, защо не отидеш да поговориш с доктор Данийка? — съветваше
го Йосарян.
— Защо да ходя при доктор Данийка? Не съм болен.
— А твоите кошмари?
— Нямам никакви кошмари — излъга Джоу Гладника.
— Може би той ще ти помогне да се отървеш от тях.
— Не е лошо да имаш кошмари — отговори Джоу Гладника. — Всички
хора имат кошмари.
Йосарян реши, че го е хванал.
— Всяка нощ ли? — попита той.
— Че защо пък не всяка нощ? — отвърна Джоу Гладника.
Изведнъж всичко стана ясно. Наистина, защо ли пък не всяка нощ?
Имаше смисъл да плаче от болка всяка нощ. У него имаше повече здрав
смисъл, отколкото у Апълби, който държеше прекалено педантично на
правилниците и който, след като Йосарян и той бяха престанали да си
говорят, заповяда на Крафт да заповяда на Йосарян да вземе атебриновите си
хапчета, когато летяха над океана. Джоу Гладника проявяваше повече здрав
смисъл и от Крафт, който сега беше мъртъв намери края си над Ферара,
изхвърлен безцеремонно от избухващия мотор, когато Йосарян прекара
повторно звеното си от шест самолета над целта. Авиогрупата не бе успяла да
удари моста при Ферара, след като го бомбардира седем дни наред; при
положение, че разполагаше с мерни прибори, които можеха да пратят бомбите
в буре за туршия от четиридесет хиляди фута височина. Цяла седмица бе
изминала, откакто полковник Каткарт доброволно се бе нагърбил да разруши
моста със своите летци за двадесет и четири часа. Крафт беше мършаво,
кротко момче от Пенсилвания, което искаше всички да го обичат, а му беше
съдено да не постигне дори това толкова смирено и унизително желание.
Вместо да бъде обичан, той лежеше мъртъв, кървава обгоряла останка върху
жестоката грамада, и никой не чу гласа му в онези последни ценни мигове,
когато самолетът, останал с едно крило, полетя отвесно надолу. Живя
невинно през краткия си живот и след това падна в пламъци над Ферара на
седмия ден, когато Господ си почиваше и когато Макуот завиваше обратно, а
Йосарян го насочваше към целта за втора бомбардировка, защото Арфи се бе
побъркал и Йосарян не можа да пусне бомбите си първия път.
— Май че ще трябва да се върнем, нали? — бе казал Макуот мрачно по
микрофона.
— Май че ще трябва — отговори Йосарян.
— Така ли? — каза Макуот.
— Да.
— Е, какво пък — запя Макуот, — по дяволите.
И те се върнаха, докато самолетите от другите звена кръжаха в
далечината, вън от всяка опасност, а долу всички бълващи оръдия на
дивизията „Херман Гьоринг“ сега бълваха снаряди само по тях.
Полковник Каткарт беше храбър и никога не се колебаеше да изпрати
доброволно хората си към всяка цел, която можеше да се намери. За неговата
дивизия никоя цел не бе прекалено опасна, тъй както за Апълби никой удар
не бе труден за спасяване на масата за пинг-понг. Апълби беше добър пилот и
имаше свръхчовешки способности за пинг-понг — макар да имаше мухи в
очите, никога не губеше нито една точка. Двадесет и един сервиса бяха
достатъчни за Апълби да посрами който и да е противник. Неговите подвизи
на масата за пинг-понг бяха легендарни. Апълби печелеше всички игри, които
започваше, до онази нощ, когато Ор, който се бе напил здравата с джин, спука
челото на Апълби с ракетата, защото Апълби забиваше обратно топката при
всеки от първите пет сервиса на Ор. Ор захвърли ракетата си, скочи на масата,
направи тичешком голям скок и удари Апълби с двата си крака право в
лицето. Настана истински пандемониум. На Апълби му беше нужна почти
цяла минута, докато се откачи от блъскащите ръце и крака на Ор. Но най-
после той успя да изпълзи настрани и да се изправи на крака. Ор обаче увисна
под него, заловил се с една ръка за предницата на ризата му и извил другата
си ръка, свита в юмрук, за да го удари и довърши окончателно, когато, в
същия миг Йосарян изскочи напред, хвана Ор и го издърпа настрани. Това
беше нощ на изненади за Апълби, който беше не по-малко едър от Йосарян и
силен колкото него. Апълби замахна с всичка сила и стовари на Йосарян
юмрук, който вля в жилите на Бял Полуовес такава радостна възбуда, че той
се обърна и прасна полковник Мудъс в носа с юмрук, при което генерал
Дрийдъл толкова се разнежи и зарадва, че извика на полковник Каткарт да
изхвърли военния свещеник от офицерския клуб и заповяда да преместят
вожда Бял Полуовес в палатката на доктор Данийка, където можеше да бъде
денонощно под медицински грижи, така че винаги да е в достатъчно добро
състояние, за да може пак да смачка носа на полковник Мудъс, щом му
заповяда генерал Дрийдъл. Понякога генерал Дрийдъл идваше нарочно от
щаба на авиокрилото, придружен от полковник Мудъс и болничната сестра,
само за да види как вождът Бял Полуовес ще разбие носа на зет му.
Вождът Бял Полуовес би предпочел да остане в ремаркето, в което
живееше с капитан Флум, мълчаливия потиснат офицер, който завеждаше
службата „Връзки с печата“ и през по-голямата част от вечерите си
промиваше снимките, които бе направил през деня, за да бъдат изпратени на
следната сутрин заедно с неговите рекламни съобщения до вестниците. Всяка
вечер капитан Флум прекарваше колкото можеше по-дълго в своята тъмна
стаичка и след това лягаше на леглото си с кръстосани пръсти, поставил
заешки крак на врата си като талисман, и се мъчеше с всички сили да не заспи.
Той живееше в смъртен страх от вожда Бял Полуовес. Капитан Флум бе
преследван от натрапчивата мисъл, че някоя нощ вождът Бял Полуовес ще се
приближи на пръсти до леглото му, когато той е заспал дълбоко, и ще му
пререже гърлото от едното ухо до другото. Тази идея бе вдъхната на капитан
Флум от самия вожд Бял Полуовес, който една нощ отиде на пръсти до
леглото му, тъкмо когато капитанът задремваше и изсъска злокобно, че някоя
нощ, когато той, капитан Флум, е заспал дълбоко, вождът Бял Полуовес ще му
пререже гърлото от едното ухо до другото. Капитан Флум се вледени и
широко разтворените му очи се втренчиха в пияните очи на вожда Бял
Полуовес, които блестяха само на няколко инча от лицето му.
— Защо? — успя да изграчи най-после капитан Флум.
— А защо не? — бе отговорът на вожда Бял Полуовес. Всяка нощ след
това капитан Флум се насилваше да лежи буден колкото е възможно по-дълго.
В своите усилия той бе безкрайно много улеснен от кошмарите на Джоу
Гладника. Слушайки напрегнато маниашкия вой на Джоу Гладника нощ след
нощ, капитан Флум така го намрази, че започна да желае вождът Бял Полуовес
да отиде на пръсти някоя нощ до леглото на Джоу Гладника и да разреже
гърлото му от едното ухо до другото. В действителност капитан Флум спеше
като пън през повечето нощи и само сънуваше, че е буден. Така убедително
сънуваше, че лежи буден, щото всяка сутрин се събуждаше с напълно
изчерпани сили и отново заспиваше.
Вождът Бял Полуовес бе почти обикнал капитан Флум, откакто той се
преобрази тъй удивително. Капитан Флум си бе легнал нея вечер като
жизнерадостен екстроверт и на следната сутрин стана от леглото като мрачен
интроверт; вождът Бял Полуовес с гордост смяташе новия капитан Флум за
свое творение. Той никога не бе имал намерение да разреже гърлото на
капитан Флум от едното ухо до другото. Тази заплаха произхождаше от
навика му да се шегува, както бяха шеги и идеите му да умре от пневмония, да
разбие носа на полковник Мудъс и да кани доктор Данийка на индианска
борба. Единственото, което вождът Бял Полуовес искаше да направи, когато
всяка вечер се връщаше, препъвайки се в тъмната палатка, бе да легне
веднага да спи, но заради Джоу Гладника това често бе невъзможно.
Кошмарите на Джоу Гладника правеха вожда Бял Полуовес нервен и той често
желаеше да отиде на пръсти до палатката на Джоу Гладника, да вдигне
котката на Хъпъл от лицето му и да му разреже гърлото от едното ухо до
другото, така че всички в лагера с изключение на капитан Флум да могат да
изкарат един хубав сън.
Макар че вождът Бял Полуовес продължаваше да разбива носа на
полковник Мудъс за удоволствие на генерал Дрийдъл, той все още бе
отритнат от всички. Отритнат от всички бе и майор Майор, командирът на
ескадрилата, който откри това в същия момент, когато научи, че е станал
командир на ескадрилата от полковник Каткарт, чийто подскачащ джип
изтрещя в лагера в деня, когато майор Дюлут бе убит над Перуджа. Полковник
Каткарт рязко натисна педала, спирачките изскърцаха и той спря на няколко
инча от железопътния изкоп, който отделяше носа на колата от неравното
баскетболно игрище на другата страна, от което майор Майор бе изгонен в
края на краищата с ритници, тласъци, камъни и юмруци от войниците, които
почти бяха станали негови приятели.
— Вие сте новият командир на ескадрилата — му изрева полковник
Каткарт от другата страна на изкопа. — Но не си мислете, че това значи нещо,
защото нищо не значи. Всичко, което значи, е, че вие сте новият командир на
ескадрилата.
И полковник Каткарт потегли с рев тъй внезапно, както бе пристигнал,
завивайки рязко с джипа така, че яростно въртящите се колела изхвърлиха
струя ситен пясък в лицето на майор Майор. Майор Майор остана като
вцепенен от тази новина. Стоеше онемял, дълъг и тромав, стиснал протритата
баскетболна топка в дългите си ръце, докато семената на омразата, посети
тъй бързо от полковник Каткарт, се вкореняваха у войниците наоколо му, с
които играеше баскетбол и с които се бе сприятелил дотолкова, доколкото
изобщо някой някога се бе сприятелявал с него. Бялото на замислените му
очи се разшири и замъгли, копнеещите му устни напразно се бореха с
познатата, непреодолима самота, която се понесе наоколо му като
задушаваща мъгла.
Подобно на всички други офицери в щаба на авиогрупата, с изключение
на майор Данби, полковник Каткарт бе пропит с демократичен дух: той
вярваше, че всички хора са създадени равни и затова с еднаква жар презираше
всички хора извън щаба на авиогрупата. Въпреки това той вярваше в хората
си. Както често им казваше в бараката за инструктаж, той смятал, че тяхното
поделение било най-малко с десет полета по-напред от която и да било друга
въздушна част и ги уверяваше, че онзи, който не споделя доверието му към
тях, ще види дявол по пладне. Обаче единственият начин, по който те можеха
да видят дявол по пладне, бе — както Йосарян откри, когато отлетя до щаба
на армията, за да говори с бившия ефрейтор Уинтъргрийн — да извършат още
десет полета над определения брой.
— Пак не разбирам — протестираше Йосарян. — Вярно ли ми е казал
доктор Данийка, или не?
— Колко каза той?
— Четиридесет.
— Данийка е казал истината — съгласи се ефрейтор Уинтъргрийн. —
Колкото се отнася до щаба на Двадесет и седма въздушна армия, ти трябва да
извършиш само четиридесет полета.
Йосарян тържествуваше.
— Тогава мога направо да замина за Щатите, нали? Имам четиридесет и
осем полета.
— Не, не можеш — поправи го ефрейтор Уинтъргрийн. — Да не си
полудял или що?
— Защо да не мога?
— Параграф 22.
— Параграф 22 ли? — Йосарян беше зашеметен. Какво общо има
параграф 22 с това, дявол да го вземе?
— Параграф 22 — отговори търпеливо доктор Данийка, когато Джоу
Гладника докара Йосарян обратно в Пианоза — гласи, че винаги трябва да
правиш това, което ти заповядва командирът.
— Но в щаба на Двадесет и седма въздушна армия ми казват, че щом
имам четиридесет полета, мога да си замина за Щатите.
— Те обаче не твърдят, че трябва да постъпиш именно така. А
правилниците гласят, че трябва да се подчиняваш на всяка заповед. Ето къде
е засечката. Дори ако полковникът нарушава заповедта на Двадесет и седма
въздушна армия, като те кара да извършиш още полети, ти все пак трябва да
летиш, иначе си виновен — неизпълнение на заповед. И тогава щабът на
Двадесет и седма въздушна армия ще те нагази здравата.
Йосарян отпусна рамене, смазан от разочарование.
— Значи наистина ще трябва да извърша петдесет полета, а? — каза той
нажалено.
— Петдесет и пет — поправи го доктор Данийка.
— Какви петдесет и пет?
— Полковникът сега иска всички вие да извършите по петдесет и пет
полета.
Джоу Гладника въздъхна дълбоко с облекчение, когато чу думите на
доктор Данийка и се захили. Йосарян хвана Джоу Гладника за врата и го
накара да отлети с него право при бившия ефрейтор Уинтъргрийн.
— Какво ще ми направят — попита той с доверителен тон — ако откажа
да летя.
— Вероятно ние ще те разстреляме — отговори бившият ефрейтор
Уинтъргрийн.
— „Ние“ ли? — извика изненадано Йосарян. Какво искаш да кажеш с
това „ние“? Откога си на тяхна страна?
— Ако ще те разстрелват, на чия страна очакваш да бъда? — възрази
бившият ефрейтор Уинтъргрийн.
Йосарян изтръпна. Полковник Каткарт пак бе повдигнал духа му.
7
Макуот
Обикновено Йосарян имаше за пилот Макуот, който бръснейки се всяка
сутрин, облечен с яркочервена чиста пижама пред палатката си, беше едно от
странните иронични и непонятни неща, обкръжаващи Йосарян. Вероятно
Макуот беше най-смахнатият измежду всички строеви офицери, защото беше
съвършено нормален и въпреки това не възразяваше срещу войната. Той
беше младо същество, усмихнато, късокрако, с широки рамена, което
постоянно си подсвиркваше игриви естрадни мелодии и пляскаше
оглушително картите, когато ги раздаваше при игра на тридесет и едно или
покер, докато Джоу Гладника рухнеше от отчаяние под кумулативното
въздействие на удряните карти и разтреперан почнеше да му крещи да
престане да пляска картите.
— Ти, кучи сине, го правиш само защото ми причинява болка — ревеше
бясно Джоу Гладника, докато Йосарян го държеше с една ръка и се мъчеше да
го успокои. — Само затова го прави, защото му е приятно да ме слуша как
пищя, тоя проклет кучи син!
Макуот набръчкваше тънкия си покрит с лунички нос извинително и се
заричаше никога вече да не пляска картите, но винаги забравяше. Макуот
носеше мъхнати пантофи и червена пижама и спеше винаги в изгладени
цветни чаршафи като онзи, от който Майлоу му върна половината, след като
го измъкна от захиления крадец, който много обичал сладки неща, в замяна
на смачканите фурми — Майлоу ги бе взел на заем от Йосарян, но не бе дал на
крадеца нито една. Макуот беше поразен от Майлоу, който купуваше яйцата
по седем цента едното и ги продаваше по пет и с това много забавляваше
ефрейтор Снарк, помощника си в стола. Но Макуот никога не е бивал така
поразен от Майлоу, както Майлоу бе поразен от писмото, което Йосарян
получи от доктор Данийка.
— Какво е това? — извика Майлоу разтревожено, когато видя
огромната кутия от велпапе, пълна с пакети сушени плодове и тенекиени
кутии с плодови сокове и компоти, които двамата италиански работници,
отвлечени от майор … де Къвърли, за да работят в кухнята, се готвеха да
отнесат в палатката на Йосарян.
— Това е за капитан Йосарян, сър — каза ефрейтор Снарк със
самодоволна усмивка. Ефрейтор Снарк беше интелектуален сноб, който
смяташе, че е изпреварил времето с двадесет години и не обичаше да слиза до
масите. — Той има писмо от доктор Данийка, с което му дава право да
получава колкото иска плодове и плодови сокове.
— Какво е това? — извика Йосарян.
Майлоу бе побледнял и се олюляваше.
— Това е лейтенант Майлоу Майндърбайндър, сър — каза ефрейтор
Снарк, като намигна подигравателно. — Един от новите ни пилоти. Стана
началник на офицерския стол, докато бяхте в болницата напоследък.
— Какво е това? — извика Макуот по-късно същия следобед, когато
Майлоу му подаде половин чаршаф.
— Това е половината от чаршафа, който беше откраднат от вашата
палатка тази сутрин — обясни Майлоу с плахо самодоволство и ръждивите му
мустаци бързо затрепкаха. — Ловя се на бас: вие дори не сте знаели, че е
откраднат.
— Че кой ще краде половин чаршаф? — запита Йосарян.
Майлоу се смути.
— Вие не разбирате — възрази той.
Йосарян не разбираше също защо на Майлоу му бе толкова притрябвало
да вложи пари в писмото на доктор Данийка, което идваше тъкмо навреме…
„Отпуснете на Йосарян сушени плодове и плодови сокове колкото иска — бе
писал доктор Данийка. Той казва, че има чернодробно страдание.“
— Такова писмо — мънкаше унило Майлоу — може да съсипе всеки
завеждащ-стол по света.
Майлоу бе дошъл в палатката на Йосарян само за да прочете повторно
писмото, следвайки отнетата му кутия с провизии през целия лагер на
ескадрилата, сякаш вървеше подир мъртвец.
— Трябва да ви дам толкова, колкото искате. Ами че в писмото дори не
се казва, че трябва сам да изядете всичко.
— И добре е, че не се казва — рече му Йосарян, — защото аз никога не
ям такива неща. Имам чернодробно страдание.
— О, да, забравих — каза Майлоу, като почтително сниши глас. —
Сериозно ли е?
— Достатъчно сериозно — отговори весело Йосарян.
— Аха, така — каза Майлоу. — Какво значи това?
— Значи, че не би могло да бъде по-добре…
— Май че не ви разбирам.
— … без да стане по-зле. Разбирате ли сега?
— Да, разбирам. Но все пак, струва ми се, не ви разбирам.
— Е, нека това не ви смущава. Нека смущава само мен. Виждате ли, аз
всъщност нямам чернодробно страдание. Аз имам само симптоми. Имам
синдрома на Гарнет-Флайшакер.
— Виждам — каза Майлоу. — Какво представлява синдромът на Гарнет-
Флайшакер?
— Чернодробно страдание.
— Виждам — каза Майлоу и започна уморено да разтрива черните си
вежди с израз на вътрешна болка, сякаш очакваше да мине някакъв
неприятен бодеж. — В такъв случай — продължи той най-после —
предполагам, че ще трябва много да внимавате какво ядете, нали?
— Наистина трябва да внимавам много — му каза Йосарян. — Човек не
се докопва лесно до един добър синдром на Гарнет-Флайшакер и аз не искам
да опропастя моя синдром. Затова никога не ям плодове.
— Сега виждам — каза Майлоу. — Плодовете вредят на черния ви дроб,
нали?
— Не, плодовете са полезни за черния ми дроб. Затова никога не ям
плодове.
— Тогава какво ги правите? — попита Майлоу, като упорито пробиваше
път през растящото си недоумение, за да изстреля най-после въпроса, който
пареше на устните му. — Продавате ли ги?
— Давам ги без пари.
— Кому? — извика Майлоу с дрезгав от ужас глас.
— Всекиму, който иска — му извика Йосарян.
Майлоу издаде дълъг меланхоличен стон и се олюля; капчици пот
внезапно оросиха пепеливото му лице. Той замислено дърпаше нещастните си
мустаци и цялото му тяло трепереше.
— Давам голяма част от тях на Дънбар — продължи Йосарян.
— На Дънбар ли? — повтори Майлоу вцепенен.
— Да, Дънбар може да яде колкото си иска плодове и това не му помага
ни най-малко. Аз просто поставям кутията ей там на открито и всеки, който
мине, може да си вземе. Арфи идва тук да си вземе сливи, защото казва, че
никога не давали достатъчно сливи в стола. Можете да се занимаете с
въпроса, когато имате време, защото никак не ми е приятно Арфи да се
навърта постоянно тук. Щом запасите ми започват да се привършват, аз
просто казвам на ефрейтор Снарк да ги попълни. Нейтли винаги взема цяла
камара плодове със себе си, когато отива в Рим. Той е влюбен в една курва
там, която ме мрази и ни най-малко не се интересува от него. Тя има една по-
малка сестра, която никога не ги оставя на мира, когато са в леглото: те
живеят в един апартамент с един старец, една жена и цял куп други момичета
с хубави, тлъсти бедра, които също постоянно щуреят. Нейтли им носи пълна
кутия винаги когато отива там.
— Продава ли им ги?
— Подарява им ги.
Майлоу се намръщи.
— И, предполагам, че това е много щедро от негова страна — забеляза
той без възторг.
— Да, много е щедро — съгласи се Йосарян.
— Уверен съм, че е напълно законно — каза Майлоу, — тъй като
плодовете са ваши, щом ги получавате от мен. Сигурно в тия тежки времена
хората много се радват да получат плодове.
— Да, много се радват — увери го Йосарян. — Двете момичета ги
продават на черна борса и с тия пари си купуват ярки накити с фалшиви
камъни и евтин парфюм.
Майлоу се оживи.
— Накити! — възкликна той. — Не знаех това. Колко плащат те за евтин
парфюм?
— Старецът използува своята част, за да купува неразредено уиски и
мръсни картички. Той е голям развратник.
— Развратник ли?
— Не можете да си представите какъв развратник.
— Много ли се търсят мръсните картички в Рим? — запита Майлоу.
— Не можете да си представите. Вижте например Арфи. Когато човек го
познава, никога не би и подозирал, нали?
— Че е развратник ли?
— Не, че е щурман. Познавате капитан Ардварг, нали? Онова мило
момче, което още първия ден, когато дойде в ескадрилата, каза: „Ардварг
всеки ме нарича, щурман все ще си кибича.“ Носи лула в устата си и вероятно
ви е питал в кой университет сте следвали. Познавате ли го?
Майлоу не обръщаше никакво внимание на думите на Йосарян.
— Да станем съдружници — изтърси той внезапно с умолителен тон.
Йосарян му отказа, макар че несъмнено цели камиони с плодове щяха да
бъдат на тяхно разположение, за да ги разпродават както намерят за добре,
щом Йосарян ги реквизира от стола с помощта на писмото на доктор Данийка.
Майлоу клюмна, но от този миг нататък той доверяваше на Йосарян всичките
си тайни, с изключение на една, разсъждавайки умно и проницателно, че
всеки, който не би откраднал от любимото си отечество, не би откраднал
въобще от никого.
Майлоу доверяваше на Йосарян всичките си тайни освен мястото на
пещерите в околните хълмове, където бе започнал да закопава парите си, след
като се върна от Измир с цял самолет смокини и чу от Йосарян, че някакъв
човек от контраразузнаването бил пристигнал в болницата. За Майлоу,
достатъчно лековерен, за да поиска сам да стане началник на стола, този пост
беше свещен дълг.
— Аз дори не си давах сметка, че не сервираме достатъчно сливи — бе
признал той още него ден. — Предполагам, че съм направил тази грешка,
понеже съм още съвсем нов. Ще повдигна въпроса пред моя майстор-готвач.
Йосарян го изгледа остро.
— Какъв майстор-готвач? — запита той. — Вие нямате майстор-готвач.
— Ефрейтор Снарк — обясни Майлоу, като гледаше настрана малко
виновно. — Той е единственият готвач, който имам, и затова той е
действително моят майстор-готвач, макар че се надявам да го преместя в
административната част. У ефрейтор Снарк има тенденция да действува
малко прекалено творчески, струва ми се. Той си мисли, че да си сержант в
стола, е някакъв вид изкуство и винаги ми се оплаква, че трябвало да търгува
с дарбите си. Никой не иска от него подобно нещо. Впрочем знаете ли
случайно защо е бил понижен в чин редник и сега е само ефрейтор?
— Да — каза Йосарян. — Той отрови цялата ескадрила.
Майлоу пак побледня.
— Какво е направил?
— Смачка стотици калъпи войнишки сапун в пюрето от сладки картофи
само за да докаже, че хората имат просташки вкус и не могат да направят
разлика между добра и лоша храна. Цялата ескадрила повръщаше. Полетите
бяха отменени.
— Е — възкликна Майлоу с неодобрително присвити устни. — Той,
разбира се, е открил, че съвсем не е бил прав, нали?
— Напротив — поправи го Йосарян. — Откри, че е бил съвършено прав.
Излапахме цели чинии пюре и искахме още. Всички повръщахме, но нямахме
представа, че сме били отровени.
Вцепенен от ужас, Майлоу подсмръкна два пъти като рунтав кафяв заек.
— В такъв случай сигурно ще го прехвърля в административната част.
Не желая да се случи пак нещо подобно, докато аз отговарям за стола.
Виждате ли, каза той сериозно и поверително, — надявам се да осигуря на
хората от тази ескадрила най-добрата храна на света. Това е наистина
достойна цел, нали? Ако един началник на стол цели нещо по-малко от това,
той, струва ми се, няма право да завежда стол. Не сте ли съгласен?
Йосарян се извърна бавно и загледа Майлоу изпитателно и
недоверчиво. Той видя едно просто, откровено лице, неспособно на лукавство
или измама, почтено, открито лице, с раздалечени големи очи, ръждива коса,
черни вежди и нещастни, червеникавокафяви мустаци. Майлоу имаше дълъг
тънък нос с влажни душещи ноздри, който рязко извиваше надясно и беше
винаги насочен встрани от посоката, накъдето гледаше всичко останало от
тялото му. Това беше лице на човек със закоравяла почтеност, който не
можеше да наруши съзнателно нравствените начала, на които се опираше
неговата добродетел, така както не можеше да се превърне в презряна,
крастава жаба. Едно от тези нравствени начала беше, че никога не е грях да
иска най-високата цена, която може да изкара. Беше способен на мощни
пристъпи на справедливо възмущение и се възмути безкрайно, когато научи,
че един човек от контраразузнаването пристигнал в зоната и го търсел.
— Той не търси вас — каза Йосарян, като се опитваше да го успокои. —
Той търси някого в болницата, който е подписвал името Уошингтън Ървинг
на писмата, които е цензурирал.
— Аз никога не съм подписвал името Уошингтън Ървинг под никакви
писма.
— Разбира се, че не сте подписвали.
— Но това е само трик, за да ме накара да призная, че съм спечелил пари
от черна борса. — Майлоу буйно теглеше едно разрошено снопче от
обезцветените си мустаци. — Не харесвам такива типове. Винаги душат около
хора като нас. Ако правителството желае да направи нещо добро, защо не
подгони бившия ефрейтор Уинтъргрийн? Той не уважава правилниците и
уставите и постоянно ме удря в цените.
Мустаците на Майлоу бяха нещастни, защото двете им разделени части
никога не си подхождаха. Те бяха като разединените очи на Майлоу, които
никога не гледаха едно и също нещо в едно и също време. Майлоу можеше да
види повече неща от повечето хора, но не виждаше много ясно никое от тях.
За разлика от реакцията му спрямо новините за човека от
контраразузнаването, той със спокойна храброст чу от Йосарян, че полковник
Каткарт е повишил броя на полетите на петдесет и пет.
— Война водим — рече той. — И няма полза да се оплакваме от броя на
полетите, които трябва да извършим. Щом полковникът каза, че са нужни
петдесет и пет полета, ще трябва да ги извършим.
— Аз пък няма да летя повече — зарече се Йосарян. — Ще отида да
говоря с майор Майор.
— Как ще отидете! Майор Майор не приема никого.
— Тогава ще се върна в болницата.
— Но вие излязохте от болницата едва преди десет дни — припомни му
Майлоу укоризнено. — Не можете да тичате в болницата всеки път, щом се
случи нещо, което не ви харесва. Не, най-доброто, което можете да направите,
е да извършите полетите. Това е наш дълг.
Майлоу имаше строги скрупули, които не му позволяваха да вземе на
заем дори пакет сухи фурми от стола в деня, когато откраднаха чаршафа на
Макуот, тъй като храната в стола беше все още държавна собственост.
— Но аз мога да взема назаем от вас — обясни той на Йосарян, — тъй
като тези плодове са ваши, щом веднъж сте ги получили от мен с писмото на
доктор Данийка. Можете да правите каквото щете с тях, дори да ги продадете
с голяма печалба, вместо да ги раздавате без пари. Не бихте ли искали да
вършим това заедно?
— Не.
Майлоу се отказа от намеренията си.
— Тогава дайте ми на заем един пакет сушени фурми — помоли се той.
— Ще ви ги върна. Кълна се, че ще ви го върна и ще има малко нещо отгоре за
вас.
Майлоу удържа на думата си и даде на Йосарян четвъртина от жълтия
чаршаф на Макуот, когато се върна с неотворения пакет фурми, водейки
захиления крадец, любител на сладки неща, който беше откраднал чаршафа
от палатката на Макуот. Парчето чаршаф сега принадлежеше на Йосарян. Бе
го спечелил, защото го завариха неподготвен, макар че той не разбираше как
стана това. И Макуот не разбираше нищо.
— Какво е това? — извика Макуот, като се пулеше озадачено, гледайки
отрязаната половина от чаршафа си.
— Това е половината от чаршафа, който беше откраднат тази сутрин от
палатката ви обясни Майлоу. — Бас държа, че не знаехте, че е откраднат.
— Защо пък, някой трябва да открадне половин чаршаф? — попита
Йосарян. Майлоу се смути.
— Вие не разбирате — протестираше Майлоу. — Той открадна целия
чаршаф и аз му го взех обратно с пакета пресовани фурми, които вие
вложихте в предприятието. Ето защо четвъртината от чаршафа е ваша.
Изкарахте хубава печалба с вашето капиталовложение особено защото си
получавате обратно всичките пресовани фурми, които ми дадохте. — След
това Майлоу се обърна към Макуот: — Половината от чаршафа е ваша, защото
от самото начало чаршафът беше ваш, и аз наистина не разбирам от какво се
оплаквате, тъй като не бихте имали никаква част от него, ако капитан
Йосарян и аз не бяхме се намесили във ваша полза.
— Кой се оплаква? — възкликна Макуот. — Аз просто се мъча да си
представя какво мога да направя с половин чаршаф.
— Можете да направите един куп неща с половин чаршаф — увери го
Майлоу. — Останалата четвъртина от чаршафа аз турих настрана за себе си
като награда за моята предприемчивост, труд и инициатива. То не е за мен,
нали разбирате, а за синдиката. Това е нещо, което и вие можете да направите
с половината чаршаф. Можете да я оставите на синдиката и да гледате как
расте.
— Какъв синдикат?
— Синдикатът, който бих желал да основа някой ден, така че да мога да
дам на всички ви добрата храна, която заслужавате.
— Искате да основете синдикат ли?
— Да. Искам. Не, искам да основа борса. Знаете ли какво е борса?
— Място, където се купуват разни неща, нали?
— И се продават неща — поправи го Майлоу.
— И се продават неща.
— Цял живот съм искал да имам борса. Можеш да направиш куп неща,
ако имаш борса. Но трябва да имаш борса.
— Значи искате борса?
— И всички ще имат дялове.
Йосарян беше все още в недоумение, защото се касаеше за бизнес, а в
бизнеса имаше много неща, които винаги го озадачаваха.
— Нека пак да ви обясня — предложи Майлоу с растяща умора и
раздразнение, като посочи с палец към крадеца, любител на сладки неща,
който все още стоеше захилен до него. — Аз знаех, че той желае фурмите
повече от чаршафа, понеже не разбира нито дума английски, нарочно водих
преговори за сделката на английски.
— Защо не го праснахте веднъж по главата да му вземете чаршафа? —
попита Йосарян.
Присвивайки с достойнство устни, Макуот поклати глава.
— Щеше да бъде крайно несправедливо — смъмра го той твърдо. —
Насилието е неправда, а две неправди никога не правят една правда. Много
по-добър беше моят начин. Когато му подадох фурмите и протегнах ръка за
чаршафа, той вероятно си помисли, че му предлагам размяна.
— А какво му предлагахте?
— Всъщност аз наистина му предлагах размяна, но тъй като той не
разбира английски, винаги мога да отрека.
— А ако той се бе ядосал и настояваше да вземе фурмите?
— Е, тогава щях да го ударя по главата и щях да му ги взема — отговори
Майлоу без колебание. Той погледна Йосарян, после Макуот и после пак
Йосарян. — Аз наистина не разбирам от какво се оплаквате! Сега всички сме в
много по-добро положение отпреди. Всеки е доволен освен този крадец, но
няма смисъл да се тревожим за него, тъй като той дори не говори езика ни и
получава това, което заслужава. Не разбирате ли?
Но Йосарян все още не разбираше как Майлоу може да купува яйца в
Малта по седем цента едното и да ги продава с печалба в Пианоза по пет
цента.
8
Лейтенант Шайскопф
Дори и Клевинджър не разбираше как Майлоу може да направи това, а
Клевинджър знаеше всичко. Клевинджър знаеше всичко за войната, освен
защо Йосарян трябва да умре, докато на ефрейтор Снарк е позволено да
живее, или защо ефрейтор Снарк трябва да умре, докато на Йосарян е
позволено да остане жив. Войната беше мръсна и кална работа и Йосарян
спокойно би могъл да живее без нея, да живее може би вечно. Само част от
неговите сънародници биха дали живота си, за да я спечелят, и той нямаше
амбициите да бъде между тях. Да умреш или да не умреш — това беше
въпросът и Клевинджър се чувствуваше смазан, когато се опитваше да
намери отговора. Историята не изискваше преждевременната смърт на
Йосарян, справедливостта можеше да бъде задоволена и без нея, прогресът не
бе обвързан с нея и победата не зависеше от нея. Да умират хора — това е
необходимост, но кои хора да умрат — това зависи от обстоятелствата; а
Йосарян бе готов да бъде жертва на каквото и да било освен на
обстоятелствата. Водеше се война. Почти единственото добро нещо, което
Йосарян можеше да види в нея, беше, че тя плащаше добре и освобождаваше
децата от зловредното влияние на родителите им.
Клевинджър знаеше всичко това, защото Клевинджър беше гений с
туптящо сърце и бледно лице. — Той беше мислеща личност — дългурест,
недодялан, трескав, с жадни очи. Като студент в Харвард печелеше награди за
отличен успех почти по всички предмети и единствената причина, поради
която не спечели награди абсолютно по всичко, беше, че прекалено много
време отделяше да подписва петиции, да разпространява петиции, да се
обявява против петиции, да участвува в клубовете за разисквания, да напуща
клубове за разисквания, да присъствува на младежки конгреси, да се мъчи да
осуети други младежки конгреси и да организира студентски комитети в
защита на уволнени професори. Всички бяха съгласни, че Клевинджър
сигурно ще напредне в академичния свят. С една дума, Клевинджър беше един
от онези хора с много голяма интелигентност и никакъв разум и всички
знаеха това освен малцина, но и те скоро го откриха.
Накратко казано, беше глупак. На Йосарян той напомняше онези
портрети, които висят в музеите за модерно изкуство, на които и двете очи са
на едната страна на лицето. Разбира се, това беше илюзия, породена от
склонността на Клевинджър да гледа втренчено в едната страна на въпроса и
изобщо никога да не вижда другата му страна. Политически той беше
хуманист, който наистина различаваше левицата от десницата и беше доста
неудобно притиснат между тях. Постоянно защищавате своите приятели
комунисти пред враговете си от десницата и своите приятели десничари пред
своите врагове комунисти; и двете групи дълбоко го ненавиждаха и никога не
го защитаваха пред никого, защото го смятаха за глупак.
Той беше много сериозен, ревностен и добросъвестен глупак.
Невъзможно бе човек да отиде на кино с него, без след това да не бъде
въвлечен в спор за съпреживяване, за Аристотел, за универсални понятия,
идейно съдържание и дълга на киното като форма на изкуството в едно
материалистическо общество. Момичетата, които той водеше на театър,
трябваше да чакат до първия антракт, за да разберат от него дали гледат
хубава или лоша пиеса, и веднага научаваха това. Той беше войнствуващ
идеалист, който водеше кръстоносен поход срещу расовия фанатизъм, като
припадаше при всяка негова проява. Знаеше всичко за литературата, освен
как да извлича удоволствие от нея.
Йосарян се мъчеше да му помогне.
— Не ставай глупак — съветваше го той, когато и двамата бяха
курсанти в Санта Ана, Калифорния.
— Ще му кажа — настояваше Клевинджър, когато двамата седяха
високо на трибуните и гледаха надолу към помощния учебен плац, където
лейтенант Шайскопф ходеше напред-назад, побеснял като някакъв Крал Лир,
само че без брада.
— Защо на мен? — ридаеше лейтенант Шайскопф.
— Трай си, идиот! — съветваше Йосарян доброжелателно приятеля си.
— Ти не знаеш какво говориш — възразяваше Клевинджър.
— Зная достатъчно, за да си мълча, идиот такъв. Лейтенант Шайскопф
си скубеше косата и скърцаше със зъби. Гумените му бузи се тресяха от
пристъпи на мъка. Той имаше да се справя с цяла ескадрила курсанти с нисък
дух, които маршируваха отвратително на парадите всяка неделя следобед.
Духът им беше нисък, защото не искаха да маршируват на паради всяка
неделя следобед и защото лейтенант Шайскопф бе определил курсанти
измежду тях да ги командуват, вместо да им разреши сами да изберат
помежду си кой да ги командува.
— Искам някой да ми каже — умоляваше ги с молитвен глас лейтенант
Шайскопф. — Искам да ми се каже, ако аз имам някаква вина.
— Той иска някой да му каже — рече Клевинджър.
— Той иска всички да мълчат, идиот такъв — отговори Йосарян.
— Не го ли чу? — спореше Клевинджър.
— Чух го — отвърна Йосарян. — Чух го много високо и много ясно да
казва, че иска всички да си стискаме устата, ако си знаем интереса.
— Няма да ви наказвам — кълнеше се лейтенант Шайскопф.
— Ето, казва, че няма да ме накаже — рече Клевинджър.
— Ще те скопи — каза Йосарян.
— Кълна се, че няма да ви накажа — каза лейтенант Шайскопф. Ще бъда
благодарен на онзи, който ми каже истината.
— Ще те намрази — каза Йосарян. — До смъртния си час ще те мрази.
— Лейтенант Шайскопф беше завършил ШИПЗО* и бе доста доволен, че
войната избухна, защото тя му даваше възможност да носи офицерска
униформа всеки ден и да казва „войници“ с отсечен, военен глас на тълпите
момчета, които попадаха в лапите му всеки два месеца на път за кланицата.
Той беше един честолюбив лейтенант Шайскопф, без чувство за хумор, който
трезво се справяше с отговорностите си и се усмихваше само когато някой
офицер, негов съперник от базата на въздушните сили в Санта Ана, се
разболееше от някаква хроническа болест. Имаше слабо зрение и страдаше от
хроничен синузит и поради това войната му се струваше особено интересна —
за него нямаше опасност да бъде изпратен на фронта. Най-хубавото нещо у
него беше жена му и най-хубавото нещо у жена му беше приятелката й Дори
Дъз, която правеше любов винаги когато имаше възможност. Тя беше от
женския корпус и жената на лейтенант Шайскопф обличаше униформата й
всяка събота и неделя и я събличаше всяка събота и неделя, за всеки курсант
от ескадрилата на съпруга й, който пожелаеше да легне с нея.
[* ШИПЗО — школа за извънвойскова подготовка на запасни офицери.
— Б.пр.]
Дори Дъз беше дребно живо курве, което най-много обичаше да прави
любов в бараки за инструменти, в телефонни будки, съблекални по игрищата
и чакални за автобуси. Малко неща не бе опитала и още по-малко не би
опитала. Беше безсрамна, стройна и агресивна. Разбиваше самочувствия с
дузини и караше мъжете да ги е яд на себе си на следната сутрин за начина, по
който ги бе намерила, използвала и захвърлила. Йосарян бе влюбен в нея. Тя
представляваше един чудесен задник и за нея Йосарян беше просто
задоволителен, но нищо повече. Той обичаше да усеща как под кожата
мускулите й пружинират навсякъде, където я пипаше — единствения път,
когато тя му позволи. Йосарян обичаше Дори Дъз толкова много, че не
можеше да не се хвърля страстно всяка седмица върху съпругата на
лейтенант Шайскопф, за да си отмъсти на лейтенант Шайскопф за начина, по
който той си отмъщаваше на Клевинджър.
Жената на лейтенант Шайскопф си отмъщаваше на лейтенант
Шайскопф за някакво негово незабравимо престъпление, което тя вече не
можеше да си спомни. Тя беше пълничко розово булче, което четеше добри
книги и постоянно убеждаваше Йосарян да не бъде толкова „буржоа“, като не
произнасяше звука „р“. Винаги имаше някаква добра книга подръка дори,
когато лежеше в леглото без нищо друго върху си освен Йосарян и металната
марка за самоличност на Дори Дъз. Тя отегчаваше Йосарян, но той беше
влюбен и в нея също. Беше луда и бе избрала математиката за главен предмет,
когато следваше в търговското училище в Хуортън, но не можеше да преброи
до двадесет и осем всеки месец, без да загази.
— Миличък, пак ще имаме бебе — казваше тя на Йосарян всеки месец.
— Ти си се побъркала — отговаряше той.
— Наистина ти казвам, бебе — настояваше тя.
— И аз наистина ти казвам.
— Миличък, пак ще имаме бебе — казваше тя на мъжа си.
— Нямам време — измърморваше кисело лейтенант Шайскопф. — Не
знаеш ли, че имаме парад.
Лейтенант Шайскопф държеше много да печели паради и да изправи
Клевинджър пред дисциплинарния съд, задето заговорничи и проповядва да
бъдат свалени командуващите курсанти, които лейтенант Шайскопф беше
определил. Клевинджър беше бунтар и многознайко. Лейтенант Шайскопф
знаеше, че Клевинджър може да направи още поразии, ако не бъде следен.
Вчера бе случаят с командуващите курсанти; утре може да бъде целият свят.
Клевинджър имаше ум, а лейтенант Шайскопф беше забелязал, че хора с ум са
склонни да станат доста хитри понякога. Такива хора са опасни и дори новите
командуващи курсанти, за чието избиране бе допринесъл Клевинджър,
охотно даваха изобличаващи показания срещу него. Делото срещу
Клевинджър беше започнато и приключено. Единственото нещо, което
липсваше, беше това, в което можеха да го обвинят.
Не можеше да бъде нещо, което е във връзка с парадите, защото
Клевинджър гледаше на парадите почти толкова сериозно, колкото и самият
лейтенант Шайскопф. Курсантите излизаха на парад рано следобед и
пипнешком се строяваха в редица по дванадесет пред казармите. Стенейки
още от препиването предната вечер, те куцаха в крак и отиваха до
определеното им място на главния учебен плац, където заедно с курсантите
от другите шестдесет — седемдесет ескадрили стояха неподвижно в жегата
час-два, докато достатъчен брой от тях припаднат, та да може да почне
парадът. На края на плаца чакаше цяла редица линейки и групи санитари с
носилки, снабдени с портативни радиоприемници. На покривите на
линейките стояха наблюдатели. Един счетоводител записваше бройките.
Цялата тази фаза на парада бе контролирана от военен лекар с усет за
сметководство, който проверяваше пулса на курсантите и следеше цифрите
на счетоводителя. Щом се съберяха достатъчно припаднали курсанти в
линейките, военният лекар даваше знак на капелмайстора да започне и да
завърши парада. Една след друга ескадрилите маршируваха по плаца,
завиваха тромаво пред трибуната, маршируваха по плаца и се връщаха в
казармите си.
Всяка от маршируващите ескадрили получаваше оценка, докато
преминаваше пред трибуната, където един шишкав полковник с големи
дебели мустаци седеше заобиколен от другите офицери. Най-добрата
ескадрила от всяко авиокрило печелеше жълто знаменце на прът — съвсем
безполезна награда. Най-добрата ескадрила от цялата база печелеше червено
знаменце на по-дълъг прът, което имаше още по-малка стойност, тъй като
прътът беше по-тежък и беше по-голяма беля да се мъкне цяла седмица,
докато друга ескадрила го спечели на следващата неделя. Йосарян намираше,
че е глупаво да се дават знаменца, като награди. Те не бяха придружени нито с
парични награди, нито с класови привилегии. Подобно на олимпийските
медали и тенисните трофеи, те обозначаваха, че техният притежател е
извършил по-добре от всички други нещо, от което никой няма никаква
полза.
Самите паради изглеждаха също така нелепи. Йосарян мразеше
парадите. Парадите са толкова войнствени. Мразеше ги, не искаше да ги чува,
не искаше да ги гледа, ядосваше се, когато заради тях той, пък и цялото
движение по улицата трябваше да спре. Мразеше да участвува в тях.
Достатъчно лошо беше да си курсант в авиацията, за да маршируваш като
пехотинец в мъчителната горещина всяка неделя следобед. Достатъчно лошо
беше да бъде човек курсант в авиацията, защото сега вече беше ясно, че
войната няма да свърши, преди да завърши обучението. Преди всичко това
беше единственото съображение, поради което той бе постъпил като
доброволец в школата за запасни офицери. Като войник, който се е
квалифицирал за обучение в авиационно училище, той имаше много седмици
пред себе си, докато го включат в някой клас, след това още много седмици,
докато стане командир-щурман, и после още много седмици тактическо
обучение, преди да бъде готов за изпращане на фронта. Тогава изглеждаше
немислимо, че войната може да трае толкова дълго, защото бяха му казали, че
Бог е на негова страна и че Бог, както също му бяха казали, може да извърши
всичко, което иска. Но войната съвсем не бе свършила, а неговото обучение
наближаваше края си.
Лейтенант Шайскопф копнееше отчаяно да спечели състезанията по
маршировка, висеше до среднощ в стремежа си да ги подготви по-добре, а
жена му го чакаше в леглото, изпълнена с любовна страст, като прелистваше
любимите си пасажи от Крафт-Ебинг. Той четеше книги по маршировка.
Нареждаше цели кутии шоколадени войници, докато се стопяха в ръцете му, и
после придвижваше в редици по дванадесет комплект пластмасови каубои,
които бе купил от една фирма по пощата под чуждо име и държеше
заключени денем, за да не ги види никой. Упражненията на Леонардо по
анатомия се оказаха необходими. Една вечер той почувствува нужда от жив
модел и заповяда на жена си да марширува из стаята.
— Гола ли? — попита тя с надежда.
Лейтенант Шайскопф раздразнено се плесна с ръце по челото. Голямо
нещастие в живота му бе, че веригите на брака са го свързали с тази жена,
неспособна да погледне по-далеч от собствените си мръсни полови желания и
да види титаничните усилия да се достигне непостижимото, на което един
благороден мъж може героично да се посвети.
— Защо никога не ме биеш? — намуси се тя една вечер.
— Защото нямам време — сряза я той нетърпеливо. — Нямам време. Не
знаеш ли, че имаме парад?
Той наистина нямаше време. Беше вече неделя и му оставаха още само
седем дни да се приготви за следния парад. Нямаше представа къде му отива
времето. Лейтенант Шайскопф се класира последен на трите последни парада
и това му създаде много лоша слава. Той обмисляше най-различни начини и
средства, за да поправи положението, и дори бе готов да закове дванадесетте
души във всяка редица на греда от сух дъбов материал, със сечение два на
четири инча, за да не се изкривяват редиците. Планът не беше изпълним,
защото беше невъзможно да се направи завой от деветдесет градуса, без да се
заковат никелирани панти в кръста на всеки курсант, а лейтенант Шайскопф
съвсем не беше уверен, че ще може да получи толкова много никелирани
панти от интендантството, нито че ще може да си осигури съдействието на
хирурзите в болницата.
В неделята, която дойде, след като лейтенант Шайскопф последва
съвета на Клевинджър и остави курсантите да изберат неколцина помежду си,
които да ги командуват, ескадрилата спечели жълтото знаменце. Лейтенант
Шайскопф беше толкова въодушевен от това неочаквано постижение, че
прасна жена си по главата с пръта на знамето, когато тя се опита да го дръпне
в леглото, за да отпразнуват събитието, като покажат презрението си към
половите нрави на дребната буржоазия в западната цивилизация. Следната
неделя ескадрилата спечели червеното знаме и лейтенант Шайскопф бе извън
себе си от възхищение. Последната неделя неговата ескадрила влезе в
историята, като спечели червеното знаменце две седмици подред! Сега
лейтенант Шайскопф бе достатъчно уверен в способностите си, за да направи
голямата изненада. През време на своите обширни проучвания той бе открил,
че ръцете на маршируващите, вместо да се люлеят свободно, както беше
общоприето по онова време, никога не би трябвало да се отдалечават повече
от три инча от средата на бедрото, което всъщност значеше, че те едва се
размахваха.
Приготовленията на лейтенант Шайскопф бяха грижливи и тайни.
Всички курсанти от ескадрилата му бяха заклети да пазят тайна и репетираха
посред нощ на спомагателния учебен плац. Маршируваха в черната като
катран нощ и слепешката се блъскаха един в друг, но не изпадаха в паника и
се научиха да маршируват, без да махат ръце. Първата мисъл на лейтенант
Шайскопф бе да поиска от един свой приятел от тенекеджийската
работилница да забие клинчета от никелова сплав в бедрените кости на
всички курсанти и да ги свърже с китките им чрез три инча дълги медни
жички, но нямаше време — никога нямаше достатъчно време, а освен това
мъчно можеше да се намери хубава медна жица във военно време. Той си
спомни също, че ако бъдат така свързани, курсантите няма да могат да падат,
както му е редът, в течение на внушителната церемония на припадъците,
която предшествуваше парада, и че невъзможността да се припада, както се
следва, може да се отрази на оценката на частта като цяло.
Цяла седмица той се кикотеше в офицерския клуб, като се мъчеше да
сдържи възторга си. Най-близките му приятели се губеха в догадки.
— Чудя се какво ли е намислила Лайняната глава — каза лейтенант
Енгъл.
На въпросите на колегите си лейтенант Шайскопф отговаряше с
многозначителна усмивка.
— Ще разберете в неделя — обещаваше им той. — Ще научите.
На следната неделя лейтенант Шайскопф разкри своята епохална
изненада със самоувереността на опитен импресарио. Той не каза нищо,
докато другите ескадрили минаваха пред трибуните в изкривени редици по
обичайния си начин. Той не се издаде дори когато първите редици на
неговата ескадрила се показаха, марширувайки, без да махат ръце, и когато се
чуха първите разтревожени и задъхани ахкания на смаяните му колеги. Той се
въздържаше дори до момента, когато шишкавият полковник с големите
дебели мустаци диво се нахвърли върху му с лице, мораво от възмущение, и
едва тогава даде обяснението, което го направи безсмъртен.
— Погледнете, господин полковник — обяви той. — Не махат с ръце!
И пред замрялата от страхопочитание публика той започна да раздава
заверени фотостатични копия от никому неизвестния правилник, върху
който бе изградил незабравимия си триумф. Това бе най-светлият час в
живота на лейтенант Шайскопф. Разбира се, той спечели състезанието, без да
прави нищо повече, и получи завинаги червеното флагче, като по този начин
въобще прекрати неделните маршировки, тъй като хубави червени флагчета
се намираха също така трудно, както добра медна жица. Лейтенант Шайскопф
бе произведен старши лейтенант Шайскопф и започна бързо да напредва в
кариерата. Малцина бяха онези, които не го приветствуваха като истински
военен гений заради важното му откритие.
— Този лейтенант Шайскопф! — забеляза лейтенант Травърз. —
Истински военен гений.
— Да, наистина е гений — съгласи се лейтенант Енгъл. — Жалко само,
че този глупак не бие жена си.
— Не виждам какво общо има това с успеха му — отвърна хладно
лейтенант Травърз. — Лейтенант Бимиз прекрасно бие с камшик госпожа
Бимиз винаги когато имат полово сношение, и въпреки това той не може да
направи нищо на парадите.
— Аз говоря за побой — възрази лейтенант Енгъл. — Кого го е грижа за
парадите.
Всъщност освен лейтенант Шайскопф никой не даваше пукната пара за
парадите и най-малко от всички шишкавият полковник с големите дебели
мустаци, който беше председател на дисциплинарния съд и който започна да
реве и ругае Клевинджър, щом Клевинджър влезе плахо в стаята, за да каже,
че е невинен по обвинението, което лейтенант Шайскопф бе предявил срещу
него. Полковникът удари тъй силно с юмрук по масата, че си нарани ръката,
още повече се разяри срещу Клевинджър, повторно удари с юмрук по масата и
още по-силно и още повече си натърти ръката. Лейтенант Шайскопф загледа
Клевинджър зверски, със свити устни, покрусен от лошото впечатление, което
Клевинджър правеше.
— След шестдесет дни ще се биеш срещу швабите — изрева
полковникът с големите дебели мустаци. — И сигурно си мислиш, че това е
някакъв голям майтап…
— Не мисля, че е майтап, сър — отвърна Клевинджър.
— Не ме прекъсвай!
— Тъй вярно, сър.
— И казвай „сър“, когато прекъсваш — заповяда майор Меткаф.
— Тъй вярно, сър.
— Не ти ли казах току-що да не прекъсваш? — запита хладно майор
Меткаф.
— Но аз не ви прекъсвам, сър — възрази Клевинджър.
— Прекъсваш ме и не каза „сър“. Прибави това към обвиненията срещу
него — заповяда майор Меткаф на ефрейтора, който знаеше стенография. —
Не казва „сър“ на началниците си, когато не ги прекъсва.
— Меткаф — каза полковникът, — вие сте ужасен глупак. Знаете ли
това?
Майор Меткаф запреглъща с усилие.
— Да, сър.
— Тогава си затваряйте глупавата уста. Говорите безсмислици.
Дисциплинарният съд се състоеше от трима души: шишкавия
полковник с големите, дебели мустаци, лейтенант Шайскопф и майор Меткаф,
който се мъчеше да си изработи стоманен поглед. Като член на
дисциплинарния съд, лейтенант Шайскопф беше един от съдиите, който
щеше да разгледа делото по същество, тъй като обвинението бе предявено от
прокурора. Лейтенант Шайскопф беше също така и прокурор. Клевинджър
имаше за защитник един офицер. Този офицер беше лейтенант Шайскопф.
Всичко това много объркваше Клевинджър, който се разтрепери от
страх, когато полковникът скочи на крака, избухна като някакво гигантско
оригване и го заплаши, че ще разпори вонящото му малодушно тяло и ще го
разкъса на парчета. Един ден, марширувайки към класната стая, той се бе
препънал. На следния ден срещу него бе повдигнато редовно обвинение,
загдето разкъсва редиците, когато е в строя, за предумишлено насилие,
безогледно поведение, вялост, измяна, провокаторство, загдето се прави на
голям умник и слуша класическа музика и т.н. С една дума, искаха да му
наложат най-тежките наказания по всички точки на обвинението. Той стоеше
изплашен пред шишкавия полковник, който още веднъж изрева, че след
шестдесет дни той ще се бие срещу швабите, и го запита как би му се харесало,
ако го изхвърлят от училището и го изпратят на Соломоновите острови да
погребва трупове. Клевинджър учтиво отговори, че няма да му хареса; той
беше такъв глупак, че предпочиташе да стане труп, отколкото да погребва
трупове. Полковникът седна, облегна се назад и внезапно успокоен,
предпазливо му заговори с подкупваща учтивост.
— Какво сте искали да кажете — запита той бавно, когато сте казали, че
не можем да ви накажем.
— Кога, сър?
— Аз задавам въпросите. Вие само ще отговаряте.
— Тъй вярно, сър. Аз…
— Да не сте си мислили, че сме ви довели тук да задавате въпроси, и аз
да ви отговарям?
— Не, сър. Аз…
— За какво сме ви довели тук?
— За да отговарям на въпроси.
— Съвършено вярно — изрева полковникът. И сега ще почнете да
отговаряте, преди да съм счупил глупавата ви глава. Точно какво, дявол да ви
вземе, сте искали да кажете, копеле такова, когато сте казали, че не можем да
ви накажем?
— Струва ми се, че никога не съм заявявал подобно нещо, сър.
— Говорете по-високо, моля. Не можах да ви чуя.
— Да, сър. Аз…
— Ще говорите ли по-високо, моля? Не мога да ви чуя.
— Да, сър. Аз…
— Меткаф.
— Заповядайте, сър.
— Нали ти казах да си затваряш глупавата уста.
— Да, сър.
— Тогава си затваряй глупавата уста, когато ти кажа да си затваряш
глупавата уста. Разбра ли? Ще говорите ли по-високо, моля? Не мога да ви чуя.
— Да, сър. Аз…
— Меткаф, на твоя крак ли съм стъпил?
— Не, сър. Трябва да е кракът на лейтенант Шайскопф.
— Не е моят крак каза лейтенант Шайскопф.
— Тогава може би е моят — каза майор Меткаф.
— Дръпнете го!
— Да, сър. Но най-напред вие трябва да дръпнете вашия крак, сър. Вие
сте стъпили на моя крак.
— Какво, казваш ми да си махна крака?
— Не, сър. О, не, сър.
— Тогава си дръпни крака и си затваряй глупавата уста. Говорете по-
високо, моля. Не можах да ви чуя.
— Тъй вярно, сър. Казах, че не съм казвал, че не можете да ме накажете.
— За какво собствено говорите, дявол да ви вземе?
— Отговарям на въпроса ви, сър.
— Какъв въпрос?
— „Точно какво, дявол да ви вземе, сте искали да кажете, копеле такова,
когато сте казали, че не можем да ви накажем?“ — рече ефрейторът, който
знаеше стенография, четейки от стенограмата си.
— Много добре — каза полковникът. — Точно какво искахте да кажете,
дявол да ви вземе?
— Не съм казвал, че не можете да ме накажете, сър.
— Кога? — запита полковникът.
— Кога какво, сър?
— Пак ми задавате въпроси.
— Виноват, сър. Май че не разбирам въпросите ви.
— Кога не сте казали, че не можем да ви накажем? Не разбирате ли
въпроса ми?
— Не, сър, не разбирам.
— Вие вече ни казахте това. Сега отговорете на въпроса ми.
— Но как мога да ви отговоря?
— Пак ми задавате въпроси.
— Виноват, сър. Но аз не зная как да отговоря. Никога не съм казвал, че
не можете да ме накажете.
— Сега ни казвате кога сте го казали. Аз ви питам кога не сте го казали.
Клевинджър пое дълбоко дъх.
— Аз винаги не съм казвал, че не можете да ме накажете, сър.
— Сега отговаряте много по-добре, мистър Клевинджър, макар че това е
безсрамна лъжа. Снощи в нужника, не сте ли пошепнали, че ние не можем да
ви накажем, на онзи мръсен кучи син, който никак не ни харесва? Как му беше
името?
— Йосарян, сър — каза лейтенант Шайскопф.
— Да, Йосарян. Вярно. Йосарян. Йосарян ли? Това ли му е името?
Йосарян. Какво е това име Йосарян, дявол да го вземе?
Лейтенант Шайскопф знаеше фактите наизуст.
— Това е името на Йосарян, сър — обясни той.
— Да, изглежда, че това му е името. Пошепнали ли сте вие на Йосарян,
че не можем да ви накажем?
— О, съвсем не, сър. Аз му пошепнах, че вие не бихте могли да ме
считате за виновен…
— Може да съм глупав — прекъсна го полковникът, — но не мога да
доловя разликата. Изглежда, че съм доста глупав, защото не мога да доловя
разликата.
— Аз…
— Вие сте дрънкало и кучи син. Никой не ви е искал да давате
пояснения, а вие ми давате пояснения. Аз изказах едно твърдение, а не исках
пояснения. Вие сте дрънкало и кучи син, нали?
— Съвсем не, сър.
— Не ли? Значи, ме наричате мръсен лъжец?
— О, съвсем не, сър.
— Тогава сте дрънкало и кучи син, нали?
— Съвсем не, сър.
— Искате да се заяждате с мене ли?
— Съвсем не, сър.
— Вие дрънкало и кучи син ли сте?
— Съвсем не, сър.
— Дявол да ви вземе, наистина искате да се заяждате с мене. Още малко,
и ще скоча през тази голяма дебела маса да ви разпоря вонящото страхливо
тяло и да ви разкъсам на парчета.
— Разпорете го, разпорете го! — извика майор Меткаф.
— Меткаф. Ти си вонящ кучи син. Не ти ли казах да си затваряш
вонящата, страхлива, глупава уста.
— Да, сър. Виноват, сър.
— Тогава затваряй си устата.
— Аз само исках да се науча, сър. Човек може да се научи само когато се
опитва.
— Кой казва това?
— Всички казват това, сър. Дори лейтенант Шайскопф го казва.
— Казваш ли го?
— Да, сър — каза лейтенант Шайскопф. — Но всички го казват.
— Е, Меткаф, постарайте се да си затворите глупавата уста и може би по
този начин ще се научите как да я затваряте. Чакайте, докъде бяхме стигнали?
Прочети ми последния ред.
— „Прочети ми последния ред“ — прочете ефрейторът, който знаеше
стенография.
— Не моя последен ред, глупако! Последния ред на някого другиго —
изкрещя полковникът.
— „Прочети ми последния ред“ — прочете ефрейторът.
— И това е моят последен ред! — изпищя полковникът и лицето му
стана мораво от гняв.
— О, не, сър — поправи го ефрейторът. — Това е моят последен ред. Аз
току-що ви го прочетох. Не си ли спомняте, сър? Само преди един миг го
прочетох.
— О, Господи! Прочети ми неговия последен ред, глупако! Хей, как ти
беше името, дявол да те вземе!
— Попинджей, сър.
— Е, ти ще бъдеш следният, Попинджей. Щом свърши неговото дело, и
твоето ще почне. Разбра ли?
— Тъй вярно, сър. В какво ще бъда обвинен?
— Какво значение има това, дявол да те вземе? Чухте ли какво ме пита?
Ще научиш, Попинджей. На минутата, щом свършим с Клевинджър, ще
научиш. Курсант Клевинджър, какво… вие сте курсант Клевинджър, а не
Попинджей?
— Тъй вярно, сър.
— Добре. Какво…
— Аз съм Попинджей, сър.
— Попинджей, милионер ли е баща ти или е член на Сената?
— Съвсем не, сър.
— Тогава си тръгнал нагоре по лайняна река без гребла. Баща ти не е
генерал, нито висш чиновник, нали?
— Съвсем не, сър.
— Много добре. Какво работи баща ти?
— Той умря, сър.
— Много добре. Ти наистина си тръгнал по реката, Попинджей.
Наистина ли Попинджей ти е името? Какво е това име Попинджей, дявол да го
вземе? Не ми харесва.
— Това е името на Попинджей, сър — обясни лейтенант Шайскопф.
— Е, какво, не ми харесва това име, Попинджей, и просто не ми се чака,
ще ми се да скоча да ти разпоря вонящото страхливо тяло и да те разкъсам на
парчета. Курсант Клевинджър, повторете, моля ви се, дявол да го вземе, това,
което сте пошепнали или не сте пошепнали на Йосарян късно снощи в
нужника.
— Тъй вярно, сър. Казах, че вие не бихте могли да ме считате за
виновен…
— Ще почнем от тук. Какво точно искахте да кажете, курсант
Клевинджър, когато казахте, че не можем да ви считаме за виновен?
— Аз не казах, че не можете да ме считате за виновен, сър.
— Кога?
— Кога какво, сър?
— Пак ли започвате да ме разпитвате, дявол да ви вземе?
— Съвсем не, сър. Виноват, сър.
— Тогава отговорете на въпроса ми. Кога не сте казали, че не можем да
ви считаме за виновен.
— Късно снощи в нужника, сър.
— Това ли е единственият път, когато не сте го казвали?
— Съвсем не, сър. Аз винаги не съм казвал, че вие не можете да ме
считате за виновен, господин полковник. Това, което казах на Йосарян, беше…
— Никой не ви пита какво сте казали на Йосарян. Питаме ви какво не
сте му казали. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Тогава да продължим. Какво сте казали на Йосарян?
— Казах му, сър, че вие не бихте могли да ме считате за виновен по
обвинението, което е отправено срещу мен, и да останете верни на
принципите на…
— На какво? Пак почнахте да мънкате. Престанете да мънкате.
— Тъй вярно, сър.
— И измънквайте „сър“, когато мънкате.
— Меткаф, копеле такова!
— Тъй вярно, сър — измънка Клевинджър. — На правосъдието, сър. Че
не бихте могли да ме считате…
— Правосъдие ли? — Полковникът беше поразен. Какво е правосъдие?
— Правосъдие е, сър…
— Това не е правосъдие — каза подигравателно полковникът и заудря
пак по масата с голямата си тлъста ръка. — Това е Карл Маркс. Аз ще ви кажа
какво е правосъдие. Правосъдие е коляното в корема направо от пода в
зъбите нощем тайно с вдигнат нож долу в склада с боеприпаси на бойния
кораб с пясъчен чувал по главата тихомълком в тъмнината без никакво
предупреждение. Въжето около врата. Правосъдие е да пипаме здраво и да се
бием с швабите. Пистолета от кобура и стреляме. Разбрахте ли?
— Съвсем не, сър.
— Стига сте ми викали „сър“.
— Тъй вярно, сър.
— И казвайте „сър“, когато не казвате „сър“ — заповяда майор Меткаф.
Клевинджър беше виновен, разбира се. Иначе нямаше да бъде
обвиняем, и тъй като единственият начин да се докаже това беше да го
признаят за виновен, техният патриотичен дълг им налагаше да го признаят
за виновен. Той беше осъден на петдесет и седем наказателни обиколки.
Попинджей беше затворен, за да му се даде урок, а майор Меткаф бе изпратен
на Соломоновите острови да погребва трупове. Една наказателна обиколка
беше петдесет минути маршировка всяка събота пред сградата на военната
полиция с пълно снаряжение на гърба и празна пушка на рамо.
Всичко това много объркваше Клевинджър. Ставаха много странни
неща, но най-странното за Клевинджър беше омразата, жестоката,
неприкрита, неумолима омраза на членовете на дисциплинарния съд, чиито
непримирими лица бяха покрити с глечта на корава отмъстителност, която
злобно тлееше като неугасими въглени в присвитите им очи. Клевинджър
беше зашеметен, когато откри това. Да можеха, щяха да го линчуват. Те бяха
трима възрастни мъже, а той бе просто момче, мразеха го и желаеха смъртта
му. Мразеха го още преди да дойде, мразеха го, докато беше там, мразеха го,
след като напусна и след като се разделиха един от друг и отидоха към
самотата си, злобно отнасяйки със себе си омразата си като някакво свидно
съкровище.
Предната вечер Йосарян бе направил всичко, което можеше, за да го
предупреди.
— Нямаш никакви изгледи да се измъкнеш, момче, му бе казал той
мрачно. — Те мразят евреите.
— Но аз не съм евреин — отговори Клевинджър.
— Това няма да има значение — обеща му Йосарян и той бе прав. — Те
гонят всички.
Клевинджър се сви пред тяхната омраза като пред заслепяваща
светлина. Тези трима мъже, които го мразеха, говореха същия език като него
и носеха същата униформа, но гледайки техните неспособни на обич лица,
неизменно сгърчени в жестока враждебност, той моментално разбра, че
никъде по света — нито във всички фашистки танкове, самолети или
подводници, нито в бункерите зад картечниците, минохвъргачките и
бълващите пламък огнепръскачки, нито дори между изкусните мерачи на
елитната противовъздушна дивизия „Херман Гьоринг“, нито между
зловещите им съучастници във всички бирхалета в Мюнхен и навсякъде
другаде — нямаше хора, които да го мразят повече.
9
Майор Майор Майор Майор
Майор Майор Майор Майор бе изкарал тежки времена още от началото
на живота си.
Подобно на Минивър Чийви той бе роден твърде късно — точно
тридесет и шест часа по-късно, отколкото бе нужно за доброто физическо
състояние на майка му, една блага болнава женица, която след като бе
прекарала цяло денонощие и половина в родилни мъки, бе изчерпала
всичките си сили и не можеше да продължи спора за името на новороденото.
В коридора на болницата мъжът й вървеше със сериозната решителност на
човек, който знае какво върши. Бащата на Майор Майор беше грамаден
кокалест мъж с груби обуща и черен вълнен костюм. Той попълни
свидетелството за раждане без колебание и не прояви никакво вълнение,
когато подаде попълнения формуляр на сестрата от етажа. Сестрата го взе от
него, без да направи някаква забележка и с безшумни стъпки изчезна по
коридора. Той я гледаше, докато тя се отдалечаваше, и се питаше как ли е
облечена под престилката.
Когато се върна обратно в болничната стая, той завари жена си да лежи
изтощена под одеялата, подобна на изсъхнал стар зеленчук, сбръчкана, суха и
побледняла: нейните отслабнали тъкани бяха абсолютно неподвижни.
Леглото й се намираше на самия край на стаята, близо до спукания прозорец,
станал непрозрачен от мръсотия. Дъжд плющеше от мътното небе и денят бе
мрачен и студен. Из други стаи на болницата побелели като тебешир хора с
остарели сиви устни умираха навреме. Бащата стоеше изправен до леглото и
дълго гледа надолу към жената.
— Нарекох момчето Кейлеб — съобщи й той най-после с тих глас. —
Както ти искаше.
Жената не отговори и мъжът бавно се усмихна. Той беше замислил
всичко идеално — жена му бе заспала и никога нямаше да научи, че я е
излъгал, когато е лежала на болничното легло в отделението за бедни на
окръжната болница.
В такава тъжна обстановка бе роден некадърният командир на
ескадрилата, който сега в Пианоза през по-голямата част от работния ден
подправяше подписа на Уошингтън Ървинг върху официални документи.
Ограден срещу чуждо вмешателство от собствения си нежелан авторитет и
маскиран с фалшиви мустаци и тъмни очила — допълнителни предпазни
мерки, за да не може да бъде открит от някого, който би надзърнал случайно
през старомодния целулоиден прозорец, от който някой крадец бе изрязал
една ивица, — майор Майор усърдно фалшифицираше подписа с лявата си
ръка, за да не може да бъде идентифициран. Между момента на неговото
раждане и момента на неговия успех се простираха тридесет и една мрачни
години на самота и разочарование.
Майор Майор беше роден прекалено късно и прекалено посредствен.
Някои хора се раждат посредствени, други постигат посредственост, на трети
посредствеността се налага отвън. Майор Майор бе придобил
посредствеността си по трите начина. Дори между съвсем незначителни хора
той се отличаваше със своята незначителност и на всички, които го срещаха,
той винаги правеше впечатление с това, че с нищо не прави впечатление.
Още от самото начало на живота си той бе обременен от трима души —
от майка си, от баща си и от Хенри Фонда, с когото имаше далечна прилика
почти от самото си раждане. Дори преди да научи кой е Хенри Фонда, той
ставаше предмет на неласкави сравнения, където и да отидеше. Напълно
чужди хора намираха за уместно да го упрекват за това и поради тази причина
той отрано придоби чувство за вина и страх от хората, някакъв раболепен
импулс да се извинява пред обществото, загдето не е Хенри Фонда. Не беше
лека задача да живее, като прилича на Хенри Фонда, но той никога не помисли
да напусне играта, понеже беше наследил постоянството на баща си, дълъг
като върлина човек, който имаше силно чувство за хумор.
Бащата на Майор Майор беше трезвен, богобоязлив човек, който
считаше за най-духовито нещо на света да крие възрастта си. Беше фермер с
дълги ръце и крака, богобоязлив, свободолюбив, хрисим, непреклонен
индивидуалист, който смяташе, че да се дават федерални субсидии на когото
и да било освен на фермери, е прикрит социализъм. Той проповядваше
пестеливост и упорит труд и осъждаше неморалните жени, които му
отказваха. Негов специалитет беше люцерната и за него бе много изгодно да
не отглежда люцерна. Държавата му плащаше добре за всеки бушел
непроизведена люцерна. Колкото повече люцерна не произвеждаше, толкова
повече пари му даваше държавата; и той разходваше всеки петак, спечелен
без труд, за да купува още земя и да увеличава количеството непроизведена
люцерна. Бащата на Майор Майор работеше без почивка, за да не произвежда
люцерна. През дългите зимни вечери той си седеше вкъщи и не кърпеше
хамути; изскачаше от леглото си, щом пукнеше пладне, само за да се увери, че
никаква домакинска работа не е свършена. Влагаше мъдро парите си в земя и
скоро вече не отглеждаше повече люцерна, отколкото който и да е друг
фермер в окръга. Съседите се обръщаха към него за съвет по всякакви
въпроси, тъй като той бе спечелил много пари и следователно беше мъдър
човек.
— Каквото посеете, това ще пожънете — съветваше той всички и
всички казваха „амин“.
Бащата на Майор Майор беше изявен борец за икономии в държавните
разходи при условие, че тези икономии няма да попречат на правителството
да изпълни свещения си дълг и да плати на фермерите толкова, колкото
можеха да изкарат за люцерната, която произвеждаха и от която никой не се
нуждаеше, или въобще за да не отглеждат люцерна. Той беше горд и
независим човек, които се противопоставяше на всякакви осигуровки срещу
безработица и никога не се колебаеше да хленчи и скимти, за да изврънка и
измъкне колкото може повече от когото може. Той беше набожен човек, чийто
амвон беше навсякъде.
— На нас, фермерите, Господ ни е дал две здрави ръце, за да можем да
отнесем колкото можем да сграбчим с тях — проповядваше той пламенно на
стъпалата на съда или пред фирмата А. и И., докато чакаше младата зла
касиерка, вечно с дъвка в устата, която той ухажваше, да излезе навън и да го
погледне заплашително. — Ако Господ не искаше да вземаме толкова много
— проповядваше той, — нямаше да ни даде две здрави ръце, за да го взимаме.
Всички наоколо пошепваха:
— Амин.
Башата на Майор Майор имаше някаква калвинистка вяра в
предопределението и можеше ясно да схване, че нещастията на всички хора,
освен неговите собствени, бяха израз на Божията воля. Той пушеше цигари,
пиеше уиски и много добре му действуваха остроумия и ободрителни
интелектуални разговори. Особено собствената му духовитост, когато
лъжеше, че е по-млад, или разказваше хубавата история за трудностите на
Бога и жена му при раждането на Майор Майор. Хубавата история за
трудностите на Бога и жена му се състоеше в това, че Бог е имал нужда от
шест дни, за да създаде целия свят, докато жена му е прекарала денонощие и
половина в родилни мъки само за да създаде Майор Майор. Един по-
обикновен човек би се поколебал него ден в коридора на болницата, един по-
слаб характер би се съгласил да приеме отлични заместители на името на
сина си, като например Старши Барабанчик, Младши Старши, Старши Младши
или пък До Мажор, но бащата на Майор Майор беше чакал четиридесет
години тъкмо такъв случай и не бе човек, който да го пропусне. Той имаше
хубава поговорка за успеха в живота. Щастието чука на вратата само веднъж
— казваше той и я повтаряше при всеки случай.
Досадната прилика с Хенри Фонда, която имаше от рождение, беше
първата от дълга поредица лоши шеги, чиято нещастна жертва Майор Майор
щеше да бъде по повеля на съдбата през целия си безрадостен живот. Втората
лоша шега бе, че се роди Майор Майор Майор. Фактът, че той бе роден Майор
Майор Майор, беше тайна, известна само на баща му. Разкриването на
истинското му име стана едва когато Майор Майор бе записан в детската
градина и последиците бяха катастрофални. Новината уби майка му: тя
просто загуби воля за живот, посърна и умря, а това беше добре дошло за
баща му, който беше решил, ако се наложи, да се ожени за злата касиерка от А.
и И., макар че не разчиташе много на вероятността да изгони жена си от
фермата, без да й плати пари или да я набие.
Последиците за самия Майор Майор бяха само малко по-сурови. На тази
крехка възраст му бе наложено да си даде сметка за жестокия и зашеметяващ
факт, че той не е, както винаги е смятал, Кейлеб Майор, а някакъв напълно
чужд човек на име Майор Майор Майор, за когото той не знаеше абсолютно
нищо и за когото никой не бе чувал дотогава. Колкото другарчета имаше,
всички се оттеглиха и никога не се върнаха, понеже не бяха склонни да се
доверяват на чужди хора, особено на онзи, който дотогава ги е мамил, че е
някой, когото са познавали от години. Никой не желаеше да има нещо общо с
него. Той започна да изпуща неща и да се препъва. При всяко ново
запознанство се държеше плахо, изпълнен с надежда, и винаги оставаше
разочарован. Именно защото се нуждаеше така отчаяно от приятел, той
никога не можа да го намери. Израсна непохватен, висок, странен, замечтан
младеж с нежни очи и много деликатни устни, чиято колеблива, плаха
усмивка мигновено се превръщаше в обиден, объркан израз при всяко ново
отблъскване.
Той беше учтив към по-старите, но те не го харесваха. Вършеше всичко,
което по-старите от него му казваха да извърши. Казваха му да се оглежда,
преди да скочи, и той винаги се оглеждаше, преди да скочи. Казваха му никога
да не отлага за утре това, което може да свърши днес и той никога не
отлагаше. Казано му бе да почита майка си и баща си и той почиташе баща си
и майка си. Казано му бе да не убива и той не убиваше, докато не постъпи във
войската. Тогава му казаха да убива и той убиваше. Обръщаше си и другата
буза при всеки случай и винаги правеше на другите точно това, което искаше
те да правят на него. Когато даваше милостиня, лявата му ръка никога не
знаеше какво прави дясната. Той никога не произнасяше напразно името
Господне, никога не прелюбодействуваше, нито пожелаваше магарето на
ближния си. Всъщност той обичаше ближния си и никога не
лъжесвидетелствуваше срещу него. По-старите не обичаха Майор Майор,
защото явно пренебрегваше възприетите обичаи.
Тъй като нямаше нищо, в което да се прояви добре, той се прояви добре
в училище. В щатския университет гледаше така сериозно на учението си, че
педерастите мислеха, че е комунист, а комунистите подозираха, че е педераст.
Той завърши английска история и това бе грешка.
— Английска история! — изрева възмутено по-старият сенатор от
неговия щат, чиято глава бе обкръжена от сребриста грива. — А защо не
американска история? Американската история е не по-малко добра от която и
да е друга история!
Майор Майор се прехвърли веднага в американска литература, но
Федералното бюро за разследване му бе открило вече досие. В далечната
ферма, която Майор Майор наричаше свой дом, живееха шест души и един
шотландски териер, и петима от тях, както и шотландският териер, се оказаха
агенти на ФБР. Скоро те разполагаха с достатъчно злепоставящи го сведения,
за да направят с него каквото си искат. Единственото нещо обаче, което
можеха да намислят, беше да го вкарат във войската като редник и след
четири дни да го направят майор, така че членовете на Конгреса, които
нямаха друга грижа, можеха да препускат напред-назад по улиците на
Вашингтон и да скандират: „Кой произведе майор Майор? Кой произведе
майор Майор?“
Всъщност майор Майор беше произведен от една кибернетична машина
марка „Ай Би Ем“, надарена с тъй живо чувство за хумор, както и баща му.
Когато войната избухна, той още беше покорен и отстъпчив. Казаха му да
постъпи във войската и той постъпи. Казаха му да поиска да влезе в
авиационното училище и той поиска да влезе в авиационното училище. Още
следната нощ се озова бос в ледената кал в три часа след полунощ пред един
суров и войнствен сержант от някакъв югозападен щат, който каза на всички,
че можел да пребие всеки войник от своето поделение и бил готов да докаже
думите си. Само няколко минути преди това новобранците от ескадрилата
бяха грубо събудени от ефрейторите, които им казаха да се строят пред
палатката, където се помещаваше канцеларията. Дъждът продължаваше да се
излива върху Майор Майор. Те се строиха облечени в гражданските си дрехи, с
които бяха дошли преди три дни. Онези, които се забавиха, за да си обуят
чорапите и обувките, бяха изпратени обратно в студените, мокри и тъмни
палатки да ги събуят и сега всички стояха боси в калта, докато ледените очи
на сержанта шареха по редиците и той им казваше, че може да пребие всеки
войник от поделението си. Никой не бе склонен да спори с него.
Неочакваното производство на Майор Майор в майорски чин на
следния ден хвърли в бездънно униние войнствения сержант, защото той
вече не можеше да се хвали, че може да пребие всеки редник от поделението
си. Прекара дълги часове в размишления, оттеглен в палатката си като Саул и
не приемаше никого, докато обезсърчената му елитна гвардия от ефрейтори
пазеше отвън. В три часа през нощта той намери решението на въпроса:
майор Майор и другите новобранци бяха грубо разбудени и получиха заповед
да се строят боси в дъжделивата нощ под ярката светлина на канцеларията,
където сержантът, застанал наперено със свити юмруци на хълбоците, ги
чакаше и така гореше от нетърпение, че едва можа да дочака да се съберат
всички.
— Аз и майор Майор — похвали се той със същия груб и отсечен тон
както предната нощ — можем да пребием всеки редник от моето поделение.
По-късно същия ден офицерите от базата предприеха действия по
въпроса за Майор Майор. Как могат да се справят с майор като Майор Майор?
Да го унижават лично, би значело да унижават всички други офицери с равен
или по-нисък чин. От друга страна обаче, би било немислимо да се отнасят
към него почтително. За щастие Майор Майор бе поискал да постъпи в
авиационното училище. Заповед, с която той се прехвърляше в училището, бе
изпратена късно следобед от циклостилната служба и в три часа през нощта
Майор Майор бе отново грубо събуден, сержантът му пожела добър път и той
се качи на един самолет, заминаващ на Запад.
Лейтенант Шайскопф побледня като платно, когато майор Майор се яви
официално пред него в Калифорния с боси крака и засъхнала кал между
пръстите. Майор Майор не се бе усъмнил ни най-малко, че го будят грубо, за
да стои отново бос в калта, затова бе оставил обущата и чорапите си в
палатката. Цивилното облекло, в което той се бе явил пред лейтенант
Шайскопф, бе измачкано и мръсно. Лейтенант Шайскопф, който не си бе още
създал име като майстор на маршировките, изтръпна от ужас при мисълта
каква картинка би представлявал майор Майор, ако се яви на маршировка бос
идната неделя.
— Бързо идете в болницата — измънка той, когато се окопити
достатъчно, за да може да говори — и им кажете, че сте болен. Останете там,
докато ви се съберат достатъчно пари, та да можете да си купите дрехи. И
обуща. Купете си обуща.
— Слушам, сър.
— Мисля, че не трябва да ме наричате „сър“ — изтъкна лейтенант
Шайскопф. — Вие имате по-горен чин от мен.
— Да, сър. Аз може да имам по-горен чин, сър, но вие все пак сте мой
командир.
— Да, сър, това е вярно — съгласи се лейтенант Шайскопф. — Вие
можете да имате по-висок чин от мен, сър, но аз все пак съм ваш командир.
Постъпете както ви казвам, сър, защото иначе ще загазите. Идете в болницата
и им кажете, че сте болен, сър. Останете там, докато съберете достатъчна сума
от парите, които ще получавате за поддържане на униформата, та да си
купите униформа.
— Да, сър.
— И обуща, сър. Купете си обуща при първа възможност, сър.
— Да, сър. Ще си купя, сър.
За майор Майор животът в училището не бе по-различен от живота,
който бе имал дотогава. Всеки, който го срещнеше, желаеше да бъде с някого
другиго. Неговите преподаватели му даваха предпочитание във всички фази
на обучението му, за да го изтикат по-бързо и да се отърват от него. За най-
кратко време той стана пилот и се озова в Европа, където работите внезапно
почнаха да се оправят. През целия си живот Майор Майор беше мечтал само за
едно — да се смеси с другите хора, и на остров Пианоза за известно време бе
наистина приет от всички. Чиновете имаха малко значение за строеваците и
отношенията между офицери и войници бяха свободни и непринудени.
Войници, чиито имена той дори не знаеше, го поздравяваха със „здрасти“ и го
викаха да ходи да плува с тях или да играе баскетбол. Той прекарваше най-
приятните си часове в баскетболни мачове, които траеха по цял ден и които
никой не държеше да спечели. Никога не водеха сметка за точките и броят на
играчите можеше да се изменя от един до тридесет и пет. Майор Майор не бе
играл нито баскетбол, нито каквато и да било друга игра преди това, но
високият му ръст и лудият му възторг му помагаха да компенсира вродената
си тромавост и липса на тренировка. Там, на кривото баскетболно игрище,
майор Майор намери истинско щастие между офицерите и войниците, които
почти бяха станали негови приятели. Ако нямаше печеливши, нямаше и
губещи и майор Майор се наслаждаваше на всеки момент, прекаран в скачане
по игрището, до онзи миг, когато полковник Каткарт пристигна със своя
ревящ джип, след като бе убит майор Дюлут и за него стана невъзможно да се
радва повече на баскетбола.
— Вие сте новият командир на ескадрилата — бе изревал полковник
Каткарт грубо от другата страна на железопътния изкоп. — Но не си мислете,
че това значи нещо, защото не значи нищо. Всичко, което значи, е, че вие сте
новият командир на ескадрилата.
Полковник Каткарт хранеше отдавна неутолима омраза към майор
Майор. Един излишен майор в списъците значеше лоша организация и даваше
основание за критика от страна на хората в щаба на Двадесет и седма
въздушна армия, а полковник Каткарт бе убеден, че те са негови врагове и
съперници. Полковник Каткарт се бе молил на Бога да му изпрати някаква
щастлива случайност, подобна на смъртта на майор Дюлут. Досега беше
тормозен от един излишен майор, а сега имаше свободно място за втори
излишен майор. Той назначи майор Майор за командир на ескадрилата и
изчезна с ревящия си джип така внезапно, както бе дошъл.
За майор Майор това значеше край на игрите. Лицето му се зачерви от
притеснение, той седеше като вкопан на мястото си и не можеше да повярва,
че дъждовни облаци отново са се събрали над главата му. Когато се обърна
към другите играчи, той се сблъска със скала от любопитни, замислени лица,
които го гледаха вдървено с навъсена и непроницаема враждебност.
Изтръпна от срам. Когато продължиха играта, тя вече не му доставяше
никакво удоволствие. Когато дриблираше, никой не се опитваше да го спре;
когато викаше да му подадат топката, онзи, който я държеше, веднага му я
подаваше: и когато не улучваше коша, никой не се спущаше да грабне топката.
Единственият глас, който се чуваше, беше собственият му глас. Същото се
повтори на следния ден: на последния той въобще не дойде на игрището.
Всички в ескадрилата сякаш се бяха наговорили да престанат да му
говорят и почнаха да се взират в него. Той минаваше през живота със
стеснение, с наведени очи и пламнали бузи предмет на презрение, завист,
подозрение, омраза и злобни намеци навсякъде, където отидеше. Хората,
които дотогава едва бяха забелязали приликата му с Хенри Фонда, сега не
спираха да говорят за нея и имаше дори някои, които мрачно намекваха, че
майор Майор е бил назначен командир на ескадрилата именно защото
прилича на Хенри Фонда. Капитан Блак, който сам се домогваше до този пост,
твърдеше, че майор Майор е наистина Хенри Фонда, но е толкова бъзлив, че
не смее да си признае.
Майор Майор се луташе озадачено и попадаше от едно затруднение в
друго. Без да го пита, сержант Таузър нареди да пренесат багажа му в
обширното ремарке, което майор Дюлут беше заемал, и когато майор Майор
изтича задъхан в канцеларията, за да съобщи, че са откраднали имуществото
му, младият ефрейтор го изплаши така, че той загуби ума и дума: ефрейторът
скочи на крака и изкрещя: „Мирно!“ в момента, в който се появи майор Майор.
Заедно с всички останали в палатката майор Майор се изпъна мирно, като се
чудеше кое ли важно лице е влязло след него. Минаха минути в неподвижно
мълчание и всички щяха да стоят мирно до второ пришествие, ако след
двадесет минути майор Данби не бе надникнал вътре, за да поздрави майор
Майор, и по този начин да им даде „свободно“.
Положението на майор Майор стана още по-плачевно в стола, където
Майлоу се разливаше в усмивка и чакаше да ги заведе гордо до малката
масичка, която бе поставил пред другите маси и украсил с бродирана
покривка и букет цветя в розова ваза от шлифовано стъкло. Майор Майор се
отдръпна назад ужасен, но нямаше достатъчно смелост да се противопостави
на Майлоу, тъй като всички го наблюдаваха. Дори Хавърмайър бе вдигнал
глава от чинията си и зяпаше към него с тежката си увиснала челюст. Майор
Майор кротко се подчини на Майлоу, който го теглеше, и свит от срам, седя на
отделната си маса до края на обеда. Храната имаше вкус на пепел, но той
преглъщаше всяка хапка, за да не се обиди някой от онези, които я бяха
приготвили. Когато по-късно остана сам с Майлоу, майор Майор за първи път
почувствува как в гърдите му се надига бунт и каза, че би предпочел да
продължи да обядва заедно с другите офицери. Майлоу му каза, че това няма
да върви.
— Не виждам какво няма да върви — спореше майор Майор. — По-рано
нищо никога не се е случвало.
— Но преди не бяхте командир на ескадрилата.
— Майор Дюлут беше командир на ескадрилата и винаги ядеше на една
маса с другите офицери.
— С майор Дюлут беше различно, сър.
— В какво отношение беше различно?
— По-добре да не ме питате, сър — каза Майлоу.
— Защото приличам на Хенри Фонда ли? — събра смелост да попита
майор Майор.
— Някои хора казват, че вие наистина сте Хенри Фонда — отговори
Майлоу.
— Е, не съм Хенри Фонда — възкликна майор Майор с глас, разтреперан
от раздразнение. — И ни най-малко не приличам на него. А дори и да
приличах на Хенри Фонда, какво значение има това?
— Няма никакво значение. Тъкмо това искам да ви кажа, сър. С вас не е
същото, както с майор Дюлут.
И наистина не беше същото, защото когато майор Майор на следния
обед тръгна от тезгяха, където сипваха храната, и се упъти към общите маси,
той се почувствува смразен от непроницаемата стена от омраза, изградена от
лицата им, и остана като вкаменен с треперещата табла в ръце, докато Майлоу
не се промъкна безмълвно до него да го спаси, като го отведе до неговата
собствена маса. След това майор Майор се отказа от намеренията си и винаги
ядеше сам на масата си, обърнал гръб на другите офицери. Той беше сигурен,
че те се чувствуват обидени, загдето, откакто бе назначен за командир на
ескадрилата, бе станал толкова важен, че не можеше да яде на една маса с тях.
Никога не се водеха разговори в палатката на стола, докато майор Майор беше
там. Той забеляза, че другите офицери гледаха да не ходят да обядват по
същото време и че всички изпитаха голямо облекчение, когато той изобщо
престана да ходи там и почна да се храни в ремаркето.
Майор Майор започна да се подписва с името Уошингтън Ървинг на
официални документи на следния ден, след като първият агент на
контраразузнаването дойде да го разпитва за някакво лице в болницата,
което се подписвало така, и по този начин му даде идеята да върши същото.
Той беше отегчен и недоволен от новото си положение. Бяха го направили
командир на ескадрилата, но той нямаше никаква представа какво очакват от
него да върши като командир, освен да се подписва с името Уошингтън
Ървинг и да слуша как тупат или звънтят подковите, които майор … де
Къвърли хвърляше на земята под прозореца на малкия му кабинет в задната
част на палатката, където се помещаваше канцеларията. Непрекъснато го
преследваше чувството, че някакви извънредно важни задължения остават
неизпълнени и напразно чакаше да му потърсят отговорност. Излизаше
рядко, и то само когато бе абсолютно необходимо, защото не можеше да
свикне да го гледат втренчено. От време на време еднообразието се
нарушаваше от някой офицер или войник, които сержант Таузър препращаше
до него във връзка с някакъв въпрос, с който майор Майор не можеше да се
справи и който той веднага препращаше обратно на сержант Таузър за
разумно решение. Това, което се очакваше от него като командир на
ескадрилата, очевидно се свършваше без каквото и да било участие от негова
страна. Беше потиснат и в лошо настроение. Понякога сериозно мислеше да
отиде да разкаже всичките си грижи на военния свещеник, но свещеникът
изглеждаше така претоварен със собствените си страдания, че на майор
Майор му бе съвестно да прибавя и своите грижи към неговите. Освен това
той не беше съвсем сигурен дали военните свещеници могат да дават съвети
на командир на ескадрила.
Никога не знаеше какво да мисли и за майор … де Къвърли, който,
когато не ходеше да наема апартаменти или да отвлича работници, нямаше
по-належаща работа, освен да хвърля подкови. Майор Майор често се
вслушваше внимателно в шума на подковите, които падаха глухо на земята
или се закачваха около малките стоманени колчета, забити в земята.
Понякога надничаше навън и гледаше с часове как се забавлява майор … де
Къвърли и се чудеше как една толкова внушителна личност няма друга по-
важна работа. Често се изкушаваше от мисълта да се присъедини към играта
на майор … де Къвърли, но хвърлянето на подкови цял ден му се струваше
почти толкова скучно, колкото да подписва „Майор Майор Майор“ на
официални документи, пък и видът на майор … де Къвърли беше така
заплашителен, че майор Майор го гледаше с благоговение и не смееше да се
доближи до него.
Майор Майор се питаше какво е отношението му към майор … де
Къвърли и какво е отношението на майор … де Къвърли към него. Той знаеше,
че майор … де Къвърли беше негов административен офицер, но не знаеше
какво значи това и не можеше да реши дали в лицето на майор … де Къвърли е
ощастливен с един снизходителен началник, или е наказан с един
неизпълняващ задълженията си подчинен. Той не искаше да пита сержант
Таузър, от когото тайно се боеше, а нямаше кого другиго да пита, най-малко
от всички самия майор … де Къвърли. Малцина смееха да се доближат до
майор … де Къвърли за каквото и да било и единственият офицер, който бе
достатъчно глупав да хвърли една от неговите подкови, се покри още на
следния ден със злокачествени пианозки струпеи, които Гюс и Уес, дори
самият доктор Данийка никога не бяха виждали и за които дори не бяха
чували. Всички бяха сигурни, че майор … де Къвърли е заразил нещастния
офицер за наказание, макар че никой не знаеше как.
Повечето от официалните документи, които идваха на масата на майор
Майор, въобще не го засягаха. Повечето от тях се състояха от намеци за
предишни съобщения, които майор Майор не бе нито виждал, нито чувал.
Никога не ставаше нужда да се търсят, тъй като в новите инструкции
неизменно се казваше, че предишните заповеди се отменят. И затова в
течение на една-единствена творческа минута той можеше да подпише
двадесет различни документа, всеки от които му предписваше да не обръща
никакво внимание на всички останали. От службата на генерал Пекъм, която
беше на континента, всеки ден идваха многоречиви бюлетини, които
започваха с такива ободрителни проповеди като „Отлагането е крадец на
време“ и „Първата добродетел след благочестието е чистоплътността“.
Инструкциите на генерал Пекъм за чистоплътност и експедитивност
караха майор Майор да се чувствува нечистоплътен и вечно отлагащ човек и
затова той се освобождаваше от тях колкото може по-бързо. Интересуваха го
единствено онези официални документи, които се явяваха от време на време
и се отнасяха за нещастния младши лейтенант, убит при един полет над
Орвието два часа след като пристигна на остров Пианоза, чийто отчасти
неразопакован багаж се намираше още в палатката на Йосарян. Тъй като
веднага след пристигането си нещастният лейтенант се бе явил в щабната
палатка вместо в канцеларията, сержант Таузър бе решил, че ще бъде най-
сигурно да го мине по списъците като човек, който никога не се е явявал в
ескадрилата и затова отнасящите се до него документи, които идваха от
време на време, се занимаваха с факта, че той сякаш се бе изпарил във
въздуха; впрочем точно това и се бе случило с него. С течение на времето
майор Майор започна да се радва на официалните документи, които
пристигаха на масата му, защото да седи в кабинета си и да ги подписва по цял
ден беше далеч по-приятно, отколкото да седи в кабинета си по цял ден и да
не ги подписва. Така имаше какво да прави.
Всеки документ, който той подписваше, неизбежно се връщаше обратно
при него след изтичането на период от два до десет дни с добавен лист за
втори негов подпис. Тези документи бяха винаги много по-дебели от
първоначалните, тъй като между листа с неговия последен подпис и листа,
добавен за неговата нова заверка, имаше листа, носещи най-последните
заверки на всички други офицери, пръснати по разни места, чието занимание
също се състоеше да се подписват на същите официални документи. Майор
Майор се отчая, гледайки как простите съобщения се надуват чудовищно и се
превръщат в огромни ръкописи. Нямаше значение колко пъти подписва един
документ, документът винаги пристигаше обратно при него за още един
подпис и той започна да губи надежда, че някога ще може да се освободи от
тях. Един ден — беше в деня, след като агентът на контраразузнаването го
посети за първи път — майор Майор подписа името Уошингтън Ървинг
вместо собственото си име на един от документите само за да усети как ще се
почувствува. Хареса му. Хареса му толкова много, че през останалата част от
следобеда той направи същото с всички официални документи. Това беше
порив на лекомислие и бунт, за което знаеше, че по-късно ще бъде строго
наказан. На следната сутрин той влезе с вълнение и трепет в кабинета си и
чакаше да види какво ще се случи. Нищо не се случи.
Той беше извършил грях и бе постъпил добре, защото нито един от
документите, на които се подписваше с името Уошингтън Ървинг, не се върна
обратно при него. Това беше най-после някакъв напредък и майор Майор
потъна в новата си работа с увлечение и без задръжки. Да подписва името
Уошингтън Ървинг на официалните документи не беше може би голяма
кариера, но все пак бе по-малко еднообразно, отколкото да подписва „майор
Майор Майор“. Когато името Уошингтън Ървинг му станеше скучно, той
можеше да смени последователността и да се подписва Ървинг Уошингтън,
докато и това стане еднообразно. И той действително вършеше нещо, тъй
като нито един от документите, подписани с едно от тези имена, не се върна в
ескадрилата.
Това, което се върна обратно в края на краищата, беше един втори
човек от контраразузнаването, който се представяше за пилот. Всички знаеха,
че е човек от контраразузнаването, защото той сам им довери тайната си и
настояваше пред всеки от тях да не разкрива истинската му самоличност пред
другите офицери и войници, на които беше вече доверил, че е от
контраразузнаването.
— Вие сте единственият човек в ескадрилата, който знае, че съм от
контраразузнаването — довери той на майор Майор, и е абсолютно
необходимо това да остане в тайна, за да не се навреди на успешното
изпълнение на задачата ми. Разбирате ли?
— Но сержант Таузър знае за вас.
— Да, знам, че знае. Трябваше да му кажа, за да ме пусне при вас. Но
също знам, че при никакви обстоятелства той няма да каже това някому.
— Той каза на мене — възрази майор Майор. — Каза ми, че вън чака
един човек от контраразузнаването, който иска да говори с мен.
— Ах, това копеле! Ще трябва да направим проверка за неговата
благонадеждност. На ваше място не бих оставял никакви строго поверителни
документи на открито. Поне докато не приготвя доклада си.
— Документите, които получавам, не са строго поверителни — каза
майор Майор.
— Точно такива документи имам предвид. Заключете ги във вашия
шкаф, така че сержант Таузър да няма достъп до тях.
— Единственият ключ от шкафа е у сержант Таузър.
— Май че само си губим времето — каза вторият човек от
контраразузнаването доста студено. Той беше пъргав, топчест,
раздразнителен човек с бързи и уверени движения. Извади няколко
фотостатични копия от една голяма червена папка, която се разтягаше като
акордеон и която той дотогава доста очебийно криеше под кожената си
авиаторска куртка, нашарена с ярки картинки на самолети, летящи през
оранжеви облаци от избухващи гранати и с прави редици от малки бомбички,
които показваха, че е извършил петдесет и пет бойни полета. — Виждали ли
сте някой от тези документи?
Майор Майор погледна с безизразно лице фотокопията на лични писма,
изпратени от болницата, върху които офицерът цензор се бе подписал като
Уошингтън Ървинг или Ървинг Уошингтън.
— Не.
— Ами тези?
Майор Майор погледна след това фотокопията на официалните
документи, изпратени до него, върху които той бе сложил същите подписи.
— Не.
— Във вашата ескадрила ли е човекът, който е подписал тези две
имена?
— Кое име? Тук има две имена.
— И двете. Ние смятаме, че Уошингтън Ървинг и Ървинг Уошингтън са
едно и също лице и че то използува двете имена само за да заличи дирята си.
Това, знаете, се прави доста често.
— Струва ми се, че няма човек в ескадрилата нито с едното, нито с
другото име.
Израз на разочарование мина по лицето на втория човек от
контраразузнаването.
— Шпионинът е много по-хитър, отколкото си мислехме — забеляза
той. — Използува трето име и се представя за някого другиго. И аз мисля… да,
аз мисля, че знам кое е третото му име. — Възбуден и вдъхновен, той подаде
друго фотокопие на майор Майор. — Какво ще кажете за това?
Майор Майор се наведе малко напред и видя едно копие от писмо, върху
което Йосарян бе зачеркнал всичко освен името Мери и накрая бе написал:
„Копнея неутешимо за теб:
Р. О. Шипман, свещеник във войската на Съединените щати.“
Майор Майор поклати глава.
— Никога не съм го виждал.
— Знаете ли кой е Р. О. Шипман?
— Той е свещеникът на групата.
— Хванахме го в капана — каза вторият човек от контраразузнаването.
— Уошингтън Ървинг е свещеникът на групата.
Майор Майор почувствува лека тревога.
— Свещеникът на групата се казва Р. О. Шипман — поправи го той.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— И защо военният свещеник е трябвало да напише това на писмото?
— Може би някой друг го е написал и е подправил подписа му.
— А защо трябва някой да подправя името на военния свещеник?
— За да не го открият.
— Може би сте прав — реши вторият човек от контраразузнаването,
след като се поколеба за миг и млясна отсечено с уста. — Може би трябва да се
справяме с цяла банда, с двама души, които работят заедно и случайно имат
обратни имена. Да, сигурен съм, че е така. Единият от тях е тук, в ескадрилата,
другият е в болницата, а третият е при свещеника. Значи стават трима, нали?
Вие сте абсолютно сигурен, че никога не сте виждали нито един от тези
официални документи, нали?
— Щях да ги подпиша, ако ги бях виждал.
— С кое име? — запита хитро вторият човек от контраразузнаването. —
С вашето ли или с името Уошингтън Ървинг?
— Със собственото си име — отвърна майор Майор. — Аз дори не зная
името на Уошингтън Ървинг.
Вторият агент на контраразузнаването се усмихна.
— Радвам се, че не сте замесен, сър. Това значи, че ще можем да работим
заедно и аз ще имам нужда от всички хора, които мога да намеря. Някъде в
европейската оперативна зона има човек, който задържа всички съобщения,
изпращани до вас. Имате ли представа кой може да бъде той?
— Не.
— Аз пък имам доста добра представа — каза вторият човек от
контраразузнаването и се наведе напред, за да пошепне поверително. — Това
копеле Таузър. Защо иначе ще дрънка на всички за мен? А вие си отваряйте
очите и ми обадете веднага, щом чуете, че някой само спомене Уошингтън
Ървинг. Аз ще направя проверка за благонадеждността на свещеника и на
всички хора тук.
В същия миг, когато той си отиде, първият агент на
контраразузнаването скочи през прозореца в кабинета на майор Майор и
пожела да узнае кой е човекът, който току-що бе излязъл. Майор Майор едва
го позна.
— Той беше човек от контраразузнаването — му каза майор Майор.
— Как не! — извика първият човек от контраразузнаването. — Аз съм
агентът на контраразузнаването тук.
Майор Майор едва го позна, защото той носеше избеляла фланелена
пижама и износени домашни чехли с една отпрана подметка. Това беше
предписаното болнично облекло, спомни си майор Майор. Агентът беше
наддал около десет кила и пращеше от здраве.
— Аз съм наистина тежко болен човек — изстена той. — Прихванах
инфлуенца в болницата от един летец и се разболях сериозно от пневмония.
— Много съжалявам — каза майор Майор.
— Какво ме грее, че съжалявате! — подсмръкна човекът от
контраразузнаването. — Не ми е нужно вашето съчувствие. Просто искам да
знаете какво съм изстрадал. Дойдох да ви предупредя, че Уошингтън Ървинг,
изглежда, е преместил базата на операциите си от болницата във вашата
ескадрила. Не сте ли чували някой тук да говори за Уошингтън Ървинг?
— Действително чух — отговори майор Майор. — Този човек, който
беше преди малко тук. Той говореше за Уошингтън Ървинг.
— Наистина ли говори? — извика с възхищение първият човек от
контраразузнаването. — Тъкмо това ни беше нужно, за да разкрием напълно
целия случай! Дръжте го под наблюдение двадесет и четири часа на
денонощие, докато аз изтичам до болницата и поискам нови инструкции от
моите началници.
Човекът от контраразузнаването скочи през прозореца на кабинета на
майор Майор и изчезна. Една минута след това платнището, което отделяше
кабинета на майор Майор от канцеларията, се вдигна и вторият човек от
контраразузнаването се върна, пъхтейки бясно от тичане. Задъхвайки се, той
извика:
— Току-що видях как един човек с червена пижама изскочи от
прозореца ви и се затича нагоре по пътя. Не го ли видяхте?
— Той беше тук и говори с мен — отвърна майор Майор.
— Реших, че изглежда много подозрително човек с червена пижама да
скача през прозореца. — Агентът се разхождаше енергично в кръг из
кабинета. — Най-напред помислих, че сте вие, че бягате за Мексико. Но сега
виждам, че не сте били вие. Не каза ли той нещо за Уошингтън Ървинг?
— Действително каза — отвърна майор Майор.
— Каза ли? — извика вторият агент на контраразузнаването. —
Чудесно! Може би тъкмо това ни трябваше, за да разкрием напълно случая.
Знаете ли къде можем да го намерим?
— В болницата. Той наистина е тежко болен човек.
— Великолепно! — възкликна вторият агент на контраразузнаването.
— Веднага ще тръгна след него. Ще бъде най-добре, ако отида инкогнито. Ще
обясня положението в амбулаторията и ще поискам да ме изпратят в
болницата като пациент.
— Няма да ме изпратят в болницата като пациент, освен ако съм болен
— докладва той на майор Майор, когато се върна. А всъщност аз съм доста
болен. И без това смятах да намина за общ преглед, а сега тъкмо имам удобен
случай. Ще се върна в амбулаторията и ще им кажа, че съм болен, та да ме
изпратят в болницата.
— Вижте какво ми направиха — започна отново да докладва той на
майор Майор, показвайки виолетовите си венци. Отчаянието му бе
неизмеримо. Носеше обущата и чорапите си в ръце, защото и пръстите на
краката му бяха боядисани с виолетов разтвор. — Чувал ли е някой човек от
контраразузнаването да се разхожда с виолетови венци! — стенеше той.
Агентът напусна канцеларията с наведена глава, падна в един от
тесните окопи и си разби носа. Температурата му беше все още нормална, но
Гюс и Уес направиха изключение за него и го изпратиха в болницата с
линейка.
Майор Майор излъга и така беше по-добре. Всъщност не беше
изненадан, че така е по-добре, защото бе забелязал, че хора, които лъжат, са,
общо взето, по-находчиви и честолюбиви и успяват повече от хората, които не
лъжат. Ако беше казал истината на втория човек от контраразузнаването,
щеше да изпадне в трудно положение. Вместо това той излъга и сега можеше
свободно да продължи работата си.
Вследствие на посещението на втория човек от контраразузнаването
той стана по-предпазлив. Подписваше само с лявата ръка и само когато
носеше тъмните очила и изкуствените мустаци, които бе използувал
неуспешно при опита си да започне наново да играе баскетбол. Като
допълнителна предпазна мярка той има щастливото хрумване да мине от
Уошингтън Ървинг на Джон Милтън. Джон Милтън беше звучно и кратко име.
Подобно на Уошингтън Ървинг, то също можеше да бъде обърнато с добър
ефект, щом станеше еднообразно. Освен това то даваше възможност на майор
Майор да удвои производството си, тъй като Джон Милтън беше много по-
късо име, отколкото собственото му или Уошингтън Ървинг, и изискваше по-
малко време за написване. Джон Милтън се оказа по-плодовит и в друго
отношение. Той се поддаваше на разнообразяване и за своя изненада майор
Майор скоро започна да добавя към подписа откъси от въображаеми диалози.
Така типичните заверки на официалните документи можеха да гласят: „Джон
Милтън е садист“ или „Виждал ли си Милтън, Джон?“ Един подпис, с който той
особено се гордееше, гласеше: „Има ли някой Джон Милтън?“ Джон Милтън
разкри щедро нови перспективи, изпълнени с очарователни, неизчерпаеми
възможности, които обещаваха завинаги да прогонят еднообразието. Когато
му омръзнеше да се подписва Джон Милтън, майор Майор се връщаше към
Уошингтън Ървинг.
Майор Майор беше купил тъмните очила и изкуствените мустаци в Рим,
за да направи последен, безплоден опит да се спаси от блатото на унижението,
в което постепенно затъваше. Най-напред бе дошло страшното унижение с
Великия кръстоносен поход на клетвата за вярност, когато нито един от
онези тридесет-четиридесет души, които разнасяха състезателни клетви за
вярност, дори не му позволиха да се подпише. След това, тъкмо когато
споменът за тази случка се разсейваше, се яви въпросът с тайнственото
изчезване на самолета на Клевинджър, заедно с целия му екипаж, и вината за
странното нещастие се насочи гибелно към него, защото той не беше
подписал никоя от клетвите за вярност.
Тъмните очила имаха широки вишневочервени рамки. Изкуствените
черни мустаци бяха като мустаците на някой червендалест латернаджия.
Един ден, когато почувствува, че вече не може да понася самотата си, той
сложи очилата и мустаците и отиде на баскетболното игрище. Придаваше си
непринуден и свойски вид, докато обикаляше около игрището и мислено се
молеше да не го познаят. Другите се преструваха, че не го познават, и той
започна да се забавлява. Тъкмо когато престана да се поздравлява с успеха на
невинната си хитрост, един играч от противния тим го блъсна здраво и той
падна на колене. Скоро отново го блъснаха силно и той започна да си дава
сметка, че те са го познали и използуват маскирането му, за да го блъскат с
лакти, да го препъват и тласкат. Въобще не желаеха да го виждат там. И тъкмо
когато си даде сметка за това, играчите от неговия отбор инстинктивно се
сляха с играчите от противния отбор в една обща виеща, кръвожадна тълпа,
която се нахвърли върху му от всички страни, крещейки мръсни псувни и
размахвайки юмруци. Събориха го на земята, ритаха го, докато беше на
земята, нападнаха го отново, след като с усилия се беше изправил слепешком
на крака. Струпаха се едни върху други в бесен порив да го пребият, да го
ритат, да му извадят очите и да го стъпчат. Изтласкаха го до ръба на
железопътния изкоп, където той се превъртя и се плъзна с главата надолу. На
дъното на рова той се изправи, покатери се на другия бряг и олюлявайки се
под градушка от дюдюкания и камъни, които те хвърляха по него, залитайки,
се скри зад ъгъла на палатката на канцеларията. През цялото нападение най-
голямата му грижа беше да задържи тъмните си очила и изкуствените
мустаци на местата им, за да може да продължи да се преструва, че е някой
друг и да си спести необходимостта, от която се боеше — да се справи с тях с
помощта на началническия си авторитет.
Когато се завърна в кабинета си, той заплака; и когато престана да
плаче, изми кръвта от устата и носа си, изтърка калта от драскотините на
бузата и челото си и повика сержант Таузър.
— Отсега нататък — каза той — не желая никой да влиза при мен,
когато съм тук. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър — каза сержант Таузър. — Тази заповед отнася ли се
за мен?
— Да.
— Разбирам. Това ли е всичко?
— Да.
— Какво да казвам на хората, които идват и искат да говорят с вас,
когато сте тук?
— Кажи им, че съм вътре, и нека чакат.
— Тъй вярно, сър. Докога да чакат?
— Докато си отида.
— Тогава какво да правя с тях?
— Никак не ме е грижа какво ще правиш.
— Мога ли да ги въведа вътре, след като сте си отишли?
— Да.
— Но вие вече няма да бъдете тук, нали?
— Не.
— Разбрано, сър. Това ли е всичко?
— Да.
— Разбрано, сър.
— Отсега нататък — каза майор Майор на войника на средна възраст,
който се грижеше за ремаркето — не желая да влизаш, докато съм тук, и да ме
питаш дали искам да ми услужиш с нещо. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър — каза ординарецът. — А кога да влизам, за да
разбера дали искате да ви услужа с нещо?
— Когато ме няма тук.
— Разбрано, сър. А какво трябва да върша?
— Каквото ти кажа.
— Но вие няма да бъдете тук, за да ми кажете, нали?
— Няма да бъда.
— Тогава какво трябва да правя?
— Каквото има да се прави.
— Разбрано, сър.
— Това е всичко! — каза майор Майор.
— Слушам, сър — каза ординарецът. — Това ли е всичко?
— Не — каза майор Майор. — Няма да влизаш да чистиш. Не влизай за
каквото и да било, освен ако си сигурен, че ме няма.
— Тъй вярно, сър, но как мога винаги да бъда сигурен, че ви няма?
— Ако не си сигурен, просто ще считаш, че съм тук, и ще си отидеш, и
няма да се връщаш, докато не си сигурен, че ме няма. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Съжалявам, че трябва да говоря така с теб, но това се налага.
Довиждане.
— Довиждане, сър.
— И благодаря ти. За всичко.
— Слушам, сър.
— Отсега нататък — каза майор Майор на Майлоу Майндърбайндър —
няма вече да идвам в стола. Храната ще ми се носи в ремаркето.
— Това е добра идея, сър, струва ми се — отговори Майлоу. — Сега ще
мога да ви сервирам специални ястия, без да знаят другите. Сигурен съм, че
ще ви харесат. Полковник Каткарт винаги ги харесва.
— Аз не желая никакви специални ястия. Искам да ми се носи храна,
каквато ядат всички други офицери. Само наредете онзи, който я носи, да
почука веднъж на вратата и да остави таблата на стъпалата. Ясно ли е?
— Да, сър — каза Майлоу. — Напълно ясно. Имам няколко живи
мейнски омара, които съм скрил. Мога да ви ги сервирам тази вечер с отлична
салата от рокфор и два замразени еклера, изнесени контрабанда от Париж
вчера заедно с един важен член на френската съпротива. Достатъчно ли е това
за начало?
— Не.
— Да, сър. Разбирам.
Тази вечер Майлоу му изпрати за вечеря варени мейнски омари с
отлична салата с рокфор и два замразени еклера. Майор Майор се ядоса. Но да
ги върне обратно, би значело само да се похабят или някой друг да ги изяде, а
майор Майор имаше слабост към варени омари. Той яде с гузна съвест. На
следния ден за обед имаше мериландска костенурка с цял литър вино марка
„Дом Периньон“ 1937 година, което майор Майор обърна без никакви
угризения.
 След Майлоу оставаха само войниците от канцеларията и майор Майор
ги избягваше, като влизаше и излизаше винаги през мръсния целулоиден
прозорец на кабинета си. Прозорецът се разкопчаваше и беше нисък и широк,
затова бе лесно да се скочи през него и от едната, и от другата страна. Когато
пътят беше чист, той се справяше с разстоянието между палатката на
канцеларията и ремаркето, като изтичваше бързо зад ъгъла на палатката,
скачаше в железопътния изкоп и се втурваше с наведена глава напред, докато
стигнеше гората, която беше неговото убежище. Щом задминеше ремаркето,
той напускаше изкопа и се промъкваше бързо през гъстите храсталаци,
където единственият човек, когото въобще срещна някога, беше капитан
Флум. Изпит и измъчен — цял призрак, Флум го изплаши до смърт, когато, без
да се обади предварително, изскочи в полумрака от една туфа къпини, за да
му се оплаче, че вождът Бял Полуовес го заплашвал да му пререже гърлото от
ухо до ухо.
— Ако още веднъж ме изплашиш така — му рече майор Майор, — не
той, а аз ще ти прережа гърлото от ухо до ухо.
Капитан Флум ахна и изчезна обратно в туфата къпини. След това
майор Майор вече никога не го видя.
Когато хвърлеше поглед назад към това, което беше постигнал, майор
Майор беше доволен. На площ от няколко хектара чужда земя, натъпкана с
повече от двеста души, той бе успял да стане отшелник. С малко
изобретателност и предвидливост от негова страна бе станало почти
невъзможно за когото и да било от ескадрилата да говори с него и той
забеляза, че всички намираха това за чудесно, тъй като въобще никой не
искаше да говори с него. Никой освен онзи побъркан Йосарян, който го
събори на земята, като скочи върху му, когато майор Майор тичаше по изкопа
към ремаркето си, защото бе време за обед.
Йосарян беше последният човек, от когото майор Майор желаеше да
бъде блъснат и съборен. Имаше нещо подозрително в самата природа на
Йосарян — все дрънкаше така безсрамно за мъртвец в палатката си, който
дори не бил там, а след полета над Авиньон бе съблякъл всичките си дрехи и
се разхождаше гол до деня, в който генерал Дрийдъл се приближи да окачи на
гърдите му орден заради храбростта му, проявена при полета над Ферара, и
откри, че той е застанал гол-голеничък в строя. Никой на света нямаше власт
да изнесе разхвърляните лични вещи на мъртвеца от палатката на Йосарян.
Само майор Майор имаше тази власт, но той се бе отказал от нея, когато
разреши на сержант Таузър да докладва, че лейтенантът, убит над Орвието
два часа след като пристигна в ескадрилата, изобщо никога не е пристигал в
ескадрилата. Единственият, който имаше някакво право да изнесе
имуществото на мъртвеца от палатката на Йосарян — така се струваше на
майор Майор, — беше сам Йосарян, а Йосарян, както се струваше на майор
Майор, нямаше такова право.
Когато Йосарян скочи върху му и го събори, майор Майор изохка и се
опита да изпълзи настрани, за да се изправи на крака. Йосарян обаче не го
остави.
— Капитан Йосарян — каза Йосарян — моли за разрешение да говори
на майора веднага по един въпрос на живот и смърт.
— Оставете ме да стана, моля ви се — заповяда му майор Майор, смазан
и притиснат в неудобна поза. — Не мога да отговоря на поздрава ви, както
съм легнал на ръката си.
Йосарян го пусна. И двамата бавно се изправиха. Йосарян отново отдаде
чест и повтори молбата си.
— Нека отидем в кабинета ми — каза майор Майор. — Тук, струва ми се,
не е най-доброто място, където можем да разговаряме.
— Да, сър — отвърна Йосарян.
Изтърсиха пясъка от дрехите си и мълчейки смутено, се упътиха към
входа на палатката, където се помещаваше канцеларията.
— Оставете ме за една-две минути да сложа малко риванол на тези
драскотини. След това кажете на сержант Таузър да ви пусне вътре.
— Да, сър.
Майор Майор закрачи с достойнство към задната част на палатката, без
да погледне никого от канцеларистите и машинописците, които работеха по
бюрата и край шкафовете с архиви. Той пусна след себе си платнището, което
отделяше кабинета му от канцеларията. Щом се озова в кабинета си, той
изтича до прозореца и скочи навън, готов да побегне. Обаче Йосарян се бе
изпречил на пътя му — чакаше го, застанал мирно, и отново му отдаде, чест.
— Капитан Йосарян моли за разрешение да говори на майора веднага
по един въпрос на живот и смърт — повтори той решително.
— Не се дава разрешение — сряза го майор Майор.
— Няма да се отървете с това.
— Майор Майор отстъпи.
— Добре, съгласи се той уморено. — Ще говоря с вас. Моля, скочете в
кабинета ми.
— След вас.
Те скочиха в кабинета. Майор Майор седна, Йосарян заобиколи бюрото
му, застана пред него и му каза, че вече не желае да участвува в бойни полети.
„Какво мога да направя?“ — се запита майор Майор. Едничкото, което можеше
да направи, беше това, което полковник Корн му бе наредил да прави, и да се
надява, че всичко ще се уреди.
— Защо не искате? — запита той.
— Страх ме е.
— Няма нищо срамно в това — посъветва го приятелски майор Майор.
— Всички се страхуваме.
— Аз не се срамувам — рече Йосарян. — Просто ме е страх.
— Нямаше да бъдете нормален, ако не се страхувахте. Дори най-
храбрите хора изпитват страх. Едно от най-трудните неща, с което трябва да
се справим в боя, е да преодолеем страха си.
— Хайде, хайде, майоре. Не можем ли да разговаряме, без да
предъвкваме тия дивотии?
Майор Майор наведе овчедушно очи и почна да върти пръстите си.
— Какво искате да ви кажа?
— Че съм извършил достатъчно полети и мога да си отида у дома.
— Колко полета сте извършили?
— Петдесет и един.
— Остават ви само още четири.
— Той ще повиши броя им. Всеки път, щом наближа предписания брой,
той го повишава.
— Може би този път няма да го повиши.
— Той въобще никога не пуска никого. Държи ги тук да чакат заповед за
уволнение, докато не му останат достатъчно хора за екипажите, и след това
повишава броя на полетите и връща обратно всички в строя. Откакто дойде
тук, все така прави.
— Не трябва да упреквате полковник Каткарт, задето се бавят
заповедите — посъветва го майор Майор. — Да се препращат заповедите
веднага щом ги получат от нас, е задължение на щаба на Двадесет и седма
въздушна армия.
— Той все пак би могъл да поиска нови хора да ни заместят, а нас да
изпрати в Щатите, когато пристигнат заповедите. Както и да е, аз научих, че
щабът на Двадесет и седма въздушна армия иска четиридесет полета и че
само полковник Каткарт държи да извършим петдесет и пет.
— Не бих могъл да кажа нищо по това — отговори майор Майор. —
Полковник Каткарт е наш командир и ние трябва да му се подчиняваме. Защо
не извършите още четирите полета, да видите какво ще стане?
— Не искам повече да летя.
„Какво можеш да направиш? — се запита отново майор Майор. Какво
можеш да направиш с човек, който те гледа право в очите и казва, че е готов
по-скоро да умре, отколкото да бъде убит в сражение, човек, който е поне
толкова зрял и умен, колкото теб, а ти трябва да се преструваш, че го смяташ
за незрял и глупав? Какво можеш да му кажеш?“
— Ами ако речем да ви оставим сам да си избирате полетите и да
участвувате само в безопасни полети? — запита майор Майор. — Така ще
можете да изкарате четирите полета без никакви рискове.
— Не желая да извършвам безопасни полети. Не искам вече да
участвувам във войната.
— Бихте ли искали нашата страна да изгуби войната? — попита майор
Майор.
— Няма да я загубим. Имаме повече хора, повече пари и повече ресурси.
Има десет милиона души в униформа, които биха могли да ме заместят. Някои
хора умират, много повече хора трупат пари и се забавляват. Нека някой друг
да умре вместо мен.
— Но представете си, че всички мислехме така.
— Тогава сигурно щях да бъда голям глупак, ако мислех другояче, нали?
„Какво можеш да му кажеш в края на краищата?“ — чудеше се майор
Майор, изпаднал в отчаяние. Единственото, което не можеше да каже, бе, че не
може да направи нищо. Да каже, че не може да направи нищо, би значело да
намекне, че ако можеше, би направил нещо, и по този начин да подметне, че
практиката на полковник Корн е погрешна или несправедлива. Но полковник
Корн бе дал изрична заповед. В никой случай не трябва да казва, че не може да
направи нищо.
— Съжалявам — каза майор Майор, — но нищо не мога да направя.
10
Уинтъргрийн
Клевинджър беше мъртъв. Това беше основният недостатък на
неговата философия. Осемнадесет самолета се бяха спуснали през лъчистия
бял облак край брега на Елба един следобед, връщайки се от седмичния
безопасен полет над Парма; само седемнадесет самолета излязоха от облака.
От липсващия самолет не откриха никаква следа нито във въздуха, нито долу
на гладката повърхност на синьозелените води. Нямаше никакви останки.
Вертолети обикаляха белия облак до залез слънце. През нощта облакът бе
отвят от вятъра, но и на сутринта Клевинджър го нямаше.
Това изчезване смая всички, смая ги така, както Големият заговор в
Лауъри Фийлд, когато всички войници от една казарма, шестдесет и четири
души на брой, изчезнаха един ден, след като си получиха заплатите, и вече
никой не чу нищо за тях. До момента, в който Клевинджър изчезна така
майсторски в небитието, Йосарян считаше, че войниците просто са решили
единодушно да се самоотлъчат него ден. Всъщност той беше толкова
насърчен от това събитие, което приличаше на масово бягство от свещения
дълг, че бе изтичал навън радостно възбуден, за да занесе вълнуващата
новина на бившия ефрейтор Уинтъргрийн.
— Какво вълнуващо има в това — възрази с неприятна подигравателна
усмивка бившият ефрейтор Уинтъргрийн, стъпил с мръсната си войнишка
обувка на лопатата, и навъсен се бе облегнал на стената на една от дълбоките
четвъртити ями, които постоянно копаеше — това бе неговата военна
специалност.
Бившият ефрейтор Уинтъргрийн беше едно злобно гаменче, което
обичаше да върши всичко наопаки. Хващаха го винаги, когато се
самоотлъчваше и го осъждаха да копае и запълва дупки шест фута дълбоки,
толкова дълги и толкова широки за точно определено време. Всеки път, щом
изтърпеше наказанието си, той отново се самоотлъчваше. Бившият ефрейтор
Уинтъргрийн приемаше тази роля — да копае и запълва ями, без да се
оплаква, с всеотдайността на истински патриот.
— Не е лош този живот — забелязваше той философски. — Пък и нали
все някой ще трябва да върши тази работа.
Той имаше достатъчно разум, за да разбере, че да се копаят дупки в
Колорадо, не е толкова тежко наказание във военно време. Тъй като дупките
не се търсеха много, той можеше да ги копае и запълва, без да бърза, и рядко
се преуморяваше. От друга страна, винаги когато го съдеха, го разжалваха в
чин прост редник. И той чувствуваше болезнено загубата на чина си.
— Беше доста хубаво нещо, когато бях ефрейтор спомняше си той с
копнеж. Имах положение — разбираш какво искам да кажа? И можех да се
движа в най-добрите среди. Лицето му придобиваше мрачен, примирен израз.
— Но сега всичко това е минало — казваше той. Идния път, когато избягам,
ще избягам като прост редник и отсега си знам, че няма да бъде същото.
Копаенето на дупки не открива никакви перспективи за бъдещето. Работата
дори не е постоянна. Винаги щом си изтърпя наказанието, загубвам си и
работата. Тогава трябва пак да побягна, ако искам да си намеря работа. А не
мога постоянно да правя това. Има една засечка, параграф 22. Идния път като
побягна, ме чака затвор. Не знам какво ще стане с мен. Ако не внимавам, мога
дори да се озова на фронта.
Той не желаеше да продължава да копае дупки до края на живота си,
макар че нямаше нищо против да върши това, докато войната продължава и
неговата работа представлява част от военното усилие.
— Това е въпрос на дълг — забелязваше той — и всеки от нас трябва да
изпълнява своя дълг. Моят дълг е да копая тези дупки и аз си върша работата
така добре, че бях представен за награждаване с ордена за добро поведение.
Вашият дълг е да се въртите в авиационното училище и да се надявате, че
войната ще свърши, преди да завършите училището. Дългът на фронтоваците
е да спечелят войната и аз само желая те да изпълняват дълга си така добре,
както аз изпълнявам моя. Не би било честно да отида на фронта и да
изпълнявам техния дълг, нали?
Един ден, както копаеше в една от своите ями, Уинтъргрийн разби
водопроводна тръба и едва не се удави — извадиха го почти в безсъзнание.
Пръсна се слух, че било петрол и вождът Бял Полуовес бе веднага изритан от
военната база. Скоро всички войници, които успяха да намерят лопата,
излязоха навън и започнаха бясно да копаят, за да открият петрол. Калта
хвърчеше навсякъде. Военната база изглеждаше почти точно така, както
седем месеца по-късно изглеждаше лагерът в Пианоза на сутринта след онази
нощ, през която Майлоу бе бомбардирал лагера на ескадрилата, летището,
бомбените складове и ремонтните хангари с всички самолети, който бе могъл
да събере в своя синдикат „М и М“, и всички, които бяха оживели, бяха
изскочили навън да копаят подобни на пещери прикрития в коравата земя и
да ги покриват отгоре с противобронебойни стоманени листове, откраднати
от ремонтните бараки на летището, и с изпокъсани четвъртити парчета
непромокаем брезент, които крадяха един от друг от страничните платнища
на палатките си. Щом се пръсна слух, че е открит петрол, вождът Бял Полуовес
бе преместен от Колорадо и се озова най-после на почивка в Пианоза, за да
замести лейтенант Кумз, които един ден се бе качил на един самолет като
гост само за да види какво нещо е сражение, и бе убит над Ферара в самолета
заедно с Крафт.
Йосарян винаги се чувствуваше виновен, щом си спомнеше за Крафт,
защото Крафт бе убит, когато Йосарян заповяда да преминат повторно над
целта, и също така виновен, защото Крафт бе невинно замесен във
Великолепното въстание срещу атебрина, което бе започнало в Пуерто Рико
през първия етап на тяхното летене над морето и завършило десет дни по-
късно в Пианоза, когато Апълби, верен на дълга си, влезе в палатката на
канцеларията веднага щом пристигна, за да докладва, че Йосарян е отказал да
вземе атебриновите си таблетки.
Сержантът, който беше там, го покани да седне.
— Благодаря ви, сержанте, май че ще седна — рече Апълби. — Колко
приблизително ще трябва да чакам? Имам да свърша един куп работи днес, та
утре сутрин да стана рано, напълно готов и бодър, за да мога да вляза в
сражение в момента, когато ми заповядат.
— Не ви разбрах, сър?
— Какво, сержанте?
— Какъв беше вашият въпрос?
— Колко приблизително ще трябва да чакам, за да вляза при майора?
— Докато излезе за обед — отвърна сержант Таузър. — Тогава можете
да влезете веднага.
— Но той няма да бъде там, нали?
— Няма да бъде там, сър. Майор Майор ще се върне в кабинета си едва
следобед.
— Разбирам — каза Апълби колебливо. — Мисля, че в такъв случай по-
добре ще бъде да дойда следобед.
Апълби напусна канцеларията вътрешно смутен. В момента, когато
излизаше, му се стори, че видя как един висок, тъмен офицер, който
приличаше малко на Хенри Фонда, скочи през прозореца на палатката и
тичешком изчезна зад ъгъла. Апълби се спря и затвори очи. Обхвана го
тревожно съмнение. Той се питаше дали не страда от малария или, още по-
лошо, от прекалено голяма доза атебринови таблетки. Апълби вземаше
четири пъти повече атебринови таблетки от предписаното количество,
защото искаше да бъде четири пъти по-добър пилот от всички други пилоти.
Очите му бяха още затворени, когато сержант Таузър го потупа леко по
рамото и му каза, че ако желае, сега може да влезе, тъй като майор Майор
току-що е излязъл.
Апълби почувствува, че увереността му се възвръща.
— Благодаря ви, сержанте. Скоро ли ще се върне?
— Ще се върне веднага след обяд. Тогава вие ще трябва веднага да
излезете и да го чакате пред палатката, докато излезе за вечеря. Майор Майор
не приема никого в кабинета си, докато е в бюрото си.
— Какво казахте, сержанте?
— Казах, че майор Майор не приема никого в кабинета си, докато е там.
Апълби загледа втренчено сержант Таузър и се опита да придаде
твърдост на гласа си.
— Вие подигравате ли се с мен, сержанте, понеже съм нов в ескадрилата,
а вие сте били дълго време на фронта?
— О, не, господин капитан — отвърна сержантът почтително, — такава
заповед съм получил. Можете да питате майор Майор, когато го видите.
— Тъкмо това имам намерение да направя, сержанте. Кога мога най-
после да го видя?
— Никога.
Почервенял от чувство на унижение, Апълби написа доклада си за
Йосарян и атебриновите таблетки на бележника, който сержантът му
предложи, и бързо излезе навън, питайки се дали пък Йосарян не е
единственият човек, който има привилегията да носи офицерска униформа и
да не е луд.
По времето, когато полковник Каткарт беше повишил броя на полетите
на петдесет и пет, сержант Таузър започна да подозира, че всички, които
носят униформа, са може би луди. Сержант Таузър беше мършав и ъгловат, с
хубава руса коса, толкова светла, че изглеждаше дори безцветна, с хлътнали
бузи и големи конски зъби. Той се разпореждаше в ескадрилата и това не му
се нравеше никак. Някои като Джоу Гладника го гледаха кръвнишки, с укор и
омраза, а Апълби, който бързо си създаде име на запален пилот и винаги
печелещ играч на пинг-понг, го тормозеше с грубостта и отмъстителността си.
Сержант Таузър се разпореждаше в ескадрилата, защото нямаше кой друг да
върши това. Не се интересуваше от войната и нямаше желание да напредва в
службата. Интересуваше се от късове от старинни глинени съдове и от мебели
стил хепълуайт. Почти без да си дава сметка, сержант Таузър бе придобил
навика да мисли за мъртвеца в Йосаряновата палатка така, както Йосарян
мислеше за него — като за истински мъртвец в Йосаряновата палатка.
Всъщност нямаше подобно нещо. Той беше просто пилот, пристигнал с
последните попълнения и убит в сражение, преди да се представи официално.
Беше се отбил в щабната палатка, за да пита къде е канцеларията и беше
изпратен направо в сражение, защото толкова много офицери бяха вече
изкарали тридесет и петте полета, изисквани по онова време, че капитан
Пилчард и капитан Рен срещаха трудности да формират определения от щаба
брой екипажи. Тъй като не бе записан официално в ескадрилата, той не
можеше да бъде отписан официално и сержант Таузър предчувствуваше, че
кореспонденцията във връзка с този нещастник ще се умножава и ще
продължи да отеква безкрай.
Името му беше Мъд. На сержант Таузър, който с еднакво отвращение
осъждаше всяко насилие и всяко разхищение, му се струваше, че е ужасно
разточителство да се докара Мъд по въздуха през океана само за да бъде
разкъсан на парчета над Орвието два часа след като е пристигнал. Никой не
можеше да си спомни кой беше той или как изглеждаше, най-малко от всички
капитан Пилчард и капитан Рен, които си спомняха само, че новият офицер се
бе мярнал в щабната палатка тъкмо навреме, за да бъде убит, и които се
червяха неловко всеки път, когато се споменаваше за мъртвеца в палатката на
Йосарян. Единствените хора, които може би бяха видели Мъд — екипажът на
същия самолет, — бяха разкъсани заедно с него.
Йосарян обаче знаеше точно кой е Мъд. Мъд беше незнайният войн,
който никога нямаше късмет, защото това беше единственото нещо, което
всеки знаеше за незнайните войни — че те никога нямат късмет. Те трябваше
да бъдат убити. И този убит беше наистина незнаен, макар че вещите му още
стояха разхвърляни на леглото в палатката на Йосарян почти точно така,
както ги бе оставил преди три месеца в деня, когато (според служебните
книжа) не бе пристигнал; и два часа по-късно неговите вещи бяха заразени
със смърт, така както всичко носеше заразата на смъртта през следващата
седмица, по време на знаменитата обсада на Болоня, когато въздухът и
сярножълтата мъгла бяха пропити от влажна миризма на плесен и смърт и
всеки, определен да излети, бе вече белязан от смъртта.
Абсолютно невъзможно беше да се измъкне човек от предстоящите
бомбардировки на Болоня, щом веднъж полковник Каткарт е предложил
неговата група да унищожи складовете за бойни припаси, които тежките
бомбардировачи на континента не можаха да разрушат, защото ги
бомбардираха от много голяма височина. Всеки ден полетите се отлагаха и
всеки ден задълбочаваше увереността в тази невъзможност и унинието в
ескадрилата. Неотразимото, смазващо убеждение за близка смърт растеше
постоянно и непрекъснато, както се изтичаха продължителните дъждове,
прочиташе се в болезнените лица на всички и ги гризеше като разяждащите
петна на някаква пълзяща болест. Всички миришеха на формалин. Нямаше
къде да се обърне човек за помощ, не можеше да се отиде дори в
амбулаторията — тя бе затворена по заповед на полковник Корн, така че
никой да не може да се запише болен, както бяха направили летците един
ясен ден поради някаква тайнствена епидемична диария, която бе наложила
още едно отлагане. Тъй като записването на болни бе преустановено и
вратата на амбулаторията закована, доктор Данийка прекарваше времето си,
когато не валеше, седнал на висока табуретка, като със скръбен неутралитет
безмълвно попиваше мрачния изблик на страх и дремеше, подобен на тъжен
мишелов, под зловещия ръкописен надпис, закачен на затворената врата на
амбулаторията — капитан Блак бе измислил тази шега, — и доктор Данийка
остави надписа да виси там, защото не беше никаква шега. Този надпис бе
заграден с черен молив и гласеше: „Затворено до второ разпореждане поради
смърт в семейството“.
Страхът се разливаше навсякъде. Заля и ескадрилата на Дънбар, където
един ден, когато се здрачи, Дънбар мушна любопитно глава в амбулаторията
и заговори почтително към смътните очертания на доктор Стъбз, който
седеше в гъстите сенки на мрака пред шише уиски и една подобна на камбана
кана с преварена вода за пиене.
— Как се чувствувате? — запита той загрижено.
— Ужасно — отговори доктор Стъбз.
— Какво правите тук?
— Седя.
— Аз мислех, че вече не идват болни.
— Не идват.
— Тогава защо седите тук?
— Къде другаде да седя? В тоя идиотски офицерски клуб с полковник
Каткарт и Корн ли? Знаете ли какво правя тук?
— Седите.
— В ескадрилата, искам да кажа. Не в палатката. Не се правете на умник.
Можете ли да си представите какво върти един доктор тук в ескадрилата?
— Заковали са вратите на амбулаторията и в другите ескадрили —
забеляза Дънбар.
— Ако някой болен влезе в тази палатка, няма да го оставя да лети —
зарече се доктор Стъбз. — Пет пари не давам какво казват онези.
— Не можете да задържите никого — напомни Дънбар. — Не знаете ли
заповедта?
— Веднага ще падне на задника си, щом му ударя една инжекция,
наистина ще му попреча да лети. Доктор Стъбз се изсмя с горчива наслада при
тази мисъл. — Въобразяват си, че могат със заповед да спрат записването на
болни. Копелета! Уу, пак започва.
Дъждът отново заваля, най-напред по дърветата, после в калните локви
и най-после с едва доловим успокоителен шепот леко зачука по покрива на
палатката.
— Всичко е мокро — забеляза доктор Стъбз с отвращение. — Дори
нужниците и писоарите вонят в знак на протест. Този мръсен свят цял
мирише като костница.
Когато той замълча, тишината сякаш стана бездънна. Падна нощ. И
двамата чувствуваха някаква огромна самота.
— Запалете лампата — предложи Дънбар.
— Няма ток. Не ми се ще да пускам генератора. По-рано ми правеше
голямо удоволствие да спасявам живота на хората. Сега се питам какъв
смисъл има, дявол да го вземе, щом всички ще трябва все пак да умрат.
— О, има смисъл, разбира се — увери го Дънбар.
— Има ли? Какъв е смисълът?
— Смисълът е докато можеш, да не ги оставиш да умрат.
— Да, но какъв смисъл има, щом все пак ще умрат?
— Цялата работа е да не мисли човек за това.
— Остави цялата работа. Какъв смисъл има, дявол да го вземе?
Дънбар размишлява известно време и мълча.
— Кой може да знае?
Дънбар не знаеше. Болоня би трябвало да го докара във възторг, защото
минутите се разтягаха и часовете се влачеха като векове. Вместо това той се
измъчваше, защото знаеше, че ще бъде убит.
— Наистина ли искаш още малко кодеин? — запита доктор Стъбз.
— Искам за моя приятел Йосарян. Той е сигурен, че ще го убият.
— Йосарян ли? Кой, по дяволите, беше Йосарян? Какво е това име
Йосарян, дявол да го вземе? Да не е онзи, който се напи и се сби с полковник
Корн в офицерския клуб миналата вечер?
— Точно така. Той е асириец.
— Какво побъркано копеле.
— Той не е побъркан — каза Дънбар. — Кълне се, че няма да участвува в
бомбардировката на Болоня.
— Точно това искам да кажа — отговори доктор Стъбз. — Това
побъркано копеле може би е единственият нормален човек, останал тук.
11
Капитан Блак
Ефрейтор Колодни научи за това, когато се обадиха по телефона от
щаба на авиогрупата, и бе така потресен от новината, че премина на пръсти
палатката на разузнавателния отдел, за да отиде до капитан Блак, който си
почиваше сънливо, сложил косматите си крака на писмената маса, и с ужасен
глас му пошепна съобщение.
Капитан Блак се оживи веднага.
— Болоня ли? — възкликна той възхитено. — Да пукна, ако това не е
чудесна новина. — Той избухна в гръмогласен смях. — Болоня, а? — Той пак се
изсмя и разтърси глава приятно смаян. — Брей! Много ми се ще да видя
лицата на тия копелета, когато научат, че тръгват за Болоня. Ха-ха-ха!
Капитан Блак се смееше за първи път така весело от деня, когато майор
Майор го надхитри и бе назначен за командир на ескадрилата. Той се изправи
вяло, обхванат от възторг, и застана пред най-предното бюро, за да извлече
най-голямата възможна наслада, когато командирите на самолетите дойдат
да получат картите си.
— Точно така, копелета такива, в Болоня — повтаряше той на всички
командири, които недоверчиво питаха дали наистина тръгват за Болоня. —
Ха-ха-ха! Нека ви се пукне жлъчката от страх, копелета такива. Този път
наистина лошо ви се пише.
Капитан Блак тръгна след последния от командирите и излезе навън, за
да се наслаждава на въздействието на новината върху офицерите и
войниците, които с шлемове, парашути и защитни костюми се събираха около
четирите камиона, спрели в средата на лагера. Той беше висок, ограничен,
печален човек, който на всичко гледаше с навъсено равнодушие. Бръснеше
изпитото си бледо лице през три-четири дни и повечето време изглеждаше,
като че ли пуща златисточервеникави мустаци над мършавата си горна устна.
Той не се разочарова от сцената, която видя навън: ужас помрачаваше всички
лица. Капитан Блак се протегна от възхищение, разтърка очи, за да се отърси
от сънливостта си, и се разсмиваше злорадо всеки път, щом пожелаеше
някому да му се спука жлъчката.
Болоня се оказа най-радостното събитие в живота на капитан Блак от
деня, когато майор Дюлут бе убит над Перуджа и той бе почти избран за негов
заместник. Когато на летището чуха по радиото за смъртта на майор Дюлут,
капитан Блак посрещна новината с изблик на радост. Макар никога дотогава
да не бе разчитал на такава възможност, капитанът веднага разбра, че
логично погледнато, той е човекът, който трябва да замести майор Дюлут
като командир на ескадрилата. На първо място той е офицер от
разузнаването, от интелижанса, следователно е по-интелигентен от всички
други офицери в ескадрилата. Вярно, че не е строеви офицер като майор
Дюлут, каквито са обикновено всички командири на ескадрили, но всъщност
това е още един допълнителен силен довод в негова полза, тъй като животът
му не е в опасност и той може да изпълнява тази служба дотогава, докато
родината се нуждае от него. Колкото повече мислеше за това, толкова по-
неизбежно му се струваше неговото назначение. Беше въпрос само да се
пошепнат две думи както трябва и където трябва, и то незабавно. Той
побърза да се върне в кабинета си, за да обмисли план за действие. Изтегна се
на въртящия се стол, сложи крака на масата, затвори очи и започна да си
представя колко прекрасно ще бъде всичко, щом веднъж стане командир на
ескадрилата.
Но докато капитан Блак си представяше бъдещето, полковник Каткарт
действуваше. И капитан Блак бе смаян от бързината, с която, както той
заключи, майор Майор го бе надхитрил. Към ужаса, който го обхвана, когато
се оповести назначаването на майор Майор за командир на ескадрилата, се
примеси и горчиво негодувание, което той не се мъчеше да прикрие. Когато
неговите колеги, другите нестроеви офицери, изразиха учудването си от
избора на полковник Каткарт, капитан Блак измърмори, че в ескадрилата
стават странни неща; когато започнаха да обсъждат политическото значение,
което можеше да има приликата между майор Майор и Хенри Фонда, капитан
Блак уверено заяви, че майор Майор е в действителност Хенри Фонда; а
когато те забелязаха, че майор Майор е малко странен, капитан Блак им
съобщи, че той е комунист.
— Те завземат всички служби — заяви той възмутено. — Вие, момчета,
можете да зяпате и да ги оставите да се промъкнат навсякъде, но аз няма да
допусна това. Ще взема мерки. Отсега нататък ще карам всеки кучи син, който
идва в палатката на разузнавателния отдел, да подписва клетва за вярност. И
няма да позволя това копеле майор Майор да подпише клетва, дори да иска.
Едва ли не на следния ден „Славният поход на клетвата за вярност“
беше в пълен ход и капитан Блак бе възхитен, когато откри, че той е начело на
похода. Наистина беше открил нещо велико. Всички строеви войници и
офицери трябваше да подпишат клетва за вярност, за да получат чантите с
карти от палатката на разузнавателната служба, втора клетва за вярност, за
да получат летателните си костюми и парашути от парашутната палатка,
трета клетва за вярност пред лейтенант Бокингтън, командира на превозните
средства, за да ги допуснат да се качат на камионите, които ги откарваха до
летището. Където и да се обърнеха, ги чакаше нова клетва за вярност, която
трябваше да подпишат. Подписваха клетва за вярност, за да получат парите си
от ковчежника, да получат дажбите си, да ги подстрижат италианските
бръснари. За капитан Блак всеки офицер, който поддържаше „Славният поход
на клетвата за вярност“, беше съперник и той денонощно кроеше планове как
да ги изпревари поне с една стъпка. Не искаше никой да го задмине по
преданост към родината. Когато успееше да увещае другите офицери да
въведат и те клетви за вярност, той ги задминаваше, като караше всеки кучи
син, който дойдеше в палатката му, да подпише две клетви, после три, после
четири. След това въведе „Обещанието за преданост“ и после искаше да
изпеят пред него в хор американския химн „Звездното знаме“ — отначало
веднъж, после два пъти, после три пъти, после четири пъти. Всеки път, когато
капитан Блак задминаваше съперниците си, той се нахвърляше върху им с
презрение, загдето не са последвали примера му. И всеки път, когато
последваха примера му, той се оттегляше загрижен и си блъскаше главата да
измисли някоя нова хитрина, която ще му даде възможност отново да ги
наругае.
Без да разберат как стана това, строеваците в ескадрилата се озоваха
напълно подчинени на нестроевите офицери, които всъщност бяха назначени,
за да ги обслужват. Бяха тормозени, оскърбявани, потискани и разкарвани по
цял ден насам-натам ту от едного, ту от другиго. Когато възразяваха, капитан
Блак им отговаряше, че хора, които са верни на родината, не могат да имат
нищо против всички тези клетви за вярност, които се изискват от тях. На
онези, които се съмняваха в ползата от тези клетви, той отговаряше, че
хората, действително предани на родината си, би трябвало да се чувствуват
горди да повторят своя обет толкова пъти, колкото той им наложи. А на онези,
които се съмняваха дали е морално да се постъпва така, той отговаряше, че
„Звездното знаме“ е най-великото музикално произведение на света. Колкото
повече клетви за вярност подписва човек, толкова по-верен е той. За капитан
Блак това беше съвършено просто и ясно и ефрейтор Колодни подписваше
името си под стотици клетви всеки ден, така че винаги да може да докаже, че е
най-благонадеждният човек в ескадрилата.
— Важното е да ги караш непрекъснато да дават обещания —
обясняваше той на своите хора. — Няма значение дали вярват, или не вярват.
Затова и карат малките деца да дават обети, преди дори да знаят какво значи
обет и преданост.
На капитан Пилчард и капитан Рен „Славният поход на клетвата за
вярност“ създаваше славни ядове, тъй като усложняваше подреждането на
екипажите за всеки боен полет. Войниците и офицерите от цялата ескадрила
бяха постоянно заети — подписваха, даваха обещания, пееха, така че беше
нужно много повече време, за да се организират полетите. Ефикасни действия
при спешни случаи станаха направо невъзможни, но и двамата — и капитан
Пилчард, и капитан Рен бяха прекалено боязливи, за да протестират срещу
капитан Блак, който ежедневно прилагаше най-добросъвестно теорията си за
„непрекъснатото потвърждение“, теория, създадена от самия него и целяща
да разкрие всички, които са станали предатели, след като са подписали клетва
за вярност предния ден. Сам капитан Блак дойде да посъветва капитан
Пилчард и капитан Рен тъкмо когато работеха трескаво, объркани от това
ново затруднение. Той дойде с цяла делегация и най-безцеремонно ги
посъветва да задължат всички екипажи да подписват клетва за вярност,
преди да им се позволи да извършат бомбардировъчни полети.
— Разбира се, това е ваша работа — изтъкна капитан Блак. — Никой не
се опитва да упражнява натиск върху вас. Но всички други началници
задължават хората си да подписват клетви за вярност и на Федералното бюро
за разследване ще се стори много странно, ако само вие двамата сте толкова
малко загрижени за родината си, че не изисквате да се подписват клетви за
вярност. Ако искате да си спечелите лошо име — това си е ваша работа. Ние
само се опитваме да ви помогнем.
Майлоу не беше убеден от такива доводи и отказваше категорично да
лиши майор Майор от храна дори, ако майор Майор е комунист, нещо, което
сам тайно подозираше. Той по природа бе противник на всякакви
нововъведения, които заплашват да разстроят нормалния ход на нещата. Взе
твърдо морално становище и категорично отказа да участвува в „Славният
поход на клетвата за вярност“, докато капитан Блак най-после го посети
начело на своята делегация и поиска от него да се включи и похода.
— Националната отбрана засяга всички — отговори капитан Блак на
възраженията на Майлоу. — И цялата програма е напълно доброволна,
Майлоу, не забравяйте това. Хората не са длъжни да подписват клетвата за
вярност на Пилчард и Рен, ако не желаят. Но ние се нуждаем от вас, за да
уморите от глад всички, които не подписват. Това е също както параграф 22.
Не разбирате ли? Вие не сте против параграф 22?
Доктор Данийка беше непреклонен.
— Защо сте толкова сигурен, че майор Майор е комунист?
— Никога не сте го чували да отрича, че е комунист, докато не
започнахме да го обвиняваме, нали? И освен това никога сте го виждали да
подписва нашите клетви за вярност.
— Ами вие не му давате възможност.
— Разбира се, че не му даваме възможност — обясни капитан Блак. —
Това би провалило целта на нашия поход. Вижте, вие не сте длъжен да ми
сътрудничите, ако не искате. Но какъв смисъл има ние всички да работим
така здраво, ако вие почнете да се грижите като лекар за майор Майор, щом
Майлоу започне да го мори от глад? Просто се питам какво ще си помислят в
щаба на групата за онзи, който подронва цялата ни програма за сигурност.
Вероятно ще ви прехвърлят на фронта в Тихия океан.
Доктор Данийка бързо се предаде.
— Ще отида да кажа на Гюс и Уес да направят всичко, което искате.
В щаба на авиогрупата полковник Каткарт бе вече започнал да се пита
какво става в ескадрилата.
— Този идиот Блак пак го е ударил на патриотизъм — докладва му
полковник Корн усмихнато. — Мисля, че ще е по-добре да сътрудничите с
него известно време, тъй като вие направихте майор Майор командир на
ескадрила.
— Това беше ваша идея — възрази буйно полковник Каткарт. — Не
трябваше да се оставям да ме придумате.
— Това си беше много добра идея — възрази полковник Корн, — тъй
като се освободихме от излишния майор, който за вас като началник беше
едно позорно петно. Не се тревожете, цялата история вероятно ще се изживее
доста скоро. Засега най-добре е да изпратите на капитан Блак писмо, с което
да му изразите подкрепата си и да се надявате, че ще пукне, преди да направи
прекалено големи бели.
Фантастична мисъл мина през главата на полковник Корн.
— Питам се какво ще направи! Нали не допускате, че този глупак ще се
опита да изхвърли майор Майор от ремаркето му?
— Следващото нещо, което трябва да направим, е да изхвърлим това
копеле майор Майор от ремаркето му — реши капитан Блак. — Бих желал да
пратя вдън гори и жена му, и децата му, но не мога. Той няма ни жена, ни деца.
Затова ще трябва да се задоволим с това, което имаме, и да го изхвърлим от
ремаркето. Кой се разпорежда с палатката?
— Той.
— Виждате ли? — извика капитан Блак. — Те завземат всичко! Аз пък
няма да търпя това. Ще отнеса въпроса право до майор … де Къвърли, ако се
наложи. Ще накарам Майлоу да говори с него по тази работа веднага щом се
върне от Рим.
Капитан Блак имаше безкрайна вяра в мъдростта, властта и
справедливостта на майор … де Къвърли, макар че никога не бе говорил с
него. Той натовари Майлоу да говори от негово име с майор … де Къвърли и
беснееше от нетърпение, докато чакаше да се завърне високият нестроеви
офицер. Както всички в ескадрилата той хранеше дълбоко страхопочитание
към величествения, беловлас майор с грубо лице и вид на разгневен Йехова,
който най-после се завърна от Рим с ранено око, покрито с целулоидна
пластинка, и с един удар разби целия „Славен поход“ на пух и прах.
Майлоу благоразумно не каза нищо, когато в деня на завръщането си
майор … де Къвърли влезе в стола със свиреп вид и израз на сурово
достойнство и видя, че пътят му е препречен от цяла стена офицери, които
чакаха на опашка, за да подпишат клетви за вярност. На долния край на
дългата маса, където раздаваха храната, група офицери, пристигнали по-рано,
даваха обещание пред знамето, като държаха внимателно таблите с ядене в
едната си ръка, за да им се разреши да седнат на масата. Други, насядали по
масите, бяха пристигнали още по-рано и вече пееха „Звездното знаме“, за да
им се разреши да използуват солта, пипера и подправките. Врявата започна да
стихва постепенно, щом майор … де Къвърли се спря на вратата намръщен, с
озадачен и недоволен израз на лицето, сякаш гледаше нещо чудновато. Той
тръгна право напред и стената от офицери се разтвори пред него като
Червеното море пред Мойсей. Без да погледне нито наляво, нито надясно, той
отиде с твърди крачки до тезгяха, където раздаваха топла храна, и с ясен,
плътен глас, задрезгавял с възрастта, но все пак запазил нещо от
някогашното величие и власт, каза:
— Дай да ям!
Вместо ядене ефрейтор Снарк даде на майор … де Къвърли да подпише
една клетва за вярност. Щом разбра какъв е този лист, майор … де Къвърли го
бутна настрана с дълбока досада, здравото му око блесна ослепително с
огнено презрение и огромното му старо, набръчкано лице потъмня от
надигащ се като планина гняв.
— Дай да ям, казах — заповяда той високо със суров тон, който
прогърмя страховито през притихналата палатка като тътен на далечна
гръмотевица.
Ефрейтор Снарк побледня и се разтрепера. Той погледна умолително
към Майлоу, чакайки нареждания от него. В течение на няколко страшни
секунди не се чу никакъв звук.
Тогава Манлоу кимна.
— Дай му да яде — каза той.
Ефрейтор Снарк започна да сипва храна на майор … де Къвърли. Майор
… де Къвърли се отдръпна от тезгяха и с пълна табла тръгна към масите, но
изведнъж се спря. Погледът му падна на другите офицери, които го гледаха с
ням зов в очите. С бойкостта на човек, убеден в правотата си, той изрева:
— Давай на всички да ядат!
— Давай на всички да ядат! — обади се Майлоу като ехо с радостно
облекчение и „Славният поход на клетвата за вярност“ завърши.
Капитан Блак бе дълбоко разочарован от този предателски удар в
гърба, нанесен от високопоставена личност, на чиято подкрепа бе разчитал
така твърдо. Майор … де Къвърли го бе изоставил.
— О, това не ме тревожи ни най-малко — отговаряше той бодро и
весело на всички, които идваха да му изкажат съчувствието си. — Ние
постигнахме целта си. Нашата цел беше да сплашим всички, които ни са
неприятни, и да бием тревога за опасността, която представлява майор
Майор. В това ние несъмнено успяхме. Тъй като и без това нямаше да му
дадем възможност да подпише клетва за вярност, всъщност няма значение
дали клетвите ще продължат, или не.
Виждайки, че всички, които му бяха неприятни, са отново обзети от
страх през безкрайната, ужасна, знаменита обсада на Болоня, капитан Блак си
спомни с тъга за доброто старо време на своя „Славен поход на клетвата за
вярност“, когато той беше наистина значителна личност и когато дори важни
клечки като Майлоу Майндърбайндър, доктор Данийка, Пилчард и Рен
трепереха, щом се приближеше към тях, и пълзяха в краката му. Но за да
докаже на новодошлите, че действително някога е бил значителна личност,
той пазеше грижливо похвалното писмо, което получи от полковник Каткарт.
12
Болония
Всъщност не капитан Блак, а сержант Найт предизвика тържествената
болонска паника, като се измъкна мълчешком от камиона, за да вземе два
допълнителни защитни костюма, веднага щом чу коя цел ще бъде
бомбардирана, и по този начин даде сигнал да се започне зловещото шествие
обратно към парашутната палатка, което се изроди в бясна блъсканица,
докато най-после всички налични защитни костюми бяха раздадени.
— Хей, какво става? — запита Кид Сампсън изплашено. — Нима Болоня
е толкова опасна?
Нейтли, покрил с ръце сериозното си младо лице, седеше като унесен на
пода на камиона и не му отговори.
Причина за паниката бе сержант Найт и жестоката поредица от
отлагания, защото тъкмо когато се качваха в самолетите си първата сутрин,
пристигна един джип и донесе новината, че над Болоня вали дъжд и затова
полетът се отлага. Докато се върнат в лагера, започна да вали и в Пианоза.
Така че през останалата част от деня те трябваше да се взират тъпо в
бомбардировъчната линия на картата под навеса на палатката на
разузнавателния отдел и като хипнотизирани да преживяват мисълта, че
няма никаква възможност да се измъкнат от този полет. Доказателството бе
пред тях — тясната червена панделка, която минаваше напреки през Италия:
сухопътните сили в Италия бяха приковани на четиридесет и две
непреодолими мили южно от целта и явно бе невъзможно да превземат града
навреме. Нищо не можеше да спаси хората в Пианоза от полета над Болоня.
Бяха хванати в капан.
Единствената им надежда беше, че дъждът никога няма да престане и
нямаха никаква надежда, защото знаеха, че един ден ще престане. Когато
престанеше да вали над Пианоза, валеше в Болоня. Когато престанеше да вали
в Болоня, почваше наново да вали в Пианоза. Когато въобще не валеше, имаше
странни, необясними явления като епидемичната диария или
бомбардировъчната линия, която мръдна сама. През първите шест дни ги
събираха четири пъти, даваха им инструкции и после ги връщаха обратно.
Веднъж дори отлетяха и вече се бяха подредили в боен строй, когато от
контролната кула им заповядаха да се върнат обратно. Колкото повече
валеше, толкова повече страдаха. Колкото повече страдаха, толкова повече се
молеха да продължи да вали. През цялата нощ хората гледаха към небето и
звездите ги изпълваха с тъга. През целия ден гледаха бомбардировъчната
линия на голямата клатушкаща се карта на Италия, поставена на специална
стойка, която се обръщаше от вятъра и която изтегляха под навеса на
палатката на разузнавателния отдел винаги щом завалеше.
Бомбардировъчната линия беше отбелязана с алена лента — тясна копринена
панделка, която очертаваше най-предните позиции на съюзните сухопътни
сили във всички сектори на континентална Италия. На сутринта, след
юмручния бой, който Джоу Гладника бе имал с котката на Хъпъл, дъждът спря
и на двете места. Пистата започна да изсъхва. Щяха да са нужни не по-малко
от двадесет и четири часа, за да се втвърди. Небето обаче си оставаше
безоблачно. Негодуването, което се мътеше у всички, се излюпи като омраза.
Най-напред те мразеха пехотинците на континента, защото не бяха успели да
превземат Болоня. След това почнаха да мразят самата бомбардировъчна
линия. По цели часове гледаха втренчено и неотстъпно алената лента на
картата и я мразеха, защото не искаше да се повдигне достатъчно нагоре и да
обхване града. Когато паднеше нощ, те се тълпяха в тъмнината с джобни
електрически фенерчета и продължаваха гробовното си бдение пред
бомбардировъчната линия в умолителен размисъл, сякаш се надяваха да
преместят лентата с общата тежест на мрачните си молитви.
— Действително не мога да повярвам — възкликна Клевинджър пред
Йосарян с глас, който се повишаваше и спадаше от възмущение и учудване. —
Това е пълно връщане към примитивните суеверия. Те смесват причина и
следствие. Има толкова смисъл, колкото да чукаш на дърво или да си стискаш
палците. Те наистина вярват, че няма да летим над Болоня утре, стига само
посред нощ някой да отиде на пръсти до картата и премести
бомбардировъчната линия над Болоня. Можеш ли да си представиш? Ти и аз
навярно сме единствените разумни хора, останали тук.
Посред нощ Йосарян почука на дърво, стисна палци и излезе на пръсти
от палатката си, за да премести бомбардировъчната линия над Болоня.
Стъпвайки на пръсти, ефрейтор Колодни влезе крадешком в палатката
на капитан Блак, мушна ръка под противокомарната мрежа и леко разтърси
влажната плешка, която намери там, докато най-после капитан Блак отвори
очи.
— Защо ме будиш? — изскимтя капитан Блак.
— Превзели са Болоня, сър — каза ефрейтор Колодни. — Помислих, че
ще искате да знаете това. Отменя ли се полетът?
Капитан Блак седна на леглото и започна упорито да чеше дългите си
мършави бедра. След малко се облече и излезе от палатката си, примигвайки,
сърдит и небръснат. Небето беше ясно и топло. Той се взря без вълнение в
картата. Нямаше съмнение, превзели са Болоня. Вътре в палатката на
разузнавателния отдел ефрейтор Колодни вече вадеше картите на Болоня от
навигационните чанти. Капитан Блак седна с шумна прозявка, сложи краката
си върху масата и телефонира на полковник Корн.
— Защо ме будите? — изскимтя полковник Корн.
— Превзели са Болоня през нощта, сър. Отменя ли се полетът?
— Какво говорите, Блак? — изръмжа полковник Корн. — Защо трябва
да се отменя полетът?
— Защото са превзели Болоня, сър. Не се ли отменя полетът?
— Разбира се, че се отменя. Да не мислите, че сега ще бомбардирате
нашите войски?
— Защо ме будите? — изскимтя полковник Каткарт, когато чу гласа на
полковник Корн.
— Превзели са Болоня — му каза полковник Корн. — Мислех, че ще
искате да знаете това.
— Кой е превзел Болоня?
— Ние.
Полковник Каткарт беше извън себе си от радост, защото сега се
освобождаваше от затруднителното задължение да бомбардира Болоня без
нито едно петънце на славата си на храбър воин, която бе спечелил, като
доброволно предложи неговите хора да извършат полета. Генерал Дрийдъл
бе също много доволен от превземането на Болоня, макар че се ядоса на
полковник Мудъс, загдето го събуди да му съобщи новината. В щаба бяха
също доволни, и, решили да дадат орден на офицера, който е превзел града.
Тъй като нямаше офицер, който да е превзел града, дадоха медала на генерал
Пекъм, защото той беше единственият офицер с достатъчно инициатива да
поиска медала. Щом получи медала, генерал Пекъм пожела да му се възложат
по-големи отговорности. По мнението на генерал Пекъм всички бойни части
на този фронт трябвало да бъдат поставени под командата на корпуса за
специални поръчения, чийто командир бе сам генерал Пекъм. „Ако
хвърлянето на бомби върху неприятеля не е специално поръчение —
разсъждаваше често той на глас с мъченическата усмивка на мило
благоразумие, която бе негов верен съюзник във всички спорове, — тогава
човек не може да не се пита какво в такъв случай е специално поръчение.“ С
любезно съжаление той отклони предложението да му дадат боен пост под
командата на генерал Дрийдъл.
— Да извършвам бойни полети под командата на генерал Дрийдъл, не е
точно това, което имах предвид — обясняваше той снизходително, с равен,
сладък смях. — Аз мислех по-скоро за някакво заместване на генерал Дрийдъл
или може би за пост над генерал Дрийдъл, от който бих могъл да упражнявам
надзор също така върху много други генерали. Виждате ли, моите най-ценни
способности са главно административни. Аз притежавам щастливата
способност да накарам най-различни хора да постигнат съгласие помежду си.
— Той притежава щастливата способност да накара най-различни хора
да постигнат съгласие, че е чукан — довери злъчно полковник Каргил на
бившия ефрейтор Уинтъргрийн с надежда, че бившият ефрейтор
Уинтъргрийн ще разпространи неласкавия отзив в целия щаб на Двадесет и
седма въздушна армия. — Ако някой заслужава този боен пост, това съм аз.
Моя беше дори идеята да поискаме медала.
— Наистина ли искате да влезете в сражение? — запита бившият
ефрейтор Уинтъргрийн.
— В сражение ли? — ужаси се полковник Каргил. — О, не, зле ме
разбрахте. Разбира се, аз всъщност не бих имал нищо против да вляза в
сражение, но най-добрите ми способности са главно административни. Аз
също имам щастливата дарба да накарам най-различни хора да постигнат
съгласие помежду си.
— Той също има щастливата способност да накара най-различни хора
да постигнат съгласие, че е чукан — довери със смях бившият ефрейтор
Уинтъргрийн на Йосарян, когато дойде в Пианоза, за да провери дали е вярно
това, което се говореше за Майлоу и египетския памук. — Ако някой
заслужава да бъде произведен, това съм аз. — Всъщност той се бе вече
издигнал до чина бивш ефрейтор, като изскочи от редиците на простите
войници наскоро след преместването му в щаба на Двадесет и седма
въздушна армия, където бе назначен за деловодител, и скоро след това бе
разжалван отново в чин редник, загдето бе окичвал с гадни сравнения
офицерите, при които работеше. Опияняващият вкус на успеха бе влял в него
още по-високи постижения. — Искаш ли да купиш няколко запалки „Зипо“? —
запита той Йосарян. — Откраднати са направо от интендантството.
— Знае ли Майлоу, че продаваш запалки?
— Това не му влиза в работата. Майлоу сега не продава запалки, нали?
— Разбира се, че продава — му каза Йосарян. — При това неговите не са
крадени.
— Така си мислиш ти — му отговори бившият ефрейтор Уинтъргрийн,
като изсумтя лаконично. — Аз продавам моите по долар едната. Колко иска
той за своите?
— Един долар и цент.
Бившият ефрейтор Уинтъргрийн се изкикоти победоносно.
— Винаги го бия — радваше се той. — Хей, ами какво ще кажеш за
всичкия онзи египетски памук, с който е загазил? Колко е закупил?
— Всичкия.
— В целия свят? Хей, ще се гръмна! — изграчи бившият ефрейтор
Уинтъргрийн, ликувайки злорадо. — Какво говедо! Ти беше с него в Кайро,
защо го остави да направи това?
— Аз ли? — отвърна Йосарян, повдигайки рамене. — Аз нямам никакво
влияние над него. Това стана заради ония телетипни машини, дето ги има там
във всички добри ресторанти. Майлоу никога не беше виждал борсов телетип
дотогава и се случи така, че съобщаваха цената на египетския памук тъкмо
когато той питаше оберкелнера да му обясни каква е тази машина. „Египетски
памук ли? — рече Майлоу, като се опули. — Колко се продава египетският
памук?“ И след това веднага научих, че закупил цялата реколта памук в
Египет.
— Той няма въображение. Аз мога да пласирам много нещо от него на
черната борса, ако той е съгласен да направим сделка.
— Майлоу познава черната борса. Няма търсене на памук.
— Но има търсене на медицински материали. Мога да навия памук на
дървени клечки за зъби и да ги разпродам на дребно като стерилни тампони.
Дали ще ми продаде памук на добра цена?
— Няма да ти продаде на никаква цена — отговори Йосарян. — Много
го е яд на тебе, загдето му правиш конкуренция. Всъщност много го е яд на
всички, загдето ги хвана диария миналата събота и по този начин създадоха
лошо име на стола му. Хей, ти можеш да ни помогнеш. — Йосарян внезапно
сграбчи лакътя му. — Не би ли могъл да подправиш някои официални
заповеди на твоя циклостил и да ни отървеш от Болоня?
Бившият ефрейтор Уинтъргрийн се отдръпна бавно с презрителен
израз на лицето.
— Разбира се, че бих могъл — обясни той гордо. Но за нищо на света не
бих направил подобно нещо.
— Защо?
— Защото това ви е работата. Всеки от нас си има своя работа. Моята е
да пласирам тези запалки „Зипо“ с печалба, ако мога, и да взема малко памук
от Майлоу. Твоята работа е да бомбардираш муниционните складове в
Болоня.
— Но над Болоня ще ме убият — молеше го Йосарян. — Всички ни ще
избият.
— Значи трябва да бъдеш убит — отвърна бившият ефрейтор
Уинтъргрийн. — Защо не си фаталист като мен? Ако ми е писано да пласирам
тия запалки с печалба и да купя евтино малко памук от Майлоу, значи така и
ще стане. Ако ти е писано да бъдеш убит над Болоня, значи ще бъдеш убит и
затова по-добре е да не клинчиш и да умреш като мъж. Неприятно ми е да
кажа това, Йосарян, но ти се превръщаш в човек, който хронически се оплаква.
Клевинджър се съгласи с бившия ефрейтор Уинтъргрийн, че работата
на Йосарян е да бъде убит над Болоня, и побледня от възмущение и укор,
когато Йосарян призна, че е преместил бомбардировъчната линия и е станал
причина да се отмени бомбардировката.
— А защо не, дявол да го вземе? — изръмжа Йосарян и заспори още по-
буйно, понеже подозираше, че не е прав. — Трябва ли на мен да ми разкъсат
задника само защото полковникът иска да стане генерал?
— А какво ще кажеш за нашите войници на континента? — запита
Клевинджър с не по-малко вълнение. — Трябва ли на тях да им разкъсат
задниците само защото ти не искаш да летиш? Тия момчета имат право на
въздушна поддръжка.
— Но не непременно на поддръжка от моя страна. Виж, тях малко ги е
грижа кой ще вдигне във въздуха тези муниционни складове. Ние трябва да
ги бомбардираме само защото онова копеле Каткарт доброволно предложи
нашето поделение.
— О, всичко това ми е известно — увери го Клевинджър. Изпитото му
лице бе побледняло и възбудените му очи блестяха от искреност. — Но
фактът си остава, че тези муниционни складове са още непокътнати. Много
добре знаеш, че аз харесвам полковник Каткарт толкова, колкото и ти. —
Клевинджър замълча, за да придаде тежест на думите си, и след това с
разтреперани устни удари леко с юмрук по спалния си чувал. — Но не сме ние,
които ще решаваме кои цели трябва да бъдат унищожени и кой трябва да ги
унищожи, нито…
— Нито пък кой ще бъде убит и защо, така ли?
— Да, точно така. Ние нямаме право да питаме…
— Ти си луд!
— Нямаме право да питаме…
— Наистина ли мислиш, че не е моя работа да питам как и защо ще ме
убият и че това е работа на полковник Каткарт? Това ли искаш да кажеш?
— Да, точно това — настояваше Клевинджър, но видът му бе неуверен.
— Има хора, които са натоварени със задачата да спечелят войната, и те много
по-правилно от нас ще решат кои цели трябва да бъдат бомбардирани.
— Ние говорим за две различни неща — възрази Йосарян, като
пресилено си даваше уморен вид. — Ти говориш за отношенията между
въздушните войски и пехотата, а аз говоря за моето отношение към
полковник Каткарт. Ти говориш за спечелването на войната, а аз говоря как
да спечелим войната и да останем живи.
— Точно така — самодоволно отсече Клевинджър. — И кое от двете
неща смяташ за по-важно?
— По-важно за кого? — изстреля веднага въпроса си Йосарян. Отвори си
очите, Клевинджър. За този, който бъде убит, няма никакво значение кой ще
спечели войната.
За момент Клевинджър остана неподвижен, сякаш бе получил плесница.
— Поздравявам те! — възкликна той с горчивина. Една съвършено
тънка, млечнобяла черта стегна устните му в безкръвен кръг. — Не мога да си
представя друго становище, което по-сигурно да насърчи неприятеля.
— Неприятелят — възрази дръзко Йосарян с отмерена точност — е
всеки, който те праща на смърт, няма значение на коя страна е той, и това се
отнася и за полковник Каткарт. И недей забравя това, защото колкото по-
дълго си го спомняш, толкова по-дълго ще живееш.
Клевинджър го забрави и сега беше мъртъв. Но по онова време
Клевинджър беше така развълнуван от този спор, че Йосарян не посмя да му
каже, че той сам е причинил епидемичната диария, заради която
бомбардировката бе ненужно отложена. Майлоу бе още по-разтревожен от
възможността някой пак да е отровил ескадрилата и раздразнено се втурна в
палатката, за да иска помощ от Йосарян.
— Моля ти се, разбери от ефрейтор Снарк дали пак не е сложил сапун за
пране в сладките картофи — помоли го той плахо. — Ефрейтор Снарк има
доверие в тебе и ще ти каже истината, ако му дадеш дума, че няма да кажеш
никому. Щом ти каже, веднага ела да ми съобщиш.
— Разбира се, че сложих сапун за пране в сладките картофи — призна
ефрейтор Снарк пред Йосарян. — Нали ти ми каза да сложа? Сапун за пране в
картофите е най-добрият начин, нали?
— Кълне се в Бога, че нямал нищо общо с тая работа — докладва
Йосарян на Майлоу. Майлоу се намуси недоверчиво.
— Дънбар казва, че нямало Бог — каза той.
Нямаше вече надежда. Към средата на втората седмица всички в
ескадрилата заприличаха на Джоу Гладника, който не бе в списъка за
предстоящата бомбардировка и пищеше ужасно насън. Той единствен
можеше да спи. По цяла нощ летците бродеха в мрака пред палатките си,
подобно на неми призраци, със запалени цигари в уста. През деня те се
събираха на унили групи и се взираха безполезно в бомбардировъчната линия
на картата или в неподвижната фигура на доктор Данийка, който седеше под
страхотния ръкописен надпис, окачен на затворената врата на
амбулаторията. Започнаха да измислят мрачни шеги, шеги без хумор, и да
пръскат съкрушителни слухове за гибелта, която ги чака над Болоня. Една
вечер в офицерския клуб Йосарян тръгна пиянски с едното рамо напред към
полковник Корн и го закачи за новото оръдие „Льопаж“, което германците
били изкарали напоследък.
— Какво оръдие „Льопаж“? — запита с любопитство полковник Корн.
— Новото триста четиридесет и четири милиметрово оръдие „Льопаж“,
което стреля с лепило — отговори Йосарян. — Залепва цялата ескадрила
самолети сред въздуха.
Сепнат и обиден, полковник Корн се дръпна рязко, за да се освободи от
Йосарян, който бе впил пръсти в лакътя му.
— Пусни ме, идиот такъв! — извика той разярено, гледайки свирепо и
зло. В същия миг Нейтли скочи върху Йосарян и го отстрани.
— Кой е този побъркан?
Полковник Каткарт се закикоти весело.
— Това е човекът, комуто вие ме накарахте да дам орден след Ферара.
Накарахте ме също да го произведа капитан, спомняте ли си? Така ви се пада.
Нейтли беше по-лек от Йосарян и с големи усилия успя да изтика
неговата залитаща масивна фигура през салона и да го настани на една
свободна маса.
— Да не си полудял? — съскаше той разтреперан. — Това беше
полковник Корн. Полудял ли си?
Йосарян искаше да пие още нещо и обеща на Нейтли, че ще си отиде
тихо и мирно, ако му донесе нещо за пиене. След това още два пъти накара
Нейтли да му донесе по една пълна чаша. Когато Нейтли най-после успя да го
придума да дойде с него до вратата, капитан Блак влезе, като тропаше здраво
по дървения под с мокрите си обувки; от него капеше вода като от стряха.
— Брей, лошо ви се пише, момчета — възвести той с ликуващ глас и се
дръпна настрана от локвата, която се образуваше около краката му. — Току-
що ми телефонира полковник Корн. Знаете ли какво ви чака в Болоня? Ха, ха,
изкарали са новото оръжие „Льопаж“, което стреля с лепило. Залепва цяла
ескадрила самолети във въздуха.
— Господи, то било вярно! — изпищя Йосарян и ужасен се облегна на
рамото на Нейтли, за да не се строполи на пода.
— Няма Господ — отговори спокойно Дънбар, който се приближаваше с
леко залитане…
— Хей, ще ми помогнеш ли да го отведем? Трябва да го закарам до
палатката му.
— Кой казва това?
— Аз. Боже, гледай само как вали.
— Трябва да намерим кола.
— Задигни колата на капитан Блак — каза Йосарян. — Аз винаги му я
задигам.
— Вече не можеш да задигнеш ничия кола. Откакто почна да
използуваш първата кола, която видиш наблизо, щом искаш да отидеш
някъде, никой не си оставя вече ключа на мотора.
— Хайде, скачайте вътре — каза вождът Бял Полуовес, който пристигна
пиян с един покрит джип. Той почака, докато се набутат вътре, и потегли така
рязко, че всички паднаха назад. Вождът се изсмя гръмогласно, когато
започнаха да го псуват. Излезе от паркинга и продължи да кара право напред,
докато заби колата в склона от другия край на пътя. Всички, които бяха отзад,
се изтъркаляха в безпомощна купчина и отново започнаха да го псуват.
— Забравих да завия — обясни им той.
— Карай внимателно, че… — предупреди го Нейтли. — Би трябвало да
запалиш фаровете.
Вождът Бял Полуовес даде заден ход, направи завой и полетя нагоре с
пълна скорост. Колелата съскаха по шипящата черна повърхност на пътя.
— Не толкова бързо — обади се настойчиво Нейтли.
— По-добре би било да ме закараш до вашата ескадрила, за да ти
помогна да го сложиш на леглото, и после можеш да ме върнеш обратно в
моята.
— Кой си ти, дявол да те вземе?
— Дънбар.
— Хей, запали фаровете — извика Нейтли. — И гледай пред себе си.
— Запалени са. Качи ли се Йосарян? Само заради него ви пуснах да се
качите.
Вождът Бял Полуовес се извърна с цялото си тяло назад, за да види кой
е в джипа.
— Гледай пред себе си!
— А Йосарян? Тук ли е Йосарян?
— Тук съм вожде. Карай вкъщи.
— Защо си толкова сигурен? Ти не отговори на въпроса ми.
— Виждаш ли? Нали ти казах, че е тук.
— Какъв въпрос?
— За това, дето говорихме.
— Важно ли беше?
— Не си спомням дали беше важно, или не. Дано помогне Господ да се
сетя!
— Няма Господ.
— Да, за това говорихме — извика Йосарян. — Защо си толкова сигурен?
— Хей, сигурен ли си, че са ти запалени фаровете? — извика Нейтли.
— Запалени са, запалени са. Какво иска тоя от мене? Дъждът бие в
предното стъкло и затова изглежда толкова тъмно, като гледаш отзад.
— Прекрасен, прекрасен дъжд.
— Дано никога не спре. Спри, дъждец, дъждец по…
— … Спри. Свой…
— … те капки у… … мири. Йо-йо чакат го…
— игри, сред… … ливади и …
Вождът Бял Полуовес не можа да вземе следния завой на пътя и джипът
се изкачи чак до върха на стръмния склон. Връщайки се назад, колата се
обърна настрана и меко легна в калта. Настъпи изплашено мълчание.
— Всички невредими ли са? — запита Вождът Бял Полуовес шепнешком
и въздъхна дълбоко с облекчение. — Това ми е недостатъкът, знаеш —
изпъшка той. — Никога не слушам никого. Някой все ми казваше да запаля
фаровете, но аз просто не исках да го послушам.
— Нали все ти виках да запалиш фаровете!
— Знам, знам. Но аз просто не исках да те послушам, нали? Ще ми се да
си пийна нещо. И ще си пийна. Погледнете! Не се е счупило!
— Вали в колата — забеляза Нейтли. — Цял съм измокрен. Вождът Бял
Полуовес отвори бутилката с уиски, отпи и я подаде на другите. Макар и
налягали един върху друг, всички пиха от шишето освен Нейтли, който
продължаваше безрезултатно да търси с ръце дръжката на вратата. Шишето
го тресна по главата и уискито се изля във врата му. Нейтли се преви от болка.
— Хей, трябва да се измъкнем оттук — извика той. — Ще се издавим.
— Има ли някой вътре? — запита Клевинджър загрижено, като светна с
фенерче отгоре.
— Това е Клевинджър! — извикаха те и се опитаха да го издърпат вътре
през прозореца, както се навеждаше да им помогне.
— Погледни ги само! — възкликна Клевинджър възмутено, обръщайки
се към Макуот, който седеше захилен на кормилото на щабната кола. — Лежат
тука като купчина пияни животни. И ти ли, Нейтли? Би трябвало да се
засрамиш! Хайде, помогни ми да ги извадим оттук, преди да умрат от
пневмония.
— Знаете ли, това не е лоша идея — започна да разсъждава вождът Бял
Полуовес. — Винаги съм мислил, че ще умра от пневмония.
— Защо?
— А защо не? — отговори вождът Бял Полуовес и легна пак в калта с
доволен вид, прегърнал шишето с уиски.
— О, виж го какво прави сега! — възкликна раздразнено Клевинджър.
— Я ставай! Влезте в нашата кола, та да се върнем всички в лагера.
— Не можем да се върнем всички. Някой трябва да остане тук, за да
помогне на вожда да се оправи с колата. Взел я е от автомобилния парк срещу
подпис.
Вождът Бял Полуовес се настани в щабната кола, като се кикотеше
гордо и от сърце.
— Това е джипът на капитан Блак — съобщи им той победоносно. —
Току-що го задигнах от офицерския клуб с резервните ключове, които той
мислеше, че е загубил тази сутрин.
— Брей, ще се гръмна! Заслужава си да пийнем по този случай.
— Не си ли пил достатъчно? — започна да го мъмри Клевинджър, щом
Макуот подкара колата. — Погледни се. Ще пукнеш от пиянство или ще се
удавиш някъде!
— Стига само да не пукна при някой полет.
— Хей, отвори я, отвори — викаше настойчиво вождът Бял Полуовес на
Макуот. — И угаси фаровете. Само така може да се кара.
— Прав е доктор Данийка — продължаваше Клевинджър. — Хората не
умеят да пазят здравето си. Аз съм наистина отвратен от всички вас.
— Окей дърдорко, слизай от колата — заповяда вождът Бял Полуовес.
Всички да слязат от колата освен Йосарян. Къде е Йосарян?
— Махай ми се от главата — изсмя се Йосарян, като го блъсна настрана.
— Цял си покрит с кал.
Клевинджър се залови с Нейтли.
— Най-много съм изненадан от тебе. Знаеш ли как вониш? Вместо да го
пазиш да не загази, сам си се напил като него. Представи си, че пак се сбие с
Апълби. — Клевинджър разтвори очи от уплаха, когато чу, че Йосарян се
кикоти. — Да не се е сбил пак с Апълби?
— Тази вечер не се би с него — рече Дънбар.
— Не, не. Тази вечер направих нещо по-добро.
— Този път се сби с полковник Корн.
— Не може да бъде! — ахна Клевинджър.
— Сби ли се? — възкликна вождът Бял Полуовес възхитен. — Заслужава
си да пийнем по този случай.
— Това е ужасно! — заяви Клевинджър дълбоко загрижен. — Защо,
дявол да го вземе, трябваше да се залавяш с полковник Корн? Хей, какво стана
с фаровете? Защо е толкова тъмно наоколо?
— Аз ги изгасих — отговори Макуот. — Знаеш ли, вождът Бял Полуовес
е прав. Много по-добре е без фарове.
— Полудял ли си? — изпищя Клевинджър и се хвърли напред, за да
щракне фаровете. Завъртя се назад и почти истерично се нахвърли на
Йосарян. — Виждаш ли какво правиш? Всички започват да се държат като
тебе! Я си представи, че спре да вали и утре трябва да летим към Болоня. В
отлична форма ще бъдеш!
— Няма да спре да вали. Не, драги, дъжд като този може да вали вечно.
— Вече не вали! — каза някой и цялата кола се смълча. — Горките
момчета! — пошепна съчувствено след малко вождът Бял Полуовес.
— Наистина ли спря да вали? — запита смирено Йосарян. Макуот спря
чистачките на стъклото, за да се увери. Дъждът беше спрял. Небето почваше
да се прояснява. Месецът се очертаваше ясно зад прозрачните изпарения.
— Е, голямо чудо — запя спокойно Макуот, — две пари не давай!
— Не се тревожете, момчета! — каза вождът Бял Полуовес. — Пистата е
много мека, няма да е годна за утре. А може пак да почне да вали, преди
летището да изсъхне.
— Мръсен вонящ кучи сине! — изпищя Джоу Гладника от палатката си,
когато те влязоха в лагера на ескадрилата.
— Господи, върнал ли се е тая вечер? Мислех, че е още в Рим с
куриерския самолет.
— О! Ооо! Ооо! — пищеше Джоу Гладника.
Вождът Бял Полуовес изтръпна.
— Тръпки ме полазват, като го чуя — призна той с нервен шепот. — Хей,
какво стана с капитан Флум?
— Мене пък от този тип ме полазват тръпки. Видях го в гората
миналата седмица, ядеше къпини. Вече не спи в ремаркето си. Имаше ужасен
вид!…
— Джоу Гладника се страхува, че ако някой се разболее, той ще трябва
да го замести, макар че вече никого не пущат в амбулаторията. Видяхте ли го
миналата вечер, когато се опита да убие Хавърмайър и падна в Йосаряновия
окоп?
— Оооо! — пищеше Джоу Гладника. — О! Ооо! Оооо!
— Дума да не става, много е приятно, дето Флум не се мярка вече в
стола. — Не чуваме вече:
— „Дай ми сол, Уол!“
— Или: „Подай хляба, баба.“
— Или: „Подай пипер, аскер.“
— Назад, назад! — пищеше Джоу Гладника. — Назад, ти казвам, назад,
мръсен, вонящ кучи сине!
— Поне научаваме какво сънува — забеляза кисело Дънбар. — Сънува
мръсни, вонящи кучи синове.
Късно през нощта Джоу Гладника сънуваше, че котката на Хъпъл е
легнала на лицето му и го задушава. И когато се събуди, котката на Хъпъл
действително спеше на лицето му. Неговият агонизиращ вик беше страхотен.
Пронизителният, неземен вой процепи лунната нощ и няколко секунди след
това въздухът още трепереше от неговия ек като от опустошителна
експлозия. Настъпи вцепеняваща тишина, а след малко в палатката се вдигна
бурна врява.
Йосарян беше между първите, които дотичаха. Когато той се втурна
през входа, Джоу Гладника бе извадил пистолета си и се бореше с Хъпъл, като
се мъчеше да освободи ръката си, за да застреля котката, която
продължаваше да фучи яростно срещу него и за да му попречи да застреля
Хъпъл, даваше вид, че се готви да се нахвърли върху му. Двамата мъже бяха по
войнишки долни дрехи. Голата електрическа крушка над главите им се
люлееше бясно на хлабаво прикачената жица и размесените черни сенки се
въртяха и подскачаха хаотично, така че изглеждаше, сякаш цялата палатка се
люлее. Йосарян инстинктивно протегна ръце, за да запази равновесие, и след
това се хвърли напред с невероятен скок, смачквайки под себе си тримата
воюващи. Той изскочи от купчината тела, държейки във всяка ръка по един
врат — на Джоу Гладника и на котката. Джоу Гладника и котката се гледаха
диво и втренчено. Тя фучеше злобно, а Джоу Гладника се опитваше да я удари
с юмрук.
— Честна борба! — заповяда Йосарян и всички, които бяха дотичали,
ужасени от врявата, започнаха възторжено да надават одобрителни викове,
изпълнени с огромно чувство на облекчение. — Ще имаме честна борба —
обясни официално той на Джоу Гладника и китката, след като ги изнесе и
двамата навън, държейки ги за врата далеч един от друг. — Юмруци, зъби и
нокти. Но никакви пистолети — предупреди той Джоу Гладника. — И никакво
фучене — предупреди строго той котката. — Щом ви пусна, започвате.
Излизайте чисто от клинчовете и после отново нападайте! Почвайте!
Насъбрала се бе огромна разлюляна тълпа, жадна за всякакви
развлечения, но в момента, когато Йосарян пусна котката, тя се уплаши и
позорно избяга от Джоу Гладника, който бе провъзгласен за победител. Той си
тръгна наперено и щастливо с гордата усмивка на шампион, вирнал глава и
изпъчил мършавите си гърди. Върна се победоносно в леглото си и пак
започна да сънува, че котката на Хъпъл е легнала върху лицето му и го души.
13
 Майор … де Къвърли
Преместването на бомбардировъчната линия не заблуди германците,
но заблуди майор … де Къвърли, който напълни вещевата си торба, поиска да
му дадат самолет и тъй като беше под впечатлението, че и Флоренция също е
била превзета от съюзниците, нареди да го докарат в този град, за да наеме
два апартамента — един за офицерите и един за войниците от ескадрилата,
където те да прекарат отпуските си. Той не се беше завърнал, когато Йосарян
изскочи през прозореца на кабинета на майор Майор, чудейки се към кого да
се обърне за помощ.
Майор … де Къвърли беше великодушен, сериозен; внушаващ
страхопочитание възрастен човек с едра, лъвска глава и гневен кичур бяла
коса, който се вееше като виелица над строгото му, патриархално лице.
Неговите задължения като административен началник на ескадрилата се
състояха, както доктор Данийка и майор Майор предполагаха, единствено в
това да хвърля конски подкови, да отвлича италиански работници и да наема
апартаменти за войниците и офицерите; той беше отличен в тези три вида
дейност.
Винаги когато изглеждаше, че някой град като Неапол, Рим или
Флоренция скоро ще падне, майор … де Къвърли напълваше вещевата си
торба, поискваше, да му дадат самолет и пилот и отлиташе за града, като
извършваше всичко това, без да произнесе нито дума, а само със силата на
тържествения, властен израз на лицето си и нетърпящите възражения
жестове на сбръчкания си пръст. Ден-два след като паднеше градът, той се
връщаше с договори за наем на два обширни и луксозни апартамента — един
за офицерите и един за войниците, — и двата вече обзаведени с вещи, весели
готвачки и прислужнички. Няколко дни по-късно във вестниците по цял свят
се явяваха снимки на първите американски войници, които си пробиваха път
в съсипания град през дим и грамади от развалини. Майор … де Къвърли беше
неизбежно между тях, седнал изправен като прът в своя джип, измъкнат Бог
знае откъде, без да обръща глава ни наляво, ни надясно, докато артилерийски
снаряди се пръскаха около несломимата му глава и млади гъвкави пехотинци
с карабини прибягваха по тротоарите, прикривайки се зад горящите здания
или падайки мъртви пред входовете на къщите. Седнал в джипа, обкръжен от
опасности, с лице, твърдо изваяно в онзи яростен, царствен, праведен и
заплашителен израз, който всички в ескадрилата дълбоко уважаваха, майор …
де Къвърли изглеждаше вечен и неуязвим.
За германското разузнаване майор … де Къвърли беше мъчителна
загадка — нито един от стотиците американски пленници не можеше да даде
конкретни сведения за възрастния, побелял офицер с рошави, заплашителни
вежди и искрящи, властни очи, който водеше безстрашно и успешно челния
отряд при всяко по-голямо настъпление. Неговата самоличност смущаваше и
американските власти — цял полк елитни разузнавачи бяха изпратени на
фронта, за да разберат кой е той, и цял батальон закалени в сражения военни
журналисти получиха заповед да бъдат денонощно в бойна готовност, за да
могат да вдигнат шум около него веднага щом го открият.
В Рим майор … де Къвърли надмина себе си. За офицерите, които
пристигаха на групи от по четири-пет души, той бе намерил в една нова
сграда, облицована с бял камък, апартамент, в който имаше по две огромни
стаи за всеки от тях, три обширни бани, облицовани с блестящи синьозелени
плочки, и една мършава прислужничка на име Микаела, която се кикотеше на
всичко и държеше апартамента в безупречен вид. На по-долния етаж живееха
раболепните собственици. На горния етаж живееше красивата, богата,
чернокоса графиня и нейната красива, богата, чернокоса снаха; и двете
проявяваха благосклонност само към Нейтли — прекалено плах, за да ги
пожелае, както и към Арфи, прекалено старомоден, за да завърже любовни
връзки с тях, който се опитваше да ги убеди, че трябва да проявяват
благосклонност само към съпрузите си, които бяха предпочели да останат в
Северна Италия, за да се грижат за финансовите интереси на семейството.
— Те са наистина добри момичета — доверяваше сериозно Арфи на
Йосарян, който постоянно сънуваше голите, бели като мляко женски тела на
тези две красиви, богати, чернокоси, добри момичета, легнали в еротични
пози в леглото му.
Изпълнени с гаргантюански апетит, войниците ходеха в Рим на групи
от дванадесет или повече души, като носеха тежки сандъци с консерви, които
жените готвеха и им поднасяха в трапезарията на апартамента им на шестия
етаж на сграда от червени тухли, където имаше дрънчащ асансьор. В
апартамента на войниците беше винаги по-оживено. Преди всичко имаше
повече войници и повече жени да готвят, да сервират, да метат, да търкат
подовете и там винаги имаше весели и глупави, сладострастни момичета —
едни бе намерил и довел Йосарян, а други бяха намерени от сънливите
войници, които се завръщаха в Пианоза след изтощителни седемдневни
оргии и ги бяха оставили там на разположение на всеки, който би ги пожелал
след тях. Момичетата имаха квартира и храна дотогава, докато желаеха да
останат в апартамента. И срещу това трябваше само да лягат с мъжете, които
ги пожелаеха, и тези условия, изглежда, бяха идеални за тях.
Всеки четвърти или пети ден Джоу Гладника се втурваше в апартамента
като човек, избягал от изтезания, пресипнал, див и бесен, щом успееше да
изкара определения брой бойни полети и да бъде прехвърлен като пилот на
куриерския самолет. Повечето пъти той преспиваше в апартамента на
войниците. Никой не беше съвсем сигурен колко стаи е наел майор … де
Къвърли; не бе сигурна дори и пълната жена с черна блуза и корсет на първия
етаж, от която бе наел стаите. Те заемаха целия най-горен етаж и Йосарян
знаеше, че надолу стигат до петия етаж, защото именно в стаята на Сноуден
на петия етаж той най-после откри прислужницата с лимонено-жълтите гащи
и четка от пера в ръка в деня след Болоня, когато Джоу Гладника го завари
сутринта в офицерския апартамент, както лежеше с Лучана в леглото, и хукна
като бесен да вземе фотоапарата си.
Прислужницата с лимоненожълтите гащи беше весела, тлъста и
услужлива жена, около тридесет и пет годишна, с меки бедра и люлеещи се
ханшове, обути в лимоненожълти гащи, които тя винаги смъкваше, щом
някой я пожелаеше. Имаше грозно широко лице и беше най-добродетелната
жена на света: лягаше с всекиго, без да обръща внимание на расата, вярата,
цвета или националния произход, тя се отдаваше общително, като акт на
гостоприемство, без да се бави нито миг, дори за да остави парцала, метлата
или четката, които държеше в момента, когато някой я грабнеше. Нейната
привлекателност се дължеше на достъпността й; тя беше винаги на мястото
си като Монт Еверест и мъжете се качваха отгоре й винаги щом почувствуваха
желание. Йосарян беше влюбен в прислужницата с лимоненожълтите гащи,
защото тя, изглежда, беше единствената жена, с която можеше да прави
любов, без да се влюби в нея. Дори момичето с обръснатата глава от Сицилия
още събуждаше у него чувства на жалост, нежност и съжаление.
Въпреки многобройните опасности, на които майор … де Къвърли се
излагаше, когато наемаше апартаменти той пострада само веднъж, и то по
някаква ирония на съдбата, когато водеше тържественото шествие в Рим,
обявен за открит град, където бе ранен в окото от едно цвете, хвърлено
съвсем отблизо от някакъв опърпан пиян старец, който се кикотеше и
ликувайки от злоба, скочи като дявол върху колата на майор … де Къвърли,
сграбчи грубо и презрително достопочтената му беловласа глава,
подигравателно го целуна по двете бузи с вонящата си от кисели изпарения
на вино, сирене и чесън уста и после скочи обратно в радостната
тържествуваща тълпа, тресейки се от сух, продран, глух смях. Майор … де
Къвърли, истински спартанец при всяко нещастие, не трепна през цялото
това грозно изпитание. И едва след като завърши работата си в Рим и се
върна в Пианоза, потърси медицинска помощ за раненото си око.
Реши да си служи с двете си очи и изрично поиска от доктор Данийка да
му постави прозрачна превръзка на окото, за да може да продължи да хвърля
конски подкови, да отвлича италиански работници и да наема апартаменти,
без да бъде намалено зрението му. За хората от ескадрилата майор … де
Къвърли беше истински колос, макар че те никога не смееха да му кажат това.
Единственият, който се осмели да го заговори, беше Майлоу
Майндърбайндър. На втората седмица след пристигането си в ескадрилата
той се приближи до конските подкови и показа на майор … де Къвърли едно
твърдо сварено яйце, което държеше високо в ръката си. Майор … де Къвърли
се изправи, учуден от дързостта на Майлоу, и съсредоточи върху му цялата
ярост на вбесеното си лице с надвисналата над него настръхнала скала на
набразденото си чело и огромния зъбер на гърбавия си нос, който стърчеше
бойко и гневно като защитник от отбора „Бит тен“.
Майлоу не отстъпи, а само се прикри зад твърдо свареното яйце, което
държеше отбранително пред лицето си като вълшебен талисман. След малко
бурята поутихна и опасността мина.
— Какво е това? — попита най-сетне майор … де Къвърли.
— Яйце — отговори Майлоу.
— Какво яйце? — попита отново майор … де Къвърли.
— Твърдо сварено яйце — отговори Майлоу.
— Какво твърдо сварено яйце? — попита майор … де Къвърли.
— Прясно, твърдо сварено яйце — отговори Майлоу.
— Откъде изскочи това прясно яйце? — попита майор … де Къвърли.
— От една кокошка — отговори Майлоу.
— Къде е кокошката? — попита майор … де Къвърли.
— Кокошката е в Малта — отговори Майлоу.
— Колко кокошки има в Малта?
— Достатъчно, за да снасят пресни яйца за всички офицери в
ескадрилата по пет цента едното, платени от касата на стола — отговори
Майлоу.
— Имам слабост към пресните яйца — призна майор … де Къвърли.
— Ако някой постави на мое разположение самолет, аз бих могъл да
ходя там всяка седмица и да купувам толкова яйца, колкото ни са нужни —
отговори Майлоу. — В края на краищата Малта не е много далеч.
— Малта не е много далеч — отбеляза майор … де Къвърли. — Вероятно
ще може да ходите там веднъж седмично с един самолет от ескадрилата и да
закупувате колкото пресни яйца ни са нужни.
— Да — съгласи се Майлоу. — Мисля, че мога да направя това, ако някой
ми нареди и даде самолет на мое разположение.
— Обичам пържени пресни яйца спомни си майор … де Къвърли. —
Пържени с прясно масло.
— Мога да намеря колкото искате прясно масло в Сицилия по двадесет
и пет цента фунтът — отговори Майлоу. — Двадесет и пет цента за един фунт
прясно масло е много евтино. В касата на стола има достатъчно пари за масло
и ние бихме могли вероятно да продадем част от него на другите ескадрили с
печалба и така да изкарваме парите за нашето масло.
— Как ти е името, синко? — запита майор … де Къвърли.
— Казвам се Майлоу Майндърбайндър, сър, и съм на двадесет и седем
години.
— Ти си добър началник на стола, Майлоу.
— Аз не съм началник на стола, сър.
— Ти си добър началник на стола. Майлоу.
— Благодаря ви, сър. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да
бъда добър началник на стола.
— Да си жив и здрав, моето момче. Вземи една подкова.
— Благодаря, сър. Какво да правя с нея?
— Хвърли я.
— В коша за смет ли?
— Не, там на колчето. След това я вдигни и я хвърли на това колче. Това
е игра, нали разбираш. После си вземаш обратно подковата.
— Да, сър. Разбирам. Колко струва една подкова?
Миризмата на пресни яйца, плуващи екзотично в езеро от прясно масло,
се понесе надалеч по средиземноморския вятър и накара генерал Дрийдъл да
пристигне бързо-бързо, воден от ненаситния си апетит и придружен от
медицинската си сестра, която го следваше навсякъде, и от зет си, полковник
Мудъс. Отначало генерал Дрийдъл ядеше лакомо на закуска, обед и вечеря в
стола на Майлоу. След това другите три ескадрили от авиогрупата на
полковник Каткарт предадоха столовете си на Майлоу и поставиха на негово
разположение по един самолет и по един пилот, така че той да може да купува
пресни яйца и прясно масло и за тях. Самолетите на Майлоу сновяха насам-
натам всеки ден и всички офицери от четирите ескадрили, отдадени на
някаква ненаситна яйцеядна оргия, унищожаваха огромни количества пресни
яйца. Генерал Дрийдъл се тъпчеше с пресни яйца на закуска, на обед и на
вечеря, между часовете за ядене също ядеше пресни яйца, докато най-после
Майлоу откри изобилни източници на прясно телешко, говеждо, агнешки
котлети, патици, гъби, цветно зеле, южноафрикански омари, скариди, шунка,
пудинги, грозде, сладолед, ягоди и артишо. В авиокрилото на генерал
Дрийдъл имаше още три бомбардировъчни групи и всяка от тях усърдно
изпращаше своите самолети да носят пресни яйца от Малта, но те откриваха,
че там пресните яйца се продават по седем цента едното. Тъй като можеха да
ги купят от Майлоу по пет цента парчето, имаше повече смисъл да предадат
своите столове на неговия синдикат и да му предоставят необходимите
самолети и пилоти, за да пренася всички други храни, с които той обеща да ги
снабдява.
Всички бяха възхитени от това развитие на събитията и най-много от
всички полковник Каткарт, който бе убеден, че за него това е ново похвално
постижение. Той весело поздравяваше Майлоу винаги когато го срещнеше, и
прекалено увлечен от благородно разкаяние, без много да му мисли,
предложи майор Майор за производство. Предложението бе веднага
отхвърлено в щаба на Двадесет и седма въздушна армия от бившия ефрейтор
Уинтъргрийн — той надраска едно рязко неподписано писмо, с което се
напомняше, че армията има само един майор Майор и няма намерение да го
изгуби, като го произведе в по-горен чин само, за да задоволи полковник
Каткарт. Полковник Каткарт бе болезнено засегнат от безцеремонното
мъмрене и огорчен от отказа, виновно се спотайваше в кабинета си. Той
считаше, че майор Майор е виновен за нанесената му обида и реши да го
понижи в чин лейтенант още същия ден.
— Вероятно няма да ви позволят да го понижите — забеляза полковник
Корн със снизходителна усмивка, наслаждавайки се на създаденото
положение. — По точно същите причини, по които не ви оставиха да го
произведете. Освен това сигурно ще изглежда много глупаво от ваша страна
да го понижите веднага след като сте се опитали да го произведете в чин,
равен на моя.
Полковник Каткарт се почувствува притиснат от всички страни. Той бе
имал много по-голям успех, когато поиска медал за Йосарян след суматохата
над Ферара, тогава мостът над По бе останал незасегнат седем дни, след като
полковник Каткарт сам предложи да го разруши. Неговите хора бяха
извършили девет нападения в шест дни, а мостът все още не беше разрушен,
докато най-после при десетия полет на седмия ден Йосарян се насочи
внимателно и прелетя повторно със звеното от шест самолета над целта —
така стана причина Крафт и екипажът му да загинат. При второто нападение
Йосарян се насочи внимателно, защото тогава той беше храбър. Не вдигна очи
от мерника, докато не хвърли всичките си бомби; когато погледна наоколо си,
всичко в самолета бе залято от зловещи оранжеви отблясъци. Първата му
мисъл бе, че самолетът гори. След това забеляза един самолет с горящ мотор
точно над себе си и изкрещя по микрофона на Макуот да завие рязко наляво.
Секунда по-късно едното крило на самолета на Крафт се откъсна. Пламтящата
останка от самолета полетя надолу, най-напред корпусът, а след него
въртящото се крило, и град от дребни метални късове започна да чука по
покрива на Йосаряновия самолет, придружен от снарядите на флака, които
продължаваха да бумтят около него.
Когато се приземи, всички го гледаха сурово, а той закрачи, потънал в
тъпо униние, към капитан Блак, който стоеше пред изградената от зелени
дъски барака, където летците получаваха инструкции — Йосарян трябваше да
му докладва за случая. Там той научи, че полковник Каткарт и полковник
Корн го чакат вътре, за да поговорят с него. Майор Данби се бе изпречил на
вратата с мъртвобледо лице и мълчаливо отстраняваше с ръка всички, които
искаха да влязат вътре. Смазан от умора — тя тегнеше като олово на плещите
му, Йосарян умираше от желание час по-скоро да свали облеклото си, което
лепнеше по кожата му. Той влезе в бараката със смесени чувства не бе сигурен
какво трябва да мисли за Крафт и другарите му, тъй като всички бяха
загинали близо до него в усамотена и няма агония в момент, когато и
неговият собствен живот висеше на косъм пред същия отвратителен и
мъчителен избор между дълг и гибел.
Полковник Каткарт обаче бе напълно разстроен от случилото се.
— Два пъти ли минахте? — запита той.
— Нямаше да ударя целта първия път — отвърна Йосарян тихо, като
наведе глава.
Гласовете им леко отекваха в дългото тясно бунгало.
— Два пъти ли минахте? — запита повторно полковник Каткарт с явно
недоверие.
— Нямаше да улуча целта първия път — повтори Йосарян.
— Но Крафт нямаше да умре.
— Обаче и мостът нямаше да бъде разрушен.
— Един опитен командир трябва да хвърли бомбите си веднага щом се
озове над целта — напомни му полковник Каткарт. — Другите пет командири
са хвърлили бомбите си при първото преминаване.
— И не улучиха целта — възрази Йосарян. Щеше да бъде необходимо да
се извърши още едно нападение.
— Но може би вие щяхте да поразите целта още първия път.
— Можеше изобщо да не я ударя.
— Но може би нямаше да имаме загуби.
— И може би щеше да има повече загуби, ако мостът не беше разрушен.
Нали искахте да се разруши мостът?
— Не ми противоречете — каза полковник Каткарт. — Достатъчно
грижи имаме и без това.
— Аз не ви противореча, сър.
— Противоречите ми. И с това, което казвате сега, пак ми
противоречите.
— Слушам, сър. Виноват.
Полковник Каткарт стисна ръце тъй силно, че кокалчетата му изпукаха.
Полковник Корн, набит, мургав, отпуснат човек с безформен търбух се бе
излегнал на една от предните пейки, сключил удобно ръце над мургавата си
плешива глава. Очите му зад бляскащите очила без рамки показваха, че
разговорът го забавлява много.
— Ние се мъчим да гледаме напълно обективно на случая — подсказа
той на началника си.
— Ние се мъчим да гледаме напълно обективно на случая — каза
полковник Каткарт на Йосарян с жар на внезапно вдъхновение. — Не че съм
сантиментален или нещо подобно. Не давам пукната пара нито за убитите,
нито за самолета. Само че цялата работа ще излезе отвратителна, когато се
напише в доклада. Как мога да прикрия такова нещо в доклада си?
— Защо тогава не ми дадете орден? — подхвърли плахо Йосарян.
— Загдето сте минали повторно над целта ли?
— Вие дадохте медал на Джоу Гладника, когато унищожи оня самолет,
без да иска.
Полковник Каткарт захихика съжалително.
— Ще имате голям късмет, ако не ви изправим пред военен съд.
— Но аз разруших моста при второто минаване — каза с протестиращ
тон Йосарян. — Нали искахте мостът да бъде разрушен.
— О, и аз сам не знам какво исках — извика полковник Каткарт вбесен.
— Вижте, аз, разбира се, исках да се разруши мостът. С този мост съм имал
толкова неприятности, откакто реших да изпратя всички вас да го разрушите.
Но защо не можахте да го ударите първия път?
— Нямах достатъчно време. Моят навигатор не беше сигурен дали към
този град трябва да се насочим.
— Дали към този град трябва да се насочите! — Полковник Каткарт бе
слисан. — Сега пък искате да прехвърлите вината на Арфи!
— Съвсем не, сър. Моя е вината, че го оставих да ми отклони
вниманието. Това, което искам да кажа, е, че не съм непогрешим.
— Никой не е непогрешим — каза остро полковник Каткарт и след това
му хрумна друга мисъл и той продължи двусмислено: — И също така никой не
е необходим.
Присъствуващите не опровергаха тези думи. Полковник Корн се
протегна лениво.
— Все пак трябва да вземем някакво решение — подхвърли той на
полковник Каткарт.
— Все пак трябва да вземем някакво решение — каза полковник
Каткарт на Йосарян. — И всичко това е по ваша вина. Защо трябваше да
минете повторно над целта? Защо не можахте да хвърлите бомбите си първия
път, както всички други?
— Първия път нямаше да улуча.
— Изглежда, че и ние сега повторно минаваме на въпроса — прекъсна
го полковник Корн, като се изкикоти.
— Но какво ще правим? — възкликна полковник Каткарт отчаяно.
Другите чакат отвън.
— Защо да не му дадем орден? — предложи полковник Корн.
— Загдето е минал два пъти над целта! За какво да му дадем орден?
— Загдето е минал два пъти над целта — отговори полковник Корн със
замислена, самодоволна усмивка. В края на краищата, струва ми се, нужна е
голяма храброст да минеш над целта повторно, без да има други самолети
наоколо да отвлекат огъня на противовъздушната артилерия. И при това той
е ударил моста. Знаете ли, може би това е отговорът да се хвалиш с нещо, от
което би трябвало да се срамуваш. Това е номер, който, изглежда, винаги
успява.
— Мислите ли, че ще успее?
— Сигурен съм. И нека го произведем капитан, така ще бъдем още по-
сигурни.
— Не мислите ли, че това е малко повече от необходимото?
— Не, не мисля. Най-добре е да се подсигурим, пък и капитанският чин
не е толкова много нещо.
— Добре — реши полковник Каткарт. — Ще му дадем орден за храброст,
загдето е прелетял два пъти над целта. И също така ще го направим капитан.
Полковник Корн посегна към шапката си.
— Излизаме усмихнати — пошегува се той и сложи ръка на рамото на
Йосарян, както двамата излизаха навън.
14
Кид Сампсън
По време на нападението върху Болоня Йосарян бе вече достатъчно
храбър, за да не мине над целта дори веднъж, и когато се озова горе в носа на
самолета на Кид Сампсън, той притисна копчето на прикрепения към
ларинкса му микрофон и попита:
— Е? Какво не е наред със самолета?
Кид Сампсън нададе писък:
— Какво не е наред със самолета? Какво става?
Викът на Кид Сампсън вледени Йосарян.
— Има ли някаква повреда? — изрева той в ужас. — Ще скачаме ли?
— Не знам! — кресна в отговор разтревоженият Кид Сампсън и застена
от вълнение. — Някой каза, че ще скачаме! Кой се обади? Кой беше?
— Аз се обадих, Йосарян! Йосарян от носа на самолета. Чух те да казваш,
че нещо не е в ред. Не каза ли, че нещо не е в ред?
— Помислих, че ти казваш, че нещо не е в ред. Всичко е окей. Всичко е
наред.
Йосарян клюмна. Съвсем не е добре, когато всичко е наред и няма
никакво извинение да се върнат назад. Той сериозно се поколеба.
— Не мога да те чуя — рече той.
— Казах, че всичко е в ред.
Слънцето блестеше ослепително върху порцелановосините води под
тях и по искрящите ръбове на другите самолети. Йосарян хвана
разноцветните жици, които свързваха микрофона с разпределителната кутия,
и ги откъсна.
— Все не мога да те чуя — каза той.
Вече не чуваше нищо. Бавно събра картите си в чантата, взе трите си
защитни костюма и изпълзя в общата кабина. Седнал схванато на мястото на
помощник пилота, Нейтли го дебнеше с крайчеца на окото си, докато Йосарян
се изкачваше на площадката зад Кид Сампсън. Той се усмихна изнурено на
Йосарян. Изглеждаше деликатен, съвършено млад и свенлив под огромната
кула, образувана от слушалките, шапката, ларинксовия микрофон, защитния
костюм и парашута му.
Йосарян се наведе до ухото на Кид Сампсън.
— Пак не мога да те чуя — изкрещя той, заглушавайки равномерното
бръмчене на моторите.
Кид Сампсън погледна изненадано назад към него. Той имаше ъгловато
смешно лице с извити вежди и редки мустаци.
— Какво? — извика той, като се обърна.
— Пак не мога да те чуя — повтори Йосарян.
— Говори по-високо! — каза Кид Сампсън. — Все не мога да те чуя.
— Казвам, че пак не мога да те чуя.
— Какво да правя! — изкрещя в отговор Кид Сампсън. — Викам колкото
мога.
— Не можах да те чуя по микрофона — изрева Йосарян с растяща
безпомощност. — Карай обратно!
— Заради микрофона ли? — запита недоверчиво Кид Сампсън.
— Обратно — кресна Йосарян, — или ще ти счупя главата!
Кид Сампсън погледна към Нейтли, очаквайки морална подкрепа, но
Нейтли многозначително гледаше настрани. Йосарян имаше по-голям чин и
от двамата. Кид Сампсън упорствува неуверено още една секунда и след това с
готовност капитулира, надавайки радостен вик.
— За мен от това по-хубаво няма! — обяви той весело и пронизително
подсвирна няколко пъти през мустаците си. — Да, да, за стария Кид Сампсън
по-хубаво от това няма. — Той подсвирна отново и извика по микрофона: —
Сега слушайте, мои синигерчета. Говори адмирал Кид Сампсън, грачи адмирал
Кид Сампсън, гордостта на кралската морска пехота. Да, да! Връщаме се,
момчета, дявол да го вземе, връщаме се!
С ликуващ замах Нейтли отметна шлема и слушалките от главата си и
започна да се люлее напред-назад като красиво дете, поставено на висок стол.
Сержант Найт се изтърси като круша от оръдейната куличка и обхванат от
луд възторг, започна да тупа всички по гърба. Кид Сампсън изтегли самолета
от строя и като описа широка грациозна дъга, се насочи обратно към
летището. Йосарян скачи слушалките си с една от запасните разпределителни
кутии и чу как двамата картечари от задната част на самолета пееха „Ла
Кукарача“.
Щом се приземиха на летището, веселбата изведнъж секна. Замени я
неловко мълчание. Йосарян бе напълно отрезвен и смутен, когато слезе от
самолета и зае мястото си в джипа, който вече ги чакаше. Никой не обели
дума, докато пътуваха край морето и през заобикалящите ги хипнотични,
спокойни планини и гори. Чувството на самота продължаваше да ги гнети,
когато се отбиха от пътя и се отправиха към лагера на ескадрилата. Йосарян
излезе последен от джипа. След минута той и мекият топъл вятър бяха
единствените неща, които се движеха в призрачната тишина, тегнеща като
упойка над празните палатки. Лагерът се простираше безжизнен, лишен от
всичко човешко, само доктор Данийка, умислен печално като премръзнал
мишелов, седеше до затворения вход на амбулаторната палатка и в копнеещо
безсилие вдигаше запушения си нос към смътната слънчева светлина, която
струеше наоколо му. Йосарян знаеше, че доктор Данийка няма да отиде да
плува с него. Доктор Данийка няма никога вече да отиде да плува: човек може
да припадне или да получи леко коронарно запушване и да се удави в два-три
пръста вода, може да бъде отнесен навътре в морето от подводно течение,
или да стане податлив на зараза от полиомиелит или менингококус
вследствие на простуда или преумора. Болонската опасност, заплашваща
летците, бе вдъхнала на доктор Данийка още по-мъчителна загриженост за
собствената му безопасност. Сега той нощем чуваше как се промъкват крадци.
През бледолилавия мрак, засенчващ входа на щабната палатка, Йосарян
зърна вожда Бял Полуовес, който усърдно обсебваше чужди дажби уиски, като
подправяше подписите на непиещите и бързо преливаше в свои шишета
алкохола, с който се тровеше, за да открадне колкото може повече, преди
капитан Блак да се сети за нераздадените дажби и да се размърда; сигурно
щеше да се разбърза тромаво и да дойде да задигне остатъка.
Джипът тихо потегли отново. Кид Сампсън, Нейтли и другите отлетяха
в безшумна вихрушка, изсмукани от пресищащата жълта тишина. Джипът се
изкашля и изчезна.
Йосарян беше сам в тягостното първично затишие, в което всичко
зелено изглеждаше черно и всичко останало беше пропито с цвят на гной. В
сухото, прозрачно пространство вятърът шумолеше в листата. Йосарян беше
нервен, изплашен и сънлив. Струваше му се, че преумората се е настанила
като мръсотия в орбитите на очите му. Докато бавно влизаше в парашутната
палатка с нейната дълга излъскана маса, той не можеше да се отърве от
някакво съмнение, което го тормозеше като заядлива кучка и безболезнено се
заравяше в съвестта му, макар че тя се чувствуваше напълно чиста. Остави
защитния си костюм и парашута там, мина отново покрай цистерната и влезе
в палатката на разузнавателния отдел, за да върне чантата с картите. Капитан
Блак, който дремеше на стола си, вдигнал дългите си мършави крака на
бюрото, го запита с безразлично любопитство защо самолетът му се е върнал.
Йосарян не му обърна никакво внимание. Сложи картата на масата и излезе.
Когато се завърна в палатката си, той се изхлузи с въртене от
парашутните ремъци и после от дрехите си. Ор беше в Рим и трябваше да
пристигне същия следобед от отпуската си, която бе спечелил като награда,
загдето е забил самолета си в морето близо до Генуа. Нейтли, ликуващ, че е
още жив, и горящ от нетърпение да продължи напразното си
сърцераздирателно ухажване на курвата си в Рим, сигурно вече си стягаше
багажа да го замести. Йосарян се разсъблече и седна на леглото си да си
почине. Почувствува се много по-добре, щом остана гол. Никога не се
чувствуваше удобно в дрехи. След малко си обу чисти долни гащи и се упъти
към плажа по пантофи, с метнат на рамената пешкир.
Пътеката от лагера към морето минаваше покрай тайнственото
оръдейно гнездо в гората; двама от тримата войници, оставени на пост там,
спяха върху наредените в кръг чували с пясък, а третият бе седнал и ядеше
кървавочервен нар — отхапваше големи парчета, като кривеше челюсти и
плюеше люспестите части в шубраките. Когато захапваше плода, червен сок
потичаше от устата му. Стъпвайки безшумно, Йосарян навлезе отново в
гората, като от време на време благоговейно галеше голия си, настръхнал от
студ корем, сякаш за да се увери, че той е още на мястото си. Изтърка
парченце мъх от пъпа си. Изведнъж от двете страни на пътеката видя десетки
току-що покарали от дъждовете гъби, които подаваха възлестите си пръсти
от клисавата земя, подобни на стълбчета безжизнена плът; бяха избуяли като
гангрена в такова изобилие навсякъде, където погледнеше, сякаш се
размножаваха пред очите му. Имаше хиляди гъби, бъкаше от гъби, докъдето
проникваше погледът му под храстите; и те сякаш набъбваха и се умножаваха,
докато ги гледаше. Побърза да се махне от това място, тръпнещ от
свръхестествена тревога, и не забави стъпките си, докато стъпалата му не
усетиха, че пръстта става ронлива, превръща се в пясък и гъбите са останали
зад гърба му. Погледна със страх назад, едва ли не очаквайки да види как
гъвкавите бели гадини пълзят подире му и го преследват слепешком или се
увиват като змии по върховете на дърветата, гърчейки се в непреодолима
изменчива маса.
Плажът беше опустял. Единствените звуци, които се чуваха, бяха
приглушени — набъбналото бълбукане на потока, шушненето на дишащите
зад него високи треви и храсти, безучастното стенание на немите прозрачни
вълни. Прибоят беше винаги слаб, водата — бистра и хладна. Йосарян остави
нещата си на пясъка, тръгна през вълните, които стигаха до коленете му, и
вървя, докато водата го покри целия. От другата страна на морето лежеше
дълга грапава тресчица — къс тъмна суша, мъглява и почти невидима. Той
преплува лениво разстоянието до сала, опря се за миг на него и уморено
заплува обратно към пясъчния нанос, където можеше да застане прав. Хвърли
се няколко пъти в зелената вода с главата надолу, докато се почувствува чист
и напълно освежен; след това се изтегна на пясъка по очи и спа, докато
самолетите, които се завръщаха от Болоня, дойдоха почти над главата му и
силният общ тътен на множеството мотори разби с трясък съня му като
разкъсващ земята рев.
Той се събуди, като примигваше от лека болка в главата и отвори очи за
един кипящ в хаос свят, където всичко беше в надлежния ред. Ахна, крайно
смаян от фантастичната гледка на дванадесетте самолетни звена, летящи
спокойно в правилен строй. Гледката беше прекалено неочаквана, за да бъде
истинска. Нямаше самолети, които да избързват напред заради ранените на
борда, нито един самолет не изоставаше поради повреди. По небето не се
виждаха да пушат сигнални ракети за помощ. Липсваше само неговият
самолет. За миг той бе парализиран от някакво усещане, че го обхваща лудост.
Тогава той разбра и почти заплака пред иронията на съдбата. Обяснението бе
съвсем просто: облаци са покрили целта, преди самолетите да могат да я
бомбардират, и полетът над Болоня трябва да се — повтори.
Но той грешеше. Не бе имало облаци. Болоня беше бомбардирана.
Болоня се оказа безопасен полет. Там нямало противовъздушна артилерия.
15
Пилчард и Рен
Капитан Пилчард и капитан Рен, безобидните офицери, които
съвместно ръководеха оперативния отдел на ескадрилата, бяха кротки и
учтиви момчета, по-ниски от среден ръст, обичаха бойните полети и не искаха
от живота и от полковник Каткарт нищо повече от това да продължават да
участвуват в бойни полети. Бяха извършили стотици полети и искаха да
извършат още стотици. Записваха се за всички полети. Нищо по-прекрасно от
войната не им се бе случвало преди; и те се страхуваха, че вече няма да им се
случи втори път. Изпълняваха задълженията си смирено и сдържано, с
минимум суетене, и много се стараеха да не си създават неприятели. Бързо се
усмихваха на всекиго, когото срещнеха. Когато говореха, мънкаха. Бяха ловки,
весели, раболепни хора, които се чувствуваха добре единствено когато бяха
само двама и не гледаха никого в очите, дори Йосарян, когато свикаха
събрание на открито, за да го порицаят публично, загдето при полета за
Болоня е заповядал на Кид Сампсън да се върне на летището.
— Момчета — каза капитан Пилчард, чиято коса бе оредяла и който се
усмихваше неловко, — когато напущате някой полет, уверете се най-напред,
че се касае за нещо важно, нали? Не за нещо неважно… Като например за
повреден микрофон — или нещо подобно. Окей? Капитан Рен има да ви каже
нещо повече по въпроса.
— Капитан Пилчард е прав, момчета — каза капитан Рен. — И това е
всичко, което имам да ви кажа по въпроса. Е, днес най-после отидохме до
Болоня и открихме, че това било безопасен полет. Всички бяхме малко
изплашени, струва ми се, и не нанесохме големи щети. А сега слушайте.
Полковник Каткарт получи разрешение да извършим втори полет. И утре
наистина ще насолим тия муниционни складове. Е, какво мислите по това?
И за да докаже на Йосарян, че не таи никаква враждебност към него, той
дори му възложи да лети с водещ бомбардировач заедно с Макуот в първата
група при полета на следния ден. Също като Хавърмайър, Йосарян се насочи
право към целта, изпълнен с увереност и без предпазни маневри, и изведнъж
отдолу започна такава стрелба, като че ли искаха да му извадят червата.
Беше пълно с тежки противовъздушни оръдия! Бяха го приспали,
подмамили и хванали, не можеше да направи нищо, освен да седи като идиот
и да гледа как гладните черни пушеци се пръскат наоколо му, за да го убият.
Докато не хвърлеше бомбите си, не можеше да направи нищо, освен да гледа
през далекогледа на мерника, в който тънките кръстосани косъмчета на
лещите бяха залепени като магнит за целта, към която ги бе насочил —
идеално се пресичаха дълбоко в двора на блока от маскирани складове пред
основите на първата сграда. Той непрестанно трепереше, докато самолетът
пълзеше напред. Чуваше се глухото „дум-дум-дум-дум“ на флака, което
бумтеше наоколо му в четириударни тактове, които се застъпваха, и острите
пронизителни трясъци на отделни снаряди, внезапно избухващи съвсем
наблизо. Докато се молеше бомбите да паднат по-скоро, в главата му бушуваха
хиляди противоречиви пориви. Идваше му да заплаче. Моторите бръмчаха
монотонно като някоя тлъста, ленива муха. Най-после целта кацна на
кръстчето на мерника, двеста и двадесет килограмовите бомби се откачиха
една след друга и полетяха надолу. Облекчен от тежестта, самолетът весело
политна нагоре. Йосарян се отдръпна от мерника, изви се косо настрани и
започна да следи индикатора на левия борт. Когато стрелката стигна до нула,
той затвори бомбения люк и изкрещя с всичка сила по микрофона:
— Надясно докрай!
Макуот моментално изпълни заповедта. Със скърцащ вой на моторите
той извъртя самолета на едно крило и с ревящ завой го изтръгна безжалостно
от двете остриета на флака, които Йосарян бе забелязал, че се готвят да се
забият в тях. След това извика на Макуот да вземе височина и да продължи да
се изкачва все по-високо и по-високо, докато най-после се откъснаха от флака
и се озоваха в спокойното брилянтно-синьо небе, цялото слънчево и чисто,
поръбено в далечината с дълги бели була от тънък пух. Вятърът
подрънкваше успокоително върху цилиндричните стъкла на прозорците.
Йосарян си отдъхваше ликуващ, докато отново набраха скорост и тогава
заповяда на Макуот да завие наляво и да се спусне право надолу; с бегла
тръпка на възторг той забеляза как никнещите като гъби гроздове на флака
се разтваряха високо над него и зад дясното му рамо, точно там, където щеше
да бъде, ако не бе завил наляво и не бе пикирал. С див крясък накара Макуот
да изправи самолета и продължи да му крещи да го издига още и да завие
отново към оръфания син къс неомърсено небе тъкмо когато бомбите, които
бе хвърлил, започнаха да избухват. Първата падна в двора точно където се бе
прицелил, и после останалите бомби от неговия самолет и от другите
самолети в звеното избухнаха на земята с бързи оранжеви блясъци през
покривите на сградите, които мигновено рухнаха в обширна кипяща вълна от
розов, сив и катраненочер пушек, който буйно се пръсна на вълни във всички
посоки и се тресеше конвулсивно в недрата си като от някакви големи
взривове на червена, бяла и златна разклонена светкавица.
Я погледни това — възхищаваше се звучно Арфи до самия него и
пълничкото му топчесто лице грееше от възхита. — Там трябва да е имало
муниционен склад.
Йосарян беше забравил Арфи.
— Махай се! — кресна му той. — Махни се от носа на самолета!
Арфи се усмихна учтиво и посочи към целта, канейки любезно Йосарян
да погледне надолу. Йосарян настойчиво го заблъска с длани, като бясно му
сочеше входа на ниския проход.
— Върни се в кабината! — викаше той яростно. — Върни се обратно!
Арфи приятелски вдигна рамене.
— Не мога да те чуя — обясни той.
Йосарян го хвана за презрамката на парашута и го блъсна назад към
прохода, но тъкмо в този миг самолетът бе ударен и рязко сътресение
раздруса костите и спря сърцето му. Веднага разбра, че всички ще загинат.
— Нагоре! — изпищя Йосарян на Макуот по микрофона, когато видя, че
е още жив. — Нагоре, копеле! Нагоре, нагоре, нагоре, нагоре!
Самолетът забръмча отново нагоре, изкачвайки се бързо и форсирано,
докато с втори груб крясък, отправен към Макуот, Йосарян го изправи в
хоризонтално положение и после го наклони с ревящ, безмилостен завой от
четиридесет и пет градуса, който с едно смръкване изсмука вътрешностите
му, изтощи го напълно и го остави да виси безплътен във въздуха, докато не
викна на Макуот да изправи самолета и не го задържа достатъчно дълго в
хоризонтално положение, за да може отново да го хвърли надясно и после пак
да пикира с пронизителен вой. Самолетът летеше през безкрайни петна от
призрачен черен дим и носещите се във въздуха сажди се лепяха по гладкия
му, покрит с плексиглас нос, сякаш зли, влажни, черни изпарения лепнеха по
бузите на Йосарян. Сърцето му биеше като чук, обзето от мъчителен страх,
докато се носеха ту нагоре, ту надолу през невидимите оръдия на флака,
които ту стреляха кръвожадно в небето, ту безсилно се умълчаваха. Пот
бликаше на потоци от врата на Йосарян и се стичаше по гърдите и кръста му;
струваше му се, че се облива с топла слуз. За миг той смътно долови, че
самолетите от неговото звено ги няма вече; след това усещаше вече само себе
си. В гърлото си чувствуваше остра рана от давещото напрежение, с което бе
крещял командите си на Макуот. Всеки път, когато Макуот променяше
посоката на самолета, шумът на моторите минаваше в оглушителен,
агонизиращ трясък и вой. Далеч отпред избухващите снаряди на флака
продължаваха да се тълпят в небето, идвайки от нови батареи, които търсеха
точната височина и садистично чакаха Йосарян да навлезе в обсега на
оръдията им.
Внезапно самолетът се разтърси от гръмка, рязка експлозия, която едва
не го преобърна, и носът му се изпълни със сладникави облаци син дим. Нещо
гори! Йосарян се завъртя, готов да се втурне към люка, но се блъсна в Арфи,
който бе драснал кибритена клечка и палеше лулата си. Виждайки
захиленото, кръгло като месечина лице на навигатора, Йосарян зяпна поразен
и объркан. Мина му през ума, че един от двамата е луд.
— Исусе Христе! — кресна той на Арфи, изтерзан от смайване. — Махай
се, дявол да те вземе, от носа на самолета! Да не си полудял? Махай се!
— Какво? — запита Арфи.
— Махай се! — ревна Йосарян истерично и го заблъска с юмруци. —
Излез оттук!
— Пак не мога да те чуя — извика му Арфи в отговор с израз на благо и
неодобрително недоумение. — Трябва да говориш малко по-високо.
— Махни се от носа! — извика Йосарян, обхванат от чувство на
безсилие. — Искат да ни убият! Не разбираш ли? Искат да ни убият!
— Накъде да карам, дявол да го вземе? — извика бясно Макуот през
микрофона с висок страдалчески глас. — Накъде да карам?
— Давай наляво! Наляво, кучи сине! Давай наляво, докрай!
Арфи се промъкна съвсем близо до гърба на Йосарян и остро го мушна в
ребрата с мундщука на лулата си. Йосарян подскочи и изскимтя, като се
извъртя във въздуха и падна на колене, бял като платно и разтреперан от
ярост. Арфи му смигна насърчително и посочи с палец назад към Макуот, като
направи смешна гримаса.
— Какво го мъчи? — запита той със смях.
Йосарян бе обхванат от странно чувство — стори му се, че възприемаха
действителността по някакъв изопачен начин.
— Няма ли да се махнеш оттук? — изпищя той умолително и тласна
Арфи с всичка сила. — Глух ли си или какво? Върви отзад! — А на Макуот той
извика: — Пикирай! Пикирай!
Долу те отново потънаха в скърцащия глух бумтеж на обширната
огнева преграда от избухващи противовъздушни снаряди тъкмо в момента,
когато Арфи отново се примъкна зад Йосарян и остро го ръгна в ребрата.
Йосарян се сепна и подскочи, издавайки задъхан, подобен на цвилене звук.
— Пак не мога да те чуя — каза Арфи.
— Казах, махни се оттук! — кресна Йосарян и избухна в сълзи. Заудря
Арфи в гърдите с две ръце, колкото сила имаше. — Махни се, махни се!
Да удряш Арфи, беше все едно, че забиваш юмруци в слабо напомпан
гумен дюшек. Меката, нечувствителна маса не оказваше съпротива, ударите
не предизвикваха противодействие, след малко Йосарян се отчая и ръцете му
безпомощно увиснаха от изтощение. Смазан бе от унизителното чувство на
безсилие; идеше му да заплаче от жал за самия себе си.
— Какво каза? — запита Арфи.
— Махай се оттук — отговори Йосарян и се опита да го придума. —
Върни се обратно в кабината.
— Пак не мога да те чуя.
— Няма значение — изстена Йосарян, — няма значение. Само ме остави
на мира.
— Кое няма значение?
Йосарян започна да се удря по челото. Хвана Арфи за предницата на
ризата, изправи се с усилие на крака, завлече го към задната част на предната
кабина и го тласна във входа на прохода като някакъв надут, неудобен за
носене чувал. Както бързаше да се върне на мястото си, един снаряд изтрещя
до самото му ухо; ударът бе така зашеметяващ, че в някакво неразбито ъгълче
на съзнанието си той се питаше дали всички те не са вече мъртви. Отново се
изкачваха. Моторите отново ревяха сякаш от болка, а вътре в самолета
въздухът бе парлив от миризмата на машинарии и вонеше на бензин. После
му се стори, че е завалял сняг.
Хиляди малки късчета бяла хартия валяха като снежинки в самолета,
въртяха се тъй гъсто около главата му, че се лепяха по клепките, когато
мигаше от учудване, и пърхаха в ноздрите и устните, щом вдъхнеше въздух.
Той се обърна смаян и Арфи, гордо захилен до уши като някакво нечовешко
същество, вдигна пред очите му една страшно разпокъсана карта. Голям къс
от снаряд, минал през пода на самолета, бе прерязал огромния куп карти на
Арфи и разкъсал покрива на кабината само на няколко инча от главите им.
Радостта на Арфи беше безподобна.
— Погледни това — пошепна той, като мърдате пред лицето на Йосарян
два от дебелите си пръсти, които бе мушнал през дупката на една от картите
си. — Погледни това.
Йосарян бе потресен от възторженото му задоволство. Арфи беше като
някакво свръхестествено чудовище, което човек вижда насън — не можеш
нито да го удариш, нито да избягаш от него. Йосарян се боеше от него по
много причини, но беше прекалено зашеметен, за да може да си ги обясни.
Вятърът, който свиреше през назъбената дупка в хода, въртеше хилядите
късчета хартия, подобни на дребни частици алабастър в стъклено преспапие,
и усилваше впечатлението за някаква лакирана, подводна нереалност. Всичко
изглеждаше странно, тъй крещящо пъстро и гротескно. Главата му туптеше от
някакъв пронизителен крясък, който безмилостно се забиваше в двете му
уши като свредел. Беше Макуот — обезумял той крещеше и искаше да му се
дадат инструкции. Сякаш изпаднал във властта на мъчителна магия, Йосарян
продължаваше да гледа втренчено валчестото лице на Арфи, който със
спокойно и тъпо изражение му се усмихваше лъчезарно през носещите се във
вихрушка късчета бяла хартия, и реши, че той е побеснял. Тъкмо в този
момент осем снаряда избухнаха един след друг вдясно от тях на височината
на очите им, после още осем, и пак още осем; последната група изстрели се
изтеглиха по-наляво, така че те се озоваха почти точно пред тях.
— Давай наляво, рязко! — изрева той на Макуот, докато Арфи
продължаваше да се хили, а Макуот завиваше наляво. И флакът обаче се изви
рязко наляво, бързо ги достигна и Йосарян изкрещя:
— Казах ти рязко, рязко, копеле такова, рязко! Макуот изви самолета
още по-рязко и изведнъж, като по чудо, те излязоха извън обстрела на
оръдията — флакът свърши. Оръдията престанаха да бумкат по тях. И те бяха
живи.
Зад него умираха хора. Проточени на километри в разкъсана,
лъкатушеща, сгърчена линия, другите звена летяха по същия опасен път над
целта и подобно на плъхове, които тичат заедно през собствените си
изпражнения, минаваха бързо през растящите облачета от нови и стари
пръскания на снаряди. Един самолет гореше, откъсна се безпомощно от
другите, издувайки се гигантски като някаква чудовищна кървавочервена
звезда. Както Йосарян го наблюдаваше, горящият самолет легна на едната си
страна и започна бавно да пада спираловидно в широки, трептящи кръгове,
докато огромният му пламтящ товар блестеше с оранжев блясък, оставяйки
след себе си разширяваща се черна следа, подобна на дълга, усукана мантия
от огън и дим. Мярнаха се парашути, един, два, три… четири. После самолетът
се завъртя около оста си, полетя право надолу и падна на земята, пърхайки
безчувствено в живата клада като късче тънка цветна хартия. Цяло звено от
една друга ескадрила беше разбито на парчета.
Изпълнил задачата си за днес, Йосарян въздъхна отегчено. Беше
равнодушен и тялото му лепнеше от пот. Монотонното бръмчене на моторите
звучеше като медена песен, когато Макуот намали газта, за да забави хода и
даде възможност на останалите самолети от тяхното звено да ги настигнат.
Внезапната тишина изглеждаше чужда и изкуствена, дори малко коварна.
Йосарян дръпна ципа на защитния си костюм и свали шлема си. Отново
въздъхна, този път неспокойно, затвори очи и се опита да се отпусне.
— Къде е Ор? — попита внезапно някой по микрофона. Йосарян
подскочи, издавайки кратък вик, трептящ от тревога, който даваше
единственото разумно обяснение на тайнственото появяване на флака в
Болоня: Ор! Той се хвърли напред над мерника, търсейки да открие през
плексигласовото стъкло някаква успокоителна следа от Ор, който притегляше
флака като магнит и който несъмнено бе привлякъл през нощта елитните
батареи на цялата дивизия „Херман Гьоринг“ в Болоня от мястото, където,
дявол да ги вземе, са били предния ден, когато Ор беше още в Рим. Миг по-
късно и Арфи се хвърли напред и удари Йосарян между веждите и носа с
острия ръб на шлема си. Йосарян го изруга и очите му се напълниха със сълзи.
— Ето го — изрече Арфи с погребален тон, като посочи драматично към
една кола със сено и два коня, които стояха пред плевнята на сива каменна
селска къща. — Разкъсан на парчета. Май че са им излезли номерата на
всички.
Йосарян повторно изруга Арфи и продължи да търси напрегнато, сега
изтръпнал от някакъв състрадателен страх за дребничкия, жизнерадостен и
странен другар по палатка със стърчащ зъб, който бе разбил челото на
Апълби с ракетата за пинг-понг и сега отново бе страшно изплашил Йосарян.
Най-после Йосарян забеляза двумоторния двукормилен самолет тъкмо когато
излизаше от зеления фон на горите и летеше над една жълта нива. Едно от
витлата беше изкривено и съвършено неподвижно, но самолетът
поддържаше височина и следваше необходимия курс.
Йосарян несъзнателно измърмори благодарствена молитва и след това
яростно избухна в гръмка смесица от омраза и облекчение.
— Това копеле — започна той, — този проклет, недорасъл,
червендалест, дебелобузест, къдравокос плъх и копелдашки кучи син с
щръкнал зъб…
— Какво? — запита Арфи.
— Това мръсно, проклето, дребнодупесто дребосъче с опулени очи, с
ябълки в бузите и щръкнал зъб, това захилено, побъркано копеле и кучи син!
— ломотеше Йосарян и пръски летяха от устата му.
— Какво?
— Няма значение!
— Пак не мога да те чуя — отвърна Арфи.
Йосарян бавно се обърна към Арфи.
— Ти, тъпако… — започна той.
— Аз ли?
— Ти, надут, закръглен, махленски, празноглав, самодоволен…
Арфи стоеше невъзмутим. Спокойно драсна клечка кибрит и шумно
засмука лулата си с вид, който красноречиво изразяваше благо и
великодушно опрощение. Усмихна се дружелюбно и отвори уста да заговори.
Йосарян сложи ръка върху устата му и уморено го блъсна назад. Затвори очи и
докато стигнат летището, се преструваше, че спи, за да не слуша и да не гледа
Арфи.
В палатката на оперативния отдел Йосарян направи доклада си пред
капитан Блак и заедно с всички други остана да чака и да мърмори
разтревожено, докато най-после Ор се показа над главите им с пухтящия си
самолет; здравият му мотор още го държеше смело във въздуха. Всички го
гледаха със затаен дъх. Колесникът му не можеше да се спусне. Йосарян
остана на летището само докато Ор благополучно направи коремно кацане,
после отмъкна първия джип, чийто ключ намери оставен в стартера, и го
подкара с пълна скорост към палатката си, за да почне да стяга трескаво
багажа си за извънредна отпуска, която бе решил да прекара в Рим, където
същата вечер намери Лучана с нейния скрит белег.
16
 Лучана
Той завари Лучана, седнала сама на една маса в кабарето на съюзните
офицери; пияният австралийски майор, който я беше довел там, я беше
глупашки изоставил, за да се присъедини към неприличната компания на
няколко свои другари, които се бяха разпели на бара.
— Добре, ще танцувам с тебе — каза тя още преди Йосарян да успее да я
заговори, — но няма да те оставя да спиш с мене.
— Кой иска да спи с тебе? — попита Йосарян.
— Не искаш ли да спиш с мене? — възкликна тя изненадано.
— Не искам да танцувам с тебе.
Тя грабна Йосарян за ръката и го издърпа на дансинга. Танцуваше по-
лошо дори от него, но подскачаше, без да се стеснява, под звуците на
синтетичната джазова музика с такова удоволствие, каквото Йосарян никога
не бе виждал. Най-после Йосарян почувствува, че краката му изтръпват от
скука, издърпа я от танцовата площадка към масата, на която момичето, което
той трябваше досега да е натаковал, още стоеше полупияно, сложило едната
си ръка около врата на Арфи, оранжевата й атлазена блуза все още небрежно
разкопчана до под белия бродиран сутиен, и суетно водеше мръсни разговори
на полова тема с Хъпъл, Ор, Кид Сампсън и Джоу Гладника. Тъкмо когато
стигнаха до тях, Лучана го блъсна силно и неочаквано, така че и двамата
отминаха масата и останаха сами. Тя беше високо, прямо и непревзето,
жизнерадостно момиче с дълга коса и хубавичко лице — здраво, приятно и
закачливо момиче.
— Добре — каза тя, — ще ти позволя да ми платиш вечерята. Но няма да
те оставя да спиш с мене.
— Кой иска да спи с тебе?
— Не искаш ли да спиш с мене?
— Не искам да ти плащам вечерята.
Тя го издърпа от кабарето на улицата и после по някакви стъпала го
заведе в един черноборсаджийски ресторант, пълен с живи, чуруликащи,
привлекателни момичета, които като че ли всички се познаваха помежду си, и
със стеснителни офицери от различни страни, които бяха дошли там с тях.
Ястията бяха изискани и скъпи и пътеките между масите натъпкани със
зачервени и весели собственици, всички пълни и плешиви. Оживеният
ресторант излъчваше огромни, заливащи вълни от веселост и топлина.
Колосално удоволствие бе за Йосарян да гледа с какво невъздържано
увлечение ядеше Лучана и как напълно забрави присъствието му, докато
тъпчеше с две ръце яденето в устата си. Тя яде като вълк, докато омете и
последната чиния, после остави на масата сребърните прибори с вид на човек,
който завършва работата си, и претъпкана, лениво се отпусна на стола със
замечтан израз на наситено лакомство. Усмихната и доволна, тя пое дълбоко
дъх и го загледа влюбено с разнежени очи.
— Окей, Джоу — измърка тя и в жарките й очи, натежали от сън, се
четеше благодарност. — Сега ще ти позволя да спиш с мен.
— Името ми е Йосарян.
— Окей, Йосарян — отговори тя с мек, разкаян глас. — Сега ще ти
позволя да спиш с мен.
— Кой иска да спи с тебе?
Лучана бе зашеметена.
— Не искаш ли да спиш с мен?
Йосарян кимна недвусмислено и смеейки се, бързо мушна ръка нагоре
под полата й. Момичето се сепна ужасено и веднага дойде на себе си. В миг
отметна крака настрани и извъртя задника си. Изчервявайки се от уплаха и
смущение, тя дръпна надолу полата си, хвърляйки срамежливи коси погледи
към околните маси.
— Ще ти позволя да спиш с мене — обясни тя предпазливо с някаква
загрижена снизходителност, примесена с опасения. — Но не веднага.
— Знам. Когато отидем в моята стая.
Момичето поклати глава, като го гледаше недоверчиво и стискаше
колена.
— Не, сега трябва да си отида вкъщи при мама, защото мама не обича да
танцувам с войници и не позволява те да ми плащат по ресторанти; и тя много
ще се сърди, ако не се прибера вкъщи сега. Но ще ти позволя да ми запишеш
къде живееш. И утре сутрин, преди да отида на работа във френското бюро,
ще дойда в твоята стая за оная работа. Capisci?*
[* Разбираш ли? (ит.) — Б.пр.]
— Дрън-дрън! — възкликна Йосарян, ядосан и разочарован.
— Cosa vuol dire* „дрън-дрън“? — запита Лучана със слисан поглед.
[* Какво значи (ит.) — Б.пр.]
Йосарян се разсмя гръмогласно. Най-после й отговори с тон на
съчувствие и добро настроение:
— Значи, че сега искам да те изпратя дотам, където, дявол да го вземе,
трябва да те заведа, та да мога да изтичам обратно до кабарето, преди Арфи
да си е отишъл с оная женска, която е намерил, и да поискам да ми намери
някоя леля или приятелка също като нея; тя сигурно знае някоя такава.
— Come?*
[* Как? (ит.) — Б.пр.]
— Subito, Subito* — смъмри я нежно той. Мама чака. Спомни си!
[* Бързо, бързо (ит.) — Б.пр.]
— Si, si, мама.*
[* Да, да (ит.) — Б.пр.]
Йосарян остави момичето да го мъкне почти цяла миля в прелестната
римска пролет, докато стигнаха до едно хаотично автобусно депо, където
ревяха клаксони, святкаха червени и жълти светлини и отекваха ръмжащите
ругатни на небръснати шофьори на автобуси, които бълваха гнусни псувни —
да ти настръхнат косите: псуваха се един-друг, псуваха и пътниците, и
шляещите се равнодушни тълпи от пешеходци, задръстили пътя им, които не
им обръщаха никакво внимание, докато не ги блъснеха автобусите, и тогава и
те започваха да им отвръщат с псувни.
Лучана изчезна в една от мъничките зелени коли и Йосарян се спусна
назад, бързайки с всички сили през целия път, за да се върне в кабарето при
обезцветената блондинка със замъглени очи и разтворена оранжева атлазена
блуза. Тя изглеждаше захласната по Арфи, но докато тичаше, Йосарян се
молеше настойчиво да се срещне със сладката й леля или със сладката й
приятелка, сестра, братовчедка или майка, която е също тъй страстна и
развратна, както нея. Тя щеше да бъде идеална за него — една покварена,
груба, вулгарна, безнравствена, апетитна повлекана, за каквато бе копнял и
която бе боготворил в течение на месеци. Тя беше истинска находка. Сама си
плащаше каквото пиеше, имаше автомобил, апартамент и пръстен с камея с
цвят на сьомга, който подлуди Джоу Гладника с изящно изрязаните си фигури
— голо момче и момиче на една скала. Джоу Гладника пръхтеше, подскачаше
и тропаше с крак по пода като кон, слюнки течаха от устата му от страст,
пълзеше по земята от желание, но момичето не искаше да му продаде
пръстена, макар че той й предлагаше всичките пари по джобовете на всички
заедно със сложния си черен фотоапарат. Тя не се интересуваше от пари и
апарати. Интересуваше се само от разврат.
Когато Йосарян стигна там, нея вече я нямаше, всички си бяха отишли.
Той веднага излезе и потиснат от смътен копнеж и обезсърчение, тръгна по
тъмните, пустеещи улици. Когато оставаше сам, той рядко се чувствуваше
самотен, но сега самотата му тежеше, защото много завиждаше на Арфи, който
— както Йосарян добре знаеше — в този миг беше с момичето, което беше
тъкмо за Йосарян, а Арфи би могъл веднага щом пожелае, ако въобще някога
пожелае, да си нагласи работата с една от двете или с двете стройни,
великолепни аристократки, които живееха в по-горния апартамент и
оплодяваха Йосаряновите полови фантазии, когато той имаше полови
фантазии — красивата, богата, чернокоса графиня с червени, влажни, нервни
устни и нейната красива, богата чернокоса снаха. Когато се връщаше в
офицерския апартамент, Йосарян беше лудо влюбен и в двете, влюбен в
Лучана, влюбен в сладострастното, пияно момиче с разкопчана атлазена блуза
и в красивата богата графиня и красивата й богата снаха, но те и двете никога
не биха го оставили да ги пипне или дори да флиртува с тях. Те закачливо
коткаха Нейтли и пасивно се подчиняваха на Арфи, но смятаха Йосарян за
смахнат и се отдръпваха от него с отблъскващо презрение всеки път, щом
направеше неприлично предложение или се опиташе да ги погали, когато
слизаха по стълбите. И двете бяха великолепни създания с месести, светли,
заострени езици и усти, кръгли като сливи, малко прекалено сладки и
пенливи, малко гадни. У тях личеше класата. Йосарян не бе много сигурен
какво е класа, но знаеше, че у тях има класа, а у него няма и че и те също
знаеха това. Както си вървеше, той можеше нагледно да си представи бельото,
което те носеха върху стройните си женски тела — ефирно, гладко,
прилепнало бельо, съвсем черно или с преливащ се пастелен блясък, украсено
с бродирани ръбове, ухаещо с изкусителния дъх на добре гледана плът и
парфюмирано с бански аромати, които се разнасят като покълващ облак от
синкаво-белите им гърди. Отново пожела да бъде там, където Арфи беше сега,
и неприлично, брутално, весело да прави любов със сочната пияна курва,
която не даваше пет пари за него и никога вече нямаше да помисли за него.
Но когато Йосарян пристигна, Арфи се беше вече върнал в апартамента
и Йосарян зяпна със същото изтормозено чувство на учудване, което бе
изпитал сутринта над Болоня пред неговото злостно, тайнствено и
непоклатимо присъствие в носа на самолета.
— Какво правиш тука? — попита той.
— Вярно, питай го! — възкликна Джоу Гладника побеснял. — Накарай
го да ти каже какво прави тука!
С дълъг, театрален стон Кид Сампсън направи подобие на пистолет с
показалеца и палеца си, сякаш се готви да си пръсне черепа. Дъвчейки дъвка,
която издуваше бузата му, Хъпъл попиваше всичко, което ставаше наоколо, с
безизразното лице на неопитен петнадесетгодишен хлапак. Арфи спокойно
изчукваше лулата върху дланта си, както се разхождаше напред-назад, едър,
самодоволен, очевидно възхитен от суматохата, която бе причинил.
— Не отиде ли у нея? — попита Йосарян.
— О, тя искаше да остана при нея — изкикоти се Арфи. — Не се грижи ти
за чичо си Арфи. Но аз не исках да се възползувам от беззащитността на това
сладко момиче само защото беше малко прекалило с пиенето. За какъв ме
смяташ ти?
— Кой ти казва да се възползуваш от случая? — изруга го Йосарян
смаян. — Единственото нещо, което тя искаше, беше да легне с някого. Само за
това говореше цяла вечер.
— Защото се беше малко объркала — обясни Арфи. — Но аз й се
поскарах и наистина я вразумих донякъде.
— Ах ти, мръснико! — възкликна Йосарян и се отпусна уморено на
дивана до Кид Сампсън. — Защо, дявол да те вземе, не я отстъпи на някого от
нас, щом не си я щял?
— Виждаш ли — рече Джоу Гладника, — нещо му липсва.
Йосарян кимна и загледа Арфи с любопитство.
— Арфи, кажи ми, никога ли не таковаш никоя?
Арфи пак се изкикоти самодоволно и развеселено.
— О, разбира се, че ги боцкам. Не се тревожи за мене. Но никога не
боцкам добри момичета. Знам кои момичета да боцкам и кои да не боцкам и
никога не боцкам добри момичета. Оная е сладко хлапе. Човек вижда, че
семейството и има пари. Ами аз дори я накарах направо да хвърли онзи неин
пръстен през прозореца на колата.
Джоу Гладника подскочи с писък на непоносима болка.
— Какво? Какво си направил? — изпищя той. — Какво си направил? —
Почти просълзен, започна да блъска с юмруци Арфи по рамената и ръцете. —
Би трябвало да те убия, загдето си направил това, гадни мръснико. Той е
грешник, това е той.
— Мръсна душа е той, нали? Не е ли мръсна душа?
— Най-мръсната душа — потвърди Йосарян.
— Какво приказвате вие, момчета? — попита Арфи искрено учуден, като
гушеше глава в амортизиращото прикритие на облите си рамене, за да се
запази от ударите. — О, стига, Джоу — молеше се той с усмивка, изразяваща
леко неудобство. — Стига си ме удрял!
Но Джоу Гладника не престана да го удря, докато Йосарян не го дръпна
и изтика към спалнята му. Йосарян влезе безучастно в стаята си, съблече се и
заспа. Миг по-късно беше вече сутрин и някой разтърсваше рамото му.
— Защо ме будите? — изхленчи той.
Беше Микаела, кокалестата слугиня с весел характер и грозничко,
жълто лице. Будеше го, защото му дошла гостенка, която чакала пред вратата.
Лучана! Едва можеше да повярва. И след като Микаела си излезе, тя остана
сама с него в стаята — прелестна, здрава, подобна на статуя, излъчваща
неудържима любеща жизненост дори както бе застанала на едно място,
сърдито намръщена. Стоеше като млад женски колос, разкрачила
великолепните си подобни на колони крака, обута с високи бели обуща с
клиновидни токове, облечена в хубава зелена рокля, и размахваше голяма,
плоска, кожена дамска чанта, с която тя го удари през лицето, когато той
скочи от леглото да я прегърне. Йосарян залитна назад, извън обсега на
чантата, зашеметен, хванал смаяно парещата си буза.
— Свиня! — плю злобно тя и ноздрите и се разшириха с израз на бясно
презрение. Vive com’un animale!*
[* Живее като свиня! (ит.) — Б.пр.]
С яростна, гърлена, презрителна ругатня тя мина през стаята, отвори
трите високи прозореца и пусна силен прилив от слънчева светлина и свеж
резлив въздух, който се плисна през задушната стая като ободрително
лекарство. Остави чантата си на един стол и започна да разтребва стаята —
събра нещата му от пода и мебелите, хвърли чорапите, носната му кърпа и
долните му дрехи в едно празно чекмедже на шкафа и окачи ризата и
панталоните му в гардероба.
Йосарян изтича от спалнята в банята и изми зъбите си. Изми си ръцете
и лицето, вчеса косата си. Когато тичешком се върна обратно, стаята беше
разтребена и Лучана полусъблечена. Изразът на лицето й беше успокоен. Тя
остави обиците си на тоалетната масичка и боса, безшумно отиде към леглото
само по розова найлонова риза, която стигаше до хълбоците й. Внимателно
огледа наоколо, за да се увери дали не е пропуснала нещо, дали всичко е
спретнато в стаята, след това вдигна покривката на леглото и се излегна
сладострастно с израз на котешко очакване. Кимна му с копнеж, като се засмя
дрезгаво.
— Сега — каза тя тържествено, като протегна жадно двете си ръце към
него, — сега ще ти позволя да спиш с мене.
Каза му няколко лъжи за един-единствен уикенд, когато лежала с
покойния си годеник — войник от италианската армия, убит във войната, —
но излезе, че това било истина, защото тя извика „finito!“* почти веднага щом
той почна, и се чудеше защо той не спира, докато и той също не финишира и
не й обясни.
[* Свърших! — Б.пр.]
Йосарян запали цигари за двамата. Тя беше очарована от тъмния,
обгорял цвят на тялото му. Той се питаше защо тя не иска да свали розовата
риза. Беше скроена като мъжка риза, с тесни презрамки, и прикриваше
невидимия белег на гърба й, който тя не му позволяваше да види, след като я
накара да му каже, че действително има белег на гърба. Тя се изпъна като
стоманена струна, когато той прокара върха на пръстите си по обезобразения
й гръб от плешките почти до основата на гръбнака. Йосарян потръпна при
мисълта за многото мъчителни нощи, които тя е прекарала в болницата,
приспана с опиати или в болки, с вездесъщите, неотстраними миризми на
етер, изпражнения и дезинфекционни средства, на гниеща, разлагаща се
човешка плът, всред бели униформи, всред обуща с гумени подметки и
тайнствени нощни лампи, мъждукащи до зори в коридорите. Била ранена при
едно въздушно нападение.
— Dove? — запита той със затаен от напрежение дъх.
— Napoli.*
[* Неапол (ит.). — Б.пр.]
— Germans.*
[* Германци (ит.). — Б.пр.]
— Americani.*
[* Американци (ит.). — Б.пр.]
Сърцето му се размекна и той се влюби. Запита се дали тя би се омъжила
за него.
— Tu sei pazzo.* — му каза тя с приятен смях.
[* Ти си луд (ит) — Б.пр.]
— Защо да съм луд? — попита той.
— Perche non posso sposare.*
[* Защото не мога да се омъжа (ит.). — Б.пр.]
— Защо не можеш да се омъжиш?
— Защото не съм девствена — отговори тя.
— Какво общо има това с женитбата?
— Че кой ще се ожени за мен? Никой не иска момиче, което не е
девствено.
— Аз искам. Аз ще се оженя за тебе.
— Ma non posso sposarti.*
[* Но не мога да се омъжа за тебе (ит.) — Б.пр.]
— Защо не можеш?
— Perche sei pazzo.*
[* Защото си луд (ит.) — Б.пр.]
— Защо да съм луд?
— Perche voui sposarmi.*
[* Защото искаш да се ожениш за мен (ит.) — Б.пр.]
Йосарян набръчка чело, забавно озадачен.
— Не искаш да се омъжиш за мен, защото съм луд, а казваш, че съм луд,
защото искам да се оженя за тебе. Така ли е?
— Si.
— Tu sei pazzo! — извика той високо.
— Perche? — изкрещя тя възмутено в отговор и седна в леглото. Под
розовата риза неотразимите й кръгли гърди се повдигаха и спущаха дръзко в
знак на обида.
— Защо да съм луда?
— Защото не искаш да се омъжиш за мен.
— Stupido! — изкрещя му тя и го плесна театрално по гърдите с опакото
на ръката си. — Non posso sposarti. Non capisci? Non posso sposarti.
— О, ясно разбирам. А защо не можеш да се омъжиш за мен?
— Perche sei pazzo!
— И защо съм луд?
— Perche voui sposarmi.
— Защото искам да се оженя за тебе. Carina, ti amo* — обясни той и
нежно я притисна към възглавницата. — Ti amo molto.
[* Мила, обичам те — (ит.) — Б.пр.]
— Tu sei pazzo — пошепна тя поласкана в отговор.
— Perche?
— Защото казваш, че ме обичаш. Как можеш да обичаш момиче, което не
е девствено?
— Защото не мога да се оженя за тебе.
Тя веднага скочи отново и се изправи заплашително разярена.
— Защо не можеш да се ожениш за мен? — запита тя, готова да го цапне
отново, ако отговорът му бъде неласкав. — Само защото не съм девствена?
— Не, не, мила. Защото ти си луда.
Тя се втренчи в него за миг озадачена и с омраза и после, оценявайки
шегата, избухна в шумен смях. Когато престана да се смее, тя отново го
гледаше одобрително; сочните реагиращи тъкани на тъмното й лице
потъмняха още повече и сънливо разцъфнаха, подути и разхубавени от
прилив на кръв. Очите й се замъглиха. Той смачка в пепелницата и своята, и
нейната цигара и те безмълвно се сляха в една всепоглъщаща целувка тъкмо в
момента, когато Джоу Гладника, без да почука, влезе, криволичейки, в стаята,
за да попита Йосарян дали не иска да излязат заедно да търсят момичета.
Джоу Гладника спря изведнъж, когато ги видя, и изхвръкна от стаята. Йосарян
скочи от леглото дори още по-бързо и извика на Лучана да се облече.
Момичето остана смаяно. Той я хвана за ръката, издърпа я грубо от леглото и
я блъсна към дрехите й, после изтича към вратата и я затръшна тъкмо в
момента, когато Джоу Гладника се върна тичешком с фотоапарат в ръка. Джоу
Гладника успя да сложи крака си между вратата и рамката и не искаше да го
дръпне.
— Пусни ме да вляза! — молеше се той настойчиво и се гърчеше и
въртеше като някакъв маниак. — Пусни ме да вляза! — Той спря за миг
борбата, да погледне лицето на Йосарян през открехнатата врата, като
изкриви лице в някаква гримаса, която смяташе за подкупваща усмивка.
— Аз не Джоу Гладника — обясни той сериозно. — Аз голям фотограф
от списание „Лайф“. Купчина големи снимки на купчина големи корици. Аз
правя тебе голяма холивудска звезда, Йосарян. Multi dinero! Multi разводи.
Чукане по цял ден. Si, si, si.
Когато Джоу Гладника направи крачка назад, за да се опита да снеме
Лучана, както се облича. Йосарян успя да хласне вратата и да я затвори.
Джоу Гладника се нахвърли отчаяно срещу дебелата дървена преграда,
отдръпна се назад да събере сили и отново се хвърли бясно върху вратата. В
промеждутъците между нападенията Йосарян навлече дрехите си. Лучана бе
облякла лятната си рокля в зелено и бяло и я запретваше над кръста си.
Вълна от горчива мъка се надигна в гърдите му, когато той видя Лучана
готова да изчезне завинаги в гащите си. Протегна ръка към нея и я привлече
към себе си, хванал прасеца на вдигнатия й крак. Тя заподскача на куц крак
напред и се притисна до него. Йосарян целуна романтично ушите и
затворените й очи и опипа задната страна на бедрата й. Тя замърка чувствено,
но миг по-късно Джоу Гладника стовари хилавото си тяло върху вратата в
новото отчаяно нападение и едва не повали двамата на пода. Йосарян я
блъсна настрани.
— Vite! Vite!* — смъмри я той. — Облечи си дрехите!
[* Бързо, бързо (фр.) — Б.пр.]
— Какво дрънкаш, дявол да те вземе? — полюбопитствува тя.
— Бързо! Бързо! Не разбираш ли английски? Бързо се облечи!
— Stupido! — изръмжа тя. Vite е на френски, не на италиански. Subito,
subito. Това искаш да кажеш. Subito!
— Si, si. Това искам да кажа. Subito, subito!
— Si, si — отговори тя с готовност и изтича да вземе обувките и обиците
си.
Джоу Гладника бе прекратил нападенията си, за да прави снимки през
затворената врата. Йосарян чуваше как трака блендата на фотоапарата му.
Когато и той, и Лучана бяха готови. Йосарян изчака следващото нападение и
неочаквано дръпна вратата. Джоу Гладника се просна всред стаята като жаба,
която плясва във вода. Йосарян пъргаво го заобиколи, водейки Лучана зад
себе си. Минаха през апартамента и излязоха в коридора. Заподскачаха надолу
по стълбите с весел глъч, смеейки се шумно, докато им секна дъхът, и
блъскаха развеселено главите си една о друга, щом спряха да си починат. Към
края на стълбите срещнаха Нейтли, който се качваше, и престанаха да се
смеят. Нейтли изглеждаше измъчен, мръсен и нещастен. Връзката му беше
изкривена, ризата измачкана и той вървеше с ръце в джобовете. Имаше гузен,
безнадежден вид.
— Какво става с тебе, момче? — запита съчувствено Йосарян.
— Пак съм без пукната пара — отвърна Нейтли с бледа и безумна
усмивка. — Какво ще правя?
Йосарян не знаеше. Плащайки по двадесет долара на час, Нейтли бе
прекарал последните тридесет и два часа с апатичната курва, която
обожаваше, и не му бе останал ни цент от заплатата, нито от едрата сума,
която получаваше всеки месец от богатия си и щедър баща. Това значеше, че
той не може да прекарва времето си с нея. Тя дори не му позволяваше да
върви редом с нея, когато обикаляше по тротоарите и заговаряше други
военни; разяряваше се, щом забележеше, че той я следи от разстояние. Нищо
не му пречеше да се навърта около апартамента й, но не беше сигурно дали тя
си е вкъщи. А тя не му даваше нищо, ако не можеше да плати. За нея полът не
представляваше интерес. Нейтли чувствуваше нужда да бъде уверен, че тя не
прави любов с гадни типове или с някого, когото познава. Капитан Блак
винаги държеше да я купи, когато идваше в Рим, само за да може да измъчва
Нейтли, като му каже, че пак го е турил на милата му, и да го гледа как се
трови, когато му разправя за всичките жестоки безобразия, на които я е
принуждавал.
Лучана бе трогната от отчаяния вид на Нейтли, но веднага отново
прихна в бурен, жизнерадостен смях, щом излезе с Йосарян на заляната от
слънце улица и чу виковете на Джоу Гладника, който ги умоляваше от
прозореца да се върнат и да се съблекат, защото той наистина бил фотограф
от списание „Лайф“. Лучана весело изтича по плочника с високите си бели
обуща с клинообразни токове, като теглеше Йосарян след себе си със същия
жизнерадостен и чистосърдечен устрем, който бе показала в танцувалния
салон предната вечер и през цялото време оттогава. Йосарян я настигна и
тръгна редом с нея, като я прихвана през кръста, докато стигнаха до ъгъла,
където тя се отдели от него. Оправи косата си на огледалцето, което извади от
чантата си, и си сложи червило.
— Защо не ме помолиш да ти позволя да си запишеш името и адреса ми
на лист хартия, та да можеш да ме намериш, когато дойдеш пак в Рим? —
подхвърли тя.
— Защо не ми позволиш да си запиша името и адреса ти на лист хартия?
— съгласи се той.
— Защо? — запита тя войнствено. Устата й внезапно се изкриви в
яростна, подигравателна усмивка и очите й блеснаха гневно. — За да можеш
да го скъсаш на парчета веднага щом си отида?
— Кой иска да го скъса? — протестира смутено Йосарян. — Какво
говориш, дявол да го вземе?
— Ще го скъсаш — настояваше тя. — Ще го скъсаш в момента, когато си
отида, и ще тръгнеш като важна клечка, загдето едно високо, младо, хубаво
момиче като мене, Лучана, ти е позволило да спиш с него и не ти е поискало
пари.
— Колко пари искаш? — запита я той.
— Stupido — извика тя развълнувано. — Не ти искам никакви пари. —
Тропна с крак и вдигна ръка с буен жест, така че Йосарян се уплаши да не би
да го прасне през лицето с голямата си чанта. Вместо да го удари обаче, тя
записа името и адреса си на листче хартия и му го мушна в ръцете. — Ето —
присмя му се язвително тя, като прехапа устната си, за да прикрие лекото й
трепкане. — Не забравяй. Не забравяй да го скъсаш на дребни парченца
веднага щом си тръгна.
След това тя му се усмихна спокойно, стисна му ръката, пошепвайки със
съжаление addio, притисна се до него за миг и после се изправи и си тръгна с
несъзнавано достойнство и грация.
Минута след като тя си бе отишла, Йосарян скъса листчето и тръгна в
обратна посока, чувствувайки се доста важна личност, защото едно хубаво
младо момиче като Лучана бе спало с него и не му бе поискало пари. Беше
много доволен от себе си, докато вдигна глава и огледа столовата в сградата
на Червения кръст и откри, че закусва с десетки и десетки други военни в най-
различни фантастични униформи и тогава изведнъж се озова обграден от
многобройни образи на Лучана — тя се събличаше, обличаше, галеше го и му
държеше бурни речи в розовата риза от изкуствена коприна, с която бе
облечена в леглото и която не искаше да свали. Препеченият резен хляб и
яйцата му приседнаха на гърлото при мисълта за огромната грешка, която бе
направил, като така безсрамно накъса на мънички късчета хартия нейните
дълги, гъвкави, голи, млади, трептящи крайници и така самодоволно я
хвърли от бордюра на тротоара в канавката на улицата. Тя вече ужасно му
липсваше. Толкова много пискливи, безлични хора в униформа имаше в
столовата. Той почувствува настойчиво желание да бъде отново сам с нея,
скочи буйно на крака, изтича навън и тръгна по улицата към апартамента,
търсейки дребните късчета хартия в канавката, но те бяха вече измити от
маркуча на уличния чистач.
Не можа да я намери и вечерта в кабарето на съюзните офицери нито в
задушната, излъскана, хедонистична лудница на черноборсовия ресторант с
неговите широки дървени табли с изискани ястия и чуруликащи ята от живи
и прелестни момичета. Не можа дори да намери ресторанта. Когато отиде да
си легне сам в леглото, той сънува, че пак се мъчи да избяга от флака над
Болоня, а Арфи отново виси над главата му по най-отвратителен начин и се
усмихва надуто, злобно и подло. На сутринта пак обикаля да търси Лучана по
всички френски бюра, които успя да открие, но никой не можеше да разбере
за кого говори и тогава той побягна в ужас, така възбуден, влуден и разстроен,
че просто трябваше да продължи да тича нанякъде, към апартамента, запазен
за редниците, при тумбестата прислужница с лимоненожълтите гащи, която
той завари да бърше прах в стаята на Сноуден на петия етаж, облечена в
обезцветения си кафяв пуловер и дебела тъмна пола. Сноуден беше още жив
по онова време и Йосарян можа да познае, че това беше стаята на Сноуден по
името му, отпечатано с бели букви на синята цилиндрична торба, о която се
препъна на вратата, както летеше към прислужничката, обхванат от някакъв
бяс на творческо отчаяние. Жената го хвана за китките, преди да падне, както
бе залитнал към нея, и просвайки се заднишком на леглото, го дръпна върху
си, гостоприемно го обви в меката си, отпусната, утешителна прегръдка,
вдигнала високо в ръката си като знаме бърсалката за прах, докато широкото
й, животинско, симпатично лице го гледаше нежно с усмивка на предано
приятелство. Чу се плясък на ластик и както лежеше под него, тя смъкна
лимоненожълтите си гащи, без ни най-малко да го обезпокои.
Когато свършиха, той мушна пари в ръката й. Тя го прегърна от
благодарност. И той я прегърна. Тя го сграбчи и отпущайки се отново на
леглото, го дръпна върху себе си. Той отново мушна пари в ръката й, когато
свършиха, и избяга от стаята, преди тя пак да почне да го прегръща от
благодарност. Щом се прибра в апартамента, той събра с най-голяма бързина
багажа си, остави на Нейтли, колкото пари имаше и отлетя за Пианоза с един
снабдителен самолет, за да се извини на Джоу Гладника, загдето му бе
затръшнал под носа вратата на стаята си. Извинението се оказа ненужно, тъй
като Джоу Гладника беше в отлично настроение, когато Йосарян го намери.
Джоу Гладника бе захилен до уши и на Йосарян му призля, когато го видя,
защото в миг разбра какво значеше доброто му настроение.
— Четиридесет полета — обясни охотно Джоу Гладника с глас, станал
лиричен от облекчение и възторг. — Полковникът пак повиши броя на
полетите.
Йосарян беше зашеметен.
— Ами аз имам тридесет и два, дявол да го вземе! Още три, и щях да съм
свободен.
Джоу Гладника вдигна равнодушно рамене.
— Полковникът иска четиридесет полета — повтори той. Йосарян го
блъсна от пътя си и изтича право в болницата.
17
 17
Войникът в бяло
Йосарян изтича право в болницата, твърдо решен да остане там вечно,
но да не извърши и един полет повече от извършените тридесет и два. Десет
дни след като промени решението си и излезе от болницата, полковникът
повиши броя на полетите на четиридесет и пет и Йосарян изтича обратно,
решен да остане в болницата завинаги, но да не извърши ни един полет
повече от шестте, които бе току-що извършил.
Йосарян можеше да изтича в болницата, щом пожелае, поради черния си
дроб и поради очите си. Докторите не можеха да оправят състоянието на
черния му дроб и не можеха да го гледат в очите, щом им кажеше, че страда от
черен дроб. В болницата той прекарваше приятно, стига само да нямаше
някой наистина тежко болен в същото отделение. Нервната му система бе
достатъчно здрава, за да може да преживее маларията или инфлуенцата на
някого другиго почти без никакво неудобство. Можеше да понася
изваждането на сливици у други хора, без да страда от следоперативни болки,
и дори понасяше чужди хернии и хемороиди само с леко гадене и отвращение.
Но това беше почти всичко, което можеше да изтърпи, без да му се догади.
При по-тежки случаи беше готов да побегне. В болницата можеше да си
почине, защото никой не искаше от него да върши нещо. Всичко, което
очакваха от него в болницата, бе или да умре, или да се поправи и тъй като
той си беше в отлично здраве, много лесно беше да се поправи.
Да бъде в болницата, беше по-добре, отколкото да бъде над Болоня или
да лети над Авиньон с Хъпъл, Добз да пилотира, а Сноуден да агонизира в
задната кабина на самолета.
Обикновено вътре в болницата имаше далеч по-малко болни, отколкото
Йосарян виждаше извън нея, и при това в болницата обикновено имаше по-
малко хора, които бяха сериозно болни. Смъртността беше много по-ниска
вътре в болницата, отколкото извън нея, и при това беше много по-
здравословна смъртност. Малцина умираха ненужно. Хората знаеха много по-
добре как да умират в болницата и го правеха много по-изискано и по-редно.
В болницата не можеха да победят смъртта, но безспорно я караха да се държи
прилично. Бяха я научили на добро държане. Не можеха да не я допуснат
вътре, но когато беше вътре, тя трябваше да се държи като дама. В болницата
хората издъхваха с изтънченост и вкус. Там ни най-малко нямаше онази груба,
грозна показност в смъртта, която бе тъй обикновена извън болницата.
Хората не избухваха във въздуха като Крафт или като мъртвеца в
Йосаряновата палатка, нито замръзваха в жарките летни дни, както Сноуден
умря от замръзване, след като избъбри тайната си на Йосарян в задната
кабина на самолета.
— Студено ми е — хленчеше Сноуден. — Студено ми е.
— Хайде, хайде — опитал се бе Йосарян да го успокои. — Хайде, хайде.
Те не се изпаряваха свръхестествено в някой облак като Клевинджър.
Не избухваха, не се превръщаха в съсирена кръв и безформена плът. Не се
давеха и не ги удряше светкавица, не ги осакатяваха машини, не ги смазваха
срутвания. Не ги застрелваха при грабеж, не ги удушаваха при изнасилване, не
ги убиваха с нож в кръчми, не ги съсичаха с брадви родители или деца, нито
умираха скоропостижно при природни бедствия. Никой не умираше от
задушаване. Хората умираха като джентълмени на операционната маса от
загуба на кръв или издъхваха без коментари в кислородни маски. Нямаше
ония фокуси — както ме гледаш, ставам на дим и изчезвам, които бяха
толкова на мода извън болницата, нямаше такива номера — ето ме, няма ме.
Нямаше глад и наводнения. Децата не се задушаваха в люлките си или в
хладилници, нито попадаха под камиони. Никой не умираше, пребит от бой.
Хората не се самоубиваха със светилен газ от готварските си печки, не скачаха
пред влакове в подземната железница, не политаха право надолу с фучене от
хотелски прозорци като инертна маса с ускорение шестнадесет фута в
секунда, за да паднат с ужасен плясък на плочника и да умрат по
отвратителен начин пред очите на всички, проснати като вълнен чувал, пълен
с космат ягодов сладолед, с изкривени пръсти на краката и кръвта им да се
лее наоколо.
Преценявайки всички страни на живота в болницата, Йосарян често я
предпочиташе, макар че и там имаше неудобства. Прислугата беше често
досадна, редът (ако човек го съблюдава) доста ограничаваше болните и
управата прекалено много се бъркаше в личните им работи.
Тъй като се случваше в болницата да има и болни, той не можеше
винаги да разчита на оживена младежка компания в своето отделение и при
това развлеченията не бяха винаги интересни. Принуден беше да признае, че с
продължаването на войната и колкото повече се приближаваше човек до
фронта, толкова по-неприятни ставаха болниците, качеството на гостите се
влошаваше най-ясно в самата бойна зона, където последиците на
процъфтяващите военновременни условия веднага биеха на очи. Колкото по-
дълбоко навлизаше Йосарян в бойната зона, толкова по-болни ставаха хората,
докато най-после последния път се яви и войникът в бяло, чието състояние не
можеше да се влоши, без той да умре, което впрочем скоро стана.
Войникът в бяло беше построен изцяло от марля, гипс и един
термометър, но термометърът беше просто украшение, което сестра Крамър
и сестра Дъкет закрепваха всяка сутрин и всеки следобед в празната, тъмна
дупка в превръзките над устата му до онзи следобед, когато сестра Крамър
погледна термометъра и откри, че войникът е мъртъв. Сега, когато Йосарян
си спомняше миналото, струваше му се, че не бъбривият тексасец, а по-скоро
сестра Крамър беше убила войника в бяло; ако тя не бе погледнала
термометъра и не бе съобщила какво е открила, войникът в бяло можеше още
да си лежи жив, както бе лежал там през цялото време, покрит с гипс и марля,
с двата си неподвижни крака, странно вдигнати нагоре от хълбоците, и двете
си ръце, странно завързани отвесно — четири обемисти крайника в гипсови
отливки, четири странни, безполезни крайника, издигнати във въздуха с
опънати жици и фантастично дълги оловни тежести, провиснали мрачно над
него. Какъв живот е било да лежи така, но това беше единственият живот,
който той имаше, и Йосарян чувствуваше, че решението да му се тури край
едва ли е трябвало да бъде взето от сестра Крамър.
Войникът в бяло приличаше на навит бинт с дупка отгоре или на
отчупен каменен блок със стърчаща от него цинкова тръба, захвърлен в някое
пристанище. Останалите пациенти в отделението освен тексасеца почнаха да
странят от него с някакво жалостиво отвращение още щом го зърнаха на
сутринта, след онази нощ, когато го бяха вмъкнали тайно в залата. Те се
събираха със сериозни лица в най-далечното ъгълче на отделението,
неприязнено клюкарствуваха със снишени гласове за негова сметка,
възмущаваха се от присъствието му като от някакво страхотно бреме и
негодуваха злобно срещу отвратителната истина, за която той ясно им
напомняше. Те споделяха общия страх, че той може да почне да стене.
— Не знам какво ще направя, ако започне да стене — вайкаше се окаяно
елегантният млад боен пилот със златистите мустаци. — Значи ще стене и
през нощта, понеже не може да види колко е часът.
Никакъв звук не се чу от войника в бяло през всичкото време, докато
беше там. Неравната кръгла дупка над устата му беше дълбока и
смолисточерна — не се виждаше никаква част от устни, зъби, небце или език.
Единственият, който изобщо се приближаваше достатъчно, за да го погледне,
беше дружелюбният тексасец; той идваше достатъчно близо по няколко пъти
на ден да побъбри с него; да му каже, че порядъчните хора трябва да имат
повече гласове на изборите, като започваше всеки разговор с неизменния
поздрав: „Какво ще кажеш, момче? Как караш?“ Останалите, облечени в
униформени халати от кафяво кадифе и оръфани фланелени пижами,
избягваха и двамата и се питаха мрачно кой е войникът в бяло, защо е тук и
как ли наистина изглежда под гипсовата обвивка.
— Добре е, казвам ви — докладваше им тексасецът насърчително след
всяко от своите светски посещения. — Дълбоко в себе си той е порядъчно
момче. Просто се чувствува малко плах и несигурен, защото не познава никого
тук и не може да говори. Защо всички вие не отидете до самия него и не му се
представите? Нищо няма да ви направи.
— Какво говориш, дявол да те вземе? — запита Дънбар. — Разбира ли
какво му говориш?
— Сигурно разбира какво му говоря. Той не е глупав. У него всичко е в
ред.
— Може ли да те чуе?
— Ами не знам дали може да ме чуе, но съм сигурен, че разбира какво му
говоря.
— Движи ли се изобщо оная дупка над устата му?
— Ех, какъв е този глупав въпрос? — запита смутено тексасецът.
— Как можеш да познаеш дали диша, ако тая дупка никога не се движи?
— Как можеш да знаеш, че е мъж?
— Има ли тампони на очите си под превръзката на лицето?
— Шават ли изобщо пръстите на краката му или върховете на пръстите
на ръцете му?
Тексасецът отстъпи назад още по-смутен.
— Ама какви са тези глупави въпроси? Вие, момчета, да не сте се нещо
побъркали? Защо просто не отидете при него да се запознаете? Той е
истински мило момче, казвам ви.
Войникът в бяло повече приличаше на стерилизирана и натъпкана със
слама мумия, отколкото на истински мило момче. Сестра Дъкет и сестра
Крамър го поддържаха чист и спретнат. Често четкаха превръзките му с малка
метличка, търкаха и миеха със сапунена вода гипсовите отливки на ръцете,
краката, рамената, гърдите и таза му. Използувайки една кръгла тенекиена
кутия с прах за излъскване на метали, те придаваха матов блясък на сивата
цинкова тръба, която се издигаше от гипсовата обвивка на слабините му. По
няколко пъти на ден бършеха с влажни кърпи праха от тънките черни гумени
тръбички, които влизаха и излизаха от двата големи запушени буркана —
единият от тях висеше на стойка до леглото и от него постоянно капеше
течност в ръката му през един прорез в превръзките, докато в другия, който
бе поставен на пода и почти не се виждаше, се събираше течността от
цинковата тръба, стърчаща от слабините му. И двете сестри непрестанно
излъскваха двата буркана. Гордееха се с тази домакинска работа. По-
прилежна от двете беше сестра Крамър, добре сложена, хубавичка, безполова
девойка със здраво, неприветливо лице. Сестра Крамър имаше сладко носле и
лъчисто, цъфтящо лице, осеяно с прелестни пръски от очарователни лунички,
които Йосарян ненавиждаше. Тя беше дълбоко трогната от войника в бяло.
Добродетелните й, бледосини, подобни на чаени чинийки очи се наливаха с
огромни сълзи при най-неочаквани случаи и вбесяваха Йосарян.
— А как, дявол да го вземе, изобщо знаете, че той е вътре? — попита я
той.
— Да не смеете да ми говорите така — отговори тя възмутено.
— Е, кажете, как знаете? Вие дори не знаете дали наистина е той.
— Кой?
— Онзи, когото смятат, че е в тези превръзки. Може би всъщност вие
плачете за някого другиго. И как изобщо знаете, че е жив?
— Какви ужасни неща говорите! — възкликна сестра Крамър. — Я си
вървете в леглото и престанете да си правите шеги с него.
— Аз не си правя шеги. Всеки може да бъде вътре. Доколкото знам, може
да бъде дори и Мъд.
— Какво говорите? — каза умолително сестра Крамър с разтреперан
глас.
— Може би мъртвецът е именно там.
— Какъв мъртвец?
— В палатката си имам един мъртвец, когото никой не може да
изхвърли. Той се казва Мъд.
Лицето на сестра Крамър побледня и тя отчаяно се обърна за помощ
към Дънбар.
— Накарайте го да престане да говори такива неща — помоли го тя.
— Може би вътре няма никой — подхвърли услужливо Дънбар. — Може
би просто са изпратили превръзките само за шега.
Тя се отдръпна разтревожено от Дънбар.
— Вие сте луд! — извика тя, като погледна умолително. — И двамата
сте луди.
Тогава се появи сестра Дъкет и прогони всички към леглата им, докато
сестра Крамър смени запушените буркани на войника в бяло. Да се сменят
бурканите не беше никак трудно, тъй като същата бистра течност все отново
и отново почваше да капе обратно в тях без някаква видима загуба. Когато
бурканът, който се изливаше във вътрешната страна на лакътя му, почти се
изпразнеше, бурканът на пода почти се напълваше и тогава откачваха и двата
от съответните тръбички и бързо ги разменяха, така че течността можеше да
почне отново да капе в него. Смяната на бурканите не представляваше
никаква неприятност за никого освен за хората, които гледаха как ги сменят
горе-долу всеки час и които бяха слисани от тази процедура.
— Защо не свържат двата буркана направо един с друг, като отстранят
посредника? — запита артилерийският капитан, с когото Йосарян бе
престанал да играе шах. — За какъв дявол им е нужен?
— Питам се какво ли е направил, за да го заслужи? — завайка се
офицерският кандидат (той страдаше от малария, защото един комар го бе
ухапал по задника), след като сестра Крамър погледна термометъра и откри,
че войникът в бяло е мъртъв.
— Ходил е на война — предположи пилотът на изтребител със
златистите мустаци.
— Всички отидохме на война — възрази Дънбар.
— Тъкмо това искам да кажа — продължи маларичният офицерски
кандидат. — Но защо той? Изглежда, че няма никаква логика в тази система
на награди и наказания. Вижте какво се случи с мен. Ако бях пипнал сифилис
или трипер заради петте минути удоволствие на плажа, вместо да ме ухапе
комар, аз бих могъл да видя в това някаква справедливост. Но малария?
Малария? Кой може да нарече маларията последица от разврат?
Офицерският кандидат поклати глава, вцепенен от изумление.
— А какво да кажа аз? — рече Йосарян. — В Маракеш една вечер излязох
от палатката, за да си купя бонбони, и пипнах трипер от едно момиче от
Женския спомагателен корпус, която не бях виждал дотогава — подсвирна ми
и ме отведе в храстите. Наистина ми се ядяха бонбони, но кой би се отказал от
такъв случай?
— Май и аз по същия начин загазих с трипер — съгласи се офицерският
кандидат. — Но все още имам малария, която е била за някого другиго.
Веднъж поне да видя тия неща оправени, всеки да получи точно това, което
заслужава. Това може да ми вдъхне доверие в света.
— Аз пък имам триста хиляди долара, които са за другиго — призна
младият елегантен пилот на изтребител със златистите мустаци. —
Безделнича, откакто съм се родил. Изкарах с хитрини и основното училище, и
университета, и почти всичко, което съм правил досега, е било да свалям
хубави момичета, които си мислят, че от мен ще излезе добър съпруг. Изобщо
нямам никаква амбиция. След войната искам да направя само едно нещо — да
се оженя за някое момиче, което има повече пари от мен, и да правя любов с
куп хубави момичета. Триста хиляди долара са ми били завещани, преди да се
родя, от дядо ми, който натрупал състояние, като търгувал в международен
мащаб. Знам, че не заслужавам това богатство, но да пукна, ако го върна.
Питам се кому ли принадлежи всъщност.
— Може би принадлежи на баща ми — предположи Дънбар. — Той цял
живот е бухал здравата и никога не е могъл да спечели достатъчно пари да
издържа сестра ми и мен в университета. Той умря, така че можеш да
задържиш парите.
— Ама само да можем да открием кому се пада моята малария, тогава ще
знаем къде сме. Не че имам нещо против маларията. Все ми е едно дали ще се
измъкна от строя заради малария или заради нещо друго. Само дето
чувствувам, че е извършена несправедливост. Защо аз да имам маларията на
някого другиго, а ти да получиш моя трипер?
— Освен твоя трипер аз имам и още нещо — каза му Йосарян. — Заради
твоя трипер трябва да продължа да летя, докато ме убият.
— Още по-зле. Каква справедливост има в това?
— Преди две седмици имах един приятел, Клевинджър се казваше,
който намираше, че това е много справедливо.
„Това е най-висшата форма на справедливост — тържествуваше тогава
Клевинджър, като пляскате с ръце и се смееше весело. — Не мога да не
направя сравнение с «Иполит» на Еврипид, където ранната разпуснатост на
Тезей е вероятно причината за аскетизма на сина, и това довежда до
трагедията, която тласка всички към гибел. Ако тази случка с момичето от
Спомагателния корпус не те научи на нищо друго, поне ще те научи, че
половата безнравственост води към зло.“ „Ще ме научи, че бонбоните водят
към зло.“ „Не можеш ли да разбереш, че и ти все пак имаш известна вина за
неприятното положение, в което се намираш? — продължаваше Клевинджър
с неприкрито удоволствие. — Ако не беше лежал десет дни в болницата,
когато бяхме в Африка, щеше да изкараш двадесет и петте си бойни полета
навреме и щяха да те пратят у дома ти, преди да убият полковник Невърз и да
го замести полковник Каткарт.“
„А какво ще кажеш за себе си? — бе отговорил Йосарян. — Ти не пипна
трипер в Маракеш, а и ти си в същото положение.“
„Не знам — призна си Клевинджър с престорена нотка на загриженост.
— Предполагам, че някога съм извършил нещо много лошо.“
— Наистина ли вярваш в това?
Тогава Клевинджър се бе изсмял: „Не, разбира се. Просто обичам да те
закачам малко.“
Имаше прекалено много опасности, за които Йосарян трябваше да
държи сметка. Например имаше Хитлер, Мусолини и Тожо и те с всички сили
се стремяха да го убият. Имаше лейтенант Шайскопф с неговия фанатизъм за
паради, имаше шишкавият полковник с неговите дебели мустаци и
фанатизъм за възмездие; те и двамата искаха да го убият. Имаше Апълби,
Хавърмайър, Блак и Корн. Имаше сестра Крамър и сестра Дъкет, които —
Йосарян беше почти сигурен — желаеха да го видят мъртъв, имаше и
тексасецът, и човекът от контраразузнаването, за които той не се съмняваше,
че желаят смъртта му. Имаше бармани, зидари и кондуктори по целия свят,
които желаеха смъртта му, имаше земевладелци и наематели, предатели и
патриоти, привърженици на линча, кръвопийци и лакеи и те всички го
дебнеха да го пречукат. Това беше тайната, която Сноуден му бе издал при
полета срещу Авиньон — че те всички са се заели да го очистят; и Сноуден бе
залял с кръвта си цялата задна кабина на самолета.
Има лимфни жлези, които могат да го пратят на онзи свят. Има бъбреци,
обвивки на нерви и разни телца. Има тумори в мозъка. Има болестта на
Ходжкин, има левкемия и амиотрофна латерална склероза. Има плодородни
червени ливади от епителни тъкани, които могат да хванат и отгледат нежно
някоя ракова клетка. Има болести на кожата, болести на костите, болести на
белия дроб, болести на стомаха, болести на сърцето, кръвта и артериите. Има
болести на главата, болести на врата, болести на гърдите, болести на червата,
на чатала. Има дори болести на краката. Има милиарди съзнателни телесни
клетки, които подобно на неми животни денонощно окисляват разни
вещества и вършат сложната работа да поддържат живота и здравето му и
всяка една от тях е потенциален изменник и враг. Болестите са толкова много,
че е нужно да имаш действително болен ум, за да мислиш за тях така често,
както Йосарян и Джоу Гладника.
Джоу Гладника съставяше списъци от смъртоносни болести и ги
подреждаше по азбучен ред, за да може незабавно да намери онази, за която
искаше да се тревожи. Много се разстройваше, когато запишеше някоя от тях
не на мястото й или не можеше да прибави нова болест към списъка; тогава
изтичваше, облян в студена пот, при доктор Данийка за помощ.
— Дай му тумора на Юинг — съветваше Йосарян доктор Данийка, който
идваше да се посъветва с него как да се справи с Джоу Гладника — и прибави
към него меланома. Джоу Гладника харесва бавноразвиващи се болести, обаче
още повече обича скоротечните.
Доктор Данийка не беше никога чувал нито за едната, нито за другата.
— Как успяваш да задържиш в ума си толкова много болести? — питаше
той с уважение като към колега.
— Научавам за тях в болницата, като чета „Рийдърз дайджест“.
Имаше толкова болести, от които Йосарян се плашеше, че понякога се
изкушаваше да постъпи на сериозно в болницата и да прекара останалата
част от живота си излегнат под кислородна маска с цял екип специалисти и
болнични сестри, които да седят двадесет и четири часа на денонощие от
едната страна на леглото му, чакайки да се повреди нещо у него, и поне един
хирург с нож в ръка от другата страна, готов да скочи напред и да почне да
реже веднага щом стане необходимо. Аневризъм например, как иначе биха
могли да го спасят от аневризъм на аортата? Йосарян се чувствуваше много
по-сигурен в болницата, отколкото извън нея, макар че мразеше хирурга и
ножа му повече от всичко друго на света. В болницата той би могъл да почне
да пищи и хората поне да изтичат да се опитат да му помогнат; извън
болницата биха го хвърлили в затвора, ако почнеше да пищи заради онези
неща, за които смяташе, че всички би трябвало да пищят, или пък ще го
пратят в болница. Едно от нещата, за които той искаше да почне да пищи,
беше ножът на хирурга, който почти сигурно чакаше и него, и всички други,
които живееха достатъчно дълго, преди да умрат. Често се питаше как би
разпознал първата тръпка, зачервяване, бодеж, болка, повръщане, кихане,
петно, отпуснатост, промяна в гласа, загубване на равновесието или
изневеряване на паметта — признаци, възвестяващи неизбежното начало на
неизбежния край.
Той също се страхуваше, че доктор Данийка пак ще откаже да му
помогне, когато отиде при него, след като скочи през прозореца на кабинета
на майор Майор, и се оказа прав.
— Мислиш ли, че има за какво да се страхуваш? — запита доктор
Данийка, вдигайки своята отпусната на гърдите деликатна, безупречна,
тъмна глава, за да хвърли за миг раздразнен поглед към Йосарян със
сълзливите си очи. — А какво да кажа аз? Моите ценни лекарски способности
ръждясват тук на този гаден остров, докато други лекари си нареждат
работите. Да не мислиш, че ми е приятно да седя тук ден след ден и да
отказвам да ти помогна. Не бих възразявал толкова много, ако можех да
откажа да ти помогна в Щатите или на някое друго място, като например в
Рим. Но да ти казвам „не“ тук не е лесно за мен.
— Тогава престани да казваш „не“. Прехвърли ме в земния персонал.
— Не мога да те прехвърля — измънка доктор Данийка. — Колко пъти
трябва да ти казвам това!
— О, можеш. Майор Майор ми каза, че ти си единственият човек в
ескадрилата, който може да ме прехвърли.
Доктор Данийка бе потресен.
— Майор Майор ти каза това? Кога?
— Когато го съборих в канавката.
— Майор Майор ти каза това? В канавката?
— Каза ми го в кабинета си, след като излязохме от канавката и
скочихме вътре. Каза ми да не казвам никому, че ми е казал, та затова не го
раздрънквай.
— О, този мръсен интригант и лъжец! — извика доктор Данийка. — Той
беше длъжен да не казва никому. Каза ли ти, че мога да те прехвърля?
— Просто като попълниш едно малко листче, да напишеш, че съм пред
нервен колапс, и да го изпратиш в щаба на дивизията. Доктор Стъбз
постоянно прехвърля хора в земния персонал, защо и ти да не можеш?
— И какво става с тия хора, след като Стъбз ги прехвърли? — възрази
доктор Данийка с насмешлива усмивка. — Веднага пак отиват в строя, нали? И
той се озовава право в лайната. Разбира се, че мога да те прехвърля, като
попълня едно листче, в което да кажа, че си негоден за бойни полети. Обаче
има една засечка.
— Параграф 22 ли?
— Разбира се. Ако те изтегля от строева служба, щабът на дивизията
трябва да одобри моето решение, а щабът няма да го одобри. Пак ще те
върнат на строева служба и тогава къде отивам аз? Вероятно на път за Тихия
океан. Не, благодаря. Няма да рискувам заради тебе.
— Но си заслужава да опиташ? — настояваше Йосарян. — Толкова ли е
хубаво в Пианоза?
— Ужасно е в Пианоза. Но все пак е по-добре, отколкото в Тихия океан.
Не бих имал нищо против да ме пратят в някое цивилизовано място, където
да мога да изкарвам по някой долар с аборти от време на време. Но в Тихия
океан има само джунгла и мусони. Ще изгния там.
— И тука гниеш.
Доктор Данийка кипна сърдито:
— Тъй ли? Е, поне ще изляза жив от войната, а това е много повече,
отколкото ще спечелиш ти.
— Та тъкмо това ти казвам и аз, дявол да го вземе! Моля те да ми
спасиш живота.
— Не е моя работа да спасявам живота на хората — възрази навъсено
доктор Данийка.
— А каква ти е работата?
— Не знам каква ми е работата. Всичко, на което са ме учили, беше да
съблюдавам етиката на нашата професия и никога да не свидетелствувам
против друг лекар. Слушай. Ти си мислиш, че само твоят живот е в опасност. А
какво да кажа аз? Ония двама шарлатани, които съм оставил да работят в
амбулаторната палатка, все още не могат да открият какво не е в ред у мене.
— Може би е туморът на Юинг? — измърмори Йосарян хапливо и
подигравателно.
— Настина ли мислиш така? — възкликна уплашено доктор Данийка.
— О, не знам — отговори нетърпеливо Йосарян. — Знам само, че вече
няма да участвувам в бойни полети. Няма да ме застрелят, нали? Изкарал съм
петдесет и един.
— Защо поне не изкараш петдесет и пет, преди да вземеш решение? —
посъветва го доктор Данийка. — С твоето клинчене никога няма поне веднъж
да изкараш определения брой полети.
— Как, по дяволите, мога да го изкарам? Полковникът винаги повишава
броя, щом го наближа.
— Никога не изкарваш всички полети, защото все тичаш в болницата
или в Рим. Ти би имал много по-сериозни основания, ако изкараш петдесет и
пет и тогава откажеш да летиш. Тогава аз може би ще видя какво мога да
направя.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Какво обещаваш?
— Обещавам, че може би ще помисля какво да направя, за да ти помогна,
ако изкараш петдесет и петте полета и ако накараш Макуот да впише отново
името ми в книгата за полетите, така че да мога да получа пари за прелетени
часове, без да се качвам в самолет. Страх ме е от самолети. Чете ли за онази
самолетна злополука в Айдахо преди три седмици? Шест души убити. Ужасно
нещо. Не разбирам защо искат да изкарам четири часа летене всеки месец, та
тогава да ми платят за прелетени часове. Нямам ли достатъчно грижи и без
това, та трябва да се тревожа да не умра при самолетна катастрофа?
— И мен ме тревожат самолетните катастрофи — каза му Йосарян. — Ти
не си единственият.
— Да, ама мен ме тревожи и туморът на Юинг — похвали се доктор
Данийка. — Мислиш ли, че затова носът ми е постоянно запушен и че винаги
ми е студено? Провери пулса ми.
Туморът на Юинг и меланомата тревожеха също и Йосарян. Отвсякъде
го дебнеха катастрофи, тъй многобройни, че не можеше да ги преброи. Когато
размишляваше за многото болести и потенциални злополуки, които го
заплашваха, той направо се смайваше, задето е успял да оцелее досега, и то в
добро здраве. Това бе същинско чудо. Всеки ден, който идваше, беше истински
опасен полет срещу смъртта. И въпреки тях бе живял двадесет и осем години.
18
 Войникът, който виждаше всичко двойно
Йосарян дължеше доброто си здраве на упражненията, чистия въздух,
задружната работа и доброто спортуване; и за първи път Йосарян откри
болницата само за да се отърве от всички тях. Когато един следобед
офицерът, завеждащ физическото възпитание в Лауъри Фийлд, заповяда на
всички да се строят за гимнастика, редник Йосарян, вместо да влезе в строя, се
представи в амбулаторията, оплаквайки се от болки в дясната страна.
— Разкарай се — каза дежурният доктор, който решаваше
кръстословица.
— Не можем да го разкараме — каза ефрейторът. — Има ново
нареждане за оплакващи се от коремни болки. Трябва да ги държим пет дни
под наблюдение, защото много от тях умират, след като ги разкараме.
— Добре — измърмори недоволно докторът. — Дръж го пет дни под
наблюдение и след това го разкарай.
Прибраха дрехите на Йосарян и го сложиха в едно отделение, където
той беше много щастлив, когато никой наблизо не хъркаше. На сутринта един
услужлив английски стажант-лекар влезе неочаквано да го запита как е
черният му дроб.
— Струва ми се, че апендиксът ми ме мъчи — каза му Йосарян.
— Апендиксът ви не е в ред — заяви англичанинът със самодоволен
авторитет. — Ако апендиксът ви е възпален, можем да го извадим и скоро-
скоро да ви върнем в строя. Но елате при нас с чернодробни оплаквания и ще
можете да ни мамите със седмици. Виждате ли, за нас черният дроб е голяма,
страшна тайна. Ако някога сте яли черен дроб, ще разберете какво искам да
кажа. Днес ние сме достатъчно сигурни, че черният дроб съществува, и имаме
доста добра представа какво върши, когато върши това, което трябва да
върши. Извън това ние сме в мрак. В края на краищата какво е черният дроб?
Баща ми например умря от рак на черния дроб и през целия си живот, до
момента на смъртта си, не е бил болен нито един ден. Никога не е
почувствувал да го прещрака нещо. От една страна, това беше много лошо,
тъй като мразех баща си. Изпитвах страст към майка ми, нали разбирате?
— Защо английски военен лекар е на служба тук? — пожела да узнае
Йосарян.
Офицерът се изсмя.
— Ще ви обясня всичко, като ви видя утре сутрин. И хвърлете тази
торба с лед, преди да умрете от пневмония.
Йосарян не го видя никога вече. Това беше една от най-симпатичните
черти на всички доктори в болницата; той никога не видя нито един от тях
повторно. Те идваха и си отиваха, просто изчезваха. На следния ден вместо
английския стажант-лекар пристигнаха доктори, които той никога не бе
виждал, и почнаха да го разпитват за апендикса му.
— Нищо му няма на моя апендикс — осведоми ги Йосарян. — Докторът
вчера каза, че всичко е от черния ми дроб.
— Може би е от черния дроб — отговори побелелият офицер, който
завеждаше отделението. — Какво показва кръвната картина?
— Не е правена кръвна картина.
— Да му се направи веднага. Не можем да си позволим да рискуваме с
пациент в такова състояние. Не трябва да падне отговорността върху нас, в
случай че умре. Той записа нещо на листа, закачен с кламер за една подложка,
и се обърна към Йосарян:
— Междувременно продължавайте да държите торбичката с лед на
корема си. Това е много важно.
— Нямам торбичка с лед.
— Е, тогава трябва да си сложите. Тук някъде трябва да има торбичка с
лед. И веднага обадете някому, ако болката стане непоносима.
Десет дни по-късно нова група доктори донесе лоши новини на
Йосарян: той бил в отлично здраве и трябвало да бъде изписан. Спаси го в
последния миг един пациент от другата страна на пътеката, който започна да
вижда всичко двойно. Без всякакво предупреждение пациентът седна в
леглото си и изкрещя:
— Виждам всичко двойно!
Една болнична сестра изпищя и един санитар припадна. Доктори се
притекоха от всички страни, носейки игли, лампички, тръбички, гумени
чукчета и подобни на гребени инструменти с трептящи зъбци. Докараха
сложни апарати на колелца. Тялото на пациента не стигаше за толкова хора,
специалистите се блъскаха грубо и сърдито на опашката и рязко викаха на
колегите си отпред да дадат възможност и на тях да се доближат. Един
полковник с широко чело и очила с рогови рамки бързо постави диагноза.
— Менингит е — извика той натъртено, като махаше с ръка, за да върне
назад останалите. — Макар че и Господ вижда, че няма ни най-малко
основание да се мисли така.
— Тогава защо избрахте менингит? — запита един майор и се закикоти
сладко. — Защо не, да речем, остър нефрит?
— Защото съм специалист по менингити, затова. Защото не съм
специалист по остри нефрити — възрази полковникът. — И няма да го
отстъпя без борба на никого от вас, които кълвете бъбреци. Аз пристигнах
пръв.
Накрая всички доктори постигнаха съгласие. Съгласиха се, че нямат
представа от какво страда войникът, който вижда всичко двойно, откараха го
на количка в една стая в коридора и поставиха под карантина за две седмици
всички останали в отделението.
Празникът на благодарността дойде и мина, докато Йосарян беше още в
болницата. Единственото лошо нещо по време на празника беше пуйката,
която им сервираха на обед, но дори и тя беше доста добра. Това беше най-
разумното чествуване на празника в живота му досега и той тайно положи
клетва в бъдеще винаги да прекарва Празника на благодарността в тихото
убежище на някоя болница. Но още на следната година той наруши святата си
клетва, като прекара празника в една хотелска стая, водейки интелектуални
разговори с жената на лейтенант Шайскопф, която за случая бе сложила
кучешката марка за самоличност на Дори Дъз и която с надути, изтъркани
фрази го поучаваше и мъмреше, загдето гледа така равнодушно и цинично на
Празника на благодарността, макар че и тя самата също като него не вярвала
в Бога.
— Сигурно съм не по-малко атеистка от тебе — теоретизираше тя с
явно самохвалство. — Но дори аз смятам, че има много неща, за които трябва
да бъдем благодарни, и че не би трябвало да се срамуваме да покажем
благодарността си.
— Посочи едно-единствено нещо, заради което трябва да бъда
благодарен подразни я той без особен интерес.
— Ами… — Жената на лейтенант Шайскопф се замисли и за миг замълча
колебливо, докато обмисли отговора си. — Заради мен.
— Е, хайде, хайде — присмя й се той.
Тя вдигна вежди изненадано.
— Не си ли благодарен, че ме имаш? — попита тя. Намръщи се кисело,
гордостта й бе уязвена. — Не съм толкова примряла да правя любов с тебе,
нали знаеш — каза му тя с чувство на хладно достойнство. — Мъжът ми
командува цяла ескадрила курсанти, които безкрайно ще се радват да правят
любов с жената на командира си само защото това им се вижда по-пикантно.
Йосарян реши да промени темата на разговора.
— Сега променяш темата на разговора — възрази той дипломатично. —
Ловя се на бас, че мога да посоча по две неща, поради които човек се чувствува
нещастен, срещу всяко нещо, за което казваш, че трябва да сме благодарни.
— Бъди благодарен, че ме имаш — настояваше тя.
— Благодарен съм, гълъбче. Но съм също и дяволски нещастен, че не
мога още веднъж да имам Дори Дъз. Или стотиците други момичета и жени,
които ще видя и пожелая през краткия си живот и с които няма да мога да
легна нито веднъж.
— Бъди благодарен, че си здрав.
— Ядосвай се, че няма винаги да бъдеш здрав.
— Радвай се дори, че си жив.
— Трови се при мисълта, че един ден ще умреш.
— Но нещата могат да вървят много по-зле! — извика тя.
— Но биха могли да вървят безкрайно по-добре — отговори той
разгорещено.
— Ти посочваш само едно нещо — възмути се тя. — А каза, че можеш да
посочиш две.
— И не ми казвай, че Бог действува по тайнствени пътища — продължи
Йосарян, без да обръща внимание на възражението й. — Няма нищо
тайнствено тука. Той изобщо не действува. Просто си играе. Или пък ни е
напълно забравил. За какъв бог ми говорите вие всички — един дръвник,
един недодялан, некадърен, празноглав, надут дървеняк и селяндур. Боже
Господи, какво уважение може да имате към едно върховно същество, което
намира за необходимо да включи в божественото си сътворение явления като
храчки и наядени зъби? Каква мисъл, дявол да го вземе, се е въртяла в
неговия извратен, зъл, мръсен ум, когато е отнел на старите хора
способността да владеят дебелото си черво? Защо, по дяволите, изобщо е
създал болките?
— Болките? — Жената на лейтенант Шайскопф се нахвърли
победоносно на думата „болки“. — Болките са полезни симптоми. Болките ни
предупреждават за опасности, които заплашват тялото ни.
— А кой е създал опасностите? — запита Йосарян. Той се изсмя
язвително. — О, той наистина е проявил милост към нас, когато е създал
болките! Защо не е употребил някакъв звънец, за да ни предупреди, или
някой от небесните си хорове? Или някаква система от сини и червени
неонови лампички точно в средата на челото на всеки човек? Всеки
фабрикант на автоматични грамофони, който има за две пари ум, би могъл да
направи нещо подобно. Защо Господ да не може?
— Хората щяха да изглеждат много глупави, ако се разхождаха с
червени неонови лампички на челото.
— Те, разбира се, изглеждат прекрасни сега, когато се гърчат в агония
или са затъпени от морфин, нали? Какъв колосален, безсмъртен некадърник!
Когато вземеш предвид благоприятния случай и мощта, която е притежавал,
за да свърши цялата работа, и после погледнеш тая глупава, грозна каша,
която е забъркал, неговата очевидна некадърност е почти потресаваща. Явно
е, че никога не се е разписвал на ведомост. Ами че никой бизнесмен, който се
уважава, не би взел такъв мърляч дори за разсилен!
Лицето на жената на лейтенант Шайскопф бе добило пепелив цвят от
възмущение и тя го гледаше втренчено и разтревожено.
— Ти не би трябвало да говориш така за него, мили — предупреди го тя
неодобрително с тих и неприязнен глас. — Той може да те накаже.
— Не ме ли наказва достатъчно и сега? — изсумтя злобно Йосарян. —
Знаеш ли, не трябва да оставим да му се размине безнаказано всичкото зло,
което ни е причинил. Някой ден ще ми плати за всичко. Знам кога. Когато
дойде Страшният съд. Да, него ден ще застана доста наблизо, за да мога да се
пресегна, да сграбча това селяндурче за врата и…
— Млъкни! Млъкни! — изпищя внезапно жената на лейтенант
Шайскопф и го заблъска несръчно по главата с юмруци. — Млъкни!
Йосарян вдигна ръка и се сниши, за да се защити от ударите, докато тя,
изпаднала в женска ярост, го удряше в течение на няколко секунди. После
решително я хвана за китките и леко я притисна на леглото.
— Защо, дявол да го вземе, се вълнуваш толкова? — попита я той с тон
на весело разкаяние. — Мислех, че не вярваш в Бога.
— Не вярвам — проплака тя и се обля в сълзи. — Но онзи бог, в който не
вярвам, е добър бог, справедлив бог, милостив бог. Той не е такъв зъл и
глупав бог, какъвто го изкарваш.
Йосарян се изсмя и пусна ръцете й.
— Нека си разрешим взаимно по-голяма верска свобода — предложи й
любезно той. — Ти няма да вярваш в който си искаш бог, и аз няма да вярвам в
който си искам бог. — Спогодихме ли се?
Това беше най-нелогичният Празник на благодарността, който той си
спомняше да е празнувал някога, и мислите му се върнаха с копнеж към
спокойната четиринадесетдневна карантина в болницата предната година, но
дори и тази идилия бе завършила на трагична нота — той беше още в добро
здраве, когато карантинният период изтече и му казаха, че ще го изпишат и
пратят на война. Когато чу лошата новина, Йосарян седна на леглото си и
изкрещя:
— Виждам всичко двойно.
В отделението отново избухна суматоха. Докторите изтичаха, от всички
посоки към него и го обградиха в такъв тесен кръг, за да го изследват, че той
усещаше как множеството носове дишат неприятно върху различните
участъци на тялото му.
Почнаха да навират в очите и ушите му малки снопчета светлинни лъчи,
нападнаха краката и ходилата му с гумени чукчета и трептящи вилки,
изтеглиха кръв от вените му, вдигаха разни предмети, които им бяха подръка,
за да ги гледа в периферията на зрителното си поле.
Шефът на тази група доктори беше един изпълнен с чувство за
собствено достойнство внимателен господин, който вдигна един пръст право
пред Йосарян и запита:
— Колко пръста виждате?
— Два — каза Йосарян.
— Колко пръста виждате сега? — попита докторът, като вдигна два
пръста.
— Два — каза Йосарян.
— А колко сега? — попита докторът, без да вдигне нито един пръст.
— Два — каза Йосарян.
Цялото лице на доктора засия от усмивка.
— Дявол да го вземе, право казва — заяви той тържествуващо. —
Наистина вижда всичко двойно!
Откараха Йосарян върху носилка на колелца в стаята, където лежеше
другият двойник, който виждаше всичко двойно, и карантинираха останалите
болни в отделението за още петнадесет дена.
— Виждам всичко двойно! — извика войникът, който виждаше всичко
двойно, когато докараха Йосарян в стаята му.
— Виждам всичко двойно! — му извика Йосарян също така
гръмогласно, като му намигна тайно.
— Стените! Стените! — извика другият войник. — Бутнете стените
назад!
— Стените! Стените! — извика Йосарян. — Бутнете стените назад!
Един от докторите се престори, че бута стените назад.
— Достатъчно далече ли е сега?
Войникът, който виждаше всичко двойно, кимна уморено и отново се
отпусна на леглото си. Йосарян също кимна уморено, като гледаше даровития
си другар по стая с голямо смирение и възхищение. Ясно му беше, че пред него
лежи истински майстор. Очевидно даровитият му другар по стая беше
личност, която трябва да се изучава и на която трябва да се подражава. През
нощта даровитият другар по стая умря и Йосарян реши, че вече достатъчно му
е подражавал.
— Виждам всичко единично! — извика той бързо. Нова група
специалисти, въоръжени с инструменти, изтрополя до леглото му, за да
открие дали това е истина.
— Колко пръста виждате? — запита шефът им, вдигайки един пръст.
— Един.
Докторът вдигна два пръста.
— Колко пръста виждате сега?
— Един.
Докторът вдигна десет пръста.
— А колко сега?
— Един.
Докторът се обърна смаян към другите доктори.
— Вижда всичко единично! — възкликна той. — Съвсем го оправихме.
— И тъкмо навреме — съобщи докторът, с когото Йосарян след това се
озова насаме, висок, приятен човек, с тяло като торпедо, с небръсната
кестенява брада и пакет цигари в джоба на ризата, които той безгрижно
палеше една от друга, както се бе облегнал на стената. — Дошли са някои
роднини да ви видят. О, не се тревожете — добави той със смях. — Не са ваши
роднини. Те са бащата, майката и братът на онова момче, което умря.
Пътували са чак от Ню Йорк да видят умиращия войник и вие сте ни най-
подръка.
— Какво говорите? — запита Йосарян подозрително. — Аз не умирам.
— Разбира се, че умирате. Всички умираме. Къде, по дяволите, мислите,
че сте се запътили?
— Но те не са дошли да видят мен — възрази Йосарян. — Дошли са да
видят сина си.
— Ще трябва да се задоволят с каквото намерят. Колкото се отнася до
нас, един умиращ младеж е толкова добър или толкова лош, колкото който и
да е друг. За научния работник всички умиращи младежи са равни. Искам да
ви направя едно предложение. Вие ще се съгласите те да влязат и да ви
погледат няколко минути, а аз няма да кажа никому, че лъжете и си измисляте
симптоми на чернодробно страдание. Йосарян се отдръпна от доктора още
повече.
— Значи знаехте за това?
— Разбира се, че знаех. Имайте все пак малко доверие в нас. — Докторът
се закикоти любезно и запали нова цигара. — Как очаквате някой да вярва, че
страдате от черен дроб, щом при всеки удобен случай стискате гърдите на
сестрите? Ще трябва да се откажете от половите си желания, ако искате да
убедите хората, че черният ви дроб е болен.
— Страшно висока цена, за да си спасиш живота. Защо не ме издадохте,
щом сте знаели, че се преструвам?
— Защо да ви издам, дявол да го вземе? — запита докторът, като трепна
изненадано. — Ние всички участвуваме в тия измами. Винаги съм готов да
подам ръка за помощ на някой събрат от общия заговор да си спасим живота,
ако и той е готов да направи същото за мен. Тези хора са дошли отдалеч и аз
не бих искал да ги разочаровам. У мен има някаква сантименталност към
старите хора.
— Но те са дошли да видят сина си.
— Дошли са твърде късно. Може би няма и да забележат разликата.
— Ами ако се разплачат?
— Вероятно ще се разплачат. И това е една от причините, поради които
са дошли. Аз ще подслушвам пред вратата и ще вляза да ги прекъсна, ако
положението стане много напечено.
— Изглежда ми доста щура работа — разсъждаваше Йосарян на глас. —
А защо изобщо искат да гледат как умира синът им?
— Никога не съм могъл да разбера това — съгласи се докторът, — но
винаги искат да гледат. Е, какво ще кажете? Единственото, което трябва да
направите, е да полежите тук няколко минути и да умрете мъничко. Толкова
много ли се иска от вас?
— Добре — отстъпи Йосарян. — Щом е само за няколко минути и
понеже обещавате да стоите зад вратата. — Той се въодушеви от ролята си. —
Слушайте, защо не ме увиете с превръзки, та да прави по-силно впечатление?
— Чудесна идея! — похвали го докторът.
Увиха Йосарян с превръзки. Група санитари поставиха жълтокафяви
транспаранти на двата прозореца и ги спуснаха до долу, за да потопят стаята в
потискащ здрач. Йосарян предложи да поставят букети и докторът изпрати
един санитар да търси цветя; донесоха две малки увехнали китки, които
издаваха силна, противна миризма. Когато всичко бе подредено, казаха на
Йосарян да се върне в леглото и да си легне. След това въведоха посетителите.
Посетителите влязоха колебливо, сякаш чувствуваха, че се натрапват,
стъпваха на пръсти и в облещените им очи се четеше смирено извинение:
най-напред опечалените майка и баща, а след тях братът — набит,
широкоплещест моряк с намръщено лице. Мъжът и жената влязоха в стаята,
вървейки вдървено един до друг, сякаш изскочили направо от познат, макар и
езотеричен дагеротип на стената. И двамата бяха ниски, изсъхнали и
внушителни. Изглеждаха направени от желязо и стари, тъмни дрехи. Жената
имаше дълго, овално, умислено лице с цвят на печена умбра; острата й
прошарена черна коса бе вчесана пуритански назад на съвършено прав път,
без никакви къдрици, букли или украса. Устата й беше тъжна, набръчканите й
устни — стиснати навъсено. Бащата стоеше съвсем скован и изглеждаше
странен в двуредния си костюм с подплата на раменете, който беше много
тесен за него. Той беше широкоплещест и мускулест в малък мащаб и имаше
на сбръчканото си лице великолепно извити сребърни мустаци. Очите му бяха
влажни, клепачите набръчкани и той явно се чувствуваше ужасно неудобно,
както бе застанал тромаво, държейки с двете си яки селски ръце периферията
на черната си плъстена шапка пред широките ревери на дрехата си. Бедността
и тежкият труд бяха оставили жестоки следи по лицата и на двамата. Братът
изглеждаше, като че ли търси да се сбие с някого. Кръглата му бяла моряшка
шапка беше дръзко килната, ръцете му бяха стиснати в юмруци и той гледаше
кръвнишки всичко в стаята, като се мръщеше с болезнена непримиримост.
Тримата заскърцаха напред, като се държаха близо един до друг —
безшумно погребално шествие. Напредваха със сантиметри, почти в крак,
докато стигнаха до леглото и се спряха, вперили поглед в Йосарян. Настъпи
жестока и мъчителна тишина, която заплашваше да трае вечно. Най-после
Йосарян не можа да издържи по-дълго и се окашля. Старецът заговори пръв.
— Изглежда ужасно — каза той.
— Болен е, татко.
— Джузепе — обади се майката, седнала на един стол и сключила ръце
на скута си.
— Казвам се Йосарян — каза Йосарян.
— Казва се Йосарян, мамо. Йосарян, не ме ли познаваш? Аз съм брат ти
Джон. Не знаеш ли кой съм?
— Разбира се, че знам. Ти си брат ми Джон.
— Позна ме! Татко, той знае кой съм. Йосарян, татко е тук. Кажи
„здравей“ на татко.
— Здравей, татко! — каза Йосарян.
— Здравей, Джузепе.
— Името му е Йосарян, татко.
— Просто не мога да дойда на себе си, толкова зле изглежда — каза
бащата.
— Много е болен, татко. Докторът казва, че ще умре.
— Не знаех дали да вярвам на доктора, или не — каза бащата, — нали
знаеш колко нечестни са тия хора.
— Джузепе — повтори майката с мек, съкрушен глас, изпълнен с няма
тревога.
— Казва се Йосарян, мамо. Той вече не помни много добре. Как се
отнасят тука с теб, момче? Достатъчно добре ли се отнасят с тебе?
— Достатъчно добре — каза му Йосарян.
— Добре тогава. Тук ти струваш колкото всеки друг, макар че си
италианец. И ти имаш права.
Йосарян трепна и затвори очи, за да не гледа брат си Джон. Започна да
му призлява.
— Виж сега колко зле изглежда — забеляза бащата.
— Джузепе — каза майката.
— Мамо, той се казва Йосарян — прекъсна я нетърпеливо братът. — Не
можеш ли да си спомниш?
— Нищо, нищо — прекъсна го Йосарян. — Може да ме нарича Джузепе,
ако иска.
— Джузепе — му каза тя.
— Не се тревожи, Йосарян — каза братът. — Всичко ще се нареди.
— Идва ли свещеник? — поиска да узнае братът.
— Да — излъга Йосарян и пак трепна.
— Много добре — реши братът. — Стига да ти дават това, което ти се
полага. Дойдохме чак от Ню Йорк. Страхувахме се, че няма да стигнем
навреме.
— Навреме за какво?
— Да те видим, преди да умреш.
— Какво значение има това?
— Не искахме да умреш сам.
— Че какво значение има това?
— Сигурно почва да бълнува — каза братът. — Все едно и също повтаря.
— Наистина много странно — отвърна старецът. — Винаги съм мислил,
че името му е Джузепе, а сега откривам, че името му е Йосарян. Това е
наистина много странно.
— Мамо, ободри го — подкани братът. — Кажи му нещо да го
развеселиш.
— Джузепе…
— Не е Джузепе, мамо. Йосарян.
— Е, какво значение има това? — отвърна майката със същия печален
тон, без да вдигне очи. — Той умира.
Подутите й очи се напълниха със сълзи и тя се разплака, както се
люлееше бавно напред-назад на стола си, отпуснала в скута ръце като
паднали пеперуди. Йосарян се боеше, че тя ще почне да вие. Бащата и братът
също заплакаха. Йосарян внезапно си спомни защо всички плачат и също се
разплака. Един доктор, когото Йосарян не беше виждал никога, влезе в стаята
и вежливо каза на посетителите, че трябва да си вървят. Бащата се изправи
официално, за да каже „довиждане“.
— Джузепе — започна той.
— Йосарян — поправи го синът.
— Йосарян — каза бащата.
— Джузепе — поправи го Йосарян.
— Ти скоро ще умреш.
Йосарян отново заплака. Докторът му хвърли зверски поглед от дъното
на стаята и Йосарян престана да плаче. Бащата продължи тържествено с
наведена глава.
— Когато говориш с онзи човек горе — каза той, — искам да му кажеш
нещо от моя страна. Кажи му, че не е право хората да умират, когато са млади.
Сериозно говоря. Кажи му, че ако изобщо трябва да умират, нека умират,
когато остареят. Искам да му кажеш това. Мисля, че не знае, че не е право,
защото се смята, че е добър, а така е вървяло дълго, дълго време. Окей?
— И не позволявай никому да те разкарва нагоре-надолу — посъветва
го братът. — На небето ти ще струваш колкото всеки друг, макар да си
италианец.
— Обличай се с топли дрехи — каза майката, която, изглежда,
разбираше от тия работи.
19
 Полковник Каткарт
Полковник Каткарт беше хитър, преуспяващ, немарлив, нещастен
тридесет и шест годишен мъж, който ходеше тромаво и искаше да бъде
генерал. Беше енергичен и потиснат, уравновесен и разочарован. Беше
самодоволен и неуверен, смел в административните хитрости, които
прилагаше, за да привлече върху себе си вниманието на началниците, и
малодушен в тревогите си, че всичките му интриги могат да се обърнат срещу
него. Беше хубав и противен самохвалко, тежък и надут мъж, който пълнееше
и беше хронически тормозен от дълги периоди на мрачни предчувствия.
Полковник Каткарт беше самодоволен, защото беше полковник и вече
командуваше бойна част на тридесет и шест години; беше и потиснат, защото,
макар и на тридесет и шест години, все още беше само полковник.
За полковник Каткарт абсолютните ценности бяха непонятни. Той
можеше да измери собствения си напредък само в сравнение с напредъка на
други и неговата представа за отлично изпълнена работа беше да я върши
поне толкова добре, колкото всички хора на неговата възраст, а те я вършеха
дори по-добре. Обстоятелството, че имаше хиляди хора на неговата възраст, и
по-стари, които не бяха достигнали дори майорски чин, пораждаше у него
радостни тръпки. И той суетно се радваше на собствените си удивителни
качества. От друга страна, обстоятелството, че хора на негова възраст, и по-
млади дори, бяха вече генерали, го заразяваше с мъчително чувство на
неуспех и го караше да си гризе ноктите, тормозен от неуспокоима тревога,
която беше дори по-дълбока от тревогата на Джоу Гладника.
Полковник Каткарт беше много едър, нацупен, широкоплещест мъж, с
ниско остригана, тъмна, къдрава коса, побеляла над ушите, и с богато
украсено цигаре, което си беше купил в деня, преди да пристигне в Пианоза да
поеме командуването на авиогрупата. При всеки случай се перчеше
високомерно с това цигаре и се беше научил да си служи сръчно с него.
Неусетно бе открил някъде дълбоко в себе си плодотворна способност да
пуши с цигаре. Доколкото можеше да разбере, неговото цигаре бе
единственото в целия средиземноморски боен театър и тази мисъл
едновременно го ласкаеше и го безпокоеше. Не се съмняваше ни най-малко, че
един мил и интелектуален човек като генерал Пекъм харесва това, че той
пуши с цигаре, макар те доста рядко да попадаха заедно, което в известен
смисъл беше голям късмет, както полковник Каткарт с облекчение разбра,
тъй като генерал Пекъм можеше съвсем да не одобри неговото цигаре. Когато
такива опасения налегнаха полковник Каткарт, той едва сподавяше
напиращия плач и му идваше да захвърли проклетата дрънкалка, но го
въздържаше непобедимото убеждение, че цигарето винаги украсява неговата
мъжествена военна физика с яркия блясък на изтънчен героизъм, озарява го
ослепително и го издига над всички други полковници в американската
армия, с които той се съревноваваше. И все пак, как можеше да бъде сигурен?
Полковник Каткарт беше неуморим в това отношение — беше
работлив, ревностен, предан стратег, който мислеше денонощно само за
кариерата си. Той беше собственият си саркофаг, смел и безпогрешен
дипломат, който непрекъснато се упрекваше възмутено за всички пропуснати
шансове и се хапеше със съжаление за всички направени грешки. Беше
напрегнат, раздразнителен, огорчен и самодоволен. Беше храбър опортюнист
и лакомо се нахвърляше на всеки изгоден случай, посочен му от полковник
Корн, но веднага след това започваше да трепери, изпаднал в унило отчаяние
при мисълта за възможните последици, които би могъл да понесе. Той жадно
събираше слухове и съхраняваше клюки в паметта си. Вярваше във всички
чути новини и не беше сигурен в никоя. Винаги беше нащрек и с изострена
чувствителност дебнеше всеки сигнал за несъществуващи връзки и
положения. Той беше осведомен човек, който постоянно и трогателно се
стремеше да открие какво става. Беше вечно беснеещ, смел тиранин, който
неутешимо и мрачно размишляваше за ужасното, неизкоренимо впечатление,
което оставя у високопоставените личности, макар че те едва ли си даваха
сметка за неговото съществуване…
Всички го преследваха. Полковник Каткарт живееше в несигурност, в
един нестабилен аритметичен свят на позорни петна и похвални постижения,
на въображаеми потресаващи победи и въображаеми съкрушителни
поражения. Час по час се люшкаше между терзание и бодрост, раздувайки
фантастично величието на своите победи и преувеличавайки трагично
сериозността на пораженията си. Никой никога не го бе заварвал
неподготвен. Ако до него достигнеше слух, че някой е видял генерал Дрийдъл
или генерал Пекъм да се усмихва или да се мръщи, или пък нито да се
усмихва, нито да се мръщи, той не можеше да си седне на задника, докато не
откриеше някакво приемливо тълкувание на фактите, и упорито мърмореше,
докато най-после полковник Корн не го убедеше да се отпусне и да не се
притеснява.
Полковник Корн беше предан, необходим съюзник, който действуваше
на нервите на полковник Каткарт. Полковник Каткарт обещаваше на
полковник Корн да му бъде вечно благодарен за изкусните ходове, които
изнамираше, и после се разяряваше срещу него, когато си дадеше сметка, че те
можеха да не успеят. Полковник Каткарт беше крайно задължен на полковник
Корн и никак не го обичаше. Те бяха много близки. Полковник Каткарт
завиждаше на полковник Корн за ума му и често трябваше сам да си напомня,
че Корн всъщност е все още само подполковник, макар че е почти десет
години по-стар от него и че е получил образованието си в щатски
университет. Полковник Каткарт се оплакваше от злата съдба, която му бе
дала за неоценим помощник един толкова обикновен човек като полковник
Корн. Унизително беше да зависиш така напълно от човек, който е
университетски възпитаник. Ако непременно трябваше някой да му бъде
необходим — оплакваше се полковник Каткарт, — той можеше спокойно да
бъде богат и издокаран човек, от по-добро семейство и по-зрял от полковник
Корн и който да не гледа така лекомислено на желанието на полковник
Каткарт да стане генерал, в което полковник Каткарт тайно подозираше
полковник Корн.
Полковник Каткарт така горещо желаеше да стане генерал, че беше
готов да опита всички средства, дори религията; той повика свещеника в
кабинета си късно една сутрин през седмицата, след като беше повишил броя
на бойните полети на шестдесет, и с рязък жест му посочи един брой на
„Сатърди ийвнинг поуст“, който лежеше на писмената му маса. Полковникът
носеше риза цвят каки с широко отворена яка, така че наболите твърди черни
косми се виждаха по снежно-белия му врат; гъбестата му долна устна бе
увиснала. Беше от ония хора, които никога не почерняват, и се пазеше,
колкото може, да не изгори от слънцето. Полковникът беше повече от една
глава по-висок от свещеника и повече от два пъти по-едър; надутото му,
заповедническо държане караше свещеника да се чувствува, по силата на
контраста, хилав и болнав.
— Я вижте това, отче — каза му полковник Каткарт, като вкара цигара в
цигарето си и се настани удобно на своя въртящ се стол зад бюрото си. — И ми
кажете какво мислите.
Свещеникът покорно погледна надолу към разтвореното списание и
видя голяма редакционна статия за една американска бомбардировъчна
авиогрупа в Англия, чийто свещеник четял молитви в палатката на
оперативния отдел преди всеки боен полет. Свещеникът едва не заплака от
щастие, когато разбра, че полковникът няма намерение да му крещи. Те едва
ли бяха разговаряли от онази бурна вечер, когато по заповед на генерал
Дрийдъл полковник Каткарт го изхвърли от офицерския клуб, след като
вождът Бял Полуовес разби носа на полковник Мудъс. Отначало свещеникът
се страхуваше, че полковникът има намерение да го мъмри, загдето предната
вечер бе ходил в офицерския клуб без разрешение. Беше отишъл там с
Йосарян и Дънбар, след като двамата бяха неочаквано дошли в палатката му
на горската поляна да го поканят да излезе с тях. Колкото и да беше наплашен
от полковник Каткарт, той все пак намери за по-лесно да си навлече гнева на
полковника, отколкото да отклони учтивата покана на двамата си нови
приятели, които срещна при едно от посещенията си в болницата едва преди
няколко седмици и които така резултатно се потрудиха да го изолират от
хилядите обществени превратности на съдбата, произтичащи от служебния
му дълг да живее в най-тясна близост с повече от деветстотин непознати
офицери и войници, които го смятаха за чудак.
Свещеникът не вдигна очи от страниците на списанието. Внимателно
разгледа всяка снимка два пъти и прочете съсредоточено надписите, като
същевременно подреждаше отговора си на въпроса на полковника в
граматически пълно изречение, което той преповтори и наново преработи в
ума си доста пъти, преди да може най-после да събере смелост да отговори.
— Мисля, че да се четат молитви преди всеки боен полет, е много, много
морален и твърде похвален начин на действие, господин полковник —
подхвърли плахо той и зачака.
— Тъй — рече полковникът. — Но аз искам да зная дали смятате, че
молитвите ще вървят тука.
— Да, сър — отговори свещеникът след няколко секунди. — Смятам, че
ще вървят и тука.
— Тогава бих искал да опитам. — Тежките, брашнени бузи на
полковника се оцветиха внезапно с пламтящи петна на въодушевление. Той
стана на крака и започна възбудено да се разхожда. — Вижте каква полза са
допринесли на тия хора в Англия. Ето снимка на един полковник, чийто
военен свещеник чете молитви преди всеки боен полет. Щом молитвите дават
резултат за него, те трябва да дадат резултат и за нас. Може би ако почнем да
четем молитви, ще поместят и моята снимка в „Сатърди ийвнинг поуст“.
Полковникът седна отново и се усмихна замечтано, потънал в дълбок
размисъл. Нищо не подсказваше на свещеника какво се очаква от него да
каже. Той стоеше със замислен израз на продълговатото си, доста бледо лице
и погледът му се спря на високите бурета с червени доматчета, наредени край
стените. Престори се, че обмисля отговора си. След малко си даде сметка, че се
е втренчил в многобройните редици от бурета, пълни с домати, и бе така
озадачен от въпроса какво търсят в кабинета на един командир на авио-група
тези бурета, препълнени с червени доматчета, че напълно забрави за
обсъждането на молитвените събрания, докато полковник Каткарт,
отклонявайки се добросърдечно от темата на разговора, не го запита:
— Бихте ли купили малко домати, отче? Току-що пристигнаха от
фермата, която полковник Корн и аз имаме горе в планината. Мога да ви
продам на едро цяло буре.
— О, не, сър. Не мисля да купувам домати.
— Много добре — отвърна невъзмутимо полковникът. — Не сте
задължен да купувате. Майлоу ще бъде много доволен, ако успее да грабне
всичките домати, които можем да произведем. Тези са обрани вчера.
Погледнете колко са твърди и зрели, като гърдите на младо момиче.
Свещеникът се изчерви и полковникът веднага схвана, че е направил
грешка. Наведе глава от срам, месестото му лице пламтеше. Почувствува, че
пръстите му стават дебели и мъчноподвижни. Изпитваше към свещеника
злобна ненавист, загдето беше свещеник и защото заради него една
забележка, за която той бе уверен, че при всякакви други обстоятелства би
била счетена за духовита и изтънчена, сега се превърна в просташка
нетактичност. Той правеше страшни усилия да се сети за нещо, което би
измъкнало и двамата от ужасното им смущение. Сети се обаче само, че
военният свещеник е прост капитан, и изведнъж се изправи, като си пое дъх
потресен и възмутен. Бузите му се опънаха от ярост при мисълта, че
измамнически е бил унижен от човек, който е на почти същата възраст като
него, а е все още само капитан, и той се извърна отмъстително към свещеника
с израз на такава убийствена враждебност, че свещеникът се разтрепера.
Полковникът го наказа жестоко, като мълчаливо втренчи в него
продължителен, навъсен, зъл, изпълнен с омраза поглед.
— Ние говорехме за нещо друго — напомни той язвително на
свещеника най-после. — Не говорехме за твърди, зрели гърди на хубави
млади момичета, а за нещо съвършено друго. Говорехме как да отслужваме
черковни служби в бараката за инструктаж преди всеки боен полет. Има ли
причини да не правим това?
— Не, сър — измънка свещеникът.
— Тогава ще започнем с днешния следобеден полет.
Враждебността на полковника се смекчаваше все повече, когато мина
към обсъждане на подробностите.
— Сега искам от вас да помислите сериозно какви молитви ще четете.
Не ща нищо тежко или тъжно. Бих искал да кажете нещо леко и живо, нещо, от
което момчетата ще се чувствуват много добре, когато отлитат. Разбирате ли
какво искам да кажа? Не искам никакви такива като Царството божие или
Долината на смъртта. Всичко това е много отрицателно. Защо правите такава
кисела физиономия?
— Извинявайте, сър — заекна свещеникът. — Аз тъкмо мислех за
двадесет и третия псалм, когато вие казахте това.
— Как започва той?
— Точно този, за който сега споменахте, сър. „Господ е моят пастир“.
Аз…
— Точно този имах предвид. Отпада. Какво друго има?
— „Спаси ме, Господи, защото водите прииждат до…“
— Никакви води! — отряза полковникът и рязко издуха цигарето си,
след като го бе изтърсил в украсената с емайл месингова пепелница. — Защо
да не опитаме нещо музикално! Какво ще речете за арфите на върбите?
— В него се говори за вавилонските реки, сър — отвърна свещеникът.
— „… Там седяхме, да, и заплакахме, когато си спомнихме за Цион.“
— Цион? Веднага изхвърляме и този. Бих желал да зная как изобщо е
попаднал този псалм в молитвеника. Нямате ли нещо весело, шеговито, което
да не е свързано с води и долини, и Бог? Бих искал изобщо да не засягаме
религиозни теми, ако е възможно.
Свещеникът започна да се извинява:
— Съжалявам, сър, но почти всички молитви, които знам, са в доста
мрачен тон и споменават Бога поне мимоходом.
— Тогава да намерим нови. Момчетата достатъчно роптаят, когато ги
пращам на бойни полети, и без да им додявам с проповеди за Бога, за смъртта
и за рая. Защо да не можем да възприемем по-положителен подход? Защо да
не можем всички да се молим за нещо хубаво, като, да речем, по-събрани
бомбени попадения?
— Ами… да, господин полковник, и аз тъй мисля — отвърна колебливо
свещеникът. — Но вие тогава няма да се нуждаете от мен, ако това е всичко,
което желаете. Можете и сам да го направите.
— Знам, че мога — отвърна полковникът кисело. — Но вие за какво си
мислите, че сте тук? Аз бих могъл и храна сам да си купувам, но това е работа
на Майлоу и затова той снабдява всички авиогрупи в тази област. Вашата
работа е да четете молитви, а ние да повтаряме след вас. Отсега нататък вие
ще четете молитви за по-събрани бомбени попадения преди всеки бомбен
полет и ние ще повтаряме след вас. Ясно ли е? Мисля, че по-събраните
бомбени попадения са нещо, за което наистина си заслужава да се молим. Това
ще бъде постижение, с което можем да се гордеем пред генерал Пекъм.
Генерал Пекъм смята, че въздушните снимки стават много по-хубави, когато
бомбите избухват близо една до друга.
— Генерал Пекъм ли, сър?
— Точно така, отче — потвърди полковникът, като се закикоти
покровителствено, виждайки озадачения вид на свещеника. — Не искам това
да се разчува, но изглежда, че генерал Дрийдъл най-после ще бъде сменен и
генерал Пекъм се пада на калема да го замести. Откровено казано, няма да
съжалявам за това. Генерал Пекъм е много свестен човек и смятам, че ще бъде
много по-добре, когато той ни стане началник. Но пък това може и да не се
случи и да си останем под командуването на генерал Дрийдъл. Откровено
казано, няма да съжалявам, ако стане така, защото генерал Дрийдъл е също
много свестен човек и аз мисля, че и при него също ще бъдем много по-добре.
Надявам се, че ще пазите това в тайна, отче. Не бих желал някой от тях
двамата да си помисли, че съм на страната на другия.
— Да, сър.
— Отлично — възкликна полковникът и развеселен стана от стола си.
— Но тия клюки няма да ни помогнат да попаднем в „Сатърди Ийвнинг
Поуст“, нали, отче? Чакайте да видим какъв начин на действие да измислим.
Впрочем, отче, нито дума по тая работа пред полковник Корн. Разбирате ли?
— Да, сър.
Замислен, полковник Каткарт започна да се разхожда тежко напред-
назад по тесните коридори между буретата с доматчета и масата с наредените
наоколо й нетапицирани столове в средата на стаята.
— Май ще трябва да ви държим да чакате навън, докато се дадат
инструкциите, тъй като всички тия сведения са поверителни. Мога да ви
вкарам, когато майор Данби сверява часовниците. Смятам, че точното време
не е военна тайна. Ще ви дадем около минута и половина в разписанието. Ще
ви бъдат ли достатъчни минута и половина?
— Да, сър. Ако това не включва времето, необходимо, за да се освободят
атеистите и да влязат войниците. Полковник Каткарт изведнъж се спря на
място.
— Какви атеисти? — изрева той с отбранителен тон и целият му вид в
миг се превърна в добродетелно и войнствено опровержение. — Няма атеисти
в моята част. Атеизмът е противозаконен, нали?
— Не, сър.
— Не е ли? — Полковникът беше изненадан. — Тогава е
противоамерикански, нали?
— Не съм сигурен, сър — отговори свещеникът.
— Аз пък съм сигурен! — заяви полковникът. — Няма да разстройвам
нашето богослужение, за да угодя на една тайфа мръсни атеисти. От мен те
няма да получат никакви специални предимства. Нека остават по местата си и
се молят заедно с нас. А каква е тази история с войниците? Откъде-накъде се
явяват те, дявол да го вземе, в цялата работа?
Свещеникът усети как лицето му пламна.
— Извинявам се, сър. Просто помислих, че ще желаете и войниците да
присъствуват, тъй като и те участвуват в същите полети.
— Аз пък не желая. Те си имат свой свещеник и свой бог, нали?
— Не, сър.
— Какво приказвате! Искате да кажете, че се молят на същия бог като
нас?
— Да, сър.
— И той ги слуша?
— Мисля, че ги слуша, сър.
— Брей, да пукна, ако разбирам нещо — забеляза полковникът и
изсумтя озадачен и развеселен. Миг по-късно настроението му внезапно
спадна и той нервно поглади късите си, черни, сивеещи къдри. — Наистина ли
смятате, че е добра идея да пуснем и войниците? — запита той загрижено.
— Мисля, че просто е редно.
— Не ми се ще да ги пускам — довери се полковникът и яростно
закърши пръсти, както се разхождаше напред-назад. — О, не ме разбирайте
зле, отче. Не че смятам войниците мръсни, долни и прости хора. Просто
нямаме достатъчно място. Макар че, откровено казано, по-добре е офицерите
и войниците да не общуват в бараката за инструктаж. Струва ми се, че
достатъчно се виждат по време на полетите. Някои от най-добрите ми
приятели са войници, нали разбирате, но това е най-многото, което им
позволявам. Честно казано, отче, вие не бихте желали сестра ви да се омъжи за
войник, нали?
— Сестра ми няма офицерски чин във войската, сър — отвърна
свещеникът.
Полковникът пак се спря внезапно и изгледа остро свещеника, за да се
увери дали не му се подиграва.
— Какво искате да кажете с тази забележка, отче? Да не искате да
бъдете духовит?
— О, не — побърза да обясни свещеникът с израз на крайно мъчителна
неловкост. — Тя е старшина в морската пехота.
Полковникът никога не бе харесвал свещеника, но в този миг той го
ненавиждаше и нямаше никакво доверие в него. Изпита остро предчувствие
за надвиснала опасност и се запита дали и свещеникът не заговорничи срещу
него и дали неговото сдържано и небиещо на очи държане не е всъщност само
някаква зловеща маскировка, прикриваща една жарка амбиция, която, скрита
някъде дълбоко в душата му, е коварна и безскрупулна. Имаше нещо странно
у този свещеник и полковникът скоро откри какво беше то; свещеникът
изглеждаше като схванат, защото стоеше мирно; полковникът бе забравил да
му каже „свободно“. Нека стои така — реши отмъстително полковникът, за да
му покаже кой командува тук и да се осигури срещу всяко уронване на
личното достойнство, което би могло да произлезе от собственото му
признание за извършения пропуск.
Прозорецът привличаше хипнотично полковник Каткарт и той се
приближи до него с тежкия, тъп, втренчен поглед на унило самонаблюдение.
Войниците са винаги коварни, реши той. Потънал в мрачна печал, той
гледаше надолу към спортното стрелбище, което бе заповядал да се построи
за офицерите от неговия щаб, припомняйки си онзи унизителен следобед,
когато генерал Дрийдъл го бе накастрил безжалостно пред полковник Корн и
майор Данби и му бе заповядал да отвори стрелбището за всички строеви
офицери и войници. Полковник Каткарт трябваше да заключи, че спортното
стрелбище е действително едно тежко петно за него. Беше сигурен, че генерал
Дрийдъл не е забравил случая, макар че генерал Дрийдъл можеше и да не си
го спомня, което щеше да бъде наистина несправедливо, оплакваше се
полковник Каткарт, тъй като самата идея да се направи спортно стрелбище за
стрелба по панички заслужаваше похвала, макар че в действителност това
беше едно позорно петно. Полковник Каткарт беше безпомощен: не можеше
да установи точно колко терен е спечелил или изгубил с това пусто спортно
стрелбище и би искал полковник Корн да бъде в кабинета му в този момент,
за да прецени цялата случка още веднъж и да разсее страховете му. Всичко
беше много сложно и много обезсърчително. Полковник Каткарт извади
цигарето от устата си, постави го изправено в джоба на ризата си и жално
загриза ноктите на двете си ръце. Всички бяха срещу него и душата му бе
скръбна, защото полковник Корн не бе при него в този кризисен момент, за да
му помогне да реши какво да прави с тези молитвени събрания. Той нямаше
почти никакво доверие в свещеника, който беше още само капитан.
— Мислите ли — попита той, — че ако не включим войниците, това
може да намали шансовете ни да добием желания резултат?
Чувствувайки се отново на несигурна почва, свещеникът се поколеба.
— Да, господин полковник — отговори той най-после. — Мисля, че е
възможно подобно действие да намали вашите шансове да бъдат чути
молитвите ви за по-събрани бомбени попадения.
— Дори не помислих за това — извика полковникът и очите му
замигаха и запръскаха пръски като локва, в която си хвърлил камък. —
Искате да кажете, че Бог може дори да реши да ме накаже, като разпръсне
попаденията още повече?
— Да, господин полковник — каза свещеникът. — Възможно е да
постъпи така.
— Да вървят по дяволите тия молитви тогава — заяви полковникът с
нотка на независимост. — Нямам намерение да уреждам тия проклети
молитвени събрания, ако с тях ще влоша положението. — Той се закикоти
подигравателно, седна зад писмената си маса, пъхна отново цигарето в устата
си и за няколко секунди потъна в проникновено мълчание. — Като мисля сега
за цялата работа — призна той колкото пред себе си, толкова и пред
свещеника, — изобщо идеята да накарам летците да се молят на Бога май не
беше толкова щастливо хрумване. Редакторите на „Сатърди ийвнинг поуст“
може би нямаше да се отзоват.
Полковникът се отказа от проекта си с угризения на съвестта, тъй като
той изцяло го бе измислил самостоятелно и се бе надявал да го разкрие пред
всички като поразително доказателство, че всъщност не се нуждае от
полковник Корн. Щом веднъж идеята пропадна, той бе доволен, че се е
отървал от нея, тъй като от самото начало го смущаваше мисълта, че е опасно
да съставя планове, без да взема мнението на полковник Корн. Той въздъхна с
огромно облекчение. Сега, след като изостави плана си, имаше много по-
високо мнение за себе си, защото чувствуваше, че е взел много мъдро
решение, и, най-главното, бе взел това мъдро решение, без да се съветва с
полковник Корн.
— Това ли е всичко, сър? — попита свещеникът.
— Да — каза полковник Каткарт. — Освен ако вие имате да предложите
нещо друго.
— Не, сър. Само…
Полковникът вдигна очи, сякаш се почувствува обиден, и изгледа
свещеника със сдържано недоверие.
— Само какво, отче?
— Сър, някои от хората са много разтревожени, откакто вие повишихте
броя на бойните полети на шестдесет. Помолиха ме да говоря с вас по този
въпрос.
Полковникът мълчеше. Докато свещеникът чакаше отговор, лицето му
се изчерви до корените на жълтеникавите му коси. Полковникът го остави да
се мъчи дълго, като го гледаше с втренчен, незаинтересуван поглед, който не
изразяваше никакво чувство.
— Кажете им, че се води война — посъветва го той най-после с
безизразен глас.
— Благодаря, сър, ще им кажа — отговори свещеникът в прилив на
благодарност, защото полковникът все пак бе казал най-после нещо. — Те се
питат защо не изискате някои от запасните екипажи, които чакат в Африка, да
ги заместят, та те да си заминат за Щатите.
— Това е административен въпрос — каза полковникът. — Не е тяхна
работа. — Той отпуснато посочи към стената. — Вземете си един домат, отче.
За моя сметка.
— Благодаря, сър. Сър…
— Няма защо. Харесва ли ви да живеете в гората, отче? Всичко екстра ли
е?
— Да, сър.
— Хубаво. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.
— Да, сър. Благодаря, сър. Сър…
— Благодаря ви, че наминахте, отче. Сега имам работа. Ще ми съобщите,
ако измислите някакъв начин да се появят имената ни в „Сатърди ийвнинг
цоуст“, нали?
— Да, сър, ще ви съобщя. — С огромно усилие на волята свещеникът
събра всичката си смелост и дръзко премина на целта. — Особено съм
загрижен за състоянието на един командир на самолет, сър. За Йосарян.
Полковникът бързо вдигна очи, стреснат от смътен спомен.
— Кой? — запита той разтревожено.
— Йосарян, сър.
— Йосарян?
— Да, сър. Йосарян. Той е много зле, сър. Боя се, че няма да търпи много
дълго и ще направи някоя отчаяна стъпка.
— Наистина ли е така, отче?
— Да, сър. Страхувам се, че е точно така.
Полковникът помисли малко в тежко мълчание.
— Кажете му да се уповава на Бога — посъветва го най-после той.
— Благодаря, сър — каза свещеникът. — Ще му кажа.
20
Ефрейтор Хуиткоум
В този ден в края на август сутрешното слънце припичаше, въздухът
беше изпълнен с изпарения и на балкона не се усещаше никакъв полъх на
морски вятър. Свещеникът вървеше бавно. Той бе съкрушен и обременен от
самообвинения, когато излезе от кабинета на полковника, стъпвайки
безшумно с кафявите си обувки с гумени подметки и токове. Яд го беше на
собственото му държане, което считаше за подло. Бе имал намерение да вземе
ново, по-твърдо становище пред полковник Каткарт по въпроса за
шестдесетте бойни полета, да говори смело, логично и красноречиво за нещо,
което от известно време го засягаше дълбоко. А се бе провалил плачевно, бе
замлъкнал, щом срещна отпор от по-силна личност. Това беше познато,
позорно преживяване и сега той имаше много лошо мнение за себе си.
Миг по-късно езикът му се върза още повече, когато видя тантурестата,
едноцветна фигура на полковник Корн да ситни престорено бързо към него
по извитото, широко, жълто каменно стълбище, идвайки от порутения хол с
високи стени от напукан тъмен мрамор и кръгъл под с напукани мръсни
плочки. Свещеникът се плашеше от полковник Корн дори повече, отколкото
от полковник Каткарт. Мургавият подполковник на средна възраст с
леденостудени очила без рамки, с лъснало, голо, подобно на кубе теме, което
той постоянно поглаждаше нежно с върха на разперените си пръсти, не
обичаше свещеника и често бе неучтив с него. Той държеше свещеника в
постоянен страх с острия си подигравателен език и с хитрите си цинични очи,
чийто поглед свещеникът никога нямаше достатъчно смелост да издържи
повече от секунда, когато случайно го зърнеше. Вниманието на свещеника,
както той смирено се свиваше пред него, неизменно се съсредоточаваше
върху корема на полковник Корн, където ризата му, изскочила от
провисналия колан, издута и падаща доста под кръста, му придаваше вид на
дебел, разпасан човек и правеше да изглежда няколко инча по-нисък от
неговия среден ръст. Полковник Корн беше неспретнат, надменен човек с
мазна кожа и дълбоки, сурови бръчки, които се спущаха почти направо от
носа му между неясно очертаните му бузи и четвъртитата му, разцепена
брадичка. Лицето му бе намусено и той погледна свещеника, без да го познае,
както двамата се приближаваха един към друг по стълбището, и се готвеше да
го отмине.
— Здравейте, попе — каза той беззвучно, — без да погледне свещеника.
— Как върви работата?
— Добро утро, сър — отвърна свещеникът, схващайки много добре, че
полковник Корн не очаква нищо повече от този отговор.
Полковник Корн продължи да се изкачва нагоре по стълбите, без да
забави крачката си, и свещеникът устоя на изкушението да му припомни
отново, че той не е католик, а анабаптист и че следователно не е нито
необходимо, нито правилно да му се казва поп. Този път той беше почти
сигурен, че полковник Корн си спомня и че това обръщение, подхвърлено с
ласкав и невинен тон, е само един от начините на полковник Корн да му се
присмее, загдето не е нищо повече от анабаптист.
Полковник Корн се спря неочаквано, когато почти го отмина, завъртя се
и се върна към него със свиреп поглед, който издаваше бясно подозрение.
— Къде носите този домат, отче? — запита грубо полковник Корн.
Свещеникът погледна изненадано към ръката си и видя домата, който
полковник Каткарт му бе предложил да вземе.
— Взех го от кабинета на полковник Каткарт, сър — едва смогна да
отговори той.
— Знае ли полковникът, че сте го взели?
— Да, сър. Той сам ми го даде.
— О, в такъв случай сигурно всичко е наред — каза полковник Корн
смекчен. Той се усмихна без топлота и намушка с палци измачканите краища
на ризата си в панталоните си. Очите му остро проблеснаха от вътрешна,
самодоволна злоба. — А за какво ви вика полковник Каткарт, отче? — запита
той внезапно.
— Мисля, че не бива да…
— Да четете молитва заради редакторите на „Сатърди ийвнинг поуст“
ли?
Свещеникът почти се усмихна.
— Да, сър.
Полковник Корн бе във възторг от своята интуиция. Изсмя се
пренебрежително.
— Аз, знаете, се боях, че ще почне да мисли за някоя такава смехория,
щом види последния брой на „Сатърди ийвнинг поуст“. Надявам се, че сте
успели да му изтъкнете каква дива идея е това.
— Той сам се отказа от нея, сър.
— Отлично. Радвам се, че сте го убедили, че редакторите на „Сатърди
ийвнинг поуст“ вероятно няма да публикуват същия материал два пъти само
за да направят реклама на някакъв никому непознат полковник. Как карате
там във вашия пущинак, попе? Справяте ли се?
— Да, сър. Всичко върви добре.
— Отлично. Драго ми е да чуя, че няма от какво да се оплачете. Обадете
ми се, ако се нуждаете от нещо, за да ви бъде по-удобно. Ние всички желаем да
живеете добре там.
— Благодаря, сър. Ще ви се обадя.
Шум от растящо оживление се носеше долу в хола. Беше почти време за
обед и най-рано пристигналите навлизаха в салоните на стола, като
войниците и офицерите се разделяха в двете столови, разположени една
срещу друга от двете страни на старинната ротонда. Полковник Корн
престана да се усмихва.
— Вия обядвахте тук с нас преди ден-два, нали, попе? — попита той
многозначително.
— Да, сър. Завчера.
— Така мисля и аз — каза полковник Корн и замълча, за да проникнат
думите по-добре в съзнанието на свещеника. — Е, не бързайте, попе. Ще ви
видим насам, когато ви дойде ред да ядете тук.
— Благодаря, сър.
Свещеникът не беше сигурен в кой от петте офицерски и петте
войнишки стола трябваше да обядва него ден, тъй като разписанието, което
полковник Корн бе изработил за него, беше сложно, а той бе забравил
бележника си в палатката си. Свещеникът беше единственият офицер,
придаден към щаба на авиогрупата, който не живееше в самата сграда на
щаба, изградена от червен камък, нито в някоя от околните постройки, които
се издигаха разпръснати в двора без връзка помежду си. Свещеникът
живееше на една горска поляна на около четири мили оттам, между
офицерския клуб и първата от четирите ескадрили, които се редяха по
протежение на дълга линия, започваща от щаба на групата. Свещеникът
живееше сам в широка, четвъртита палатка, която беше същевременно и
негов кабинет. Шум от веселие достигаше до него нощем от офицерския клуб
и често го държеше буден — въртеше се и се мяташе на леглото си в своето
пасивно, полудоброволно изгнание. Не бе в състояние да прецени действието
на слабите хапчета, които гълташе от време на време, за да може да заспи, и
след това дни наред се чувствуваше виновен.
Единственият човек, който живееше със свещеника на горската поляна,
беше ефрейтор Хуиткоум, неговият помощник. Ефрейтор Хуиткоум, атеист, бе
недоволен подчинен, който смяташе, че може да върши работата на
свещеника много по-добре, отколкото я вършеше свещеникът, и затова се
считаше за онеправдан и жертва на общественото неравенство. Той живееше
в отделна палатка, също тъй широка и четвъртита, както палатката на
свещеника. Проявяваше открито грубост и презрение към свещеника, откакто
откри, че това му минава безнаказано. Двете палатки в гората бяха на не
повече от четири-пет фута една от друга.
Този начин на живот на свещеника бе запланиран от полковник Корн.
Едно основателно съображение да прати свещеника да живее извън сградата
на щаба беше теорията на полковник Корн, че като живее на палатка, както
по-голямата част от паството му, свещеникът ще бъде в по-тесен допир с
вярващите. Друго добро основание беше фактът, че ако свещеникът се
навърта постоянно около щаба, другите офицери биха се почувствували
неудобно. Едно нещо е да поддържаш връзка с Бога, и те всички бяха за това, а
друго — Бог да виси там денонощно. Общо взето — както полковник Корн
обясни на майор Данби, страхливия, опулен началник на оперативния отдел
на щаба, — работата на свещеника била доста лека: да слуша, когато хората му
разправят грижите си, да погребва мъртвите, да посещава болните на легло и
да отслужва черковни служби. При това сега нямало да погребва толкова
много убити — изтъкна полковник Корн, — тъй като фактически вече не
срещали отпор от германски изтребители, и доколкото още губели летци,
близо деветдесет на сто от тях — пресмяташе той — загивали зад
неприятелските линии или изчезвали в облаци, където свещеникът не можел
да направи нищо, за да погребе тленните им останки. Черковните служби
също не изисквали, разбира се, особено напрежение, тъй като те се
отслужваха само веднъж седмично в сградата на щаба на авиогрупата и на тях
присъствували много малко войници.
В действителност свещеникът постепенно свикна с живота в гората.
Както той, така и ефрейтор Хуиткоум бяха снабдени с всички удобства, така че
нито единият, нито другият да не могат да се оплакват от някакви несгоди и
на това основание да искат да се върнат в сградата на щаба. Свещеникът
ходеше за закуска, обед и вечеря посменно в осемте стола на ескадрилите,
като всеки пети път трябваше да се храни във войнишкия стол на щаба и
всеки десети път — в офицерския стол там. Когато си живееше вкъщи в
Уисконсин, свещеникът много обичаше да работи в градината си и сега
сърцето му преливаше от възторг пред плодородието и плодоношението
винаги щом се загледаше в ниските, бодливи вейки на закърнелите дървета и
високите до кръста бурени и гъсталаци, които обграждаха палатката му почти
като стена. През пролетта той бе мечтал да засади бегонии и цинии в тясната
леха пред палатката си, но страхът му от злобата на ефрейтор Хуиткоум го
възпря. Свещеникът обичаше самотата и уединението на заобикалящата го
зеленина, както и мечтанието и съзерцанието, които те подхранваха. По-
малко хора идваха при него да му изкажат болките си и той си позволяваше да
бъде благодарен донякъде и за това също. Свещеникът трудно общуваше с
хора и се чувствуваше неловко в разговор.
Чувствуваше болезнено отсъствието на жена си и трите си малки деца, а
и той липсваше на жена си.
Освен от това, че свещеникът вярваше в Бога, ефрейтор Хуиткоум най-
много се дразнеше от неговата липса на инициатива и нападателност.
Ефрейтор Хуиткоум считаше, че слабото посещение на черковните служби е
тъжно отражение на собственото му служебно положение. В ума му трескаво
никнеха кълнове на нови, предизвикателни идеи за разгарянето на велик
поход за духовно прераждане и във въображението си той се виждаше като
негов създател: интимни обеди, черковни срещи, писма-клишета до
семействата на военнослужещи, убити или ранени в сражение, цензура,
томбола. Но свещеникът осуетяваше инициативите му. Ефрейтор Хуиткоум
кипеше от раздразнение под спирачките на свещеника, защото навсякъде
виждаше възможности за подобрение. Именно такива хора като свещеника —
заключаваше той — са отговорни за това, че религията си е спечелила такова
лошо име навсякъде и че те двамата са се превърнали в парии. За разлика от
свещеника ефрейтор Хуиткоум ненавиждаше уединението в гората. Едно от
първите неща, които той възнамеряваше да направи, след като един ден
свали свещеника от поста му, бе да се премести обратно в сградата на щаба на
авиогрупата, където той ще бъде в центъра на събитията.
Когато, след като се раздели с полковник Корн, свещеникът се върна с
колата си на поляната, ефрейтор Хуиткоум стоеше вън от палатката си в
душната мараня и със заговорнически тон разговаряше с един странен бузест
човек, облечен с кафяв кадифен халат и сива фланелена пижама. Свещеникът
предположи, че халатът и пижамата са униформеното болнично облекло.
Нито един от разговарящите не показа, че го е познал. Венците на непознатия
бяха боядисани виолетово, кадифеният халат беше украсен на гърба с
картинка на самолет Б-25, летящ през оранжеви облачета от избухващи
снаряди, а пред него се виждаха шест стройни редици от малки бомбички,
които означаваха шестдесет бойни полета. Свещеникът бе така поразен от
тази гледка, че се спря и впери очи. Двамата мъже прекъснаха разговора си и в
ледено мълчание го изчакаха да отмине. Свещеникът побърза да влезе в
палатката си. Чу — или му се стори, че чу — как те хихикаха зад гърба му.
Миг след това ефрейтор Хуиткоум влезе и попита:
— Какво ново?
— Няма нищо ново — отговори свещеникът, извърнал настрана очи. —
Търсил ли ме е някой?
— Само онзи смахнат Йосарян. Той е истински смутител на реда, нали?
— Не съм много сигурен, че е смахнат — забеляза свещеникът.
— Така, защищавайте го — каза ефрейтор Хуиткоум с обиден глас и
изтрополя навън.
Свещеникът не можеше да повярва, че ефрейтор Хуиткоум пак се е
почувствувал оскърбен и наистина си е отишъл. Но щом реши, че
действително е така, ефрейтор Хуиткоум отново влезе.
— Вие винаги вземате страната на другите — каза с обвинителен тон
ефрейтор Хуиткоум. — Никога не поддържате хората си. Това е една от
лошите ви страни.
— Нямах намерение да вземам неговата страна — извиняваше се
свещеникът. — Просто изказах мнение.
— Какво искаше полковник Каткарт?
— Не беше нищо важно. Просто искаше да обсъдим възможността да
четем молитви преди всеки боен полет.
— Добре, не ми казвайте — сряза го ефрейтор Хуиткоум и пак си излезе.
Свещеникът се чувствуваше ужасно. Колкото и деликатен да се
опитваше да бъде, изглежда, че винаги успяваше да обиди ефрейтор
Хуиткоум. Той разкаяно погледна надолу и видя, че ординарецът, който
полковник Корн му бе наложил, за да чисти палатката му и да се грижи за
вещите му, пак бе пропуснал да му лъсне обущата.
Ефрейтор Хуиткоум отново се върна.
— Вие никога не ми доверявате никакви сведения — хленчеше той
нападателно. — Нямате доверие в хората си. Това е още една от лошите ви
страни.
— О, имам доверие — увери го свещеникът виновно. — Имам много
голямо доверие във вас.
— Тогава какво ще кажете за онези писма?
— Не, не сега — умоляваше го раболепно свещеникът. — Да не говорим
за писмата. Моля ви се, не повдигайте пак този въпрос. Ще ви кажа, ако
променя становището си.
Ефрейтор Хуиткоум изглеждаше разярен.
— Така ли? Много добре ви е на вас да си седите тук и да клатите глава,
докато аз върша всичката работа. Не видяхте ли оня тип вънка с картинките,
нарисувани по халата му?
— За мене ли е дошъл?
— Не — отвърна ефрейтор Хуиткоум и излезе навън. В палатката беше
горещо и влажно и свещеникът почувствува, че и тялото му овлажнява. Без да
иска, подслушваше глухото, неразбираемо бръмчене на снишените гласове
вън. Седеше отпуснато пред разнебитената бриджьорска маса, която му
служеше за писалище, устните му бяха стиснати, очите — безизразни, и
лицето му с бледа отсянка на охра и с ограничени петна от стари ситни
дупчици от пъпки имаше цвета и строежа на несчупена бадемова черупка. Той
напрягаше паметта си, за да открие някакво указание за произхода на
страшната ожесточеност, която ефрейтор Хуиткоум проявяваше към него. По
някакъв начин, който той сам не можеше да проумее, свещеникът се бе
убедил, че е извършил някаква непростима несправедливост към него.
Изглеждаше невероятно такъв дълготраен гняв като гнева на ефрейтор
Хуиткоум да може да се корени в отказа на свещеника да възприеме идеята за
томбола или за клиширани писма до семействата на военнослужещи, убити в
сражение. Приемайки, че всичко това се дължи на собствената му
некадърност, свещеникът изпадна в униние. От няколко седмици се канеше да
разговаря сърдечно и откровено с ефрейтор Хуиткоум, за да разбере какво го
тормози, но вече чувствуваше срам от това, което щеше да открие.
Когато излезе от палатката, ефрейтор Хуиткоум се захили. Другият се
закиска. В течение на няколко бегли секунди свещеникът тръпнеше от
тайнствено, свръхестествено усещане, че някога, в някакво предишно
съществуване, е преживял точно същата сцена. Опита се да улови и запази
това впечатление, за да може да предскаже случката, която ще последва, или
дори да се справи с нея, но откровението се стопи безплодно и изчезна, както
той предварително знаеше, че ще стане. Déja vu (Вече виждано). Неуловимото,
повтарящо се смешение между въображение и действителност, характерно за
парамнезия, винаги поразяваше свещеника и той знаеше доста за нея. Знаеше
например, че се казва парамнезия, и се интересуваше също и от производни
оптични явления като jamais vu (никога невиждано) и presque vu (почти
виждано). Имаше ужасяващи, внезапни моменти, когато предмети, понятия и
дори хора, с които свещеникът бе живял през целия си живот, вземаха по
някакъв необясним начин непознат и неестествен вид, в какъвто той никога
не ги бе виждал преди и който ги правеше да изглеждат напълно странни:
jamais vu. Имаше и други моменти, когато той почти виждаше абсолютната
истина в ярка, бляскава яснота, истина, която сама се явяваше пред него:
presque vu. Случката с голия човек на дървото на погребението на Сноуден го
обърка окончателно. Това не беше déja vu, защото тогава той не бе изпитал
усещане, че някога преди е виждал гол човек на дърво на погребението на
Сноуден. Не беше и jamais vu, тъй като това видение не беше познат човек или
познато нещо, което му се явява в непознат образ. И сигурно не беше presque
vu, защото свещеникът наистина го видя.
До самата палатка един джип изгърмя и потегли с оглушителен рев.
Дали голият човек на дървото на погребението на Сноуден не е бил просто
халюцинация? Или това беше истинско откровение? При самата тази мисъл
свещеникът се разтрепера. Страшно му се искаше да се довери на Йосарян, но
винаги когато мислеше за случката, решаваше да не мисли вече за нея, макар
че сега, като мислеше за нея, не можеше да бъде сигурен, че някога наистина е
мислил за нея.
Ефрейтор Хуиткоум пак се дотътри със съвсем нова, самодоволна
усмивка, лъснала на лицето му, и безочливо облегна лакът на средния кол на
палатката на свещеника.
— Знаете ли кой беше оня приятел с червения халат? — запита той с
тон, изпълнен със самохвалство. — Беше човек от контраразузнаването и има
счупен нос. Дойде тук от болницата по служебна работа. Прави разследване.
Свещеникът бързо вдигна очи и каза с раболепно съчувствие:
— Надявам се, че нямате неприятности. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, нямам неприятности — отговори ефрейтор Хуиткоум и се захили.
— Но вие ще имате. Ще ви подгонят, задето сте подписвали името Уошингтън
Ървинг на всички писма, на които се среща това име. Как ви се харесва това?
— Не съм подписвал името на Уошингтън Ървинг на никакви писма —
каза свещеникът.
— Не е нужно да лъжете пред мен — отговори ефрейтор Хуиткоум. — Не
съм аз човекът, когото трябва да убеждавате.
— Но аз не лъжа.
— Не ме интересува дали лъжете, или не. Ще ви пипнат също и загдето
сте четели кореспонденцията на майор Майор. Голяма част от тия писма са
поверителни.
— Каква кореспонденция? — попита жално свещеникът, чието
раздразнение нарастваше все повече. — Никога не съм виждал писмата на
майор Майор.
— Не е нужно да лъжете пред мен — отвърна ефрейтор Хуиткоум. Не
съм аз човекът, когото трябва да убеждавате.
— Но аз не лъжа — протестираше свещеникът.
— Не виждам защо трябва да ми крещите — кресна в отговор ефрейтор
Хуиткоум с обиден вид. Той се отдръпна от средния кол на палатката и
размаха пръст пред лицето на свещеника, за да изтъкне значението на думите
си. — Направих ви най-голямата услуга, която някога ви е правена през целия
ви живот, а вие дори не я разбирате. Винаги когато той иска да докладва за
вас на началниците си, някой от болничните цензори задрасква
подробностите в писмото. Просто от седмици ходи като чалнат и напразно се
опитва да доложи за вас. Аз просто драснах едно окей на писмото му, без дори
да го чета. Така в щаба на контраразузнаването ще имат отлично впечатление
за вас. Те ще разберат, че вие ни най-малко не се страхувате от разкриването
на цялата истина по вашия въпрос.
Свещеникът почувствува, че главата му се замайва от смущение.
— Но вие нямате право да цензурирате писма, нали?
— Разбира се, че нямам — отговори ефрейтор Хуиткоум. — Само
офицери могат да бъдат упълномощени да цензурират.
— Аз го цензурирах от ваше име.
— Но и аз не съм упълномощен да цензурирам писма, нали?
— Аз се погрижих и за това — увери го ефрейтор Хуиткоум. — Подписах
го с чуждо име.
— Това не е ли фалшификация?
— О, не се тревожете за това. Единственият, който може да се оплаче в
случай на фалшификация, е лицето, чието име сте подправили, и във ваш
интерес аз избрах името на умрял човек. Използувах името на Уошингтън
Ървинг.
Ефрейтор Хуиткоум се вгледа внимателно в лицето на свещеника,
търсейки някаква сянка на протест. После отново продължи уверено и със
скрита ирония: — Но и аз бързо съобразих, нали?
— Не зная — проплака свещеникът тихо, с разтреперан глас, като
въртеше очи и гротескно кривеше лице от тревога и недоумение. — Струва ми
се, че не разбирам това, което ми казвате. Как ще имат добро впечатление от
мен, ако сте подписали името на Уошингтън Ървинг вместо моето?
— Защото те са убедени, че вие сте Уошингтън Ървинг. Не разбирате
ли? Те ще знаят, че сте вие.
— Но нали тъкмо това тяхно убеждение искаме да разсеем? Това няма
ли да им помогне да го докажат?
— Да знаех, че ще бъдете толкова кисел, нямаше и да се опитвам да ви
помогна — заяви възмутено ефрейтор Хуиткоум и излезе навън. Миг по-късно
той пак влезе. — Просто ви направих най-голямата услуга, която някой някога
ви е правил през целия ви живот, а вие дори не я разбирате. Не знаете как да
покажете, че я цените. Това е още една от лошите ви черти.
— Извинявайте — оправдаваше се разкаяно свещеникът. — Наистина
съжалявам. Просто съм напълно зашеметен от всичко, което ми казвате, че
дори не си давам сметка какво говоря. Наистина съм ви много благодарен.
— Тогава какво ще кажете, ще ми разрешите ли да изпращам онези
клиширани писма? — запита веднага ефрейтор Хуиткоум. — Мога ли да
започна да работя проект за писмото?
Челюстта на свещеника увисна от учудване.
— Не, не — изстена той. — Не сега.
Ефрейтор Хуиткоум побесня.
— Аз съм най-добрият ви приятел, който имате, а вие дори не го
разбирате — заяви той войнствено и излезе от палатката на свещеника.
Върна се обратно. — Аз съм на ваша страна, а вие дори не си давате сметка. Не
разбирате ли в каква сериозна беда сте попаднали? Човекът от
контраразузнаването веднага изтича обратно в болницата да напише съвсем
нов доклад срещу вас във връзка с този домат.
— Какъв домат? — попита свещеникът и премигна.
— За домата, който криехте в ръката си, когато е върнахте преди малко.
Ето го. Домата, който още държите в ръката си и в този момент.
Свещеникът, изненадано разтвори, пръсти и видя че още държи домата,
който бе получил в кабинета на полковник Каткарт. Той бързо го постави на
бриджьорската маса.
— Получих този домат от полковник Каткарт — каза той и сам остана
поразен: толкова нелепо прозвуча обяснението му. — Той настоя да го взема.
— Няма защо да лъжете пред мен — отговори ефрейтор Хуиткоум. — Не
ме интересува дали сте го откраднали, или не.
— Откраднал ли съм го? — възкликна свещеникът смаяно. — Защо ще
открадна домат?
— Точно това ни озадачи — каза ефрейтор Хуиткоум. — Но после
човекът от контраразузнаването се сети, че може да сте скрили важни тайни
документи в него.
Свещеникът клюмна безсилно под огромната тежест на отчаянието си.
— Не съм скрил никакви важни тайни документи в него — каза той
просто. — Преди всичко не съм го искал. Ето, можете да го вземете и сам да
видите.
— Не го искам.
— Моля ви се, вземете го — настояваше свещеникът с глас, който едва
се чуваше. — Искам да се отърва от него.
— Не го искам — сряза го отново ефрейтор Хуиткоум. Той излезе с
важни крачки и сърдито лице, сдържайки една ликуваща усмивка; изковал бе
мощен съюз с човека от разузнаването и бе успял да убеди свещеника, че е
наистина недоволен.
„Горкият Хуиткоум“ — въздъхна свещеникът и упрекна себе си за
неразположението на помощника си. Седеше безмълвно в тежка,
омаломощаваща меланхолия, чакайки с надежда ефрейтор Хуиткоум да влезе
пак. Беше разочарован, когато чу решителните стъпки на ефрейтор Хуиткоум
да скърцат по пясъка, да се отдалечават и заглъхват. Не му се правеше нищо.
Реши да не ходи на обед — да хапне малко сирене и сухар от сандъчето си и да
пийне няколко глътки хладка вода от манерката. Чувствуваше се обкръжен от
гъста, потискаща мъгла от възможности, в която не можеше да съзре ни
искрица светлина. Боеше се от това, което щеше да си помисли полковник
Каткарт, когато до него стигне новината, че подозират, че той, военният
свещеник, е Уошингтън Ървинг; после започна да се трови за това, което
полковник Каткарт вече мисли за него, загдето е повдигнал въпроса за
шестдесетте бойни полета. „Има толкова много нещастия по света —
разсъждаваше той, свел мрачно глава под тази трагична мисъл, — а не мога да
направя нищо, за да облекча хорските нещастия и най-малко своето.“
21
 Генерал Дрийдъл
Полковник Каткарт изобщо не мислеше нищо за свещеника, а бе се
заплел в един съвършено нов, заплашителен, свой собствен проблем:
Йосарян.
Йосарян! От самия звук на това отвратително, грозно име кръвта му се
смразяваше и дъхът му мъчително секваше. Първия път, когато свещеникът
спомена името Йосарян, то прозвуча като съдбоносен гонг. Щом вратата се
затвори и ключалката щракна, целият унизителен спомен за голия човек в
строя се изсипа като водопад върху му и го заля с оскърбителен, задушаващ
порой от парливи подробности. Той започна да се поти и да трепери.
Разкриваше се някакво злокобно и невероятно съвпадение, което беше
толкова сатанинско по своите последици, че не можеше да не представлява
най-грозно предзнаменование. Името на човека, който стоеше гол в строя
него ден, за да бъде награден от генерал Дрийдъл с особения орден за
храброст, също беше Йосарян! И сега имаше опасност един летец на име
Йосарян да създава неприятности по въпроса за шестдесетте бойни полета,
които той бе заповядал на летците от своята част да достигнат. Полковник
Каткарт се питаше мрачно дали това е същият Йосарян.
Той бавно се изправи на крака с израз на непоносима мъка и започна да
се разхожда из кабинета си. Чувствуваше се в допир с тайнственото. Голият
човек в строя — призна той унило пред себе си — беше наистина позорно
петно за него. Петно беше и злоумишленото преместване на
бомбардировъчната линия преди полета над Болоня и седемдневното
закъснение да се разруши мостът при Ферара, макар че разрушаването на
моста при Ферара беше в края на краищата истинско похвално постижение —
припомни си той с радост, въпреки че загубата на един самолет там при
повторното нападение — спомни си той обезсърчено — беше още едно
позорно петно, макар да беше спечелил още едно наистина похвално
постижение, като успя да издействува орден за командира на самолета, който
му бе спечелил позорното петно, връщайки се обратно и прелетявайки
повторно над целта. Името на този щурман — внезапно си спомни той, отново
потресен от изумление — беше също Йосарян! Станаха трима! Воднистите му
очи изскочиха от орбитите си от учудване и разтревожен, той рязко се обърна
назад, за да види какво става зад гърба му. Преди минута в живота му нямаше
никакъв Йосарян; сега те се умножаваха като таласъми. Опита се да си наложи
спокойствие. Йосарян не беше често срещано име, може би нямаше трима
души, които се казват Йосарян, а само двама, а може би дори има само един
Йосарян. Но това всъщност нямаше никакво значение! Все пак полковникът се
намираше в сериозна опасност. Интуицията му го предупреждаваше, че се
приближава към някаква неразгадаема огромна космична развръзка, и
неговата широка, месеста, грамадна фигура изтръпна от главата до краката
при мисълта, че този Йосарян — който и да се окажеше той в края на
краищата — бе предопределен да стане оръдие на възмездието.
Полковник Каткарт не беше суеверен, но вярваше в предзнаменования.
Той веднага седна отново на писмената си маса и написа една загадъчна
бележка в бележника си, за да се занимае незабавно с цялата тази
подозрителна история с Йосаряновците. Написа напомнителната си бележка с
едър, решителен почерк, като я допълни и заостри с редица шифровани
препинателни знаци, после подчерта с две черти цялото послание към себе си,
така че то доби следния вид:
Йосарян! ! (?) !
Когато свърши, полковникът се облегна назад, много доволен от себе си
за бързата мярка, която бе взел, за да посрещне злокобната криза. Йосарян —
самият вид на името го караше да тръпне. В него имаше буквата р. Не можеше
да не бъде подривно име. Просто приличаше на думата подривен. Приличаше
и на думите — бунтовен и коварен, а също и на социалист, подозрителен,
фашист и комунист. Беше отвратително, чуждо, отблъскващо име, което
просто не вдъхваше доверие. Ни най-малко не приличаше на чистите,
отсечени, почтени американски имена като Каткарт, Пекъм и Дрийдъл.
Полковник Каткарт стана бавно и пак започна да се върти из кабинета
си. Почти несъзнателно взе един домат от едно от буретата и лакомо отхапа
от него. Веднага изкриви лице и хвърли останалата част от домата в кошчето.
Полковникът не обичаше доматчета дори когато бяха негови собствени, а
тези дори не бяха негови собствени. Бяха купени на разни пазари из Пианоза
от полковник Корн под разни имена, закарани посред нощ в селската къща на
полковника горе в планината и пренесени долу в щаба на авиогрупата на
следващата сутрин, за да бъдат продадени на Майлоу, който плати доста
изгодна цена на полковник Каткарт и полковник Корн. Полковник Каткарт
често се питаше дали това, което вършат с доматите, е законно, но полковник
Корн каза, че е законно, и полковник Каткарт си наложи да не размишлява
много често по този въпрос. Нямаше също начин, по който да разбере дали и
притежанието на къщата в планината беше законно, или не, тъй като
полковник Корн бе уредил всичко сам. Полковник Каткарт не знаеше дали е
собственик или наемател на къщата, от кого я беше придобил и колко е
струвала, ако изобщо е струвала нещо. От тях двамата само полковник Корн
беше юрист и щом полковник Корн го уверяваше, че измамите, изнудванията,
спекулациите с валута, обсебването и укриването на доходи, за да не се
плащат данъци, са законни, полковник Каткарт не беше склонен да спори с
него.
Всичко, което полковник Каткарт знаеше за къщата в планината, беше,
че той притежава такава къща, и го беше яд на това. Никога не се отегчаваше
така, както през онези два-три дни в седмицата, които прекарваше там, но те
бяха необходими, за да се поддържат слуховете, че тази влажна каменна
селска къща, в която духаше отвсякъде, е някакъв златен дворец на плътски
наслади. Офицерските клубове навсякъде се вълнуваха от смътни истории,
разказвани от осведомени хора, за пищни, потулени пиянски и любовни оргии
там и за тайни, интимни нощи на екстаз, опиянение с най-красивите, най-
примамливите, най-бързо възбужданите и най-лесно удовлетворяваните
италиански куртизанки, филмови актриси, модели и графини. Но такива
интимни нощи на опиянение и потайни пиянски или любовни оргии никога
не ставаха там. Биха могли и да станат, ако или генерал Дрийдъл, или генерал
Пекъм бяха проявили интерес да участвуват в оргии с него, но нито единият,
нито другият проявяваха такъв интерес, а полковникът, разбира се, нямаше
намерение да пилее време и сили, за да ухажва красиви жени, освен ако това
би му донесло някаква материална облага.
Полковникът се плашеше от самотните нощи в селската къща и от
скучните дни, в които не се случваше нищо. Много по-весело беше, когато се
върнеше в щаба на авиогрупата, където всяваше страх у всички, от които не се
боеше. Във всеки случай — както постоянно му напомняше полковник Корн
— не се създава престиж, ако притежаваш къща в планината, а никога не я
използуваш. Всеки път, когато отиваше с джипа в селската си къща,
полковник Каткарт бе в потиснато настроение и окайваше съдбата си. Носеше
със себе си ловна пушка и прекарваше еднообразни часове там, като стреляше
по птици и по дребните домати, които растяха в запуснати лехи и чието
обиране създаваше прекалено големи грижи.
Измежду онези офицери, към които полковник Каткарт все пак
намираше за благоразумно да проявява уважение, той броеше и майор … де
Къвърли, макар че това нито му беше приятно, нито беше уверен, че се налага.
За него майор … де Къвърли бе такава голяма загадка, каквато бе за майор
Майор и за всички други, които го бяха наблюдавали. Полковник Каткарт
нямаше представа какво поведение да възприеме — дали да гледа на него
отвисоко, или да се държи почтително. Майор … де Къвърли бе само майор,
макар че беше къде-къде по-стар от полковник Каткарт; същевременно
толкова хора се отнасяха към майор … де Къвърли с такова дълбоко и
боязливо почитание, че полковник Каткарт подозираше, че всички те може би
знаят нещо. Майор … де Къвърли бе застрашителна, непонятна фигура, от
която нервите му настръхваха и към която дори полковник Корн проявяваше
предпазливост. Всички се бояха от него и никой не знаеше защо. Никой дори
не знаеше малкото име на майор … де Къвърли, защото никой никога не бе
имал смелостта да го попита за името му. Полковник Каткарт знаеше, че
майор … де Къвърли бе заминал, и се радваше, че го няма, докато се сети, че
майор … де Къвърли може да е заминал за някъде, за да заговорничи срещу
него. Тогава той пожела майор … де Къвърли да си бъде в ескадрилата, където
му беше мястото, така, че да може да бъде наблюдаван.
След малко стъпалата му го заболяха от дългото ходене напред-назад из
стаята. Той отново седна на писалищната си маса и реши да се отдаде на зряла
и системна преценка на цялото военно положение. С деловия вид на човек,
които умее да се справя с всяка задача, той измъкна един голям, бял блокнот,
тегли една отвесна черта по средата и една хоризонтална към горния край на
листа, така че го раздели на две еднакво широки полета. Спря за миг, отдаден
на критични размишления. После се преви над масата си и в началото на
лявата колона написа с разкривен ситен почерк: „Позорни петна!!!“. Над
дясното поле написа: „Похвални постижения!!!!!!“. Облегна се отново назад, за
да разгледа таблицата си от обективна перспектива. След няколко секунди на
тържествено обмисляне той внимателно облиза върха на молива и с
напрегнати паузи написа в графата „Позорни петна!!!“:
Ферара
Болоня (бомбардировъчна линия, преместена по време на)
Спортното стрелбище
Гол човек в строя (след Авиньон).
После добави:
Отравяне на храната (по време на Болоня)
Мучене (епидемия на) по време на инструктажа преди Авиньон.
Добави още:
Свещеникът (навърта се всяка вечер около офицерския клуб).
Реши да бъде милосърден към свещеника, въпреки че не го харесваше, и
под думите „Похвални постижения!!!!!“ написа:
Свещеникът (навърта се всяка вечер около офицерския клуб).
Следователно двете вписвания относно свещеника се обезсилваха едно
друго. Наред с „Ферара“ и „Гол човек в строя (след Авиньон)“ той написа:
Йосарян!
Наред с „Болоня (бомбардировъчна линия, преместена по време на)“,
„Отравяне на храната (по време на Болоня)“ и „Мучене (епидемия на) по време
на инструктажа преди Авиньон“ той написа с едър, решителен почерк:
?
Всички вписвания, отбелязани с „?“, трябваше да бъдат разследвани
незабавно, за да се установи дали Йосарян е играл някаква роля в тях.
Внезапно ръката му се разтрепера и той не бе вече в състояние да пише.
Изправи се на крака ужасен, чувствувайки се мазен и лепкав. Спусна се към
отворения прозорец да вземе свеж въздух. Погледът му падна на спортното
стрелбище и той се люшна назад с остър, отчаян вик, бясно оглеждайки с
луди, трескави очи стените на кабинета си, сякаш там гъмжеше от
Йосаряновци.
Никой не го обича. Генерал Дрийдъл го мрази, макар че генерал Пекъм
го харесва, въпреки че не може да бъде сигурен, тъй като полковник Каргил,
помощникът на генерал Пекъм, несъмнено има свои собствени амбиции и
вероятно саботира действията му пред генерал Пекъм при всеки удобен
случай. Единственият добър полковник освен мен — реши той — е мъртвият
полковник. Единственият полковник, в когото имаше доверие, беше
полковник Мудъс, но дори и той имаше влияние пред тъста си. Майлоу,
разбира се, бе най-похвалното му постижение, макар че бомбардировката на
авиогрупата от самолетите на Майлоу беше вероятно ужасно позорно петно
за него, въпреки че Майлоу бе успял да потуши всички протести, като разкри
огромната чиста печалба, която синдикатът бе реализирал от сделката с
неприятеля, и да убеди всекиго, че бомбардирането на американски войници
и самолети е било в действителност похвален и много доходен удар от страна
на частното предприятие. Полковникът не се чувствуваше сигурен за Майлоу,
защото други полковници се опитваха да го примамят. Освен това полковник
Каткарт все още имаше в частта си този противен велик вожд Бял Полуовес,
който, както твърдеше този противен капитан Блак, бил наистина отговорен
за преместването на бомбардировъчната линия по време на Знаменитата
обсада на Болоня. Полковник Каткарт харесваше великия вожд Бял Полуовес,
защото великият вожд Бял Полуовес продължаваше да разбива носа на този
противен полковник Мудъс винаги щом се напиеше и полковник Мудъс беше
наблизо. Щеше му се великият вожд Бял Полуовес да смачка и тлъстото лице
на полковник Корн. Полковник Корн беше един противен, хитър всезнайко.
Някой в щаба на Двадесет и седма въздушна армия му имаше карез и
връщаше обратно всеки негов доклад, придружен винаги с унищожително
мъмрене, затова полковник Корн бе подкупил един способен деловодител в
щаба, на име Уинтъргрийн, да открие кой връща докладите му. Загубата на
самолета над Ферара при повторното нападение не беше в негова полза —
трябваше да си признае той, — нито пък изчезването в облаците на другия
самолет, който той дори не бе записал! Замечтан, полковник Каткарт се опита
да си спомни дали Йосарян не бе изчезнал с този самолет в облака, но си даде
сметка, че Йосарян не може да е изчезнал с този самолет в облака, щом се
върти наоколо и създава такива истории, загдето трябва да извърши още
някакви си пет глупави бойни полета.
Може би да се извършат шестдесет полета е твърде много за хората —
разсъждаваше полковник Каткарт, — щом Йосарян възразява срещу тях, но
тогава си спомни, че като принуждава своите летци да извършват повече
полети, отколкото летците от други части, той си осигурява едно много
осезаемо постижение. Както полковник Корн често забелязваше, с такива
командири на авиогрупи, които формално изпълняват задълженията си,
войната само се протака и за да привлече вниманието върху началническите
си способности, от един командир се изисква някакъв драматичен жест, като
например да накара своята група да извърши повече бойни полети от коя да е
друга бомбардировъчна група. Разбира се, никой от генералите не
изглеждаше да възразява срещу това, което той вършеше, макар че,
доколкото можеше да открие, то не им правеше особено впечатление. Затова
той почна да мисли, че може би шестдесет бойни полета далеч не са
достатъчни и че трябва веднага да увеличи броя им на седемдесет, осемдесет,
сто или дори на двеста, триста, шест хиляди!
Разбира се, за него би било много по-добре, ако служеше при приветлив
и изискан началник като генерал Пекъм, отколкото при недодялан и
безчувствен началник като генерал Дрийдъл, защото генерал Пекъм имаше
достатъчно проницателност, ум и престижа на възпитаник на стар
университет, за да оцени истинската му стойност и да се радва на компанията
му, макар че генерал Пекъм никога с нищо не бе показал, че го цени или че се
радва на компанията му. Полковник Каткарт се смяташе достатъчно схватлив,
за да разбере, че видими признаци на признание на чужди качества никога не
са необходими между изтънчени и самоуверени хора като него и генерал
Пекъм, които поради вродено взаимно разбиране можеха да изпитват
симпатия един към друг от разстояние. Достатъчно беше, че са еднакъв тип
хора и той знаеше, че за производството му е нужно само да изчака тактично
подходящия момент, макар че самоуважението на полковник Каткарт бе
силно накърнено, когато забеляза, че генерал Пекъм никога не търси нарочно
компанията му и не прави по-големи усилия да блесне пред полковник
Каткарт с епиграмите и начетеността си, отколкото пред когото и да било
другиго, който се случеше достатъчно близо, за да може да го чуе, дори и да
беше някой прост войник. Или полковник Каткарт не бе успял да се сближи с
генерал Пекъм, или генерал Пекъм не беше блестящият, проницателен,
напредничав интелектуалец, за какъвто се представяше, и всъщност именно
генерал Дрийдъл беше чувствителен, очарователен, блестящ, светски човек и
под негово началство той сигурно би бил много по-добре. Изведнъж
полковник Каткарт изгуби абсолютно всяка представа какво е положението
му пред когото и да било и започна да блъска звънеца с юмрук, за да повика
полковник Корн да дойде тичешком в кабинета му да го увери, че всички го
обичат, че Йосарян е плод на въображението му и че той е постигнал чудесен
успех във великолепната и храбра кампания, която водеше, за да стане
генерал.
Всъщност полковник Каткарт нямаше абсолютно никакви изгледи да
стане генерал. Преди всичко поради бившия ефрейтор Уинтъргрийн, който
също искаше да стане генерал и който винаги изопачаваше, унищожаваше,
отхвърляше или изпращаше, където не трябва, всички писма на полковник
Каткарт, всички писма до него или в които ставаше дума за негови заслуги.
Освен това вече имаше един генерал — генерал Дрийдъл, който знаеше, че
генерал Пекъм е хвърлил око на службата му, но не знаеше как да се справи с
него.
Генерал Дрийдъл, командирът на авиокрилото, беше прям, набит,
широкоплещест човек, малко над петдесетте. Носът му беше широк и
сплеснат и подпухналите му, на белезникави бучки клепачи обграждаха с
тлъстина малките му сиви очи като с ореол. Водеше със себе си една
медицинска сестра и зет си и когато не пиеше прекалено много, проявяваше
склонност към дълго и досадно мълчание. Генерал Дрийдъл бе пропилял
прекалено много от времето си да служи добре във войската и сега беше вече
твърде късно. Нови групировки, нови центрове на влияние се бяха създали
без него и сега той се чудеше как да се справи с тях. В моменти, когато не се
самонаблюдаваше, неговото сурово и навъсено лице се отпущаше и вземаше
мрачен и загрижен израз на поражение и разочарование. Генерал Дрийдъл
пиеше много. Настроенията му бяха произволни и непредвидими. „Войната е
ад!“ — заявяваше често той, пиян или трезвен, и наистина мислеше така,
макар че това не му пречеше да печели добри пари от нея и да вкара зет си в
бизнеса, въпреки че те двамата постоянно се караха.
— Този негодник — често сумтеше презрително генерал Дрийдъл,
оплаквайки се от зет си всекиму, който се случеше да стои до него на извития
бар в офицерския клуб — дължи на мен всичко, което има. Аз го създадох,
този мръсен кучи син! Не му стига умът, за да напредне сам в живота.
— Мисли си, че всичко знае — отвръщаше нацупено полковник Мудъс
пред своите слушатели на другия край на бара. — Не търпи критика и не
приема съвети.
— Само знае съвети да дава — изсумтяваше рязко генерал Дрийдъл. —
Ако не бях аз, щеше да бъде ефрейтор.
Генерал Дрийдъл беше винаги придружен от полковник Мудъс и
медицинската сестра, която имаше такъв прелестен задник, какъвто тези,
които я виждаха, не бяха виждали дотогава. Медицинската сестра на генерал
Дрийдъл беше бузеста, ниска и руса. Имаше пълнички бузки с трапчинки,
весели сини очи и спретната, къдрава, вдигната нагоре коса. Усмихваше се на
всички и никога не говореше, освен когато я заговореха. Гърдите й бяха
напращели, кожата й светла. Никой не можеше да й устои и мъжете
внимателно я избягваха. Беше сочна, сладка, покорна и няма; всички лудееха
по нея, освен генерал Дрийдъл.
— Трябва да я видите гола — кикотеше се генерал Дрийдъл, като се
давеше от възхищение, докато сестрата стоеше гордо усмихната до рамото му.
— В стаята ми в щаба на крилото тя има униформа от вишнева коприна, която
е толкова пристегната, че зърната на гърдите й стърчат като черни череши.
Майлоу ми намери плата. Толкова й е опъната униформата, че под нея няма
място нито за гащи, нито за сутиен. Карам я да я облича някои вечери, когато
Мудъс е в квартирата ми, само за да го подлудя. — Генерал Дрийдъл се
изсмиваше дрезгаво. — Би трябвало да видите какво става в тази нейна блуза,
когато пристъпва от един крак на друг. Изкарва му ума. Ако го хвана, че се
докосва до нея или до някоя друга жена, веднага ще го разжалвам, това
сладострастно копеле, редник ще го направя и ще го бутна наряд в кухнята
цяла година.
— Нарочно я държи при себе си само за да ме подлуди — оплакваше се
обидено полковник Мудъс на другия край на бара. — В щаба тя има една
униформа от вишнева коприна, която е толкова прилепнала, че зърната на
гърдите й стърчат като черни череши. Отдолу няма място дори за гащи и
сутиен. Само да чуете как шумоли тая коприна, когато тя пристъпва от крак
на крак! Но ако се завъртя около нея или около кое да е друго момиче, той
веднага ще ме разжалва, редник ще ме направи и ще ме бутне наряд цяла
година в кухнята. Тя ми изкарва ума.
— Той не е спал с жена, откакто отплувахме от Щатите — доверяваше на
слушателите си генерал Дрийдъл и четвъртитата му посивяла глава се
тресеше от садистичен смях при тази демонична мисъл. — Това е една от
причините, поради които никога не го изпущам от очи, само за да не може да
хване жена. Можете ли да си представите какво изживява този нещастен кучи
син?
— Не съм лягал с жена, откакто отплувахме от Щатите — хленчеше
сълзливо полковник Мудъс. — Можете ли да си представите какво съм
изживял?
Когато беше недоволен от някого, генерал Дрийдъл можеше да бъде
така неумолим, както беше с полковник Мудъс. Не бе склонен към преструвки,
такт и лицемерие; веруюто му като професионален военен беше единно и
кратко: смяташе, че младите хора, които получават заповеди от него, трябва
да бъдат готови да пожертвуват живота си за идеалите, стремежите и личните
схващания на старците, от които той получаваше заповеди. За него личността
на всеки негов офицер или войник се състоеше само от военни стойности.
Всичко, което изискваше от тях, бе да вършат работата си; извън това можеха
да правят каквото си искат. Бяха напълно свободни да решат — както
полковник Каткарт беше свободен да реши — да принуждават хората си да
извършват по шестдесет бойни полета или пък да застанат голи в строя, ако
пожелаят, въпреки, че гранитната челюст на генерал Дрийдъл увисна при
тази гледка и той закрачи с диктаторска походка и отиде чак до края на
редицата, та да се увери, че там наистина има човек, чието единствено
облекло бяха пантофите му и който беше застанал мирно в строя, очаквайки
да получи орден от него. Генерал Дрийдъл онемя. На полковник Каткарт му
прилоша, когато зърна Йосарян, а полковник Корн пристъпи зад него и стисна
здраво ръката му над лакътя. Настъпи странно мълчание. От морето духаше
постоянен топъл вятър и една стара кола, пълна с гнила слама, се показа и
затрополи по шосето, теглена от черно магаре. Селянинът, който караше
колата, нахлупил шапка с увиснала периферия и облечен в избелели кафяви
работни дрехи, не обърна никакво внимание на тържествената военна
церемония, която се извършваше в малката нива от дясната му страна.
Най-после генерал Дрийдъл проговори.
— Върни се в колата — каза рязко той през рамо на медицинската
сестра, която го следваше, докато той минаваше пред редицата. Сестрата
заситни усмихнато към кафявата щабна кола, спряна на двадесетина ярда
оттам, до края на правоъгълната горска поляна. Генерал Дрийдъл изчака,
докато вратата на колата се затръшна, и тогава попита. — Кой е този?
Полковник Мудъс провери в списъка си.
— Това е Йосарян, татко. Получава авиаторски кръст за храброст.
— Брей, дявол да го вземе! — измърмори генерал Дрийдъл и
червендалестото му монолитно лице се развесели и омекна. — Защо не сте
облечен, Йосарян?
— Не искам да се обличам.
— Как да разбирам това? Защо, по дяволите, не искате да се обличате?
— Просто не искам да се обличам, сър.
— Защо не е облечен? — попита през рамо генерал Дрийдъл полковник
Каткарт.
— Тебе пита — пошепна отзад полковник Корн на полковник Каткарт
през рамото му, като го ръгна остро с лакът в гърба.
— Защо не е облечен? — запита полковник Каткарт, като се обърна към
полковник Корн с израз на остра болка и нежно разтърка мястото, където
полковник Корн го бе сръгал.
— Защо не е облечен? — попита полковник Корн капитан Пилчард и
капитан Рен.
— Един член на екипажа беше убит в неговия самолет над Авиньон
миналата седмица, кръвта му изпръскала Йосарян от главата до краката —
отговори капитан Рен — и той се заклел никога вече да не облича униформа.
— Един член от екипажа бил убит в неговия самолет миналата седмица
над Авиньон и кръвта му изпръскала Йосарян от главата до краката —
докладва полковник Корн направо на генерал Дрийдъл. — Униформата му
още не е донесена от пране.
— Къде му са другите униформи?
— И те са на пране.
— А защо не носи долни дрехи? — запита генерал Дрийдъл.
— И долните му дрехи са на пране — отговори полковник Корн.
— Види ми се, че глупости дрънкате — заяви генерал Дрийдъл.
— Глупости са, сър — обади се Йосарян.
— Бъдете спокоен, сър — обеща полковник Каткарт на генерал
Дрийдъл, хвърляйки заплашителен поглед на Йосарян. — Давам ви честна
дума, че този офицер ще бъде строго наказан.
— Какво, по дяволите, ме е грижа дали ще бъде наказан, или не? —
отвърна генерал Дрийдъл изненадан и раздразнен. — Тъкмо е спечелил
орден. Ако иска да го получи, без да облича никакви дрехи, какво ви влиза на
вас в работата?
— Точно така мисля и аз, сър — обади се като ехо полковник Каткарт с
гръмко въодушевление и обърса челото си с една влажна бяла кърпичка. —
Но бихте ли казали това, сър, дори в светлината на скорошната инструкция на
генерал Пекъм по въпроса за подходящото военно облекло в бойната зона?
— Пекъм ли? — Лицето на генерал Дрийдъл се помрачи.
— Да, сър — каза раболепно полковник Каткарт. — Генерал Пекъм дори
препоръчва да задължаваме летците да носят парадна униформа, когато
извършват бойни полети, за да правят добро впечатление на неприятеля,
когато ги свалят.
— Пекъм ли? — повтори генерал Дрийдъл, като продължаваше да
присвива очи от смайване. — Но какво общо има с това Пекъм, дявол да го
вземе?
Полковник Корн отново смушка с лакът полковник Каткарт.
— Абсолютно нищо общо няма, сър — отговори изискано полковник
Каткарт, като трепна от страшна болка и внимателно разтърка мястото,
където полковник Корн го бе ръгнал. — И тъкмо затова аз реших да не
предприемам нищо, преди да имам случай да разисквам въпроса с вас. Ще
трябва да пренебрегнем инструкцията, нали, сър?
Генерал Дрийдъл пренебрегна всъщност него и като му обърна гръб със
съкрушително презрение, подаде на Йосарян кутийката с ордена.
— Повикай моето момиче от колата — заповяда той кисело на
полковник Мудъс и навел глава, изчака да се върне медицинската сестра.
— Обади се веднага в канцеларията да унищожат заповедта, с която
тъкмо бях наредил на летците да носят връзки, когато излитат на бойни
полети — припряно прошепна полковник Каткарт на полковник Корн,
говорейки с крайчеца на устата си.
— Казвах ти да не я издаваш — изкикоти се полковник Корн. — Но ти
просто не искаш да ме слушаш.
— Шшт! — прошепна предупредително полковник Каткарт. — Какво ми
направи на гърба, Корн, дявол да те вземе?
Полковник Корн отново се изкикоти.
Медицинската сестра на генерал Дрийдъл винаги го следваше, където и
да отидеше, дойде с него дори в бараката за инструктаж тъкмо преди
нападението на Авиньон и застана на края на подиума с глупавата си усмивка
и униформата си от розово и зелено, цъфнала като плодороден оазис до
рамото на генерал Дрийдъл. Йосарян я погледна и се влюби отчаяно.
Смелостта му се стопи и той почувствува някаква вътрешна празнота и
вцепенение. Седеше облян в хладна пот от желание и както гледаше пълните
й червени устни и бузите й с трапчинки и слушаше как майор Данби описва с
монотонния си, поучителен, бръмчащ глас силното съсредоточение на
противовъздушните батареи, което ги очаква в Авиньон, изведнъж изстена,
обхванат от дълбоко отчаяние при мисълта, че може би никога вече няма да
види тази прелестна жена, с която не бе разменил и една дума и която тъй
прочувствено обичаше. Вторачил в нея очи, той трепереше и жадуваше,
изпълнен с болка, страх и желание. Тъй красива беше! Обожаваше мястото, на
което тя стоеше. Той облиза изсъхналите си, жадуващи устни с лепнещ език и
смазан от мъка, изстена повторно, достатъчно високо този път, за да привлече
сепнатите изпитателни погледи на насядалите наоколо по редиците грубо
сковани дървени пейки летци, облечени в комбинезони от шоколадов цвят с
пришити на тях бели парашутни ремъци. Нейтли, разтревожен, бързо се
обърна към него.
— Какво има? — прошепна той. — Какво става?
Йосарян не го чу. Призляваше му от страст, беше хипнотизиран от
съжаления. Медицинската сестра на генерал Дрийдъл бе само малко бузеста и
неговите сетива бяха преситени от жълтото сияние на косата й, от неусетния
натиск на нейните меки, къси пръсти, от закръгленото, невкусено изобилие
на моминските й гърди под розовата, широко отворена отпред военна блуза,
от вълнистите, зрели, сливащи се и триъгълник линии на корема и бедрата й,
обути в прилепнали, гладки, тъмнозелени офицерски панталони от габардин.
Той я пиеше с очи ненаситно от главата до боядисаните нокти на краката.
Искаше му се никога да не я загуби.
— Оооооооооооо — изстена той пак и този път неговият трептящ,
проточен вой развълнува цялата барака. Вълна от изумление и тревога заля
офицерите на подиума и дори майор Данби, който бе почнал да сверява
часовниците, се разсея за миг, както броеше секундите, и едва не почна да
брои отново. Нейтли проследи пронизващия поглед на Йосарян по дългата
дървена барака, докато достигна до медицинската сестра на генерал Дрийдъл.
Разтрепера се и побледня, когато отгатна какво смущаваше Йосарян.
— Престани! Чуваш ли? — предупреди го Нейтли със свиреп шепот.
— Оооооооооооооооооооооо — изстена Йосарян за четвърти път, този
път достатъчно високо, за да го чуят ясно всички.
— Полудял ли си? — изсъска яростно Нейтли. Ще загазиш.
— Оооооооооооооооооооооо — отговори Дънбар на Йосарян от другия
край на бараката.
Нейтли позна гласа на Дънбар. Сега положението стана неудържимо:
той се обърна настрана и тихо изстена.
— Ооооооооооооооооооооо — изстена Дънбар в отговор.
— Ооооооооооооооооооооо — изстена високо Нейтли вбесен, когато си
даде сметка, че и той сам е току-що изстенал.
— Ооооооооооооооооо — изстена отново Дънбар към него.
— Ооооооооооооооооо — присъедини се някой нов от другия край на
бараката и косата на Нейтли се изправи.
Йосарян и Дънбар отговориха на стенанието, докато Нейтли се свиваше
и напразно търсеше някоя дупка, където да се скрие, като завлече и Йосарян
със себе си. Тук-таме някои се мъчеха да задушат смеха си. Някакъв
свръхестествен подтик завладя Нейтли и той нарочно изстена, щом настана
затишие. Един нов глас отговори. Ароматът на непокорството предизвикваше
приятна възбуда и Нейтли умишлено изстена, щом успя да издебне една
пауза. Още един глас се обади като ехо. Бараката кипеше и непротивостоимо
се превръщаше в лудница. Надигаше се тайнствена глъчка от много гласове.
Крака стържеха по пода, неща почнаха да падат от ръцете на летците —
моливи, сметала, чанти за карти, дрънкащи стоманени шлемове. Мнозина,
които не стенеха, сега се кикотеха открито и никой не можеше да каже докъде
би могъл да стигне неорганизираният бунт от стенания, ако сам генерал
Дрийдъл не се бе заел да го потуши. Той застана решително в средата на
подиума точно пред майор Данби, който най-сериозно бе навел глава, все още
съсредоточен над ръчния си часовник, и броеше:
— Двадесет и пет секунди… двадесет… петнадесет… Едрото, червено,
заповедническо лице на генерал Дрийдъл, изкривено от смайване, бе сковано
от страхотна решителност.
— Край, момчета! — заповяда кратко той. Очите му блестяха
укорително и четвъртитата му челюст бе твърдо стисната; това беше всичко.
— Бойна част командувам — каза им строго той, когато бараката притихна
напълно и всички летци по пейките се свиха овчедушно — и никакви
стенания повече няма да има в групата, докато аз съм командир. Ясно ли е?
Беше ясно на всички освен на майор Данби, който все още гледаше
съсредоточено ръчния си часовник и броеше секундите на глас:
— … четири… три… две… една… нула — извика майор Данби и вдигна
тържествуващо очи само за да открие, че никой не го слушаше и ще трябва да
започне отново. — Ооо-оооо — изстена той разочарован.
— Какво беше това? — изрева генерал Дрийдъл, не вярвайки на ушите
си, и обхванат от кръвожадна ярост, се извъртя мигновено към майор Данби,
който, ужасен и объркан, се олюля назад, сви се от страх и започна да се поти.
— Кой е този офицер?
— М-майор Данби, сър — заекна полковник Каткарт. — Началник на
моя оперативен отдел.
— Изведете го навън и го застреляйте — заповяда генерал Дрийдъл.
— Ккак, сър?…
— Казах: изведете го навън и го застреляйте. Не чувате ли?
— Тъй вярно, сър — отговори живо полковник Каткарт и преглъщайки
с мъка, се обърна рязко към шофьора и метеоролога си: — Изведете навън
майор Данби и го застреляйте.
— К-как, сър? — запънаха се шофьорът и метеорологът.
— Казах, изведете навън майор Данби и го застреляйте — отряза
полковник Каткарт. — Не чувате ли?
Двамата млади лейтенанти кимнаха тъпо и зашеметени един към друг с
израз на безволева съпротива, като всеки от тях чакаше другия да започне
процедурата по извеждането и разстрелването на майор Данби. Дотогава нито
единият, нито другият бяха извеждали навън майор Данби да го застрелват.
Пристъпваха на няколко инча към майор Данби от двете му страни. Майор
Данби бе побелял от страх. Внезапно краката му се подкосиха и той започна да
пада. Двамата лейтенанти отскочиха към него и го хванаха под ръка, за да не
се строполи на пода. Понеже сега вече държаха майор Данби, останалото
изглеждаше лесно, но нямаше пистолети. Майор Данби се разплака. На
полковник Каткарт му идеше да изтича до него и да го утеши, но не искаше да
се покаже мекошав пред генерал Дрийдъл. Спомни си, че Апълби и
Хавърмайър винаги носеха при полета автоматични пистолети калибър 0,45,
и започна да оглежда редиците на летците, за да ги открие.
Щом майор Данби се разплака, полковник Мудъс, който стоеше
настрана и ужасно се колебаеше, не можа да се сдържи повече и пристъпи
нерешително към генерал Дрийдъл със сладникавия вид на човек, който се
жертвува за другите.
— Струва ми се, че би трябвало да почакаш един момент, татко —
подхвърли той колебливо. — Мисля, че не можеш да го застреляш.
Тази намеса вбеси генерал Дрийдъл.
— Кой, дявол да го вземе, казва, че не мога да го застрелям? — прогърмя
той войнствено с глас, достатъчно висок, за да разтърси цялата сграда. С
пламнало от смущение лице полковник Мудъс се наведе и му прошепна нещо
на ухото.
— Защо, дявол да го вземе, да не мога? — кресна генерал Дрийдъл.
Полковник Мудъс му прошепна още нещо. — Искаш да кажеш, че не мога да
застрелям всекиго, когото поискам? — попита генерал Дрийдъл с
непримиримо възмущение. Полковник Мудъс продължи да шепне и генерал
Дрийдъл, заинтересован, наостри уши. — Факт ли е това? — попита той и
яростта му притихна, укротена от любопитството.
— Да, татко. Боя се, че е така.
— Ти сигурно си мислиш, че си страшно умен, а? — нахвърли се
внезапно върху му генерал Дрийдъл.
Полковник Мудъс отново се зачерви.
— Не, татко, не е…
— Добре, пуснете този непокорен кучи син — изгърмя генерал
Дрийдъл, като се отдръпна огорчен от зетя си и излая кисело към шофьора и
метеоролога на полковник Каткарт: — Но го изхвърлете от бараката и не го
пускайте да влезе. И да продължим този дяволски инструктаж, преди да е
свършила войната. Никога не съм виждал такава некадърност!
Полковник Каткарт кимна вдървено към генерал Дрийдъл и даде знак
на хората си бързо да изтласкат майор Данби навън, макар че нямаше кой да
продължи инструктажа. Всички зяпнаха един към друг в тъпо недоумение.
Генерал Дрийдъл почервеня от ярост, като видя, че нищо не става. Полковник
Каткарт нямаше понятие какво трябва да направи. Тъкмо щеше да застене на
глас и полковник Корн го спаси, като пристъпи напред и се зае с инструктажа.
Полковник Каткарт въздъхна с огромно, сълзливо облекчение, почти смазан
от силно чувство на признателност.
— Сега, момчета, ще си синхронизираме часовниците — почна бързо
полковник Корн с рязък заповеднически тон, като обръщаше очи към генерал
Дрийдъл, сякаш флиртуваше с него. — Ще си синхронизираме часовниците
веднъж и само веднъж. И ако този единствен път синхронизирането не излезе
успешно, генерал Дрийдъл и аз ще искаме да узнаем защо не е излязло. Ясно
ли е? Метна отново очи към генерал Дрийдъл, за да се увери, че номерът му
минава. — Сега нагласете часовниците си на девет и осемнадесет.
Полковник Корн синхронизира часовниците без никаква спънка и
продължи, изпълнен с увереност. Съобщи паролата на деня и направи преглед
на атмосферните условия, проявявайки живо своите бляскави, многостранни
познания, като през две-три секунди хвърляше коси самодоволни погледи на
генерал Дрийдъл, за да получи още по-голямо насърчение от отличното
впечатление, което виждаше, че прави. Със сияещо лице той се перчеше и
превземаше, разхождаше се гордо и суетно по платформата и разпалвайки се,
даде повторно паролата, след което с лекота вмъкна едно насърчително слово
какво е значението на моста при Авиньон за спечелването на войната и че
дълг на всеки летен, участвуващ в полета, е да постави любовта към родината
над живота си. Когато вдъхновяващото слово завърши, той пак съобщи
паролата, наблегна на ъгъла, под който ще се приближат до целта, и отново
направи преглед на атмосферните условия. Той наистина бе завладял
аудиторията си.
В съзнанието на полковник Каткарт бавно изплува някаква смътна
мисъл; когато тя се уясни напълно, той бе поразен. Гледаше как полковник
Корн подло и предателски си плете кошницата и челюстта му увисваше все
повече. Почти се страхуваше от това, което щеше да чуе, когато генерал
Дрийдъл се приближи към него и шепнейки достатъчно гръмко, за да бъде
чут в цялата барака, запита:
— Кой е този?
Полковник Каткарт отговори, обхванат от мрачни предчувствия, и
тогава генерал Дрийдъл сложи ръка до устата си и пошепна нещо, от което
лицето на полковник Каткарт пламна от огромна радост. Полковник Корн
видя това и потръпна, обхванат от неудържим възторг. Дали генерал
Дрийдъл не го е произвел веднага пълен полковник? Не можеше по-дълго да
издържи напрежението. С един майсторски цветист израз той завърши
инструктажа и се обърна, очаквайки да бъде обсипан с пламенни
поздравления от генерал Дрийдъл, който обаче вече излизаше от сградата,
без да се обърне назад, като водеше след себе си медицинската сестра и
полковник Мудъс. Полковник Корн беше зашеметен от тази разочароваща
гледка, но само за миг. Очите му откриха полковник Каткарт, който все още
стоеше като в унес, изправен и захилен; изтича ликуващ към него и започна
да го дърпа за лакътя.
— Какво каза за мене? — запита той възбудено, изпълнен с възторг на
гордо и блажено предчувствие. — Какво каза генерал Дрийдъл?
— Питаше за името ти.
— Чух това, чух това. Но какво каза за мен? Какво каза…
— Каза, че му се гади, като те гледа.
22
Кметът Майлоу
При този именно полет Йосарян изгуби самообладание. Йосарян загуби
самообладание при полета над Авиньон, защото на Сноуден му изтекоха
червата, защото него ден техен пилот беше Хъпъл, а той беше само
петнадесетгодишен, и втори пилот бе Добз, който беше още по-лош от него и
искаше Йосарян да се присъедини към един заговор за убийство на полковник
Каткарт. Хъпъл беше добър пилот — Йосарян знаеше това, — но бе хлапак,
пък и Добз нямаше доверие в него и измъкна ненадейно лоста за управление
от ръцете му, след като хвърлиха бомбите — просто побесня, извъртя
самолета и го хвърли гибелно надолу с неописуемо смразяващ вой, който
раздираше ушите и, смразяваше сърцата и от който слушалките на Йосарян се
откъснаха от жиците, а той самият увисна в носа на самолета с глава,
притисната до покрива на кабината.
— О, Боже! — изпищя беззвучно Йосарян, когато усети, че падат. — О,
Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже! — крещеше той умолително през устни, които
не можеха да се отворят, докато самолетът падаше, а той самият висеше
безтегловно, опрял теме о покрива на самолета. Най-после Хъпъл успя да
издърпа лоста обратно и изправи самолета в безумния, скалист, объркан
каньон от трещящ противовъздушен огън, от който се бяха измъкнали и от
който сега трябваше отново да избягат. Почти веднага усетиха глух удар и
една дупка, широка колкото голям юмрук, се отвори в плексигласовата
обшивка. Йосарян почувствува, че бузите го засърбяват от забитите в тях
дребни бляскави късчета стъкло. Нямаше кръв.
— Какво стана? Какво стана? — извика той и цял се разтрепера, когато
не можа да чуе собствения си глас; уплаши се от празното мълчание на
микрофона. Тъй ужасен беше, че почти не можеше да мръдне и се свиваше
като мишка в капан, опрял колене и ръце на пода; чакаше и не смееше да
диша, докато най-после зърна лъскавия цилиндричен щекер на слушалките
си да се люлее напред-назад пред очите му и го натика обратно в контакта с
разтреперани ръце. — О, Боже! — продължаваше да пищи той и ужасът му не
намаляваше, докато флакът трошеше и пръсканията на снарядите никнеха
като гъби наоколо му. — О, Боже!
Добз плачеше, когато Йосарян натика щекера в микрофона и вече
можеше да чува.
— Помогнете му, помогнете му — хлипаше Добз. — Помогнете му,
помогнете му!
— Кому да помогнем, кому? — извика Йосарян в отговор. — Кому да
помогнем?
— На командира, на командира — изкрещя Добз. — Той не отговаря.
Помогнете на командира, помогнете на командира!
— Аз съм командирът — му извика Йосарян. — Аз съм командирът.
Нищо ми няма, нищо ми няма.
— Тогава помогнете на него, помогнете на него — ридаеше Добз. —
Помогнете му, помогнете му.
— Кому да помогнем? Кому да помогнем?
— На стрелеца — молеше Добз. — Помогнете на стрелеца.
— Студено ми е! — хленчеше Сноуден безсилно по микрофона с тънък,
жален, агонизиращ глас. — Моля ви се, помогнете ми! Студено ми е.
Йосарян изпълзя през прохода, изкачи се над вместилището за бомбите,
влезе в задната кабина на самолета, където Сноуден лежеше ранен на пода,
осветен от жълто петно слънчева светлина, и умираше от студ до новия заден
стрелец, който бе изпаднал в пълно безсъзнание.
Добз беше най-лошият пилот на света и съзнаваше това; този
мъжествен младеж беше истинска развалина и постоянно се опитваше да
убеди началниците си, че вече е негоден да пилотира, но никой от
началниците му не искаше да го слуша и тъкмо в деня, когато броят на
бойните полети бе повишен на шестдесет, Добз се промъкна в палатката на
Йосарян, докато Ор търсеше навън някакъв уплътнител, и му разкри плана си
да убие полковник Каткарт. Нужна му бе помощта на Йосарян.
— Искаш да го убием преднамерено? — възрази Йосарян.
— Точно така — съгласи се Добз с оптимистична усмивка, насърчен от
това, че Йосарян веднага схвана положението. — Ще го застреляме с люгера,
който донесох от Сицилия; никой не знае, че имам такъв пистолет.
— Струва ми се, че не мога да извърша такова нещо — заключи Йосарян,
след като мълчаливо обмисля идеята известно време.
Добз беше учуден.
— А защо не?
— Слушай. Нищо не би ме зарадвало повече, отколкото да видя този
кучи син със счупен врат или убит в самолетна злополука, или пък някой друг
да го застреля. Но мисля, че аз самият не бих могъл да го убия.
— Той би те убил — настояваше Добз. — Всъщност ти именно ми каза,
че той иска да ни убие, като ни праща на бойни полети толкова дълго.
— Но аз мисля, че не бих могъл да го убия. И той има право да живее.
— Няма право, щом се опитва да отнеме на тебе и на мене правото да
живеем. Какво става с тебе? — Добз беше смаян. — Чувал съм те да убеждаваш
Клевинджър в същото нещо. И виж какво се случи с него. Право в онзи облак.
— Престани да крещиш, чуваш ли? — изшътка му Йосарян.
— Не крещя! — изкрещя Добз още по-силно, с лице, зачервено от
революционна жар. Очите му бяха налети със сълзи, носът му течеше и
треперещата му вишневочервена долна устна беше покрита с капчици пяна.
— В групата трябва да е имало близо сто души, които бяха изкарали по
петдесет и пет полета, когато той вдигна броя на шестдесет. Трябва да е
имало още стотина като тебе, на които им е оставало да изкарат още по
няколко, за да стигнат петдесет и пет. Ще избие всички ни, ако го оставим
вечно да кара така. Трябва да го убием.
Йосарян кимна безизразно, без да се обвърже.
— Мислиш ли, че няма да ни пипнат?
— Всичко съм обмислил. Аз…
— Не крещи, за Бога.
— Не крещя. Всичко съм…
— Ще престанеш ли да крещиш?
— Всичко съм обмислил — пошепна Добз, като сграбчи края на леглото
на Ор с две ръце, защото не можеше да се сдържи да не ги размахва, при което
кокалчетата на пръстите му побеляха. — В четвъртък сутрин, когато той
трябва да се върне от оная негова дяволска къща в планината, ще се
промъкна през гората до острия завой на пътя и ще се скрия в храстите. Там
той трябва да намали скоростта, а аз ще наблюдавам пътя в двете посоки, за
да се уверя, че няма никой наблизо. Когато го видя, че иде, ще избутам един
голям пън на пътя, за да го накарам да спре джипа. Тогава ще изскоча от
храстите с люгера и ще стрелям в главата му, докато го убия. Ще закопая
люгера, ще се върна през гората в лагера и ще си гледам работата като всички
други. Къде може да има засечка?
Йосарян следеше внимателно всяка фраза на плана.
— А с какво участвувам аз? — запита той озадачен.
— Не бих могъл да го свърша без тебе — обясни Добз. — Ти си ми
нужен, за да ми кажеш „карай“. Йосарян не вярваше на ушите си.
— Това ли е всичко, което искаш от мене? Само да ти кажа „карай“?
— Само за това си ми нужен — отговори Добз. — Само ми кажи „карай“ и
аз сам ще му пръсна черепа в други ден. — От вълнение той заговори по-бързо
и отново повиши глас. — Понеже сме се заловили с тая работа, бих искал да
застрелям и полковник Корн в главата, макар че ми се ще да пощадя майор
Данби, ако нямаш нищо против. След това ще убия също Апълби и
Хавърмайър и като свърша с тях, бих искал да убия и Макуот.
— Макуот ли? — извика Йосарян и почти подскочи от ужас. — Макуот е
мой приятел. Какво искаш от Макуот?
— Не знам — призна Добз с объркан и смутен израз. — Просто
помислих, че щом убием Апълби и Хавърмайър, все едно, можем да убием и
Макуот. Не искаш ли да убием Макуот?
Йосарян взе твърдо становище.
— Слушай, мога да продължа да се интересувам от тази работа, ако
престанеш да крещиш за нея по целия остров и ако имаш предвид само
полковник Каткарт. Но ако искаш да правиш кървава баня, остави ме на мира.
— Добре, добре — опита се да го успокои Добз. — Само полковник
Каткарт. Да го направя ли? Кажи ми „карай“. Йосарян поклати глава.
— Мисля, че не бих могъл да ти кажа „карай“.
Добз обезумя.
— Аз съм готов на отстъпки — молеше той горещо. — Не е нужно да ми
казваш карай, само ми кажи, че е добра идея. Окей? Добра идея ли е?
Йосарян пак поклати глава.
— Щеше да бъде чудесна идея, ако беше я осъществил, без дори да ми
кажеш. Сега е вече много късно. Струва ми се, че не мога да ти кажа нищо. Дай
ми малко време. Може да си променя мнението.
— Тогава ще бъде много късно.
Йосарян продължаваше да клати глава. Добз бе разочарован. Той поседя
малко с гузен вид, после скочи внезапно на крака и изтрополя навън: бе
решил да се нахвърли още веднъж здравата върху доктор Данийка и да
издействува да бъде зачислен към земния персонал. Залитна на излизане,
събори умивалника на Йосарян и се препъна в петролната тръба на печката,
която Ор още не бе изкарал. Доктор Данийка издържа на нападението от
ругатни, заплахи и жестове, като многократно кимаше нетърпеливо, и най-
после изпрати Добз в амбулаторната палатка да опише симптомите си на Гюс
и Уес, които боядисаха устните му в мораво с разтвор от ген-циан-виолет
веднага щом заговори. Боядисаха в мораво също и пръстите на краката му и
щом пак отвори уста да протестира, му наляха очистително в гърлото и го
отпратиха.
Добз беше в още по-лошо състояние и от Джоу Гладника, който поне
можеше да участвува в бойни полети, когато нямаше кошмари. Добз беше
почти толкова болен, колкото Ор, който със своето смахнато, конвулсивно
кикотене и тракащи изкривени зъби изглеждаше щастлив като недорасла,
радостно пърхаща чучулига. Изпратиха го на почивка с Майлоу и Йосарян в
Кайро за яйца и вместо яйца Майлоу купи памук, а призори отлетя за
Истанбул със самолет, напълнен до стрелковите качулки с екзотични паяци и
неузрели банани. Ор беше от най-грозните изроди, които Йосарян бе виждал
някога, но и един от най-привлекателните. Имаше грубо издялано, издуто
лице, със светлокафяви очи, изскочили от орбитите си като две еднакви
половинки на кафяви стъклени топчета, и гъста, къдрава, пъстра коса, която
се събираше в кичур на върха на главата му подобно на напомадена
островърха къщичка за кученца. Почти всеки път, когато излетеше, флакът го
сваляше във водата или му откъсваше единия мотор и когато тръгнаха за
Неапол, а кацнаха в Сицилия, той задърпа като дивак Йосарян за лакътя да
потърсят десетгодишния сводник и комбинатор с пура в устата и двете му
дванадесетгодишни девствени сестри, които ги чакали в града пред хотела,
където имало място само за Майлоу. Йосарян беше непреклонен и се дърпаше
от Ор, загрижено и смаяно втренчил поглед в Етна вместо във Везувий, и се
чудеше какво правят в Сицилия вместо в Неапол, докато Ор се кискаше,
пелтечеше, обхванат от похотливо вълнение, и го молеше настоятелно да
тръгне с него след десетгодишния сводник и комбинатор и двете му
дванадесетгодишни девствени сестри, които не бяха нито девствени, нито
сестри, а всъщност бяха двадесет и осем годишни.
— Върви с него — заповяда лаконично Майлоу на Йосарян. — И не
забравяй поръчението си.
— Добре — отстъпи Йосарян с въздишка, спомняйки си поръчението. —
Но нека поне да се опитам първо да си намеря стая в някой хотел, та да мога
да си отспя после.
— Ще си отспиш при момичетата — отвърна Майлоу със същия
заговорнически израз. — Не забравяй поръчението си.
Но Йосарян и Ор изобщо не можаха да поспят, тъй като се озоваха
притиснати в едно двойно легло с двете дванадесетгодишни, двадесет и осем
годишни, проститутки, които се оказаха мазни и тлъсти и постоянно ги
будеха през цялата нощ, искайки да си разменят партньорите. Йосарян
възприемаше всичко така смътно, че не обърна внимание на бежовия тюрбан
на тлъстата, която все го избутваше от леглото; тя остана с тюрбана на глава
до късно сутринта, когато десетгодишният сводник и комбинатор с тънката
кубинска пура в уста, воден от някаква жестока прищявка, го дръпна от
главата й пред хората и изложи на ярката сицилийска дневна светлина
ужасния й, неправилен, гол череп. Отмъстителни съседи й бяха обръснали
косата до блестящата кожа, защото била спала с германци. Момичето изпищя,
обхванато от женско възмущение, и се заклати комично бързо след
десетгодишния сводник и комбинатор, като нейният страховит,
отвратителен, изнасилен череп нелепо се клатушкаше подобно на гнусна,
обезцветена дрипа около странната, тъмна брадавица на лицето й. Никога в
живота си Йосарян не бе виждал толкова гола глава. Сводникът въртеше на
пръста си тюрбана като някакъв трофей и отскачайки крачка по крачка от
протегнатите й пръсти, описваше изкусителен танталов кръг по площада,
натъпкан с хора, които ревяха от смях и сочеха подигравателно Йосарян,
когато Майлоу, стъпвайки с едри крачки, пристигна с мрачен израз на
нетърпение, изписан на лицето му, и неодобрително присви устни пред това
неприлично зрелище, излагащо на показ толкова порок и лекомислие. Майлоу
настояваше веднага да заминат за Малта.
— Спи ни се — хленчеше Ор.
— Сами сте си виновни — смъмри фарисейски Майлоу и двамата. — Ако
бяхте прекарали нощта в стаята си в хотела вместо в компанията на тези
безнравствени момичета, днес щяхте да се чувствувате така добре, както се
чувствувам аз.
— Ти ни каза да отидем с тях — възрази Йосарян с обвинителен тон. —
При това нямахме и стая. Само ти можа да получиш стая.
— И това не беше по моя вина — обясни високомерно Майлоу. — Как
можех да зная, че всички купувачи ще бъдат в града за реколтата на нахута?
— Знаел си — обвиняваше го Йосарян. — Това обяснява защо сме тук, в
Сицилия, вместо в Неапол. Сигурно вече си напълнил целия самолет с нахут,
дявол да го вземе!
— Шшшт! — предупреди го Майлоу, хвърляйки многозначителен
поглед към Ор. — Не забравяй задачата си.
Когато пристигнаха на летището, за да отлетят за Малта, бомбеното
вместилище, задната кабина, опашката на самолета и по-голямата част от
стрелковата куличка бяха напълнени с крини нахут.
Задачата на Йосарян беше да не остави Ор да види откъде Майлоу
купува яйца, въпреки че Ор беше член на синдиката на Майлоу и имаше дял в
него. Йосарян разбираше, че задачата му е безсмислена, тъй като беше
общоизвестно, че Майлоу купува яйца в Малта за седем цента едното и ги
продава на столовете по пет цента.
— Просто нямам вяра в него — размишляваше на глас Майлоу в
самолета, кимайки назад към Ор, който се бе сгушил като навито въже върху
крините с нахут и измъчен от безсъние, се опитваше да заспи. — Предпочитам
да купувам яйца, когато той не се върти наоколо, не искам да знае
търговските ми тайни. Какво друго не ти е ясно?
Йосарян седеше до него като помощник-пилот.
 — Не ми е ясно защо купуваш яйцата по седем цента едното и ги
продаваш по пет цента.
— За да изкарам печалба.
— Че как можеш да изкараш печалба? Губиш по два цента на яйце.
— Печеля по три цента и четвърт на яйце, като ги продавам по четири
цента и четвърт едното на хората в Малта, от които ги купувам по седем цента
едното. Разбира се, не аз печеля. Синдикатът печели. И всички имат дял.
Йосарян почувствува, че почва да разбира.
— И хората, на които продаваш яйцата по четири цента и четвърт
едното, печелят по два цента и три четвърти на яйце, когато ти ги купуваш
обратно по седем цента едното. Така ли е? Тогава защо не продаваш яйцата
направо на себе си и не отстраниш хората, от които ги купуваш?
— Защото аз съм хората, от които ги купувам — обясни Майлоу. —
Печеля по три цента и четвърт на яйце, когато ги продавам на себе си, и по два
цента и три четвърти, когато ги купувам обратно от себе си. Това прави обща
печалба от шест цента на яйце. Губя само когато ги продавам на столовете по
пет цента парчето. По този начин мога да изкарам печалба, като ги купувам по
седем цента и ги продавам по пет цента едното. Плащам само по един цент
яйцето, когато ги купувам от селяните в Сицилия.
— В Малта — поправи го Йосарян. — Купуваш яйцата си в Малта, а не в
Сицилия.
Майлоу се изкикоти гордо.
— Не купувам яйца в Малта — призна той със слаб израз на прикрито
задоволство; това беше единственото отклонение от израза на трудолюбие и
сдържаност, което Йосарян бе някога виждал у него. — Купувам ги в Сицилия
по един цент парчето и тайно ги пренасям в Малта за продан по четири цента
и половина, за да вдигна цената на яйцата до седем цента едното, когато
хората дойдат да търсят яйца в Малта.
— Защо отиват хората за яйца в Малта, щом са толкова скъпи там?
— Защото винаги са ходили.
— Защо не търсят яйца в Сицилия?
— Защото никога не са купували яйца там.
— Ама наистина не разбирам. Защо не продаваш на столовете яйцата по
седем цента едното вместо по пет цента?
— Защото тогава столовете няма да имат нужда от мен. Всеки може да
купи яйца по седем цента едното, щом се продават по седем цента.
— А защо не те заобикалят и не купят яйца от тебе направо в Малта по
четири цента и четвърт едното?
— Защото няма да им продам.
— Защо няма да им продадеш?
— Защото няма толкова голяма печалба. Поне по този начин мога да
изкарам малко и за себе си като посредник.
— Значи изкарваш печалба за себе си — заяви Йосарян.
— Разбира се, че изкарвам. Но всичко отива за синдиката. И всички имат
дял. Не разбираш ли? Точно както с доматите, които продавам на полковник
Каткарт.
— Които купуваш — поправи го Йосарян. — Ти не продаваш домати на
полковник Каткарт и полковник Корн. Купуваш домати от тях.
— Не, продавам им — поправи го Майлоу. — Аз пускам на пазара моите
домати по цяла Пианоза под чуждо име, така че полковник Каткарт и
полковник Корн да могат да ги закупят от мен под чужди имена по четири
цента единият и да ми ги продадат обратно на следния ден за синдиката по
пет цента единият. Изкарват печалба по един цент на домат, а аз печеля по
три цента и половина на парче и всеки има сметка.
— Всеки освен синдиката — изсумтя Йосарян. — Синдикатът плаща пет
цента на парче за домати, които ти струват само половин цент единият. Как
печели синдикатът?
— Когато аз печеля, и синдикатът печели — обясни Майлоу, — защото
всички имат дял. И синдикатът си осигурява помощта на полковник Каткарт
и полковник Корн, така че те ме пущат да обикалям както сега. Ще видиш
каква голяма печалба означава това след петнадесет минути, когато кацнем в
Палермо.
— В Малта — поправи го Йосарян. — Сега летим за Малта, а не за
Палермо.
— Не, за Палермо летим — отговори Майлоу. — Има един износител на
цикория в Палермо, когото трябва да видя за минутка по една пратка гъби за
Берн, които били повредени от плесен.
— Майлоу, как го правиш? — запита Йосарян със смях, смаян и
възхитен. — Натоварваш самолет за едно място и после отлиташ за друго. Не
вдигат ли врява хората от контролните кули по летищата?
— Те всички са членове на синдиката — каза Майлоу. — Знаят, че
каквото е добро за синдиката, е добро и за страната, защото това е пружината
на Чичо Сам. Хората по контролните кули също имат дялове и затова винаги
трябва да вършат каквото могат, за да помогнат на синдиката.
— Аз имам ли дял?
— Всеки има дял.
— Има ли дял Ор?
— Всеки има дял.
— А Джоу Гладника? И той ли има дял?
— Всеки има дял.
— Брей, дявол да го вземе! — каза замислен Йосарян, комуто идеята за
дялове направи дълбоко впечатление за първи път.
Майлоу се обърна към него и в очите му проблесна някаква палавост.
— Имам безпогрешен план да измамя федералното правителство с шест
хиляди долара. Можем да изкараме по три хиляди долара всеки без никакъв
риск за тебе или за мене. Интересуваш ли се?
— Не.
Майлоу погледна Йосарян с дълбоко вълнение.
— Това ми харесва у тебе — възкликна той. — Ти си честен! Ти си
единственият от всички, които познавам, комуто наистина мога да вярвам.
Затова искам да се постараеш да ми помагаш повече. Наистина бях
разочарован от тебе, когато се юрна вчера с ония две уличници в Катания.
Йосарян втренчи в Майлоу поглед, изпълнен с насмешливо недоверие.
— Майлоу, ти ми каза да тръгна с тях. Не си ли спомняш?
— Вината не е моя — отговори Майлоу с достойнство. — Трябваше по
някакъв начин да се освободя от Ор, щом влязохме в града. Съвсем различно
ще бъде в Палермо. Когато кацнем в Палермо, искам вие двамата с Ор да
тръгнете с момичетата още от летището.
— Какви момичета?
— Обадих се по радиото и наредих един четиригодишен сводник да
достави на теб и Ор две осемгодишни девственици, които са наполовина
испанки. Той ще чака на летището с лимузина. Веднага се качи на нея, щом
слезеш от самолета.
— Дума да не става — каза Йосарян, като поклати глава. — Ще отида да
спя.
Майлоу побледня от възмущение; тънкият му дълъг нос потрепваше
между черните вежди и щръкналите оранжевокафяви мустаци като бледия
тънък пламък на свещ.
— Йосарян, спомни си задачата си — припомни му той почтително.
— По дяволите задачата ми — отговори с безразличие Йосарян. — И по
дяволите и синдиката, макар че имам дял в него. Не искам никакви
осемгодишни девственици, дори и да са наполовина испанки.
— Не те упреквам. Но тези осемгодишни девственици са всъщност на
тридесет и две години. И не са наистина наполовина испанки, а само една
трета.
— Не обичам девственици.
— Но те не са и девственици — продължи да го убеждава Майлоу. —
Едната, която избрах за тебе, е била женена за кратко време за възрастен
учител, който спял с нея само в неделен ден, така че тя не е изхабена почти
никак.
Но и Ор беше сънлив, затова той и Йосарян останаха в колата до Майлоу,
когато влязоха в Палермо и откриха, че в хотела няма място за тях и — нещо
още по-важно — че Майлоу бил кмет на града.
Необикновеното, невероятно посрещане на Майлоу започна още на
летището, където няколко цивилни работници, които го познаха, почтително
спряха работата си и го загледаха с израз на сдържан изблик на
въодушевление и обожание. Новината за пристигането му го бе изпреварила в
града и предградията, през които префучаха с малкия открит камион, бяха
вече изпълнени с приветствуващи го граждани. Йосарян и Ор, озадачени и
онемели от смущение, се притиснаха по-близо до Майлоу, за да се чувствуват
по-сигурни.
Вътре в града, както камионът забавяше ход и се движеше все по-бавно,
приближавайки към центъра, посрещането на Майлоу ставаше още по-шумно.
Малки момченца и момиченца в нови дрехи бяха пуснати от училище и
наредени по тротоарите, размахваха флагчета. Сега Йосарян и Ор занемяха
напълно. Улиците бяха претъпкани с радостни тълпи и над тях висяха
огромни знамена с лика на Майлоу. За тези портрети Майлоу бе позирал в
износена селска риза с висока кръгла яка и неговото добросъвестно,
бащинско лице с непокорни мустаци изразяваше търпимост и сила, докато
разединените му, всезнаещи очи гледаха втренчено простолюдието.
Инвалиди, които не можеха да стоят на крака, му пращаха въздушни целувки
от прозорците. Месари и бакали, както бяха запасани с престилки, възторжено
го приветствуваха от тесните врати на магазините си. Тубите на духовата
музика, ревяха. Тук-там някой падаше и тълпата го стъпкваше до смърт.
Хълцащи стари жени бясно се трупаха една през друга, около бавно
напредващия камион, за да докоснат рамото на Майлоу или да стиснат ръката
му. Майлоу понасяше бурното чествуване благосклонно и доброжелателно.
Отвръщаше с галантен жест на всеки, който му махаше, и щедро хвърляше
шепи обвити в станиол бонбони и „целувки Хърши“ на ликуващото
множество. Редица яки момчета и момичета подскачаха зад камиона,
заловени за ръце, и с пресипнали гласове и изцъклени от обожание очи
скандираха: „Майлоу! Майлоу! Майлоу! Майлоу!“
Сега, тъй като тайната бе вече разкрита, Майлоу се отпусна с Йосарян и
Ор и пищно се наду с огромна, плаха гордост. Бузите му добиха цвят на сурово
месо. Майлоу бил избран за кмет на Палермо, както и на близките селища
Карина, Монреале, Багерия, Термини Имерезе, Чефали, Мистрета и Никозия,
защото внесъл уиски в Сицилия.
Йосарян се смая.
— Толкова ли много обичат уиски тукашните хора?
— Никак не пият уиски — обясни Майлоу. — Уискито е доста скъпо, а
тукашните хора са много бедни.
— Тогава защо внасяш уиски в Сицилия, щом никой не го пие?
— За да повдигна цената. Докарвам тук уиски от Малта, за да имам по-
големи възможности за печалба, когато го продам обратно на себе си за
сметка на някой друг. Създадох нов голям бизнес тук. Днес Сицилия е третият
най-голям вносител на уиски в света и затова ме избраха за кмет.
— А можеш ли да ни намериш стая в някой хотел, щом си толкова голям
майстор? — измърмори недоволно и нахално Ор с едва разбираем от умора
глас.
— Точно това ще направя ей сега — обеща с тон на разкаяние Майлоу.
— Наистина съжалявам, загдето забравих да се обадя по радиото и да запазя
стаи за двама ви. Елате в бюрото ми и аз веднага ще говоря с помощник-кмета
по въпроса.
Бюрото му се помещаваше в една бръснарница, а помощник-кметът се
оказа топчест бръснар, от чиято раболепна уста сърдечните поздравления се
лееха така изобилно, както пяната, която той направи в паничката, преди да
започне да бръсне Майлоу.
— Е, Виторио — каза Майлоу, като се отпусна лениво на един от
бръснарските столове на Виторио. — Как вървяха този път работите в мое
отсъствие?
— Много тъжно беше, синьор Майлоу, много тъжно. Но сега, като се
върнахте, хората пак са много щастливи.
— Учудих се на големите тълпи. А как така всички хотели са пълни?
— Ами че много хора дойдоха от други градове да ви видят, синьор
Майлоу. Пък в града са надошли и всички купувачи за разпродажбата на
артишо.
Ръката на Майлоу се издигна отвесно като орел и спря бръснарската
четка на Виторио.
— Какво е това артишо? — полюбопитствува той.
— Артишо ли, синьор Майлоу? Артишо е един много вкусен зеленчук,
който всички обичат. Трябва да го опитате, докато сте тук, синьор Майлоу.
Ние отглеждаме най-доброто артишо на света.
— Така ли? Как се продава артишото тази година?
— Изглежда, не е добра година за артишо. Реколтата беше много слаба.
— Наистина ли? — каза Майлоу замислено и изхвърча навън, плъзвайки
се от стола си така бързо, че бръснарската кърпа на райета, която бе сложил,
задържа няколко секунди очертанията на тялото му, преди да рухне. Докато
Йосарян и Ор изтичат до вратата, Майлоу бе изчезнал.
— Следващият — излая припряно помощник-кметът. — Кой е
следващият?
Йосарян и Ор излязоха обезсърчени от бръснарницата. Изоставени от
Майлоу, те се тътреха бездомни всред ликуващите тълпи, напразно търсейки
място да поспят. Йосарян бе на края на силите си. Тъпа, изтощителна болка го
щракаше в главата и той се дразнеше от Ор, който бе намерил отнякъде две
киселици, сложил ги бе в уста и си вървеше така, докато Йосарян не забеляза
и не го накара да ги извади. Тогава Ор намери отнякъде два диви кестена и ги
налапа, но Йосарян ги откри и му кресна троснато да извади киселиците от
устата си. Ор се захили и му отговори, че това не са киселици, а диви кестени и
че не са в устата му, а в ръцете му, но Йосарян не можа да разбере нито дума от
това, което казваше, поради кестените в устата му, но все пак го накара да ги
извади. Хитро пламъче блесна в очите на Ор. Той разтърка рязко челото си с
кокалчетата на пръстите си, подобно на човек, вцепенен от алкохол, и се
закиска похотливо.
— Спомняш ли си онова момиче… — прекъсна думите си, за да се
изкикоти пак. — Спомняш ли си онова момиче, което ме удряше по главата с
обувката в онзи апартамент в Рим, когато и двамата бяхме голи? — запита той
с израз на хитро очакване. Почака, докато Йосарян кимна предпазливо. — Ако
ме оставиш отново да сложа кестените в устата си, ще ти кажа защо ме
удряше. Приемаш ли такава спогодба?
Йосарян кимна и Ор му разказа цялата фантастична история защо
голото момиче в апартамента на курвата на Нейтли го удряло по главата с
обувката си, но Йосарян не можа да разбере нито дума, понеже Ор отново бе
сложил кестените в устата си. Йосарян, вбесен от тази шега, ревеше от смях,
но най-после, когато се стъмни, не им оставаше друго, освен да се навечерят в
един мръсен ресторант, където им поднесоха някакво воднисто ядене, и да
отидат на автостоп до летището, където легнаха да спят на студения метален
под в самолета. Въртяха се, мятаха се и измъчено пъшкаха, докато след по-
малко от два часа шофьорите на камионите се разкрещяха и мъкнейки щайги,
пълни с артишо, ги изгониха навън, за да натоварят машината. Заваля
проливен дъжд. Когато камионите си тръгнаха, Йосарян и Ор бяха вир-вода,
но не можеха да направят нищо друго, освен да се проврат обратно в самолета
и да се сгушат като зъзнещи кучета между блъскащите ги ръбове на щайгите с
артишо, с които призори Майлоу отлетя за Неапол и които размени срещу
канела на кори, карамфил, ванилия на зърна и нелющен чер пипер;
последните той незабавно пренесе на юг, в Малта, където, както се оказа, бил
помощник на главния губернатор. И в Малта нямаше стая за Йосарян и Ор. В
Малта Майлоу беше сър майор Майлоу Майндърбайндър и имаше на свое
разположение грамадна канцелария в сградата на главния губернатор.
Махагоновото му бюро беше огромно. В едно пано на облицованите с дъб
стени, между кръстосани британски знамена, висеше драматичен,
внушителен фотопортрет на сър майор Майлоу Майндърбайндър в парадната
униформа на Кралския уелски стрелкови полк. На снимката мустаците му
бяха подстригани и тънки, брадичката му бе строго изваяна и очите — остри
като бодли. Заради търговията с яйца, която развил в Малта, му била дадена
титлата сър, бил произведен майор от Кралския уелски стрелкови полк и
назначен за помощник главен губернатор на Малта. Той великодушно
разреши на Йосарян и Ор да прекарат нощта на дебелия килим в
канцеларията му, но скоро след като си отиде, се появи един часови с бойна
униформа, изгони ги с натъкнат на пушката нож от сградата и капнали от
умора, те взеха такси — навъсеният шофьор ги оскуба — и пак отидоха да
спят в самолета, който сега беше натоварен с пробити чували от зебло, пълни
с какао и прясно смляно кафе и миризмата беше толкова силна, че когато рано
на следната сутрин Майлоу, свеж и бодър, пристигна с кола, карана от
шофьор, той ги завари да повръщат неудържимо върху шасито на самолета.
После отлетяха за Оран, където в хотела пак нямаше стая за Йосарян и Ор и
където Майлоу беше вицешах. Той имаше на свое разположение разкошен
апартамент в оранжево-розовия дворец, но на Йосарян и Ор не разрешиха да
влязат с него в двореца, защото бяха християни, тоест неверници. На вратата
те бяха спрени от стражата — бербери с гаргантюански ръст и с ятагани в
ръце, които ги прогониха оттам. Ор говореше гъгниво и кихаше — хванал бе
хрема, която ужасно го измъчваше. Широкият гръб на Йосарян бе превит и го
болеше. Беше готов да извие врата на Майлоу, но Майлоу беше вицешах на
Оран и личността му беше свещена. Майлоу беше не само вицешах на Оран, но,
както се оказа по-късно — и халиф на Багдад, имам на Дамаск и шейх на
Арабия. Майлоу беше бог на царевицата, бог на дъжда и бог на ориза в
изостанали области, където такива примитивни богове се почитат от невежи
и суеверни хора и където — както той сега с прилична скромност намекваше,
големи издялани образи на мустакатото му лице можели да се видят над
примитивни каменни жертвеници, обагрени с човешка кръв. Където и да
кацнеха, той бе приветствуван с почит; триумфални овации се носеха от град
в град, докато най-после се върнаха обратно по изминатия път през Близкия
изток и стигнаха в Кайро; там Майлоу завладя пазара на памука, който никой
не искаше да купи, и бързо се озова пред разорение. В Кайро най-после се
намери хотелска стая за Йосарян и Ор. Имаше меки легла с дебели, бухнали
възглавници и чисти, свежи чаршафи. Имаше долапи със закачалки за дрехите
им. Имаше вода да се измият. Йосарян и Ор киснаха до почервеняване
вкиснатите си, вмирисани тела в пускащата пара вана и след това излязоха с
Майлоу от хотела и отидоха да ядат скариди и филе миньон в един много
добър ресторант, в чието преддверие имаше телекс, който тъкмо в момента,
когато Майлоу питаше оберкелнера каква е тази машина, започна да
съобщава последните цени на египетския памук. Майлоу никога не си бе
представял, че може да съществува такава красива машина.
— Тъй ли? — възкликна той, когато оберкелнерът завърши
обясненията си. И как се продава египетският памук? Оберкелнерът му каза и
Майлоу закупи цялата реколта. Но Йосарян далеч не се изплаши толкова от
египетския памук, който Майлоу закупи, колкото от кичурите зелени банани,
които Майлоу бе зърнал на местния пазар, когато влизаха с колата в града, и
страховете му се оказаха основателни, тъй като Майлоу го разтърси и го
събуди, както бе заспал дълбоко тъкмо след полунощ, и тикна под носа му
един наполовина обелен банан. Йосарян едва се сдържаше да не се разхълца.
— Опитай го — настояваше Майлоу, като следваше с банана въртящото
се сгърчено лице на Йосарян.
— Майлоу, копеле такова — стенеше Йосарян. — Трябва да поспя малко.
— Изяж го и ми кажи дали е хубав — упорствуваше Майлоу. — И не
казвай на Ор, че съм ти го дал без пари. Накарах го да плати два пиастра за
банана, който му дадох.
Йосарян покорно изяде банана и след като каза на Майлоу, че е добър,
затвори очи, но Майлоу отново го разтърси и му нареди да се облече колкото
може по-бързо, защото веднага щели да заминат за Пианоза.
— Ти и Ор трябва да натоварите бананите на самолета веднага —
обясни той. — Човекът каза да се пазите от паяци, когато вдигате кичурите.
— Не може ли да почакаме до сутринта, Майлоу? — молеше се Йосарян.
— Трябва да поспя малко.
— Те узряват много бързо — отговори Майлоу — и нямаме нито минута
за губене. Помисли си само колко щастливи ще бъдат хората от ескадрилата,
когато получат тези банани.
Но хората от ескадрилата никога не видяха нито един от тези банани,
защото в Истанбул за бананите имаше добър пазар, а в Бейрут кимионът беше
много евтин и с него те отлетяха за Бенгази, след като продадоха бананите, и
когато шест дни по-късно потеглиха стремглаво за Пианоза, самолетът бе
натоварен с най-хубави бели яйца от Сицилия, за които Майлоу казваше, че са
от Египет, и ги продаде на офицерските столове само по четири цента едното,
така че всички командуващи офицери в синдиката го умоляваха да побърза да
се върне в Кайро, за да закупи още кичури зелени банани и да ги продаде в
Турция срещу кимион, който се търсеше в Бенгази. И всички имаха дял от
сделката.