Параграф 22 - Част 2
23
Старецът на Нейтли
В ескадрилата единственият, който видя нещо от бананите на Майлоу,
беше Арфи: когато бананите узряха и огромни количества потекоха към
Италия по нормалните черноборсаджийски пътища, той взе два банана от
един влиятелен член на своята студентска организация, който служеше в
интендантството и който беше в офицерския апартамент с Йосарян онази
вечер, когато Нейтли най-после намери курвата си след толкова безплодни
седмици, прекарани в скръбно преследване, и я примами да дойде в
апартамента с две нейни приятелки, като обеща по тридесет долара на всяка
от тях.
— По тридесет долара на всяка? — забеляза бавно Арфи, като опипваше
и тупаше скептично всяко от трите яки момичета с вид на недоволен
познавач. — Тридесет долара са много пари за такава стока. Освен това аз
никога не съм плащал за тая работа.
— Не искам от тебе да плащаш — увери го Нейтли бързо. — Аз ще платя
и на трите. Просто искам от вас, момчета, да вземете другите две. Няма ли да
ме отървете от тях?
Арфи се захили самодоволно и поклати нежната си кръгла глава.
— Не е нужно никой да плаща за стария Арфи. Мога да си намеря
колкото си искам момичета и когато поискам. В момента не съм в настроение.
— А защо не платиш на трите, пък да отпратиш другите две? —
предложи Йосарян.
— Защото тогава моята ще се ядоса, че трябва да работи за парите,
които ще получи — отговори Нейтли, като хвърли разтревожен поглед към
своето момиче, което го гледаше неспокойно и свирепо и почна да мърмори.
— Казва, че ако наистина я харесвам, трябва да я пусна и да легна с една от
двете други.
— Аз имам по-добра идея — похвали се Арфи. — Защо да не задържим и
трите тук, докато дойде полицейският час, и после ги заплашим, че ще ги
изтласкаме на улицата, а там ще ги арестуват, и че ще го направим, ако те не
ни дадат всичките си пари? Можем дори да ги заплашим, че ще ги изхвърлим
през прозореца.
— Арфи! — извика Нейтли ужасен.
— Исках само да ти помогна — каза овчедушно Арфи. Той винаги се
опитваше да помогне на Нейтли, защото бащата на Нейтли беше богат и
прекрасно можеше да помогне на Арфи след войната. — Брей — защищаваше
се той свадливо, — в университета постоянно правехме такива неща. Спомням
си как един ден ние подмамихме две глупави ученички от града и ги
заведохме в общежитието и ги накарахме да бутнат на всички, които искаха,
като ги заплашихме, че ще повикаме родителите им и ще кажем, че ни се
предлагат. Държахме ги в леглото повече от десет часа. Дори им ударихме по
някоя плесница, когато почнаха да се оплакват. После им обрахме петачетата
и дъвката и ги изхвърлихме навън. Ей, страшно се забавлявахме в
студентските спални! — припомняше си спокойно той и едрите му бузи
руменееха от радостната топлина на носталгичните спомени. — Гонехме
всички, дори едни други се гонехме.
Но сега, когато момичето, в което Нейтли бе влюбен така дълбоко,
започна да го ругае сърдито с растяща заплашителна ненавист, Арфи не
можеше да помогне на Нейтли. За щастие в този миг Джоу Гладника се втурна
в стаята и всичко беше наред, освен че минута по-късно Дънбар се дотътри
пиян и олюлявайки се, веднага започна да прегръща едно от другите две
кикотещи се момичета. Сега в апартамента се събраха четирима мъже и три
момичета и седмината оставиха Арфи в апартамента и се качиха в един
файтон, който спря до тротоара, докато момичетата настояваха да си получат
парите предварително. С галантен жест Нейтли им даде деветдесет долара,
след като взе на заем двадесет от Йосарян, тридесет и пет от Дънбар и
седемнадесет от Джоу Гладника.
Тогава момичетата станаха по-приветливи и дадоха един адрес на
файтонджията, който с лек тръс премина през половината град и ги закара в
непознат квартал, където не бяха ходили дотогава, и спря пред висока стара
сграда в някаква тъмна улица. Момичетата ги поведоха по дългите дървени
стълби до третия етаж, вкараха ги в собствения си чудесен, великолепен
бедняшки апартамент, където като по чудо изникна безкрайно и
размножаващо се изобилие от голи, гъвкави момичета и където се намираха
злият, развратен и грозен старец, който постоянно дразнеше Нейтли с
язвителния си смях, и кудкудякащата, порядъчна стара жена, облечена с
пепеливосив вълнен пуловер, порицаваща всичко неморално, което ставаше
там, и правеща усилия да разтребва апартамента.
Този смайващ дом беше истински плодовит и гъмжащ рог на
изобилието на женски цици и пъпове. Отначало техните момичета стояха
сами в мъждиво осветения мръсен салон с кафяви тапети, който свързваше
трите полутъмни коридора, водещи в различни посоки към дълбините на
този странен и чудесен публичен дом. Момичетата веднага почнаха да се
събличат, но спираха на моменти, за да покажат гордо крещящите цветове на
бельото си, като през всичкото време закачаха мършавия безпътен старец с
невчесана дълга коса и измачкана бяла, незакопчана риза, който, седнал на
старомоден стол, кудкудякаше сладострастно и с весела и язвително-
подигравателна официалност поздрави Нейтли и другарите му с добре дошли.
Тогава старата жена, стъпвайки тежко и кимайки тъжно и недоволно с глава,
излезе да повика някое момиче за Джоу Гладника и се завърна с две
едрогърди красавици, едната вече съблечена, а втората само по прозрачен къс
розов комбинезон, от който тя се измъкна, както седеше на стола. Още три
голи момичета влязоха в стаята от един друг коридор и останаха да побъбрят
там, после дойдоха още две. Нови четири момичета минаха лениво през стаята
в проточена група, погълнати в разговор; трите бяха боси, а четвъртата се
клатушкаше опасно на чифт незакопчани сребърни бални обувки, които не
изглеждаха да са нейни. Появи се още едно момиче, което беше само по долни
гащи, и седна. Така за няколко минути общият брой на събраните достигна
единадесет, от които всички освен едно бяха напълно голи.
Навсякъде се виждаше излегната или движеща се гола плът, в повечето
случаи закръглена, и Джоу Гладника примря. Стоеше съвършено неподвижен
в някакво схванато, каталептично учудване, докато момичетата влизаха и се
настаняваха удобно по столовете. Внезапно той изпищя пронизително и със
стремглав устрем се хвърли към вратата, за да изтича до войнишкия
апартамент и вземе фотоапарата си, но веднага спря с втори безумен писък,
внезапно обхванат от страшното, смразяващо предчувствие, че този
прекрасен, ярък, богат и пъстър езически рай ще му бъде отнет завинаги, ако
той дори за миг го изпусне от очи. Спря на вратата и изломоти нещо;
сгърчените вени и сухожилия на лицето и врата му бурно туптяха. Старецът
го наблюдаваше с победоносна веселост, разположен в старомодното си синьо
кресло, подобен на някакво сатанинско и хедонистично божество, седнало на
престол, и бе обвил вретенообразните си крака с откраднато американско
военно одеяло, за да се предварди от настинка. Той се смееше спокойно и
хлътналите му хитри очи святкаха схватливо с израз на безсрамна, развратна
наслада. Старецът беше вече пил много. Щом го зърна, Нейтли настръхна,
изпълнен с враждебност към този зъл, безпътен и непатриотичен старец,
който беше достатъчно стар, за да му напомни за баща му, и който правеше
непочтителни шеги за Америка.
— Америка — каза той, — ще загуби войната. А Италия ще я спечели.
— Америка е най-силната и най-процъфтяващата нация на света —
осведоми го Нейтли с възвишен плам и достойнство. — И американският
войник не е по-долу от войника на която и да е друга страна.
— Точно така — съгласи се любезно старецът с едва доловима
насмешлива веселост. — А Италия пък е най-малко процъфтяващата нация на
света. И италианският войник е вероятно най-лошият войник на света. И
именно затова нашата страна е толкова добре и вашата страна е толкова зле.
Нейтли прихна да се смее от изненада и след това се изчерви, обхванат от
желание да се извини за неучтивостта си.
— Извинете, че се изсмях — каза той искрено и продължи с тон на
почтителна снизходителност: — Но Италия беше окупирана от германците, а
сега е окупирана от нас. Няма да кажете, че това е много добре за Италия,
нали?
— Разбира се, че е добре — възкликна бързо и весело старецът. — Вие
изтиквате германците, а ние сме си все тук. След няколко години и вие ще си
отидете, а ние ще бъдем тук. Виждате ли, Италия е наистина много бедна и
слаба страна и това именно ни прави толкова силни. Италиански войници
вече не умират, а американски и германски войници още умират. Аз намирам,
че това е извънредно добре за Италия. Да, напълно съм сигурен, че Италия ще
преживее войната и ще съществува дълго след като вашата страна бъде
унищожена.
Нейтли едва вярваше на ушите си. Никога преди не бе чувал такова
възмутително светотатство и с някаква инстинктивна логика се питаше защо
не идват войници да арестуват този предател.
— Америка няма да бъде унищожена! — извика той със страст.
— Никога ли? — подразни го леко старецът.
— Е… — запъна се Нейтли.
Старецът се изсмя снизходително, като сдържаше своята по-дълбока,
по-бурна наслада. Закачките му оставаха леки.
— Рим е бил унищожен, Гърция е била унищожена, Персия е била
унищожена, Испания е била унищожена. Всички велики държави са били
унищожени. Защо не и вашата страна? Колко дълго наистина смятате, че ще
трае вашата страна? Вечно ли? Не забравяйте, че и Земята един ден ще бъде
унищожена от Слънцето след около двадесет и пет милиона години.
Нейтли, объркан, се размърда неловко.
— Е, вечно е май голяма дума.
— Един милион години? — настояваше присмехулно старецът със
страстно, садистично увлечение. — Половин милион години? Жабите
съществуват от почти петстотин милиона години. Можете ли наистина да
кажете с някаква сигурност, че Америка с цялата си сила и благосъстояние,
със своя войник, който не отстъпва на никой друг войник, и със своето
жизнено равнище, което е най-високото на света, ще трае… колкото жабите?
На Нейтли му се прищя да смачка злобното лице на стареца. Той се
огледа умолително, търсейки някой да му помогне да защити бъдещето на
отечеството си от омразните клевети на този хитър и греховен нападател.
Остана разочарован: на другия край на стаята Йосарян и Дънбар се бяха
отдали на дива оргия — опипваха необуздано четири-пет игриви момичета и
шест шишета червено вино, а Джоу Гладника отдавна се бе затътрил по един
от тайнствените коридори, тласкайки пред себе си като буйствуващ деспот
колкото от младите проститутки с най-широки задници можеха да обхванат
слабите му разперени като крила на вятърна мелница ръце и колкото можеше
да побере едно двойно легло.
Нейтли се смути и не знаеше какво да отговори. Неговото момиче се бе
излегнало безсрамно на едно издуто канапе с израз на скука и празнота.
Нейтли бе обезсърчен от нейното вцепенено безразличие към него, от същата
сънлива и вяла самоувереност, която той си спомняше тъй живо, тъй сладко и
с такава болка от първия момент, когато тя го видя и не му обърна никакво
внимание при играта на тридесет и едно — залагаха по един цент — в хола на
войнишкия апартамент. Отпуснатата й уста беше отворена и образуваше
идеално О. Един Господ знаеше в какво бе втренчила изцъклените си
тъмносиви очи с такава животинска безчувственост. Старецът чакаше
търпеливо, наблюдавайки го с проницателна усмивка, която беше
едновременно и презрителна, и съчувствена. Едно пъргаво и гъвкаво русо
момиче с прелестни крака, чиято кожа имаше цвят на мед, се излегна на
страничната облегалка на креслото на стареца и започна да го задява вяло и
кокетно, като го щипеше леко по ъгловатото, бледо, развратно лице. Нейтли
настръхна от омраза и враждебност при вида на такава поквара у толкова
стар човек. Обърна се настрани обезсърчено и се запита защо просто не вземе
момичето си и не отиде да си легне. Този долен, хищен, демоничен старец
напомни на Нейтли за баща му, защото двамата не си приличаха по нищо.
Бащата на Нейтли беше изискан, побелял господин, който се обличаше
безупречно; този старец бе един недодялан, пропаднал тип. Бащата на Нейтли
беше трезвен, философски настроен човек с чувство за отговорност; старецът
бе лекомислен и безпътен. Бащата на Нейтли беше сдържан и културен; този
старец бе простак. Бащата на Нейтли вярваше в честността и имаше готови
отговори на всички въпроси; този старец не вярваше в нищо и знаеше само да
задава въпроси. Бащата на Нейтли имаше хубави бели мустаци; този старец
нямаше никакви мустаци. Бащата на Нейтли — и всички бащи, които Нейтли
бе срещал — бяха изпълнени с достойнство, мъдри, и почтени; този старец
беше крайно отблъскващ и Нейтли отново потъна в спор с него, решен да
обори безчестната му логика и гнусните му подмятания с честолюбива
отмъстителност, която да привлече вниманието на отегченото, флегматично
момиче, в което се бе влюбил тъй силно, и завинаги да спечели възхищението
й.
— Е, откровено казано, не зная колко дълго ще съществува Америка —
продължи той безстрашно. — Сигурно не може да съществува вечно, ако
целият свят ще бъде унищожен някой ден. Но знам положително, че ще
живеем и ще побеждаваме дълго, дълго време.
— Колко дълго? — попита подигравателно богохулният старец и очите
му блеснаха от злобно въодушевление. — Дори не толкова, колкото са живели
жабите?
— Много повече от мен и вас — изтърси Нейтли неубедително.
— О, само толкова ли? Тогава няма да бъде много дълго, щом вие сте
толкова лековерен и храбър, а аз съм вече толкова стар.
— На колко години сте? — попита Нейтли, който бе заинтересуван и
очарован от стареца въпреки волята си.
— На сто и седем. — Старецът се изкикоти гръмко, забелязал
опечаления израз на Нейтли. — Виждам, че и това не вярвате.
— Не вярвам на нищо, което ми казвате — отвърна Нейтли със свенлива
усмивка, която смекчаваше грубостта на думите му. — Единственото нещо, в
което вярвам, е, че Америка ще спечели войната.
— Толкова голямо значение отдавате на печеленето на войни — каза
насмешливо мърлявият, порочен старец. — Истинският майсторлък е да
знаеш кои войни можеш да загубиш. Италия е губила войни в течение на
столетия и вижте как въпреки това великолепно ни е вървяло. Франция
печели войни и е във вечна криза. Германия губи войни и процъфтява.
Погледнете най-новата история. Италия спечели една война срещу Етиопия и
бързо изпадна в затруднения. Победата ни вдъхна такава безумна мания за
величие, че ние допринесохме за започването на една световна война, която в
никой случай не можем да спечелим. Но сега, откакто почнахме отново да
губим, всичко тръгна по-добре и ако успеем да достигнем до поражение,
сигурно пак ще излезем отгоре.
Нейтли зяпна от объркване, което не се мъчеше да прикрие.
— Сега вече наистина не мога да разбера какво казвате. Говорите като
луд.
— Но живея като здравомислещ. Бях фашист, когато Мусолини беше на
власт; сега съм антифашист, понеже той беше свален. Бях фанатичен
германофил, когато германците бяха тук, за да ни пазят от американците; а
сега, когато американците са тук, за да ни пазят от германците, аз съм
фанатичен американофил. Уверявам ви, мой възмутени приятелю, хитрите,
изпълнени с презрение очи на стареца заблестяха все по-възбудено, колкото
повече заекваше и се ужасяваше Нейтли, — че вие и вашата страна няма да
имате по-верен поддръжник от мен в Италия… но само докато сте в Италия.
— Но вие сте изменник! — извика Нейтли, не вярвайки на думите му. —
Вие се въртите според вятъра! Безсрамен, безскрупулен опортюнист!
— Аз съм на сто и седем години — напомни му старецът любезно.
— Нямате ли никакви принципи?
— Никакви, разбира се.
— Никаква нравственост?
— О, аз съм напълно нравствен човек — увери го със сатирична
сериозност отвратителният старец, като погали голия хълбок на
закръгленото чернокосо момиче с красиви трапчинки на бузите, което се
беше изтегнало съблазнително на другата странична облегалка на креслото
му. Той се захили саркастично на Нейтли, както седеше между двете голи
момичета в самодоволно и овехтяло великолепие; сложил властно по една
ръка върху всяко от тях.
— Не мога да повярвам — неохотно каза Нейтли, като упорито се
стараеше да не гледа как старецът опипва момичетата. — Просто не мога да
повярвам.
— Но това е съвършено вярно. Когато германците влязоха в града, аз
танцувах като млада балерина и крещях „Хайл Хитлер!“, докато ми прегракна
гърлото. Дори размахвах нацистко знаменце, което грабнах от едно красиво
момиченце, докато майка му гледаше на другата страна. Когато германците
напуснаха града, аз изтичах да посрещам американците с шише отличен коняк
и кошница цветя. Конякът беше, разбира се, за мене, а цветята — да ги
хвърлям по нашите освободители. Имаше един страшно вдървен и надут стар
майор в първата кола и го ударих право в окото с една червена роза. Чудесно
попадение! Да бяхте го видели само как потрепери от болка.
Нейтли ахна и скочи на крака от учудване; бузите му останаха без кръв.
— Майор … де Къвърли! — извика той.
— Познавате ли го? — запита старецът възхитен. — Какво
очарователно съвпадение!
Нейтли беше тъй поразен, че не можа да го чуе.
— Значи вие сте ранили майор … де Къвърли! — възкликна той,
обхванат от ужас и възмущение. — Как сте могли да извършите такова нещо?
Демоничният старец беше невъзмутим.
— Как можех да устоя да не го ударя, искате да кажете. Само да бяхте
видели този надменен, стар досадник, седнал строго в колата, като че ли е
самият всемогъщ Господ, с голямата си вдървена глава и глупавото си,
тържествено лице! Каква изкушаваща цел представляваше! Ударих го в окото
с роза „Американска красавица“. Мисля, че беше много подходящо. Не смятате
ли?
— Ужасно нещо сте извършили! — извика му Нейтли укоризнено. —
Лоша постъпка, престъпление! Майор … де Къвърли е началник на
снабдяването, на нашата ескадрила.
— Така ли? — дразнеше го непоправимият стар грешник и щипеше
изострената си брадичка, като насмешливо се преструваше на дълбоко
разкаян. — В такъв случай трябва да признаете, че съм безпристрастен.
Когато германците влизаха с колите си, едва не убих един як оберлейтенант,
като го прободох с един стрък еделвайс.
Нейтли беше ужасен и зашеметен от неспособността на гнусния старец
да схване колко чудовищна е постъпката му.
— Не си ли давате сметка какво сте направили? — смъмри го яростно
той. — Майор … де Къвърли е благороден, чудесен човек и всички се
възхищават от него.
— Той е един стар глупак, който няма право да се държи като млад
глупак. Къде е той сега? Убит ли е?
Нейтли отговори тихо, с глас, издаващ мрачно страхопочитание:
— Никой не знае. Изглежда, е изчезнал.
— Виждате ли? Представете си само: човек на неговата възраст да
рискува краткия живот, който още му остава, за такова абсурдно нещо като
родина.
Нейтли отново се разбунтува.
— Няма нищо абсурдно в това да рискуваш живота си за родината! —
заяви той.
— Няма ли? — запита старецът. — Какво е родината? Къс земя, заграден
от всички страни с граници, обикновено неестествени. Англичани умират за
Англия, американци умират за Америка, германци умират за Германия,
руснаци умират за Русия. Сега петдесет-шестдесет страни участвуват във
войната. Сигурно всички тия страни не заслужават да се умре за тях.
— Ако си заслужава да живееш за едно нещо, заслужава си и да умреш за
него — каза Нейтли.
— Ако си заслужава да умреш за едно нещо — отговори
кощунствуващият старец, — сигурно си заслужава да живееш за него. Знаете
ли, вие сте такъв чист и наивен младеж, че почти ми е жал за вас. На колко
години сте? Двадесет и пет? Двадесет и шест?
— Деветнадесет — каза Нейтли. — През януари ще стана на двадесет.
— Ако останете жив дотогава. — Старецът поклати глава и на лицето му
за миг се появи същият обидчив, замислен, намръщен израз, който имаше
лицето на раздразнителната и недоволна стара жена. — Ще ви убият, ако не
внимавате, и аз отсега виждам, че няма да внимавате. Защо не вложите малко
здрав разум и не се опитате да бъдете като мен? Може и вие да стигнете до сто
и седем години.
— Защото е по-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене —
отвърна Нейтли с тържествуваща и възвишена убеденост. — Предполагам, че
сте чували тази поговорка.
— Да, разбира се, чувал съм я — разсъждаваше на глас коварният
старец, като пак се усмихна. — Но май сте я запомнили наопаки. По-добре е да
живееш прав, отколкото да умреш на колене. Такава е поговорката.
— Сигурен ли сте? — запита Нейтли сериозен и смутен. — Струва ми се,
че има повече смисъл, както аз я казах.
— Не, има повече смисъл, както аз я казах.
Нейтли се обърна да попита приятелите си и откри, че бяха изчезнали.
Старецът изрева весело, гледайки с презрение смутения и изненадан израз на
Нейтли. Лицето на младежа потъмня от срам. Той се поколеба безпомощно
още няколко секунди, после се завъртя и избяга в най-близкия коридор,
надявайки се да ги улови навреме и да ги извика на помощ, като им съобщи
новината за забележителния инцидент със стареца и майор … де Къвърли.
Всички врати в коридора бяха затворени. Под никоя не се виждаше светлина.
Беше вече много късно. Отчаян, Нейтли се отказа да ги търси. Най-после си
даде сметка, че не му остава нищо друго, освен да вземе момичето, в което бе
влюбен, и да легне някъде с него, да го ухажва нежно и благовъзпитано и
заедно да кроят планове за бъдещето; но когато се върна да го потърси в
салона, то вече бе отишло да си легне и нему не оставаше нищо, освен да
продължи безплодния спор с омразния старец, който стана от креслото си и с
насмешлива любезност му пожела лека нощ, като остави Нейтли с двете
момичета с гуреливи очи, които не можаха да му кажат в коя стая е отишла
неговата курва и които след няколко секунди отидоха да си легнат, шляпайки
боси по пода, след като напразно се бяха опитали да събудят у него интерес
към себе си, и го оставиха да спи сам в салона на малкото изтърбушено
канапе.
Нейтли беше чувствително, богато, хубаво момче с тъмна коса,
доверчиви очи и схванат врат, когато се събуди рано на следната сутрин и със
замаяна глава се питаше къде се намира. Той бе неизменно нежен и учтив по
природа. Бе живял почти двадесет години без травми, напрежения, омрази
или неврози, което за Йосарян бе доказателство колко смахнат е всъщност.
Детството му беше приятно, макар в дома му да имаше дисциплина.
Разбираше се добре с братята и сестрите си и не мразеше майка си и баща си,
макар че и двамата бяха много добри към него.
Нейтли бе възпитан да ненавижда хора като Арфи, които майка му
окачествяваше като кариеристи, или хора като Майлоу, които баща му
характеризираше като пресметливи нахалници, но не знаеше как да ги
ненавижда, понеже никога не го бяха оставяли дори да се приближи до такива
хора. Доколкото можеше да си спомни, в къщите, в които бе живял във
Филаделфия, Ню Йорк, Мейн, Палм Бийч, Саутхамптън, Лондон, Довил, Париж
и Южна Франция, винаги се събираха само дами и господа, които не бяха нито
кариеристи, нито пресметливи нахалници. Майката на Нейтли, потомка на
Торнтъновци от Нова Англия, беше „дъщеря на Американската революция“.
Баща му беше кучи син.
— Винаги помни — напомняше му често майка му, — че носиш името
Нейтли. Ти не си от семейство Вандербилт, чието богатство е създадено от
един вулгарен капитан на корабен влекач, нито си от Рокфелеровци, чието
богатство е натрупано чрез безсъвестни спекулации с нефт; нито си Рейндълс
или Дюк, които извличаха доходи, като продаваха на неосведомените
консуматори продукти, съдържащи канцерогенни смоли и катрани; ти не си,
разбира се, от рода Астор, които, мисля, още дават стаи под наем. Ти си от рода
Нейтли, а този род не е работил нищо, за да спечели парите си.
— Майка ти иска да каже, синко — намеси се веднъж баща му любезно
със своя усет за елегантен и пестелив стил, от който Нейтли така се
възхищаваше, — че старите пари са по-добри от новите и че скоро
забогателите не трябва никога да се ценят така високо, както наскоро
обеднелите. Правилно ли се изразих, мила?
Бащата на Нейтли просто преливаше от умни, изпълнени с житейска
мъдрост съвети от този вид. Той беше горещ и румен като горещо червено
вино с подправки и Нейтли го харесваше много, макар че не обичаше горещо
червено вино с подправки. Когато избухна войната, семейството на Нейтли
реши, че той ще постъпи във въоръжените сили, тъй като беше прекалено
млад, за да постъпи на дипломатическа служба, и тъй като баща му бе
осведомен от много авторитетен източник, че Русия ще рухне за няколко
седмици или месеци и Хитлер, Чърчил, Рузвелт, Мусолини, Ганди, Франко,
Перон и японският император ще подпишат мир и ще живеят щастливо
заедно во веки веков. Бащата на Нейтли именно има идеята синът му да
постъпи във въздушните войски, където ще може безопасно да се обучава
като летец, докато руснаците капитулират и се уточнят подробностите по
примирието, и където като офицер той ще общува само с изискани господа.
Вместо това той се озова с Йосарян, Дънбар и Джоу Гладника в публичен
дом, болезнено влюбен в една равнодушна проститутка, с която най-после
легна на сутринта след нощта, когато спа сам в салона, само за да бъде
прекъснат почти веднага от непоправимата й малка сестра, която се втурна
ненадейно и обхваната от ревност, скочи на леглото, за да може Нейтли да
прегърне и нея също. Курвата на Нейтли скочи ядосана, ръмжейки, че ще я
наплеска, и като я хвана за косите, я издърпа от леглото и я изправи на крака.
На Нейтли дванадесетгодишното момиче му приличаше на оскубано пиле или
на пръчка с обелена кора: тънкото й като фиданка тяло смущаваше всички
при преждевременните й опити да подражава на по-големите момичета;
затова винаги я гонеха да се облече и й заповядваха да излезе на чист въздух
да играе на улицата с другите деца. Двете сестри се кълняха диво една друга и
се плюеха, като вдигаха оглушителна врява, която събра цяла тълпа
развеселени зяпачи в стаята. Вбесен, Нейтли се отказа от намерението си.
Каза на момичето да се облече и го заведе долу на закуска. Малката сестра се
помъкна след тях и докато тримата закусваха с напълно порядъчен вид на
терасата на близкото кафене, Нейтли се чувствуваше като горд глава на
семейство. Но когато тръгваха обратно, курвата на Нейтли се беше вече
отегчила и реши да отиде с две други момичета да търси клиенти по улиците,
вместо да прекарва времето си с него. Нейтли и малката сестра смирено
вървяха подире й на известно разстояние и докато амбициозното хлапе
събираше ценни сведения за занаята, Нейтли, разсеян и обхванат от чувство
на безсилие, се тровеше; и двамата се натъжиха, когато няколко войници в
една щабна кола спряха момичетата и ги откараха със себе си.
Нейтли се върна обратно в кафенето и поръча шоколадов сладолед на
малката сестра и когато настроението й се подобри, той се върна с нея в
апартамента. Йосарян и Дънбар спяха на пода в салона, а на натъртеното лице
на Джоу Гладника още бе изписана същата блажена, няма, тържествуваща
усмивка, която имаше, когато сутринта се показа на бял свят, напущайки
многобройния си харем и накуцвайки като човек с много счупени кости.
Сладострастният и развратен старец беше във възторг от разцепените устни
и синините под очите на Джоу Гладника. Облечен все в същите измачкани
дрехи, които носеше предишната вечер, той поздрави сърдечно Нейтли.
Младежът бе дълбоко смутен от неговия опърпан и неприличен вид и когато
отиваше в апартамента, винаги му се щеше да завари този развален,
безнравствен старец в чиста риза, марка „Брук Брадърс“, обръснат, с вчесана
коса, облечен в туидено сако и с хубави бели мустаци, така че Нейтли да не се
смущава и засрамва всеки път, щом го погледне и си припомни баща си.
24
Майлоу
За Майлоу април се бе оказал най-добрият месец от всички месеци на
годината. Люляците цъфтяха през април и гроздове зрееха по лозите. Сърцата
биеха по-бързо и стари желания се разпалваха. През април перуниката
блестеше по-живо до лъскавия гълъб. Април е пролет и през пролетта
въображението на Майлоу Майндърбайндър леко се насочи към мисълта за
мандарини.
— Мандарини ли?
— Да, сър.
— Моите хора много ще се зарадват, ако получат мандарини — призна
полковникът в Сардиния, който командуваше четири ескадрили самолети Б-
26.
— Ще имат да ядат толкова мандарини, колкото можете да платите с
парите от вашия стол — увери го Майлоу.
— А измирски пъпеши?
— На безценица се продават в Дамаск.
— Имам слабост към измирски пъпеши. Винаги съм имал слабост към
тях.
— Само дайте на мое разположение по един самолет от всяка ескадрила,
само по един, и ще имате толкова измирски пъпеши, колкото можете да
изядете и колкото пари можете да платите.
— От синдиката ли купуваме?
— И всички имат дялове.
— Удивително, наистина удивително. Как успявате да направите това?
— Голяма покупателна мощ, там е цялата разлика. Например панирани
телешки котлети.
— Не примирам за панирани телешки котлети — измърмори
скептичният командир на самолетите Б-25 в Северна Корсика.
— Панираните телешки котлети са много хранителни —
добронамерено го смъмри Майлоу. — Съдържат яйчен жълтък и галета. Също
така хранителни са и агнешките котлети.
— О, агнешки котлети! — повтори командирът на самолетите Б-25. —
Хубави ли са тия агнешки котлети?
— Най-хубавите, които могат да се намерят на черна борса.
— Котлети от сукалчета?
— Обвити в най-сладките розови хартийки, които някога сте виждали.
На безценица се продават в Португалия.
— Не мога да пратя самолет в Португалия. Нямам такава власт.
— Аз мога да го пратя, стига само да ми дадете самолет. И пилот да го
кара. И не забравяйте — ще ви посети генерал Дрийдъл.
— Ще яде ли пак генерал Дрийдъл в моя стол?
— Ще яде като свиня, щом почнете да го храните с най-хубавите бели
пресни яйца, пържени в моето чисто прясно масло. Ще има също и мандарини,
и измирски пъпеши, и пъпеши „Медена роса“, и филе от писия, и печена треска
от Аляска, и миди, и стриди.
— И всички имат дялове?
— Това му е най-хубавото — каза Майлоу.
— Не ми харесва — изръмжа нежелаещият да сътрудничи командир на
изтребител който не харесваше и самия Майлоу.
— Там, на север, има един командир на изтребител, който не желае да
сътрудничи, защото ми има зъб — оплака се Майлоу на генерал Дрийдъл. —
Един човек стига, за да съсипе цялата работа, и тогава вече няма да ядете
пресни яйца, пържени в чисто масло.
Генерал Дрийдъл изпрати нежелаещия да сътрудничи командир на
изтребител да копае гробове на Соломоновите острови и го замести с един
изкуфял полковник, страдащ от бурсит и ламтящ за китайски нефелиум,
който представи Майлоу на генерала, командуващ самолетите Б-17 на
континента, който пък копнееше за полски салам.
— Полският салам е просто без пари в Краков — уведоми го Майлоу.
— Полски салам! — въздъхна носталгично генералът. — Какво не бих
дал за едно по-големичко парче полски салам! Почти всичко бих дал.
— Не е нужно да давате нищо. Просто ми дайте по един самолет за всеки
стол и по един пилот, който да върши каквото му кажа. И малка сума в брой за
първата поръчка, колкото да покажете, че сте добросъвестен купувач.
— Но Краков е на стотици мили зад неприятелските линии. Как ще
стигнете до салама?
— В Женева има международна полска борса по салами. Просто ще
закарам със самолета фъстъци в Женева и ще ги разменя за полски салам по
редовната пазарна цена. Те ще откарат фъстъците в Краков, а аз ще ви
докарам полския салам тук. Ще купите от синдиката само толкова полски
салам, колкото искате. Ще има също и мандарини със съвсем малка добавка
багрилно вещество. И яйца от Малта, и уиски от Сицилия. Когато купувате от
синдиката, вие всъщност ще плащате на себе си, тъй като ще притежавате
дял, и затова в действителност ще получавате без пари всичко, което
купувате. Нали има смисъл в тази работа?
— Просто гениално! Как, дявол да го вземе, можахте да го измислите?
— Казвам се Майлоу Майндърбайндър и съм на двадесет и седем
години.
Самолетите на Майлоу Майндърбайндър пристигаха отвсякъде, в
непрекъснат поток изтребители и бомбардировачи се приземяваха на
летището на полковник Каткарт, карани от пилоти, които вършеха каквото
им се каже. Самолетите бяха украсени с ярките емблеми на ескадрилите,
символизиращи похвални идеали като Храброст, Мощ, Справедливост, Истина,
Свобода, Любов, Чест и Патриотизъм, но механиците на Майлоу ги замазаха
веднага с двоен слой бяла боя и ги заместиха с изписан с шаблон надпис:
„Предприятия «М и М», висококачествени плодове и продукти“. Буквите ММ
бяха инициалите на Майлоу Майндърбайндър, а съюзът „и“ беше вмъкнат
между тях, както Майлоу откровено обясни, за да се заличи впечатлението, че
синдикатът е еднолично предприятие. Самолети носеха стоки на Майлоу от
летища в Италия, Северна Африка и Англия и от базите на Армейския
въздушен транспорт в Либерия, остров Възнесение, Кайро и Карачи.
Изтребители се разменяха срещу допълнителни товарни кораби или се
задържаха за извънредни специални поръчки и пренасяне на малки пратки;
камиони и танкове се доставяха от сухопътните войски и се използуваха за
пътен превоз на къси разстояния. Всички имаха дялове, хората дебелееха и се
разхождаха кротко с клечки за зъби между омазнените си устни. Майлоу сам
контролираше разрастващите се сделки.
Грижите бяха изрязали постоянни, дълбоки сивокафяви бръчки на
изнуреното му лице, които му придаваха някакъв изтерзан вид на трезвеност
и недоверие. Всички освен Йосарян смятаха Майлоу за наивник, първо, защото
сам бе поискал да завежда стола, и, второ, защото вземаше работата си така
присърце. Йосарян също мислеше, че Майлоу е наивник, но знаеше също, че е
и гений.
Един ден Майлоу отлетя за Англия, за да донесе една пратка турска
халва, и се върна от Мадагаскар, водейки четири германски бомбардировача,
пълни с ям, зеле, синапови връхчета и джорджийски грах на черни точици.
Майлоу се смая, когато слезе от самолета и видя отделение въоръжена военна
полиция, която чакаше на летището, за да отведе във военния затвор
германските пилоти и да конфискува самолетите им. Да конфискува! Самата
дума бе анатема за него и побеснял, той се разхождаше напред-назад,
изпълнен с безпощаден упрек, размахвайки пронизващия си показалец пред
виновните лица на полковник Каткарт, полковник Корн и нещастния капитан
с белези от заздравели рани по лицето и автомат в ръце, който командуваше
военните полицаи.
— Къде се намирате? — нахвърли се Майлоу върху им, като викаше
колкото му глас държи. — Да конфискувате! — изпищя той, сякаш не можеше
да повярва на ушите си. — Откога американското правителство е започнало
такава политика — да конфискува частната собственост на гражданите?
Позор! Позор, загдето дори сте допускали подобна мисъл да влезе в главите
ви!
— Но, Майлоу — прекъсна го плахо майор Данби, — ние сме във война с
Германия, а тези самолети са германски.
— Не са нищо подобно! — възрази яростно Майлоу. — Тези самолети
принадлежат на синдиката и всеки има дял. Ще конфискувате! Как е
възможно да конфискувате собственото си имущество? Ще конфискувате, как
не! Никога, през целия си живот не съм чувал такова безнравствено нещо!
И наистина Майлоу се оказа прав, защото, когато присъствуващите
вдигнаха очи, неговите механици бяха вече замазали германската свастика на
крилата, опашките и корпусите на самолетите с двоен слой бяла боя и
изписали с шаблон надпис „Предприятия «М и М», висококачествени плодове
и продукти“. Пред очите им Майлоу бе превърнал синдиката в международен
картел.
Майлоувите флотилии на изобилието сега изпълваха въздуха. Самолети
прииждаха в непрекъснат поток от Норвегия, Дания, Франция, Германия,
Австрия, Италия, Югославия, Румъния, България, Швеция, Финландия, Полша,
всъщност от цяла Европа освен от Русия, с която Майлоу отказваше да
търгува. Когато всички, при които ходеше, се записаха за членове на
синдиката „Предприятия «М и М», висококачествени плодове и продукти“,
Майлоу създаде един напълно личен филиал „М и М, луксозни пасти“ и получи
още повече самолети и още повече пари от касите на столовете за млечни
кифли и бисквити от Британските острови, датски пасти, пълнени със сирене,
и сушени сливи от Копенхаген, еклери, вафли, пълни с крем, крем-пити и сухи
сладки от Париж, кугел-копф пудинг, специален хляб пумперникел и медени
сладкиши с джинджифил от Берлин, линзери и добуш-торти от Виена, щрудел
от Унгария и баклава от Анкара. Всяка сутрин Майлоу изпращаше по цяла
Европа самолети, които влечаха след себе си дълги ленти с реклами за най-
новите лакомства: сьомга хайвер — 79 цента, бяла риба — 21 цента. Повиши
приходите в брой на синдиката, като срещу заплащане закачваше на
самолетите и ленти с реклами на фирмите „Пет милк“, „Гейнз — храна за
кучета“ и „Ноксзема“. Изпълнен с дух на гражданска предприемчивост, той
редовно отделяше известно място в рекламните ленти на генерал Пекъм за
безплатно разпространение на послания от обществен интерес като:
„Спретнатостта има значение“, „Бързата кучка слепи ги ражда“, „Семейство,
което се моли заедно, остава сплотено“. За да върви работата, Майлоу закупи
време за кратки съобщения по Радио Берлин и за ежедневните пропагандни
предавания на лорд Хо-Хо от Германия. Бизнесът цъфтеше по всички
фронтове.
Самолетите на Майлоу бяха позната гледка. Те минаваха свободно
навсякъде и един ден Майлоу сключи договор с американските военни власти
да бомбардира държания от германците шосеен мост при Орвието, а с
германските военни власти да защищава шосейния мост при Орвието с
противовъздушен огън срещу собственото си нападение. Хонорарът му за
нападението на моста възлизаше на всички разходи по операцията, плюс шест
на сто, а хонорарът му, платен от Германия, за да защищава моста, беше равен
на германските разходи, плюс шест на сто, увеличен с премии по хиляда
долара за всеки свален от него американски самолет. Изпълнението на тези
сделки представлява голяма победа за частното предприятие — изтъкваше
той, — тъй като войските и на двете страни са социализирани институции.
Щом веднъж договорите бяха подписани, нямаше никакъв смисъл да се
разходват средствата на синдиката, за да се бомбардира и отбранява мостът,
тъй като и двете правителства имаха достатъчно хора и материали на самото
място да свършат цялата работа и бяха съвсем доволни да ги поставят в
действие; и накрая Майлоу получи фантастична печалба от двете половинки
на своята сделка, без да направи нищо повече, освен да се подпише два пъти.
Споразуменията бяха справедливи и към двете страни. Тъй като Майлоу
имаше свободен достъп навсякъде, неговите самолети можаха да прелетят
незабелязани от германската противовъздушна отбрана и да атакуват
ненадейно; но тъй като Майлоу знаеше за нападението, той можа да
предупреди навреме германската противовъздушна отбрана, която откри
точна стрелба, щом самолетите попаднаха в обсега й. Беше идеално
споразумение за всички заинтересовани освен за мъртвеца в Йосаряновата
палатка, който беше убит над целта в деня на пристигането си.
— Не съм го убил аз — отговаряше разпалено Майлоу на гневните
обвинения на Йосарян. — Дори не бях там него ден, казвам ти. Да не мислиш,
че съм бил там и съм стрелял с противовъздушно оръдие, когато са прелетели
самолетите?
— Но ти си организирал цялата работа, нали? — му изкрещя Йосарян
във виолетовия здрач, обвиващ пътеката, която минаваше покрай
смълчаните коли на моторния парк и водеше към лятното кино.
— Не съм организирал нищо — възрази възмутено Майлоу, като
подсмърчаше шумно и възбудено със съскащия си блед и потрепващ нос. —
Германците държат моста и ние щяхме да го бомбардираме независимо от
това дали аз ще се намеся, или не. Просто открих чудесен случай да изкарам
известна печалба от нападението и се възползувах от него. Какво толкова
ужасно има тука?
— Какво толкова ужасно ли? Майлоу, един човек от моята палатка беше
убит при това нападение, преди дори да си разопакова багажа.
— Но не съм го убил аз.
— Но ти си получил хиляда долара отгоре заради това.
— Не съм го убил обаче. Аз дори не бях там, казвам ти. Бях в Барселона
да купувам маслиново масло и белени обезкостени сардини, и още имам
писмените поръчки, с които мога да ти го докажа. И аз не съм получил
хилядата долара. Хилядата долара влязоха в касата на синдиката и всички
имат дялове, дори и ти. — Майлоу трогателно апелираше към Йосарян от
дъното на душата си. — Виж, Йосарян, аз не съм почнал тази война, каквото и
да казва този гаден Уинтъргрийн. Аз просто се опитвам да я поставя на делова
основа. Има ли нещо лошо в това? Знаеш ли, хиляда долара съвсем не е
толкова лоша цена за един среден бомбардировач с екипаж. Ако мога да убедя
германците да ми плащат по хиляда долара за всеки самолет, който свалят,
защо да не взема тези пари?
— Защото това са сделки с неприятеля, ето защо. Не можеш ли да
разбереш, че водим война. Хора умират. Погледни наоколо, за Бога!
Майлоу поклати глава уморено и търпеливо.
— Ама германците не са наши неприятели — заяви той. — О, знам какво
ще кажеш. Разбира се, ние сме във война с тях. Но германците са също членове
на синдиката, и то с много добро положение, и аз имам задължение да пазя
правата им като акционери. Може би те са почнали войната и може би избиват
милиони хора, но си плащат сметките много по-бързо, отколкото някои наши
съюзници, които бих могъл да назова. Не разбираш ли, че трябва да уважавам
светостта на моя договор с Германия? Не можеш ли да погледнеш на работата
от моята гледна точка?
— Не — сряза го грубо Йосарян.
Майлоу бе засегнат и не направи усилие да прикрие наранените си
чувства. Беше душна лунна вечер, изпълнена с мушици, нощни пеперуди и
комари. Внезапно Майлоу вдигна ръка и посочи към откритото кино, където
млечният, изпълнен с прах лъч, излизащ хоризонтално от прожекционния
апарат, отрязваше един конусообразен сноп в тъмнината и обвиваше във
флуоресцентна светлинна ципа зрителите, излегнати отпуснато на столовете
си като хипнотизирани, с лица, вдигнати нагоре и вперени в алуминиевия
екран. Очите на Майлоу бяха навлажнени от преливащо чувство на почтеност;
безхитростното му и непокварено лице лъщеше от пот, размесена с мазило
срещу насекоми.
— Погледни ги! — възкликна той с глас, сподавен от вълнение. — Те са
мои приятели, мои съотечественици, мои другари по оръжие. Никой никога не
е имал по-добра другарска компания. Мислиш ли, че бих направил каквото и
да било, за да им навредя, ако не се налагаше? Нямам ли достатъчно грижи на
главата си? Не виждаш ли колко съм разстроен заради този памук, който се
трупа по кейовете в Египет? — питаше Майлоу измъчено и се вкопчи за
предницата на Йосаряновата риза, сякаш се давеше. Очите му видимо туптяха
подобно на кафяви гъсеници. — Йосарян, какво ще правя с толкова много
памук? Ти си виновен, задето ме остави да го купя.
Памукът се трупаше по египетските кейове и никой не искаше да
купува. Майлоу никога не си бе представял, че Нилската долина може да бъде
толкова плодородна или че няма да намери пазар за цялата реколта, която бе
закупил. Столовете на синдиката не искаха да му помогнат; те се разбунтуваха
и упорито отхвърляха предложенията му да ги обложи с вноски, пресметнати
на глава, така че всеки член на синдиката да стане собственик на свой дял от
реколтата египетски памук. Дори германските му изпитани приятели го
изоставиха по време на тази криза; те предпочитаха германския ерзац.
Столовете на Майлоу не искаха дори да му помогнат да складира памука;
разноските за наем на складовете хвръкнаха страшно високо и допринесоха
значително за съсипателното изчерпване на паричните му резерви.
Печалбите от операцията „Орвието“ се стопиха. Майлоу започна да пише
вкъщи да му преведат обратно парите, които им бе изпратил в някогашните
добри дни. Скоро и тези пари се привършиха. А всеки ден нови бали памук
продължаваха да пристигат по кейовете на Александрия. Винаги щом успееше
да се разтовари от малко памук, като го продаде на загуба, изкусни египетски
посредници в Леванта го грабваха и му го продаваха обратно по
първоначалната цена, така че в действителност той се озоваваше в още по-
тежко положение отпреди.
„Предприятия М и М“ отиваха към крах. Майлоу се ругаеше ежечасно
заради своята монументална алчност и глупост да закупи цялата египетска
реколта памук, но договорът си оставаше договор и трябваше да се
изпълнява, та затова една вечер, след разкошна вечеря, всичките изтребители
и бомбардировачи на Майлоу излетяха, подредиха се в строй над лагера и
започнаха да пущат бомби над авиогрупата. Той беше сключил втори договор
с германците, този път да бомбардира собственото си поделение. В едно
добре съгласувано нападение самолетите на Майлоу се разделиха и
бомбардираха бензиновите резервоари, муниционните складове и
бомбардировачите Б-25, които лежаха на подобните си на захарни петлета
подпори на летището. Екипажите му пощадиха пистата и столовете, за да
могат да се приземят безопасно и да получат топла закуска, преди да си
легнат. Бомбардираха със запалени фарове, тъй като никой не стреляше по
тях. Бомбардираха всичките четири ескадрили, офицерския клуб и сградата
на щаба на авиогрупата. Обхванати от панически ужас, хората изхвърчаха от
палатките си, но не знаеха на коя страна да бягат. Скоро целият лагер се
изпълни с ранени, които пищяха за помощ. Един грозд бризантни бомби
избухна в двора на офицерския клуб и проби неравни дупки с оръфани
краища в стената на дъсчената сграда и в коремите и гърбовете на цяла
редица лейтенанти и капитани, които стояха на бара. Те се превиха одве и се
строполиха в агония на пода. Останалите офицери, обхванати от паника,
хукнаха към двете врати и тъй като не смееха да излязат, задръстиха
изходите като някаква ревяща преграда от човешка плът.
Полковник Каткарт си проби път с нокти и лакти през възбунената маса
и най-после остана сам навън. Втренчи поглед в небето, недоумяващ и ужасен.
Самолетите на Майлоу, плъзгащи се спокойно над върховете на цъфналите
дървета, с отворени капаци на бомбовместилищата, със свалени задкрилки и с
чудовищните си, ослепителни, свирепо мигащи, зловещи, подобни на очи на
насекоми фарове, бяха най-апокалиптичната гледка, която бе виждал някога.
Изтерзана въздишка на ужас се изтръгна от гърдите на полковник Каткарт и
почти ридаещ, той се хвърли стремглаво в джипа си. Напипа педала за газта и
стартера и с най-голямата скорост, която можеше да развие люшкащата се
кола, препусна към летището, сграбчил в меките си, безкръвни ръце
кормилото, като отчаяно натискаше копчето на сирената. На едно място едва
не се преби, когато със злокобно изскърцване на колелата направи остър
завой, за да не заоре в една група хора, които по долни дрехи тичаха лудо към
планините, навели смаяните си лица и притиснали като мънички щитове
тънките си ръце около слепите си очи. Жълти, оранжеви и червени огньове
горяха от двете страни на пътя. Палатки и дървета бяха в пламъци, а
самолетите на Майлоу продължаваха да пристигат безкрайно, с мигащи
запалени фарове и отворени врати на бомбовместилищата. Полковник
Каткарт едва не преобърна джипа, когато удари рязко спирачките пред
контролната кула. Скочи от колата, докато тя още се извърташе, изтича
нагоре по стълбите и се втурна вътре, където трима души следяха
инструментите и направляваха самолетите. В своя устрем да грабне
никелирания микрофон той събори двама от тях; очите му блестяха диво и
месестото му лице бе сгърчено от напрежение. С животинска спазма той
сграбчи микрофона и истерично изкрещя с всичка сила:
— Майлоу, ти, кучи сине, полудял ли си? Какво правиш, дявол да те
вземе? Приземи се! Приземи се!
— Ще престанеш ли да крещиш? — отговори Майлоу, който стоеше до
самия него на контролната кула, също с микрофон в ръка. — Не виждаш ли, че
съм тук. — Майлоу го погледна с упрек и се обърна да продължи работата си.
— Много добре, момчета, много добре — повтаряше той монотонно по
микрофона си. — Но виждам, че един склад още стои. Това е недостатъчно.
Първис, вече съм ти казал, че не искам претупана работа. Още в този миг ще се
върнеш обратно и пак ще се опиташ да го удариш. И този път се приближи
бавно… бавно. Който бърза, той прахосва, Първис. Хиляди пъти съм ти казвал
това. Който бърза, той прахосва.
Високоговорителят над главата му започна да грачи:
— Майлоу, говори Алвин Браун. Хвърлих всичките си бомби. Какво да
правя сега?
— Коси с картечниците — каза Майлоу.
— Да кося ли! — Алвин Браун бе възмутен.
— Няма къде да мърдаме — осведоми го Майлоу с примирение. —
Предвидено е в договора.
— Е, тогава окей! — съгласи се Алвин Браун. — В такъв случай ще кося.
Този път Майлоу го беше прекалил. Да бомбардираш собствените си
хора и самолети, това дори и най-флегматичният наблюдател не можеше да
смели; изглеждаше, че краят на Майлоу е дошъл. Изсипаха се куп висши
държавни чиновници, които започнаха разследване. Вестниците бичуваха
Майлоу с ярки заглавия. Конгресмени заклеймяваха жестокостта му с
гръмлив гняв и настояваха за наказание. Майки, чиито синове бяха
военнослужещи, организираха протестни групи и искаха възмездие. Нито
един глас не се издигна в негова защита. Навсякъде порядъчните хора се
почувствуваха оскърбени. Нямаше съмнение, че краят на Майлоу бе дошъл,
докато той не разкри търговските си книги пред публиката и не оповести
огромната печалба, която бе осъществил. Можеше да заплати обезщетение на
държавата за всички убити хора и унищожени имущества и все пак да му
останат достатъчно пари, за да продължи да купува египетски памук. И най-
сладкото в цялата сделка беше, че всъщност не бе нужно изобщо да се плаща
някакво обезщетение на държавата.
— В една демокрация държавата е народът — обясняваше Майлоу. —
Ние сме народът, нали? Затова можем просто да задържим парите и да
отстраним посредника. Откровено казано, аз бих желал да видя държавата как
се оттегля от войната и предоставя тази дейност на частната инициатива. Ако
платим на държавата всичко, което й дължим, ние само бихме насърчили
държавното вмешателство и бихме обезсърчили други частни лица да
бомбардират собствените си хора и самолети. Бихме премахнали личната
заинтересованост.
Майлоу, разбира се, беше прав, както всички бяха съгласни освен
няколко огорчени несретници като доктор Данийка, който се мусеше
свадливо, мърмореше и подхвърляше обидни намеци за морала на цялото
предприятие, докато Майлоу не смекчи гнева му, като му подари от името на
синдиката един лек, сгъваем градински стол от алуминий, който доктор
Данийка можеше да сгъва удобно, да го изнася вън от палатката и да го внася
обратно вътре всеки път, щом вождът Бял Полуовес излезеше навън. По
време на бомбардировката на Майлоу доктор Данийка бе изгубил ума и дума.
Вместо да изтича да се прикрие някъде, той бе останал на открито и бе
изпълнявал задълженията си: под град от запалителни и шрапнелни бомби,
под картечен огън, той се плъзгаше като плах, хитър гущер от ранен до ранен,
тук пристягаше разкъсан крайник, за да спре кръвотечението, там правеше
инжекция с морфин, слагаше шини, даваше сулфамид, мрачен, с печално лице,
без да промълви дума повече, отколкото бе необходимо, виждайки във всяка
синееща рана страшно предзнаменование за собственото си разложение;
работи неотстъпно, докато капна още преди да изтече дългата нощ и на
следния ден се разболя — запуши му се носът — и той изтича при Гюс и Уес да
му премерят температурата, да сложат синапова лапа и да му напръскат
лекарство в ноздрите.
През онази нощ доктор Данийка полагаше грижи за всеки ранен със
същата навъсена, дълбока и самовглъбена печал, която бе изписана на лицето
му в деня на Авиньонския полет, когато Йосарян, напълно смазан, слезе гол по
няколкото стъпала на самолета, оплискан изобилно по голите си пети, пръсти
на краката, колене, мишци и пръсти на ръцете с кръвта на Сноуден, и
безмълвно посочи към кабината, където младият стрелец лежеше на пода и
мръзнеше в агония до още по-младия заден стрелец, който отново загубваше
съзнание, щом отвореше очи и видеше, че Сноуден умира.
Доктор Данийка почти нежно загърна раменете на Йосарян с одеяло,
след като Сноуден бе свален от самолета и отнесен на носилка до линейката.
Той отведе Йосарян до джипа. Макуот помагаше и тримата отидоха с джипа до
амбулаторната палатка, където Макуот и доктор Данийка настаниха Йосарян
на един стол и измиха кръвта на Сноуден със студени, мокри валма
медицински памук. Доктор Данийка му даде хапче и му направи инжекция, от
която той спа дванадесет часа. Когато Йосарян се събуди и отиде при него,
доктор Данийка му даде още едно хапче и му направи още една инжекция, от
която той спа още дванадесет часа. Когато Йосарян се събуди и пак отиде при
него, доктор Данийка се приготви да му даде още едно хапче и да му направи
още една инжекция.
— Докога ще ми даваш хапчета и ще ми правиш инжекции? — запита го
Йосарян.
— Докато се почувствуваш по-добре.
— Сега се чувствувам много добре.
Нежното, изгоряло от слънцето чело на доктор Данийка се набразди от
изненада.
— Тогава защо не се обличаш? Защо се разхождаш гол?
— Не искам вече да нося униформа.
Доктор Данийка прие обяснението и остави спринцовката.
— Наистина ли се чувствуваш добре?
— Чувствувам се отлично. Само дето съм останал без сила от тия твои
хапчета и инжекции.
През останалата част от деня Йосарян се разхождаше съвършено гол и
още беше гол на следната сутрин, когато Майлоу, след като го бе търсил
навсякъде, най-после го намери седнал в клонака на едно дърво, близо зад
странното малко военно гробище, където в този момент погребваха Сноуден.
Майлоу беше облечен в обичайното си служебно облекло — тъмен
маслиненозелен панталон, чиста тъмна маслиненозелена риза и връзка, със
сребърни лейтенантски нашивки на яката и униформена фуражка с корава
кожена козирка.
— Търсих те навсякъде — извика укоризнено Майлоу отдолу.
— Трябваше да ме потърсиш на това дърво — отговори Йосарян. —
Цяла сутрин съм тук.
— Слез долу да опиташ това и да ми кажеш дали е вкусно. Много важно
е.
Йосарян поклати глава. Той седеше гол на най-долния клон на дървото
и с две ръце се държеше за клона, който беше точно над него. Отказа да
мръдне от мястото си и Майлоу не можеше да направи нищо друго, освен да
протегне двете си ръце, да обгърне с чувство на отвращение дънера и да
почне да се катери. С усилие пълзеше нагоре, като пръхтеше и дишаше
хрипливо. Когато най-после се изкачи достатъчно високо, за да преметне крак
над клона и да си поеме дъх, дрехите му се бяха измачкали и извъртели
настрана. Фуражката му беше килната и имаше опасност да падне. Майлоу я
хвана навреме, тъкмо в момента, когато започна да се плъзга от главата му.
Капчици пот блестяха като прозрачни перли около мустаците му и се
издуваха като матови мехури под очите. Йосарян го наблюдаваше с
безразличие. Майлоу предпазливо се извъртя в полукръг, така че да бъде с
лице към Йосарян. Той разгъна лигниновата обвивка от нещо меко, кръгло и
кафяво и го подаде на Йосарян.
— Моля ти се, опитай го и ми кажи как го намираш. Искам да го
сервирам в стола.
— Какво е това? — запита Йосарян и отхапа голяма хапка.
— Памук, покрит с шоколад.
Йосарян повърна конвулсивно и изплю право в лицето на Майлоу
покрития с шоколад памук, с който бе пълна устата му.
— Ето ти го, вземи си го обратно — изрева той ядосано. — Исусе Христе!
Да не си полудял? Дори не си извадил тия проклети семки!
— Нека опитаме, а? — примоли се Майлоу. — Не може да е толкова
лошо! Наистина ли е толкова гадно?
— По-лошо от гадно.
— Но аз трябва да накарам столовете да го сервират на хората.
— Хората няма да могат да го преглътнат.
— Трябва да го преглътнат — заповяда Майлоу, изпълнен с
диктаторско величие, и почти щеше да падне и да си счупи врата, когато пусна
клона, за да размаха пръст в знак на справедлив укор.
— Ела насам — покани го Йосарян. — Тук ще бъдеш по-сигурен и ще
можеш да виждаш всичко.
Майлоу сграбчи клона над главата си и започна бавно да се премества
настрани със страх и крайна предпазливост. Лицето му бе застинало от
напрежение и той въздъхна с облекчение, когато най-после се намери седнал
сигурно до Йосарян. Поглади дървото нежно.
— Много хубаво дърво — забеляза той с възхищение и собственическо
задоволство.
— Това е дървото на живота — отговори Йосарян, мърдайки пръстите
на краката си, — а също и на познанието за добро и зло.
Майлоу присви очи и загледа кората и клоните.
— Не е — отговори той. — Кестен е. Трябва да разбирам от тия работи.
Нали продавам кестени.
— Така да бъде.
Няколко секунди те седяха на дървото, без да говорят, провесили крака,
като се държаха с ръце за клона над тях — единият напълно гол, само със
сандали с подметки от суров каучук, другият напълно облечен в груба тъмна
маслинено-зелена вълнена униформа със силно пристегната вратовръзка.
Майлоу разглеждаше недоверчиво Йосарян с крайчеца на окото и тактично се
колебаеше.
— Искам да те попитам нещо — каза той най-после. — Ти не носиш
никакви дрехи. Не искам да се бъркам или нещо такова, но просто искам да
зная. Защо не носиш униформата си?
— Не искам да я нося.
Майлоу закима бързо като врабче, което кълве.
— Разбирам, разбирам — каза той припряно, с израз на пълно
объркване. — Отлично разбирам. Чух Апълби и капитан Блак да разправят, че
си се побъркал, и просто исках да проверя. — Той отново се поколеба от
учтивост, като претегляше наум въпроса си. — Ще си облечеш ли пак
униформата някой ден?
— Май че няма да я облека вече.
Майлоу кимна с престорена енергия, за да покаже, че разбира и това, и
замълча, смутен от предчувствия и потънал в размисъл. Някаква птица с ален
гребен се стрелна под тях, докосвайки със сигурните си, тъмни криле един
трептящ храст. Йосарян и Майлоу седяха в беседката си, покрити от тънки
като хартия редици наклонена зеленина и обградени от други сиви кестенови
дървета и един сребрист смърч. Слънцето беше високо в просторното
сапфиреносиньо небе, украсено с огърлица от отделни ниски пухкави
облачета, блеснали със сухата си безукорна белота. Нямаше никакъв вятър и
листата около тях висяха неподвижно. Сянката беше пъстра. Всичко беше
спокойно освен Майлоу, който се изправи внезапно и надавайки приглушен
вик, започна възбудено да сочи с пръст.
— Погледни нататък! — извика той разтревожено. — Погледни
нататък! Там долу има погребение. Това, изглежда, са гробища, нали?
Йосарян му отговори бавно, с равен глас:
— Погребват момчето, което беше убито в моя самолет над Авиньон
онзи ден. Сноуден.
— Какво се е случило с него?
— Беше убит.
— Това е ужасно — нажали се Майлоу и големите му кафяви очи се
наляха със сълзи. — Бедното момче! Наистина ужасно! — Той прехапа силно
треперещата си устна и когато продължи, гласът му бе изтънял от вълнение:
— И ще стане още по-лошо, ако столовете не се съгласят да купят моя памук.
Йосарян, какво става с тях? Не си ли дават сметка, че синдикатът е техен? Не
знаят ли, че те всички имат дял?
— Имаше ли дял мъртвецът в моята палатка? — запита Йосарян
язвително.
— Разбира се, че имаше — увери го словоохотливо Майлоу. — Всеки в
ескадрилата има дял.
— Той беше убит, преди дори да бъде зачислен в нея.
Майлоу направи изкусна гримаса, изразяваща скръб, и се обърна
настрани.
— Престани да ме закачаш за този мъртвец в твоята палатка — помоли
го докачен той. — Казах ти, че нямам нищо общо със смъртта му. — Моя ли е
вината, че съзрях тази велика възможност да закупя всичкия памук на
египетския пазар, който вкара всички ни в тази беля? Трябваше ли да зная, че
пазарът ще бъде преситен? По онова време аз дори не знаех какво значи
пресищане на пазара. Възможност да изкупиш всички предлагани на пазара
количества от една стока не се явява често и от моя страна беше много хитро
да се възползувам от случая, щом той ми се предложи. — Майлоу преглътна
стона си, когато видя шест души в униформа да вдигат простия чамов ковчег
от линейката и да го слагат леко на земята до зеещата рана на прясно
изкопания гроб. — И сега не мога да се отърва, не мога да продам и за един
петак памук — оплакваше се той.
Йосарян остана безучастен към надутата загадъчна погребална
церемония и към съкрушителната загуба на Майлоу. Поради разстоянието
гласът на военния свещеник достигаше до него съвсем слабо — неразбираем,
монотонен, почти недоловим, подобен на шума на изтичащ газ. Йосарян можа
да разпознае майор Майор по дългунестата му фигура, която стърчеше
отделно от другите присъствуващи на погребението, и смяташе, че е познал и
майор Данби, който бършеше челото си с кърпичка. Майор Данби не бе
престанал да трепери, откакто се сблъска с генерал Дрийдъл. Около тримата
офицери имаше няколко гердана от войници, изваяни в една крива и
неподвижни като пънове, и четирима незаети с нищо гробари в работни
дрехи на райета, които се бяха отпуснали безразлично на лопатите си близо
до ужасната, нелепа могилка от рохкава медночервена пръст. Както Йосарян
гледаше втренчено, свещеникът вдигна блажен поглед към него, притисна с
пръсти очните си ябълки, като че ли да изрази скръбта си, взря се отново
изпитателно нагоре към Йосарян и наведе глава, завършвайки церемонията с
жест, който Йосарян взе за връхна точка на погребалния обред. Четиримата
мъже в работни дрехи повдигнаха ковчега с въжета и го спуснаха в гроба.
Майлоу цял се разтрепера.
— Не мога да гледам това — извика той и изтерзан се обърна настрани.
— Просто не мога да седя тук и да гледам, докато тия столове оставят моя
синдикат да умре. — Той скръцна със зъби и разтърси глава, измъчен от
горчива болка и негодувание. — Ако у тях имаше капка преданост към
синдиката, те щяха да купуват моя памук, докато ги заболи сърцето, и щяха да
продължат да купуват, докато ги заболи още по-силно. Биха запалили огньове
и биха изгорили долните си дрехи и летните си униформи само за да
предизвикат по-голямо търсене. Но те не щат да направят нищо. Йосарян,
опитай се да изядеш останалото парче от шоколадения памук заради мен.
Може би сега ще ти хареса.
Йосарян блъсна ръката му.
— Откажи се, Майлоу. Хората не могат да ядат памук.
Майлоу хитро присви лице.
— Това всъщност не е памук — предумваше го той. — Аз се пошегувах.
Всъщност е захар на конци, чудесен захарен памук. Опитай и ще видиш.
— Сега вече лъжеш.
— Аз никога не лъжа — възрази Майлоу с гордо достойнство.
— Но сега лъжеш.
— Лъжа само когато е необходимо — обясни Майлоу в своя защита, като
сведе за миг очи и замига очарователно с клепки. — Този сладкиш е дори по-
хубав от захарен памук, наистина е по-хубав. Направен е от истински памук.
Йосарян, ти трябва да ми помогнеш да накарам хората да го ядат. Египетският
памук е най-хубавият на света.
— Но той е несмилаем — натърти Йосарян. — Ще го повърнат, не
разбираш ли? Защо сам не опиташ да го ядеш, като не ми вярваш?
— Опитах — призна унило Майлоу. — И повърнах.
Гробището под тях беше жълто като сено и зелено като варено зеле.
След малко свещеникът се отдръпна от гроба и бежовият полумесец от
човешки фигури започна лениво да се разкъсва като отломки от разбит кораб.
Войниците се пръснаха безшумно, без да бързат, към паркираните покрай
неравния черен път коли. Безутешно навели глави, свещеникът, майор Майор
и майор Данби се упътиха към джиповете си в остракирана група, като всеки
от тях вървеше на няколко стъпки от другите, без да се интересува от тях.
— Свърши се — забеляза Йосарян.
— Това е краят — съгласи се Майлоу обезверен. Няма никаква надежда.
И всичко стана, защото ги оставих свободно да вземат решения. Това трябва
да ми послужи за урок по дисциплина за следния път, когато се опитам да
направя нещо подобно.
— Защо не продадеш памука на държавата? — подметна случайно
Йосарян, както наблюдаваше четиримата мъже в работни дрехи на райета,
които хвърляха с лопати медночервената пръст в гроба.
Майлоу рязко наложи вето на подхвърлената идея.
— Това е въпрос на принцип — обясни той твърдо. — Държавата не
може да се меси в бизнеса и аз нямам никакво желание да забърквам
държавата в моя бизнес. Но работата на държавата е бизнес — спомни си
бодро той и продължи с повишено настроение: — Това са думи на Калвин
Кулидж, а Калвин Кулидж е бил президент и следователно трябва да е вярно.
И върху държавата лежи задължението да купи всичкия египетски памук,
който никой не иска, така че аз да мога да изкарам печалба, нали? — Лицето
на Майлоу се помрачи внезапно и доброто му настроение се смени с тревога.
— Но как да накарам правителството да го направи?
— Подкупи го — каза Йосарян.
— Да го подкупя! — Майлоу беше възмутен и едва не загуби пак
равновесие; без малко не падна да си строши врата. — Засрами се! — смъмри
го строго той, изригвайки от издутите си ноздри и сурово свитите си устни
пламък на справедливо възмущение нагоре и надолу през ръждивите си
мустаци. — Подкупите са забранени от закона и ти много добре знаеш това.
Но законът не забранява да се изкара печалба, нали? Значи не е
противозаконно да подкупя някого, за да си осигуря справедлива печалба,
нали? Не, разбира се, не! — Той отново се замисли, изпаднал в кротко, почти
жалко отчаяние. — Но отде да знам кого да подкупя?
— О, не се тревожи за това — утеши го Йосарян и се захили беззвучно,
докато моторите на джиповете и линейката разбиваха сънливата тишина и
най-последните коли тръгнаха на заден ход. — Предложи достатъчно голям
подкуп и хората сами ще те намерят. Но непременно действувай напълно
открито. Нека всички знаят какво искаш и колко си готов да платиш за
услугата. Ако се срамуваш или се чувствуваш виновен, може да загазиш.
— Не би ли искал да дойдеш с мен? Няма да се чувствувам сигурен сред
хора, които вземат подкупи. Те са истински мошеници.
— Нищо няма да ти се случи — успокои го Йосарян с увереност. — Ако
загазиш, казвай на всекиго, че сигурността на страната изисква една здрава
спекулативна търговия с национален египетски памук.
— Наистина изисква — потвърди тържествено Майлоу. — Здравата
спекулативна търговия с египетски памук означава една много по-силна
Америка.
— Разбира се, че означава. И ако това не хване, изтъкни, че голям брой
американски семейства изкарват прехраната си от нея.
— Голям брой американски семейства изкарват прехраната си от нея.
— Виждаш ли — рече Йосарян. — Тебе повече те бива за тия работи.
Когато ти го казваш, звучи почти като истина.
— То си е истина! — възкликна Майлоу с голяма доза от предишното си
високомерие.
— Тъкмо това искам да кажа. Ти го изричаш с необходимото убеждение.
— Наистина ли няма да дойдеш с мене?
Йосарян разтърси глава.
Майлоу гореше от нетърпение да се залови за работа. Мушна остатъка
от покритото с шоколад памучно валмо в джоба на ризата си и предпазливо се
примъкна обратно по клона до гладкия сив дънер. Протегна великодушно
ръце, сграбчи дънера в несръчна прегръдка и започна бързо да се спуща
надолу. Ръбовете на кожените му подметки постоянно се плъзгаха по кората и
на няколко пъти той едва не падна да се пребие. Когато достигна средата на
дънера, той се сети за нещо и пак се закатери нагоре. Късчета кора се бяха
полепили по мустаците му и напрегнатото му лице бе зачервено от
направеното усилие.
— Да беше си облякъл униформата, вместо да се разхождаш така съвсем
гол — довери му той замислено, преди да се намери отново долу и да хукне да
оправя работите си. — Хората може да се поведат по тебе и тогава никога
няма да мога да се отърва от този пусти памук.
25
Военният свещеник
От доста време военният свещеник бе започнал да се пита за много
неща. Има ли Бог? Как може да бъде сигурен? Да бъде човек анабаптистки
свещеник в американската войска, бе достатъчно трудно и при най-
благоприятни обстоятелства; без догма беше почти непоносимо.
Свещеникът се плашеше от хора, които говореха гръмогласно. Храбри,
агресивни, дейни хора като полковник Каткарт го караха да се чувствува
безпомощен и самотен. Където и да отидеше между военни, навсякъде беше
чужд. Войници и офицери не се държаха с него, както се държаха с други
войници и офицери, и дори военните свещеници не се отнасяха към него така
приятелски, както се отнасяха един към друг. В един свят, в който успехът е
единствената добродетел, той се бе примирил с мисълта, че не е успял в
живота. Мъчително съзнаваше, че му липсва самоувереност и savoir faire на
духовно лице — качества, които помагаха на много негови събратя от други
вероизповедания и секти да напредват в живота. Просто му липсваха някакви
качества, необходими, за да изпъкне. Смяташе се за грозен и всеки ден
копнееше да си бъде вкъщи при жена си.
Всъщност свещеникът беше почти хубав мъж, с приятно, изразително
лице, бледо и крехко като пясъчник. Нямаше предубеждения по никой въпрос.
А може би той наистина е Уошингтън Ървинг, може би наистина се е
подписвал като Уошингтън Ървинг на онези писма, за които не знаеше нищо.
Знаеше, че случаите на загубване на паметта не са редки в аналите на
медицината. Нямаше начин човек да бъде сигурен в каквото и да било: не
можеше да бъде сигурен дори, че няма начин да бъде сигурен в нещо.
Спомняше си много ясно — или имаше впечатление, че си спомня много ясно
— усещането, че е виждал Йосарян някъде, преди онзи път, когато го видя да
лежи в болницата. Спомняше си, че има същото тревожно усещане почти две
седмици по-късно, когато Йосарян се яви пред палатката му да иска да бъде
отчислен от бойния персонал. По онова време, разбира се, свещеникът беше
вече виждал Йосарян в онова странно, необикновено болнично отделение, в
което всички пациенти изглеждаха като престъпници освен нещастния
пациент, обвит от главата до петите в превръзки и гипс, когото един ден
намериха мъртъв с термометър в устата.
Съмнения от този род ненаситно гризяха мършавото, страдащо тяло на
свещеника. Има ли една-единствена вярна религия и живот след смъртта?
Колко ангели могат да се поберат на върха на една игла и с какво се е
занимавал Бог през безкрайните хилядолетия преди Сътворението? Защо е
било необходимо да сложи предупредителен знак на челото на Кайн, щом е
нямало други хора, които да се пазят от него? Имали ли са дъщери Адам и Ева?
Тези големи въпроси за същината на битието го тормозеха. И все пак те
никога не му изглеждаха тъй съдбоносни, както въпросът за човешката
добрина и добро държане. Чувствуваше се потиснат до изпотяване от
гносеологичната дилема, която стои пред всеки скептик — не можеше да
приеме решения на проблеми, които не желаеше да отхвърли като
неразрешими. Мъката никога не го оставяше и надеждата никога не го
напускаше.
— Били ли сте някога в положение — колебливо запита той седналия
Йосарян, държащ с две ръце топлото шише с кока-кола, с което свещеникът се
бе опитал да го разтуши — да чувствувате, че вече сте били в това положение
някога преди, макар и да знаете, че го преживявате за първи път? — Йосарян
кимна небрежно. Дишането на свещеника се ускори от радостно предчувствие
и той се приготви да присъедини силата на волята си към волята на Йосарян и
с едно огромно общо усилие да разкъса най-после дебелата черна завеса,
която забулваше вечните тайни на битието. — Имате ли сега това усещане?
Йосарян поклати глава и обясни, че deja vu е просто едно моментно,
безкрайно малко закъснение при действието на два съвместно
функциониращи сетивни нервни центъра, които обикновено действуват
едновременно. Свещеникът едва го чу. Бе разочарован, но не беше склонен да
вярва на Йосарян, защото бе получил знак свише — тайно, загадъчно видение,
което нямаше смелост да разкрие.
Не можеше да има съмнение за страхотните последици на
откровението, изпратено на свещеника: то беше или прозрение от божествен
произход, или халюцинация; той беше или богоизбран, или безумец. И двете
възможности му вдъхваха еднакъв страх и го потискаха еднакво. Не беше
нито deja vu, нито presque vu, нито jamais vu. Възможно беше да има и други
vus, за които никога да не е чувал, и някое от тези други vus да обяснява
съвсем сбито смайващото явление, на което той беше едновременно и
свидетел, и част. Възможно беше дори нищо от това, което той мислеше, че се
е случило, да не се е случило наистина и да се касае за една заблуда по-скоро
на паметта, отколкото на възприятията; може би всъщност никога да не е
мислил, че е видял това, което сега мислеше, че е мислил, че е видял, а
настоящото му впечатление, че някога е мислил така, е само илюзия на една
илюзия и сега той просто си въобразява, че някога си е въобразил, че вижда
гол човек, седнал на дървото при гробището.
За свещеника вече беше очевидно, че не е особено подходящ за работата
си, и той често размишляваше дали не би бил по-щастлив, ако изпълняваше
някоя друга служба, например редник в пехотата или полската артилерия,
или може би дори парашутист. Нямаше истински приятели. Преди да срещне
Йосарян, в авиогрупата нямаше нито един човек, с когото да може да общува,
без да се стеснява; дори с Йосарян не се чувствуваше много удобно, тъй като
неговите чести, прибързани и неконтролирани избухвания го държаха почти
постоянно нащрек — в някакво неопределено състояние на приятен трепет.
Свещеникът се чувствуваше сигурен, когато беше в офицерския клуб с
Йосарян и Дънбар и дори само с Нейтли и Макуот. Когато бе с тях, нямаше
нужда да седи с никого другиго; тогава въпросът къде да седи беше решен и
той бе защитен от нежеланата компания на всички онези офицери, които
неизменно го посрещаха с прекалена сърдечност, когато идваше, и неловко
чакаха да си отиде. Толкова много хора се чувствуваха неудобно пред него.
Всички се държаха винаги приятелски с него, но никой никога не казваше
нищо. Йосарян и Дънбар не бяха толкова напрегнати и с тях свещеникът
почти никак не се чувствуваше неудобно. Те дори го защитиха онази вечер,
когато полковник Каткарт отново се опита да го изхвърли от офицерския
клуб: Йосарян се надигна нападателно и Нейтли изкрещя „Йосарян“, за да го
възпре.
При звука на името Йосарян полковник Каткарт побледня като платно и
за почуда на всички ужасен отстъпи в паническо бягство, при което се блъсна
в генерал Дрийдъл, който раздразнено го оттласна с лакът и веднага му
заповяда да нареди на свещеника да почне всяка вечер да идва в офицерския
клуб.
На военния свещеник му бе почти толкова трудно да следи за
положението си в офицерския клуб, колкото и да си спомня в кой от десетте
стола на авиогрупата трябваше според разписанието да се храни следния път.
Щеше да му бъде все едно дали ще ходи вече в офицерския клуб, щом веднъж
са го изхвърлили оттам, ако не беше удоволствието, което му даваха новите
му другари. Не посетеше ли вечер офицерския клуб, нямаше къде другаде да
отиде. Прекарваше времето си на масата на Йосарян и Дънбар, усмихваше се
плахо и сдържано, рядко говореше, освен ако го запитаха за нещо, сложил
пред себе си чаша гъсто, сладко вино, макар почти да не вкусваше от него,
непохватно въртеше в ръка мъничката лула от царевичен кочан, с която
позираше срамежливо, като от време на време я натъпкваше с тютюн и я
запалваше. Обичаше да слуша Нейтли, чиито сълзливи, сладникаво-горчиви
жалби отразяваха голяма част от неговите собствени романтични мъки и
винаги успяваха да възкресят у него приливите на копнеж към жена му и
децата му. Свещеникът насърчаваше Нейтли, като кимаше в знак на съгласие
и разбиране, и се забавляваше с неговата откровеност и незрелост. Нейтли не
се хвалеше прекалено нескромно, че неговото момиче е проститутка, и
осведомеността на свещеника се дължеше главно на капитан Блак, който
никога не се дотътряше до тяхната маса, без да намигне грубо на свещеника и
без да подметне на Нейтли по някоя нелепа, оскърбителна подигравка за
момичето. Свещеникът не одобряваше поведението на капитан Блак и му
беше трудно да не му желае зло.
Никой, дори и Нейтли, като че ли не си даваше наистина сметка, че
военният свещеник Робърт Оливър Шипман не е само духовник, а и човешко
същество, че и той може да има очарователна, страстна и хубавичка жена,
която обича лудо, и три малки синеоки деца със странни, забравени лица,
които един ден ще почнат малко по малко да гледат на него като на чудак и
може би никога няма да му простят неудобствата, които неговото призвание
ще им създава в обществото. Защо никой не може да разбере, че той не е
чудак, а нормален, самотен възрастен човек, който се мъчи да води нормален,
самотен живот на възрастен човек? Ако го убодат, няма ли да потече кръв? И
ако го гъделичкат, няма ли да се смее? Като че ли никога не им е минавало
през ума, че и той като тях има очи, ръце, органи, размери, сетива и нежни
чувства, че и той като тях може да бъде наранен от същите оръжия, че същите
ветрове го стоплят и разхлаждат, че яде същата храна, макар че, трябваше да
признае, я яде всеки път в различен стол. Единственият човек, който,
изглежда, разбираше, че у него има чувства, бе ефрейтор Хуиткоум и той току-
що бе успял да ги нарани, като, без да пита свещеника, бе отишъл направо при
полковник Каткарт и му бе предложил да почнат да изпращат
съболезнователни писма-клишета на семействата на военнослужещи, убити
или ранени в сражение.
Жената на свещеника бе единственото нещо на света, в което той
можеше да бъде сигурен, и тя би запълнила живота му, ако го оставеха да
живее с нея й децата. Жената на свещеника беше нисичка, сдържана, приятна
женичка малко над тридесетте, много мургава и твърде привлекателна, тясна
в кръста, със спокойни умни очи, с малки блестящи остри зъби и детско лице,
живо и дребничко. Той постоянно забравяше как изглеждаха децата му и
винаги когато погледнеше снимките им, му се струваше, че вижда лицата им
за първи път. Свещеникът обичаше жена си и децата си с такава неукротима
сила, че често му идеше да се хвърли на земята и да плаче като сакат парий.
Безжалостно го измъчваха болнави фантазии, грозни, мрачни
предзнаменования за болести и злополуки. Размишленията му бяха заразени
със страхове от ужасни болести като тумора на Юинг и левкемия; по два-три
пъти всяка седмица виждаше момченцето си, още пеленаче, да умира, защото
не бе научил жена си да спира артериално кръвотечение; гледаше
парализиран в разплакано мълчание как всички членове на семейството му
умират един след друг, убити от електрически ток при допир с поставения на
долния перваз на пода контакт само защото той не бе обяснил на жена си, че
човешкото тяло е добър проводник на електричеството; и четиримата
изгаряха в пламъци почти всяка нощ, защото бойлерът избухваше и
подпалваше двуетажната дървена къща; виждаше в страхотни, жестоки,
отвратителни подробности как някакъв пиян, малоумен автомобилист смазва
стройното крехко тяло на бедната му скъпа жена в тухлената стена на една
търговска сграда и го превръща в лепкава каша; наблюдаваше как един благ
господин на средна възраст със снежно-бяла коса отвежда настрани от
зловещата гледка неговата изпаднала в истерия петгодишна дъщеря и я
откарва с колата си в една изоставена пясъчна кариера, където
неколкократно я изнасилва и най-после я убива, а двете му по-малки деца
умират постепенно от глад, след като тъща му, която ги пазела, е паднала
мъртва от сърдечен удар, когато са й съобщили по телефона за нещастието с
дъщеря й. Съпругата на свещеника беше сладка, ласкава, внимателна жена и
той копнееше да докосне топлата плът на нежната й ръка и да погали
гладката й черна коса, да чуе задушевния й утешителен глас. Тя беше по-
силна личност от него. Всяка седмица, понякога два пъти в седмицата, той й
пишеше кратки, спокойни писма. Искаше му се да й пише любовни писма по
цял ден и без задръжки да изпълни безкрайни страници с отчаяни изповеди
за смиреното си обожание и за мъката си и да й даде точни указания как се
прави изкуствено дишане. Искаше му се да излее пред нея потоци на
самосъжаление, цялата си непоносима самота и отчаяние, да я предупреди
никога да не оставя боровата киселина и аспирина на място, където могат да
ги достигнат децата, и да не пресича улицата при червена светлина. Но не
искаше да я тревожи. Жената на свещеника беше интуитивна, нежна,
състрадателна и отзивчива. Почти неизбежно неговите мечти за нея
завършваха с изричен любовен акт.
Свещеникът се чувствуваше като измамник най-вече когато
извършваше опела и никак не би го учудило, ако научеше, че привидението на
дървото е проява на неодобрението на Всевишния към гордостта и
богохулството, присъщи на неговата професия. Да си дава привидно важност,
да се преструва на печален, да си придава лицемерно вид, че притежава
свръхестествено познание за отвъдния живот пред такова страшно и
тайнствено събитие като смъртта, му изглеждаше най-голямо престъпление.
Отлично си спомняше — или беше почти убеден, че си спомня — сцената на
гробищата. Още можеше да види майор Майор и майор Данби, застанали като
пречупени каменни стълбове от двете му страни, точния брой редници и
почти точно местата, където стояха четиримата неподвижни мъже с лопати,
противния ковчег, голямата, рохкава, тържествена могила от червено кафява
пръст и масивното, тихо, бездънно, приглушено небе, тъй странно синьо и
празно, че бе почти отровно. Той щеше да си ги спомня вечно, защото бяха
неделима част от най-необикновеното събитие, което му се бе случвало, едно
може би изумително, може би патологично явление — гол човек на дърво. Как
можеше да си го обясни? Не беше нещо вече виждано или никога невиждано и,
разбира се, нещо почти виждано; нито deja vu, нито jamais vu, нито presque vu
не бяха достатъчно еластични, за да го включат в себе си. Тогава да не е било
дух? Душата на мъртвеца? Ангел от небето или творение на ада? Или цялата
фантастична случка е била плод на болно въображение, на собственото му
въображение, плод на разстройващ се разум, на разлагащ се мозък?
Възможността действително да е имало гол човек на дървото — всъщност
двама, тъй като след малко втори човек с кафяви мустаци и облечен от
главата до петите в зловещи тъмни дрехи се бе покачил на дървото и се бе
навел на клона като в някакъв обред, за да предложи на първия човек да пие
нещо от една кафява чаша — никога не бе минавала през ума на свещеника.
Свещеникът беше искрено и крайно услужлив човек, който никога не
можеше да помогне никому, нито дори на Йосарян, когато реши най-после да
хване бика за рогата и тайно да посети майор Майор, за да научи дали, както
Йосарян му бе казал, полковник Каткарт наистина принуждава летците от
групата си да извършват повече бойни полети от всички други летци. Това
беше смела, поривиста стъпка, която свещеникът реши да направи след
разправията с ефрейтор Хуиткоум и след като преглътна с хладка вода от
манерката си безрадостната закуска от сирене „Млечен път“ и бисквити
„Бейби Рут“. Отиде при майор Майор пеша, за да не го види ефрейтор
Хуиткоум. Безшумно се промъкваше към гората, докато остави зад гърба си
двете палатки на поляната, и после се спусна в изоставения железопътен
изкоп, където не се хлъзгаше толкова. Бързаше покрай вкаменените дървени
траверси и бунтовният му гняв растеше. Тази сутрин той беше унижен и
сплашен, едно след друго, от полковник Каткарт, полковник Корн и ефрейтор
Хуиткоум. Непременно трябваше да направи нещо, за да се изяви в някакво
отношение! Слабите му гърди се разпъхтяха, той едва си поемаше дъх. Без да
тича, бързаше колкото можеше от страх, че ако забави хода си, решителността
му може да се изпари. Скоро видя една фигура в униформа, която идеше
насреща му между ръждясалите релси. Веднага се изкатери по склона на
изкопа, сви се в гъстия листак на няколко ниски дървета, за да се прикрие, и
забърза в първоначалната си посока по една тясна, обрасла с мъх пътечка,
която откри, че се вие дълбоко в сенчестата гора. Там се ходеше по-трудно, но
той се втурна напред със същата безразсъдна и изтощителна решителност,
като често се хлъзгаше, препъваше и убождаше непокритите си ръце на
упоритите клони, препречващи пътя му, докато най-после храстите и
високите папрати от двете страни на пътеката се разтвориха и свещеникът се
насочи към един тъмнозелен военен фургон, поставен на сгуриени блокчета,
който ясно се виждаше през разредяващия се подлес. Продължи покрай
палатката, пред която блестяща перленосива котка се приличаше на слънце,
покрай още един фургон върху сгуриени блокчета и след това изскочи на
поляната на Йосаряновата ескадрила. На устните му се бе образувала солена
роса. Той не се спря, закрачи направо през поляната и влезе в палатката на
дежурните, където бе посрещнат от един мършав, прегърбен щабен сержант с
изпъкнали скули и дълга светлоруса коса, който любезно му съобщи, че може
веднага да влезе, тъй като майор Майор е излязъл.
Свещеникът му благодари, като кимна отсечено, и тръгна сам през
пътеката между писалищните маси и пишещите машини към преградената с
платнище задна част. Промъкна се през триъгълния отвор и се озова в един
празен кабинет. Платнището се затвори зад него. Той дишаше тежко и се
потеше изобилно. Кабинетът беше все така празен. Стори му се, че чу тихо
шушукане. Минаха десет минути. Огледа се строго и недоволно наоколо,
стисна непоколебимо челюсти и внезапно се обля в пот, като си спомни
точните думи на сержанта: може да влезе, тъй като майор Майор е излязъл.
Войниците си правеха шега с него! Свещеникът се отдръпна в ужас от
платнището и очите му се наляха с горчиви сълзи. Умолително скимтене се
изплъзна от устните му. Майор Майор беше някъде другаде и войниците в
другото отделение на палатката го бяха взели за прицел на безчовечната си
шега. Почти можеше да ги види как чакат от другата страна на палатката,
нетърпеливи, струпани накуп като глутница, ненаситни, ликуващи, всеядни
хищни зверове, готови да се нахвърлят животински върху му с варварска
веселост и подигравки, щом се появи. Ругаеше се за своята доверчивост и
изпаднал в паника, пожела да има нещо като маска или черни очила, или
фалшиви мустаци, за да се дегизира, или дълбок, убедителен глас като на
полковник Каткарт и широки мускулести рамене и бицепси, които да му
позволят да излезе безстрашно навън и да победи злобните си преследвачи с
надменна властност и самоувереност, които да ги накарат да се свият
разкаяни и малодушно да се измъкнат навън. Липсваше му смелост да излезе
насреща им. Единственият друг път беше през прозореца. Пътят беше чист и
свещеникът скочи през прозореца на кабинета на майор Майор, хукна напред,
бързо зави зад ъгъла на палатката и скочи да се скрие в железопътния изкоп.
Той побягна прегънат на две, с лице, нарочно изкривено в безгрижна,
приветлива усмивка за в случай, че някой неочаквано го срещне. В момента,
когато видя, че някой идва насреща му, той излезе от изкопа, навлезе в гората
и с пламнали от срам бузи се затича като обезумял през непроходимия
гъсталак, сякаш че някой го гони. Чу гръмки, диви, подигравателни смехове,
които ечаха наоколо му, и смътно зърна някакви зли, пиянски лица, които се
хилеха някъде далеч в храстите и в листака на дърветата над главата му.
Спазми на пареща болка прободоха дробовете му и го накараха да тръгне
ходом с несигурна, накуцваща походка. Ту се втурваше напред, ту се
олюляваше, докато най-после силите му се изчерпаха и залитайки, той рухна
до една чепата ябълка, като блъсна силно главата си в дънера, както се
хващаше с две ръце за дървото, за да не падне на земята. В ушите си чуваше
резкия, стенещ писък на собственото си дишане. Минутите течаха като часове,
докато най-после си даде сметка, че той самият е източникът на бурния рев,
който го смазваше. Болките в гърдите се уталожиха. Скоро почувствува, че
има достатъчно сили да се изправи. Наостри хитро уши. Гората беше тиха. Не
се чуваше никакъв демоничен смях, никой не го гонеше. Но беше тъй уморен,
тъжен и изцапан, че не можеше да изпита облекчение. Оправи раздърпаните
си дрехи с изтръпнали, разтреперани пръсти и измина остатъка от пътя до
поляната в строго самообладание. Свещеникът често размишляваше върху
опасността от сърдечен удар.
Джипът на ефрейтор Хуиткоум беше все още паркиран на поляната.
Безшумно, стъпвайки на пръсти, свещеникът заобиколи палатката на
Хуиткоум — не искаше да мине пред входа й, за да не би ефрейторът да го
види и оскърби. С дълбока въздишка на задоволство той се вмъкна бързо в
палатката си и завари ефрейтор Хуиткоум, излегнат на леглото му със свити
колена. Изцапаните със засъхнала кал обуща на ефрейтор Хуиткоум бяха
върху одеялото на свещеника, ядеше един от сладкишите на свещеника,
прелиствайки с насмешлив израз на лицето една от библиите на свещеника.
— Къде бяхте? — запита той грубо и равнодушно, без да вдигне очи.
Свещеникът се изчерви и уклончиво погледна настрани.
— Отидох да се разходя из гората.
— Добре — сряза го ефрейтор Хуиткоум. — Не ми доверявайте тайните
си. Но само почакайте да видите какво ще стане с моя боен дух. — Той лакомо
отхапа от сладкиша на свещеника и продължи с пълна уста: — Имахте
посещение, докато ви нямаше. Майор Майор.
Свещеникът се завъртя от изненада и извика:
— Майор Майор ли? Майор Майор е идвал тук!
— Нали за него говорим.
— Къде отиде?
— Скочи долу в железопътния изкоп и побягна като подплашен заек. —
Ефрейтор Хуиткоум се изкикоти. — Какъв щурак!
— Каза ли какво иска?
— Каза, че се нуждае от вашата помощ по един много важен въпрос.
Свещеникът се слиса.
— Майор Майор ли каза това?
— Не го каза — поправи го ефрейтор Хуиткоум със сразяваща точност.
— Пише го в писмото, което остави на масата ви в запечатан плик.
Свещеникът хвърли един поглед към бриджьорската маса, която му
служеше за писалище, и видя само ненавистния, оранжево-червен,
крушовиден домат, който бе получил същата сутрин от полковник Каткарт и
който още си лежеше, където го бе оставил, като неразрушим ален символ на
собствената му некадърност.
— Къде е писмото?
— Хвърлих го веднага след като го отворих и прочетох. — Ефрейтор
Хуиткоум затвори с плясък Библията и скочи на крака. — Какво има? Не
вярвате ли на думите ми? — Той излезе навън. Веднага влезе обратно вътре и
почти се сблъска със свещеника, който бе изтичал след него, запътен към
канцеларията на майор Майор. — Не умеете да прехвърляте на подчинените
си част от вашите задължения — съобщи му навъсено ефрейтор Хуиткоум. —
Това е още една от слабостите ви.
Свещеникът кимна разкаяно и побърза да мине край него, без да може
да си наложи да пожертвува и един миг, за да се извини. Чувствуваше върху си
изкусната ръка на съдбата, която повелително го ръководеше. Сега си даде
сметка, че в този ден майор Майор вече два пъти бе дотичал насреща му в
изкопа; и два пъти в този ден той глупашки бе избягнал предопределената
среща, като хукна из гората. Кипеше от самообвинения, докато крачеше по
разнебитените, поставени на неравни разстояния траверси. Песъчинки и
дребни камъчета от чакъла бяха влезли в обущата и чорапите му и болезнено
триеха пръстите на краката му. Бледото му изтерзано лице бе несъзнателно
изкривено в гримаса на мъчително безпокойство. Ранният августовски
следобед ставаше все по-горещ и по-влажен. Имаше повече от една миля от
неговата палатка до ескадрилата на Йосарян. Лятната му жълтокафява риза
бе вече пропита от пот, когато пристигна и се втурна задъхан в дежурната
палатка, където бе спрян решително от същия коварен, любезен щабен
сержант, който го помоли с приятен глас да почака навън, тъй като майор
Майор е вътре, и му обясни, че няма да го пусне в кабинета, докато майор
Майор не излезе. Смаян, свещеникът го погледна с недоумение. Устните му
побеляха и се разтрепераха. Гърлото му го болеше от жажда. Какво става с
хората? Няма ли и без това достатъчно трагедии по света? Сержантът
протегна ръка и задържа свещеника.
— Извинете, сър — каза той състрадателно с нисък, учтив и тъжен глас.
— Но такава е заповедта на майор Майор. Той не желае да види никого.
— Но мен иска да ме види — молеше се свещеникът. — Сам идвал в
палатката ми, докато съм бил тук.
— Майор Майор е идвал при вас? — запита сержантът.
— Да, идвал. Моля ви се, влезте и го попитайте.
— Ами не мога да вляза, сър. Той и мен не иска да види. Може би най-
добре е да оставите бележка.
— Не искам да оставя бележка. Никога ли не прави изключение?
— Само в крайни случаи. Последния път, когато излезе от палатката,
беше, за да присъствува на погребението на един войник. Последния път,
когато прие човек в кабинета си, беше насила. Един командир на
бомбардировач на име Йосарян го принуди…
— Йосарян ли? — Лицето на свещеника светна при това ново
съвпадение. Ново чудо ли се готви? — Но тъкмо за него искам да му говоря.
Приказваха ли за броя на бойните полети, които Йосарян трябва да извърши?
— Да, сър, точно за това приказваха. Капитан Йосарян беше изкарал
петдесет и един полета и молеше майор Майор да го причисли към земния
персонал, така че да не трябва да извършва още четири полета. По това време
полковник Каткарт искаше само петдесет и пет полета.
— И какво каза майор Майор?
— Майор Майор му каза, че не може нищо да направи.
Лицето на свещеника посърна.
— Така ли каза майор Майор?
— Да, сър. Собствено той посъветва Йосарян да се обърне към вас за
помощ. Наистина ли не искате да оставите бележка, сър? Ето, тук има молив и
хартия.
Свещеникът поклати глава и хапейки с безнадежден вид сухата си
подута долна устна, излезе навън. Беше още рано следобед, а толкова много се
бе случило. В гората въздухът беше по-хладен. Гърлото му беше изсъхнало и
го болеше. Вървеше бавно и тъкмо се питаше печално какво ново нещастие
може да го сполети, лудият отшелник в гората изскочи внезапно пред него
иззад един черничев храст. Свещеникът изкрещя колкото му глас държи.
Високият, подобен на мъртвец непознат отстъпи изплашен от крясъка
на свещеника и изпищя:
— Не ме удряй!
— Кой сте вие? — извика свещеникът.
— Моля ти се, не ме удряй! — му извика в отговор непознатият.
— Аз съм военният свещеник.
— Тогава защо искаш да ме удариш?
— Не искам да ви удрям! — кресна настойчиво свещеникът, все по-ясно
показвайки раздразнението си, макар че продължаваше да стои като вкопан
на мястото си. — Кажете ми само кой сте и какво искате от мен.
— Искам само да разбера дали вождът Бял Полуовес е вече умрял от
пневмония — му извика непознатият. — Само това искам. Аз живея тук.
Казвам се Флум. Аз съм от ескадрилата, но живея тук, в гората. Можеш да
питаш всекиго.
Докато свещеникът разглеждаше вторачено странната свиваща се
фигура, самообладанието му постепенно започна да се възвръща. Чифт
капитански нашивки, наядени от ръжда, висяха на оръфаната яка на ризата
му. В долния край на едната му ноздра имаше космата, черна като катран
брадавица. Тежките му рошави мустаци имаха цвят на тополова кора.
— Защо трябва да живеете в гората, щом сте от ескадрилата? — запита с
любопитство свещеникът.
— Трябва да живея в гората — отвърна кисело капитанът, сякаш
свещеникът бе длъжен да знае причината. Той се изправи бавно, като все още
внимателно дебнеше свещеника, макар че бе цяла глава по-висок от него. —
Не сте ли чували, всички говорят за мен. Вождът Бял Полуовес се закле, че ще
ми пререже гърлото някоя нощ, когато съм дълбоко заспал, и аз не смея да спя
в лагера, докато той е жив.
Свещеникът слушаше с недоверие невероятното обяснение.
— Не мога да повярвам — възрази той. — Това би било предумишлено
убийство. Защо не докладвахте случая на майор Майор?
— Докладвах случая на майор Майор — каза тъжно капитанът — и
майор Майор каза, че ще ми пререже гърлото, ако още веднъж му заговоря за
това. — Лудият боязливо наблюдаваше свещеника. — И вие ли искате да ми
прережете гърлото?
— О, не, не, не! — увери го свещеникът. — Разбира се, че не. Наистина ли
живеете в гората?
Капитанът кимна и свещеникът загледа втренчено с някаква смесица от
състрадание и уважение порестата му кожа, бледосива от умора и
недохранване. Капитанът беше просто един скелет в измачкани дрехи, които
висяха върху му като безреден куп чували. Стръкчета суха трева се бяха
полепили по него целия; явно имаше нужда от подстригване. Около очите му
имаше големи, тъмни кръгове. Свещеникът беше трогнат почти до сълзи от
вида на изтерзания, одрипавял капитан, при мисълта за многото сурови
несгоди, които нещастникът трябваше да понася всеки ден, се почувствува
изпълнен с почтителност и съчувствие. С глас, сподавен от смирение, той
каза:
— Кой ви пере?
Капитанът присви устни с делови вид.
— Давам си долните дрехи на перачка в една селска къща, там долу, по
пътя. Държа си багажа в моя фургон и се промъквам вътре един-два пъти на
ден, за да си взема носна кърпичка или да си сменя бельото.
— А какво ще правите, когато дойде зимата?
— О, надявам се, че по това време вече ще съм се върнал в лагера —
отговори капитанът с някаква мъченическа увереност. — Вождът Бял
Полуовес постоянно обещава на всички, че ще умре от пневмония, и аз смятам,
че просто ще трябва да потърпя, докато времето стане по-студено и влажно.
— Той загледа изпитателно свещеника със смаян вид. — Не знаехте ли всичко
това? Не сте ли чували нашите хора да говорят за мен?
— Струва ми се, че не съм чувал някой да ви споменава.
— Ах, не мога да разбера това. — Капитанът беше засегнат, но успя да
продължи с привиден оптимизъм: — Е, септември е почти настъпил и теглото
няма да трае още много дълго. Ако някой от нашите ви попита за мен, кажете
им, че отново ще почна да въртя предишните съобщения за печата веднага
щом вождът Бял Полуовес умре от пневмония. Ще им кажете ли това? Кажете
им, че ще се върна в лагера, щом дойде зимата и вождът Бял Полуовес умре от
пневмония. Окей?
Свещеникът запамети тържествено пророческите думи, обаян от
тъмния им смисъл.
— Сигурно се храните с ягоди, треви и корени? — запита той.
— Не, разбира се, не — отвърна капитанът с изненада. — Промъквам се
в стола през задната врата и ям в кухнята. Майлоу ми дава сандвичи и мляко.
— А какво правите, когато вали?
Капитанът отговори откровено:
— Измокрям се.
— А къде спите?
Капитанът бързо приклекна, сви се и започна да отстъпва назад.
— И ти ли? — извика той безумно.
— О, не! — извика свещеникът. — Кълна ви се.
— И ти искаш да ми прережеш гърлото! — настояваше капитанът.
— Давам ви честна дума — молеше се свещеникът, но вече беше късно.
Грозният, рошав призрак бе изчезнал, изпарявайки се тъй майсторски в
цъфтящата, изпъстрена с петна, разпокъсана и разкривена смесица от листа,
светлини и сенки, че свещеникът почна да се съмнява дали другият въобще е
бил там. Толкова много невъзможни събития се случваха, че той вече не беше
сигурен кои от тях бяха нереални и кои наистина се бяха случили. Искаше
колкото е възможно по-скоро да научи нещо за лудия в гората, да провери
дали действително е имало някакъв капитан Флум, но първата му работа,
спомни си той неохотно, беше да успокои ефрейтор Хуиткоум, загдето бе
пропуснал да му прехвърли достатъчно от своите задължения. Тътреше се
унило по криволичещата пътека през гората, измъчван от жажда и чувства,
тъй изтощен, че едва можеше да продължи пътя си. Изпитваше угризения на
съвестта, щом помислеше за ефрейтор Хуиткоум. Молеше се ефрейтор
Хуиткоум да е вече излязъл, та когато стигне до поляната, да може да се
разсъблече спокойно, да си измие хубаво ръцете, гърдите и раменете, да
пийне вода и освежен да си полегне, а може би дори да поспи няколко минути.
Очакваха го обаче нова изненада и ново разочарование, тъй като, когато се
завърна, ефрейтор Хуиткоум, който беше вече сержант Хуиткоум, седеше със
свалена риза на стола на свещеника и си пришиваше новите сержантски
нашивки на ръкава, използувайки иглата и конеца на свещеника. Ефрейтор
Хуиткоум беше повишен от полковник Каткарт, който искаше веднага да види
свещеника по въпроса за писмата.
— О, не — изпъшка свещеникът, като се отпусна сломен на леглото си.
Топлата му манерка беше празна и той бе твърде смутен, за да си спомни за
антисептичния найлонов мех с вода, който висеше на сянка между двете
палатки. — Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам, че някой
сериозно ще повярва, че съм подправил подписа на Уошингтън Ървинг.
— Не за тези писма — поправи го ефрейтор Хуиткоум, който явно се
наслаждаваше на огорчението на свещеника. — Иска да ви види по въпроса за
писмата до семействата на убитите и ранените.
— За онези писма ли? — запита свещеникът изненадано.
— Точно така — тържествуваше ефрейтор Хуиткоум. — Здравата ще ви
наругае, загдето не ми позволихте да ги изпратя. Трябваше да го видите как се
залови за идеята, щом му припомних, че писмата могат да носят неговия
подпис. Затова ме произведе. Съвсем сигурен е, че благодарение на тях името
му ще влезе в „Сатърди Ийвнинг Поуст“.
Смущението на свещеника се усили.
— Но как е узнал той, че ние сме обсъждали тази идея?
— Аз отидох в кабинета му и му казах.
— Какво сте направили? — запита пискливо свещеникът и скочи на
крака, обзет от необичайна за него ярост. — Искате да кажете, че сте ме
заобиколили и сте се обърнали направо към полковника без мое разрешение?
Ефрейтор Хуиткоум се захили безсрамно с презрително самодоволство.
— Точно така, господин свещеник — отговори той. — И вие нямате
интерес да се опитвате да правите въпрос от това. — Изсмя се спокойно с
израз на злобно пренебрежение. — На полковник Каткарт няма да му хареса,
ако научи, че ми отмъщавате, загдето съм му предложил идеята си. Знаете ли,
господин свещеник — продължи презрително ефрейтор Хуиткоум, като скъса
шумно със зъби черния конец и си закопча ризата, — този тъпак
действително смята, че това е една от — най-великите идеи, които е чувал.
— Може дори да пишат за мен в „Сатърди Ийвнинг Поуст“ — похвали се
усмихнато полковник Каткарт, като се разхождаше важно и весело напред-
назад в кабинета си, мъмрейки свещеника. — Вече имате един способен човек
в лицето на ефрейтор Хуиткоум, отче. Надявам се, че имате достатъчно ум да
разберете това.
— Сержант Хуиткоум — поправи го свещеникът, преди да успее да
сдържи езика си.
Полковник Каткарт го изгледа свирепо.
— Казах сержант Хуиткоум — възрази той. — Веднъж поне се опитайте
да слушате, вместо вечно да правите забележки. Нали не желаете да останете
капитан цял живот?
— Моля?
— Ами аз, естествено, не мога да си представя как ще станете нещо
повече, ако продължавате все така. Ефрейтор Хуиткоум смята, че вие и
подобните ви не сте имали нито една нова мисъл от хиляда деветстотин
четиридесет и четири години, и аз съм склонен да се съглася с него. Будно
момче е този ефрейтор Хуиткоум. Е, скоро всичко това ще се промени. —
Полковник Каткарт седна на бюрото си с решителен вид и отвори широко,
спретнато място върху подложката за писане. Когато свърши, почука с пръст
върху празното място.
— Утре почваме — каза той. — Искам вие и ефрейтор Хуиткоум да ми
напишете съболезнователни писма до близките на всеки убит, ранен или
пленен от авиогрупата. Искам писмата да бъдат искрени. Искам да са
изпълнени с много лични подробности, за да няма никакво съмнение, че
искам да кажа точно това, което казвате. Ясно ли е?
Свещеникът поривисто пристъпи напред, за да възрази.
— Но това е невъзможно, сър! — избъбри неволно той. — Ние не
познаваме всички хора така добре.
— Какво значение има това? — запита полковник Каткарт и после се
усмихна приятелски. — Ефрейтор Хуиткоум ми донесе този проект за
стандартно писмо, който предвижда почти всички случаи. Слушайте:
„Уважаема госпожо, уважаеми господине, уважаема госпожице или уважаеми
господине и госпожо. Думите не могат да изразят дълбоката лична скръб,
която изпитах, когато вашият съпруг, син, баща или брат беше убит, ранен
или изчезна на полесражението.“ И тъй нататък. Струва ми се, че уводната
фраза изразява чувствата ми съвършено точно. Слушайте, може би ще бъде
по-добре да оставите ефрейтор Хуиткоум да се погрижи за цялата работа, ако
смятате, че няма да можете да се справите. Внезапно полковник Каткарт
измъкна цигарето си и го изви с двете си ръце като някакъв скъпоценен
камшик с дръжка от слонова кост и оникс. — Това е едно от слабите ви места,
господин свещеник. Ефрейтор Хуиткоум ми каза, че вие не умеете да
прехвърляте на вашите подчинени част от задълженията си. Каза, че у вас
няма и инициатива. Няма да възразите, нали?
— Не, сър.
Свещеникът поклати глава. Чувствуваше се некадърен и достоен за
презрение, защото не умееше да прехвърля на подчинените си част от своите
задължения, нямаше никаква инициатива и защото наистина го изкушаваше
желанието да възрази на полковника. В главата му бе хаос. Навън стреляха по
глинени панички и всеки гърмеж дразнеше нервите му. Не можеше да свикне
с трясъка на изстрелите, обграден бе от бурета с доматчета и почти бе убеден,
че някога в далечното минало пак е стоял в кабинета на полковник Каткарт
при подобен случай и е бил обграден от същите тези бурета със същите
домати. Отново deja vu. Обстановката му беше тъй позната и все пак
изглеждаше тъй далечна. Усещаше, че дрехите му са мръсни и измачкани, и
изпитваше смъртен страх да не би да мирише.
— Вие вземате нещата прекалено сериозно, господин свещеник — каза
му полковник Каткарт с груба откровеност и с обективността на възрастен. —
Това е още един от недостатъците ви. С вашето окумено лице вие разваляте
настроението на всички. Веднъж поне да ви видя да се засмеете. Хайде,
господин свещеник, изсмейте се сега здравата, от сърце, и ще ви дам цяло буре
доматчета. — Той почака една-две секунди, като го наблюдаваше, и после се
изкикоти победоносно. — Виждате ли, господин свещеник, че съм прав. Не
можете да се изсмеете от сърце, нали?
— Не мога, сър — призна, си кротко свещеникът, преглъщайки с видимо
усилие. — Не тъкмо сега. Много съм жаден.
— Тогава пийнете нещо. Полковник Корн има винаги уиски в кабинета
си. Трябва да се отбиете някоя вечер при нас в офицерския клуб да се
позабавлявате. Направете усилие да се отпуснете малко, поне от време на
време. Надявам се, че не се смятате за нещо повече, понеже имате независима
професия в цивилния живот.
— О, не, сър — увери го смутено свещеникът. — Всъщност аз ходих в
офицерския клуб през последните вечери.
— Вие сте просто капитан, нали знаете — продължи полковник
Каткарт, без да обърне внимание на забележката на свещеника. — Можете да
имате независима професия, но все пак сте само капитан.
— Да, сър. Зная.
— Отлично тогава. Но все едно беше дали преди малко щяхте да се
изсмеете, или не, нямаше да ви дам домати в никой случай. Ефрейтор
Хуиткоум ми каза, че сте взели един домат, когато бяхте тук тази сутрин, а?
— Тази сутрин ли? Но, сър! Вие сам ми го дадохте.
Полковник Каткарт вдигна глава с подозрителен израз на лицето.
— Аз не казах, че съм ви го дал, нали? Просто казах, че го взехте. Не
разбирам защо съвестта ви е гузна, щом не сте го откраднали наистина. Дадох
ли ви го?
— Да, сър. Кълна се, че ми го дадохте.
— Тогава ще трябва да вярвам на думата ви. Макар че не мога да си
представя защо съм искал да ви дам домат. Полковник Каткарт премести
авторитетно едно кръгло стъклено преспапие от десния край на бюрото си в
левия и взе подострения молив. — Окей, отче, свободен сте, ако сте свършили,
че сега имам много важна работа. Съобщете ми, когато ефрейтор Хуиткоум
разпрати десетина от тия писма, и аз ще вляза във връзка с редакцията на
„Сатърди Ийвнинг Поуст“. — Внезапно вдъхновение озари лицето му. — Хей!
Ами аз мога да предложа групата отново да бомбардира Авиньон! Това ще
ускори работата.
— Авиньон ли? — Сърцето на свещеника спря за миг и цялата му кожа
настръхна.
— Точно така — обясни жизнерадостно полковникът. — Колкото по-
скоро имаме загуби, толкова по-скоро ще напредне работата ни. Ще ми се да
попадна в коледния брой, ако може. Предполагам, че тогава списанието има
по-голям тираж.
И за ужас на свещеника полковникът вдигна телефона, за да предложи
групата да бомбардира Авиньон, и още същата вечер се опита пак да го
изхвърли от офицерския клуб, но в следващия момент Йосарян се, изправи,
пиян, събори стола си и понечи да стовари отмъстителен юмрук, което накара
Нейтли да извика името му и полковник Каткарт да пребледнее и
благоразумно да отстъпи назад, като се блъсна право в генерал Дрийдъл,
който с отвращение го тласна от настъпения си крак и му заповяда веднага да
вкара свещеника обратно в офицерския клуб. Всичко това бе много тревожно
за полковник Каткарт: първо страшното име Йосарян, което се разнесе като
вещаещ гибел камбанен звън, после настъпаният крак на генерал Дрийдъл и
освен това полковник Каткарт откри още един недостатък у свещеника,
именно че беше невъзможно да се предвиди как ще реагира генерал Дрийдъл
всеки път, когато го види. Полковник Каткарт никога нямаше да забрави
първата вечер, когато генерал Дрийдъл бе забелязал свещеника в офицерския
клуб, вдигайки зачервеното си, изпотено, пияно лице, той бе вперил през
жълтия облак тютюнев дим тежкия си поглед в свещеника, който се беше
притаил сам на една маса близо до стената.
— Брей, дявол да го вземе! — бе възкликнал генерал Дрийдъл,
вдигайки рунтавите си сиви, заплашителни вежди, когато го позна: —
Свещеник ли е този, когото виждам там? Хубава работа, щом свещениците
почнат да се навъртат в такова заведение, пълно с мръсни пияници и
комарджии.
Полковник Каткарт присви устни с крайно морален вид и се надигна от
стола си.
— Напълно съм съгласен с вас, сър — съгласи се той живо, с тон на
подчертано неодобрение. — Просто не мога да разбера какво става с
духовенството напоследък.
— Стават по-добри, ето какво става със свещениците — изръмжа
настойчиво генерал Дрийдъл.
Полковник Каткарт преглътна със затруднение и бързо се окопити.
— Да, сър. Стават по-добри. Тъкмо това имах предвид, сър.
— Точно в такова заведение трябва да идва един свещеник, да общува с
хората, които пият и играят на комар, та да може да ги разбере и да спечели
доверието им. Как иначе, дявол да го вземе, може да ги накара да вярват в
Бога?
— Тъкмо това имах предвид, сър, когато му заповядах да идва тук —
каза предпазливо полковник Каткарт и обгърна свойски с ръка рамото на
свещеника, отвеждайки го в един ъгъл, за да му заповяда със строг шепот да
почне да се явява по служба всяка вечер в офицерския клуб, да общува с
офицерите, докато пият и играят на комар, и така да може да ги разбере и да
спечели доверието им.
Свещеникът се съгласи и започна да се явява служебно всяка вечер в
офицерския клуб и да общува с офицерите, които гледаха да го избягват, до
онази вечер, когато избухна яростният бой на масата за пинг-понг: вождът
Бял Полуовес се нахвърли на полковник Мудъс и стовари юмрука си право в
носа му, така че полковник Мудъс падна на задника си и генерал Дрийдъл
неочаквано се разсмя гръмогласно, но скоро забеляза, че свещеникът стои
наблизо и в изтерзано учудване го зяпа глуповато. Генерал Дрийдъл
замръзна, когато го видя. За миг погледна свирепо свещеника с накипяла
ярост, обърна се и с развалено настроение, клатушкайки се като моряк,
закрачи с късите си криви крака към бара. Полковник Каткарт го последва с
лек галоп, като неспокойно се озърташе, очаквайки напразно знак за помощ
от полковник Корн.
— Хубава работа — ръмжеше генерал Дрийдъл на бара, стиснал
празната си чаша в жилестата си ръка. — Хубава работа наистина, свещеник
да седи в заведение като това с купчина мръсни пияници и комарджии.
Полковник Каткарт въздъхна облекчен.
— Да, сър — възкликна той гордо, — хубава работа, разбира се.
— Тогава защо, дявол да го вземе, не направите нещо?
— Какво казахте, сър? — запита полковник Каткарт и започна да мига.
— Смятате ли, че заслужавате похвала, загдето вашият свещеник се
върти тук всяка вечер? Всеки път когато дойда, и той е тук.
— Прав сте, абсолютно сте прав — отзова се полковник Каткарт. —
Съвсем не е за похвала. И аз ей сега ще взема мерки.
— Нали вие му бяхте наредили да идва тук?
— Не, сър. Полковник Корн му нареди. Смятам и него да накажа строго.
— Ако не беше свещеник — измърмори генерал Дрийдъл, — щях да
заповядам да го изкарат навън и да го разстрелят.
— Той не е свещеник, сър — осведоми го услужливо полковник Каткарт.
— Не е ли? Тогава защо, дявол да го вземе, носи кръст на яката си, щом
не е свещеник?
— Не носи кръст на яката си, сър. Носи сребърен лист. Той е
подполковник.
— Вашият свещеник е подполковник? — запита смаян генерал
Дрийдъл.
— О, не, сър. Моят свещеник е само капитан.
— Тогава защо, по дяволите, носи сребърен лист на яката си, щом е само
капитан?
— Не носи сребърен лист на яката си, сър. Кръст носи.
— Махай се оттук, кучи сине — кресна генерал Дрийдъл. — Или ще
заповядам да те изкарат навън и да те застрелят.
— Слушам, сър.
Полковник Каткарт бързо-бързо избяга от генерал Дрийдъл и изпъди
свещеника от офицерския клуб, и то точно по същия начин, по който го
изгони почти два месеца по-късно, когато свещеникът се опита да убеди
полковник Каткарт да отмени заповедта си, с която броят на бойните полети
се увеличаваше на шестдесет, но претърпя страшен провал в тези свои усилия
и бе готов да се отдаде напълно на отчаяние, но бе възпиран от спомена за
жена си, която му липсваше и която той обичаше тъй затрогващо и с такава
чувствена и възторжена страст, както и от упованието, което цял живот бе
имал, в мъдростта и справедливостта на един безсмъртен, всемогъщ,
всеведущ, човечен, всеобщ, антропоморфен, английски говорещ,
англосаксонски и проамерикански Бог, упование, което бе започнало да се
разколебава. Толкова много неща поставяха вярата му на изпитание. Разбира
се, съществуваше Библията, но Библията беше книга, а и „Студеният дом“,
„Островът на съкровищата“, „Етан Фроум“ и „Последният мохикан“ бяха също
книги. Наистина ли изглеждаше вероятно, както той веднъж дочу Дънбар да
казва, че отговорите на загадките на сътворението са били дадени от хора тъй
невежи, че не са разбирали дори механиката на дъжда? Нима всемогъщият
Бог със своята безкрайна мъдрост се е страхувал преди шест хиляди години,
че хората ще успеят да изградят кула до небето? Къде, дявол да го вземе, е
небето? Горе ли? Или долу? Нямаше горе и долу в една крайна, но
разширяваща се вселена, в която дори огромното, пламтящо, ослепително,
величествено слънце е в състояние на постепенен упадък, който най-после ще
унищожи и Земята. Нямаше чудеса, нямаше отговор на молитвите,
нещастията еднакво жестоко смазваха и добродетелните, и порочните и
свещеникът, който имаше съвест и характер, щеше да отстъпи пред разума и
да отхвърли вярата в Бога на дедите си, щеше да се откаже от призванието си
и от службата си и да опита щастието си като редник в пехотата или полската
артилерия или дори може би като ефрейтор в парашутните войски, ако не
бяха последователните мистични явления като голия човек на дървото при
погребението на бедния сержант преди няколко седмици и загадъчното,
натрапчиво, насърчително обещание на пророк Флум в гората днес следобед:
„Кажи им, че ще се върна, преди да настъпи зимата.“
26
Арфи
В известен смисъл всичко стана по вина на Йосарян, защото, ако той не
бе преместил бомбардировъчната линия по време на знаменитата обсада на
Болоня, майор … де Къвърли може би щеше да бъде наблизо и да го спаси и
ако майорът не бе запасил войнишкия апартамент с момичета, които нямаха
къде другаде да спят, Нейтли може би никога нямаше да се влюби в своята
курва, която седеше гола от кръста надолу в стаята, пълна с навъсени
картоиграчи, които не й обръщаха никакво внимание. Нейтли бе скришом
втренчил очи в нея, седнал в прекалено издутото жълто кресло, и се
възхищаваше от отегчената, флегматична сила, с която тя приемаше
пренебрежението на компанията. Тя се прозяваше и той бе дълбоко трогнат.
Никога дотогава не бе виждал такава героична самоувереност.
Момичето се бе изкачило по стълбите до петия етаж, за да продаде
тялото си на група преситени войници, но наоколо им бе пълно с момичета,
които живееха в същия апартамент. Никой не я пожела на никаква цена, дори
след като тя се съблече без особен възторг, за да ги прелъсти с високото си
тяло, което беше твърдо, пълно и действително съблазнително. Тя
изглеждаше повече уморена, отколкото разочарована. Сега седеше безучастно
отпусната и си почиваше, гледайки играта с тъпо любопитство, докато
неохотно се канеше да събере недисциплинираните си сили за скучното
усилие, необходимо, за да навлече останалите си дрехи и да се върне на
работа. След малко тя се размърда. Малко по-късно стана, несъзнателно
въздъхна, летаргично вмъкна крака в дебелите си памучни гащи и в тъмната
си пола, закопча обущата си и тръгна. Нейтли се измъкна след нея и когато
почти два часа по-късно Йосарян и Арфи влязоха в офицерския апартамент, тя
пак беше там и вмъкваше крака в гащите и полата си — бе почти като
повтарящото се усещане на свещеника, че някога преди е бил в същото
положение, само с тази разлика, че сега Нейтли стоеше унил и безутешен,
пъхнал ръце в джобовете си.
— Иска да си ходи сега — каза той със странен, отпаднал глас. — Не иска
да остане.
— Защо не й дадеш още малко пари да остане целия ден? — посъветва
го Йосарян.
— Тя ми върна парите — призна си Нейтли. — Омръзнал съм й и сега
иска да отиде да намери някой друг.
Когато обу обущата си, момичето се спря за миг да хвърли навъсено
подканващ поглед на Йосарян и Арфи. Гърдите й бяха остри и големи под
тънкия бял пуловер без ръкави, който очертаваше всичките и заоблености и
гладко се разширяваше в горната част на съблазнителните й ханшове.
Йосарян отвърна на погледа й и почувствува, че тя силно го привлича. Той
разтърси глава.
— Честито! Отърва се от тая смет — беше невъзмутимият отговор на
Арфи.
— Не говори така за нея! — извика Нейтли със страст и в гласа му
звучеше и молба, и упрек. — Искам да остане с мен.
— Какво толкова особено има у нея? — каза Арфи подигравателно, с
престорена изненада. — Най-обикновена курва.
— И не я наричай курва!
След няколко секунди момичето вдигна равнодушно рамене и тръгна
към вратата. Нейтли с нещастен вид скочи напред да й отвори вратата. Върна
се назад съкрушен и смаян, скръбта му бе красноречиво изписана на
чувствителното му лице.
— Не се тревожи — посъветва го Йосарян най-благо, колкото можеше.
— Вероятно пак ще можеш да я намериш. Знаем къде се навъртат курвите.
— Моля ти се, не я наричай така — каза умолително Нейтли, с вид, като
че ли ще се разплаче.
— Извинявай — измърмори Йосарян.
Арфи крещеше весело и гръмогласно:
— Улиците гъмжат от стотици курви, не по-лоши от тая. Твоята не е
дори хубава. — Той се изкикоти сладко със звънко презрение и авторитет. —
Ами че ти се спусна да й отвориш вратата, сякаш си влюбен в нея.
— Мисля, че съм влюбен в нея — призна си Нейтли със засрамен,
далечен глас.
Арфи сбръчка кръглото си, топчесто, розово чело с израз на комично
недоверие.
— Ха-ха-ха! — изсмя се той, потупвайки с вид на преуспял човек
издутите страни на тъмнозелената си офицерска куртка. — Абсурд. Ти,
влюбен в нея? Наистина абсурд!
Същия следобед Арфи имаше среща с едно момиче от Червения кръст,
чийто баща беше собственик на голяма фабрика за магнезиев хидроокис. —
Ето, с такива момичета трябва да общуваш, а не с обикновени курви като тази.
Ами че тя дори изглежда нечистоплътна.
— Това няма значение за мен! — изкрещя отчаяно Нейтли. — И няма ли
да млъкнете? Не желая да говоря за нея с вас.
— Арфи, млъкни — каза Йосарян.
— Ха-ха-ха! — продължаваше Арфи. Мога да си представя какво ще
кажат баща ти и майка ти, ако научат, че ходиш с мръсни повлекани като тая.
Нали знаеш, баща ти е много фин човек.
— Няма да му кажа нищо — заяви Нейтли решително. — Няма да кажа
нито дума за нея нито на баща ми, нито на майка ми, преди да се оженим.
— Да се ожениш? — Снизходителната веселост на Арфи нарасна
неимоверно. — Ха-ха-ха-ха! Сега наистина говориш глупости. Ами че ти още не
си достатъчно голям, за да знаеш какво е истинска любов.
Арфи беше авторитет по въпроса за истинската любов, защото беше
вече истински влюбен в бащата на Нейтли и в изгледите да постъпи на работа
при него след войната в качеството на някакъв директор като награда, че се е
сприятелил със сина му. Арфи беше челен щурман, който, откакто бе
завършил колежа, никога не знаеше къде се намира. Арфи беше един
добросърдечен, великодушен челен щурман, който винаги можеше да прости
на другите летци от ескадрилата, които го ругаеха яростно всеки път, когато
се заблудеше при някой боен полет и ги преведеше над съсредоточен
противовъздушен огън. Същия следобед той се загуби по улиците на Рим и
въобще не намери момичето от Червения кръст, което беше добра партия за
женитба и чийто баща беше собственик на фабрика за магнезиев хидроокис.
Заблуди се при полета над Ферара, когато самолетът на Крафт бе свален и
самият Крафт убит, отново се заблуди по време на безопасния полет над
Парма и се опита да изведе самолетите към морето над град Легхорн, след
като Йосарян бе хвърлил бомбите си върху незащитената цел на континента
и се бе облегнал на дебелата бронирана преграда със затворени очи, стиснал
ароматична цигара между пръстите си. Внезапно се чуха гърмежи на флак и
веднага Макуот изпищя в микрофона:
— Флак! Флак! Къде, по дяволите, се намираме? Какво става, дявол да го
вземе?
Разтревожен, Йосарян мигновено отвори очи и видя съвсем
неочакваните издуващи се черни облачета, които се приближаваха към тях,
идвайки отгоре, и самодоволното, кръгло като пъпеш лице на Арфи с
неговите мънички очи, които приветливо и смаяно гледаха наближаващите
ги пръскания на снарядите. Йосарян беше изумен. Кракът му рязко изтръпна.
Макуот бе почнал да се изкачва и скимтейки, искаше инструкции по
микрофона. Йосарян понечи да скочи напред, за да види къде се намират, но
остана на мястото си. Не можеше да мръдне. Тогава забеляза, че е вир-вода.
Погледна надолу към слабините си с някакво усещане за гадене и
прималяване. Едно ярковишнево петно пълзеше бързо нагоре по предницата
на ризата му, подобно на огромно морско чудовище, което се надига и се
готви да го погълне. Ранен! Отделни ручейчета кръв потекоха надолу през
напоения крачол като безброй неудържими рояци от червени гърчещи се
червейчета и се сляха в локва на пода. Сърцето му спря да бие. Втори здрав
удар разтърси самолета. Йосарян потръпна от отвращение при странния вид
на раната си и обръщайки се към Арфи, писна за помощ.
— Отидоха ми топките, Арфи! Отидоха ми топките! — Арфи не го чу.
Йосарян се наведе напред и го дръпна за ръката. — Арфи, помощ! — молеше
се той, плачейки. — Ударен съм! Ударен съм!
Арфи се обърна бавно с ласкава, шеговита усмивка.
— Какво?
— Удариха ме. Раниха ме, Арфи. Помощ!
Арфи отново се захили и любезно вдигна рамене.
— Не мога да те чуя — каза той.
— Не можеш ли да ме видиш? — извика Йосарян недоверчиво и посочи
към все по-дълбокото вирче на скута си, което той чувствуваше, че прелива на
всички страни и разширява локвата под него. — Ранен съм! За Бога, помощ!
Арфи! Помощ, Арфи!
— Пак не мога да те чуя — оплака се търпеливо Арфи, слагайки пълната
си ръка като тръба до бледата мида на ухото си. — Какво каза?
Йосарян отговори с отпаднал глас, внезапно уморен от усилието да
крещи, от цялото объркващо, вбесяващо, абсурдно положение. Той умира и
никой не му обръща внимание.
— Няма значение.
— Какво? — извика Арфи.
— Казах, че топките ми отидоха. Не можеш ли да чуеш? Ранен съм в
слабините.
— Пак не мога да те чуя — смъмри го Арфи.
— Казах: „Няма значение!“ — изкрещя Йосарян, хванат като в капан от
чувството на ужас, и започна да трепери, усещайки как внезапно му стана
студено и го обзема слабост. Арфи отново поклати съжалително глава и почти
прилепи своето безсрамно, бяло като мляко ухо до лицето на Йосарян.
— Трябва да говориш по-ясно, приятелю, просто трябва да говориш по-
ясно.
— Остави ме на мира, копеле! Тъпо, безчувствено копеле! — ридаеше
Йосарян. Искаше му се да заблъска Арфи с юмруци, но нямаше сила да вдигне
ръце. Реши да заспи и като се обърна настрани, изпадна в безсъзнание.
Беше ранен в бедрото и когато се свести, видя, че Макуот бе клекнал на
колене и превързваше раната му. Изпита облекчение, макар че още виждаше
подутото херувимско лице на Арфи, наведено над рамото на Макуот и
изразяващо спокоен интерес. Йосарян се чувствуваше зле. Усмихна се уморено
на Макуот и запита:
— Кой се грижи за магазина?
Макуот повдигна очи.
— Исусе Христе, радвам се, че си жив — възкликна той и въздъхна
дълбоко. Добродушните, приветливи бръчки около очите му бяха побелели от
напрежение и омазнени от пот, докато навиваше безкрайния бинт върху
обемистия памучен компрес, който Йосарян усещаше да притиска неудобно
вътрешната страна на бедрото му. — Нейтли е на контролния лост. Горкото
момче почти се разрева, когато чу, че си ударен. Още мисли, че си мъртъв.
Разкъсана ти е артерията, но май че успях да спра кръвотечението. Сложих ти
малко морфин.
— Сложи ми пак.
— Може да е още много рано. Ще ти сложа още една инжекция, когато
започне да боли.
— Вече ме боли.
— Е, какво пък, дявол да го вземе — рече Макуот и инжектира още една
ампула морфин в ръката на Йосарян.
— Когато кажеш на Нейтли, че съм добре… — каза Йосарян на Макуот и
загуби съзнание; всичко се замъгли зад тънък пласт от прозрачен ягодов
желатин и някакво силно баритоново бръмчене го потопи в звук. Дойде в
съзнание в линейката и се усмихна, за да вдъхне кураж на доктор Данийка,
чието дългоносо като на хоботник начумерено и помрачено лице той зърна
замаяно за една-две секунди, преди всичко отново да порозовее като
венчелистче и после да стане съвсем черно и неизмеримо тихо.
Йосарян дойде в съзнание в болницата и заспа. Когато отново се събуди,
вече не миришеше на етер. Дънбар лежеше по пижама на леглото през
пътеката и твърдеше, че не е Дънбар, fortiori. Йосарян реши, че Дънбар се е
побъркал. Скептично присви устни при тази новина, съобщена му от Дънбар,
и спа неспокойно ден-два, мислейки за нея. После се събуди и когато сестрите
не бяха в отделението, се измъкна от леглото, за да провери сам. Подът се
люлееше като плуващ сал пред някой плаж и шевовете от вътрешната страна
на бедрото му се забиваха в месото като тънки редици от рибешки зъбки,
докато той куцукаше през пътеката, за да прочете името на температурния
лист, закачен на долния край на леглото на Дънбар, и наистина Дънбар излезе
прав: той вече не беше Дънбар, а младши лейтенант Антъни Ф. Форциори.
— Какво става, дявол да го вземе?
А. Форциори стана от леглото и направи знак на Йосарян да го последва.
Подпирайки се на всичко, което можеше да досегне, Йосарян закуцука след
него, излезе в коридора и отиде до едно легло в съседното отделение, на
което лежеше изтерзан младеж с пъпки по лицето и хлътнала брадичка.
Изтерзаният младеж се опря на лакът и се надигна пъргаво, щом те се
приближиха. А. Форциори рязко махна с палец през рамото си и каза:
— Дигай си задника оттука.
Изтерзаният млад човек скочи от леглото и побягна. А. Форциори легна
в леглото и отново се превърна на Дънбар.
— Този беше А. Форциори — обясни Дънбар. — Нямаше празно легло в
твоето отделение и затова си казах чина и го изгоних обратно в това
отделение. Много приятно преживяване е да си казваш чина. Трябва някога да
опиташ. Трябва всъщност да опиташ още сега, защото май ще паднеш.
Йосарян сам почувствува, че ще падне. Обърна се към един болен на
средна възраст с хлътнали бузи и изсъхнало лице, който лежеше на съседното
на Дънбар легло, махна рязко с палец през рамо и каза:
— Дигай си задника оттука.
Човекът на средна възраст се наежи и го загледа свирепо.
— Той е майор — обясни Дънбар. — Защо не се премериш по-ниско и не
се опиташ да станеш офицерски кандидат Хоумър Лъмли за известно време?
Тогава ще имаш баща в щатската законодателна камара и сестра, която е
сгодена за шампион по ски. Просто му кажи, че си капитан.
Йосарян се обърна към стреснатия пациент, който Дънбар му бе
посочил.
— Аз съм капитан — каза той, като махна рязко с палец през рамото си.
— Дигай си задника оттука.
Стреснатият пациент скочи на пода и побягна. Йосарян се покатери на
леглото му и стана офицерски кандидат Хоумър Лъмли, комуто се повръщаше
и който внезапно потъна в пот. Спа един час и пожела пак да стане Йосарян. За
него не значеше много да има баща в щатската законодателна камара и
сестра, сгодена за шампион по ски. Дънбар го отведе обратно в неговото
отделение, където с жест на палеца той изхвърли А. Форциори от леглото, за
да стане отново Дънбар за известно време. Офицерският кандидат Хоумър
Лъмли не се виждаше никъде, но сестра Крамър беше там и обзета от
благочестив гняв, съскаше като влажен фишек. Тя заповяда на Йосарян да си
легне веднага в леглото и се изпречи на пътя му така, че той не можеше да
изпълни заповедта й. Нейното хубавичко лице бе по-отблъскващо от всякога.
Сестра Крамър беше добросърдечно, сантиментално същество, което се
радваше безкористно при новини за сватби, годежи, раждания и годишнини
дори когато не познаваше хората, които се женеха или годяваха.
— Полудели ли сте? — смъмри го тя добродетелно, размахвайки
възмутено пръст пред очите му. — Май не ви е грижа, че ще умрете, нали?
— Аз ще умра, не друг.
— Май не ви е грижа, че ще загубите крака си, нали?
— Моя крак ще загубя.
— Кракът ви не е ваш! — възрази сестра Крамър. — Този крак
принадлежи на правителството на Съединените щати. Няма разлика между
него и едно зъбно колело или една подлога. Армията е вложила толкова пари
да ви направи пилот и вие нямате право да нарушавате нарежданията на
доктора.
На Йосарян не му харесваше много да влагат пари в него. Сестра Крамър
още стоеше пред него, така че той не можеше да мине. Болеше го глава. Сестра
Крамър му изкрещя някакъв въпрос, който той не разбра. Вдигна палеца над
рамото си и каза:
— Дигай си задника оттука.
Сестра Крамър го прасна през лицето така силно, че едва не го повали
на пода. Йосарян замахна с юмрук да я удари в челюстта, но в същия миг
кракът му се огъна и той почна да пада. Сестра Дъкет се притече навреме да го
задържи, обърна се строго към двамата:
— Какво става тук?
— Не иска да си легне в леглото — докладва усърдно сестра Крамър с
обиден тон. — Сюзан, той ми каза нещо абсолютно ужасно. О, дори не мога да
си наложа да го повторя.
— А тя ме нарече „зъбно колело“ — измърмори Йосарян. Сестра Дъкет
не прояви съчувствие.
— Ще си легнете ли в леглото — каза тя, — или да ви уловя за ухото и да
ви сложа там насила?
— Уловете ме за ухото и ме сложете там насила.
Сестра Дъкет го улови за ухото и го сложи в леглото.
27
Сестра Дъкет
Сестра Сю Ан Дъкет беше висока, суха, зряла, стройна жена с издаден,
добре закръглен задник, малки гърди и ъгловати, аскетични, типични за Нова
Англия черти на лицето, които еднакво можеха да се нарекат и твърде хубави,
и твърде грозни. Кожата й беше бледорозова, очите малки, носът и
брадичката тънки и заострени. Тя беше способна, пъргава, строга и умна. Не
бягаше от задълженията си и не загубваше самообладание в моменти на
криза. Беше зряла личност, осланяше се на собствените си сили и в нищо не се
нуждаеше от никого. Йосарян се съжали над нея и реши да й помогне. На
следната сутрин, когато тя се бе навела да оправи чаршафа на леглото му, той
крадешком плъзна ръката си под полата й в тясното пространство между
коленете и после изведнъж бързо я вдигна нагоре, докъдето можеше да
стигне. Сестра Дъкет изпищя и подскочи цяла миля нагоре, но все пак
недостатъчно високо; тя се гърчеше, мяташе и люлееше напред-назад, опряна
на божествената си опорна точка, в продължение на почти цели петнадесет
секунди, преди най-после да се извърти и да отскочи обезумяла на пътеката с
пепеливо, разтреперано лице. Но тя отстъпи прекалено далече и Дънбар,
който наблюдаваше всичко от самото начало, се изправи изведнъж на леглото
си, сграбчи я изотзад и стисна гърдите й. Сестра Дъкет изпищя повторно,
изскубна се с въртене и избяга достатъчно далече от Дънбар, така че Йосарян
можеше да се хвърли напред и пак да я улови за оная работа. Сестра Дъкет
отскочи отново на пътеката като жива топка за пинг-понг. Дънбар я очакваше
зорко, готов да се хвърли върху й. Но тя си спомни навреме за него и скочи
настрана. Дънбар не я улучи, прелетя край нея, падна на темето си, което
изхрущя с мокър, глух звук, и изгуби съзнание.
Дойде на себе си, както лежеше на пода с разкървавен нос, и усещаше
болки в главата — точно същите симптоми, които бе симулирал, откакто
постъпи в болницата. Вдигна се страшна глъчка, цялото отделение бе в хаос.
Сестра Дъкет бе обляна в сълзи и Йосарян я утешаваше и се извиняваше,
седнал до нея на ръба на леглото. Началникът на болницата, полковник, беше
разгневен и крещеше на Йосарян, че няма да допусне пациентите му да си
позволяват неприлични волности със сестрите.
— Какво искате от него? — попита жаловито Дънбар, както лежеше на
пода, потръпвайки от щракащата болка в слепоочията, която усети, щом
заговори. — Той не е направил нищо!
— Аз говоря и за вас! — изрева с всичка сила слабият, изпълнен с
достойнство полковник. — Вие ще бъдете наказан за постъпката си.
— Какво искате от него? — обади се Йосарян. — Нищо не е направил,
освен дето падна на главата си.
— Аз и за вас говоря! — извика полковникът, като се завъртя, за да се
нахвърли бясно на Йосарян. — Много ще съжалявате, че сте хванали сестра
Дъкет за гърдите.
— Не съм хващал за гърдите сестра Дъкет — каза Йосарян.
— Аз я хванах за гърдите — уточни Дънбар.
— И двамата ли сте побъркани? — извика пискливо докторът, като
отстъпи назад побледнял и объркан.
— Да, той наистина е побъркан, докторе — увери го Дънбар. — Всяка
нощ сънува, че държи жива риба в ръцете си.
Докторът остана като закован на мястото си, с вид на елегантно
изумление и погнуса, и цялото отделение притихна.
— Какво сънува? — запита той.
— Сънува, че държи жива риба в ръцете си.
— Какъв вид риба? — попита докторът строго, обръщайки се към
Йосарян.
— Не знам — отговори Йосарян. — Не мога да различа един вид риба от
друг.
— В коя ръка я държите?
— Различно — отговори Йосарян.
— Различно, според рибата — добави услужливо Дънбар.
Полковникът се обърна и присвивайки очи, подозрително втренчи
поглед в Дънбар.
— Тъй ли? А как така знаете толкова много за сънищата му?
— И аз участвувам в тях — отговори Дънбар, без да се усмихне.
Лицето на полковника почервеня от смущение. Той изгледа свирепо и
двамата със студена, непримирима омраза.
— Станете от пода и легнете в леглото си — заповяда той на Дънбар със
стиснати устни. — Не желая да чуя нито дума повече за тези сънища нито от
един от вас. Имаме в болницата човек, който да слуша такива гадни
безсмислици.
— Как мислите вие — внимателно запита майор Сандерсън,
деликатният, набит, усмихнат психиатър на болницата, при когото
полковникът бе заповядал да изпратят Йосарян, — защо полковник Фередж
намира вашия сън за отвратителен?
Йосарян отговори почтително:
— Предполагам, че е поради някое качество на съня или някое качество
на полковник Фередж.
— Много добре казано — каза одобрително майор Сандерсън; той
носеше скърцащи войнишки обуща и имаше черна като въглен коса, която
стърчеше почти право нагоре. — По някаква причина — сподели той —
полковник Фередж винаги ми е приличал на чайка. Той, знаете ли, не вярва
много в психиатрията.
— Вие не обичате чайките, нали? — запита Йосарян.
— Не, не особено — призна майор Сандерсън с остър, нервен смях и
нежно подръпна увисналата си втора брадичка, сякаш тя беше дълга брада. —
Намирам, че вашият сън е очарователен и се надявам, че често ще го сънувате,
та да можем да продължим да го обсъждаме. Искате ли една цигара? — Той се
усмихна, когато Йосарян отказа. — А защо според вас — каза той с вид на
човек, комуто тези неща са напълно ясни — изпитвате толкова силно
отвращение да приемете цигара от мен?
— Преди миг угасих цигарата си. Още дими в пепелника ви.
Майор Сандерсън се закикоти.
— Много остроумно обяснение. Но смятам, че скоро ще открием
истинската причина. — Той стегна хлабаво вързаните връзки на обувките си
на двоен клуп и после премести един жълт линиран бележник от бюрото на
скута си. — Та за онази риба, която сънувате. Нека поговорим за нея. Винаги е
същата риба, нали?
— Не знам — отвърна Йосарян. — Трудно ми е да разпознавам риби.
— За какво ви напомня тази риба?
— За други риби.
— А за какво ви напомнят другите риби?
— Пак за други риби.
Майор Сандерсън се облегна назад разочарован.
— Обичате ли риба?
— Не особено.
— Но защо мислите, че у вас има такова болезнено отвращение към
рибите? — запита тържествуващо майор Сандерсън.
— Много са лигави — отговори Йосарян. — И също много костеливи.
Майор Сандерсън кимна съчувствено с усмивка, която беше приятна и
неискрена.
— Много интересно обяснение. Но предполагам, че скоро ще открием
истинската причина. Харесва ли ви тази риба? Рибата, която държите в ръка?
— Нито ми харесва, нито не ми харесва.
— Противна ли ви е рибата? Имате ли някакви враждебни или
агресивни емоции към нея?
— Съвсем не. Всъщност рибата по-скоро ми харесва.
— Значи харесвате рибата?
— О, не. Нито ми харесва, нито не ми харесва.
— Но вие току-що казахте, че ви харесва. А сега казвате, че нито ви
харесва, нито не ви харесва. Хванах ви в противоречие, виждате ли?
— Да, сър. Май че ме хванахте в противоречие. Майор Сандерсън гордо
написа „противоречие“ с дебелия си черен молив в бележника.
— А защо според вас — поде той, когато свърши и вдигна очи — казахте
тези две твърдения, изразяващи противоречиви емоционални реакции към
рибата?
— Предполагам, че имам амбивалентно отношение към нея.
Майор Сандерсън подскочи от радост, когато чу думите „амбивалентно
отношение“.
— Вие наистина разбирате — възкликна той и възторжено стисна ръце.
— О, вие не можете да си представите колко самотен бях тук: говорех ден след
ден на пациенти, които нямат понятие от психиатрия, опитвах се да лекувам
хора, които не се интересуваха ни най-малко от мен и от работата ми. Това
създаваше у мен ужасно чувство на некомпетентност. — Сянка на
безпокойство премина през лицето му. — Изглежда, че не мога да се отърся от
него.
— Наистина ли? — попита Йосарян, чудейки се какво друго да каже. —
Защо упреквате себе си за празноти в образованието на другите?
— Глупаво е, знам — отвърна смутено майор Сандерсън с неволен,
лекомислен смях. — Но аз винаги съм намирал опора в доброто мнение на
другите. Навлязох в пубертета малко по-късно от всичките си връстници,
виждате ли, и това създаде у мен нещо като… е, разни проблеми. Просто съм
уверен, че много, много голямо удоволствие ще ми достави да ги обсъждам с
вас. Толкова ми се иска да почнем, че почти не ми се ще да се отклонявам сега
и да се занимавам с вашите проблеми, но май че ще трябва. Полковник
Фередж ще се сърди, ако научи, че отделяме цялото време за моите проблеми.
Сега искам да ви покажа няколко мастилени петна, за да открия какво ви
напомнят известни форми и цветове.
— Можете да си спестите труда, докторе. Всичко ми напомня за оная
работа.
— Така ли? — извика майор Сандерсън с възторг, сякаш не вярваше на
ушите си. — Сега вече наистина стигнахме до нещо. Имате ли понякога хубави
еротични сънища?
— Рибата, която сънувам, е еротичен сън.
— Не, искам да кажа, истински еротични сънища — сънища, в които
грабвате някоя гола женска за врата и я щипете, и я удряте с юмруци в лицето,
докато я разкървавите, а после се хвърляте върху нея и я изнасилвате, а след
това избухвате в плач, защото я обичате и мразите толкова много, че не
знаете какво да правите. За такива еротични сънища обичам да говоря. Имате
ли понякога такива еротични сънища?
Йосарян помисли малко с мъдър вид.
— Това е рибешки сън — реши той.
Майор Сандерсън се дръпна назад, сякаш бе получил плесница.
— Да, разбира се — съгласи се той студено и в държането му се усети
остър, защитен антагонизъм. — Но все пак бих искал да сънувате такъв сън
само за да видим как ще реагирате. За днес стига. Междувременно бих искал
да намерите насън отговора на някои от тези въпроси, които ви зададох. Тези
сеанси, знаете, не са по-приятни за мен, отколкото за вас.
— Ще говоря по въпроса с Дънбар — отвърна Йосарян.
— Дънбар?
— Той именно почна цялата работа. Това са негови сънища.
— О, Дънбар. — Майор Сандерсън се засмя подигравателно и
самоувереността му се възвърна. — Басирам се, че Дънбар е онзи лош човек,
който върши всички тези мръсни неща, в които ви обвиняват, нали?
— Той не е лош.
— И вие ще го защищавате до смърт, нали?
— Не чак до смърт.
Майор Сандерсън се усмихна презрително и написа „Дънбар“ в
бележника си.
— Защо куцате? — запита той изведнъж, когато Йосарян тръгна към
вратата. — И каква е, дявол да го вземе, тази превръзка на крака ви? Да не сте
се побъркали?
— Ранен съм в крака. Затова съм в болницата.
— О, не, не сте ранен — тържествуваше злобно майор Сандерсън. — Вие
сте в болницата заради камък в слюнчената жлеза. В края на краищата излиза,
че не сте толкова хитър, а? Дори не знаете заради какво сте в болница.
— В болница съм заради ранения си крак. Майор Сандерсън не обърна
внимание на довода му и се изсмя язвително.
— Е, поздравете от мен вашия приятел Дънбар. И ще му кажете да ми
сънува този сън, нали?
Но на Дънбар му се гадеше, чувствуваше се замаян от постоянното
главоболие и не бе склонен да сътрудничи на майор Сандерсън. Джоу
Гладника имаше кошмари, защото бе изкарал шестдесет бойни полета и
отново чакаше да си замине за дома, но не искаше да ги сподели, когато
идваше на посещение в болницата.
— Никой ли няма сънища за майор Сандерсън? — питаше Йосарян. —
Много ми е неприятно да го разочаровам. Той и без това се чувствува така
отхвърлен.
— Сънувам много особени сънища, откакто ви раниха — призна си
свещеникът. — По-рано всяка нощ сънувах, че жена ми умира или че я убиват,
или че децата ми се задавят със залъци питателна храна и умират. Сега
сънувам, че плувам под вода и една акула ме ухапва по крака, точно там,
където е превързан кракът ви.
— Чудесен сън! — извика Дънбар. — Бас държа, че майор Сандерсън ще
бъде във възторг от него.
— Ужасен сън! — извика майор Сандерсън. — Той е изпълнен с болка,
осакатяване и смърт. Сигурен съм, че сте го сънували само за да ми направите
напук. Знаете ли, щом сънувате такива гадни сънища, не съм много сигурен,
че мястото ви е във войската.
Йосарян помисли, че е зърнал лъч надежда.
— Може би сте прав, сър — подхвърли хитро той. — Може би трябва да
бъда причислен към земния персонал и изпратен в Щатите.
— Никога ли не ви е минавало през ум, че с вашето безразборно гонене
на жени просто се мъчите да успокоите подсъзнателните си опасения от
полова немощ?
— Да, сър, минавало ми е през ума.
— Тогава защо го правите?
— За да успокоя опасенията си от полова немощ.
— Ами защо вместо това не си изберете някаква невинна занимавка? —
запита майор Сандерсън с приятелско съчувствие. — Например въдичарство.
Наистина ли намирате сестра Дъкет толкова привлекателна? Бих рекъл, че е
малко кокалеста. Знаете, по-скоро лигава и костелива. Като риба.
— Аз почти не познавам сестра Дъкет.
— Тогава защо я хванахте за гърдите? Само защото има гърди?
— Дънбар я хвана за гърдите.
— О, не почвайте пак — възкликна майор Сандерсън с жлъчно
презрение и отвратен запокити молива си. — Наистина ли си мислите, че
можете да се освободите от вина, като твърдите, че сте съвсем друга личност?
Не ми харесвате, Форциори. Знаете ли това? Никак не ми харесвате.
Йосарян усети как го лъхна студеният, влажен вятър на лоши
предчувствия.
— Аз не съм Форциори, сър — каза той плахо. — Аз съм Йосарян.
— Кой сте?
— Казвам се Йосарян, сър. И съм в болница заради ранения си крак.
— Вашето име е Форциори — обори го бойко майор Сандерсън. — И вие
сте в болница заради камък в слюнчената жлеза.
— Хайде де, майоре — кипна Йосарян. — Мога ли да не знам кой съм.
— Аз имам тук официален войскови документ за доказателство —
възрази майор Сандерсън. — Ще направите добре да се опомните, преди да е
твърде късно. Най-напред сте Дънбар. Сега сте Йосарян. Утре ще ви хрумне да
твърдите, че сте Уошингтън Ървинг. Знаете ли какво не е наред у вас? Вие
имате раздвоено его, това не е наред у вас.
— Може би сте прав, сър — съгласи се дипломатично Йосарян.
— Разбира се, че съм прав. Вие имате лош комплекс за преследване.
Мислите, че хората се опитват да ви навредят.
— Хората действително се опитват да ми навредят.
— Виждате ли? У вас няма уважение към прекален авторитет и
отживели традиции. Вие сте опасен и извратен и трябва да бъдете изведен
вън и застрелян.
— Сериозно ли говорите?
— Вие сте враг на народа!
— Да не ви е изхвръкнала чивията?
— Не, не ми е изхвръкнала чивията — изрева в отговор Добз с глас, за
който той си въобразяваше, че е потаен шепот. — Джоу Гладника ги е видял,
казвам ти. Видял ги е вчера, когато отлетя до Неапол да купи на черна борса
климатична инсталация за къщата на полковник Каткарт. Там имало голям
център за подменяване и било пълно с пилоти, щурмани и бордови стрелци,
които се връщат в Щатите. Изкарали са по четиридесет и пет полета и това е
всичко. Неколцина, които имали медал за раняване, били извършили дори по-
малко полети. Нови екипажи пристигали масово от Щатите във всички други
бомбардировъчни авиогрупи, за да заместят заминаващите. Искали всеки да
служи, макар и кратко, в бойната зона, дори и административният персонал.
Не четеш ли вестниците? Трябва сега да го убием!
— Имаш да изкараш само два полета още — увещаваше го Йосарян с тих
глас. — Защо да не си опиташ щастието?
— При тия два полета мога да бъда убит — отговори заядливо Добз с
грубия си, разтреперан, развълнуван глас. — Можем да го убием рано утре
сутрин, когато се връща от фермата си. Пистолетът ми е тука.
Йосарян се облещи от учудване, когато Добз измъкна пистолета от
джоба си и го вдигна високо нагоре.
— Ти луд ли си? — изсъска той неистово. — Скрий го веднага. И не
викай така идиотски.
— Защо се тревожиш? — запита Добз с тон на обидена невинност. —
Никой не може да ни чуе.
— Хей, вие там, спрете да дрънкате — прокънтя един глас от другия
край на отделението. — Не виждате ли, че се опитваме да дремнем.
— Кой си ти, дявол да те вземе, всезнайко ли си? — изкрещя Добз и се
завъртя като пумпал, стиснал юмруци и готов за бой. Завъртя се обратно към
Йосарян и преди да може да заговори, кихна гръмотевично шест пъти, като се
олюляваше настрани на жилестите си крака през промеждутъците и напразно
вдигаше лакти, за да отблъсне следващия пристъп на кихавица. Клепачите на
воднистите му очи бяха подути и възпалени. — Какво си мисли той, че е —
питаше Добз, като подсмърчаше спазмодично и бършеше носа си с опакото на
яките си китки. — Да не е стражар или нещо подобно?
— Той е човек на контраразузнаването — уведоми го спокойно Йосарян.
— Сега имаме вече трима и още други са на път. О, не се плаши. Те търсят
един фалшификатор на подписи на име Уошингтън Ървинг. Не се интересуват
от убийци.
— Убийци! — Добз се засегна. — Защо ни наричаш убийци? Само защото
ще убием полковник Каткарт?
— Тихо, дявол да те вземе! — изсъска Йосарян — Не можеш ли да
шепнеш?
— Нали шепна. Аз…
— Пак крещиш.
— Не крещя. Аз…
— Хей, ще млъкнете ли вие там? — почнаха да викат на Добз
пациентите от цялото отделение.
— Сам ще се бия срещу всички ви! — изкрещя им Добз и скочи на един
разклатен стол, размахвайки бясно пистолета си. Йосарян го хвана за лакътя и
успя да го свали. Добз отново се разкиха. — Имам алергия — извини се той,
като престана да киха. От ноздрите и очите му течаха сълзи.
— Жалко. Да нямаше алергия, щеше да станеш велик народен водач.
— Полковник Каткарт е убиецът — продължи дрезгаво Добз, след като
мушна в джоба си мръсната, измачкана кафявозеленикава кърпичка. —
Полковник Каткарт ще избие всички ни, ако не направим нещо да го спрем.
— Може би няма вече да повишава броя на полетите. Може би
шестдесет е максимумът, до който ще стигне.
— Той винаги ги повишава. Знаеш много добре. — Добз преглътна и
наведе напрегнатото си лице съвсем близо до Йосарян. Мускулите на
бронзовата му, подобна на скала челюст се събираха на трептящи възли. —
Само кажи „окей“ и ще свърша цялата работа утре сутрин. Разбираш ли какво
ти говоря? Сега шепна, нали?
Йосарян отвърна очи от изпълнения с гореща молба поглед, който Добз
впиваше в него.
— Защо, по дяволите, направо не отидеш да свършиш всичко сам? —
възнегодува Йосарян. — Защо не престанеш да ми говориш за това и не си
свършиш работата сам?
— Страхувам се да го извърша сам. Страхувам се да извърша сам
каквото и да е.
— Тогава не ме замесвай. Да не съм луд да се замесвам в такова нещо
сега. На крака си имам рана за милиони. Скоро ще ме изпратят в Щатите.
— Ти си побъркан! — възкликна Добз с тих глас, изразяващ абсолютно
недоверие. — Твоята рана е само драскотина. Щом излезеш от болницата, ще
те пратят пак да участвуваш в бойни полети заедно с медала за раняване.
— Тогава наистина ще го убия — зарече се Йосарян. — Ще те потърся и
ще действуваме заедно.
— В такъв случай нека свършим цялата работа утре, докато още имаме
възможност — молеше се Добз. — Свещеникът каза, че той отново е
предложил групата да бомбардира Авиньон. Може да ме убият, преди да
излезеш от болницата. Гледай как ми треперят ръцете. Не мога да управлявам
самолет. Не ме бива.
Йосарян се боеше да каже „да“.
— Искам да изчакам да видя какво ще стане.
— Лошото ти е, че нищо не искаш да свършиш — сопна му се Добз с
пресипнал, разярен глас.
— Правя всичко, което мога — обясни кротко свещеникът на Йосарян,
след като Добз си отиде. — Дори бях в амбулаторната палатка да говоря с
доктор Данийка да ви помогне.
— Да, виждам, че сте ходили — каза Йосарян и едва се сдържа да не се
усмихне. — И какво стана?
— Боядисаха ми венците с мораво — отвърна свещеникът овчедушно.
— Боядисаха му с мораво и пръстите на краката — добави възмутено
Нейтли. — И после му дадоха очистително.
— Но аз отидох пак тази сутрин да говоря с него.
— И пак му боядисаха венците мораво — каза Нейтли.
— Но успях да говоря с него — настояваше свещеникът, оправдавайки
се с жаловит тон. — Доктор Данийка изглежда толкова нещастен човек.
Подозира, че някой крои планове да го премести в тихоокеанската военна
зона. През всичкото време мислел да се обърне за помощ към мен. Когато му
казах, че имам нужда от неговата помощ, той почна да се пита дали наблизо
няма някой свещеник, към когото мога да се обърна. — Свещеникът,
обезсърчен, търпеливо чакаше, докато Йосарян и Дънбар се смееха. — Смятах,
че е безнравствено човек да бъде нещастен — продължи той, сякаш се
оплакваше и нареждаше насаме. — Сега вече не знам какво да мисля. Исках да
взема темата за безсмъртието като основа на проповедта си в неделя, но ми се
струва, че не трябва да чета проповед с тия морави венци. Полковник Корн
беше много недоволен, когато ги видя.
— Отче, защо не дойдете при нас в болницата за известно време да се
поотпуснете? — покани го Йосарян. — Тук ще бъдете много спокоен.
Безочливото и греховно предложение изкуши и развесели за миг
свещеника.
— Не, няма да дойда — реши той неохотно. — Искам да си уредя
пътуване до континента, за да говоря с един деловодител в щаба, на име
Уинтъргрийн. Доктор Данийка ми каза, че той може да помогне.
— Уинтъргрийн е вероятно най-влиятелният човек на италианския
фронт. Той е не само деловодител в щаба, но има достъп и до един циклостил.
Но няма да помогне никому. Това с една от причините, поради които ще
напредне много.
— Все пак бих искал да говоря с него. Трябва да има човек, който да
може да ви помогне.
— Говори за Дънбар, отче — сряза го Йосарян с високомерен вид. — Аз
имам на крака си тая рана за милиони, тя ще ме измъкне от строя. Ако тя не
свърши работа, има един психиатър, който смята, че мястото ми не е във
войската.
— На мен мястото ми не е във войската — захленчи завистливо Дънбар.
— Сънят беше мой.
— Не е заради съня, Дънбар — обясни Йосарян. — Той харесва съня ти.
За егото се касае. Смята, че то е раздвоено.
— Раздвоено е чак до долу — каза майор Сандерсън, който по този
случай си бе завързал връзките на тежките войнишки обуща и бе пригладил
черната си като въглен коса с някакъв лепкав и миризлив брилянтин. Той се
усмихваше демонстративно, за да покаже, че желае да бъде разумен и мил. —
Не казвам това, защото искам да бъда жесток или да ви обидя — продължи
той с жестока и обидна наслада. — Не го казвам, защото ви мразя или искам да
си отмъстя. Не го казвам, защото ме отблъснахте и оскърбихте ужасно
чувствата ми. Не, аз съм човек на медицината и съм хладно обективен. Имам
много лоша новина за вас. Имате ли достатъчно мъжество да я чуете?
— Господи! Нямам никакво мъжество — изпищя Йосарян. — Ще рухна.
Майор Сандерсън моментално се разяри.
— Не можете ли поне едно нещо да свършите като хората? — извика
той умолително и почервенявайки от яд като цвекло, тресна едновременно
двата си юмрука на масата. — Лошото ви е, че си мислите, че стоите над
всички обществени условности. Може би си мислите, че стоите по-високо и от
мен само защото съм достигнал късно до пубертета. А знаете ли какво сте
вие? Вие сте един неуспял, нещастен, разочарован, недисциплиниран,
неприспособен младеж! — Майор Сандерсън като че ли поомекна, след като
изреди неласкавите епитети.
— Да, сър — съгласи се предпазливо Йосарян. — Предполагам, че сте
прав.
— Разбира се, че съм прав. Вие сте незрял. Вие сте негоден да се
приспособите към идеята за война.
— Да, сър.
— Вие имате болезнено отвращение към смъртта. Вие вероятно
изпитвате негодувание срещу факта, че участвувате във войната и че всеки
миг главата ви може да бъде отнесена от някой снаряд.
— Повече от негодувание, сър. Абсолютно съм вбесен.
— У вас има дълбоко вкоренена тревога за живота ви. И вие не обичате
фанатици, тирани, сноби и лицемери. Вие подсъзнателно мразите много хора.
— Съзнателно, сър, съзнателно — поправи го Йосарян с желание да
помогне. — Мразя ги съзнателно.
— У вас има антагонизъм към мисълта да бъдете ограбван,
експлоатиран, унижаван, оскърбяван или мамен. Мизерията ви потиска.
Невежеството ви потиска. Преследванията ви потискат. Насилието ви
потиска. Бедняшките квартали ви потискат. Алчността ви потиска.
Престъпността ви потиска. Покварата ви потиска. Знаете ли, няма да се
изненадам, ако вие се окажете депресивен маниак!
— Да, сър. Може би съм депресивен маниак.
— Не се опитвайте да отказвате.
— Не отказвам, сър — каза Йосарян, доволен от чудотворната връзка,
която най-после се създаде помежду им. — Съгласен съм с всичко, което
казахте.
— Тогава признавате, че сте луд, нали?
— Луд ли? — Йосарян беше поразен. — Какво говорите? Защо да съм
луд? Вие сте луд!
Майор Сандерсън отново се зачерви от възмущение и удари с юмруци
бедрата си.
— Наричате ме луд! — извика той, като пръскаше слюнки от ярост. —
Това е типична садистична и отмъстителна реакция при параноя. Вие
наистина сте луд.
— Тогава защо не ме уволните?
— Ще ви уволня.
— Ще ме уволнят! — съобщи ликуващ Йосарян, когато се върна,
куцайки, в отделението.
— И мен! — радваше се Форциори. — Току-що дойдоха в нашето
отделение да ми кажат.
— Ами аз? — запита Дънбар сприхаво докторите.
— Вие ли? — отвърнаха те рязко. — Вие тръгвате с Йосарян. Право в
строя!
И право в строя отидоха и двамата. Йосарян беше побеснял, когато
линейката го върна в лагера на ескадрилата и той, куцайки, отиде да търси
справедливост при доктор Данийка, който го изгледа свирепо и намръщено,
цял изпълнен с мъка и презрение.
— Ти! — възкликна печално доктор Данийка с укор и отвращение;
яйцеподобните торбички под очите му имаха твърд и порицателен вид. —
Винаги само за себе си мислиш. Иди да погледнеш бомбардировъчната линия,
ако искаш да видиш какво стана, откакто ти постъпи в болницата.
Йосарян се сепна.
— Отстъпваме ли?
— Отстъпваме! — извика доктор Данийка. — Цялото военно положение
отива по дяволите, откакто взехме Париж. Знаех какво ще се случи. — Той
спря, мрачната му ярост мина в меланхолия: после се намръщи раздразнено,
сякаш всичко ставаше по вина на Йосарян. — Американските войски навлизат
в германска земя. Русите са завладели цяла Румъния. Вчера гърците от осма
армия са завзели Римини. Навсякъде германците са в отбрана! — Доктор
Данийка отново спря и подкрепи силите си, като вдъхна огромно количество
въздух, за да издаде пронизителен, скръбен вик. — Няма вече Luft-waffe —
вайкаше се той. Изглеждаше, че ще избухне в плач. — Има опасност да рухне
цялата укрепена готическа линия!
— Е, какво? — попита Йосарян. — Какво лошо има?
— Какво лошо има! — извика доктор Данийка. — Ако наскоро не се
случи нещо, Германия може да капитулира. И тогава всички ще бъдат
изпратени на тихоокеанския боен театър!
Йосарян погледна тъпо доктор Данийка, обхванат от странна
— Полудял ли си? Чуваш ли се какво говориш?
— Да, леко ти е на тебе да се смееш — засмя се подигравателно доктор
Данийка.
— Кой, по дяволите, се смее?
— Ти поне имаш късмет. Ти си строевак и може да те убият. А какво ще
стане с мен? Няма на какво да се надявам.
— Изхвръкнала ти е чивията — извика Йосарян натъртено, като го
хвана за предницата на ризата. — Знаеш ли това? Сега си затвори глупавата
уста и слушай какво ще ти кажа!
Доктор Данийка се изтръгна от ръцете му.
— Не смей да ми говориш така. Аз съм дипломиран лекар.
— Тогава си затваряй глупавата, дипломирана лекарска уста и слушай
какво ми казаха горе, в болницата. Аз съм луд. Знаеше ли това?
— Е, какво от това?
— Наистина съм луд.
— Е, какво от това?
— Побъркан съм. Щур. Не разбираш ли? Изхвърчала ми е чивията. По
погрешка уволниха друг човек вместо мене. В болницата имат дипломиран
специалист, който ме прегледа и това беше неговото мнение. Аз съм наистина
душевноболен.
— Е, какво от това?
— Какво от това ли? — Йосарян бе озадачен от неспособността на
доктор Данийка да го разбере. — Не виждаш ли какво значи това? Сега можеш
да ме отчислиш от летателния състав и да ме пратиш в Щатите. Няма да
изпратят побъркан човек да бъде убит, нали?
— Ами кой друг ще отиде?
28
Добз
Макуот отиде, а Макуот не беше луд. Отиде и Йосарян, който все още
понакуцваше; когато отиде още два пъти и реши, че е заплашен от слуха за
нова бомбардировка на Болоня, той решително закуцука рано през топлия
следобед, влезе в палатката на Добз, сложи пръст на устата си и каза:
— Шшт!
— Защо му викаш „шшт“? — попита Кид Сампсън, който белеше със
зъби мандарина, както четеше подгънатите и оръфани страници на една
книжка с комикси. — Той не каза нищо.
— Разкарай си задника — каза Йосарян на Кид Сампсън, като метна
пръст през рамо, за да посочи входа на палатката.
Кид Сампсън вдигна русите си вежди, за да покаже, че разбира, и готов
да услужи, стана от мястото си. Свирна четири пъти през увисналите си жълти
мустаци и полетя към планините, възседнал очукания си стар зелен
мотоциклет, купен на вехто преди няколко месеца. Йосарян изчака, докато
последният слаб лай на мотоциклета заглъхна в далечината. Обстановката в
палатката не изглеждаше съвсем нормална. Беше много спретнато. Добз го
гледаше с любопитство, пушейки дебела пура. Сега, когато бе решил да бъде
храбър, Йосарян се чувствуваше обзет от смъртен страх.
— Добре — каза той. — Да убием полковник Каткарт. Ще действуваме
заедно.
Добз скочи от леглото си. Див ужас бе изписан на лицето му.
— Шшт! — изрева той. — Да убием полковник Каткарт? Какво говориш!
— Тихо, дявол да те вземе — изръмжа Йосарян. — Ще те чуе целият
остров. У тебе ли е още оня пистолет?
— Да не си полудял! — изкрещя Добз. — Защо ми е потрябвало да
убивам полковник Каткарт?
— Защо ли? — Йосарян втренчи в Добз свиреп поглед, изпълнен с
недоумение. — Защо ли? Ами това беше твоя идея, не е ли така? Не идва ли ти
в болницата да ме убеждаваш?
Добз бавно се усмихна.
— Но това беше, когато бях изкарал само петдесет и осем полета —
обясни той, като с наслада пуфкаше пурата си. — Сега съм си стегнал багажа и
чакам да замина за Щатите. Изкарал съм шестдесет полета.
— Какво от това? — възрази Йосарян. — Той пак ще повиши броя им.
— Може би този път няма да го повиши.
— Винаги го повишава. Какво, дявол да го вземе, става с тебе, Добз?
Питай Джоу Гладника колко пъти си е стягал багажа.
— Трябва да изчакаме и да видим какво ще стане — упорствуваше Добз.
— Да не съм луд да се замесвам в такова нещо сега, когато вече съм вън от
строя. — Изтърси пепелта от пурата си. — Не, моят съвет е — забеляза той —
да изкараш като всички нас шестдесетте си полета и тогава да видиш какво
ще стане.
Йосарян едва се сдържа да не го заплюе право в лицето.
— Мога да не доживея да изкарам шестдесет полета — придумваше го
той с равен, песимистичен глас. — Носи се слух, че пак предложил групата за
бомбардировка на Болоня.
— Нищо повече от слух — изтъкна Добз с важен, надут вид. — Не трябва
да вярваш на всички слухове, които чуваш.
— Престани да ми даваш съвети.
— Защо не говориш с Ор — посъветва го Добз. — Ор пак бе свален във
водата миналата седмица при втората бомбардировка на Авиньон. Може би се
чувствува достатъчно нещастен и ще бъде готов да го убие.
— Ор няма достатъчно мозък, за да се чувствува нещастен.
Ор пак бе свален във водата, докато Йосарян беше в болницата, и бе
спуснал повредения си самолет върху стъклено-сините широки вълни пред
Марсилия така гладко, с такова безупречно майсторство, че нито един от
шестте членове на екипажа не бе получил ни най-лека контузия. Аварийните
люкове и отпред, и отзад се отвориха, докато зелено-белите вълни още се
пенеха около самолета, и хората излазиха с най-голямата възможна бързина,
навлекли отпуснатите оранжеви спасителни куртки, които не можеха да се
надуят и висяха меки, разхлабени и безполезни на вратовете и гърбовете им.
Не можеха да се надуят, защото Майлоу беше извадил двойните цилиндри с
въглероден двуокис от надуваемите камери, за да прави ягодовите и
ананасовите газирани питиета, които поднасяше в офицерския стол, и бе
поставил на мястото им циклостилни бележки със следния текст: „Което е
добро за предприятия «М и М» е добро за цялата страна. Майлоу
Майндърбайндър“.
Ор изскочи последен от потъващия самолет.
— Трябваше да го видите! — заливаше се от смях сержант Нант, когато
разказваше случката на Йосарян. — По-смешно нещо не съм виждал в живота
си. Никоя от спасителните куртки не вършеше работа, защото Майлоу беше
откраднал въглеродния двуокис, за да прави тия пусти сладоледи с газирана
вода, които вие, копелета, получавате в офицерския стол. Но както се оказа,
това не беше толкова лошо. Само един от нас не знаеше да плува и ние
турнахме това момче на сала, който Ор беше издърпал с въжето до самия
фюзелаж още докато стояхме на самолета. Това смахнато човече несъмнено ги
умее тия работи. После другият сал се откъсна и вълните го отнесоха, та ние
шестимата трябваше да седнем на единия и да си притискаме краката и
лактите един в друг, така че почти не можехме да мръднем, без да съборим
някого във водата. Самолетът потъна около три секунди след като го
напуснахме, и ние останахме съвсем сами на сала и веднага започнахме да
отвинтваме капачетата на спасителните куртки, за да видим какво, дявол да
го вземе, не е в ред, и намерихме тия пусти бележки на Майлоу, с които ни
казваше, че каквото е добро за него, е достатъчно добро и за нас. Какво
копеле! Ама как сме го псували, Исусе Христе! Всички го псувахме освен твоя
приятел Ор, който само се хилеше, като че ли колкото се отнася до него, това,
което е добро за Майлоу, би могло да бъде достатъчно добро и за всички нас.
Ей Богу, трябваше да го видите, седнал на ръба на сала като капитан на
кораб, а ние останалите само го гледахме и чакахме да ни каже какво да
правим. Непрекъснато пляскаше с ръце краката си през няколко секунди, като
че ли имаше треска, и казваше: „Добре де, добре“, и се кикотеше като някакъв
смахнат изрод; и после пак казваше: „Добре де, добре сега“, и отново се
закикотваше като някакъв смахнат изрод. Все едно, че гледахме някой
слабоумен. Само дето го гледахме, това ни поддържаше куража през първите
минути — защото вълните обливаха сала и все някой от нас падаше във
водата, та трябваше отново да се изкатери на сала, преди да дойде следващата
вълна, и пак да го събори във водата. Дума да не става, смешно беше.
Постоянно падахме и се изкатервахме обратно на сала. Сложихме момчето,
което не знаеше да плува, да легне в средата на сала, но дори и там щеше да се
удави, защото в средата на сала водата беше доста дълбока, та все го
плискаше в лицето. Леле, какво беше!
После Ор започна да отваря шкафчетата на сала и тогава започна
истинската веселба. Първо намери кутия с шоколади и я подаде да си вземем
всички, та ние седяхме и ядяхме солен шоколад, докато вълните ни събаряха
от сала. След това намери суха супа и алуминиеви канчета и ни направи супа.
После намери чай. Разбира се, направи и чай. Представяш ли си го: сервира ни
чай, както седяхме там мокри като мишки и с подгизнали задници? Паднах от
сала, толкова много се смеех. Всички се смеехме. А той беше сериозен като
пън, освен дето се кискаше тъпашки и се хилеше като смахнат. Какъв глупак!
Каквото намереше, използуваше го. Намери някакъв прах, който прогонва
акули, и веднага го изсипа в морето. Намери боя за маркиране мястото на
злополуки и я хвърли във водата. Намери и въдица и сухи примамки и лицето
му светна, сякаш бе видял моторната спасителна лодка да бърза към нас,
преди да сме умрели от студ или преди германците да са изпратили лодка от
Специя да ни вземе в плен или да ни избие с картечница. С невероятна
бързина пусна въдицата във водата и започна да я движи напред-назад,
щастлив донемайкъде. „Лейтенанте, какво очакваш да уловиш?“ — питам го
аз. „Треска“ — казва. И наистина искаше да хване треска. И добре, че не улови,
защото щеше да я изяде сурова и да ни накара и нас да я ядем, защото беше
намерил някаква книжка, в която пишело, че треската можела да се яде
сурова.
Следващото нещо, което намери, беше едно малко синьо гребло —
колкото лъжичките, дето ги слагат в чашки за сладолед и, разбира се, почна да
гребе с него — искаше да кара сала с нашите четиристотин кила отгоре, като
гребе с тая клечка. Можеш ли да си представиш? След това намери компас и
голяма непромокаема карта; разстла картата на коленете си и сложи компаса
отгоре. И така прекара времето, докато след тридесет минути моторната
лодка ни прибра — пуснал зад себе си въдицата със закачена на нея стръв, с
компаса на скута и картата, простряна на коленете му, и гребе колкото може с
онова мъничко гребло, като че ли гони да стигне Майорка. Исусе Христе!
Сержант Найт знаеше всичко за Майорка, и Ор също, защото Йосарян
често им бе разказвал, че американски летци можели да намерят убежище в
Испания, Швейцария и Швеция: интернирали ги до края на войната при много
свободен режим и голям лукс, стига само да отлетят там. Йосарян бе най-
големият специалист в ескадрилата и при всеки полет над най-северната част
на Италия кроеше планове за принудително кацане в Швейцария. Той,
разбира се, би предпочел Швеция, където интелектуалното равнище беше
високо и където би могъл да плува гол с красиви момичета с ниски, спокойни
гласове и да стане баща на цели племена щастливи и палави незаконородени
Йосарянчета, които ще бъдат подпомогнати от държавата при раждането им
и които ще влязат в живота без никакво позорно клеймо. Но Швеция беше
недостижима — прекалено далече беше — и Йосарян чакаше онзи къс от
снаряд, който ще повреди един от моторите му над Италианските Алпи и ще
му даде предлог да се насочи към Швейцария. Нямаше дори да каже на пилота,
че го води там. Йосарян често мислеше да се наговори с някой пилот, в когото
има доверие, да нагласят някаква привидна повреда на моторите и после да
унищожат доказателствата за измамата, като се приземят, без да спуснат
колесника, но единственият пилот, комуто той наистина се доверявате, беше
Макуот, който бе най-щастлив където си беше и комуто още правеше
удоволствие да прелети ниско над Йосаряновата палатка или да избръмчи
толкова ниско над къпещите се на плажа, че буйният вятър, предизвикан от
перките да издълбае дълбоки бразди във водата и вдигне стълбове от пръски,
които падаха отново след няколко секунди.
За Добз и Джоу Гладника не можеше да става и дума, а също и за Ор,
който пак човъркаше клапана на печката, когато Йосарян, обезсърчен влезе,
куцайки, в палатката, след като Добз го бе изоставил. Печката, която Ор
изработваше от един обърнат варел, стоеше в средата на гладкия циментов
под, който също бе негово дело. Работеше усърдно, приклекнал на пода.
Йосарян се опита да не му обръща внимание, уморено закуцука към леглото
си и седна, като изсумтя измъчено и проточено. Капчици пот студенееха на
челото му. Добз го потискаше. Доктор Данийка го потискаше. Зловещо
предзнаменование за гибел го потискаше, щом погледнеше Ор. Започна да
трепка от различни вътрешни гърчове. Нервите му играеха и вената на едната
му китка се разтупа.
Ор гледаше внимателно Йосарян през рамо: между разтворените му
влажни устни се виждаха големи щръкнали напред зъби. Протегна ръка
настрани, извади едно шише топла бира от сандъка си и го подаде на Йосарян,
като предварително свали капачето. Никой от двамата не промълви дума.
Йосарян смукна пяната от гърлото на шишето и отметна глава. Мълчаливо
ухилен, Ор го наблюдаваше хитро. Йосарян гледаше Ор недоверчиво. Ор се
изкиска с тихо съскане и приклекнал, отново се залови за работата си.
Йосарян усети как нервите му се изопнаха.
— Не почвай — помоли го той със заплашителен глас, стиснал с две
ръце биреното шише. — Не се залавяй пак с тая печка.
Ор се изкикоти спокойно.
— Аз почти свърших.
— Не, не си свършил. Сега почваш.
— Ето клапана. Виждаш ли? Той е почти напълно сглобен.
— И тъкмо почваш да го разглобяваш. Зная какво правиш, копеле
такова. Триста пъти съм те виждал да го правиш.
Ор потръпна от радост.
— Искам тая тръба за горивото да не изпуска — обясни той. — Докарал
съм я дотам, че само капе.
— Не мога да те гледам — призна Йосарян беззвучно. — Ако искаш да
работиш върху нещо голямо, окей. Но този клапан е пълен с дребни частички
и тъкмо сега просто нямам търпение да те гледам как човъркаш така упорито
неща, които са толкова дяволски дребни и неважни.
— Като са малки, това не значи, че са неважни.
— Не ме интересува.
— Само този път.
— Когато ме няма. Ти си един щастлив глупак и нямаш понятие какво
изпитвам, когато работиш с дребни неща. Става ми нещо, което дори не мога
да започна да ти обяснявам. Откривам, че не мога да те търпя. Почвам да те
мразя и сериозно да мисля да строша това шише в главата ти или да забия във
врата ти онзи ловджийски нож там. Разбираш ли?
Ор кимна напълно интелигентно.
— Няма да разглобявам клапана сега — каза той и започна да го
разглобява, работейки с бавна, неуморима, безкрайна точност, навел ниско
над пода селското си недодялано лице; бърникаше старателно мъничкия
механизъм в шепата си, така безкрайно и упорито съсредоточен, като че ли
изобщо не мислеше за работата си.
Йосарян го ругаеше безмълвно, решил да не му обръща внимание.
— Защо, дявол да го вземе, си се разбързал с тази печка — неволно
излая той след малко. — Навън е още горещо. Сигурно още ще ходим да се
къпем. Защо отсега се тревожиш за зимата?
— Дните стават по-къси — забеляза философски Ор. — Искам да
изкарам печката ти, докато още има време. Когато свърша, ще имаш най-
хубавата печка в ескадрилата. С този подхранващ механизъм ще гори цяла
нощ и тези метални плочи ще излъчват топлина по цялата палатка. Ако
оставиш съд, пълен с вода върху нея, когато си лягаш, ще имаш топла вода за
миене, когато се събудиш. Нали ще бъде хубаво? Ако искаш да си свариш яйца
или супа, просто ще сложиш тенджерата тук и ще завъртиш копчето, за да
усилиш пламъка.
— Какво искаш да кажеш? Защо аз? — пожела да узнае Йосарян. — А
къде ще бъдеш ти?
Недораслият торс на Ор се разтърси внезапно от беззвучни спазми на
веселост.
— Не знам! — възкликна той и през тракащите му щръкнали зъби
внезапно бликна странен трептящ кикот, подобен на избухваща струя
емоции. Още се смееше, когато продължи с глас, задавен от слюнки: — Ако все
така ме свалят, не знам къде ще бъда.
Йосарян се трогна.
— Защо не поискаш да те отчислят от летателния състав, Ор? Имаш
основание.
— Имам само осемнадесет полета.
— Но почти при всеки полет те свалят. При всеки полет самолетът ти
или пада в морето, или се разбива на земята.
— О, нямам нищо против бойните полети. Според мен това е весела
работа. Трябва да летиш няколко пъти с мен, когато не си на водещ самолет.
Само заради веселбата. Хи-хи!
Ор вдигна поглед към Йосарян с крайчеца на очите си, в които блестеше
нескрита веселост.
Йосарян избягна втренчения му поглед.
— Пак ме сложиха да летя челен.
— Когато не си челен. Ако имаш ум в главата, знаеш ли какво ще
направиш? Ще отидеш право при Пилчард и Рен и ще им кажеш, че искаш да
летиш с мене.
— За да ме свалят с тебе всеки път, щом излетим, нали? Какво весело
има в това?
— Тъкмо затова трябва да го направиш — настояваше Ор. — Мисля, че
съм най-добрият пилот от всички тук, когато дойде до принудително кацане в
морето или на земята. Ще бъде добро обучение за тебе.
— Добро обучение за какво?
— Добро обучение, в случай че ти се наложи да кацнеш принудително в
морето или на земята. Хи-хи-хи!
— Имаш ли да ми дадеш още едно шише бира? — запита навъсено
Йосарян.
— Искаш да го разбиеш в главата ми ли?
Сега Йосарян се разсмя.
— Като оная курва в апартамента в Рим?
Ор се изкиска похотливо и изпъкналите му като киселици бузи се
издуха от удоволствие.
— Искаш ли наистина да научиш защо ме удряше по главата с обувката?
— подразни го той.
— Знам — подразни го в отговор Йосарян. — Курвата на Нейтли ми
каза.
Ор се захили като някакво фантастично чудовище.
— Не, не ти е казала.
На Йосарян му стана жал за Ор. Беше толкова дребен и грозен. Кой ще го
защищава, ако оживее? Кой би защитил един добросърдечен, простодушен
гном като Ор от грубияни, от банди и от отлични атлети като Апълби, които
имат мухи в очите и които биха го стъпкали с надуто самодоволство и
самоувереност при всеки удобен случай? Йосарян често се тревожеше за Ор.
Кой ще го закриля от ненавист и измама, от амбициозни хора и от
ожесточения снобизъм на жената на важния господин, от долните,
покваряващи оскърбления на алчността за печалба и от приветливия месар в
квартала, който продава долнокачествено месо? Ор беше щастлив и доверчив
глупак с гъста маса къдрава многоцветна коса с път по средата. За тях ще бъде
детска игра да го измамят. Ще му вземат парите, ще таковат жена му, няма да
проявят доброта към децата му. Йосарян почувствува как го обля вълна на
състрадание.
Ор беше ексцентричен дребосък, чудновато приятно джудже със
склонност към мръсна еротика и притежаваше хиляди ценни способности,
които биха могли да му носят скромен доход през целия живот. Той умееше да
си служи с поялник и да закове две дъски така, че дървото да не се спука и
гвоздеите да не се изкривят. Можеше да пробива дупки. Бе направил много
неща в палатката, докато Йосарян лежеше в болницата. Бе изпилил или
издълбал с длето цимента така, че тънката петролна тръба, която свързваше
печката с резервоара — изработен също от него и поставен на висока стойка
до палатката, — бе наравно с пода. Направил бе подпорки от части от бомби за
дървата в огнището и беше натрупал дебели пънове върху тях; обрамчил бе с
боядисани летви съблазнителни снимки на гърдести момичета, които бе
откъснал от разни порнографски списания и закачил над плочата на
огнището. Ор можеше да отвори тенекиена кутия с боя. Можеше да смесва
бои, да разрежда бои, да остъргва бои. Можеше да цепи дърва и да измерва
разни неща с линия. Умееше да пали огън. Можеше да копае дупки и имаше
истинско дарование да носи в тях вода както с бидони, така и с манерки от
резервоари близо до стола. Можеше да се вдълбочи в някоя незначителна
работа в течение на часове, без да го хванат нервите или да се отегчи,
нечувствителен като пън към умора и почти толкова мълчалив. Имаше
необичайни познания за диви животни и не се страхуваше от кучета и котки,
бръмбари и нощни пеперуди или от храни като сушена треска или шкембе.
Йосарян въздъхна мрачно и започна да премисля слуховете за
бомбардировката на Болоня. Клапанът, който Ор разглобяваше, бе голям
колкото палец, състоеше се от тридесет и седем отделни части, без да се брои
втулката, и много от тях бяха толкова дребни, че Ор трябваше да ги стиска
здраво с нокти, когато ги поставяше внимателно на пода, подредени в
правилни редици, без никога да ускори или забави движенията си, без да се
умори, без да прекъсне упоритата си, методична, монотонна работа, освен за
да хвърли изпод вежди изпълнен с маниакална закачливост поглед към
Йосарян. Йосарян се опитваше да не го гледа. Броеше частите и мислеше, че
съвсем ще се побърка. Обърна се настрани и затвори очи, но това беше още по-
лошо, защото сега само чуваше звуци — малките, вбесяващи, неуморими,
отчетливи щракания и шумолене на ръце и безтегловни частици. Ритмичното
дишане на Ор бе някакъв отвратителен хъркащ шум. Йосарян стисна юмруци
и погледна към дългия ловджийски нож с кокалена дръжка, който висеше в
ножницата си над леглото на мъртвеца. Щом помисли да забие ножа в гърба
на Ор, напрежението му намаля. Идеята да убие Ор беше толкова смешна, че
той, обаян от нея, започна да я обмисля сериозно като странна приумица.
Разгледа тила на Ор, търсейки вероятното място на продълговатия мозък.
Удар с най-тънка пръчка на това място би го убил и би разрешил множество
сериозни мъчителни проблеми.
— Боли ли? — запита Ор точно в този миг, сякаш воден от инстинкт за
самосъхранение.
Йосарян го погледна внимателно.
— Какво да боли.
— Кракът ти — каза Ор със странен, тайнствен смях. — Ти още куцаш.
— Просто по навик, мисля — каза Йосарян и почна да диша облекчено.
— Вероятно скоро ще отвикна.
Ор се претърколи настрана по пода и приклекна на едно коляно с лице
към Йосарян.
— Помниш ли — каза той замислено с провлечен глас и с вид на човек,
който си спомня с усилие — онова момиче, което него ден в Рим ме удряше по
главата? — Той се изкикоти, когато Йосарян неволно възкликна, раздразнен
от уловката му.
— Ще се договорим с тебе. Ще ти кажа защо то ме удряше с обувката по
главата него ден, ако ми отговориш на един въпрос.
— Какъв е въпросът?
— Таковал ли си момичето на Нейтли?
Йосарян се изсмя от изненада.
— Аз ли? Не. Кажи ми сега, защо те удряше момичето с обувката?
— Това не беше моят въпрос — изрече Ор с победоносен възторг. Това е
само разговор. Тя се държи, като че ли си я таковал.
— Е, не съм я таковал. Как се държи?
— Държи се, като че ли не те харесва.
— Тя не харесва никого.
— Харесва капитан Блак — припомни му Ор.
— Защото я третира като парцал. Всеки може да спечели едно момиче
по този начин.
— На глезена си носи робска гривна с неговото име.
— Той я кара да носи тая гривна, за да дразни Нейтли.
— Тя дори му дава част от парите, които получава от Нейтли.
— Слушай, какво искаш от мен?
— Таковал ли си някога моето момиче?
— Твоето момиче ли? Кое е твоето момиче, дявол да го вземе?
— Онова, дето ме удряше по главата с обувката си.
— Бил съм с нея няколко пъти — призна Йосарян. — Че откога тя е твое
момиче? Какво искаш да изкопчиш от мене?
— И тя не те харесва.
— Какво, по дяволите, ме засяга дали ме харесва, или не. Харесва ме
толкова, колкото харесва и тебе.
— Удряла ли те е някога по главата с обувката си?
— Ор, уморен съм. Защо не ме оставиш на мира?
— Хи-хи-хи! А какво ще кажеш за оная мършава графиня в Рим и
мършавата й снаха? — настояваше Ор с дяволито увлечение. — Таковал ли си
ги?
— О, де да ми паднеха! — въздъхна откровено Йосарян и самият въпрос
бе достатъчен, за да си представи похотливия допир на ръцете си, опипващи
меката, отпусната плът на мъничките им, кашкави задници и гърди.
— И те не те харесват — беше коментарът на Ор. — Харесват Арфи,
харесват Нейтли, но тебе не те харесват. Изглежда, че жените изобщо не те
харесват. Мисля, че мислят, че им оказваш лошо влияние.
— Жените са смахнати — отговори Йосарян и мрачно зачака да чуе
какво ще последва.
— А какво ще кажеш за онова, другото твое момиче? — запита Ор,
придавайки си замислен и любопитен вид. — Онова тлъстото. Плешивото.
Нали се сещаш, в Сицилия, онова дебелото с тюрбана, което ни мокри с пот
цяла нощ. И тя ли е смахната?
— И тя ли не ме харесва?
— Как можа да таковаш момиче без коса?
— Та отде да знам, че е без коса?
— Аз знаех — похвали се Ор. — Знаех си още отначало.
— Знаеше, че е плешива?
— Не, знаех, че този клапан няма да работи, ако го сглобя без една част
— отговори Ор, сияещ и зачервен от въодушевление, загдето пак е
подхлъзнал Йосарян. — Моля ти се, подай ми онзи уплътнител, дето се
търкулна нататък. Точно до крака ти е.
— Няма нищо тук.
— Точно тук — каза Ор, хвана с нокти нещо невидимо и го вдигна да го
покаже на Йосарян. — Сега ще трябва да почна отначало.
— Ще те убия, ако почнеш. Ще те пребия на място.
— Защо никога не летиш с мене? — попита внезапно Ор и за първи път
погледна Йосарян право в лицето. — Ето, това е въпросът, който исках да ти
задам. Защо никога не летиш с мен?
Йосарян се обърна настрани, силно засрамен и смутен.
— Казах ти защо. Повечето пъти ме слагат на челен самолет.
— Не е затова — каза Ор и поклати глава. — Ти си ходил при Пилчард и
Рен след първата бомбардировка на Авиньон да им кажеш, че никога не ще
пожелаеш да летиш с мен. Затова е, нали?
Йосарян усети, че му става горещо.
— Не съм ходил — излъга той.
— Ходил си — настоя спокойно Ор. — Искал си да не те слагат на
самолет, пилотиран от мен, Добз или Хъпъл, защото си нямал доверие в нас
като пилоти. А Пилчард и Рен казали, че не могат да направят изключение за
тебе, защото не би било честно спрямо хората, които трябва да летят с нас.
— Значи това не е променило нищо — каза Йосарян.
— Но те никога не те поставят да летиш с мен. — Работейки на колене,
Ор се обръщаше към Йосарян без горчивина или упрек, но с оскърбено
смирение, което беше безкрайно по-мъчително за гледане, макар че той още
се хилеше и подсмиваше, сякаш положението беше комично. — Ти наистина
трябва да летиш с мене, знаеш ли? Аз съм доста добър пилот и ще те пазя.
Може често да ме свалят, но вината не е моя и в моя самолет никой никога не е
бил раняван. Да, да, ако имаш ум в главата, знаеш ли какво ще направиш? Ще
отидеш право при Пилчард и Рен и ще им кажеш, че искаш да летиш с мен при
всички полети.
Йосарян се наведе напред и се взря в лицето на Ор, което бе
неразгадаема маска от противоречиви чувства.
— Ти май искаш да ми кажеш нещо?
— Хи-хи-хи-хи! — отвърна Ор. — Искам да ти кажа защо него ден онова
едро момиче ме удряше по главата с обувката си. Но ти не ме оставяш да ти го
кажа.
— Кажи де.
— Ще летиш ли с мен?
Йосарян се изсмя и поклати глава.
— Пак ще те свалят във водата.
И наистина Ор пак бе свален във водата при бомбардировката на
Болоня, за която отдавна се мълвеше, и той пусна със смазващ удар
едномоторния си самолет върху разчупените, шибани от вятъра вълни, които
се издигаха и спадаха под войнствените черни буреносни облаци, трупащи се
над тях. Той закъсня да излезе от самолета и се озова сам на сала, който
вълните отнесоха далеч от другия сал с екипажа, и когато спасителната лодка,
порейки вятъра и пръскайки водни капки, пристигна да ги вземе, Ор вече не
се виждаше.
— Не се тревожи — уверяваше го отново Кид Сампсън, още увит в
дебели одеяла и мушама, с които го бяха загърнали на лодката спасителите
му. — Вероятно вече са го прибрали, ако не се е удавил в тази буря. Тя не трая
дълго. Басирам се, че всеки миг може да се появи.
Йосарян се върна в палатката си да чака Ор, който можеше да се появи
всеки миг, и запали печката, за да му приготви нещо топло за ядене. Печката
гореше отлично със силен, висок пламък, който можеше да се усилва или
отслабва, като се завърти кранчето. Ор я бе най-после изкарал. Валеше слаб
дъжд, който леко барабанеше по палатката, дърветата и земята. Йосарян
сготви една тенджера гореща супа, да бъде готова, когато се върне Ор, и
чакайки, малко по малко я изяде сам. Свари за Ор няколко твърди яйца, ала
изяде и тях. След това изяде цяла кутия сирене чедар от неприкосновения си
запас.
Винаги когато се уловеше, че се тревожи за Ор, нарочно си припомняше,
че той може да прави всичко и тихо се разсмиваше, представяйки си как седи
на сала, както го бе описал сержант Найт, с делова, загрижена усмивка на
лицето, наведен над компаса и разстланата на коленете му карта, тъпчейки
едно след друго парчета мокър шоколад в захилената си, кикотеща се уста и
изпълнен със съзнание за дълг, гребе през светкавици, гръмотевици и дъжд с
безполезното ясносиньо детско гребло, влечейки зад себе си въдицата със
сухата стръв. Йосарян действително не се съмняваше ни най-малко в
способността на Ор да спаси живота си. Ако въобще може да се лови риба с
оная глупава въдица, Ор сигурно ще хване риба и ако е решил да улови треска,
сигурно ще улови, макар дотогава треска никога не е била улавяна в тези
води. Йосарян свари още една супа и я изяде, щом беше готова. Всеки път,
когато се затръшнеше автомобилна врата, той се усмихваше с надежда и се
обръщаше очаквателно към входа, ослушвайки се да чуе стъпки. Знаеше, че
всеки миг Ор може да влезе в палатката с големите си, лъснали, напоени от
дъжд очи, бузи и щръкнали зъби, изглеждайки като някакъв развеселен
събирач на миди от Нова Англия, смешен с жълтата си мушамена шапка и
шлифера, с няколко номера по-голям от ръста му, вдигнал гордо пред себе си
едрата треска, която е уловил.
Но той не се появи.
29
Пекъм
И на следния ден не се получиха никакви новини за Ор и сержант
Хуиткоум с похвална бързина и доста голяма надежда постави в картотеката
си напомнителна бележка да изпрати, когато изтекат още девет дни,
стандартно писмо с подписа на полковник Каткарт до близките на
изчезналия. Имаше обаче новина от щаба на генерал Пекъм и Йосарян се
присъедини към тълпата офицери и войници по къси панталони и бански
гащета, които бръмчаха сърдито и смутено около дъската за обяви, поставена
пред канцеларията.
— Каква разлика има между тази неделя и другите недели, искам да
знам? — питаше гръмогласно Джоу Гладника, обръщайки се към вожда Бял
Полуовес. — Защо казват, че нямаме маршировка днес, щом нямаме
маршировки никоя неделя? А?
Йосарян си проби път до дъската и издаде дълго, мъчително стенание,
когато прочете краткото съобщение:
Поради независещи от мен обстоятелства тази неделя следобед няма да
има маршировка.
ПОЛКОВНИК ШАЙСКОПФ
Добз беше прав. Действително изпращаха всички по фронтовете, дори
лейтенант Шайскопф, който с всичката енергия и мъдрост, с които
разполагаше, се бе борил да не бъде преместен и който се яви на работа в
канцеларията на генерал Пекъм мрачен и изпълнен с негодувание.
Генерал Пекъм посрещна полковника с очарователни излияния и го
увери, че е възхитен, задето Шайскопф ще бъде при него. Още един полковник
в щаба му означаваше, че той сега може да почне да настоява за още двама
майори, четирима капитани, шестнадесет лейтенанти и безброй редници,
пишещи машини, бюра, кантонерки, автомобили и други съществени
принадлежности и материали, които ще допринесат за престижа на
положението му и ще засилят бойната му мощ във войната, която бе обявил
на генерал Дрийдъл. Сега той имаше двама полковници; генерал Дрийдъл
имаше петима и четирима от тях бяха строеви командири. Почти без никакви
интриги генерал Пекъм бе извършил маневра, която щеше да удвои силата
му. А генерал Дрийдъл започна да се напива по-често. Бъдещето изглеждаше
блестящо и генерал Пекъм очарован съзерцаваше новия си полковник с
лъчезарна усмивка.
По всички сериозни въпроси генерал И. И. Пекъм беше реалист, както
той винаги отбелязваше, когато се готвеше да критикува публично работата
на някой свой близък сътрудник. Той беше хубав петдесет и три годишен мъж
с розова кожа. Държането му беше винаги просто, непринудено, униформите
му бяха ушити по поръчка. Имаше сребристосива коса, малко късогледи очи и
тънки, отпуснати чувствени устни. Беше схватлив, изискан, светски човек,
който усещаше слабостите на всекиго освен своите собствени и намираше, че
всички други освен него са глупави и смешни. По всички въпроси, отнасящи се
до добрия вкус и стил, генерал Пекъм бе крайно взискателен и им отдаваше
голямо значение. Той винаги „окрупняваше“ нещата. Наближаващите събития
никога не идваха, а се „надигаха“. Не беше вярно, че пише „меморандуми“, с
които хвали себе си и препоръчва да се дадат „нови измерения“ на неговия
„ресор“, така че и военните действия да минат под негово разпореждане;
използуваше латинското множествено число и пишеше не „меморандуми“, а
„меморанда“. А прозата на всички „меморанда“, писани от други офицери, бе
винаги „бомбастична“, „високопарна“ и „смътна“. Грешките на другите бяха
винаги „за окайване“. Наредбите бяха винаги „строги и неотменни“. Знаеше,
че латинската дума data е множествено число на datum и поставяше
съответния глагол в множествено число. Генерал Пекъм постоянно „се
чувствуваше принуден“ да направи нещо. Той постоянно „чувствуваше за свой
дълг“ и често действуваше „с най-голяма неохота“. От паметта му никога не се
изличаваше фактът, че черно и бяло не са цветове, и той никога не
употребяваше думата „словесен“, когато искаше да каже „устен“. С лекота
цитираше Платон, Ницше, Монтен, Теодор Рузвелт, маркиз Дьо Сад и Уорън
Хардинг. Един девствен слушател като полковник Шайскопф беше вода във
воденицата на генерал Пекъм, насърчителен случай да разтвори цялата си
ослепителна съкровищница на ученост — пословици, остроумия, клевети,
проповеди, анекдоти, игрословици, епиграми, сентенции, bons mots и други
язвителни поговорки. Той сияеше изискано, въвеждайки полковник
Шайскопф в новото му обкръжение.
— Единственият ми недостатък е — забеляза той с привичното си
добро настроение, наблюдавайки какво впечатление ще произведат думите
му, — че нямам недостатъци.
Полковник Шайскопф не се засмя и генерал Пекъм остана като гръмнат.
Тежко подозрение сломи възторга му. Току-що бе започнал играта с един от
парадоксите, на които най-много разчиташе, и положително бе разтревожен,
че ни най-слаб проблясък на разбиране не мина по това непроницаемо лице,
което изведнъж му заприлича по цвят и строеж на тъканта на неупотребявана
пемза. Може би полковник Шайскопф е уморен, реши благосклонно генерал
Пекъм; идва отдалеч и всичко му е ново и непознато. Отношението на генерал
Пекъм към всичките му подчинени — офицери и войници — носеше
отпечатъка на същия дух на търпимост и снизходителност. Той често
споменаваше, че ако хората, които командува, направят половината от
нужното усилие, той би направил повече от половината, и винаги после с
лукав смях добавяше, че именно поради това усилията им не се срещат и се
разминават безрезултатно. Генерал Пекъм се смяташе за естет и
интелектуалец. Когато хората не се съгласяваха с него, той ги призоваваше да
бъдат обективни.
И действително генерал Пекъм беше обективен, когато, гледайки
насърчително полковник Шайскопф, отново поде своите поучения с вид на
великодушно опрощение:
— Дошли сте тъкмо навреме, Шайскопф. Лятната офанзива пропадна
благодарение на некадърното ръководство, което сме дали на войските, и аз
имам крещяща нужда от един упорит, опитен, способен офицер като вас,
който да ми помогне с изготвянето на докладите, на които ние толкова много
разчитаме, за да обясним на хората колко сме добри и колко работа вършим.
Надявам се, че сте плодовит съчинител на доклади.
— Не разбирам нищо от писане — отвърна мрачно полковник
Шайскопф.
— О, това да не ви тревожи — продължи генерал Пекъм, като махна с
ръка. — Просто предайте работата, която ви възлагам, на някой друг и се
надявайте на късмета си. Ние наричаме това „прехвърляне на задължения“.
Някъде долу, близо до най-ниското равнище на тази съгласувана
организация, която възглавявам, има хора, които свършват работата, когато
стигне до тях, и всичко върви гладко без прекалено усилие от моя страна.
Предполагам, че върви, защото съм добър администратор. Нищо, което
вършим в този голям наш отдел, не е работа. От друга страна, важно е хората
да знаят, че вършим много работа. Уведомете ме, ако не ви стигат хора. Вече
направих искане за двама майори, четирима капитани и шестнадесет
лейтенанти, за да ви улеснят. Макар че никоя от работите, които вършим, не е
много важна, важно е да вършим много работа. Съгласен сте, нали?
— А маршировките? — прекъсна го полковник Шайскопф.
— Какви маршировки? — запита генерал Пекъм с чувство, че неговата
изисканост не се разбира ни най-малко.
— Няма ли да мога да правя маршировки всяка неделя следобед? —
запита сприхаво полковник Шайскопф.
— Не. Разбира се, не. Кой ви даде тази идея?
— Казаха ми, че мога.
— Кой ви каза?
— Офицерите, които ме изпратиха на фронта. Казаха ми, че ще мога да
карам войниците да маршируват колкото си искам.
— Излъгали са ви.
— Това е нечестно, сър.
— Съжалявам, Шайскопф. Готов съм да направя всичко, за да бъдете
доволен тук, но за маршировки не може и дума да става. Нямаме достатъчно
войници в нашата служба, за да изкараме една прилична маршировка, а
строевите части направо ще се разбунтуват, ако се опитаме да ги накараме да
маршируват. Май че ще трябва да пасувате, докато овладеем положението.
Тогава ще можете да правите каквото искате с войниците.
— А какво ще кажете за жена ми? — запита намръщено и подозрително
полковник Шайскопф. — Все пак ще мога да я повикам да дойде, нали?
— Жена ви? Защо, дявол да го вземе, трябва да я викаме?
— Съпрузите трябва да живеят заедно.
— Дума да не става.
— Но на мен ми казаха, че мога да я повикам!
— Пак са ви излъгали.
— Те нямат право да ме лъжат! — възнегодува полковник Шайскопф и
очите му се навлажниха от възмущение.
— Защо да нямат право? — сряза го генерал Пекъм с хладна и
обмислена строгост, решавайки в същия миг да постави на бойно изпитание
духа на новия си полковник. — Не ставайте такова магаре, Шайскопф. Хората
имат право да вършат всичко, което не е забранено от закона, а няма закон,
който да забранява да ви лъжат. Слушайте, не искам никога да ми губите
времето с такива сантиментални, плоски забележки. Чувате ли?
— Да, сър — прошепна полковник Шайскопф.
Полковник Шайскопф клюмна трогателно и генерал Пекъм благослови
орисниците, загдето са му изпратили за подчинен такъв слаб човек. Един смел
човек би бил невъзможен. След като спечели победата, генерал Пекъм омекна.
Не обичаше да унижава хората си.
— Ако жена ви беше в женския спомагателен корпус, вероятно бих я
преместил тук. Но повече от това не мога да направя.
— Тя има една приятелка в Женския спомагателен корпус — предложи
обнадежден полковник Шайскопф.
— Това май не е достатъчно. Нека госпожа Шайскопф постъпи в
Корпуса, ако желае, и аз ще я докарам тук. Но междувременно, драги
полковник, нека с ваше съгласие се върнем на нашата малка война. Ето
накратко военното положение, в което се намираме.
Генерал Пекъм стана и се приближи до една въртяща се стойка с
огромни цветни карти. Полковник Шайскопф побледня.
— Да не би да влизаме в сражение? — избъбри той, обзет от ужас.
— О, не, разбира се, не — увери го снизходително генерал Пекъм с
приветлив смях. — Моля ви се, разчитайте поне малко на мен, нали? Затова
сме още тук долу, в Рим. Разбира се, аз бих предпочел да бъда горе, във
Флоренция, за да бъда във връзка с бившия ефрейтор Уинтъргрийн. Но
Флоренция е все пак малко прекалено близо до бойната линия, за да ми се
нрави. Генерал Пекъм вдигна една дървена показалка и с гумения й връх
бодро пресече Италия от единия бряг до другия.
— Тук, Шайскопф, са германците. Окопали са се много здраво в тези
планини, това е готическата линия, и няма да бъдат изтикани оттам преди
края на идната пролет, макар че това няма да попречи на тези тъпаци горе да
се опитат да атакуват и сега. Ние, отделът за специални операции, имаме
почти девет месеца да постигнем целта си. И тази цел е да превземем всички
бомбардировъчни групи в американските въздушни сили. В края на краищата
— каза генерал Пекъм с тих, модулиран смях, — ако хвърлянето на бомби
върху неприятеля не е специална операция, какво тогава, дявол да го вземе, е
специална операция? Не сте ли съгласен?
Полковник Шайскопф не показа с нищо, че е съгласен, но генерал Пекъм
беше вече твърде увлечен в собствените си словоизлияния, за да забележи
това.
— Точно сега нашата позиция е отлична. Подкрепления като вас
пристигат непрекъснато и имаме време повече, отколкото ни е нужно, за да
изработим грижливо стратегията си. Нашата непосредствена цел е точно тук.
— И генерал Пекъм замахна с показалката южно от остров Пианоза и
многозначително чукна с нея по една дума, която бе изписана там едро с
черен мазен молив. Думата беше Дрийдъл.
Полковник Шайскопф присви очи, приближи се до картата и за първи
път, откакто бе влязъл в стаята, мъждива светлинка на разбиране слабо
освети безстрастното му лице.
— Мисля, че разбирам — възкликна той. — Да, сигурен съм, разбирам.
Първата ни работа е да превземем Дрийдъл от неприятеля. Така ли?
Генерал Пекъм се засмя благо.
— Не, Шайскопф. Дрийдъл е на наша страна. Но тъкмо той е нашият
неприятел. Генерал Дрийдъл командува четири бомбардировъчни групи,
които ние просто трябва да превземем, за да продължим офанзивата си.
Завладяването на генерал Дрийдъл ще ни даде самолетите и жизнените бази,
от които се нуждаем, за да пренесем операциите си в други райони. И тази
битка е впрочем почти спечелена.
Генерал Пекъм се отдръпна към прозореца, като се смееше спокойно, и
се разположи на перваза със скръстени ръце, крайно доволен от своето
остроумие, осведоменост и надменна безочливост. Умелият подбор на думите,
които използуваше, го гъделичкаше нежно и приятно. Генерал Пекъм
обичаше да се слуша как говори и най-обичаше да слуша, когато говореше за
себе си.
— Генерал Дрийдъл просто не знае как да се справи с мен —
тържествуваше той. — Аз постоянно се намесвам с коментари и критични
бележки в неговата област, което в действителност не е моя работа, и той не
знае как да реагира. Щом ме обвини, че се стремя да разклатя положението му,
аз отговарям само, че единствената ми цел, когато привличам внимание върху
грешките му, е да допринеса за нашето военно усилие чрез отстраняване на
слабостите, произлизащи от некадърното ръководство. След това невинно го
запитвам дали той е против подобрение на нашите военни усилия. О, той
мърмори, настръхва и реве, но всъщност е съвършено беззащитен. Той просто
е демодиран. Станал е цял пияница, знаете ли? Горкият глупак, той не би
трябвало да бъде генерал. У него няма стил, изобщо никакъв стил. Слава Богу,
той няма да кара дълго. — Наслаждавайки се на успеха си, генерал Пекъм
самодоволно се закикоти и плавно се понесе към любимото си литературно
сравнение.
— Понякога виждам себе си като Фортинбрас — ха-ха… в пиесата
„Хамлет“ от Уилям Шекспир. Фортинбрас само обикаля, обикаля около
действието, докато всичко се разпадне, и накрая влиза, за да обере всички
отломки за себе си. Шекспир…
— Не разбирам нищо от пиеси — безцеремонно го прекъсна полковник
Шайскопф.
Генерал Пекъм го изгледа смаяно. Никога досега негово позоваване на
свято почитания Шекспиров „Хамлет“ не е било пренебрегвано и стъпквано с
такова грубо безразличие. Той започна да се пита с истинска тревога каква
лайняна глава му е пробутал Пентагонът.
— А от какво разбирате? — запита кисело генерал Пекъм.
— От маршировки — отговори с готовност полковник Шайскопф. —
Мога ли да изпращам доклади за маршировки?
— Можете при условие, че няма да насрочвате никакви маршировки. —
Генерал Пекъм седна отново на стола си все още намръщен. — И дотолкова,
доколкото те не пречат на главната ви задача да препоръчвате дейността на
„Специални операции“ да бъде разширена така, че да обхване и бойните
действия.
— Мога ли да насрочвам маршировки и после да ги отменям?
Лицето на генерал Пекъм веднага светна.
— Ах, ами това е чудесна идея! Но по-добре издавайте седмични
съобщения, с които отлагате маршировките. Дори не си давайте труд да ги
насрочвате. Така ще бъде безкрайно по-объркващо. — Сърдечността на
генерал Пекъм отново бързо разцъфна. — Да, Шайскопф — каза той, — мисля,
че това е наистина добро хрумване. В края на краищата кой боен командир
може да се кара с нас, загдето сме уведомили хората му, че няма да има
маршировка идната неделя? Ние просто съобщаваме един широко известен
факт. Но изводът е прекрасен. Да, положително прекрасен. Ние загатваме, че
можем да насрочим маршировка, ако решим. Ще ми харесате Шайскопф.
Отбийте се на излизане и се представете на полковник Каргил. Кажете му
какво ще направите. Сигурен съм, че ще се харесате взаимно.
Минута по-късно полковник Каргил влетя в кабинета на генерал Пекъм,
побледнял от сдържан гняв.
— Аз съм тук по-дълго от Шайскопф — оплака се той. — Защо аз да не
отменям маршировките?
— Защото Шайскопф има опитност в маршировките, а вие нямате. Вие
можете да отменяте спектаклите, ако искате. Всъщност защо да не ги
отменяте? Просто помислете за всички места, където няма да има спектакли
на военните трупи за даден ден. Помислете за всички места, които всеки
прочут певец няма да посети. Да, Каргил, мисля, че това ваше хрумване е
отлично. Мисля, че вие разкрихте цяла нова област на нашата дейност. Кажете
на полковник Шайскопф, че желая и той да работи по това под ваш надзор. И
след като му дадете инструкции, изпратете го при мен.
— Полковник Каргил твърди, че вие сте му казали, че желаете да работя
по отменянето на спектаклите под негов надзор — оплака се полковник
Шайскопф.
— Нищо подобно не съм му казал — отговори генерал Пекъм. —
Откровено казано, Шайскопф, аз не съм много доволен от полковник Каргил.
Обича да командува и работи бавно. Бих искал да следите отблизо това, което
върши, и да се опитате да го накарате да работи малко повече.
— Постоянно ми се бърка в работата — негодуваше полковник Каргил.
— Не ме оставя да свърша нищо.
— Има нещо много смешно у Шайскопф — съгласи се генерал Пекъм
замислено. — Следете го отблизо и се опитайте да откриете какво крои.
— Сега той се меси в моята работа — извика полковник Шайскопф.
— Нека това не ви тревожи, Шайскопф — каза генерал Пекъм, като се
поздрави за умението, с което бе вкарал полковник Шайскопф в обичайната
си система на управление. Двамата полковници вече едва си говореха. —
Полковник Каргил ви завижда за вашите великолепни постижения в
маршировките. Той се страхува да не би да ви натоваря с разположението на
попаденията.
Полковник Шайскопф цял се превърна в слух.
— Какво разположение на попаденията?
— Разположение на попаденията? — повтори генерал Пекъм, светнал от
самодоволно, весело настроение. — Разположение на попаденията е термин,
който измислих само преди няколко седмици. Не значи нищо, но вие ще
бъдете изненадани от бързия му успех. Ами един куп хора са вече убедени, че
е важно бомбите да избухват близо една до друга, така че да може да се
направят хубави въздушни снимки. Има един полковник в Пианоза, който
вече почти не се интересува дали целта е ударена, или не. Нека отлетим днес
при него да се позабавляваме. Полковник Каргил ще ви завиди, а аз научих
тази сутрин от Уинтъргрийн, че генерал Дрийдъл ще бъде в Сардиния.
Генерал Дрийдъл побеснява, когато аз инспектирам някоя негова част, докато
той инспектира друга своя част. Дори може да стигнем там навреме за
инструктажа. Ще бомбардират едно незащищавано малко село и ще го
превърнат в куп развалини. Научих от Уинтъргрийн — Уинтъргрийн е един
бивш ефрейтор, — че това нападение е напълно ненужно. Единствената цел е
да се забави изпращането на германски подкрепления сега, когато ние дори
не готвим офанзива. Но така вървят нещата, когато издигаме посредствени
хора на отговорни места. — Той уморено протегна ръка към огромната карта
на Италия. — Хм, това малко планинско село е толкова незначително, че дори
го няма на картата.
Пристигнаха в групата на полковник Каткарт твърде късно, за да
присъствуват на предварителния инструктаж и да чуят как майор Данби
настоява:
— Има го на картата, казвам ви. Има го, има го.
— Къде е? — запита предизвикателно Дънбар, преструвайки се, че не го
вижда.
— Точно там, където пътят прави малък завой. Не виждаш ли малкия
завой на картата?
— Не, не мога да го видя.
— Аз го виждам — обади се услужливо Хавърмайър и отбеляза мястото
на картата на Дънбар. — И тук, на тази снимка, селото е добре излязло. Целта
на нападението е да ударим селото, така че то да се изсипе по планинския
склон и да задръсти пътя, та германците да трябва да го разчистват. Така ли
е?
— Точно така — каза майор Данби, като бършеше изпотеното си чело с
кърпа. — Радвам се, че някои тук почнаха да ме разбират. Тези две бронирани
дивизии ще се спуснат от Австрия в Италия по този път. Селото е построено
на толкова стръмен склон, че всичките камъни от къщите и другите сгради,
които разрушите, сигурно ще се смъкнат надолу и ще се натрупат по пътя.
— И с какво, дявол да го вземе, ще се промени положението? — искаше
да узнае Дънбар, когото Йосарян гледаше със смесица от благоговение и
възторг. — Само за няколко дни ще го разчистят.
Майор Данби гледаше да избегне всякакъв спор.
— Е, очевидно според щаба това ще промени положението — отговори
той с примирителен тон. — Предполагам, че затова са заповядали тази
бомбардировка.
— Предупредени ли са хората от селото? — запита Макуот. Майор
Данби се обърка, когато видя, че и Макуот също се обявява против полета.
— Не, мисля, че не са предупредени.
— Не сме ли хвърлили листовки да им съобщим, че този път ще минем
над селото, за да го разрушим? — запита Йосарян. — Не можем ли да им се
обадим, така че да излязат от селото?
— Не, мисля, че не може. — Майор Данби започна да се поти още по-
силно, въртейки неспокойно очи. — Германците може да научат и да тръгнат
по друг път. Не зная нищо по тия въпроси. Просто правя предположения.
— Те дори няма да се крият — ожесточено настояваше Дънбар. — Даже,
когато видят, че самолетите ни се приближават, ще излязат по улиците да ни
махат. Ще излязат и децата, и кучетата, и старите хора. Исусе Христе! Не
можем ли да ги оставим на мира?
— Защо да не можем да задръстим пътя някъде другаде? — запита
Макуот. — Защо трябва точно на това място?
— Не знам — отговори майор Данби с нещастен вид. — Не знам. Вижте,
момчета, трябва да имаме малко доверие в хората над нас, които издават
заповеди. Те знаят какво правят.
— Дяволи знаят — каза Дънбар.
— Каква трудност има? — запита полковник Корн, минавайки с бавни,
отмерени крачки през бараката за инструктаж с провиснала риза, мушнал
ръце в джобовете си.
— О, никаква трудност, сър — каза майор Данби изплашено, като се
мъчеше да прикрие случилото се. — Просто разискваме върху полета.
— Не искат да бомбардират селото — издаде го Хавърмайър, като се
изхили.
— Лайно! — извика Йосарян на Хавърмайър.
— Оставете Хавърмайър на мира — заповяда рязко полковник Корн на
Йосарян. — Той позна Йосарян: пияния, който го подкачаше грубо в
офицерския клуб онази вечер преди бомбардировката на Болоня и
благоразумно насочи гнева си към Дънбар.
— Защо не искате да бомбардирате селото?
— Жестоко е, затова.
— Жестоко ли? — запита полковник Корн хладно, но в добро
настроение, уплашен само за миг от несдържаната и буйна враждебност на
Дънбар. — По-малко жестоко ли ще бъде да пуснем ония две германски
дивизии да дойдат да се бият с нашите войски? Касае се за живота на
американски войници, нали разбирате? Или предпочитате да видите да се
пролива американска кръв?
— Американска кръв се пролива и без това. Но онези хора там горе си
живеят в мир. Защо, по дяволите, не ги оставим на мира?
— Да, лесно ви е на вас да говорите — подигра му се полковник Корн. —
Вие сте в безопасност тук, в Пианоза. Вас какво ви е грижа, ако тия германски
подкрепления пристигнат, нали?
Лицето на Дънбар стана вишнево от смущение и той отговори с глас,
който звучеше като самозащита:
— Защо да не затрупаме пътя някъде другаде? Не можем ли да
бомбардираме склона на планината или самия път?
— Бихте ли предпочели да летите пак над Болоня? — Въпросът,
произнесен тихо, отекна като изстрел и в бараката настъпи тишина, която
беше неловка и заплашителна. Йосарян, засрамен, жарко се молеше Дънбар да
си държи езика. Дънбар сведе очи и полковник Корн разбра, че е спечелил.
— Не, не допущам — продължи той с нескривано презрение. — Знаете
ли, полковник Каткарт и аз правим огромни усилия да ви осигурим такъв
безопасен полет. Ако предпочитате нападение над Болоня, Специя и Ферара,
можем да ви издействуваме тия цели без никакви трудности. — Очите му
блестяха опасно зад очилата без рамки, а ъгловатите му челюсти бяха твърдо
стиснати под мургавата кожа. — Само ми се обадете.
— Аз бих ви се обадил — откликна пламенно Хавърмайър, като се
изкикоти доволен, че му се удава случай да се похвали. — Обичам да летя над
Болоня направо, без да променям височината, с глава, забита в мерника, и да
слушам флакът как бумти наоколо ми. И голямо удоволствие ми прави, когато
след полета всички се нахвърлят върху ми и ме обсипват с обидни думи. Дори
и войниците са толкова ядосани, че ме псуват; иде им да ми стоварят по някой
юмрук.
Полковник Корн погъделичка весело Хавърмайър по брадичката и без
да му обръща внимание, се обърна към Дънбар и Йосарян със сух, монотонен
глас:
— Давам ви честна дума. Никой не съжалява онези въшливи италианци
повече, отколкото ние с полковник Каткарт. Mais c’est la guerre! Спомнете си,
че не ние почнахме войната, а Италия. Не ние сме агресорите, а Италия. И че
ние не бихме могли да извършим повече жестокости над италианците,
руснаците и китайците, отколкото те вече сами са извършили над себе си. —
Полковник Корн стисна приятелски рамото на майор Данби, без да промени
враждебния си израз. — Продължете инструктажа, Данби. И се уверете дали са
разбрали значението на събраните бомбени попадения.
— О, не, господин полковник — изтърси майор Данби, като премигваше.
— Не при тази цел. Казах им да раздалечат попаденията на шестдесет стъпки
едно от друго, така че да затрупаме пътя по цялата дължина на селото, а не на
едно място. Ще задръстим пътя много по-ефикасно с разпръснати бомби.
— Не ме интересува затрупването на пътя — уведоми го полковник
Корн. — Полковник Каткарт иска да получи от тази бомбардировка хубави,
чисти въздушни снимки, които няма да се срамува да изпрати нагоре. Не
забравяйте, че генерал Пекъм ще бъде тук за главния инструктаж, а вие
знаете какво мисли той за бомбените попадения. Впрочем, майоре,
побързайте с тези подробности и се махайте оттук, преди той да е пристигнал.
Генерал Пекъм не може да ви търпи.
— О, не, господин полковник — поправи го услужливо майор Данби. —
Генерал Дрийдъл не може да ме търпи.
— И генерал Пекъм също не може да ви търпи. Всъщност никой не може
да ви търпи. Свършвайте каквото сте почнали и изчезвайте. Аз ще проведа
инструктажа.
— Къде е майор Данби? — запита полковник Каткарт, след като
пристигна за главния инструктаж заедно с генерал Пекъм и полковник
Шайскопф.
— Щом ви видя, че пристигате с колата, веднага поиска разрешение да
напусне — отговори полковник Корн. — Бои се, че генерал Пекъм не го обича.
И без това аз смятах да се заема с инструктажа.
— Прекрасно! — каза полковник Каткарт. — Не! — поправи се той в
следващия миг, когато си спомни колко добре се бе справил със задачата си
полковник Корн пред генерал Дрийдъл на първия инструктаж преди
бомбардировката на Авиньон. — Аз ще водя инструктажа.
Ободрен от мисълта, че той е един от любимците на генерал Пекъм,
полковник Каткарт започна инструктажа, като произнасяше рязко и отсечено
думите си пред внимателната си аудитория от подчинени офицери с
безцеремонна и безстрастна грубост, която бе възприел от генерал Дрийдъл.
Даваше си сметка, че прави добро впечатление, както бе застанал на подиума
с отворена яка на ризата, с цигарето и ниско подстриганата си, къдрава черна,
напръскана със сиво, коса. Всичко вървеше прекрасно, той говореше живо и
непринудено, подражаваше на генерал Дрийдъл дори в характерния за него
неправилен изговор на някои думи и ни най-малко не се плашеше от новия
полковник на генерал Пекъм, докато изведнъж не си спомни, че генерал
Пекъм ненавижда генерал Дрийдъл. Гласът му секна и цялата му увереност го
напусна. Започна да се запъва и продължи по инстинкт, цял пламнал от
чувство на унижение. Внезапно се уплаши и от полковник Шайскопф. Още
един полковник в този сектор на фронта значеше още един съперник, още
един враг, още един човек, който го мрази. И при това този изглеждаше
опасен! Ужасяваща мисъл мина през главата на полковник Каткарт. Ами ако
полковник Шайскопф е подкупил всички офицери в бараката да почнат да
стенат както при първия инструктаж преди полета над Авиньон? Как ще ги
усмири! Какво ужасно позорно петно би било за него! Полковник Каткарт бе
обхванат от такъв страх, че едва не направи знак за помощ на полковник
Корн. Някак си успя да се стегне и да синхронизира часовниците. Като свърши
това, бе сигурен, че е спечелил, защото сега вече можеше да спре когато
поиска. Бе преодолял една криза. Искаше му се да се изсмее тържествено в
лицето на полковник Шайскопф. Бе блестящо доказал качествата си в
напрегната обстановка. Завърши инструктажа с вдъхновяващо заключение,
което — както инстинктът му подсказваше — беше майсторска демонстрация
на красноречие, такт и изтънченост.
— А сега, момчета — поде той своя призив, — днес имаме тук виден
гост, генерал Пекъм от Отдела за специални операции, човека, който ни
осигурява бухалки за бейзбол, комикси и спектакли. Искам на него да посветя
този полет. Излетете и бомбардирайте — за мен, за родината, за Бога и за
великия американец, генерал И. И. Пекъм, и нека всичките ви бомби да бият в
целта!
30
Дънбар
Йосарян вече не даваше пет пари къде падат бомбите му, макар че не
отиде толкова далеч, колкото Дънбар, който пусна бомбите си няколкостотин
ярда отвъд селото и щяха да го изправят пред военен съд, ако можеше да се
докаже, че го е направил умишлено. Без дори да каже дума на Йосарян,
Дънбар си бе измил ръцете от бомбардировката. Когато падна на главата си в
болницата, той или беше получил просветление, или мозъкът му бе станал на
каша; невъзможно беше да се каже кое от двете бе станало.
Дънбар вече рядко се смееше и като че ли залиня. Зъбеше се на по-
висшите офицери, дори на майор Данби; бе рязък, кисел и псуваше дори пред
свещеника, който сега се боеше от него и сякаш също чезнеше. Свещеникът
отиде на поклонение при Уинтъргрийн, но пътуването му излезе ялово; още
едно светилище се оказа празно. Уинтъргрийн беше твърде зает, за да приеме
свещеника лично. Един от неговите безочливи помощници донесе на
свещеника като подарък крадена запалка „Зипо“ и му съобщи
покровителствено, че Уинтъргрийн бил премного потънал във военна
дейност, за да може да се занимава с такива незначителни неща като броя на
полетите, които един летец трябва да извърши. Откакто Ор изчезна,
свещеникът се тревожеше за Дънбар и още повече размишляваше за Йосарян.
На свещеника, който живееше сам в обширна палатка, чийто изострен покрив
всяка нощ го затваряше плътно като надгробна плоча в мрачната му самота,
се струваше невероятно, че Йосарян наистина предпочита да живее сам и не
желае съквартиранти.
Като командир на челен самолет, Йосарян имаше за пилот Макуот и
това бе утеха за него, макар че все още се чувствуваше съвършено беззащитен.
Нямаше начин да се справи с него. От мястото си в носа на самолета дори не
можеше да види Макуот и втория пилот. Единственото, което можеше да
види, беше Арфи, чиято надута, нелепа, подобна на месечина физиономия
вече не можеше да понася и във въздуха той преживяваше минути на страшна
ярост и мъчително безсилие, когато жадуваше да бъде понижен, да бъде в
кабината на флангов самолет със заредена картечница — вместо да седи пред
точния мерников механизъм, от който нямаше никаква нужда, с мощна, тежка
картечница, калибър петдесет, която да стисне отмъстително с две ръце и
бясно да зашиба с нея по всички демони, които го тормозят: по черните димни
валма на флака, по германските противовъздушни артилеристи долу, които
дори не можеше да види и на които не можеше да направи нищо, дори да
имаше време да открие огън по Хавърмайър и Апълби в челния самолет
заради техния безстрашен, прав и равен летеж при второто нападение на
Болоня, където огънят на двеста и четири оръдия разби един от моторите на
Ор за последен път и го свали в морето между Генуа и Сицилия точно преди да
избухне кратката гръмотевична буря.
Всъщност той не би могъл да направи много нещо с тази мощна
картечница, освен да я напълни и изпробва с няколко патрона. От нея нямаше
по-голяма полза, отколкото от мерниковия механизъм. Наистина би могъл да
стреля по нападащи германски изтребители, но вече нямаше германски
изтребители и дори не би могъл да я извърти обратно и насочи в
безпомощните лица на пилотите Хъпъл и Добз, за да им заповяда да се върнат
и да се спуснат внимателно на земята, както бе заповядал на Кид Сампсън да
се върне на летището. Точно това искаше да заповяда на Добз и Хъпъл при
ужасния първи полет над Авиньон в момента, когато си даде сметка за
фантастичната опасност, в която се намираше, когато се озова във въздуха в
един флангов самолет с Добз и Хъпъл в звеното, водено от Хавърмайър и
Апълби. Добз и Хъпъл? Хъпъл и Добз? Кои бяха те? Каква абсурдна лудост да
висиш във въздуха на две мили височина, седнал върху един-два инча метал,
животът ти да зависи от посредствения ум и ловкост на две тъпи, съвсем
чужди момчета: безбрадо хлапе на име Хъпъл и смахнат невротик като Добз,
който наистина се побърка тъкмо там, в самолета — разбесня се, когато бяха
над целта, и без да стане от мястото си на помощник пилот, изтръгна
контролния лост от ръцете на Хъпъл и ги хвърли право надолу в смразяващ
отвесен полет, който откъсна слушалките от ушите на Йосарян и върна
самолета отново в гъстия флак, от който току-що се бяха изплъзнали. И
първото нещо, което разбра бе, че един друг, също така чужд нему човек,
стрелец-радист на име Сноуден, умираше в задната част на самолета. Не
можеше да бъде сигурен, че Добз го е убил, защото, когато Йосарян отново
вкара щепселите в слушалките, Добз беше вече на микрофона и молеше някой
да отиде отпред да помогне на командира. И почти веднага Сноуден го
прекъсна с хленчещ глас: „Помогнете ми! Моля, помогнете ми! Студено ми е.
Студено ми е.“ И Йосарян се измъкна бавно от носа на самолета, изкачи се над
бомбовместилището, изпълзя до задната кабина, отминавайки аптечката, за
която после трябваше да се върне, и почна да превързва раната на Сноуден, но
не опасната рана, а онази зинала, кървяща дупка във форма на пъпеш на
външната страна на бедрото, голяма като футбол, чиито неоткъснати,
плувнали в кръв мускулни влакна странно трептяха като слепи червейчета
със свой собствен живот, овалната, отворена рана, която беше един фут дълга
и която накара Йосарян да изстене, потресен от ужас и състрадание, щом я
видя, и едва не го накара да повърне. А дребничкият, слаб заден стрелец
лежеше в несвяст на пода до Сноуден, с лице, побеляло като кърпа, така че
Йосарян, отвратен, скочи напред да помогне най-първо на него.
Да, в края на краищата беше много по-сигурно да лети с Макуот, но не
беше сигурно и с Макуот, който прекалено много обичаше да лети и смело се
спущаше в бръснещ полет на няколко инча от земята, когато Йосарян седеше
в носа на самолета на връщане от учебно летене, извършвано, за да привикнат
новия пилот, единствения, когото полковник Каткарт бе поискал от целия
изпратен за смяна екипаж, след като изчезна Ор. Учебният полигон се
намираше на другата страна на Пианоза и на връщане Макуот едва не остърга
корема на ленивия, бавнолетящ самолет о гребена на планината в средата на
острова и после, вместо да поддържа височина, наду и двата мотора докрай,
наклони самолета на една страна и за почуда на Йосарян започна да следва
спускащия се склон с най-голямата скорост, която самолетът можеше да
развие, клатейки весело крилата, почти докосвайки с плътен, скърцащ,
бумтящ рев всяко скалисто възвишение и всяка падина на вълнообразния
терен като зашеметена чайка над бурните кафяви вълни. Йосарян се вкамени.
Новият пилот до него седеше сдържано със смаяна усмивка и постоянно
подсвиркваше „фюит“, а Йосарян беснееше, че не може да се пресегне и да
смаже с юмрук идиотското му лице, докато самолетът трепкаше и се мяташе
настрани, за да заобиколи каменните блокове, хълмчетата и шибащите го
клони на дърветата, които се мяркаха отгоре им и отпред, профучаваха точно
под тях и потъваха като неясни, нашарени на резки петна. Никой няма право
да излага живота му на такава страшна опасност!
— Давай нагоре, давай нагоре, давай нагоре! — изкрещя той безумно на
Макуот, изпълнен със злостна омраза, но Макуот пееше бодро по микрофона и
вероятно не можеше да го чуе. Йосарян, пламнал от ярост и почти ридаещ, че
не може да му отмъсти, се хвърли надолу в прохода, пропълзя с усилие през
него, преодолявайки възпиращата го тежест на гравитацията и инерцията,
докато стигна до главното отделение, изкачи се в моторната кабина и
разтреперан застана зад Макуот, който седеше на пилотското място. Огледа се
отчаяно наоколо, търсейки някой пистолет, някой сиво-черен автоматичен
пистолет, калибър 45, да го зареди и да го мушне в тила на Макуот. Наоколо
нямаше пистолет. Нямаше нито ловджийски нож, нито някакво друго оръжие,
с което да може да го прасне по главата или да го промуши. Тогава Йосарян
сграбчи яката на комбинезона му, разтърси го, като все по-здраво стискаше
юмруци, и му изкрещя да кара нагоре, нагоре. Земята още плуваше под тях и
фучеше отгоре им от двете страни. Макуот погледна назад към Йосарян и се
изсмя радостно, сякаш Йосарян споделяше удоволствието му. Йосарян обви с
две ръце врата му и го стисна. Макуот се вцепени.
— Карай нагоре — заповяда му Йосарян през зъби с нисък,
заплашителен глас така ясно, че Макуот не можеше да не го разбере. — Или
ще те убия.
Скован от напрегнато внимание, Макуот намали газта и постепенно
започна да се изкачва. Ръцете на Йосарян отпуснаха врата на Макуот,
плъзнаха се от раменете му и увиснаха безсилно. Не беше вече разярен.
Срамуваше се. Когато Макуот се обърна, Йосарян съжаляваше, че тия ръце са
негови, и му се искаше да бъде някъде, където да може да ги скрие. Усещаше
ги като мъртви.
Макуот го загледа проницателно. В очите му нямаше доброжелателство.
— Брей — каза той хладно, — сигурно си много зле. Би трябвало да се
прибереш в Щатите.
— Не ме оставят да си отида — отговори Йосарян, отвръщайки очи
настрана, и изпълзя навън.
Йосарян слезе от кабината, седна на пода и увеси глава, потиснат от
чувство за виновност и угризения. Бе цял потънал в пот.
Макуот се насочи право към летището. Йосарян се питаше дали той
няма сега да отиде в оперативната палатка да говори с Пилчард и Рен и да
поиска никога вече да не го поставят да лети с него, точно както Йосарян бе
тайно ходил да говори с тях за Добз, Хъпъл, Ор и безуспешно за Арфи. Никога
дотогава не бе виждал Макуот недоволен. Винаги го виждаше във весело,
безгрижно настроение и сега се питаше дали не е загубил още един приятел.
Но Макуот му смигна успокоително, когато слезе от самолета. В джипа,
когато се връщаха в лагера, започна да се закача като любезен домакин с
доверчивите нови летци-пилоти и командира, но не отрони нито дума за
Йосарян, докато четиримата не върнаха парашутите си и не се разделиха.
Двамата тръгнаха един до друг към палатките си, които бяха в една и съща
редица. Тогава на напръсканото с редки лунички, изгоряло шотландско-
ирландско лице на Макуот внезапно разцъфна усмивка и той смушка на шега
Йосарян в ребрата, сякаш почваше да се боксира.
— Ех ти, въшко — изсмя се той. — Наистина ли щеше да ме убиеш горе в
самолета?
Йосарян се захили разкаяно и разтърси глава.
— Не, мисля, че нямаше да те убия.
— Не си давах сметка, че си толкова зле. Брей! Защо не кажеш някому?
— На всички казвам. Какво говориш, дявол да те вземе! Никога ли не си
ме чувал да се оплаквам?
— Сигурно не съм ти вярвал.
— Ти никога ли не се страхуваш?
— Май че би трябвало да се страхувам.
— Дори и при бойни полети?
— Изглежда, че нямам достатъчно ум — изсмя се грубовато Макуот.
— Има толкова начини, по които мога да бъда убит — разсъждаваше
Йосарян на глас, — та ти трябва да намериш още един.
Макуот пак се усмихна.
— Хей, ти сигурно наистина се страхуваш, когато прелитам ниско над
палатката ти, а?
— Ужасно се страхувам. Казвал съм ти това.
— Мислех, че само от шума се оплакваш. — Макуот примирено вдигна
рамене. — Е, какво, дявол да го вземе — запя той. — Май ще трябва да
престана.
Но Макуот беше непоправим и макар че вече не прелиташе над
Йосаряновата палатка, никога не пропускаше случай да мине с бръснещ полет
над плажа и като яростна ниска мълния да изтрещи над сала във водата и над
затънтената падина в пясъка, където Йосарян опипваше сестра Дъкет или
играеше на покер или пинакъл с Нейтли, Дънбар и Джоу Гладника. Йосарян се
срещаше със сестра Дъкет почти всеки следобед, когато и двамата бяха
свободни, и отиваше с нея на плажа, от другата страна на тесния, почти
човешки ръст висок рид от дюни, който ги отделяше от мястото, където
другите офицери и войници ходеха да се къпят голи. Нейтли, Дънбар и Джоу
Гладника също идваха там. Към тях се присъединяваше понякога и Макуот, и
по-често Арфи, нисък и набит, който винаги пристигаше с пълна униформа и
никога не сваляше нищо от облеклото си освен шапката и обущата.
Арфи никога не влизаше в морето да плува. Другите носеха плувки от
уважение към сестра Дъкет, както и от уважение към сестра Крамър, която
всеки път придружаваше сестра Дъкет и Йосарян на плажа и високомерно
седеше сама на десет метра от тях. Никой освен Арфи не споменаваше голите
мъже, които се печаха на слънцето пред очите им малко по-надолу на плажа
или скачаха и се гмуркаха във водата от огромния боядисан в бяло сал, който
се люшкаше на празни бензинови варели отвъд пясъчната плитчина. Сестра
Крамър седеше сама, защото бе сърдита на Йосарян и разочарована от сестра
Дъкет.
Сю Ан Дъкет презираше Арфи и това бе още една от привлекателните й
черти, които Йосарян обичаше. Той обичаше дългите бели крака и гъвкавия,
красиво изваян задник на сестра Сю Ан Дъкет; често забравяше, че тя беше
съвсем стройна и крехка от кръста нагоре и в моменти на любовна страст я
прегръщаше така грубо, че неволно я натъртваше. Обичаше нейното сънно,
мълчаливо покорство, когато лежаха по здрач на плажа. Близостта й му
вдъхваше утеха и спокойствие. Копнееше да я докосва постоянно, да бъде
винаги във физически допир с нея. Обичаше да обхваща лекичко с пръсти
глезена й, както играеше на карти с Нейтли, Дънбар и Джоу Гладника, да гали
леко и нежно мъхнатата кожа на красивите й гладки бедра с плоската страна
на ноктите си или със собственически, почтителен жест да плъзне чувствено,
унесено, почти несъзнателно ръката си нагоре по подобния й на раковина
гръбнак и да я вкара под еластичната лента на сутиена, който тя винаги
носеше, за да поддържа и покрива малките си гърди с дълги зърна. Обичаше
спокойния начин, по който тя, поласкана, откликваше на милувките му, и
чувството на привързаност, което гордо проявяваше. Джоу Гладника също
копнееше да опипа сестра Дъкет и неведнъж бе възпиран от застрашителния,
свиреп поглед на Йосарян. Сестра Дъкет флиртуваше с Джоу Гладника само
колкото да го разпалва и в кръглите й, светлокафяви очи блясваше дяволито
пламъче винаги когато Йосарян я смушкваше остро с лакът или юмрук, за да я
накара да престане.
Мъжете играеха карти върху пешкир, фланелка или одеяло, а сестра
Дъкет седеше и разбъркваше другата колода, опряла гръб на пясъчната дюна.
Когато не разбъркваше втората колода карти, тя присвиваше очи пред
мъничко джобно огледалце, като слагаше с четка грим на извитите си
червеникави клепки, за да ги направи по-дълги, смятайки, че ще останат
завинаги така — мисъл, родена в птичи мозък. Понякога успяваше да подреди
картите в колодата или да смеси карти от двете колоди, така че те да
забележат това едва след като играят известно време. Избухваше в смях и
лицето й светваше от блажено задоволство, когато всички възмутено
захвърлеха картите и почнеха да я щипят силно по ръцете и краката, да я
наричат с мръсни имена и да я предупреждават да престане да върши
глупости. Дрънкаше безсмислено, когато те най-много се напъваха да мислят,
и бузите й порозовяваха от възбуда, когато още по-силно я удряха с юмруци
по ръцете и краката и й казваха да си затвори устата. Сестра Дъкет се
наслаждаваше страшно на такова ухажване и винаги когато успееше да
привлече вниманието на Йосарян и другите върху себе си, разтърсваше
радостно глава, така че късият й кестеняв бретон падаше на очите й.
Изпитваше особено чувство на топлота и приятно очакване при мисълта, че
толкова много голи младежи и мъже се шляят тъй близо, непосредствено зад
дюните. Достатъчно бе да протегне врат или да се изправи на крака под
някакъв предлог, за да види двадесет-тридесет разсъблечени мъже да се
търкалят по пясъка или да играят на топка в слънчевата светлина. За нея
самата собственото й тяло бе нещо толкова познато и незабележително, че
беше озадачена от трепетния възторг, който то предизвикваше у мъжете, и от
странната им, забавна нужда да го докосват, да протягат настойчиво ръце,
изпълнени с желание да го натискат, притискат, щипят и търкат. Тя не
разбираше Йосаряновата страст, но беше готова да вярва на думите му.
Някои вечери, когато оная работа му се дигнеше, Йосарян вземаше две
одеяла, отвеждаше сестра Дъкет на плажа и макар че сваляха само част от
дрехите си, той по-обичаше да прави любов с нея там, отколкото с всичките
яки, голи, разтурени момичета в Рим. Често ходеха вечер на плажа и не се
любеха, а само лежаха между двете одеяла и зъзнеха, притискайки се един о
друг, за да се запазят от острия, влажен хлад. Черните като мастило нощи
ставаха студени, звездите мразовити и по-многобройни. Салът се люлееше в
призрачната пътека на лунната светлина и изглеждаше, като че ли ще
отплава навътре в морето. Осезаем намек за застудяване се чувствуваше във
въздуха. Мнозина почнаха да си правят печки и идваха в Йосаряновата
палатка да се възхищават на майсторството на Ор. Йосарян не можеше да не
опипва сестра Дъкет, когато бяха заедно, и това я изпълваше с възторжен
трепет, макар че тя не го оставяше да мушка ръка в банските й гащета през
деня, когато наблизо имаше някой, който можеше да види, дори и когато
единственият свидетел беше сестра Крамър, която, вдигнала неодобрително
нос във въздуха, седеше от другата страна на дюната и се преструваше, че не
забелязва нищо.
Сестра Крамър бе престанала да говори на сестра Дъкет, заради нейната
връзка с Йосарян, но ходеше навсякъде със сестра Дъкет, тъй като тя беше
най-добрата й приятелка. Тя не одобряваше Йосарян и неговите приятели.
Когато те станеха и отидеха да плуват със сестра Дъкет, сестра Крамър също
ставаше и отиваше да плува, като спазваше същото разстояние от десет ярда
между себе си и тях, продължаваше да мълчи и да се държи хладно дори във
водата. Когато те пляскаха във водата и се смееха, и тя се смееше и пляскаше;
когато те се хвърляха във водата с главата надолу, и тя се хвърляше с главата
надолу; когато плуваха до пясъчната ивица и сядаха да си починат, и тя
плуваше до пясъчната ивица и сядаше да си почине. Когато те излизаха от
водата, и тя излизаше, избърсваше раменете си с пешкира си, сядаше отделно
от тях на мястото си с изправен гръб и около светлорусата й коса като сияние
блясваше пръстен от отразена слънчева светлина. Сестра Крамър бе готова да
проговори на сестра Дъкет, ако тя се разкае и й се извини. Но сестра Дъкет
предпочиташе отношенията им да си останат каквито бяха. Отдавна бе
търсила случай да се сопне на сестра Крамър, за да я накара да си затвори
устата.
Сестра Дъкет намираше Йосарян чудесен и вече се опитваше да го
промени. Обичаше да го гледа как задрямва за малко, легнал по очи и
преметнал ръка върху нея, или как се втренчва мрачно в безкрайните,
еднообразни вълни, които се разбиваха в брега, подобни на галени кученца,
които изтичват леко един-два фута по пясъка и после припват обратно. Беше
спокойна, когато той мълчеше. Знаеше, че не го отегчава, и прилежно лъскаше
или лакираше ноктите си, когато той дремеше или размишляваше, докато
променливият топъл следобеден вятър трептеше леко над плажа. Обичаше да
гледа широкия му, дълъг, мускулест гръб и бронзовата му чиста кожа,
обичаше да го възбуди мигновено, като внезапно лапне цялото му ухо и
прекара ръка по корема му докрай. Обичаше да го разпали, за да страда,
докато се стъмни, и после да го удовлетвори. Тогава го целуваше с обожание,
загдето му бе дала такова блаженство.
Йосарян никога не се чувствуваше самотен със сестра Дъкет, която
знаеше да си затваря устата и не беше прекалено капризна. Обширното,
безкрайно море му се натрапваше постоянно и го измъчваше. Докато сестра
Дъкет лъскаше ноктите си, той печално се питаше колко ли хора са умрели
във водата. Сигурно са вече повече от милион. Къде са сега? Какви ли
насекоми са изяли плътта им? Представяше си какво страшно безсилие
изпитва човек, когато гълта безпомощно литри и литри вода при всяко
вдишване. Йосарян следеше с поглед малките рибарски лодки и военни
моторници, които се движеха напред-назад в далечината, и те му се струваха
нереални; изглеждаше невероятно в тях да има хора с човешки ръст, които
отиват някъде. Гледаше към скалистата Елба и очите му автоматично търсеха
пухкавия, бял, подобен на ряпа облак, в който бе изчезнал Клевинджър.
Вглеждаше се в замъглените очертания на италиански бряг и мислеше за Ор.
Клевинджър и Ор. Къде са сега? Йосарян бе стоял веднъж призори на един
вълнолом и бе видял как един омотан във водорасли пън, който вълните
тласкаха към него, внезапно се превърна в удавник с подуто лице; за първи
път в живота си виждаше мъртвец. Жадуваше за живот и лакомо посегна да
сграбчи и задържи плътта на сестра Дъкет. Разглеждаше всеки плаващ във
водата предмет, търсейки със страх някаква отвратителна останка от
Клевинджър и Ор, готов за всеки ужасен шок освен за душевното сътресение,
причинено от Макуот: един ден той внезапно изтрещя над него със самолета
си, изскачайки от тихата далечина, профуча безмилостно със страшен,
тътнещ, грохотен рев по бреговата линия и над люлеещия се сал, на който
русият, бледен Кид Сампсън, чието голо мършаво тяло се виждаше дори от
толкова далече, подскочи палячовски да пипне крилото в момента, в който
някакъв случаен порив на вятъра или дребна грешка на сетивата на Макуот
спусна бясно летящия самолет достатъчно ниско, за да пререже нещастника
през кръста с една от перките си.
Дори хора, които не бяха там, си спомняха живо и точно какво се случи
след това. Едно съвсем кратко и тихо „сст“ се промъкна доловимо през
оглушителния, смазващ вой на самолетните мотори и само двата бледи,
мършави крака на Кид Сампсън, още някак си свързани с нишки при
кървавите отсечени хълбоци, останаха да стърчат съвършено неподвижни на
сала за известно време — стори им се, че мина цяла минута или две, преди да
се катурнат назад във водата със слаб, отекващ плясък, обръщайки се така, че
само пръстите на краката и белите като гипс ходила гротескно се показваха
над вълните.
На плажа настъпи истински ад. Сестра Крамър внезапно изскочи
изневиделица и истерично се разплака на гърдите на Йосарян, който обгърна
с ръка раменете й и започна да я успокоява. С другата си ръка той
поддържаше сестра Дъкет, която трепереше и ридаеше, също опряна на него;
дългото й ъгловато лице бе мъртвобледо. На плажа всичко крещеше и
тичаше, мъжете пищяха като жени. Тичаха панически към дрехите си,
приведени, и бързешком се обръщаха да погледнат подозрително към всяка
кротка, висока до колене вълна, която разливаше пяната си по пясъка, сякаш
някакъв грозен, червен, страховит орган като черен дроб или бял дроб щеше
да бъде изхвърлен от водата точно пред тях. Онези в морето се мъчеха да
излязат, забравяйки в бързината си да плуват, виеха, крачейки към брега,
възпирани от лепливото, теглещо ги море като от остър, силен вятър. Късове
от Кид Сампсън бяха навалели навсякъде наоколо. Който зърнеше капки от
кръвта му по крайниците или тялото си, изтръпваше от ужас и отвращение,
сякаш се мъчеше да излезе от собствената си станала омразна кожа. Всички
тичаха вяло и безсмислено, като хвърляха измъчени, ужасени погледи назад и
изпълваха дълбоките, шумящи гори с немощните си пъшкания и викове.
Йосарян обезумял подкара пред себе си двете препъващи се, залитащи жени,
като ги тласкаше и мушкаше, за да ги накара да бързат, след това изпсува и се
завтече обратно да помага, но тъкмо в този миг Джоу Гладника се препъна в
одеялото или калъфа на фотоапарата си, който носеше, и падна по очи в калта
на потока.
В ескадрилата вече всички знаеха за нещастието. И там хора в униформа
крещяха и тичаха или стояха неподвижни на едно място, вкопани от ужас,
като сержант Найт и доктор Данийка, които със сериозни лица извиваха
вратове нагоре и наблюдаваха как завиващият виновен, нещастен самолет на
Макуот обикаля бавно и взема височина.
— Кой е? — извика Йосарян тревожно на доктор Данийка, както тичаше
задъхан, капнал от умора, и мрачните му, замъглени очи горяха от трескава
мъка. — Кой е в самолета?
— Макуот — отговори сержант Найт. — Двамата нови пилоти са с него
на обучение. И доктор Данийка е също горе.
— Аз съм тук — опроверга го доктор Данийка със странен и смутен глас,
като стрелна сержант Найт с разтревожен поглед.
— Защо не се приземи? — възкликна Йосарян отчаяно. — Защо
продължава да се изкачва?
— Вероятно го е страх да слезе — отвърна сержант Найт, без да свали
тържествения си поглед от самотния самолет на Макуот, който се изкачваше
все по-високо. — Знае как е загазил.
А Макуот продължаваше да се изкачва все по-високо и по-високо,
насочвайки носа на бръмчащия самолет равномерно нагоре в бавни, овални
спирали, които го отнасяха далеч над морето, когато отиваше на юг, и далеч
над жълтеникавокафявите предпланини, когато минеше отново над
летището и отлетеше на север. Скоро вече беше на повече от пет хиляди фута
височина. Моторите му се чуваха като тих шепот. Внезапно един парашут
изскочи и се разтвори като изненадващо облаче. След няколко минути втори
парашут се разтвори и подобно на първия се спусна право към пистата на
поляната. На земята нямаше никакво движение. Самолетът летя на юг още
тридесет секунди, следвайки същия път, познат и вече предвидим. Макуот
повдигна едното крило, самолетът се заклати грациозно и зави, за да направи
още един кръг.
— Има още двама да скочат — каза сержант Найт. — Макуот и доктор
Данийка.
— Ама аз съм тук, сержант Найт — му каза жаловито доктор Данийка. Аз
не съм в самолета.
— Защо не скачат? — попита сержант Найт, спорейки на глас със себе
си. — Защо не скачат?
— Няма смисъл — оплакваше се доктор Данийка, хапейки устната си. —
Просто няма никакъв смисъл.
Но внезапно Йосарян разбра защо Макуот не иска да скочи и изтича
неудържимо по цялата дължина на лагера, гонейки самолета на Макуот, като
махаше с ръце и му крещеше умолително да слезе — „Макуот, приземи се“, но
никой, изглежда, не го чуваше, поне самият Макуот и силно, задавено
стенание се изтръгна от гърлото на Йосарян, когато Макуот зави отново,
разклати още веднъж криле в знак на поздрав реши: „Какво пък, дявол да го
вземе“, и отлетя да се удари в планината.
Полковник Каткарт бе така разстроен от смъртта на Кид Сампсън и
Макуот, че повиши броя на задължителните бойни полети на шестдесет и пет.
31
Госпожа Данийка
Когато полковник Каткарт научи, че доктор Данийка също е бил убит в
самолета на Макуот, той повиши броя на бойните полети на седемдесет.
Първият човек в ескадрилата, който откри, че доктор Данийка е
мъртъв, бе сержант Таузър, уведомен от дежурния на контролната кула, че
доктор Данийка е записан в пътния лист, който Макуот бе подал, преди да
отлети. Сержант Таузър избърса една сълза и зачерта името на доктор
Данийка от списъка на личния състав на ескадрилата. С още потреперващи
устни той стана и се затътри неохотно навън, за да съобщи тъжната новина на
Гюс и Уес, като предпазливо избягваше всеки разговор със самия доктор
Данийка, когато мина покрай дребната, гробовна фигура на военния лекар,
кацнала безутешно на табуретката си в следобедното слънце между
канцеларията и амбулаторната палатка. Тежък камък лежеше на сърцето на
сержант Таузър: сега той имаше на ръцете си двама мъртъвци Мъд, мъртвеца
от Йосаряновата палатка, който дори не беше там, и доктор Данийка, новия
мъртвец от ескадрилата, който съвсем сигурно беше тук и, както изглеждаше,
щеше да се окаже още по-трънлив административен проблем за сержанта.
Гюс и Уес изслушаха сержант Таузър с лица, изразяващи стоическа
изненада, и не казаха никому нито дума за своята тежка загуба, докато доктор
Данийка не влезе при тях един час по-късно, за да му премерят температурата
за трети път този ден и да проверят кръвното му налягане. Термометърът
отбеляза половин градус по-малко от обикновената му под нормална
температура от 96,8 градуса по Фаренхайт. Доктор Данийка се разтревожи.
Втренчените безизразни и безжизнени погледи на двамата редници бяха
дори по-дразнещи от всеки друг път.
— Дявол да го вземе! — възкликна той, изпаднал в необичаен пристъп
на раздразнение. — Какво става с вас двамата? Не е редно човек да има
постоянна ниска температура и да се разхожда със запушен нос. — Доктор
Данийка подсмъркна мрачно и самосъжалително. Пресече безутешно
палатката, за да си вземе няколко таблетки аспирин и сулфамид и да си
намаже гърлото с аргирол. Наведеното му лице беше съкрушено и отчаяно
като на лястовица и той ритмично разтриваше задната страна на мишниците
си. — Вижте колко съм студен тъкмо сега. Да не би да криете нещо от мене?
— Вие сте мъртъв, сър — обясни му един от двамата редници.
Доктор Данийка бързо метна глава нагоре с възмущение и недоверие.
— Какво е това?
— Вие сте мъртъв, сър — повтори другият. — Вероятно по тази причина
ви е винаги толкова студено.
— Това е вярно, сър. Вие вероятно сте били мъртъв през цялото време и
не сте знаели това.
— Какво, по дяволите, говорите вие двамата? — извика пискливо
доктор Данийка, обхванат от някакво бурно, вцепеняващо усещане на
връхлитаща, неизбежна катастрофа.
— Вярно е, сър — каза единият от редниците. — Книжата показват, че
вие сте излетели със самолета на Макуот, за да наберете прелетени часове. Не
сте се спуснали с парашут, значи трябва да сте били убит в разбития самолет.
— Точно така е, сър — каза другият. — Трябва да се радвате, че изобщо
имате някаква температура.
На доктор Данийка му се зави свят от объркване.
— Да не сте се побъркали и двамата? — запита той. — Ей сега ще отида
да докладвам този случай на неподчинение на сержант Таузър.
— Та именно сержант Таузър ни каза това — рече единият от двамата
редници. — Военното министерство дори ще уведоми жена ви.
Доктор Данийка изпищя и изтича навън от амбулаторната палатка, за
да се оплаче на сержант Таузър, който внимателно се отдръпна от него с
погнуса и го посъветва да се показва колкото може по-малко, докато се вземе
решение за погребението на тленните му останки.
— Брей, май че наистина е мъртъв — жалеше един от двамата редници
с нисък, почтителен глас. — Ще ми липсва. Доста славен човек беше, нали?
— Тъй, тъй, славен човек беше — оплакваше го другият. — Но аз се
радвам, че този задник вече го няма. Омръзна ми непрестанно да му меря
кръвното налягане.
Госпожа Данийка, жената на доктор Данийка, не се радваше, че съпруга
й вече го няма, и процепи тихата Стейтън-Айландска нощ със злочести
писъци и ридания, когато научи от телеграмата на Военното министерство, че
нейният съпруг е бил убит в сражение. Надойдоха жени да я утешават и
съпрузите им й направиха съболезнователни посещения, като вътрешно се
надяваха, че скоро ще се премести в друг квартал и ще им спести
задължението да изразяват постоянно съчувствието си. Горката жена беше
почти цяла седмица като обезумяла. Бавно, героично, тя намери сили да
помисли за бъдещето, изпълнено с мрачни проблеми за нея и децата й. Тъкмо
когато се примиряваше със загубата си, раздавачът позвъни — гръм от ясно
небе! — писмо от Европа, подписано от мъжа й: заклинаше я като обезумял да
не обръща никакво внимание на всички лоши новини, отнасящи се до него.
Госпожа Данийка бе потресена. Цялото писмо бе написано набързо, с
разтреперана ръка, но стилът приличаше на стила на мъжа й — меланхолията
и тонът на самосъжаление й бяха добре познати, макар и по-мрачни от
обикновено. Госпожа Данийка бе извън себе си от радост, плака неудържимо
от облекчение и стотици пъти целува измачканата, изцапана хартия на
префотографираното от микрофилм писмо. Бързо изпрати кратък отговор на
мъжа си да му благодари, като настойчиво искаше подробности; изпрати и
телеграма, за да уведоми Военното министерство за грешката му. Военното
министерство, явно засегнато, отговори, че няма никаква грешка и че тя е
несъмнено жертва на някой садист или психопат, който е подправил почерка
на мъжа й. Писмото до мъжа й се върна обратно, неотворено, с печат „убит в
сражение“.
Госпожа Данийка отново овдовя жестоко, но този път скръбта й бе
донякъде смекчена от едно съобщение от Вашингтон, че има право на
военната осигуровка на мъжа си — 10000 долара, сума, която тя може да
получи при поискване. Съзнанието, че тя и децата й не са непосредствено
изправени пред глад, я накара да се усмихне храбро. Този момент бе
преломната точка в нейното нещастие. Още на следващия ден тя бе уведомена
по пощата от Администрацията на бившите бойци, че поради смъртта на
съпруга й има право на пожизнена пенсия, както и на еднократна помощ от
250 долара за разноски по погребението. Към писмото бе приложен държавен
чек за 250 долара. Постепенно, неизменно, изгледите за бъдещето ставаха по-
светли. Същата седмица пристигна писмо от Дирекцията на обществените
осигуровки, в което се казваше, че по силата на Закона за осигуровките за
старост и смърт от 1935 година тя ще получава за себе си, както и за децата на
нейна издръжка месечна помощ, докато децата навършат осемнадесет
години, както и 250 долара за погребението. С тези официални писма като
доказателства за смъртта на мъжа й тя поиска да й бъдат изплатени трите
осигуровки на доктор Данийка, всяка от които възлизаше на 50 000 долара.
Искането й бе уважено и уредено бързо. Всеки ден й носеше неочаквани
съкровища. Ключът на касетката в банката й разкри съществуването на
четвърта осигурителна полица за 50 000 долара и 18 000 долара в брой, за
които никога не е бил платен данък върху общия доход и не бе нужно сега да
се плаща. Един клуб, в който доктор Данийка членуваше, й подари място в
гробищата. Друг клуб, на който той също беше член, й изпрати 250 долара за
погребението му. Окръжното лекарско сдружение й изпрати 250 долара за
погребението.
Съпрузите на най-близките й приятелки започнаха да флиртуват с нея.
Госпожа Данийка бе просто възхитена от обрата, който вземаха нещата, и си
боядиса косата. Фантастичното й богатство продължаваше да расте и тя всеки
ден трябваше да си напомня, че стотиците хиляди долари, които придобива,
не струват и един петак, щом мъжа й го няма да сподели с нея това щастие.
Учудваше я, че толкова много, клубове и сдружения са готови да направят
толкова много, за да погребат доктор Данийка, който преживяваше ужасни
дни в Пианоза, мъчейки се да не бъде погребан, и потиснат от мрачни
опасения, се питаше защо жена му не отговаря на писмото му.
В ескадрилата той бе като отритнат от хората, които ругаеха паметта
му, защото бе дал повод на полковник Каткарт да повиши броя на бойните
полети. Документи, установяващи смъртта му, се множаха като яйца на
насекоми и се подкрепяха един друг, изключвайки всеки спор по въпроса. Не
получаваше заплата, нито дажби и животът му зависеше от милосърдието на
сержант Таузър и Майлоу, които знаеха, че е мъртъв. Полковник Каткарт
отказваше да го приеме, а полковник Корн нареди на майор Данби да му каже,
че ако се мерне в щаба на авиогрупата, трупът му ще бъде незабавно изгорен
на място. Майор Данби му довери, че в щаба са разярени срещу всички военни
лекари заради доктор Стъбз, рошавия, неспретнат лекар с увиснала брадичка
в ескадрилата на Дънбар, който нарочно и предизвикателно създаваше
скрито недоволство там, като отчисляваше всички летци, извършили
шестдесет бойни полета, и им връчваше специални бележки, които щабът на
авиогрупата отхвърляше с възмущение, и издаваше заповеди за връщането в
строя на смаяните пилоти, щурмани, командири и стрелци. Бойният дух бързо
спадаше и Дънбар беше под наблюдение. В щаба се радваха, че доктор
Данийка е убит, и нямаха намерение да поискат заместник.
При тези обстоятелства дори военният свещеник не можеше да
възкреси доктор Данийка. Тревогата се превърна в примирение и докторът
все повече и повече придобиваше вид на боледуващ гризач. Торбичките под
очите му станаха кухи и почерняха; движеше се безцелно в сенките с
безшумни стъпки като вездесъщ призрак. Дори капитан Флум се ужаси и
побягна, когато той отиде в гората да поиска помощ от него. Гюс и Уес го
изгониха безсърдечно от амбулаторната палатка, без дори да му дадат един
термометър за утеха, и тогава, едва тогава той си даде сметка, че фактически е
наистина мъртъв и трябва страшно бързо да направи нещо, за да се спаси.
Нямаше към кого друг да се обърне освен към жена си и той надраска
пламенно писмо, с което я молеше да привлече вниманието на Военното
министерство върху положението му и настояваше тя веднага да влезе във
връзка с командира на групата, полковник Каткарт, за да се увери, че каквото
и да е чула, в действителност именно той, мъжът й, доктор Данийка, се
обажда, а не някакъв труп или измамник. Госпожа Данийка бе потресена от
дълбокото вълнение, с което бе пропит този почти нечетлив зов. Сърцето й се
късаше от угризения и бе склонна да изпълни молбата, но поредното писмо,
което отвори същия ден, беше от полковник Каткарт, командир на
авиогрупата, в която служеше мъжът й. То завършваше така:
„Уважаема госпожо, господине, госпожице или господин и госпожа
Данийка, думите са безсилни да изразят дълбоката лична скръб, която
изпитах, когато Вашият съпруг, син, баща или брат бе убит, ранен или
изчезнал в сражение.“
Госпожа Данийка замина с децата си за Дансинг, щата Мичиган, и се
установи там, без да остави в дотогавашното им жилище новия си адрес.
32
Съквартирантите на Йо-Йо
На Йосарян му беше топло, когато дойде студеното време. Облаци,
подобни на китове, се носеха почти непрекъснато по мръсното, оловносиво
небе и напомняха бръмчащите, тъмни, железни ескадрили от
бомбардировачи Б-17 и Б-24, излитащи от въздушните бази в Италия в деня
на нахлуването във Франция преди два месеца. Всички в ескадрилата знаеха,
че вълните бяха изхвърлили на пясъка мършавите крака на Кид Сампсън, че
те лежаха на плажа като крив вишневочервен ядец и се разлагаха. Никой не
искаше да ги прибере, нито Гюс, нито Уес, нито дори хората от моргата в
болницата; всеки се преструваше, че смята, че краката на Кид Сампсън не са
там, че са били завинаги отнесени от вълните на юг, както бяха отнесени
труповете на Клевинджър и Ор. Сега, когато настъпи лошото време, почти
никой вече не се промъкваше сам през гората, за да надникне иззад храстите
като някакъв извратен тип и да зърне гниещите крайници.
Нямаше вече хубави дни. Нямаше вече лесни полети. Имаше само
шибащ дъжд и сива, мразовита мъгла. Хората летяха на промеждутъци от
цели седмици, когато се прояснеше времето. Нощем вятърът ридаеше.
Стоновете на скърцащите, чепати и закърнели дънери на дърветата
насочваха всяка сутрин мислите на Йосарян, още преди да се е разбудил
напълно, към мършавите крака на Кид Сампсън, които се подуваха и
разлагаха равномерно като цъкащ часовник в ледения дъжд и мокрия пясък
през тъмните, студени, ветровити октомврийски нощи. От краката на Кид
Сампсън мислите му минаваха към клетия, скимтящ Сноуден, който
замръзваше в задната част на самолета, пазейки вечната си, неизменна тайна,
скрита в подплатения защитен костюм, докато Йосарян промиваше и
превързваше раната на крака му, но не тази рана, която трябваше да
превърже, а друга, и тогава кръвта внезапно бликна и заля целия под. Нощем,
когато се мъчеше да заспи, Йосарян си припомняше един след друг всички
мъже, жени и деца, които познаваше и които сега бяха мъртви. Мъчеше се да
си спомни всички убити войници и възкресяваше образите на всички стари
хора, които познаваше като дете — всички лели, вуйчовци, съседи, роднини,
дядовци и баби, свои и чужди, и заблудените, достойни за състрадание
търговци, които отваряха своите тесни, прашни магазини призори и работеха
глупашки в тях до среднощ. И те всички бяха измрели. Броят на мъртвите
като че ли се увеличаваше. А германците продължаваха да се бият. Смъртта е
необратима — подозираше той и започна да мисли, че ще загуби играта.
На Йосарян му беше топло, когато дойде студеното време, защото Ор му
беше направил чудесна печка и той би могъл да живее напълно удобно в
топлата палатка, ако не бяха споменът за Ор и тълпата шумни съквартиранти,
които един ден нахълтаха хищно вътре — бяха от двата пълни бойни
екипажа, които полковник Каткарт бе поискал и получил за по-малко от
четиридесет и осем часа, за да заместят Кид Сампсън и Макуот. Йосарян
изпъшка високо, дрезгаво и продължително в знак на негодувание, когато,
тътрейки се уморено след един полет, ги завари в палатката. Бяха четирима и
се забавляваха чудесно, както си помагаха да сглобят леглата си и лудуваха
наоколо. Още щом ги видя, Йосарян разбра, че са невъзможни. Палави,
енергични и жизнерадостни и всички бяха приятели помежду си още от
Щатите. Явно бяха невероятни. Шумни, прекалено самоуверени, празноглави
двадесет и една годишни момчета. Бяха следвали в университети и сгодени за
хубавички, чисти момичета, чиито снимки бяха вече наредени на грубата
циментова плоча над огнището на Ор. Бяха карали бързи моторни лодки и
играли тенис. Бяха ходили да яздят. Един от тях беше спал с по-стара жена.
Познаваха едни и същи хора в разни места на страната и всеки от тях бе ходил
на училище с братовчеди на другите. Слушаха годишните мачове за
първенство по бейзбол и наистина се вълнуваха кой ще спечели футболните
мачове. Бяха тъпи, бойният им дух беше добър. Радваха се, че войната е
продължила, за да могат и те да видят какво нещо е сражение. Бяха вече
разопаковали багажа си до половина, когато Йосарян ги изхвърли навън.
Явно и дума не може да става да ги пусне, обясняваше твърдо Йосарян
на сержант Таузър, чието жълто конско лице бе унило, когато съобщи на
Йосарян, че трябва да приеме новите офицери. Сержант Таузър нямал право
да иска още една шестместна палатка от щаба, докато Йосарян живеел сам в
такава палатка.
— Аз не живея сам в тази палатка — каза Йосарян, като се мусеше. —
Тук има и един мъртвец заедно с мен. Името му е Мъд.
— Моля, сър — рече сержант Таузър, въздишайки уморено и хвърляйки
кос поглед към четиримата объркани нови офицери, които слушаха в
озадачено мълчание пред самата палатка. — Мъд бе убит при полета над
Орвието. И вие знаете това. Той седеше до самия вас в самолета.
— Тогава защо не изнесете нещата му?
— Защото никога дори не е идвал тук. Господин капитан, моля ви, не
повдигайте отново този въпрос. Можете да се преместите при лейтенант
Нейтли, ако искате. Дори ще изпратя няколко души да ви пренесат багажа.
Но да напусне палатката на Ор, би значело да го изостави, а Ор щеше да
бъде отритнат и унижаван от тези четирима простодушни офицери, които
чакаха да се нанесат, защото той не беше от тяхната среда. Изглеждаше
несправедливо тези шумни, незрели младежи да се изтърсят, след като цялата
работа беше свършена, и да им бъде позволено да завладеят най-желаната
палатка на острова. Но такъв бил редът, обясни сержант Таузър и всичко,
което Йосарян можеше да направи, беше да им хвърля кръвнишки погледи и
зловещо да се извинява, докато им отваряше място и правеше намеци, че се
разкайва, а те навлизаха в уединението му и се разполагаха като у дома си.
Те бяха най-потискащата група хора, които Йосарян бе срещал някога.
Бяха винаги весели. Смееха се на всичко. Наричаха го на шега Йо-Йо и се
връщаха нощем пийнали, будеха го с тромавите си усилия да се държат тихо,
кикотеха се и се блъскаха в тъмното, а когато той се изправеше в леглото и се
разпсуваше, те го бомбардираха с глупашки викове, обзети от весели
другарски чувства. В такива случаи на Йосарян му идеше да ги избие.
Напомняха му племенниците на Патаран (герой на Дисни). Те се бояха от
Йосарян и го преследваха непрекъснато с дразнещата си щедрост и
вбесяващата си настойчивост да му правят дребни услуги. Бяха безразсъдни, с
детински ум, любезни, наивни, претенциозни, почтителни и буйни. Бяха неми,
нямаха никакви оплаквания. Възхищаваха се от полковник Каткарт и
намираха полковник Корн за духовит. Бояха се от Йосарян, но ни най-малко не
се бояха от седемдесетте полета на полковник Каткарт. Бяха четири
спретнати хлапета, които страшно се забавляваха и подлудяваха Йосарян. Не
можеше да ги накара да разберат, че той е стар, своенравен, старомоден
особняк на двадесет и осем години, че е от друго поколение, друга ера, друг
свят, че забавленията го отегчават и не си заслужават усилието, че и те,
младите, също го отегчават. Не можеше да ги накара да млъкнат; бяха по-
лоши от жени. Нямаха достатъчно мозък, за да се съсредоточат в себе си и да
бъдат потиснати.
Техни стари приятели от другите ескадрили започнаха най-безсрамно
да се отбиват в палатката и да я използуват като клуб. Често нямаше
достатъчно място за него самия. И най-лошото беше, че вече не можеше да
води сестра Дъкет в палатката и да си ляга с нея. А сега, когато бе настъпило
лошото време, нямаше къде другаде да я заведе! Това беше голяма беда, която
не бе предвидил, и му идеше да им счупи главите с юмруци или да ги хване
един по един за дъното на гащите с едната ръка и за врата с другата и да ги
запрати всичките веднъж завинаги в усойните, гъвкави, многогодишни
бурени, растящи между ръждясалата бака с надупчено с пирон дъно, която му
служеше за писоар, и отходното място на ескадрилата, направено от чепати
борови дъски, което стърчеше наблизо, подобно на плажна съблекалня.
Вместо да им счупи главите, той се затътри по галоши и черна мушама
през ръмящия в мрака дъжд да покани вожда Бял Полуовес да се премести
при него и да прогони изтънчените, чисти копелета със заканите си и
свинските си навици. Но на вожда Бял Полуовес му беше студено и той вече
кроеше планове да се премести в болницата, за да умре от пневмония.
Инстинктът му подсказваше, че времето е почти дошло. Боляха го гърдите и
имаше хроническа кашлица. Уискито вече не го стопляше. И най-
съкрушителното доказателство беше фактът, че капитан Флум се бе върнал в
своя фургон. Това бе предзнаменование, чийто смисъл бе съвършено ясен.
— Ами той не може да не се върне — твърдеше Йосарян, мъчейки се
напразно да ободри мрачния индианец с огромен гръден кош, чието здраво,
червеникавокафяво лице бе бързо посърнало и добило цвят на сивкав
варовик. — Той би умрял от студ, ако се опиташе да живее в гората при такова
време.
— Студът не би върнал тоя страхливец в лагера — упорствуваше
вождът Бял Полуовес. Той почука челото си в знак на тайнствено
проникновение. — Не, приятелю! Той знае нещо. Знае, че ми е дошло времето
да умра от пневмония, това знае той. И затова аз знам, че е време.
— Какво казва доктор Данийка?
— Не ми е позволено нищо да казвам — рече скръбно доктор Данийка,
седнал на столчето си в сянката на един ъгъл с гладко, изострено дребничко
лице, което изглеждаше жълто-зеленикаво в светлината на трепкащата свещ.
Всичко миришеше на мухъл. Крушката в палатката бе изгоряла преди
няколко дни и никой от двамата не можеше да се накани да я смени. — Не ми
е позволено вече да практикувам — добави доктор Данийка.
— Той е мъртъв — тържествуваше вождът Бял Полуовес с див смях,
задушен от храчки. — Наистина е много смешно.
— Дори вече не получавам заплата.
— Наистина е много смешно — повтори вождът Бял Полуовес. — През
всичкото време оскърбяваше черния ми дроб и виж какво му се случи. Мъртъв
е. Уби го собствената му алчност.
— Не това ме уби — забеляза доктор Данийка с глас, който беше
спокоен и равен. — Няма нищо лошо в алчността. Цялата вина носи този
долен доктор Стъбз, той настрои полковник Каткарт и полковник Корн срещу
военните лекари. Ако се бори за принципи, ще създаде лошо име на
медицинската професия. Ако не внимава, ще бъде изхвърлен от щатското
лекарско сдружение и няма да го пуснат в никоя болница.
Йосарян наблюдаваше как вождът Бял Полуовес налива уиски в три
празни шишета от шампоан и ги поставя в раницата си, която беше почнал да
стяга.
— Не можеш ли да спреш в моята палатка на отиване в болницата и да
разбиеш носа на един от ония? — разсъждаваше на глас Йосарян. — Имам
четирима такива и те един ден съвсем ще ме изтикат от палатката.
— Знаеш ли, нещо подобно се случи веднъж на цялото ми племе —
забеляза вождът Бял Полуовес, развеселен и с разбиране, като седна пак на
леглото си, за да се посмее. — Защо не накараш капитан Блак да изрита тия
хлапаци? Капитан Блак обича да изритва хората.
Йосарян направи кисела гримаса само като чу името на капитан Блак,
който вече тормозеше новите летци всеки път, щом влезеха в палатката на
разузнавателния отдел, за да получат карти или информация. Само когато си
спомни за капитан Блак, Йосарян усети, че отношението му към
съквартирантите стана милостиво и покровителствено. Не е тяхна вина, че са
млади и весели, напомни той сам на себе си, както носеше люлеещия се лъч на
фенерчето си през мрака. Искаше му се и той също да бъде млад и весел. И не е
тяхна вина, че са храбри, уверени и безгрижни. Просто ще трябва да бъде
търпелив, докато убият един-двама от тях и останалите бъдат ранени, и
тогава те всички ще станат окей. Зарече се да прояви търпимост и
доброжелателство, но когато, приятелски настроен, се наведе да влезе в
палатката, силен пламък бучеше в огнището и той зяпна ужасен и смаян.
Хубавите брезови цепеници на Ор се превръщаха в дим! Неговите
съквартиранти ги бяха запалили! Гледаше с отворена уста четирите
безчувствени, прекалено разгорещени лица и искаше да ги наругае. Искаше
му се да им блъска главите една о друга, докато те го поздравяваха с
другарски викове, щедро го канеха да дръпне един стол и да яде с тях печени
картофи и кестени. Какво да ги прави!
И още на следващата сутрин те се отърваха от мъртвеца в палатката му!
Ей така, просто го отпратиха. Направо изнесоха леглото и нещата му в
храстите, изсипаха ги там и после се върнаха, потривайки живо ръце, като при
добре свършена работа. Йосарян бе зашеметен от тяхната жизненост и
устрема им, от тяхната практична, пряка деловитост. За няколко мига те
енергично се бяха освободили от един проблем, с който Йосарян и сержант
Таузър се бяха борили безуспешно в течение на месеци. Йосарян се
разтревожи — страхуваше се, че може също така бързо да се отърват и от
него, — изтича до Джоу Гладника и избяга с него в Рим, в деня, преди курвата
на Нейтли най-после да се наспи и да се събуди влюбена.
33
Курвата на Нейтли
В Рим сестра Дъкет му липсваше. Нямаше какво друго да прави, след
като Джоу Гладника замина обратно с пощата. Йосарян толкова болезнено
чувствуваше отсъствието на сестра Дъкет, че тръгна по улиците, търсейки
жадно Лучана, чиито смях и невидим белег той никога не бе забравил, или
пияната, разчорлена фльорца със замъглени очи, преливащ сутиен и
разкопчана оранжева копринена блуза, чийто пръстен с жълто-розова камея
Арфи така безсърдечно бе хвърлил през прозореца на колата й. Как жадуваше
за тези две момичета! Напразно ги търси. Беше тъй дълбоко влюбен в тях, а
знаеше, че никога вече няма да види нито едното, нито другото. Отчаяние
гризеше сърцето му. Видения му се натрапваха. Желаеше да има до себе си
сестра Дъкет с вдигната пола и да усеща стройните й бедра, разголени до
ханшовете. Обърна някаква мършава проститутка с мокра кашлица, която
срещна в една алея между хотелите, но това не му достави никакво
удоволствие и той тръгна бързо към войнишкия апартамент, за да потърси
пълната, приветлива слугиня с лимоненожълтите гащи, която страшно се
зарадва, като го видя, но не можа да го възбуди. Там той си легна рано и спа
сам. Събуди се разочарован и обърна едно нахално, ниско, бузесто момиче,
което намери в апартамента след закуска — беше само малко по-добре от
другата; изгони я, като свърши, и пак си легна да спи. Подремна до обяд и след
това тръгна из града да купува подаръци за сестра Дъкет и едно шалче за
прислужницата с лимоненожълтите гащи, която го прегърна с такава
гаргантюанска благодарност, че той скоро се разпали, мислейки за сестра
Дъкет, и обзет от сладострастни мисли, изтича отново да търси Лучана.
Вместо нея срещна Арфи, който беше пристигнал в Рим, когато Джоу
Гладника се върна с Дънбар, Нейтли и Добз. Арфи не искаше да участвува в
пиянското нападение нея нощ, за да освободят курвата на Нейтли от важните
военни особи на средна възраст, които я държали затворена в хотела, защото
не искала да каже „чичо“.
— Защо да рискувам да загазя само за да й помогна да си отиде? —
питаше високомерно Арфи. — Но не казвай на Нейтли, че съм казал това.
Кажи му, че съм имал среща с някакви много важни хора от нашето
студентско братство.
Важните клечки на средна възраст не искаха да оставят курвата на
Нейтли да си отиде, докато не каже „чичо“.
— Кажи чичо — казваха й те.
— Чичо — казваше тя.
— Не, не. Кажи чичо.
— Чичо — казваше тя.
— Пак не разбира.
— Пак не разбираш, нали? Не можем наистина да те накараме да кажеш
чичо, освен ако не искаш да кажеш чичо. Не разбираш ли? Не казвай чичо,
когато ти кажа да кажеш чичо. Окей? Кажи чичо.
— Чичо — каза тя.
— Не, не казвай чичо. Кажи чичо.
Тя не каза „чичо“.
— Добре.
— Много добре.
— Това е началото. Сега кажи чичо.
— Чичо — каза тя.
— Лошо.
— И така е лошо. Просто не й прави впечатление. Не е интересно да я
караме да каже чичо, ако й е все едно дали я караме да каже чичо, или не.
— Не наистина й е все едно, нали? Кажи крак.
— Крак.
— Виждате ли? Все й е едно какво правим. Пет пари не дава за нас. Ние
не значим нищо за теб, нали?
— Чичо — каза тя.
Тя действително не даваше пет пари за тях и това ужасно ги обиждаше.
Те грубо я разтърсваха всеки път, щом се прозинеше. Изглеждаше, че всичко й
беше все едно дори когато я заплашиха, че ще я хвърлят през прозореца. Тези
изискани хора бяха крайно покварени. Тя беше отегчена, безразлична и много
й се спеше. Беше на работа вече двадесет и два часа и съжаляваше, че тези
мъже не й позволиха да си отиде с другите две момичета, с които бе започнала
оргията. Тя смътно се питаше защо искат да се смее, когато те се смеят, и защо
искаха да изпитва удоволствие, когато се любеха с нея. За нея всичко това бе
твърде загадъчно и твърде неинтересно.
Не можеше да разбере какво искат. Всеки път, щом се отпуснеше със
затворени очи, те я разтърсваха, за да я събудят, и я караха да каже „чичо“. И
всеки път, когато кажеше „чичо“, те бяха недоволни. Питаше се какво значи
„чичо“. Седеше на канапето в пасивно, безчувствено вцепенение, с отворена
уста, гола — дрехите й, смачкани, лежаха на пода в един ъгъл — и се чудеше
докога тези мъже ще седят голи наоколо й и ще я карат да казва „чичо“ в този
елегантен апартамент в хотела, в който старата приятелка на Ор, кикотейки
се неудържимо на пиянските лудории на Йосарян и Дънбар, доведе Нейтли и
останалите членове на пъстрия спасителен отряд.
Дънбар стисна с благодарност задника на старата приятелка на Ор и я
подаде обратно на Йосарян, който я опря на рамката на вратата и сложил
двете си ръце на хълбоците й, започна сладострастно да се притиска в нея,
докато Нейтли го сграбчи за лакътя, дръпна го настрана и го тласна в синия
салон, където Дънбар вече запращаше на двора през прозореца всичко, което
видеше пред себе си. Добз разбиваше мебелите със стойката на един
пепелник. Някакъв гол, смешен мъж с червен белег от опериран апендикс се
появи изведнъж на вратата и изрева:
— Какво става тук?
— Пръстите на краката ти са мръсни — каза му Дънбар.
Мъжът закри с две ръце слабините си и изчезна. С вой и гръмки викове
Дънбар, Добз и Джоу Гладника, напълно щастливи, продължаваха да
изхвърлят с увлечение през прозореца всичко, което можеха да вдигнат.
Скоро свършиха с дрехите по кушетките и багажа на пода и тъкмо започнаха
да ровят в кедровия шкаф, вратата към вътрешната стая се отвори отново и
един мъж, който изглеждаше много изискан от врата нагоре, властно изшляпа
с боси крака и застана пред тях.
— Хей, вие, престанете! — излая той. — Какво си мислите, че правите?
— Пръстите на краката ти са мръсни — каза му Дънбар.
Голият мъж прикри слабините си, както бе направил първият, и
изчезна. Нейтли се спусна подире му, но на пътя му се изпречи първият
офицер, който пак се дотътри, като сега държеше възглавница пред себе си,
подобно на гола кабаретна танцьорка, която се прикрива с балон.
— Хей, момчета — изрева той сърдито, — престанете!
— Престанете! — отвърна Дънбар.
— Това казах аз.
— Това казах аз — повтори Дънбар.
Офицерът тропна буйно с крак и обхванат от чувство на безсилие,
изгуби решителността си.
— Нарочно ли повтаряте всичко, което казвам?
— Нарочно ли повтаряте всичко, което казвам?
— Ще те набия — кипна офицерът и вдигна юмрук.
— Аз ще те набия — предупреди го хладно Дънбар. — Ти си германски
шпионин и аз ще заповядам да те разстрелят.
— Германски шпионин! Аз съм американски полковник.
— Не приличаш на американски полковник. Приличаш на дебел мъж с
възглавница пред себе си. Като си американски полковник, къде ти е
униформата?
— Вие я изхвърлихте през прозореца.
— Хайде, момчета — извика Дънбар. — Заключете това тъпо копеле
долу, в ареста, и хвърлете ключовете.
Полковникът пребледня от страх.
— Да не си полудял? Къде ти е марката за самоличност? Хей, вие там!
Елате тук!
Но той се извърна твърде късно, за да спре Нейтли, който бе зърнал
момичето си, седнало на канапето в другата стая, и се бе втурнал зад гърба му
натам. Останалите се изсипаха след него право сред голите важни особи. Джоу
Гладника се кикотеше истерично, като ги гледаше, и ги сочеше с пръст един
след друг, сякаш не вярваше на очите си, и ту си хващаше главата с двете
ръце, ту се пляскаше по хълбоците. Двама месести полковници се приближиха
с нападателен вид, но се спряха, когато видяха израза на свирепа омраза,
изписан на лицата на Дънбар и Добз, и забелязаха, че Добз още размахва като
боздуган стойката на пепелника от ковано желязо, която бе използувал, за да
изпочупи мебелите в салона. Нейтли беше вече до момичето си. Тя го гледа
втренчено няколко секунди, без да го познае. После се усмихна плахо и
отпусна глава на рамото му със затворени очи. Нейтли беше във възторг, тя
никога дотогава не му се бе усмихвала.
— Филпо — обади се един спокоен, строен мъж с уморен вид, който
дори не бе мръднал от креслото си, — ти не изпълняваш заповедите ми. Казах
ти да ги изхвърлиш, а ти отиде и ги вкара вътре. Не виждаш ли разликата?
— Изхвърлили са нещата ни през прозореца, господин генерал.
— Браво на тях. И униформите ли? Много умно от тяхна страна. Без
униформи никога няма да можем да ги убедим, че сме по-старши от тях.
— Да им вземем имената, Лу, и после…
— О, спокойно, Нед — каза стройният мъж с привично отегчение. —
Може да те бива да хвърляш бронирани дивизии в сражения, обаче си почти
безпомощен в едно подобно положение. Рано или късно ние ще си получим
униформите обратно и тогава пак ще бъдем по-старши от тях. Наистина ли са
изхвърлили униформите ни? Това е чудесна тактика.
— Всичко са изхвърлили.
— И онези, които бяха в шкафа ли?
— Изхвърлили са и шкафа, господин генерал. Това беше онзи трясък,
който чухме, когато помислихме, че идват да ни избият.
— А сега ще изхвърля и вас — заплаши ги Дънбар.
Генералът леко побледня.
— Защо, дявол да го вземе, е побеснял така? — попита той Йосарян.
— И наистина ще го направи — каза Йосарян. — По-добре ще бъде да
пуснете момичето.
— Господи, ами вземете я! — възкликна генералът с облекчение. — Тя
само ни кара да се чувствуваме неуверени. Можеше поне да прояви
отвращение или неприязън към нас заради стоте долара, които й платихме.
Но тя дори и това не направи. Вашият красив приятел там изглежда твърде
привързан към нея. Вижте как ръцете му се лепят за вътрешната страна на
бедрата й, докато уж опъва нагоре чорапите й.
Заловен на местопрестъплението, Нейтли се изчерви виновно и побърза
да завърши останалите фази на обличането й. Тя беше здраво заспала и
дишаше така равномерно, че дори сякаш леко хъркаше.
— Да нападнем сега, Лу — настоя друг офицер. — Имаме повече жива
сила и можем да направим обхват…
— О, не, Бил — каза генералът с въздишка. — Може да си истински
вълшебник, когато при хубаво време и на равен терен направляваш обхвата в
клещи на противник, който вече е използувал резервите си, но невинаги
мислиш така ясно при други положения. Защо трябва да я задържим?
— Господин генерал, ние сме в много неизгодно стратегическо
положение. Нямаме нито един парцал на себе си и ще бъде крайно унизително
и неловко за онзи, който ще трябва да слезе долу и да мине през фоайето на
хотела, за да събере дрехите ни.
— Да, Филпо, напълно си прав — каза генералът. — И тъкмо затова ти
ще свършиш тази работа. Тръгвай.
— Гол ли, сър?
— Вземи възглавницата, ако искаш. И купи също цигари, щом така и
така ще слезеш долу да си прибереш фланелката и гащите, нали?
— Аз ще ви пратя всичко горе — предложи Йосарян.
— Ето, господин генерал — каза Филпо с облекчение. — Значи няма да е
нужно да слизам.
— Филпо, глупак такъв. Не виждаш ли, че лъже?
— Лъжете ли?
Йосарян кимна и надеждата на Филпо се разби. Йосарян се разсмя и
помогна на Нейтли да изведе момичето в хола и да го вкара в асансьора.
Лицето й бе усмихнато, сякаш озарено от някаква прелестна мечта, както
спеше с глава, облегната на рамото на Нейтли. Добз и Дънбар изтичаха навън
да спрат такси.
Курвата на Нейтли отвори очи, когато слязоха от колата. Преглътна
сухо няколко пъти, докато траеше трудното изкачване по стълбите до нейния
апартамент, но когато Нейтли я събличаше и слагаше в леглото, тя вече бе
потънала в дълбок сън. Спа осемнадесет часа и на сутринта Нейтли тичаше из
апартамента да вика „шшт“ на всеки, когото види. Когато се събуди, тя бе
дълбоко влюбена в него. В последна сметка това бе всичко, което беше нужно,
за да спечели сърцето й — един дълъг, спокоен сън.
Момичето се усмихна доволно, когато отвори очи и го видя, после,
опъвайки сластно дългите си крака под шумолящите чаршафи, му кимна да
дойде с превзетата идиотска усмивка на жена, на която й се иска да прави
любов. Нейтли легна при нея в някакво щастливо заслепение, тъй сломен от
възторг, че едва обърна внимание, когато малката й сестра пак го прекъсна,
като влезе в стаята и скочи в леглото между двамата. Курвата на Нейтли я
плесна и наруга, обаче този път със смях и великодушна обич, и Нейтли се
излегна самодоволно, прегърнал с по една ръка всяка от тях, чувствувайки се
силен в ролята на покровител. „Тримата образуваме чудесно семейство“ —
реши той. Малкото момиче ще постъпи в университета, когато порасне — в
колежа „Смит“ или „Радклиф“, или „Брин Мор“, той ще се погрижи за това.
След няколко минути Нейтли скочи от леглото и крещейки колкото му глас
държи, изтича да съобщи голямото си щастие на приятелите си.
Тържествуващо той ги покани да дойдат в стаята и затръшна вратата пред
смаяните им лица веднага щом пристигнаха. Спомни си в последния миг, че
неговото момиче е съвършено голо.
— Облечи се — заповяда й той, поздравявайки се за бдителността си.
— Perche? — запита тя любопитно.
— Perche? — повтори той, като се закикоти снизходително. — Защото
не искам да те видят гола.
— Perche no? — попита тя.
— Perche no? — Той я погледна учудено. — Защото не е редно други
мъже да те гледат гола, затова.
— Perche no?
— Защото аз казвам така! — избухна Нейтли разочарован. — Хайде, не
спори с мен. Аз съм мъжът и ти трябва да вършиш каквото ти кажа. Отсега
нататък ти забранявам да излизаш от тази стая, освен ако си съвсем облечена.
Ясно ли е?
Курвата на Нейтли го погледна, като че ли е полудял.
— Да не си полудял? Che succede? (какво става?)
— Най-сериозно ти говоря.
— Tu sei pazzo! — му изкрещя тя възмутена и с недоверие. Скочи от
леглото, ръмжейки неразбираемо, нахлузи гащите си и тръгна към вратата.
Нейтли се изправи с целия си мъжки авторитет.
— Забранявам ти да напускаш стаята в този вид — уведоми я той.
— Tu sei pazzo — сряза го тя в отговор и излезе, клатейки недоверчиво
глава. — Idiota! Tu sei un pazzo imbecille!
— Tu sei pazzo — каза и тънката й сестричка, тръгвайки след нея със
същата високомерна походка.
— Ти ще се върнеш тук — заповяда й Нейтли. — Забранявам и на тебе
да излизаш така.
— Idiota! — извика му сестричката с достойнство, като ядосано
изхвърча навън. — Tu sei un pazzo imbecille.
Нейтли кипеше. Няколко секунди обикаля из стаята, обезумял от
чувство за безпомощност, и след това изхвърча в хола, за да забрани на
приятелите си да гледат приятелката му гола, докато, само по гащи, тя им се
оплакваше от него.
— Защо не? — попита Дънбар.
— Защо не! — възкликна Нейтли. — Защото тя сега е мое момиче и не е
редно да я гледате, освен ако е напълно облечена.
— Защо не? — запита пак Дънбар.
— Виждате ли? — каза неговото момиче. — Tu sei pazzo!
— Si, e molto pazzo — повтори като ехо сестричката й.
— Тогава я накарай да ходи с дрехи, щом не искаш да я гледаме —
убеждаваше го Джоу Гладника. — Какво, дявол да го вземе, искаш ти от нас?
— Не иска да ме слуша — призна Нейтли овчедушно. — Затова отсега
нататък вие ще трябва да си затваряте очите или да гледате в друга посока,
когато тя влиза в такъв вид. О кей?
— Madonn (света богородице)! — изкрещя неговото момиче вбесено и
изтрополя навън.
— Madonn! — изкрещя сестричката и изтрополя след нея.
— Lui e pazzo — забеляза Йосарян добродушно. — Наистина трябва да
призная това.
— Хей, ти да не си полудял или нещо такова — обърна се към Нейтли
Джоу Гладника. — Следващото нещо, което ще ти дойде на ума, ще бъде да се
опиташ да я накараш да се откаже да търси клиенти по улиците.
— Отсега нататък — каза Нейтли на момичето си — ти забранявам да
търсиш клиенти по улиците.
— Perche? — запита тя любопитно.
— Perche! — писна той смаян. — Защото не е прилично, ето защо.
— Perche no?
— Защото не е! — настояваше Нейтли. — Не е редно едно мило момиче
като тебе да ходи да търси други мъже, за да спи с тях. Ще ти давам колкото
пари са ти нужни, така че да не трябва вече да вършиш тия работи.
— А какво ще правя по цял ден?
— Какво ще правиш ли? — каза Нейтли. — Ще правиш, каквото правят
твоите приятелки.
— Моите приятелки ходят да търсят мъже, за да спят с тях.
— Тогава намери си нови приятелки. Аз и без това не искам да общуваш
с такива момичета. Проституцията е лошо нещо. Всички знаят това, дори той.
— Нейтли доверчиво се обърна към опитния старец. — Прав ли съм?
— Не сте прав — отговори старецът. — Проституцията й дава
възможност да се среща с хора. Дава й освен въздух и здравословни физически
упражнения и я предпазва от неприятности.
— Отсега нататък — заяви Нейтли строго на приятелката си — ти
забранявам да имаш нещо общо с този порочен старец.
— Va fongul (махай се от тука) — отвърна момичето, като въртеше
изтормозено очи към тавана. — Какво иска той от мене? — каза тя
умолително, разтърсвайки юмруци. — Lasciami (пусни ме) — извика тя със
заплашителна молба. — Stupido! Ако си мислиш, че моите приятелки са
толкова лоши, иди да кажеш на твоите приятели да не се чукат през цялото
време с моите приятелки.
— Отсега нататък — каза Нейтли на приятелите си, — мисля, че вие,
момчета, трябва да престанете да се разхождате с приятелките й и да се
задомите.
— Madonn! — извикаха приятелите му, като извъртяха изтормозено очи
към тавана.
На Нейтли съвсем му бе изхвръкнал умът. Искаше те всички да се
влюбят веднага и да се оженят. Дънбар може да се ожени за курвата на Ор, а
Йосарян може да се влюби в сестра Дъкет или в която друга иска. След
войната те всички могат да работят във фирмата на баща му и да отгледат
децата си в същото предградие. Нейтли виждаше всичко това съвсем ясно.
Любовта го бе превърнала в романтичен идиот и те го прогониха обратно в
стаята да се кара с момичето си за капитан Блак. Тя се съгласи да не ляга вече
с капитан Блак и да не му дава вече от парите на Нейтли, но не отстъпваше
нито на инч от приятелството си с грозния, неспретнат, разпътен, циничен
старец, който наблюдаваше цъфтящата любов на Нейтли, като му се
надсмиваше оскърбително, и не искаше да се съгласи, че Конгресът на
Съединените щати е най-великото съвещателно тяло в целия свят.
— Отсега нататък — заповяда твърдо Нейтли на момичето си —
абсолютно ти забранявам дори да говориш с този отвратителен старец.
— Пак за стареца ли? — извика момичето, ридаейки от объркване. —
Perche no?
— Той не харесва Камарата на представителите.
— Mamma mia! Какво става с тебе?
— E pazzo — забеляза философски сестричката й. — Това става с него.
— Si — съгласи се с готовност по-голямото момиче, дърпайки с две ръце
дългата си кестенява коса. — Lui e pazzo.
Но Нейтли й липсваше, когато го нямаше в Рим, и беше разярена срещу
Йосарян, загдето бе ударил Нейтли в лицето с всичка сила и го бе пратил в
болницата със счупен нос.
34
Денят на благодарността
Всъщност вината беше на сержант Найт, дето Йосарян смаза носа на
Нейтли в Деня на благодарността, след като всички в ескадрилата бяха
смирено благодарили на Майлоу за фантастичното изобилно ядене, с което
офицерите и войниците се бяха тъпкали ненаситно цял следобед и загдето
със своята неизчерпаема щедрост бе доставил неотворени шишета с евтино
уиски, които раздаваше на всички желаещи, без да му се свиди. Още преди да
се стъмни, млади войници с брашненобели лица повръщаха навсякъде и
мъртвопияни падаха по земята в безсъзнание. Въздухът стана зловонен.
Както минаваха часовете, безцелното, разюздано празнуване продължаваше и
останалите войници набираха пара. Беше една дива, стихийна оргия на
тъпчене и наливане, която се разпростря шумно чак до хълмовете към
болницата и гнездата на противовъздушните оръдия. Станаха сбивания и
един бе прободен с нож. В палатката на разузнавателния отдел ефрейтор
Колодни простреля крака си, както си играеше с един пълен пистолет, а Гюс и
Уес му боядисаха венците и пръстите на краката в мораво, докато той лежеше
по гръб във фучащата линейка и кръв бликаше от раната му. Хора с порязани
пръсти, разкървавени глави, болки в корема и счупени глезени пристигаха
разкаяни и куцайки в амбулаторната палатка, където Гюс и Уес им боядисваха
венците и пръстите на краката в мораво и им даваха очистително, за да го
хвърлят в храстите. Веселото чествуване на празника продължи до късно през
нощта и тишината бе често разбивана от диви, ликуващи викове и ревове на
весели или повръщащи хора. Непрекъснато се чуваха звуци на повръщане,
стенания, смях, поздрави, заплахи, псувни и трясък на разбити в камъни
шишета. В далечината се чуваха мръсни песни. Беше по-лошо от посрещане на
Коледа. По съображения за сигурност Йосарян си легна рано и скоро засънува,
че лети почти неудържимо надолу по някаква безкрайна дървена стълба и
тропа шумно и отсечено с токовете си. После се поразбуди и разбра, че някой
стреля по него с картечница. Измъчено, ужасено стенание се надигна в
гърлото му. Първата му мисъл бе, че Майлоу пак напада ескадрилата: той се
изтърколи от леглото си на пода и легна отдолу, свит на трепереща топка,
като шепнеше молитви, цял облян в студена пот и със сърце, тупащо като
ковашка преса. Не се чуваше шум от самолети. Пиянски, щастлив смях се
носеше някъде отдалеч. „Честита Коледа, честита Коледа!“, викаше весело
познат, тържествуващ глас някъде отвисоко между кратките, отсечени откоси
на картечницата и Йосарян разбра, че неколцина войници, за да си направят
шега, са отишли при някое от укрепените с чували пясък картечни гнезда,
които Майлоу бе поставил по хълмовете след своята бомбардировка на
ескадрилата, като бе назначил свои хора да ги обслужват. Гняв и омраза
избухнаха в гърдите на Йосарян, когато разбра, че е жертва на безотговорна
лудория, която прогони съня му и превърна самия него в скимтяща маса от
човешка плът. Идеше му да стреля, да убива. Беше по-ядосан от когато и да
било друг път, по-ядосан, отколкото в онзи миг, когато бе хванал Макуот за
гърлото и искаше да го удуши. Картечницата отново откри огън. Гласове
крещяха: „Честита Коледа!“, и злорад смях се понесе през мрака надолу по
хълма като ликуващ вик на вещица. По пантофи и комбинезон Йосарян се
втурна навън, за да си отмъсти, стиснал в ръка своя пистолет, 45-ти калибър,
и както тичаше, мушна един пълнител в дръжката му и дръпна затвора, за да
вкара патрон в цевта. Свали предпазителя и бе готов да почне да стреля. Чу
как Нейтли тича подире му, за да го задържи, и го вика по име. Картечницата
пак откри огън от едно черно възвишение над моторния парк. Оранжеви
трасиращи куршуми, подобни на ниско плъзгащи се чертички, обръснаха
покривите на тъмните палатки и едва не прерязаха върховете им. Ревове и
груб смях отново прокънтяха между кратките откоси. Йосарян усещаше как
омразата го гори отвътре като киселина. Излагаха на опасност живота му тия
копелета! Със сляпа, свирепа ярост и решителност той изтича през лагера,
отмина автомобилния парк, тичайки колкото му сили държат, и вече се
изкачваше по хълма, следвайки тясната лъкатушеща пътека, когато Нейтли
най-после го настигна, все още викайки „Йо-Йо! Йо-Йо!“ с умолителен и
разтревожен глас и молейки го да спре. Той сграбчи Йосарян за рамото и се
опита да го задържи. Йосарян се извъртя, изтръгна се от него и зави встрани.
Нейтли пак посегна към него и Йосарян стовари с всичка сила юмрука си
право в деликатното, младо лице на Нейтли, изпсува го и дръпна назад ръка,
за да го удари повторно, но Нейтли бе изохкал и изчезнал — лежеше на
земята, превит надве, покрил с ръце лицето си, и през пръстите му шуртеше
кръв. Йосарян се обърна бързо и се втурна нагоре по пътеката, без да
погледне назад.
Скоро видя картечницата. Две фигури, очертани като силуети,
подскочиха, когато го чуха, и се скриха в нощта с подигравателен смях преди
той да успее да стигне до тях. Закъснял бе. Стъпките им се отдалечиха,
оставяйки кръга от чували с пясък празен и тих в хладната, безветрена лунна
светлина. Той се огледа обезсърчено. Отново предизвикателен смях достигна
до ушите му от голямо разстояние. Наблизо изпращя съчка. Той коленичи,
изпълнен с трепетна възбуда, и се прицели. Чу тихо шумолене на листа, което
идеше от другата страна на чувалите с пясък, и изстреля два куршума бързо
един след друг. Някой му отговори с един изстрел и Йосарян позна гърмежа.
— Дънбар? — извика той.
— Йосарян?
Двамата мъже излязоха от прикритията си и тръгнаха да се срещнат на
открито, уморени и разочаровани, отпуснали надолу пистолетите си. И
двамата леко потръпваха от мразовития въздух и още бяха задъхани от
стремителното тичане по нанагорнището.
— Копелета! — каза Йосарян. — Избягаха.
— Скъсиха ми живота с десет години! — възкликна Дънбар. —
Помислих, че онзи кучи син, Майлоу, пак ни бомбардира. Никога не бях
изпитвал такъв страх. Много бих искал да знам кои бяха тия копелета.
— Сержант Найт е един от тях.
— Хайде да идем да го убием. — На Дънбар му тракаха зъбите. — Няма
право да ни плаши така.
Но Йосарян вече не искаше да убива никого.
— Първо да помогнем на Нейтли. Май че зле го ударих, когато изтичах
нагоре по хълма.
Но Нейтли го нямаше на пътеката, макар че Йосарян откри точно
мястото по опръсканите с кръв камъни. Нямаше го и в палатката; намериха го
едва на другата сутрин, когато постъпиха в болницата като пациенти, след
като научиха, че предишната нощ той е постъпил на лечение заради счупения
си нос. Нейтли засия, изплашен и изненадан, когато те зашляпаха по пантофи
и халати из отделението, следвайки сестра Крамър, която ги заведе до леглата
им. Носът на Нейтли беше покрит с едра гипсова отливка и под двете, му очи
имаше синини. Той се червеше слисано, изпаднал в плахо смущение, и
казваше, че съжалява, когато Йосарян дойде да се извини, загдето го е ударил.
Йосарян се чувствуваше ужасно; едва можеше да гледа смазаното лице на
Нейтли, макар гледката да бе тъй комична, че без малко не прихна да се смее.
На Дънбар бе противна тяхната сантименталност и тримата почувствуваха
облекчение, когато Джоу Гладника се дотътри при тях със сложния си черен
фотоапарат и измислените си симптоми на апандисит, за да бъде по-близо до
Йосарян, та да го снима, когато опипва сестра Дъкет. Но и той като Йосарян бе
скоро разочарован. Сестра Дъкет бе решила да се омъжи за лекар — който и
да е доктор, защото те всички печелеха добре — и не искаше да поеме
никакви рискове в близост с човека, който един ден можеше да й стане
съпруг. Джоу Гладника беше ядосан и неутешим, докато един ден в болницата
се появи свещеникът — последният човек, когото можеха да очакват — в
кафяв кадифен халат, мършав, с лице, светнало като фар, сияещ и ухилен от
такова огромно самодоволство, че не можеше да го прикрие. Свещеникът бе
постъпил в болницата поради болки в сърцето, които докторите смятаха, че се
дължат на газове в корема, и поради напреднал стадий на „уисконсински
чакъл“.
— Какво, по дяволите, е „уисконсински чакъл“? — запита Йосарян.
— Тъкмо това искат да узнаят докторите! — изтърси гордо свещеникът
със смях. Никой дотогава не го беше виждал в такова шеговито настроение,
нито така щастлив. — Уисконсински чакъл! Не съществува такова нещо. Не
разбирате ли? Излъгах ги. Спогодих се с докторите: обещах им да им кажа,
когато уисконсинският чакъл се разнесе, ако ми обещаят, че няма да ми дават
лекарства за тази болест.
Свещеникът бе извършил грях и добре бе направил. Здравият разум му
подсказваше, че лъжата и бягството от дълга са грехове. От друга страна,
всички знаят, че грехът е зло и че от зло не може да се роди добро. Но той се
чувствуваше добре, положително се чувствуваше прекрасно. Следователно
логично беше да заключи, че лъжата и бягството от дълга не могат да бъдат
грехове. В момент на божествена интуиция свещеникът бе открил удобния
защитен механизъм на логичното обяснение и беше въодушевен от
откритието си — истинско чудо. Той бе разбрал, че изобщо не е почти
никакъв фокус да се превърне порокът в добродетел и клеветата в истина,
немощта във въздържание, арогантността в смирение, грабежът във
филантропия, кражбата в чест, богохулството в мъдрост, бруталността в
патриотизъм и садизмът в правосъдие. Всеки би могъл да го направи; не се
изискваше никакъв ум. Изискваше се само да нямаш характер. Живо и с
лекота свещеникът премина през цялата гама на общоприетите категории
безнравственост, докато Нейтли седеше в леглото си зачервен от възбуда,
зашеметен от цялата банда смахнати другари, чийто център бе станал. Беше
поласкан и се боеше, че всеки миг може да се яви някое строго началство и да
ги изхвърли всичките навън като тайфа безделници. Никой обаче не ги
обезпокои. Вечерта, събрани в шумна, жизнерадостна дружина, те отидоха да
видят един тъп холивудски фарс на цветна кинолента и когато, събрани в
шумна, жизнерадостна дружина, се върнаха след тъпия холивудски фарс,
войникът в бяло беше пак в отделението. Дънбар изпищя и примря.
— Върнал се е! — пищеше Дънбар. — Върнал се е! Върнал се е!
Йосарян замръзна на мястото си вцепенен колкото от зловещата
пискливост на Дънбаровия глас, толкова и от познатата бяла болезнена
фигура на войника в бяло, от глава до пети в гипс и марля. Странен, треперещ
звук неволно се изтръгна с клокочене от гърлото му.
— Върнал се е! — изпищя пак Дънбар.
— Върнал се е! — отекна в автоматичен ужас гласът на един бълнуващ
от силна треска болен.
Моментално цялото отделение се превърна в лудница. Тълпи от болни
и ранени хора се разкрещяха бясно и несвързано, започнаха да тичат и да
скачат по пътеките между леглата, сякаш сградата бе в пламъци. Еднокрак
пациент с патерица подскачаше бързо напред-назад, обхванат от безумен
ужас, и викаше:
— Какво има? Какво има? Пожар ли избухна? Пожар ли избухна?
— Върнал се е! — му кресна някой. — Не го ли чу? Върнал се е! Върнал
се е!
— Кой се е върнал? — извика някой друг. — Кой?
— Какво значи това? Какво да правим?
— Пожар ли има?
— Ставай и тичай, дявол да те вземе! Всички да станат и да тичат.
Всички станаха и започнаха да тичат от единия край на отделението до
другия. Един от контраразузнавачите търсеше пистолет да застреля друг
контраразузнавач, който го бе ръгнал с лакът в окото. В залата настъпи хаос.
Трескавият, който бълнуваше от високата температура, скочи на пътеката и
почти събори еднокракия, който случайно сложи облечения с черен каучук
връх на патерицата си върху голия крак на другия и му счупи няколко пръста.
Бълнуващият, който имаше треска и счупени пръсти на краката, се строполи
на пода и заплака; в настъпилата сляпа, отчаяна суматоха другите болни се
въртяха в кръг, препъваха се в него и го ритаха.
— Върнал се е! — продължаваха да мънкат, да мърморят напевно или
да крещят истерично всички, както препускаха напред-назад. — Върнал се е,
върнал се е!
Сестра Крамър внезапно се озова всред тълпата като въртящ се
полицай. Опитваше се да възстанови реда и се обля в сълзи, когато видя, че
никой не я слуша.
— Тихо, моля, тихо — безполезно ги подканяше тя между гръмки
ридания.
Свещеникът, блед като призрак, не разбираше ни най-малко какво
става. Нищо не разбираше и Нейтли, който стоеше близо до Йосарян и се бе
вкопчил в лакътя му. Не разбираше и Джоу Гладника, който подозрително
следеше всичко, стиснал мършавите си юмруци, и с изплашено лице
хвърляше погледи ту на една, ту на друга страна.
— Хей, какво става? — питаше умолително Джоу Гладника. — Какво
става, дявол да го вземе?
— Същият е! — му извика натъртено Дънбар с глас, който се чу ясно над
дрезгавата глъчка. — Не разбираш ли? Същият е!
— Същият е! — чу Йосарян себе си да повтаря като ехо, треперещ от
дълбока, зловеща възбуда, която не можеше да овладее, и следвайки Дънбар,
започна да си пробива път с лакти към леглото на войника в бяло.
— Не се тревожете, момчета — съветваше ги любезно, с несигурна
усмивка ниският патриотичен тексасец. — Няма причина да се вълнувате.
Защо вие всички просто не се успокоите?
— Същият е! — започнаха да шептят, да бъбрят и да викат останалите.
Изведнъж сестра Дъкет също се появи.
— Какво става? — попита тя.
— Върнал се е! — изпищя сестра Крамър и се отпусна на гърдите на
сестра Дъкет. — Върнал се е, върнал се е!
И в действителност беше същият човек. Бе загубил няколко инча на
ръст и бе наддал на тегло, но Йосарян го позна по двете неподвижни ръце и
двата неподвижни, дебели, безполезни крака четирите крайника, изтеглени
почти отвесно нагоре от опнати въжета и дълги оловни тежести, спущащи се
от скрипците над него, и по черната дупка с неравни краища в превръзката
над устата му. Всъщност той почти не се бе изменил. Същата цинкова тръба се
издигаше от твърдата каменна маса над слабините му и същата бистра
течност се изливаше в стъклен буркан на пода. Същата бистра течност капеше
от стъклен буркан, вдигнат на поставка, във вената на лакътя му. Йосарян би
го познал, където и да го видеше. Питаше се кой ли е вътре.
— Вътре няма никой! — изрева ненадейно Дънбар.
Йосарян усети, че сърцето му спря за миг и краката му се подкосиха.
— Какво приказваш? — извика той със страх, зашеметен от
мъчителната, искряща тревога в очите на Дънбар и безумния му вид на див
ужас. — Да не ти е изхвръкнал умът? Какво, дявол да го вземе, искаш да
кажеш? Как така няма никой вътре?
— Откраднали са го — му извика Дънбар. — Отвътре е кухо като
шоколаден войник. Просто са го отмъкнали и са оставили само гипсовите
превръзки.
— Че защо ще направят това?
— Защо правят всичко друго?
— Откраднали са го! — писна някой друг и цялото отделение се
разпищя. — Откраднали са го! Откраднали са го!
— Върнете се на леглата си — увещаваше сестра Дъкет Дънбар и
Йосарян, като леко буташе Йосарян в гърдите. — Моля ви се, върнете се на
леглата си.
— Ти си луд! — кресна сърдито Йосарян на Дънбар. — Какво, по
дяволите, те кара да мислиш така?
— Видял ли го е някой? — попита Дънбар с подигравателна жар.
— Ти си го видяла, нали? — обърна се Йосарян към сестра Дъкет. —
Кажи на Дънбар, че има някой вътре.
— Лейтенант Шмулкър е вътре — каза сестра Дъкет. — Той е целият
обгорен.
— Видяла ли го е?
— Ти го видя, нали?
— Видял го е докторът, който го е превързал.
— Иди да го повикаш, хайде. Кой доктор беше?
Сестра Дъкет се стресна и изохка.
— Ами докторът не е тук! — възкликна тя. — Този пациент ни беше
изпратен от една полева болница.
— Виждаш ли? — извика сестра Крамър. — Вътре няма човек.
— Вътре няма човек! — ревна и Джоу Гладника и затропа с крака по
пода.
Дънбар си проби път през тълпата и разярен скочи на леглото на
войника в бяло, за да се увери лично, като настървено притисна искрящото си
око о разкъсаната черна дупка в черупката от бели превръзки. Той беше още
наведен, втренчил едното си око в неосветената, неподвижна кухина на
устата на войника в бяло, когато докторите и военната полиция изтичаха да
помогнат на Йосарян да го издърпа настрана. Докторите носеха пистолети на
кръста си. Войниците носеха пушки и карабини, с които тикаха и блъскаха
назад тълпата мърморещи пациенти. В залата имаше носилка на колела; за
няколко секунди войникът в бяло бе умело вдигнат от леглото и изнесен
навън. Докторите и военните полицаи минаха през отделението, уверявайки
болните, че всичко е наред.
Сестра Дъкет дръпна Йосарян за ръката и му пошепна крадешком да я
чака в стенния шкаф за метли в коридора. Йосарян се зарадва, когато я чу.
Помисли си, че на сестра Дъкет най-после й се е приискала оная работа, и щом
влязоха в шкафа за метлите, той вдигна полата й, но тя го блъсна назад. Имала
да му съобщи нещо спешно за Дънбар.
— Ще го изчезнат — каза тя.
Йосарян присви очи от недоумение.
— Ще го какво? — попита той изненадан и се изсмя смутено. — Какво
значи това?
— Не знам. Чух ги да говорят зад вратата.
— Кои говореха?
— Не знам. Не можах да ги видя. Само чух да казват, че ще изчезнат
Дънбар.
— Защо ще го изчезнат?
— Не знам.
— Това е безсмислица. Дори е граматически неправилно. Какво, дявол
да го вземе, значи да изчезнат някого?
— Не знам.
— Исусе Христе, голяма помощ ми оказваш!
— Защо се заяждаш с мене? — възнегодува сестра Дъкет обидена и
започна да подсмърча, за да сдържи сълзите си. — Искам да помогна. Не съм
аз виновна, че искат да го изчезнат, нали? Не трябваше да ти казвам.
Йосарян я взе в обятията си и я прегърна с нежна, разкаяна ласкавост.
— Съжалявам — извини се той, целуна почтително бузата й и изтича да
предупреди Дънбар, но не можа никъде да го намери.
35
Борецът Майлоу
Йосарян се молеше за първи път в живота си. Той падна на колене и се
молеше на Нейтли да не се записва вече доброволно за повече полети, след
като е изкарал седемдесет. Вождът Бял Полуовес наистина умря от пневмония
в болницата и Нейтли сега бе поискал да бъде назначен на неговото място. Но
Нейтли просто не искаше да слуша Йосарян.
— Трябва да продължа да летя — настояваше Нейтли неуверено, като
кривеше лице, насилвайки се да се усмихне. — Иначе ще ме изпратят в
Щатите.
— Така ли?
— Не искам да замина, преди да мога да я взема със себе си.
— Толкова ли много значи тя за тебе?
Нейтли кимна обезсърчено.
— Иначе може би никога няма да мога да я видя.
— Тогава поискай да те зачислят в земния персонал — настояваше
Йосарян. — Изкарал си необходимия брой полети и нямаш нужда от парите за
прелетни часове. Защо не поискаш мястото на вожда Бял Полуовес, щом не ти
е непоносимо да работиш с капитан Блак?
Нейтли поклати глава и бузите му потъмняха от плахо съжаление и
покруса.
— Няма да ми го дадат. Говорих с полковник Корн и той ми каза, че
трябва да участвувам в още бойни полети, иначе ще ме изпратят в Щатите.
Йосарян бясно изпсува.
— Това е направо мръсотия.
— Май че и така не е лошо. Извършил съм седемдесет полета, без нищо
да ми се случи. Тъй че ще мога да изкарам още няколко.
— Не предприемай нищо, докато не говоря с един човек — отряза
Йосарян и отиде да потърси помощ от Майлоу, който веднага след това отиде
да поиска помощ от полковник Каткарт — желаеше да бъде включен в
предстоящите бойни полети.
Майлоу бе заслужил много отличия. Той бе летял безстрашно срещу
опасности и критики, като бе продавал на добри цени бензин и сачмени
лагери на Германия, за да изкара добра печалба и да допринесе за
поддържането на равновесие на силите между воюващите страни. Неговото
хладнокръвие под неприятелския огън беше изискано и безкрайно. Предан на
целта, по-предан дори, отколкото изискваше дългът му, той бе повишил
цената на храната в столовете толкова, че всички офицери и войници
трябваше да му дават цялата си заплата, за да ядат. Алтернативата, която им
оставаше, защото имаше алтернатива, разбира се, тъй като Майлоу мразеше
принудата и беше красноречив борец за свободата на хората сами да вземат
решение, беше да гладуват. Когато вълна от вражеска съпротива посрещна
нападението му, той здраво застана на позицията си, без да мисли за
сигурността си, и храбро се позоваваше на закона за търсенето и
предлагането. И когато някой някъде каза „не“, Майлоу отстъпи неохотно,
защищавайки смело дори при отстъплението си историческото право на
свободните хора да плащат толкова, колкото са принудени да плащат, за да си
доставят онова, което им е нужно, за да живеят.
Майлоу бе заловен на местопрестъплението, когато ограбваше
съотечествениците си, и в резултат на това акциите му се повдигнаха както
никога дотогава. Той удържа думата си дори когато един разбунтуван
кокалест майор от Минесота сви устни и поиска своя дял от синдиката, тъй
като Майлоу постоянно повтаряше, че всички имат дял. Майлоу отговори на
предизвикателството, като написа думата „акция“ на първия къс хартия,
който му падна, и му го подаде с презрителен жест на оскърбена добродетел;
така спечели завистта и възхищението на всички, които го познаваха. Той
беше на върха на славата си и полковник Каткарт, който го познаваше и се
възхищаваше от бойното му минало, се учуди от крайно почтителното
смирение, с което Майлоу се представи в щаба на авиогрупата и изложи
фантастичната си молба да му бъдат възложени по-опасни задачи.
— Искате да извършвате повече бойни полети? — ахна полковник
Каткарт. — Защо, дявол да го вземе?
Навел кротко глава, Майлоу отговори със сериозен глас:
— Желая да изпълня дълга си, сър. Моята страна е във война и аз искам
да се бия и да я защищавам, както всички други.
— Но, Майлоу, вие изпълнявате дълга си! — възкликна полковник
Каткарт със смях, който прокънтя весело. — Не знам друг човек, който да е
направил повече, отколкото сте направили вие. Кой им даде да ядат памук с
шоколадова глазура?
Майлоу поклати глава бавно и тъжно.
— Но във време на война не е достатъчно да бъдеш завеждащ стол,
полковник Каткарт.
— Напротив, достатъчно е, Майлоу. Какво ви е прихванало?
— Не, не е достатъчно, господин полковник — възрази Майлоу с малко
по-твърд тон, повдигайки изразително покорните си очи само толкова,
колкото бе нужно да улови погледа на полковник Каткарт. — Някои хора вече
започват да мърморят.
— О, това ли било? Дайте имената им, Майлоу. Дайте ми имената им и аз
ще се погрижа да ги включа във всички опасни полети, които извършва
групата.
— Не, господин полковник, боя се, че са прави — каза Майлоу, като
отново провеси глава. — Изпратен съм на фронта като пилот и трябва да
участвувам в повече бойни полети и да посвещавам по-малко време на
задълженията си като завеждащ стола.
Полковник Каткарт бе изненадан, но готов да съдействува.
— Е, Майлоу, щом наистина смятате така, мисля, че мога да наредя
работите както искате. Колко време сте вече в Европа?
— Единадесет месеца, сър.
— И колко полета сте извършили?
— Пет.
— Пет? — запита полковник Каткарт.
— Пет, сър.
— Пет, а? — Полковник Каткарт потърка замислено бузата си. — Не е
много добре, нали?
— Не е ли? — запита Майлоу с остър, режещ глас, като вдигна очи.
Полковник Каткарт се сви.
— Напротив, много е добре, Майлоу — поправи се бързо той. — Съвсем
не е лошо.
— Не, господин полковник — каза Майлоу с дълга, изпълнена с копнеж
и съжаление въздишка, — не е много добре. Макар че е много великодушно от
ваша страна да казвате, че е добре.
— Но наистина не е лошо, Майлоу. Съвсем не е лошо, като се вземе
предвид целият ваш ценен принос. Пет полета ли казвате? Само пет?
— Само пет, сър.
— Само пет. — За миг полковник Каткарт се почувствува страшно
потиснат: чудеше се какво всъщност мисли Майлоу и дали вече не си е
спечелил лошо име с него. — Пет е много добре, Майлоу — забеляза той с
възторг, съзирайки лъч надежда. И бас държа, че в тия пет не е включен онзи
път, когато ни бомбардирахте.
— Грешите, сър, включен е.
— Тъй ли? — запита полковник Каткарт с леко учудване. Но вие не
летяхте тогава, нали? Доколкото си спомням, вие бяхте в контролната кула с
мен, нали?
— Но това беше мой полет — настоя Майлоу. — Аз го организирах и
използувах мои самолети и припаси. Аз планирах и контролирах цялата
операция.
— О, разбира се, Майлоу, разбира се. Аз не оспорвам това. Само
проверявах броя, за да се уверя, че сте включили всички полети, които трябва
да ви се зачетат. Броите ли и онзи път, когато се договорихме с вас да
бомбардирате моста при Орвието?
— О, не, сър, мисля, че не трябва да го включвам, тъй като бях в Орвието
по това време и направлявах противовъздушния огън.
— Не виждам това да изменя нещата. То все пак беше ваш полет. И
отгоре на всичко дяволски добри попадения, трябва да призная. Не ударихме
моста, но получихме прекрасно събрани попадения. Спомням си, че генерал
Пекъм ги коментираше. Не, Майлоу, настоявам да броите също и полета над
Орвието.
— Щом настоявате, сър…
— Настоявам, Майлоу. Сега чакайте да видим… общият сбор е шест
полета, което е дяволски добре, Майлоу, наистина. Шест полета представлява
увеличение с двадесет на сто само за няколко минути, което съвсем не е лошо,
Майлоу, съвсем не е лошо.
— Много от другите офицери имат по седемдесет полета — изтъкна
Майлоу.
— Но те никога не са произвеждали памучен шоколад, нали? Майлоу,
вие вършите повече, отколкото се изисква от вас.
— Но те печелят всичката слава и възможности за повишение —
настояваше Майлоу така раздразнен, че го избиваше на хленч. — Сър, искам и
аз да участвувам и да се бия както всички други. Затова съм дошъл. И аз искам
да спечеля медали.
— Да, Майлоу, разбира се. Всички желаем да прекараме повече време в
сражение, но хора като вас и мен служат по различен начин. Вижте моята
собствена атестация. — Полковник Каткарт се изсмя неодобрително. — Бас
държа, че, общо взето, хората не знаят, Майлоу, че аз самият имам само четири
полета, нали?
— Не, сър — отвърна Майлоу. — Общоизвестно е, че имате само три
полета и че един от тях беше, когато Арфи по погрешка прелетя с вас над
неприятелска територия на път за Неапол, където вие отивахте, за да си
купите хладилен резервоар за вода на черна борса.
Изчервявайки се от смущение, полковник Каткарт се отказа от по-
нататъшния спор.
— Отлично, Майлоу. Не мога да ви изкажа достатъчно голяма похвала за
това, което искате да извършите. Щом наистина това значи толкова много за
вас, ще наредя на майор Майор да ви включи в следващите шестдесет и
четири въздушни нападения, така че и вие да имате седемдесет полета.
— Благодаря ви, господин полковник, благодаря ви, сър. Вие не си
давате сметка какво значи това.
— Няма защо да ми благодарите, Майлоу. Зная точно какво значи това.
— Не, господин полковник, мисля, че не знаете какво значи това —
изрази остро несъгласието си Майлоу. — Някой ще трябва вместо мен да се
заеме с ръководството на синдиката, и то веднага. Това е доста сложна работа,
а аз мога да бъда свален всеки миг.
Лицето на полковник Каткарт мигновено засия при тази мисъл и той
затърка ръце със скъперническа жар.
— Знаете ли, Майлоу, мисля, че полковник Корн и аз бихме били
склонни да ви облекчим, като поемем това бреме — подхвърли той с
незаинтересован вид, като почти облизваше устни, предусещайки сладостта
на сделката. — Нашият опит с доматчета на черна борса ще ни бъде твърде
полезен. Откъде да почнем?
Майлоу наблюдаваше полковник Каткарт, без да мигне, с ласкав,
простодушен израз.
— Благодаря ви, сър. Много мило от ваша страна. Да почнем с
безсолната диета за генерал Пекъм и диетата без мазнини за генерал
Дрийдъл.
— Чакайте да взема молив. Какво идва след това?
— Кедрите.
— Кедри?
— От Ливан.
— Ливан?
— Купуваме кедри от Ливан, които трябва да се изпратят в
дъскорезницата в Осло, където ще бъдат нарязани. Строителният материал
отива за Кейп Код. С. О. О. — плащане в брой при предаване на стоката. После
имаме граха.
— Граха?
— Който е в открито море. Имаме цели параходи с грах, които плават в
открито море от Атланта до Холандия, за да платим за лалетата, които бяха
изпратени за Женева, за да платим за сиренето, което трябва да отиде във
Виена М. I. Р.
— М. I. Р.?
— Парите на ръка. На Хабсбургите им се клатят краката.
— Майлоу…
— И не забравяйте поцинкованата ламарина на склад във Флинт.
Четири вагона поцинкована ламарина трябва да бъдат изпратени по въздуха
за претопяване в Дамаск по пладне на осемнадесети, условия Р. О. В. Калкута,
два процента, десет дни, Е. О. М. Един месершмит, пълен с коноп, трябва да
пристигне в Белград срещу С-47, полупълен с полупресовани фурми от
Хартум. Използувайте парите от португалската аншоа, която продаваме
обратно в Лисабон, за да платим египетския памук, който ни се връща от
Мамаронек, и за да купите колкото може повече портокали в Испания. Винаги
плащайте в брой за naranjas.
— Naranjas?
— Така наричат портокалите в Испания. И… о, да. Не забравяйте
пилтдаунския човек.
— Пилтдаунския човек?
— Да, пилтдаунския човек. В момента Смитсъновият институт не е в
състояние да плати цената, която искаме за втория пилтдаунски човек, но те
очакват да се помине един богат и любим дарител и…
— Майлоу…
— Франция иска да й изпратим колкото може повече магданоз и аз
мисля, че можем да направим това, понеже ни са нужни франкове за
италианските лири за пфенингите за фурмите, когато се върнат. Също
поръчах огромна пратка балсово дърво от Перу, за да се разпредели
пропорционално между столовете на синдиката.
— Балсово дърво? Какво ще правят столовете с балсовото дърво?
— Хубаво балсово дърво не се намира лесно сега, господин полковник.
Просто сметнах, че не лоша идея да не се пропуща случаят да се купи.
— Предполагам, че не е лоша идея — предположи неуверено полковник
Каткарт с вид на човек, страдащ от морска болест. — Вероятно цената е била
приемлива.
— Цената — каза Майлоу — беше възмутителна, положително
безбожна! Но тъй като го купихме от един от нашите филиали, бяхме доволни
да платим тази цена. Погрижете се за кожите.
— За кошерите?
— За кожите.
— За кожите?
— За кожите. В Буенос Айрес. Трябва да бъдат ощавени.
— Ощавени?
— В Нюфаундланд. И изпратени в Хелзинки N. М. I. Р. преди пролетта.
Във Финландия всичко върви N. М. I. Р., преди да започне пролетното топене
на ледовете.
— Без пари на ръка? — отгатна полковник Каткарт.
— Много добре, господин полковник. Просто имате дарба, сър. После
имаме корк.
— Корк?
— Да се прати в Ню Йорк. Елхи в Делхи, салам в Сиам, пшеница в Ница,
локум в Хартум.
— Майлоу!
— Имаме и въглища в Нюкасъл, сър.
Полковник Каткарт вдигна ръце.
— Спрете, Майлоу! — извика той почти през сълзи. — Няма смисъл. Вие
сте точно като мен: абсолютно необходим. Той блъсна молива настрана и
скочи на крака, вбесен до безумие. — Майлоу, вие не можете да участвувате в
още шестдесет и четири полета. Не можете да участвувате дори в един полет.
Цялата система ще рухне, ако се случи нещо с вас.
Майлоу кимна спокойно с вид на човек, който е доволен, че може да
услужи.
— Сър, забранявате ли ми да участвувам в полети?
— Майлоу, забранявам ви да участвувате в полети — заяви полковник
Каткарт с тон на строг и непреклонен авторитет.
— Това не е честно, сър — каза Майлоу. — А какво ще стане с моята
атестация? Другите печелят всичката слава, медали и реклама. Трябва ли да
бъда онеправдан само защото върша добра работа като завеждащ стол?
— Не, Майлоу, не е честно. Но не виждам какво мога да направя.
— Може би е възможно да наредим някой друг да участвува в полети
вместо мен.
— Може би е възможно да наредим някой друг да участвува в полети
вместо вас — подхвърли полковник Каткарт. — Какво ще кажете за
стачкуващите миньори в Пенсилвания и Западна Вирджиния?
Майлоу поклати глава.
— Много дълго време ще трябва, за да се обучат. Но защо не някои хора
от ескадрилата, сър? В края на краищата аз върша всичко това за тях. Те
трябва да бъдат готови срещу това да направят нещо за мен.
— Но защо не някои хора от ескадрилата, Майлоу?! — възкликна
полковник Каткарт. — В края на краищата вие вършите всичко това за тях. Те
трябва да бъдат готови срещу това да направят нещо за вас.
— Каквото е право, право си е.
— Каквото е право, право си е.
— Те биха могли да се редуват.
— Биха могли да се редуват и участвуват в полети вместо вас, Майлоу.
— Кому ще се зачетат полетите?
— На вас ще се зачетат, Майлоу. И ако някой от хората, които летят
вместо вас, спечели медал, вие получавате медала.
— Кой умира, ако го свалят?
— Е, той умира, разбира се. В края на краищата, Майлоу, каквото е
право, право си е. Има само едно нещо…
— Ще трябва да повишите броя на полетите.
— Може да трябва да повиша броя на полетите и не съм сигурен дали
хората ще ги извършат. Те са още огорчени, задето ги повдигнах на
седемдесет. Ако мога да накарам някой от редовите офицери да извърши
повече полети, останалите вероятно ще се поведат по него.
— Нейтли ще извърши повече полети, сър — каза Майлоу. — Тъкмо
преди малко ми бе казано под най-голяма тайна, че той ще направи всичко,
каквото му се нареди, само за да остане на фронта, защото е влюбен в едно
момиче тук.
— Но Нейтли ще извърши още полети! — заяви полковник Каткарт и
удари длани със звънък, победоносен плясък. — Да, Нейтли ще лети още. И
този път наистина ще повиша полетите направо на осемдесет, та наистина да
смая генерал Дрийдъл. И това е много добър начин пак да пратя в сражение
този гаден плъх Йосарян, където той може да бъде убит.
— Йосарян?
Трепет на дълбока тревога мина по простосърдечните, грубовати черти
на Майлоу и той замислено почеса края на червеникавокестенявите си
мустаци.
— Да, Йосарян. Чувам, че той обикалял наоколо и разправял, че е
изкарал полетите си и че за него войната била свършила. Е, може да е изкарал
полетите си. Но не е изкарал вашите полети, нали? Ха-ха, хубава изненада му
се готви.
— Сър, Йосарян е мой приятел — възрази Майлоу. — Никак не ми се
иска да бъда отговорен, че съм направил нещо, което може да го прати отново
в сражение. Дължа много на Йосарян. Няма ли начин да направим изключение
за него?
— О, не, Майлоу — изкудкудяка сентенциозно полковник Каткарт,
възмутен от такова предложение. — Никога не трябва да
облагодетелствуваме никого. Винаги трябва да се отнасяме еднакво към
всички.
— Бих дал за Йосарян всичко, което притежавам — упорствуваше бойко
Майлоу в полза на Йосарян. — Но тъй като не притежавам нищо, не мога да му
дам нищо, нали? И така, той ще трябва да опита щастието си както и всички
други, нали?
— Каквото е право, право си е, Майлоу.
— Да, сър, каквото е право, право си е — съгласи се Майлоу. — Йосарян
не е по-добър от другите и той няма никакво право да очаква особени
привилегии, нали?
— Да, Майлоу. Каквото е право, право си е.
И Йосарян нямаше време да се спаси, когато късно следобед същия ден
полковник Каткарт издаде заповедта си, че броят на полетите се повишава,
нямаше време да разубеди Нейтли да не лети повече, нито дори да се наговаря
пак с Добз да убият полковник Каткарт, тъй като тревогата бе дадена
внезапно призори на следващия ден и летците бяха накарани бързо да се
качат в камионите и откарани с най-голяма бързина в бараката за
инструктаж, а оттам на летището, където раздрънканите цистерни още
помпаха бензин в резервоарите на самолетите и подтичващите групи
механици работеха с най-голяма бързина, за да вкарат
петстотинкилограмовите фугасни бомби в бомбовместилищата. Всички
тичаха, докато цистерните свършиха работата си, и моторите бяха запалени,
за да се загряват.
Разузнаването бе донесло, че един тежко повреден италиански
кръстосвач, който бил на сух док в Ла Специя, щял същата сутрин да бъде
изтеглен с влекачи във фарватера при входа на пристанището и потопен там,
за да не могат съюзните армии да използуват удобствата на дълбокото
пристанище, когато превземат града. По изключение един доклад на военното
разузнаване се оказа точен. Дългият кораб беше изминал половината път до
входа на пристанището, когато те долетяха от запад и го разкъсаха на две с
преки попадения от всяко звено; това изпълни всички с вълни от страшно
гъделичкаща колективна гордост, докато се озоваха всред прегради от флак.
Стрелбата идеше от оръдия, поставени на всяка извивка на огромната
подкова от планини, заграждаща залива под тях. Дори Хавърмайър прибягна
до най-бесните възможни маневри, когато видя грамадното разстояние, което
трябваше да измине, за да се изплъзне от огъня, а Добз, който държеше
контролния лост и караше самолета на зигзаг, направи зиг вместо заг, блъсна
се в съседния самолет и отхапа опашката му. Крилото му се отчупи от
основата, самолетът полетя надолу като камък и почти мигновено изчезна от
погледа на всички. Нямаше пламък, нито дим, нито най-малкия необичаен
шум. Другото крило се завъртя мощно като перка на бетонобъркачка, докато
самолетът падаше отвесно с носа надолу в права линия с все по-голяма
скорост. Заби се във водата, която, разпенена от удара, се отвори като бяла
водна лилия върху тъмносиньото море и плисна обратно като гейзер от
ябълковозелени мехури, когато самолетът потъна. Всичко свърши за няколко
секунди. Не се показаха никакви парашути. А в другия самолет Нейтли бе
също убит.
36
Избата
Смъртта на Нейтли едва не уби свещеника. Военният свещеник Шипман
седеше в палатката си, сложил очилата си за четене, и се занимаваше с
книжата си, когато телефонът иззвъня и от летището му съобщиха за
сблъскването на двата самолета във въздуха. Стомахът му мигновено се сви.
Когато сложи слушалката обратно, ръката му трепереше. Другата му ръка
също се разтрепера. Катастрофата беше огромна, умът му просто не можеше
да я възприеме. Дванадесет души убити — какво страхотно нещо, колко
ужасно! Уплахата му растеше. Инстинктивно се помоли Йосарян, Нейтли,
Джоу Гладника и другите му приятели да не са между жертвите, после,
разкаян, се упрекна, тъй като да се моли за техния живот, означаваше да се
моли за смъртта на младежи, които дори не познаваше. Беше вече много
късно да се моли, но това беше единственото, което знаеше да прави. Сърцето
му тупаше силно с шум, който сякаш идваше извън него, и той разбра, че
никога вече няма да седне на зъболекарски стол, няма да зърне хирургически
инструмент, няма да присъствува на автомобилна катастрофа или да чуе
крясък нощем, без да изпита същото бурно сърцебиене и същия страх, че
може да умре. Никога няма да види юмручен бой, без да се страхува, че ще
припадне и ще си разбие черепа на тротоара, или ще получи смъртоносен
разрив на сърцето, или мозъчен кръвоизлив. Питаше се дали някога ще види
отново жена си и трите си малки деца. Питаше се дали изобщо трябва да види
отново жена си, след като капитан Блак му бе внушил силни съмнения във
верността и характера на жените. Имаше толкова много мъже, мислеше си
той, които биха могли да се окажат по-задоволителни сексуално от него. Сега,
когато мислеше за смърт, винаги мислеше за жена си, а когато мислеше за
жена си, винаги мислеше, че ще я загуби.
След минута свещеникът се почувства достатъчно силен, за да стане и
отиде с мрачна неохота до съседната палатка при сержант Хуиткоум.
Тръгнаха с джипа на сержант Хуиткоум. Свещеникът стисна ръцете си в
юмруци, за да не треперят, както лежаха в скута му. Стискаше зъби и се
мъчеше да не слуша как сержант Хуиткоум с ликуващо чуруликане коментира
трагичното събитие. Дванадесет убити значеше дванадесет клиширани
съболезнователни писма, които могат да бъдат изпратени наведнъж на
роднините им, с подписа на полковник Каткарт, и това даваше на сержант
Хуиткоум надежда, че ще може да прокара в „Сатърди Ивнинг Поуст“ статия за
полковник Каткарт навреме, за да излезе във великденския брой.
На летището царуваше тежко мълчание; като безмилостно, нелепо
заклинание то сковаваше всяко движение и държеше в плен единствените
същества, които биха могли да го нарушат. Свещеникът беше обзет от
някакво чувство на страхопочитание. Никога до тогава не бе усещал такава
дълбока, ужасяваща тишина. Почти двеста души, уморени, измъчени, унили,
събрани в мрачна, неподвижна маса, стояха, държейки сгънатите си
парашути, пред бараката за инструктаж с безсмислено втренчени очи и
извили глави под различни ъгли, зашеметени и подтиснати. Сякаш не
желаеха да си отидат, сякаш не можеха да се движат. Свещеникът отчетливо и
остро възприемаше лекия шум, който правеха стъпките му, докато се
приближаваше. Очите му бързо, трескаво търсеха през неподвижния
лабиринт от отпуснати фигури. Най-сетне с огромна радост зърна Йосарян, но
миг след това бавно разтвори уста, обхванат от непоносим ужас, когато
забеляза Йосаряновия изразителен, унил, мрачен вид — изглеждаше упоен от
дълбоко отчаяние. Веднага разбра, че Нейтли е мъртъв, и пронизан от остра
болка, отблъсна тази мисъл, разтърсвайки глава с негодуваща и умолителна
гримаса. Ударът го вцепени. Ридание се изтръгна от гърдите му. Краката му
останаха без кръв, стори му се, че ще падне. Нейтли беше мъртъв. Всяка
надежда, че може би греши, бе разбита от звука на името на Нейтли — то сега
се отделяше все по-ясно от почти недоловимия ромон на шепнещи гласове, за
които той внезапно си даде сметка. Нейтли беше мъртъв; момчето е било
убито. Скимтящ звук се надигна в гърлото на свещеника и челюстта му се
разтрепера. Очите му се напълниха със сълзи, той плачеше. Тръгна на пръсти
към Йосарян, за да оплаква мъртвия с него и да сподели безмълвната му
скръб. В този миг една ръка сграбчи грубо лакътя му и рязък глас запита:
— Свещеник Шипман?
Той се обърна изненадано и се озова пред дебел, бояк полковник с
голяма глава, мустаци и гладка румена кожа. Никога преди не бе виждал този
човек.
— Да. Какво има?
Пръстите така стискаха ръката му, че свещеникът усети силна болка и
напразно се опита да се отскубне.
— Елате с мен.
Свещеникът се отдръпна назад уплашен и смутен.
— Къде? Защо? Кой сте вие изобщо?
— Най-добре ще направите да тръгнете с нас, отче — каза напевно с
почтително тъжен глас един мършав, майор с лице на ястреб. — Ние сме
служебни лица. Искаме да зададем някои въпроси.
— Какви въпроси? Какво има?
— Нали вие сте свещеник Шипман? — запита дебелият полковник.
— Този е — отговори сержант Хуиткоум.
— Вървете с тях — извика капитан Блак на свещеника с враждебен и
презрително-подигравателен тон. — Ако си знаете интереса, ще влезете в
колата.
Няколко чифта ръце непротивостоимо теглеха свещеника. Искаше да
извика за помощ към Йосарян, но той беше твърде далече, за да го чуе. Някои
от хората, които бяха наблизо, започнаха да го гледат с нарастващо
любопитство. Свещеникът обърна настрани лице, пламнал от срам, и се
остави да го вкарат в задната част на щабната кола, където го поставиха да
седне между тлъстия полковник с едрото, червено лице и кокалестия, мазен,
унил майор. Той автоматично протегна ръце, питайки се за миг дали не искат
да му сложат белезници. Един друг офицер беше вече седнал на предното
място. Висок войник от военната полиция със свирка на врата и бял шлем на
главата седна зад кормилото. Свещеникът не посмя да вдигне очи, докато
затворената кола не излезе с люшкане от летището и бързо въртящите се
колела не застенаха по неравния асфалтиран път.
— Къде ме карате? — запита той с глас, премалял от страх и чувство за
виновност, все още със сведени очи. Мина му през ума, че го задържат, защото
е виновен за самолетната злополука и смъртта на Нейтли. — Какво съм
направил?
— Я си затваряй мръсната уста. Ние ще задаваме въпроси, а не ти —
каза полковникът.
— Не му говорете така — каза майорът. — Не е необходимо да се
проявява неуважение.
— Тогава ти му кажи да си затваря мръсната уста, защото ние ще
задаваме, въпроси, а не той.
— Отче, моля ви се, затваряйте си мръсната уста, защото ние ще
задаваме въпроси, а не вие — подкани го съчувствено майорът. — Ще бъде по-
добре за вас.
— Не е нужно да ми казвате „отче“ — каза свещеникът. — Аз не съм
католик.
— И аз не съм католик — каза майорът. — Просто защото съм много
набожен човек, обичам да казвам „отче“ на всички свещеници.
— Той дори не вярва, че има атеисти в окопите — присмя му се
полковникът и смушка свойски свещеника в ребрата. — Хайде, господин
свещеник, кажете му. Има ли атеисти в окопите?
— Не знам, сър — отвърна свещеникът. — Никога не съм бил в окоп.
Офицерът, който седеше отпред, бързо извъртя глава със заядлив израз.
— Никога не сте били и в отвъдния свят, нали? Но знаете, че има
отвъден свят, нали?
— Или не знаете? — запита полковникът.
— Много тежко престъпление сте извършили, отче — каза майорът.
— Какво престъпление?
— Още не знаем — каза полковникът. — Но ще открием. И сме сигурни,
че е много тежко.
При щаба на авиогрупата колата се отби от пътя, изскърцвайки с гуми и
намалявайки малко скоростта, заобиколи паркинга и спря зад сградата.
Тримата офицери и свещеникът слязоха. Вървейки един след друг, те го
заведоха по една разклатена дървена стълба в избата и го вкараха във влажна,
мрачна стая с нисък циментов таван и неизмазани каменни стени. Във всички
ъгли имаше паяжини. Огромна стоножка притича през стаята да се скрие зад
водопроводната тръба. Сложиха свещеника да седне на нетапициран стол с
права облегалка, който стоеше зад малка, гола маса.
— Моля, настанете се удобно, господин свещеник — покани го сърдечно
полковникът, като запали един ослепителен прожектор и го насочи право в
лицето на свещеника. Остави на масата два месингови бокса и кутия кибрит.
— Отпуснете се.
Очите на свещеника изскочиха невероятно от орбитите си. Зъбите му
тракаха и той усети, че крайниците му съвсем изнемощяват. Беше безсилен.
Можеха да правят каквото искат с него, даде си сметка той. Тези брутални
хора могат да го пребият още тук, в избата, и никой няма да се намеси да го
спаси освен може би набожния и симпатичен майор с остри черти, който
завъртя крана на умивалника, оставяйки го да капе шумно, и се върна при
масата, за да сложи парче тежък гумен маркуч до месинговите боксове.
— Всичко ще бъде наред, господин свещеник — каза насърчително
майорът. — Няма от какво да се страхувате, ако не сте виновен. От какво се
боите? Не сте виновен, нали?
— Обаче той е виновен — обади се полковникът. — Ужасно е виновен.
— Виновен в какво? — изрече умолително свещеникът, който се
чувствуваше все по-слисан и не знаеше към кого от тримата офицери да се
обърне за милост. Третият офицер не носеше никакви отличителни знаци и се
спотайваше мълчаливо встрани. — Какво съм направил?
— Това именно ще открием сега — отговори полковникът и бутна един
бележник и молив през масата. — Напишете си името, моля. Със собствения си
почерк.
— Със собствения си почерк?
— Точно така. Къде да е на страницата. — Когато свещеникът се
подписа, полковникът взе бележника и го постави редом с лист хартия, който
бе извадил от някаква папка. — Виждаш ли? — каза той на майора, който бе
дошъл до него и тържествено надзърташе през рамото му.
— Не е същият почерк — съгласи се майорът.
— Казах ти, че той го е направил.
— Какво съм направил?
— Господин свещеник, това е голям удар за мен — каза майорът с
обвинителен, дълбоко нажален тон.
— Кое е голям удар?
— Нямам думи да ви кажа колко съм разочарован от вас.
— Защо? — настояваше крайно възбудено свещеникът. — Какво съм
направил?
— Ей затова — отвърна майорът с израз на разочарование и
отвращение, като захвърли на масата бележника, на който свещеникът беше
написал името си. — Това не е вашият почерк.
Свещеникът премигна от смайване.
— Но разбира се, че е моят почерк.
— Не, не е вашият почерк, господин свещеник. Пак лъжете.
— Но аз току-що го написах! — извика свещеникът вбесен. — Вие
видяхте, че го пиша.
— Тъкмо там е работата — отговори майорът с горчивина. — Видях, че
го пишете. Не можете да отречете, че сте го написали. Човек, който лъже за
собствения си почерк, ще лъже за всичко.
— Но кой лъже за собствения ми почерк? — попита свещеникът,
забравяйки страха си в прилив на гняв и възмущение, които внезапно се
надигнаха в гърдите му. — Да не сте полудели или що? За какво говорите вие
двамата?
— Искахме от вас да напишете името си със собствения си почерк. А вие
не го написахте.
— Разбира се, че го написах. С чий почерк съм го написал, ако не с моя
собствен?
— С чужд почерк.
— Чий почерк?
— Тъкмо това ще открием сега — заплаши го полковникът.
— Говорете, господин свещеник.
Свещеникът гледаше ту единия, ту другия, съмнение и истерия се
надигаха у него.
— Това е моят почерк — твърдеше той страстно. — Какво друго е мой
почерк, ако не това.
— Ето какво — отговори полковникът. И с твърде високомерен вид той
подхвърли на масата фотокопие от военно писмо, преснето от микрофилм, в
което всичко бе зачеркнато освен обръщението „Мила Мери“ и на което
цензуриращият офицер бе написал „Копнея неутешимо за теб. Р. О. Шипман,
военен свещеник, Армия на Съединените щати“. Полковникът се усмихна
презрително, наблюдавайки как лицето на свещеника става вишневочервено.
— Е, господин свещеник? Знаете ли кой е написал това?
Свещеникът помисли няколко секунди, преди да отговори; беше познал
Йосаряновия почерк.
— Не.
— Можете да четете, нали — настояваше язвително полковникът. —
Който го е писал, е сложил името си.
— Моето име е написано тук.
— Значи вие сте го писали.
— Не съм го писал аз. Пък и това не е моят почерк.
— Тогава сте се подписали с чужд почерк — възрази полковникът, като
вдигна рамене. — Само това значи.
— О, смешна работа! — изкрещя свещеникът, внезапно загубвайки
всяко търпение. Страшно разярен, той скочи на крака със стиснати юмруци. —
Няма повече да търпя това! Чувате ли? Дванадесет души бяха току-що убити и
аз нямам време за тия глупави въпроси. Нямате никакво право да ме държите
тук и аз няма вече да понасям това.
Без да каже дума, полковникът го блъсна силно в гърдите и го свали
обратно на стола. Внезапно свещеникът отново се почувствува слаб и много
уплашен. Майорът грабна гумения маркуч и започна заканително да пляска с
него по разтворената си длан. Полковникът вдигна кибритената кутия,
извади една клечка и я опря в драскалото, очаквайки със заплашителен
поглед някакъв нов признак на непокорство у свещеника. Свещеникът беше
блед и тъй вцепенен, че не можеше да пошавне. Най-после ярката светлина на
прожектора го накара да се обърне настрани; шумът от капещата вода от
крана стана по-силен и непоносимо го дразнеше. Искаше да му кажат какво
искат, за да може да признае. Чакаше напрегнато, когато по знак, даден от
полковника, третият офицер тръгна бавно от стената и седна на масата, на
няколко инча от свещеника.
Лицето му бе безизразно, очите проницателни и студени.
— Угаси светлината — каза той през рамо с нисък, спокоен глас. —
Много ме дразни.
Свещеникът му благодари с лека усмивка.
— Благодаря, сър. И този капещ кран, моля ви.
— Оставете крана — каза офицерът. — Той не ми пречи. Издърпа малко
крачолите на панталона си, сякаш за да не развали острите им ръбове. —
Господин свещеник — попита той небрежно, — от какво изповедание сте?
— Анабаптист съм, сър.
— Това е доста подозрителна религия, нали?
— Подозрителна? — запита свещеникът с невинно изумление. — Защо,
сър?
— Ами аз не зная нищо за нея. Ще признаете това, нали? Това не я ли
прави доста подозрителна?
— Не знам, сър — отговори дипломатично свещеникът, заеквайки
смутено. Липсата на отличителни знаци го объркваше и той дори не беше
сигурен дали трябва да го нарича „сър“. Кой е той? И какво право има да го
разпитва?
— Господин свещеник, аз съм учил някога латински. Смятам, че е честно
да ви предупредя, преди да ви задам следващия въпрос. Не значи ли думата
анабаптист просто, че вие не сте баптист?
— О, не, сър. Значи много повече от това.
— Баптист ли сте?
— Не, сър.
— Значи не сте баптист, нали?
— Моля?
— Не виждам защо се препирате с мен по този въпрос. Вече си
признахте. Сега, господин свещеник, това, дето твърдите, че не сте баптист, не
ни казва наистина нищо за това, което сте, нали? Вие може да сте каквото и да
е или който и да е. — Той леко се наведе напред и в държането му пролича
нещо хитро и знаменателно. — Вие бихте могли да бъдете дори Уошингтън
Ървинг, нали? — добави той.
— Уошингтън Ървинг — повтори изненадано свещеникът.
— Хайде, Уошингтън — намеси се раздразнено снажният полковник, —
защо не си признаете всичко? Ние знаем, че сте откраднали едно доматче.
След миг свещеникът се съвзе от изненадата и се закикоти облекчено.
— О, това ли било! — възкликна той… — Сега почвам да разбирам. Аз не
съм откраднал този домат, сър. Полковник Каткарт ми го даде. Можете да го
питате, ако не ми вярвате.
Една врата се отвори в другия край на стаята и полковник Каткарт
влезе в избата, сякаш изскочи от някакъв долап в стената.
— Здравейте, господин полковник. Господин полковник, той твърди, че
вие сте му дали онзи домат. Дадохте ли му го?
— Защо ще му давам домат? — отговори полковник Каткарт.
— Благодаря ви, господин полковник. Това е всичко.
— Приятно ми беше, господин полковник — отвърна полковник
Каткарт и излезе от избата, като затвори вратата след себе си.
— Е, господин свещеник? Какво ще кажете сега?
— Даде ми го! — изсъска свещеникът с шепот, който беше
едновременно и пламенен, и боязлив. — Той ми го даде!
— Да не би да наричате един висш офицер лъжец, господин свещеник?
Защо един висш офицер ще ви дава домат? Затова ли сте се опитали да го
дадете на сержант Хуиткоум? Защото този домат е бил горещ?
— Не, не, не — протестираше свещеникът, като се питаше отчаяно защо
не могат да го разберат. — Предложих го на сержант Хуиткоум, защото не го
исках.
— Защо сте го откраднали от полковник Каткарт, щом не сте го искали?
— Не съм го откраднал от полковник Каткарт.
— Тогава защо сте толкова виновен, щом не сте го откраднали?
— Аз не съм виновен.
— Тогава защо ще ви разпитваме, щом не сте виновен?
— О, не зная — изпъшка свещеникът, като кършеше пръсти в скута си и
клатеше наведената си угрижена глава. — Не зная.
— Той си мисли, че имаме време за губене — изсумтя майорът.
— Господин свещеник — поде, без да бърза, офицерът, който не носеше
отличителни знаци, като вдигна един жълт, изписан на пишеща машина лист
от отворената папка, — тук има декларация, подписана от полковник Каткарт,
който твърди, че вие сте откраднали този домат от него. — Той постави листа
върху папката с изписаната страна отдолу и взе втори лист от нея. — А тук
имаме нотариална клетвена декларация от сержант Хуиткоум, в която той
заявява, че разбрал, че доматът е откраднат, от начина, по който вие сте се
опитвали да му го натрапите.
— Кълна се в Бога, не съм го откраднал — молеше се свещеникът почти
през сълзи, изпълнен с тревога. — Давам свещена дума, че това не беше
откраднат домат.
— Господин свещеник, вярвате ли в Бога?
— Да, сър, разбира се, че вярвам.
— Странно, господин свещеник — каза офицерът, като извади от
папката друг жълт, изписан на пишеща машина лист, — защото в ръцете си
имам друга декларация от полковник Каткарт, в която той заявява под
клетва, че вие сте се отказали да сътрудничите с него, за да се уреди четенето
на молитви в бараката за инструктаж преди всеки боен полет.
За миг свещеникът погледна озадачено, но веднага след това бързо си
припомни и кимна.
— О, това е съвсем вярно, сър — обясни охотно той. — Полковник
Каткарт сам се отказа от идеята си, щом си даде сметка, че и войниците се
молят на същия бог като офицерите.
— Отказал ли се е? — възкликна офицерът недоверчиво.
— Какви глупости! — заяви червендалестият полковник и рязко се
извъртя настрани с достойнство и досада.
— Да не би да очаква, че ще повярваме това? — извика с недоверие
майорът.
Офицерът без отличителни знаци се захили кисело.
— Не прекалявате ли, господин свещеник — запита той със
снизходителна и враждебна усмивка.
— Но, сър, това е истината! Кълна се, че е истина!
— Не виждам какво значение има дали е така, или не — каза офицерът
равнодушно и пак протегна ръка настрана към отворената папка, пълна с
книжа. — Господин свещеник, казахте ли, че вярвате в Бога, в отговор на
въпроса ми? Не си спомням.
— Да, сър, така казах, сър. Аз наистина вярвам в Бога.
— Тогава това е наистина много странно, господин свещеник, аз имам
тук друга клетвена декларация от полковник Каткарт, който заявява, че вие
някога сте му казали, че атеизмът не е противозаконен. Спомняте ли си да сте
правили пред някого подобно изявление?
Свещеникът кимна без никакво колебание, чувствувайки се сега на
здрава почва.
— Да, сър, казвал съм такова нещо. Казах го, защото е вярно. Атеизмът
не е противозаконен.
— Но това още не ви дава основание да го казвате, господин свещеник
— смъмри го хапливо офицерът, като се намръщи и взе друг изписан на
пишеща машина лист от папката. — А тук имаме още една клетвена
декларация от сержант Хуиткоум, който казва, че сте се противопоставяли на
плана му да се изпращат съболезнователни писма с подписа на полковник
Каткарт до близките на убити или ранени в сражение. Вярно ли е това?
— Да, сър, противопоставях се — отговори свещеникът. — И се гордея с
това. Тези писма са неискрени и нечестни. Единствената им цел е да донесат
слава на полковник Каткарт.
— Че какво от това? — възрази офицерът. — Те все пак са утеха и
облекчение за семействата, които ги получават, нали? Господин свещеник, аз
просто не мога да разбера насоката на вашите разсъждения.
Свещеникът бе притиснат о стената и не можеше да намери отговор.
Наведе глава, езикът му се върза, чувствуваше се крайно наивен.
Червендалестият дебел полковник пристъпи напред, вдъхновен от нова
мисъл.
— Защо не му пръснем черепа на този идиот? — подхвърли той с
истински възторг.
— Да, можем да му пръснем черепа, нали? — съгласи се майорът с лице
на ястреб. — Той е само анабаптист.
— Не, трябва първо да го признаем за виновен — предупреди ги
офицерът без отличителни знаци, като вдигна вяло ръка да ги спре. Той се
плъзна по масата, стъпи на пода и застана срещу свещеника, като постави
двете си длани на масата. Изразът на лицето му беше мрачен и много строг,
прям и заплашителен. — Господин свещеник — заяви той със заповедническа
твърдост. — Ние ви обвиняваме официално, че сте Уошингтън Ървинг и че
сте си позволявали капризни и непозволени волности при цензурирането на
писма на офицери и войници. Признавате ли се за виновен, или не?
— Не се признавам за виновен, сър.
Свещеникът облиза засъхналите си устни със засъхналия си език и
седнал на ръба на стола, с опънати нерви, се наведе напред.
— Виновен е — каза полковникът.
— Виновен е — каза майорът.
— Значи е виновен — забеляза офицерът без отличителни знаци и
написа нещо на един лист в папката. — Господин свещеник — продължи той,
като вдигна глава, — ние ви обвиняваме също в престъпления и нарушения,
за които още не знаем. Признавате ли се за виновен, или не?
— Не знам, сър. Как мога да кажа, щом не ми съобщавате какви са тези
престъпления?
— Как можем да ги съобщим, щом сами не знаем.
— Виновен е — реши полковникът.
— Разбира се, че е виновен — съгласи се майорът. — Щом са негови
престъпления и нарушения, той трябва да ги е извършил.
— Значи е виновен — каза напевно офицерът без отличителни знаци и
отиде към стената. — Той е изцяло ваш, господин полковник.
— Благодаря ви — похвали го полковникът. — Добра работа свършихте.
— Обърна се към свещеника и каза: — Окей, господин свещеник, край.
Вървете на разходка. Свещеникът не го разбра.
— Какво искате да направя?
— Тръгвайте, разкарайте се, казах ви! — изрева полковникът, като
сърдито метна пръст през рамо. — Махайте се оттук, дявол да ви вземе!
Свещеникът беше поразен от тези думи и войнствения им тон. За свое
голямо учудване и смущение той се почувствува разочарован, че го
освобождават.
— Няма ли да ме накажете? — запита той изненадано и заядливо.
— Съвършено сте прав, дявол да го вземе, разбира се, че ще ви накажем.
Но няма да ви оставим да се навъртате тук, докато решаваме как и кога да ви
накажем. Затова тръгвайте, хайде, поемайте пътя.
Свещеникът стана нерешително и пристъпи няколко крачки към
вратата.
— Свободен ли съм да си отида?
— Засега сте свободен. Но не се опитвайте да напуснете острова. Имаме
личния ви номер, господин свещеник. Знайте, че ви следим денонощно.
Немислимо беше, че ще го пуснат да си отиде. Свещеникът вървеше
предпазливо към изхода, очаквайки всеки момент някой властен глас да му
заповяда да се върне или да бъде спрян на място от тежък удар по рамото или
по главата. Не направиха нищо да го спрат. Намери пътя си през тъмните,
влажни коридори със застоял въздух и излезе на стълбите. Олюляваше се и се
задъхваше, когато се изкачи и се озова на чист въздух. В момента, в който се
почувствува на свобода, чувство на съкрушително оскърбление завладя
цялото му същество. Беше разярен, по-разярен от ужасите, преживени този
ден, отколкото когато и да било през живота си. Премина бързо през
обширния, кънтящ хол на зданието, обзет от парещо, отмъстително
негодувание. Няма вече да търпи, си каза той, просто вече няма да търпи това.
Когато стигна до входа, зърна полковник Корн, който ситнеше нагоре по
широкото стълбище, и се зарадва на щастливата случайност. Пое си дълбоко
дъх, за да се стегне, и храбро тръгна напред да го пресрещне.
— Господин полковник, няма вече да търпя това — заяви той с буйна
решителност и обезсърчен видя как полковник Корн продължи да се изкачва
с малки, бързи стъпки по стълбите, без дори да го забележи.
— Полковник Корн!
Тантурестата, отпусната фигура на висшия офицер се спря, обърна се и
бавно заситни надолу.
— Какво има, господин свещеник?
— Полковник Корн, искам да говоря с вас за тазсутрешната злополука.
Това беше нещо ужасно, ужасно!
Полковник Корн помълча един миг, гледайки свещеника, и искрица на
цинична веселост блесна в очите му.
— Да, господин свещеник, разбира се, ужасно беше — каза той най-
после. — Не знам как ще докладваме случая, без да се изложим.
— Не ме интересува това — смъмри го твърдо свещеникът без никакъв
страх. — Някои от тези дванадесет души бяха вече изкарали седемдесетте си
полета.
Полковник Корн се изсмя.
— Щеше ли да бъде по-малко трагично, ако те всички бяха нови хора? —
запита той язвително.
Свещеникът пак бе поставен натясно. Като че ли на всяка стъпка се
сблъскваше с тази неморална логика, която го объркваше. Когато продължи,
той беше вече по-малко уверен в себе си и гласът му трепереше:
— Сър, просто несправедливо е да се карат хората от тази авиогрупа да
извършват по осемдесет полета, когато в другите групи летците се връщат в
Щатите след петдесет и пет.
— Ще проучим този въпрос — каза полковник Корн отегчено и без да
прояви интерес, си тръгна. — Adios padre!
— Какво значи това? — извика настойчиво свещеникът с писклив глас.
Полковник Корн се спря, лицето му доби неприятен израз и той слезе
едно стъпало по-надолу.
— Това значи, че ще помислим по този въпрос, padre — отговори той
хапливо и презрително. — Нали не бихте искали да свършим нещо, без да го
обмислим?
— Не, сър, струва ми се, че не бих искал. Но вие вече сте мислили, нали?
— Да, padre, мислихме. И за да ви зарадваме, ще мислим още и вие ще
бъдете първият, комуто ще кажем, щом стигнем до някакво решение. А сега
adios.
Полковник Корн се обърна бързо и изтича нагоре по стълбите.
— Полковник Корн! — извика свещеникът така, че полковникът се спря
отново.
Той извърна бавно глава към свещеника с навъсен и нетърпелив израз.
Думите бликнаха като буен поток от устата на свещеника:
— Сър, моля ви да ми разрешите да отнеса въпроса до генерал Дрийдъл.
Искам да предява протеста си в щаба на авиокрилото.
Дебелите, тъмни бузи на полковник Корн се издуха неочаквано от
напиращ смях и мина един миг, преди той да отговори.
— Много добре, padre — отговори той със злорада веселост, като се
мъчеше да изопне чертите на лицето си. — Давам ви разрешение да говорите
с генерал Дрийдъл.
— Благодаря ви, сър. Честно е, струва ми се, обаче да ви предупредя:
смятам, че имам известно влияние пред генерал Дрийдъл.
— Много любезно от ваша страна да ме предупредите, padre. И аз
смятам, че е честно да ви предупредя, че няма да намерите генерал Дрийдъл в
щаба на авиокрилото. — Полковник Корн се захили лукаво и после избухна в
тържествуващ смях. — Генерал Дрийдъл изхвърча, padre, и генерал Пекъм му
седна на мястото. Имаме нов командир на авиокрилото.
Свещеникът беше зашеметен.
— Генерал Пекъм!
— Точно така, господин свещеник. Имате ли влияние пред него?
— О, аз дори не познавам генерал Пекъм — възнегодува жаловито
свещеникът.
Полковник Корн пак се разсмя.
— Много лошо, господин свещеник, защото полковник Каткарт го
познава много добре. — Полковник Корн се кикоти непрекъснато с
тържествуваща наслада няколко секунди и после рязко спря. — Впрочем,
padre — каза той със строг предупредителен глас, мушкайки свещеника с
пръст в ребрата, — край на играта между вас и доктор Стъбз. Много добре
знаем, че той ви е пратил да се оплаквате тук.
— Доктор Стъбз? — Свещеникът, смаян, разтърси глава в знак на
протест. Не съм и виждал доктор Стъбз, господин полковник. Бях доведен тук
от трима непознати офицери, които без никакво право ме откараха в избата
да ме разпитват и оскърбяват.
Полковник Корн пак мушна свещеника в ребрата.
— Вие знаете много добре, че доктор Стъбз е казвал на хората в своята
ескадрила, че не са длъжни да извършват повече от седемдесет бойни полета.
— Той се изсмя грубо. — Е, padre, ще трябва да извършват повече от
седемдесет полета, защото преместваме доктор Стъбз на Тихоокеанския боен
театър. И така, adios, padre. Adios.
37
Генерал Шайскопф
Генерал Дрийдъл бе изхвърчал и генерал Пекъм му бе седнал на
мястото. Генерал Пекъм едва бе влязъл в кабинета на генерал Дрийдъл и
великолепните му военни победи започнаха да рухват.
— Генерал Шайскопф? — запита той без никакво подозрение сержанта
в новия си кабинет, който му съобщи за пристигналата тази сутрин заповед.
— Искате да кажете полковник Шайскопф, нали?
— Не, сър. Генерал Шайскопф. Той беше произведен генерал тази
сутрин, сър.
— О, наистина любопитно! Шайскопф? Генерал! Какъв чин генерал?
— Генерал-лейтенант, сър, и…
— Генерал-лейтенант!
— Да, сър, и той иска да не издавате никакви заповеди до някой ваш
подчинен, без да се допитате предварително до него.
— Ах, мръсен… — изпсува гласно генерал Пекъм може би за първи път в
живота си и смаян, се замисли дълбоко. — Каргил, чухте ли? Шайскопф бил
произведен направо генерал-лейтенант. Бас държа, че са имали намерение
мен да повишат и по погрешка са повишили него.
Полковник Каргил замислено си потъркваше едрата брадичка.
— Защо той пък да ни дава заповед?
Гладкото, добре измито, изтънчено лице на генерал Пекъм се изопна.
— Да, сержанте — каза той бавно със смръщено от недоумение чело, —
защо той издава заповеди до нас, щом е още в Отдела за специални операции,
а ние сме в Отдела за бойни операции?
— Още една промяна бе извършена тази сутрин, сър. Всички бойни
операции са сега под ръководството на Отдела за специални операции.
Генерал Шайскопф е нашият нов началник.
Генерал Пекъм издаде пронизителен вик.
— О, Боже! — завайка се той и цялото му изпитано самообладание се
стопи в истерия. — Шайскопф ни е началник? Шайскопф! — Той притисна очи
с юмруците си, обхванат от ужас. — Каргил, свържете ме с Уинтъргрийн.
Шайскопф! О, само не Шайскопф.
Изведнъж всички телефони зазвъняха едновременно. Един ефрейтор
влезе тичешком и отдаде чест.
— Сър, един военен свещеник чака отвън. Иска да говори с вас по
някаква несправедливост в ескадрилата на полковник Каткарт.
— Отпратете го, отпратете го веднага! Достатъчно несправедливости
имаме и ние тук. Къде е Уинтъргрийн?
— Сър, генерал Шайскопф е на телефона. Иска веднага да говори с вас.
— Кажете му, че още ме няма! Боже Господи! — изпищя генерал Пекъм,
сякаш едва сега си даде сметка за огромните размери на катастрофата. —
Шайскопф! Ами че този човек е малоумен! Аз смачках този глупак и сега той
ми е началник. О, Господи! Каргил, Каргил, не ме изоставяйте! Къде е
Уинтъргрийн?
— Сър, някой си бивш ефрейтор Уинтъргрийн е на другия телефон.
Цяла сутрин се мъчил да ви намери по телефона.
— Господин генерал, не мога да набера Уинтъргрийн — викаше
полковник Каргил. — Номерът му е все зает.
Генерал Пекъм се потеше изобилно, когато се хвърли към другия
телефон.
— Уинтъргрийн!
— Пекъм, ти ли си, кучи сине…
— Уинтъргрийн, чухте ли какво са направили? … какво си направил,
тъпо копеле?
— Поставили са Шайскопф начело на всичко.
Уинтъргрийн крещеше, обхванат от бяс и панически страх:
— Ти, с твоите пусти меморандуми! И те наистина взеха, че прехвърлиха
бойните операции към Отдела за специални операции!
— О, не! — стенеше генерал Пекъм. — Нима това е причината? Моите
меморандуми? Ти ли ги накара да турят Шайскопф начело? Защо не туриха
мен?
— Защото ти вече не беше в Специални операции. Ти мина в Бойни
операции и остави него за началник на отдела. И знаеш ли какво иска той?
Знаеш ли какво иска това копеле да правим всички?
— Сър, мисля, че ще трябва да говорите с генерал Шайскопф —
увещаваше го нервно сержантът. — Той настоява да говори с някого.
— Каргил, говорете с Шайскопф вместо мен. Не мога да говоря с него.
Вижте какво иска.
Полковник Каргил слуша няколко секунди по телефона и побледня като
платно.
— О, Боже! — извика той и слушалката падна от пръстите му. — Знаете
ли какво иска? Иска да маршируваме. Иска всички да маршируват.
38
Сестричката
Йосарян маршируваше заднишком с пистолет на хълбока и отказваше
да участвува в бойни полети. Маршируваше заднишком, защото, като
вървеше, постоянно се въртеше като пумпал, за да се увери, че някой не го
дебне отзад. Всеки звук зад гърба му беше знак да се пази, всеки човек, когото
срещаше — възможен убиец. Държеше постоянно ръка върху дръжката на
пистолета и не се усмихваше никому освен на Джоу Гладника. Беше казал на
капитан Пилчард и капитан Рен, че вече няма да лети. Капитан Пилчард и
капитан Рен не го включиха в разписанието за следващия полет и донесоха за
случая в щаба на авиогрупата.
Полковник Корн се разсмя спокойно.
— Какво, дявол да го вземе, искате да кажете? Как така няма да лети
вече? — запита той усмихнато, докато полковник Каткарт се сви в един ъгъл
да размишлява върху зловещия смисъл на името Йосарян, което отново
почваше да го тормози. — Защо няма да лети?
— Неговият приятел Нейтли беше убит в сблъскването над Специя.
Може би затова.
— Какво си мисли, че е… Ахилес или що? — Полковник Корн остана
доволен от сравнението и си взе бележка наум да го повтори в присъствие на
генерал Пекъм. — Трябва да извършва полети. Той няма друг избор. Върнете
се и му кажете, че ще ни докладвате, ако не промени решението си.
— Вече му казахме, сър. Без никакъв ефект.
— Какво казва майор Майор?
— Никога не виждаме майор Майор. Изглежда, че е изчезнал.
— Да можехме да изчезнеме този тип! — изтърси кисело полковник
Каткарт от ъгъла. — Както изчезнаха онзи приятел Дънбар.
— О, има много други начини, по които можем да се справим с този
случай — успокои го с увереност полковник Корн и отново се обърна към
Пилчард и Рен. — Нека почнем с най-меките средства. Изпратете го в Рим на
почивка за няколко дни. Може би смъртта на приятеля му действително му е
подействувала.
Смъртта на Нейтли действително едва не уби Йосарян, защото, когато
той съобщи новината на курвата на Нейтли в Рим, тя нададе пронизителен,
сърцераздирателен писък и се опита да го убие с ножче за белене на картофи.
— Bruto! (звяр) — заяви тя, изпаднала в истеричен бяс, когато той изви
ръката зад гърба й и започна постепенно да я усуква, докато ножчето падна на
пода. — Bruto! Bruto! — Тя бързо издра лицето му с дългите нокти на
свободната си ръка и разпра бузата му, като плюеше злобно в лицето му.
— Какво става с тебе? — писна той от пареща болка и смайване, като я
оттласна от себе си чак до насрещната стена на стаята. — Какво искаш от
мене?
Тя отново се нахвърли върху му, размахвайки юмруци, и разкървави
носа му с един здрав удар, преди той да успее да сграбчи двете й китки и да я
задържи. Косата й разярено се мяташе. Сълзи се лееха на поточета от
святкащите й от омраза очи, докато ожесточено се бореше с него, обзета от
безразсъдна ярост и изпълнена с бясна сила, ръмжеше, кълнеше го диво и
пищеше „Bruto! Bruto!“ всеки път, щом той се опиташе да й обясни. Йосарян не
очакваше такава сила у нея и за миг изгуби равновесие. Беше висока почти
колкото него и в течение на няколко фантастични, изпълнени с ужас секунди,
той беше сигурен, че в лудата си решителност тя ще го повали, ще го смаже на
пода, безмилостно ще го разпори и нареже на парчета за някакво страхотно
престъпление, което никога не е извършвал. Идеше му да извика за помощ,
докато се бореха бясно с равни сили, сумтяха и пъхтяха, напрягайки
вплетените си в мъртва хватка ръце. Най-после силата й се изчерпа, той можа
да я отблъсне и започна да я придумва да го остави да й обясни всичко, като се
кълнеше, че не е виновен за смъртта на Нейтли. Тя пак го заплю в лицето и
той я блъсна силно настрани с отвращение, гняв и чувство за безсилие. Щом я
пусна, тя веднага се хвърли да грабне ножчето от пода. Той скочи след нея и
те няколко пъти се претърколиха един през друг на пода, преди той да успее
да изтръгне ножчето за картофи от ръцете й. Когато Йосарян се изправяше с
усилие на крака, тя се опита да го спъне и откъсна с нокти късче от глезена
му. Раната го заболя адски. Подскачайки от болка, той пресече стаята и
хвърли ножчето за картофи през прозореца. Въздъхна дълбоко от облекчение,
като видя, че вече няма опасност.
— Сега, моля ти се, остави ме да ти обясня — започна да я придумва той
със зрял, разумен, сериозен глас.
Тя го ритна в слабините. Ударът изкара всичкия въздух от корема му.
Надавайки писклив вой, той рухна на пода и се преви на две със свити колене,
сгърчен в агония, като се мъчеше да си поеме дъх, сякаш се напъва да
повърне. Курвата на Нейтли избяга от стаята. Олюлявайки се, Йосарян се
изправи на крака точно в момента, когато тя се втурна обратно в стаята с
дълъг нож за рязане на хляб. Тревожен стон на изненада се изтръгна от устата
му. Като прикрепяше с две ръце наранените си, парещи, тупащи от болка
вътрешности, той се хвърли с цялата си тежест в пищялите й, така че краката
й се хлъзнаха назад и тя, премятайки се през главата му, падна на пода по
лакти с грозен глух звук. Ножът отхвърча настрани и той го запрати под
леглото. Тя опита да се мушне под леглото, за да го вземе, но Йосарян я
сграбчи за лакътя и я изправи. Отново се опита да го ритне в слабините, но
той я оттласна от себе си, като я изпсува здравата. Тя се блъсна в стената и
изгубвайки равновесие, падна и разби един стол, който събори тоалетната
масичка. Всички гребени, четки за коса и бурканчета с помада по нея
изтрещяха на пода, а на другия край на стаята една картина в рамка падна на
земята и стъклото й се разби.
Тя запрати един тежък пепелник по главата му и когато се нахвърли
отгоре му, Йосарян сви юмрук да й нанесе удар в стомаха, но се уплаши да не
би да я удари много зле. Искаше да я чукне ловко точно във върха на челюстта
и да избяга от стаята, но поради провисналата й коса целта не се виждаше
ясно и той просто отскочи настрани, като я блъсна, за да й помогне да
префучи покрай него. Тя се тресна здраво в насрещната стена. Сега му
препречваше пътя към вратата.
Хвърли по него една голяма ваза. След това се приближи с пълно винено
шише и така го удари право в слепоочието, че го зашемети и той падна на
едно коляно. Ушите му пищяха и цялото му лице изтръпна. Чувствуваше се
повече объркан, отколкото изплашен или вбесен. Чувствуваше се неловък,
защото тя всеки миг можеше да го убие. Просто не разбираше какво става.
Нямаше представа какво трябва да направи, но знаеше, че трябва да се спаси и
когато я видя да вдига шишето, за да го цапне повторно, той се метна напред
и я удари с глава в корема, преди тя да му нанесе удар. Нападението му бе така
стремително, че той я изтласка назад, докато коленете й се огънаха на ръба на
леглото и тя се повали по гръб върху дюшека, а Йосарян падна между
разкрачените й крака и се просна отгоре й. Тя заби нокти във врата му и
започна да го дере, но той продължи постепенно да се изкачва по гъвкавите,
пълни хълмчета и издатини на закръгленото й тяло, докато я покри напълно
и я укроти с тежестта си, като същевременно пръстите му настойчиво
преследваха мятащата се ръка на момичето, докато стигнаха до виненото
шише и го изтръгнаха от ръката му. Тя не преставаше да рита, да кълне и да
го драска ожесточено. Опита се да го ухапе жестоко, изтеглила назад грубите
си, чувствени устни и оголила зъби като бесен, всеяден звяр. Понеже сега
лежеше победена, той почна да мисли как може да избяга от нея, без да се
изложи на опасност от нападение в гърба. Чувствуваше вътрешната страна на
нейните съпротивляващи се, напрегнати бедра и колене, които притискаха
единия му крак и се въртяха около него. Еротични мисли започнаха да го
смущават и той се засрами от себе си. Усещаше сластната плът на нейното
кораво, младо женско тяло, което се напрягаше и блъскаше под него като
влажна, разливаща се, прелестна, упорита маса, усещаше корема й и топлите
й, живи, гъвкави гърди, буйно щръкнали нагоре към него като сладко и
заплашително изкушение. Дъхът й го изгаряше. Внезапно той си даде сметка,
че макар и бурните, поривисти гърчове под него да не бяха намалели ни най-
малко, тя вече не се бореше — с трепет разбра, че вече не се бие, а без
угризения надига таза си срещу него с първичен, мощен, възторжен,
инстинктивен ритъм на еротична жар и несдържаност. Той ахна изненадан и
възхитен. Лицето й, което му се виждаше красиво като разцъфнало цвете, бе
изкривено от друг вид мъчение, тъканите й бяха спокойно подути,
полузатворените й очи бяха замъглени и невиждащи, обезсилени и
премалели от желание.
— Caro, пошепна тя дрезгаво, сякаш от дълбочините на спокоен,
сладострастен унес. — Оооо, caro mio!
Той погали косата й. С дива страст тя мушна устата си в лицето му.
Облиза врата му. Обви го с ръце и го притисна до себе си. Той почувствува как
възторжено се влюбва все повече в нея, докато тя го целуваше непрекъснато с
устни, които пущаха пара, които бяха мокри и меки, които му шепнеха с
обожание някакви ниски, несвързани звуци в забрава и опиянение. И докато
едната галеща ръка се плъзгаше ловко надолу под колана на панталона му,
другата тайно и предателски опипваше пода, търсейки ножа, който най-после
намери. Той се спаси в последния миг. Още искаше да го убие! Йосарян беше
поразен и смаян от нейната безчестна хитрост, извъртя ножа от китката й и го
захвърли настрани. Скочи от леглото и се изправи на крака. Лицето му бе
пламнало от объркване и разочарование. Не знаеше дали да хукне през
вратата и да избяга на свобода, или да се отпусне на леглото, за да прави
любов с нея, и малодушно да се остави на милостта й. Тя не му даде
възможност да направи нито едното, нито другото, защото ненадейно избухна
в сълзи. Това съвсем го зашемети.
Сега тя плачеше само от скръб, дълбока, съсипваща, смирена скръб,
забравяйки всичко наоколо си. Както седеше, навела буйната си, горда,
красива глава с отпуснати рамене и унил дух, отчаяният й вид предизвикваше
състрадание. Сега беше невъзможно човек да се усъмни в страданието й.
Дълбоки, мъчителни ридания я задавяха и разтърсваха. Тя вече не съзнаваше,
че той е до нея, вече не се интересуваше от нищо. Йосарян би могъл да излезе
напълно безопасно от стаята и да си отиде. Но реши да остане, за да я утеши и
да й помогне.
— Стига, стига — подканваше я той, мърморейки едва разбираемо,
сложил ръка на раменете й. Спомни си с болезнена тъга колко омаломощен и
онемял се бе чувствувал в самолета на връщане от Авиньон, когато Сноуден
не преставаше да хленчи, че му е студено, че му е студено, и единственото,
което Йосарян можеше да му отговори, беше: „Хайде, хайде. Хайде, хайде.“ —
Стига, стига — повтори той сега състрадателно. — Стига, стига.
Тя си почиваше, облегната на него, и плака, докато, изглежда, нямаше
вече сили да плаче. Не го погледна нито веднъж, като престана да плаче, и той
й подаде кърпичката си. Обърса бузите си със слаба, учтива усмивка и му
подаде обратно кърпичката, пошепвайки: „Grazie, grazie“, с кротко, моминско
благоприличие и после, без никакъв знак за промяна в настроението й,
внезапно се нахвърли да му издере очите с нокти. Удари го с двете си ръце и
нададе победоносен писък.
— А! Assasino! — изкрещя тя и радостно изтича през стаята да вземе
ножа за хляб и да го довърши.
Полуослепен, той се изправи и залитайки, изтича след нея. Някакъв шум
зад него го накара да се обърне. Свят му се зави от ужас пред това, което видя.
Сестричката на курвата на Нейтли — не друг, а тъкмо тя се намери — тичаше
след него с дълъг нож за хляб в ръка!
— О, не! — изохка той, изтръпнал от ужас, и изби ножа от ръката й с
рязък удар върху китката. Дойде му до гуша от тези нелепи и непонятни
схватки. Отде да знае кой още може да се втурне през вратата пак с някой
дълъг нож за хляб и затова той вдигна сестричката на курвата на Нейтли,
хвърли я върху курвата на Нейтли и побягна от стаята, от апартамента,
надолу по стълбите. Двете момичета го подгониха през хола. Както тичаше,
той разбра по тропота им, че те изостават все повече зад него, докато най-
после стъпките им съвсем заглъхнаха. Чу ридания точно над себе си. Погледна
нагоре в шахтата на стълбището и зърна курвата на Нейтли, която се бе
отпуснала на едно стъпало и плачеше, закрила лицето си с ръце, докато
нейната дива, неукротима сестричка се бе опасно навела над перилата и му
крещеше щастливо: „Bruto, Bruto“, като размахваше към него ножа за хляб,
сякаш беше някаква нова, интересна играчка, която тя охотно би привела в
действие.
Йосарян се бе отървал, но продължаваше тревожно да поглежда назад
през рамо, както вървеше по улицата. Минувачите се втренчваха странно в
него и това го правеше още по-неспокоен. Вървеше нервно забързан и се
чудеше какво има във външния му вид, което привлича вниманието на
всички. Когато докосна едно болезнено място на челото си, пръстите му
станаха лепкави от кръв и той разбра. Избърса лицето и врата си с носната си
кърпичка. Където и да натиснеше, на кърпата се явяваха нови червени петна.
Отвсякъде течеше кръв. Побърза да влезе в зданието на Червения кръст, слезе
два етажа надолу по стръмните стълби от бял мрамор и влезе в тоалетната,
където изчисти със сапун безбройните си видими рани, проми ги със студена
вода, оправи яката на ризата си и вчеса косата си. Никога не бе виждал тъй
натъртено и изподрано лице като това, което мигаше срещу него в огледалото
със замаян и изплашен израз. Какво, дявол да го вземе, искаше тя от него?
Когато той излезе от тоалетната, курвата на Нейтли го нападна из
засада. Беше клекнала до стената, близо до началото на стълбата, и връхлетя
отгоре му като ястреб, стиснала в юмрука си блестящ сребърен нож за рязане
на месо. Той отслаби силата на удара, като посрещна ръката й с лакът, и след
това я удари с юмрук точно в челюстта. Тя обърна очи. Улови я, преди да се
строполи, и леко я сложи на земята. След това изтича нагоре по стълбите,
изхвърча навън от сградата и прекара следващите три часа да търси по целия
град Джоу Гладника, за да може да се махне от Рим, преди тя пак да го е
открила. Не се чувствуваше напълно в безопасност, докато самолетът не
отлетя. Когато се приземиха в Пианоза, курвата на Нейтли, предрешена като
механик, чакаше с ножа си за рязане на месо точно на мястото, където спря
самолетът, и когато тя, обута с обувки с подметки от гьон и високи токове,
замахна да забие ножа в гърдите му, той се спаси благодарение на чакъла, по
който се плъзнаха обувките й. Поразен, Йосарян я издърпа в самолета и я
държа неподвижна на пода, притиснал и двете й ръце, докато Джоу Гладника
се обади по радиото на контролната кула и поиска разрешение да се върне в
Рим. На летището в Рим Йосарян я изхвърли на пистата и Джоу Гладника
отлетя веднага за Пианоза, без дори да угаси моторите си. Едва дишайки,
Йосарян разглеждаше внимателно и предпазливо всяка фигура, докато
двамата с Джоу Гладника вървяха през лагера на ескадрилата към палатките
си. Джоу Гладника го поглеждаше втренчено със странен израз.
— Сигурен ли си, че не си си въобразил цялата история? — запита
колебливо Джоу Гладника след известно време.
— Да съм си я въобразил? Ами нали беше с мен? Нали — току-що я
откара в Рим?
— Може би и аз съм си въобразил цялата история. Защо иска да те убие?
— Никога не ме е харесвала. Може би защото му разбих носа или защото
само аз бях пред нея, когато чу новината. Мислиш ли, че ще се върне?
Вечерта Йосарян отиде в офицерския клуб и остана там много до късно.
Когато наближи палатката си, той се озърташе, търсейки курвата на Нейтли.
Спря, когато я видя, че се крие в храстите край палатката, стиснала в ръка
голям готварски нож и облечена като пианозки селянин. Стъпвайки на
пръсти, Йосарян я заобиколи безшумно и я сграбчи отзад.
— Caramba! — възкликна тя разярена и започна да се блъска като дива
котка, докато той я вмъкна в палатката и я хвърли на земята.
— Хей, какво става? — запита сънливо един от съквартирантите.
— Дръж я, докато се върна — заповяда му Йосарян, издърпа го от
леглото му, тласна го отгоре й и хукна навън. — Дръж я.
— Оставете ме да го убия и аз ще се начукам с всички вас — предложи
тя.
Щом видяха, че има момиче в палатката, и другите съквартиранти
скочиха от леглата си и се опитаха да я накарат да се чука най-напред с тях, а в
това време Йосарян изтича да извика Джоу Гладника, който спеше като
младенец. Йосарян вдигна котката на Хъпъл от лицето на Джоу Гладника и го
събуди, като разтърси рамото му. Джоу Гладника се облече бързо. Този път те
насочиха самолета на север, далеч зад неприятелските линии в Италия.
Когато дойдоха над равна местност, закачиха един парашут на курвата на
Нейтли и я избутаха през люка. Йосарян беше сигурен, че най-после се е
отървал от нея и се чувствуваше облекчен. Както наближаваше палатката си в
Пианоза, една фигура се изправи в мрака до самата пътечка и той припадна.
Когато се свести, бе седнал на земята и чакаше тя да забие ножа, почти
доволен, че най-после смъртоносният удар ще му донесе спокойствие. Вместо
това една приятелска ръка му помогна да стане на крака. Беше пилот от
ескадрилата на Дънбар.
— Как я караш? — запита пилотът с шепот.
— Доста добре — отговори Йосарян.
— Видях те, че падна. Помислих, че ти се е случило нещо.
— Струва ми се, че припаднах.
— Носи се слух в нашата ескадрила, че си им казал, че вече няма да
участвуваш в бойни полети.
— Истина е.
— После дойдоха от щаба на групата и ни казаха, че не било вярно, само
си се пошегувал.
— Лъжа е.
— Мислиш ли, че ще ти се размине?
— Не знам.
— Какво ще ти направят?
— Не знам.
— Мислиш ли, че ще те предадат на военен съд за дезертьорство в
лицето на неприятеля?
— Не знам.
— Дано да ти се размине — каза пилотът от ескадрилата на Дънбар и
изчезна в сенките. — Обади се да кажеш как караш.
Йосарян погледа втренчено след него няколко секунди и продължи към
палатката си.
— Пет! — чу той няколко крачки по-нататък. Беше Апълби, който се
криеше зад едно дърво. — Как я караш?
— Доста добре — каза Йосарян.
— Чух да казват, че щели да те заплашат с военен съд за дезертиране в
лицето на неприятеля. Но че нямало да те предадат на съда, защото не били
сигурни, че имат право. И защото можело да се изложат пред новите
началства. Освен това ти си още доста голям герой, загдето прелетя два пъти
над моста при Ферара. Май си най-големият герой, когото имаме сега в
групата. Помислих си, че може би трябва да знаеш, че те само блъфират.
— Благодаря, Апълби.
— Само по тази причина заговорих, за да те предупредя.
— Ценя жеста ти.
От стеснение Апълби почна да рови пръстта с токовете си.
— Съжалявам, че се бихме в офицерския клуб, Йосарян.
— Остави това.
— Но не почнах аз. Май че вината бе на Ор, той ме удари в лицето с
хилката за пинг-понг. Защо ли ме удари?
— Защото ти печелеше играта.
— Че не трябваше ли да печеля? Нали това се цели? Но понеже сега е
мъртъв, май че няма значение дали аз съм по-добър на пинг-понг от него, или
не, нали?
— Май че няма.
— И се извинявам за ония атебринови хапчета, когато пътувахме за
Европа. Щом искаш да хванеш малария, сигурно си е твоя работа, нали?
— Нищо, няма значение.
— Но аз само исках да си изпълня дълга. Изпълнявах заповеди. Винаги
са ме учили да изпълнявам заповеди.
— Нищо, нищо. Няма значение.
— Знаеш ли, аз казах на полковник Корн и на полковник Каткарт, че
според мен не трябва да те карат да летиш още, щом не искаш, и те ми казаха,
че са разочаровани от мен.
Йосарян се усмихна с унила веселост.
— Сигурно са разочаровани.
— Е, все ми е едно. Брей, ти вече имаш седемдесет и един полета! Би
трябвало да е достатъчно. Мислиш ли, че ще ти се размине безнаказано?
— Не.
— Хей, ами че ако оставят да ти се размине, ще трябва да оставят и на
всички останали да им се размине, когато и те откажат да летят, нали?
— Затова не могат да ме оставят ненаказан.
— Какво мислиш, че ще направят?
— Не знам.
— Мислиш ли, че ще се опитат да те изправят пред военен съд?
— Не знам.
— Страх ли те е?
— Да.
— Ще продължиш ли да летиш?
— Не.
— Надявам се, че ще се отървеш безнаказано — пошепна Апълби
убедено. — Наистина се надявам.
— Благодаря, Апълби.
— И на мен не ми е много приятно да участвувам в толкова бойни
полети сега, когато изглежда, че май сме спечелили войната. Ще ти обадя, ако
чуя нещо.
— Благодаря, Апълби.
— Хей — извика един приглушен, заповеднически глас от
обезлистените, високи до кръста храсти, които растяха на туфа до палатката
му, след като Апълби си отиде. Беше Хавърмайър, който се криеше там
клекнал и дъвчеше захаросани фъстъци. Пъпките и широките му мазни пори
на лицето изглеждаха като люспи. — Как я караш? — запита той, когато
Йосарян отиде при него.
— Доста добре.
— Ще участвуваш ли в още полети?
— Не.
— Ами ако се опитат да те принудят?
— Няма да ги оставя.
— Страх ли те е?
— Да.
— Ще те предадат ли на военен съд?
— Вероятно ще се опитат.
— Какво каза майор Майор?
— Майор Майор го няма.
— Изчезнали ли са го?
— Не знам.
— Какво ще правиш, ако решат да те изчезнат?
— Ще се опитам да им попреча.
— Предложиха ли ти някаква спогодба или нещо друго, ако се съгласиш
да летиш?
— Пилчард и Рен казаха, че ще наредят така, та да участвувам само в
безопасни полети.
Хавърмайър се оживи.
— Хей, ами това изглежда много добра сделка. Аз самият не бих имал
нищо против такава сделка. Сигурно веднага си приел.
— Отказах.
— Глупост си направил. — Тъпото, безизразно лице на Хавърмайър се
набръчка от смайване. — Я виж ти, ами че такава сделка не е много честна
спрямо останалите, нали? Ако ти участвуваш само в безопасни полети, значи
някои от нас ще трябва да летят вместо теб на опасните полети, нали?
— Точно така.
— Слушай, това не ми харесва! — възкликна Хавърмайър с негодувание,
като се изправи с юмруци на кръста. — Никак не ми харесва. Значи те са
готови да ми го зачукат царски само защото ти си такъв бъзливец, че не
смееш вече да участвуваш в бойни полети, а?
— Разправяй се с тях — каза Йосарян и бдително сложи ръка на
пистолета си.
— Не, не те упреквам — каза Хавърмайър, — макар че не си ми приятен.
Знаеш ли, и аз много не се радвам, че трябва да участвувам в още много
полети. Няма ли начин и аз да се измъкна?
Йосарян се захили иронично и каза на шега:
— Запаши си един пистолет и тръгни да маршируваш с мен.
Хавърмайър замислено разтърси глава.
— Виж, това не бих могъл да направя. Мога да опозоря жена си и
малкия, ако се държа като страхливец. Никой не обича страхливците. Освен
това аз искам да остана в запаса, когато свърши войната. Получаваш
петстотин долара годишно, ако останеш в запаса.
— Тогава продължавай да летиш.
— Да, май че ще трябва. Слушай, мислиш ли, че има някаква вероятност
да те извадят от строя и да те върнат в Щатите?
— Не.
— Но ако те върнат и ти позволят да вземеш още един човек със себе си,
ще избереш ли мене? Не вземай хора като Апълби. Вземи мене.
— Че защо, дявол да го вземе, ще ми позволят такова нещо?
— Не знам. Но ако ти позволят, спомни си, че аз пръв съм те помолил, а?
И ми се обади да кажеш как я караш. Ще те чакам тук в тия храсти всяка вечер.
Ако не ти направят нищо лошо, може би и аз ще откажа да летя. Окей?
През цялата следваща вечер хора постоянно изскачаха пред него от
мрака, за да го попитат как я кара, и с уморени, смутени лица го молеха да им
довери тайните си на основание на някакво скрито и болнаво родство, което
той и не подозираше, че съществува. Летци от ескадрилата, които едва
познаваше, изскачаха пред него изневиделица, както си вървеше, и го питаха
как я кара. Дори хора от други ескадрили идваха един по един да се скрият в
тъмнината и после изведнъж да изскочат. Където и да отидеше след залез
слънце, навсякъде някой го дебнеше из засада, скачаше и го питаше как я
кара. Хора изскачаха иззад дървета, из храсти, от канавки и високи бурени,
иззад ъглите на палатките и калниците на паркирани коли. Дори един от
съквартирантите му изскочи да го пита как я кара и го увещаваше после да не
казва на другите съквартиранти, че го е питал. Йосарян се приближаваше към
всеки крайно предпазлив и кимащ силует, като слагаше ръка на пистолета си,
тъй като никога не знаеше дали сянката, която му вика „пет!“, няма коварно
да се превърне в курвата на Нейтли или, още по-лошо — в някакъв агент на
надлежно установената власт, който да му стовари безжалостно някоя сопа по
главата и да го онесвести. Започна да изглежда, като че ли те ще трябва да
направят нещо подобно. Не искаха да го предадат на военния съд за
дезертьорство в лицето на неприятеля, защото на сто тридесет и пет мили от
неприятеля едва ли би могло да се нарече „в лицето на неприятеля“ и защото
Йосарян беше онзи, който в края на краищата разруши моста при Ферара, като
прелетя два пъти над целта и уби Крафт — той почти винаги забравяше
Крафт, когато броеше мъртвите, които бе познавал. Но трябваше да му
направят нещо и всички мрачно чакаха да видят какво ужасно нещо ще бъде
то.
Денем всички го избягваха, дори Арфи, и Йосарян разбра, че събрани
заедно и на дневна светлина, те са много по-различни, отколкото сами и в
тъмнина. Не се интересуваше от тях, когато обикаляше наоколо заднишком, с
ръка на пистолета, и очакваше най-последните ласкателства, заплахи и
примамки от щаба на дивизията, щом капитаните Пилчард и Рен се върнеха с
колата от някое бързо съвещание на полковник Каткарт и полковник Корн.
Джоу Гладника рядко се мяркаше наоколо и единственият друг човек, който
го заговаряше, беше капитан Блак. Винаги когато му се обадеше, той му
викаше „Старо пиратско знаме“ с весел, подигравателен глас, а когато се
върна от Рим към края на седмицата, му каза, че курвата на Нейтли била
изчезнала. На Йосарян му дожаля, усети как болка на копнеж и угризение
прободе сърцето му. Тя му липсваше.
— Изчезнала? — отекна той глухо.
— Да, изчезнала е. — Капитан Блак се изсмя. Вечно сълзящите му очи се
бяха свили от умора и по слабото му, заострено лице бе набола рядка,
червеникаворуса четина. Той разтърка торбичките под очите си с юмруци. —
Смятах между другото да се позабавлявам с тая глупава женска, понеже така и
така съм в Рим, само колкото да си припомня доброто старо време. Знаеш,
само колкото да накарам оня хлапак Нейтли да се обърне в гроба си, ха-ха-ха!
Помниш ли как го тормозех? Но къщата е празна.
— Не ти ли казаха нещо за нея? — помъчи се да изкопчи още нещо
Йосарян, който непрекъснато мислеше за момичето, питаше се дали то страда
и почти се чувствуваше самотен и изоставен без нейните ожесточени и
неукротими нападения.
— Няма никого там — възкликна весело капитан Блак. Мъчеше се да
накара Йосарян да разбере. — Не разбираш ли? Всички са изчезнали. Цялата
къща е разбишкана.
— Изчезнали?
— Да, изчезнали са. Изхвърлили ги направо на улицата.
Капитан Блак отново се изкикоти от сърце и от радост острата му
адамова ябълка заподскача нагоре-надолу на мършавата шия. — Заведението
е празно. Военната полиция разбишкала целия апартамент и изгонила
курвите. Да се пукнеш от смях, а?
Йосарян се изплаши и започна да трепери.
— Защо са направили това?
— Защо да не го направят? — отговори капитан Блак с темпераментен
жест. — Изритали ги право на улицата. Как ти харесва това? Цялата банда.
— А какво е станало със сестричката?
— Изхвърлена е на улицата — засмя се капитан Блак. — Изхвърлили я
заедно с другите жени. Право на улицата.
— Ама тя е още дете! — възрази страстно Йосарян. — Не познава никой
друг в града. Какво ще стане с нея?
— Какво ме е грижа, дявол да го вземе — отвърна капитан Блак, като
равнодушно повдигна рамене. После зяпна внезапно към Йосарян с
изненадано лице и хитър блясък на възбудено любопитство в очите. —
Слушай, какво ти става? Ако знаех, че толкова ще се отровиш от тая новина,
веднага щях да дойда да ти я кажа, та да се спукаш от яд. Хей, къде отиваш?
Върни се! Ела тука да се пукнеш от яд!
3939
Вечният град
Йосарян самоволно напусна ескадрилата. Без да иска разрешение,
замина с Майлоу, който, както самолетът летеше към Рим, поклати
укоризнено глава и свил благочестиво устни, съобщи с черковен тон на
Йосарян, че се срамува от поведението му. Йосарян кимна. Йосарян
представлявал неприлично зрелище, като се разхождал заднишком с пистолет
на кръста и отказвал да участвува в бойни полети, каза Майлоу. Йосарян пак
кимна. Това било нечестно спрямо ескадрилата и затруднявало началниците
му. Поставяло и самия Майлоу в неудобно положение. Йосарян пак кимна.
Хората почвали да мърморят. Не било честно Йосарян да мисли само за
собствената си сигурност, когато хора като Майлоу, полковник Каткарт,
полковник Корн и бившият ефрейтор Уинтъргрийн били готови да направят
всичко, което могат, за да спечелим войната. Летци, изкарали седемдесет
полета, почвали да мърморят, защото трябвало да изкарат осемдесет, и имало
опасност някои от тях да запашат пистолети и също да тръгнат да се
разхождат заднишком. Бойният дух спаднал и всичко това било по вина на
Йосарян. Страната била в опасност; той излагал на риск традиционните права
на свобода и независимост, като се осмелявал да ги упражнява.
Йосарян, седнал на мястото на втория пилот, продължаваше да кима и
се мъчеше да не слуша брътвежите на Майлоу. Курвата на Нейтли беше в ума
му, както бяха и Крафт, и Ор, и Нейтли, и Дънбар, и Кид Сампсън, и Макуот, и
всички нещастни и глупави, и болни хора, които бе виждал в Италия, Египет и
Северна Африка и за които знаеше по други места на света; и Сноуден, и
сестричката на курвата на Нейтли тежаха на съвестта му. Йосарян смяташе, че
е разбрал защо курвата на Нейтли го държи отговорен за смъртта на Нейтли и
иска да го убие. Защо, дявол да го вземе, да не мисли така? Този свят е мъжки
и тя, и по-младите от нея имат право да обвиняват и него, и всички по-стари
за неестествените трагедии, които ги сполетяваха; точно както и тя, дори в
скръбта си, е виновна за всяко причинено от хора нещастие, което сполетява
сестричката й и всички други деца след нея. Някой трябва да направи нещо
някога. Всяка жертва е виновник, всеки виновник е жертва и някой трябва да
възстане някога и да скъса отвратителната верига наследствени навици,
която заплашва всички тях. В някои части на Африка търговци на роби още
отвличат малки момчета и ги продават за пари на хора, които ги колят и ги
ядат. Йосарян се чудеше как деца могат да понасят такива варварски
жертвоприношения, без да проявят и най-малък признак на страх или болка.
Той приемаше за безспорно, че те понасят всичко стоически. Ако не,
разсъждаваше Йосарян, обичаят сигурно щеше да отмре, защото никоя жажда
за пари или безсмъртие не може да бъде толкова силна, вярваше той, та да
съществува върху нещастието на децата.
Той клател лодката, в която били всички, каза Майлоу и Йосарян кимна
още веднъж. Не бил добър член на колектива, каза Майлоу. Йосарян кимаше и
слушаше Майлоу, който му говореше, че ако не харесва начина, по който
полковник Каткарт и полковник Корн командуват групата, най-прилично ще
бъде от негова страна да емигрира, вместо да подклажда недоволство тук.
Йосарян се въздържа и не изтъкна, че полковник Каткарт, полковник Корн и
Майлоу могат и тримата да емигрират, ако не харесват начина, по който той
подклажда недоволство. И двамата — и полковник Каткарт, и полковник
Корн — се държели много добре с Йосарян, каза Майлоу; не му ли дадоха
медал след последното нападение на Ферара и не го ли произведоха капитан?
Йосарян кимна. Не го ли хранеха и не му ли даваха заплата всеки месец?
Йосарян пак кимна. Майлоу беше сигурен, че те ще бъдат милостиви, ако той
отиде да им се извини и се разкае, като при това обещае да изкара осемдесет
полета. Йосарян каза, че ще си помисли, и със затаен дъх се молеше да се
приземят безопасно, когато Майлоу спусна колесника и се плъзна към
пистата. Странно, колко бе намразил летенето!
Рим беше в развалини, забеляза той, когато самолетът се приземи.
Летището беше бомбардирано преди осем месеца и неравни отломки от бял
камък бяха събрани с булдозери в плоски могили от двете страни на входа
покрай телената ограда на аеродрума. Колизеят представляваше разсипана
черупка и Константиновата арка бе срутена. Апартаментът на курвата на
Нейтли бе опустошен. Момичетата ги нямаше и единствената жива душа там
беше старата жена. Прозорците на апартамента бяха изпочупени. Тя беше
навлякла пуловери и поли и се бе пребрадила с тъмен шал. Седеше на
нетапициран стол до електрически котлон със скръстени ръце и чакаше да
кипне водата в очукания алуминиев чайник. Говореше си нещо на глас, когато
Йосарян влезе, и застена, щом го видя.
— Няма ги — изстена тя, преди още той да я запита. Хванала лактите си
с ръце, тя се люлееше печално напред-назад, седнала на скърцащия стол. —
Няма ги.
— Кого няма?
— Всички. Всичките бедни момичета.
— Къде са?
— Отидоха си. Изгониха ги на улицата. Всички си отидоха. Горките
млади момичета.
— Кой ги изгони? Кой направи това?
— Едни високи войници с бели шлемове и палки. И също нашите
карабинери. Дойдоха с палки и ги пропъдиха. Не ги оставиха дори да си
вземат палтата. Горките! Просто ги изгониха на студа.
— Арестуваха ли ги?
— Прогониха ги.
— Защо са ги прогонили, щом не са ги арестували?
— Не знам — хълцаше старицата. — Не знам. Кой ще ме гледа? Кой ще
се погрижи за мен сега, като горките момичета си отидоха? Кой ще ме гледа?
— Трябва да е имало причина — настояваше Йосарян, като удряше
дланта си с юмрук. — Те не могат току-така да нахълтат тука и да изгонят
всички.
— Никаква причина — вайкаше се старицата. — Никаква причина!
— Какво право имаха да влязат тук?
— Параграф 22.
— Какво! — Йосарян замръзна на мястото си от страх и тревога. —
Какво казахте?
— Параграф 22 — повтори старата жена, като си клатеше главата
нагоре-надолу. — Параграф 22. Параграф 22 казвал, че имали право да правят
онова, което не можем да ги спрем да направят.
— Какво, дявол да го вземе, говорите? — изкрещя й Йосарян със смаяно,
бясно негодувание. — Как разбрахте, че е параграф 22? Кой, дявол да го вземе,
ви каза, че е параграф 22?
— Войниците с белите шлемове и палките. Момичетата плачеха.
„Направили ли сме нещо лошо?“ — питаха те. Войниците казаха не и ги
изтласкаха през вратата с палките. „Тогава защо ни гоните?“ — питаха
момичетата. „Параграф 22“ — отговориха войниците. „Какво право имате?“ —
казваха момичетата. „Параграф 22“ — казваха войниците. Все това казваха.
„Параграф 22, параграф 22.“ Какво значи това параграф 22? Какво е параграф
22?
— Не ви ли го показаха? — запита Йосарян, като се разхождаше наоколо
и тропаше с крака от яд и мъка. — Не ги ли накарахте да ви го прочетат?
— Не били длъжни да ни показват параграф 22 — отговори старицата.
— Законът казвал, че не са длъжни.
— Кой закон казва, че не са длъжни?
— Параграф 22.
— О, по дяволите! — възкликна с горчивина Йосарян. — Бас държа, че
въобще няма такъв параграф. — Той се спря на едно място и печално огледа
стаята. — Къде е старецът?
— Няма го — каза печално старицата.
— Няма го?
— Умря — рече старата жена, кимайки, за да подчертае скръбта си, и
посочи с длан главата си. — Нещо се скъса вътре. Беше си жив и след миг —
мъртъв.
— Не може да бъде! — извика Йосарян, готов да спори ожесточено. Но,
разбира се, той знаеше, че това е вярно, знаеше, че е логично и вярно; и този
път старецът бе тръгнал с мнозинството.
Йосарян се завъртя и с тежка стъпка заобикаля из апартамента, мрачно
намръщен, като с песимистично любопитство надзърташе в стаите. Всичко,
направено от стъкло, беше изпочупено от палките на войниците. Откъснати
завеси, завивки и постелки лежаха захвърлени на пода. Столове, маси и
тоалетни масички бяха съборени. Всичко, което можеше да се счупи, бе
счупено. Опустошението бе пълно. Никакви диви вандали не биха могли да
направят повече. Всички прозорци бяха строшени и през разбитите стъкла
мракът струеше във всяка стая като поток от мастилени облаци. Йосарян си
представяше тежките, смазващи стъпки на военните полицаи с техните бели
шлемове. Можеше да види пламенната и злобна веселост, с която те са
опустошавали всичко, тяхното лицемерно, безпощадно чувство за закон и
предана служба. Горките млади момичета, всички бяха изчезнали! Всички
бяха изчезнали освен плачещата старица, облечена в два дебели пуловера —
кафяв и сив — и пребрадена с черен шал; скоро и тя щеше да изчезне.
— Няма ги — завайка се тя, когато той се върна, преди още да може да
заговори. — Кой ще ме гледа сега?
Йосарян не обърна внимание на въпроса й.
— Ами приятелката на Нейтли, чул ли е някой нещо за нея? — попита
той.
— Няма я!
— Знам, че я няма. Но обадила ли се е някому? Знае ли някой къде е?
— Няма я.
— А сестричката? Какво стана с нея?
— Няма я — отговори старицата, без да промени тона си.
— Разбирате ли за какво говоря? — запита Йосарян остро, като се
втренчи в очите й, за да види дали не му отговаря в полусънно състояние.
Повиши глас: — Какво стана със сестричката, с момиченцето?
— Няма я, няма — отговори старицата, като раздразнено вдигна рамене,
ядосана от настойчивостта му. Тихите й ридания станаха по-високи. —
Изгониха я заедно с другите, изгониха я на улицата. Не я оставиха дори да си
вземе палтото.
— Къде отиде?
— Не знам, не знам.
— Кой ще се грижи за нея?
— Кой ще се грижи за мен?
— Тя не познава никой друг, нали?
— Кой ще се грижи за мен?
Йосарян остави пари в скута на старицата — странно колко много
неправди, изглежда, оправяха парите — и излезе от апартамента, псувайки
разпалено параграф 22, докато слизаше по стълбите, макар и да знаеше, че
няма такъв параграф. Той бе уверен, че параграф 22 не съществува, но това
нямаше значение. Това, което имаше значение, бе, че всички мислеха, че
съществува, и то беше много по-лошо, защото липсваше предмет или текст,
който да можеш да осмееш, да опровергаеш, да обвиниш, да критикуваш, да
атакуваш, да измениш, да мразиш, да ругаеш, да оплюеш, да разкъсаш на
късове, да стъпчеш или да изгориш.
Вън беше студено и тъмно; пронизваща, блудкава, рядка мъгла лежеше
във въздуха и се оцеждаше по големите неполирани каменни блокове на
къщите и пиедесталите на паметниците. Йосарян изтича обратно при Майлоу
и се разкая. Каза, че съжалява, и знаейки много добре, че лъже, обеща да
извърши още толкова бойни полета, колкото иска полковник Каткарт, ако
Майлоу използува влиянието си в Рим, за да му помогне да открият
сестричката на курвата на Нейтли.
— Тя е само дванадесетгодишна и е девствена — обясни той тревожно.
— Искам да я намеря, преди да е твърде късно.
Майлоу отговори на молбата му с блага усмивка.
— Имам тъкмо такава дванадесетгодишна девственица, каквато търсиш
— обяви той тържествуващо. — Тази дванадесетгодишна девственица е
всъщност тридесет и четири годишна, но е била отгледана от крайно строгите
си родители при диета с ниско съдържание на белтъчини и е започнала да спи
с мъже едва…
— Майлоу, аз ти говоря за едно малко момиче! — прекъсна го Йосарян с
отчаяно нетърпение. — Не разбираш ли? Не искам да спя с нея. Искам да й
помогна. Ти имаш дъщери. Тя е просто дете. Съвсем сама е в този град и няма
никого, който да се погрижи за нея. Искам да я предпазя от зло. Не разбираш
ли за какво ти говоря?
Майлоу разбра и се трогна дълбоко.
— Йосарян, аз се гордея с тебе — възкликна той с дълбоко вълнение, —
наистина се гордея! Ти не знаеш колко се радвам да видя, че половият интерес
не е всичко за тебе. Ти имаш принципи. Разбира се, че имам дъщери и напълно
ми е ясно за какво говориш. Ще намерим това момиче. Не се тревожи. Ела с
мен и ще намерим момичето, дори ако трябва да обърнем целия град наопаки.
Хайде, ела.
Йосарян и Майлоу Майндърбайндър отидоха с бързата щабна кола на
предприятия „М и М“ в Дирекцията на полицията, където разговаряха с един
мургав, неспретнат полицейски комисар с тънки черни мустачки и
разкопчана куртка, който тъкмо когато влязоха в кабинета му, се забавляваше
с една дебела жена с брадавици и двойна гуша и който, приятно изненадан,
поздрави Майлоу и започна да се кланя и така гнусно да раболепничи, сякаш
Майлоу беше някакъв елегантен маркиз.
— Ах, marchese (маркиз), Майлоу — извика той, изразявайки
демонстративно удоволствието си, като същевременно избутваше през
вратата тлъстата, недоволна жена, без дори да погледне към нея, — защо не
ми известихте, че ще дойдете? Щях, да устроя голям прием във ваша чест.
Влезте, влезте, marchese. Вече почти никак не ни посещавате.
Майлоу знаеше, че няма нито миг за губене.
— Здравейте, Луиджи — каза той, като кимна така живо, че изглеждаше
почти неучтиво. — Луиджи, нужна ми е вашата помощ. Моят приятел иска да
намери едно момиче.
— Момиче ли, marchese — каза Луиджи, като замислено почеса лицето
си. — Пълно е с момичета в Рим. За американски офицер не би трябвало да
представлява трудност.
— Не, Луиджи, не разбирате. Отнася се за едно дванадесетгодишно
девствено момиче, което той трябва да намери веднага.
— О, да, сега разбирам — каза Луиджи с проницателен израз. — За
девствено момиче ще трябва малко време. Но ако той почака на последната
спирка на автобуса, където се събират млади селски момичета, които търсят
работа, аз…
— Луиджи, вие пак не разбирате — сряза го Майлоу с такова
безцеремонно нетърпение, че лицето на полицейския комисар пламна. Той
застана мирно и объркан, започна да закопчава униформата си. — Това
момиче е приятелка, стара приятелка на семейството, и той иска да й помогне.
Тя е просто дете. Тя е сама в града някъде и ние трябва да я намерим, преди
някой да й стори зло. Разбирате ли сега? Луиджи, това е много важно за мен.
Аз имам дъщеря на същата възраст като това момиченце и в този момент
нищо на света няма по-голямо значение за мен, отколкото да спасим това
бедно дете, преди да е твърде късно. Ще ни помогнете ли?
— Сега разбирам, marchese — каза Луиджи. — И ще направя всичко,
което е по силите ми, за да я намерим. Но тази вечер аз съм почти без хора.
Тази вечер всичките ми хора са заети — преследват продавачите на
контрабанден тютюн.
— Контрабанден тютюн? — попита Майлоу.
— Майлоу — изблея слабо Йосарян с примиращо сърце, усещайки
изведнъж, че всичко е загубено.
— Si, marchese — отговори Луиджи. — Толкова много печелят от
незаконната продажба на тютюн, че е почти невъзможно да се спре
контрабандата.
— Такава голяма печалба ли носи контрабандата на тютюн? — запита
Майлоу с жив интерес. Ръждивите му вежди се повдигнаха жадно и ноздрите
му почнаха да душат.
— Майлоу — му извика Йосарян. — Не ме забравяй.
— Si, marchese — потвърди Луиджи. — Печалбата от незаконна
търговия с тютюн е много голяма. Контрабандата на тютюн е скандал в
национален мащаб, marchese, истински национален позор.
— Действително ли е така? — попита Майлоу със загрижена усмивка и
като омагьосан тръгна към вратата.
— Майлоу — изкрещя Йосарян и скочи стремително напред да го спре.
— Майлоу, трябва да ми помогнеш.
— Контрабанден тютюн — обясни му Майлоу с лице, изкривено от
епилептично сладострастие, като ожесточено се бореше да се измъкне през
вратата. — Пусни ме да мина. Трябва да почна контрабанда на тютюн.
— Остани и ми помогни да я намеря — молеше се Йосарян. — Можеш
утре да контрабандираш тютюн.
Но Майлоу беше оглушал и продължаваше да се блъска напред — не
буйно, но непротивостоимо, сякаш бе изпаднал в сляпо подчинение на
някаква натрапчива идея — и от конвулсивно потрепващата му уста течаха
слюнки. Той стенеше спокойно като от някакво неопределено страдание и все
повтаряше „контрабанден тютюн, контрабанден тютюн“. Йосарян, примирен,
се дръпна настрана от вратата, когато видя, че е безполезно да се опитва да го
увещава. Майлоу излетя като стрела. Полицейският комисар пак разкопча
куртката си и презрително погледна Йосарян.
— Какво още чакате тук? — запита той студено. — Искате да ви
арестувам ли?
Йосарян излезе от кабинета, слезе по стълбите и се озова на мрачната,
подобна на гробница улица, като се размина в преддверието с пълната жена с
брадавиците и двойната гуша — тя вече се връщаше обратно. Вън нямаше
никаква следа от Майлоу. Всички прозорци бяха тъмни. Пустият тротоар се
изкачваше стръмно и непрекъснато на разстояние от няколко блока.
Виждаше ярките светлини на широк булевард на горния край на дългата,
павирана, стръмна улица. Полицейският участък беше почти на дъното;
жълтите крушки пред входа съскаха във влагата като мокри факли. Валеше
дребен, студен дъжд. Той тръгна бавно, изкачвайки се с усилие по
стръмнината. Скоро дойде до един тих, уютен, привлекателен ресторант с
червени кадифени завеси на прозорците и със син неонов надпис до вратата,
който гласеше: РЕСТОРАНТ „ТОНИ“ — ОТЛИЧНА ХРАНА И НАПИТКИ. НЕ
ВЛИЗАЙТЕ. За миг синият неонов надпис го изненада, но не особено много.
Нищо нелогично не изглеждаше чудато в тази странна, разкривена
обстановка. Върховете на отвесните здания бяха наклонени в някаква
свръхестествена, сюрреалистична перспектива и улицата изглеждаше
килната. Той вдигна яката на топлата си вълнена куртка и се сгуши в
реверите й. Нощта беше сурова. Едно босо момче, облечено с тънка риза и
тънки, парцаливи панталони, излезе от тъмнината. Момчето имаше черна
коса и се нуждаеше от подстригване, обуща и чорапи. Болнавото му лице беше
бледо и тъжно. Стъпките му правеха зловещи, меки, шляпащи звуци в
дъждовните локви и Йосарян бе така развълнуван от неговата бедност,
изпита такава прекомерна жал, че му идеше да смаже бледото му, тъжно,
болнаво лице с юмрук, да го премахне от света с един удар, защото му
напомняше за всички бледи, тъжни, болнави деца в Италия, които в същата
тази нощ имаха нужда от подстригване, от обуща и чорапи. То накара Йосарян
да мисли за сакати и куци хора, за премръзнали и гладни мъже и жени и за
всички безмълвни, бездейни, предани майки с неподвижни, замаяни очи,
които същата нощ кърмят децата си навън с изстиналите си животински
вимета, безчувствено разголени под същия пронизващ дъжд. Крави. Сякаш
само чакала да отмине момчето, една кърмеща майка безшумно мина край
него, прегърнала пеленаче, увито в черни дрипи, и на Йосарян му идеше да
смаже и нея, защото му напомняше за босото момче с тънка риза и тънки,
парцаливи панталони, и за цялата зъзнеща, затъпяваща мизерия в един свят,
който никога не е дал достатъчно топлина, храна и справедливост за всички, а
само за шепа находчиви и безскрупулни хора. Каква гадна земя! Той се питаше
колко ли хора бедствуват в същата тази нощ дори в собствената му
благоденствуваща страна, колко домове са бордеи, колко съпрузи са пияни и
колко жени бити, колко деца са тормозени, оскърбявани или изоставени.
Колко семейства гладуват, защото нямат пари да си купят храна. Колко сърца
са разбити. Колко души ще се самоубият същата тази нощ, колко ще полудеят.
Колко хлебарки и собственици на сгради ще тържествуват. Колко печеливши
губят, колко успехи са неуспехи, колко богати са бедни. Колко всезнайковци,
са глупаци. Колко щастливо завършващи истории завършват нещастно. Колко
почтени хора са лъжци, колко храбреци — страхливци, колко честни хора —
предатели, колко свети хора — безчестни, колко хора на доверени постове са
продали душите си на негодници за дребни суми, колко изобщо не са имали
никога душа. Колко прави и тесни пътища са криви пътища. Колко най-добри
семейства са най-лоши семейства и колко добри хора са лоши хора.
Когато ги събереш всичките и после извадиш лошите от сбора, може да
останат само децата и още може би Албърт Айнщайн и някой стар цигулар
или скулптор някъде. Йосарян вървеше самотен и измъчен, чувствувайки се
отчужден, и не можеше да изличи от съзнанието си мъчителния образ на
босото момче с болезнени бузи, докато не зави зад ъгъла и най-после не
излезе на булеварда, където един военен от някаква съюзна войска се
гърчеше на тротоара. Беше млад лейтенант с дребно, бледо, детско лице. Шест
войници от различни армии се бореха с разни части на тялото му и се мъчеха
да му помогнат, като го държаха да не се мята. Той скимтеше и пъшкаше
неразбираемо през стиснатите си зъби; очите му бяха обърнати нагоре.
— Гледайте да не си прехапе езика — ги посъветва уместно нисък
сержант, който стоеше до Йосарян, и един седми войник се хвърли в борбата и
се залови с лицето на болния лейтенант. Изведнъж войниците спечелиха
борбата и се спогледаха нерешително, защото сега вече държаха младия
лейтенант неподвижен и не знаеха какво да правят по-нататък с него. Трепет
на малоумна паника премина от едно напрегнато животинско лице на друго.
— Защо не го вдигнете да го сложите на капака на мотора на онзи
автомобил? — обади се провлечено един ефрейтор, който стоеше зад Йосарян.
Това изглеждаше разумно и затова седмината вдигнаха младия лейтенант и
внимателно го сложиха върху капака на паркираната кола, като
продължаваха да натискат надолу борещите се крайници. След като го
проснаха на капака на мотора на паркираната кола, те пак втренчиха смутено
очи един в друг, защото нямаха представа какво да правят с него след това.
— Защо не го вдигнете от капака на тази кола и не го сложите на
земята? — каза провлечено същият ефрейтор зад Йосарян. Това също
изглеждаше добра идея и те го понесоха обратно към тротоара, но преди да го
сложат на земята, един джип с червен прожектор и двама военни полицаи на
предната седалка долетя и спря до тях.
— Какво става тук? — извика шофьорът.
— Има гърчове — отговори един от войниците, които се бореха с
крайниците на лейтенанта. — Държим го неподвижен.
— Добре. Арестуван е.
— Какво да правим с него?
— Дръжте го под арест! — извика военният полицай, като се превиваше
от дрезгав смях, и потегли с пълна скорост.
Йосарян си спомни, че няма билет за отпуска, благоразумно отмина
странната група и се упъти към приглушените гласове, които идваха някъде
отдалеч от гъстия мрак пред него. Широкият булевард, покрит от дъжда с
черни петна, бе осветен на всеки блок от къси, извити електрически стълбове,
чиито лампи блещукаха със зловеща, трептяща светлина, обкръжена от
димяща, кафява мъгла. От един прозорец над главата си той чу нещастен,
умолителен женски глас: „Моля ти се, недей… Моля ти се, недей.“ Отчаяна
млада жена с черен шлифер и гъста, черна коса, паднала на лицето й, мина с
наведени очи. Пред Министерството на обществените работи, един блок по-
нататък, пиян млад войник бе притиснал пияна дама с гръб към една от
коринтските колони с канелюри, докато тримата му бойни другари седяха
наблизо на стъпалата и го гледаха, сложили винени шишета между коленете
си.
— Моля, недейте — говореше пияната дама. — Искам да си ходя вкъщи.
Моля, недейте.
Когато Йосарян се обърна да погледне, един от седналите войници
изпсува свадливо и хвърли шише по него. Шишето се разби далече, без да го
засегне, с кратък и приглушен звук. Йосарян продължи пътя си със същата
бавна, отпусната стъпка, мушнал ръце в джобовете си.
— Хайде, миличка — чу той как пияният войник решително я
подканваше, — сега е мой ред.
— Моля ви се, недейте — настояваше пияната дама. — Моля ви се,
недейте.
На следващия ъгъл, някъде дълбоко в гъстите, непроницаеми сенки на
тясната, криволичеща напречна улица, той чу тайнствен, ясно различим звук
— някой гребеше сняг с лопата. Отмереният, усилен, напомняш за нещо
познато звук на желязна лопата, която стърже бетон, го накара да настръхне
от ужас, както слизаше от бордюра на тротоара, за да пресече злокобната
улица, и той ускори крачката си, докато натрапчивият, неуместен шум не
остана далеч зад него. Сега вече разбра къде се намира: ако продължи все
направо, ще стигне до сухия шадраван в средата на булеварда и седем блока
по-нататък до офицерския апартамент. Внезапно чу ръмжащи, нечовешки
гласове, които разкъсваха призрачната тъма пред него. На ъгъла крушката на
електрическия стълб бе изгоряла — половината улица бе потънала в мрак и
равновесието на всичко видимо бе нарушено. От другата страна на пресечката
един човек биеше куче с тояга, както в съня на Расколников човекът биеше
коня си с камшик. Йосарян се напрягаше безпомощно да не вижда и да не чува.
Кучето, вързано с конопено въже, скимтеше и квичеше в животинска, смаяна
истерия, пълзеше и се влачеше по корем, без да се съпротивява, но човекът
продължаваше да го бие още и още с тежката си, гладка тояга. Малка тълпа
наоколо гледаше. Една ниска, пълна жена излезе напред и каза:
— Моля, престанете.
— Гледайте си работата! — излая сърдито човекът, вдигайки тоягата
си, като че ли ще я удари, и жената овчедушно отстъпи назад с жалък и унизен
вид. Йосарян ускори крачката си, за да се махне оттам, почти тичаше. Нощта
беше изпълнена с ужаси и му се струваше, че разбира какво е чувствувал
Христос, когато е ходел между хората като психиатър в болнично отделение,
пълно с луди, или като жертва в затвор, пълен с разбойници. Каква желана
гледка трябва да е бил всеки прокажен! На следващия ъгъл един човек биеше
зверски малко момче, заобиколен от неподвижна тълпа възрастни зрители,
които не се и опитваха да се намесят. Йосарян се отдръпна назад с някакво
гадно чувство, че вижда нещо познато. Сигурен беше, че някога преди е бил
свидетел на същата отвратителна сцена. Deja vu? Зловещото съвпадение го
разтърси и изпълни със съмнение и страх. Беше същата сцена, която бе видял
един блок по-долу, макар че всичко в нея изглеждаше различно. Какво става,
дявол да го вземе? Ще изскочи ли пак една ниска, пълна жена да каже: „Моля,
престанете“ Ще вдигне ли той ръка да я удари и ще отстъпи ли тя? Никой не
помръдваше. Детето плачеше непрекъснато, сякаш упоено от нещастието си.
Човекът продължаваше да го поваля, нанасяйки му с длан силни, кънтящи
удари по главата, като след всеки удар го изправяше на крака, за да го удари
отново. Изглеждаше, че в навъсената, свиваща се тълпа никого не го бе много
грижа за зашеметеното, бито дете, за да се намеси. Детето бе на не повече от
девет години. Раздърпана жена плачеше безшумно, покрила лицето си с
мръсен парцал. Момчето бе измършавяло и имаше нужда от подстригване.
Яркочервена кръв струеше от двете му уши. Йосарян бързо мина на другата
страна на огромния булевард, за да избяга от отвратителното зрелище, и
забеляза, че стъпва върху човешки зъби, разпръснати по мокрия лъщящ
тротоар, близо до петна кръв, които оставаха лепливи поради тежките
дъждовни капки, които се забиваха в кръвта като човешки нокти. Кътници и
резци бяха пръснати навсякъде. Той обиколи на пръсти гротескните останки
и се приближи до един вход, където плачещ войник държеше пропита с кръв
кърпичка на устата си, поддържан, за да не се строполи на земята, от двама
други войници, чакащи с мрачно нетърпение да пристигне военната линейка,
която най-после издрънча и се появи с кехлибара на по-жълтите си фарове, но
ги отмина и спря при съседния блок, където ставаше разправия между
цивилен италианец, натоварен с книги, и цяла глутница цивилни полицейски
агенти, въоръжени с белезници и палки. Пищящият, дърпащ се цивилен беше
чернокос човек с лице, побеляло от страх. Очите му пулсираха в трескаво
отчаяние и пърхаха като криле на прилеп, когато многобройните високи
полицаи го сграбчиха за ръцете и краката и го вдигнаха. Книгите му се
разпиляха по паважа. „Помощ“, изпищя той пронизително с глас, задушен от
собственото му вълнение, докато полицаите го носеха към отворените задни
врати на линейката. „Полиция! Помощ! Полиция!“ Вратите се затвориха,
резето бе спуснато и линейката потегли с пълна скорост. Имаше някаква
лишена от хумор ирония в смешната паника на човека, който, обграден от
полицаи, с пронизителен писък викаше полицията на помощ. Йосарян се
усмихна кисело на напразните, нелепи викове за помощ и после се сепна, като
си даде сметка, че думите бяха двусмислени; разтревожен, разбра, че може би
те не бяха зов към полицията, а героично предупреждение, което един осъден
приятел крещи от гроба към всеки, който не е полицай с палка и пистолет,
подкрепен от други полицаи с палки и пистолети. „Помощ! Полиция!“, бе
извикал човекът и може би е известявал за надвиснала опасност. Йосарян
отговори на тази мисъл, като се отдалечи предпазливо от полицаите и едва не
се спъна в краката на една едра четиридесетгодишна жена, която с виновен
вид бързаше да премине през пресечката, като хвърляше крадешком
отмъстителни погледи назад към осемдесетгодишна жена с дебели
превързани глезени, която едва се клатушкаше след нея и явно напразно се
мъчеше да я настигне. Старицата ситнеше и се задъхваше, като си мърмореше,
обезумяла от възбуда. Човек не можеше да не разбере естеството на сцената:
явно старата жена преследваше крадла. Първата жена печелеше разстояние
преминала бе половината булевард, преди втората жена да стигне до бордюра
на тротоара. Леката, противна, тържествуваща усмивка, с която тя
поглеждаше назад, бе едновременно злобна и уплашена. Йосарян си даваше
сметка, че може да помогне на разтревожената старица, стига само тя да
извика, даваше си сметка, че би могъл да изтича и хване едрата жена и да я
държи, докато дойде групата полицаи, която беше наблизо, стига само
втората жена да му позволеше да се намеси, като нададе вик за помощ. Но
старицата отмина, без дори да го види, ужасно, трагично сърдита, като си
мънкаше нещо, и скоро първата жена изчезна в сгъстяващите се пластове
мрак, а старата жена застена безпомощно по средата на булеварда, замаяна,
несигурна, не знаейки накъде да върви. Йосарян откъсна очи от нея и побърза
да се отдалечи засрамен, загдето не бе направил нищо да й помогне.
Хвърляйки крадешком виновни погледи, той бягаше победен, уплашен, че
старата жена сега може да започне да го преследва, и с радост навлезе в
прикриващото убежище на ръмящия, носен от вятъра дъжд и безнадеждния,
почти непрогледен мрак. Сган… полицейска сган — всички страни освен
Англия бяха в ръцете на банди, на сган, сган, сган. Сган, въоръжена с палки,
управлява навсякъде.
Яката и раменете на дрехата му бяха пропити от дъжд. Чорапите му бяха
мокри и студени. Следващият електрически стълб също не светеше —
стъкленият глобус бе счупен. Сгради и безформени маси течаха безшумно
край него, сякаш носени неизменно на повърхността на някакъв вонящ,
безкраен прилив. Мина висок калугер, загърнал цялото си лице в груба сива
качулка, дори очите му не се виждаха. Стъпки запляскаха равномерно в една
локва и Йосарян се уплаши, че пак ще види някое босо дете. Край него бързо
мина един изтощен, мъртвешки бледен, печален мъж с черна мушама, със
звездовиден белег на бузата, чието сляпо око бе обезобразено от лъскава,
голяма като яйце вдлъбнатина. Млада жена със сандали, от които жвакаше
вода, изскочи от тъмнината — цялото й лице бе обезобразено от ужасни
розови петна от изгаряне, които започваха от врата и се простираха в
болезнена сбръчкана ивица нагоре по бузите й чак до над очите. Йосарян
изтръпна, не можеше да понася тази гледка. Никой вече няма да я люби.
Душата му бе скръбна; копнееше да легне с някое момиче, което да може да
обича, да бъде приласкан, възбуден и приспан от нея. Сган с палки го чакаше в
Пианоза. Момичетата бяха изчезнали. Графинята и снаха й вече не бяха
достатъчно добри за него; сега той бе твърде стар за забавление и закачки,
нямаше вече време за такива неща. Лучана бе изчезнала, вероятно е мъртва;
ако още не е умряла, сигурно скоро ще умре. Закръглената повлекана на Арфи
също бе изчезнала заедно с неприличната си гема на пръстена, а сестра Дъкет
се срамуваше, загдето той бе отказал да участвува в бойни полети, и би
направила скандал, ако отидеше при нея. Единственото познато момиче
наблизо беше грозната прислужница в офицерския апартамент, с която никой
от офицерите не бе лягал. Името й беше Микаела, но всички я наричаха с
мръсни думи, произнесени със сладък, подкупващ тон, и тя се кикотеше с
детска радост, защото не разбираше английски и мислеше, че я ласкаят и си
правят невинни шеги. Всичките им лудории я изпълваха с радост и
възхищение. Беше щастливо, простодушно, трудолюбиво момиче, което не
знаеше да чете и едва можеше да се подписва. Правата й коса бе с цвят на
изгнила слама, имаше жълтеникава кожа и късогледи очи и никой от мъжете
не бе спал с нея, защото не беше поискал; никой освен Арфи, който я бе
изнасилил веднъж същата вечер и след това я бе държал затворена в
гардероба почти два часа, сложил ръка на устата й, докато воят на сирените
не възвести началото на полицейския час за цивилни лица и тя вече не
можеше да излезе навън. След това той я хвърли от прозореца. Мъртвото й
тяло още лежеше на тротоара, когато Йосарян пристигна и учтиво си проби
път през кръга от съседи, тържествено застанали наоколо с мъждиви фенери
в ръце. Всички го изгледаха с гняв и злоба, като се дръпнаха настрани от него,
и в мрачните, обвинителни разговори помежду си сочеха с ожесточение към
прозорците на втория етаж. Сърцето му се разтупа от страх и ужас при
жалната, злокобна, кървава гледка на смазания труп. Той се втурна във входа,
хукна нагоре по стълбите и влезе в апартамента, където завари Арфи да се
разхожда неспокойно с надута, малко неловка усмивка на лицето. Арфи
изглеждаше леко разстроен, като въртеше лулата си в ръце и уверяваше
Йосарян, че всичко ще се нареди и че няма защо да се тревожи.
— Само веднъж я изнасилих — обясни му той.
Йосарян бе ужасен.
— Но ти си я убил, Арфи! Ти си я убил!
— О, трябваше да я убия, след като я изнасилих — отвърна Арфи с най-
снизходителния си тон. — Ами че не можех да я оставя да обикаля и да говори
лошо за нас, нали?
— Но защо изобщо трябваше да я пипаш, тъпо копеле? — изкрещя
Йосарян. — Защо не си взе някое момиче от улицата, щом ти е трябвало
момиче. Градът е пълен с проститутки.
— О, не, това не е за мен — похвали се Арфи. — Никога в живота си не
съм плащал на жена.
— Арфи, ти луд ли си? — Йосарян почти онемя. — Убил си момиче? Ще
те турят в затвора.
— О, не — отговори Арфи с пресилена усмивка. — Мен няма да ме
затворят. Не могат да турят славния стар Арфи в затвора. Само защото е убил
това момиче.
— Но ти си я хвърлил от прозореца. Тя лежи мъртва на улицата.
— Няма право да бъде там — отговори Арфи. — Има полицейски час.
— Глупак! Не си ли даваш сметка какво си направил? — На Йосарян му
идеше да сграбчи Арфи за охранените, меки като гъсеница рамене и да го
разтърси, за да му вкара малко ум в главата. — Убил си човешко същество. Ще
те хвърлят в затвора. Дори може да те обесят.
— О, не вярвам да направят такова нещо — отвърна Арфи с весел кикот,
макар че симптомите на нервността му се увеличаваха. Несъзнателно разсипа
тютюн върху късите си пръсти, както си играеше с лулата. — О, не, драги мой.
Няма да направят подобно нещо на славния стар Арфи. — Той пак се
изкикоти. — Ами че тя беше просто слугиня. Не ми се вярва да вдигнат такава
врява за една бедна слугиня италианка, когато толкова хиляди хора умират
всеки ден. А ти вярваш ли?
— Слушай! — извика Йосарян почти радостно. Ослуша се, наблюдавайки
как кръвта се смъкна от лицето на Арфи. Някъде далеч завиха скръбно
сирени, полицейски сирени, и почти в следния миг воят се превърна в
пронизителна, връхлитаща какофония от зашеметяващи звуци, които сякаш
заляха стаята от всички страни.
— Арфи, идат за тебе — извика той в прилив на съчувствие, мъчейки се
да надвика шума. — Идат да те арестуват, Арфи, не разбираш ли? Не можеш да
отнемеш живота на едно човешко същество и да ти се размине безнаказано,
дори когато това същество е бедна слугиня. Не виждаш ли? Не можеш ли да
разбереш?
— О, не — настояваше Арфи с неубедителен смях и бледа усмивка. — Не
идват да арестуват мен. Не идват за славния Арфи.
Изведнъж Арфи сгърчи лице, като че ли ще повърне. Той се отпусна на
един стол вцепенен и разтреперан: късите му ръце подскачаха на скута му.
Навън изскърцаха спиращи коли. Веднага прозорците бяха осветени от
прожектори. Врати на коли се затръшваха и полицейски свирки пищяха.
Разнесоха се груби гласове — Арфи позеленя. Продължавате да клати
механично глава със странна, скована усмивка и да повтаря със слаб, глух,
монотонен глас, че не идват за него, не за славния Арфи, о, не за него, като се
стараеше да убеди себе си, дори когато тежки стъпки на тичащи хора се чуха
по стълбите и избумтяха на площадката, дори когато юмруци удариха четири
пъти по вратата с оглушителна, неумолима сила. Внезапно вратата на
апартамента се отвори широко и двама едри, мускулести военни полицаи с
ледени очи и стиснати здрави челюсти влязоха бързо, пресякоха стаята и
арестуваха Йосарян.
Арестуваха Йосарян, защото беше в Рим без билет за отпуска.
Извиниха се на Арфи, загдето са нахлули в стаята, и поведоха Йосарян,
като го държаха помежду си, стиснали мишниците му като в стоманени
белезници. Не му казаха нито дума, докато слизаха по стълбите. Вън други
високи военни полицаи с палки и бели шлемовете чакаха пред затворена кола.
Поставиха Йосарян на задната седалка, колата потегли с рев и криволичейки
през дъжда и мръсната мъгла, стигна до военния затвор. Военните полицаи го
заключиха в килия с каменни стени, където той прекара нощта. Призори му
донесоха кофа, която да използува като клозет и го закараха на летището,
където други двама гиганти с палки и бели шлемове го чакаха при
транспортния самолет, чиито мотори вече се загряваха, когато те
пристигнаха, и по цилиндричните им зелени капаци сълзяха капки втечнена
пара. Военните полицаи не казаха ни дума един на друг. Дори не си и кимнаха.
Йосарян никога не бе виждал такива гранитни лица. Самолетът отлетя за
Пианоза. Двама други военни полицаи чакаха на пистата. Сега вече станаха
осмина. Със завидна, безмълвна дисциплина те се вмъкнаха един след друг в
две коли. Под акомпанимента на съскащите гуми префучаха покрай лагерите
на четирите ескадрили и спряха пред сградата на щаба на групата, където
двама военни полицаи ги чакаха на паркинга. Десетте високи, силни,
целенасочени, мълчаливи мъже стърчаха като грамади наоколо му, когато
тръгнаха към входа. Стъпките им скърцаха шумно в унисон по насипаната със
сгурия пътека. Йосарян имаше впечатление, че всичко се развива с все по-
голяма бързина. Беше ужасно изплашен. Всеки един от десетте военни
полицаи изглеждаше достатъчно як, за да го убие само с един удар. Стигаше
само да го притиснат с масивните си, жилести, грамадни рамене, за да смажат
тялото му до смърт. Нищо не можеше да направи, за да се спаси. Не можеше
дори да види кои двама го държаха под мишниците, докато го водеха,
обграден от плътната колона на полицаите. Те ускориха крачката и нему се
струваше, че лети, че краката му не се допират до земята. Полицаите
решително подтичваха с ритмични стъпки по широкото мраморно стълбище
до горната площадка, където още двама военни полицаи с твърди,
непроницаеми лица ги чакаха, за да поведат цялата група с още по-бързи
крачки по дългия, поддържан на конзоли балкон над огромния хол. Техните
маршируващи стъпки бумтяха по потъмнелите керамични плочки на пода,
подобно на внушително, все по-бързо биене на барабани, и отекваха в
празния център на сградата, докато се движеха с все по-голяма скорост и
точност към кабинета на полковник Каткарт. Бурни ветрове на панически
страх забучаха в ушите на Йосарян, когато го насочиха към неизбежната
гибел, която го очакваше в кабинета, където полковник Корн, разположил
удобно бутовете си в единия ъгъл на писмената маса на полковник Каткарт,
го чакаше да го поздрави с добросърдечна усмивка.
— Изпращаме ви в Щатите — каза той.
40
Параграф 22
Имаше, разбира се, засечка.
— Параграф 22 ли? — запита Йосарян.
— Разбира се — отвърна любезно полковник Корн, след като отпрати
мощната стража от снажни военни полицаи с небрежен замах на ръката си и
им кимна малко презрително; както винаги той се държеше най-непринудено,
когато можеше да бъде най-циничен. Четвъртитите му очила без рамки
блестяха с хитра веселост, докато гледаше Йосарян. — В края на краищата не
можем току така да ви изпратим в Щатите, а да държим останалите хора тук,
нали? Не би било честно спрямо тях.
— Съвършено прав си, дявол да го вземе — избърбори полковник
Каткарт, който се разхождаше тромаво напред-назад из кабинета, подобно на
задъхан бик, като пухтеше и се въсеше. — Бих искал да му връзвам краката и
ръцете и да го хвърлям в самолета при всеки боен полет. Това бих искал да
направя.
Полковник Корн направи знак на полковник Каткарт да мълчи и се
усмихна на Йосарян.
— Знаете ли, вие действително създавате ужасни трудности на
полковник Каткарт — забеляза той безочливо, явно добре разположен, сякаш
този факт не му бе ни най-малко неприятен. — Хората се чувстват нещастни и
бойният дух започва да пада. И всичко това е по ваша вина.
— По ваша вина е — възрази Йосарян — защото повишихте броя на
задължителните бойни полети.
— Не, вината е ваша, защото вие отказахте да извършите тези полети —
отвърна му полковник Корн. — Хората бяха напълно доволни да летят
колкото пъти им кажем, докогато мислеха, че нямат друга възможност. Сега
вие им дадохте надежда и те се чувстват нещастни. Така че, само вие сте
виновен.
— Не знае ли той, че водим война? — запита навъсено полковник
Каткарт, който продължаваше да крачи тежко напред-назад, без да погледни
Йосарян.
— Сигурен съм, че знае — отговори полковник Корн. — Вероятно по
тази причина отказва да лети.
— Няма ли това значение за него?
— Знаете, че се води война. Това няма ли да разколебае решението ви да
не участвате вече в нея? — запита полковник Корн с язвителна сериозност,
подражавайки на полковник Каткарт.
— Не, сър — отговори Йосарян и почти отвърна с усмивка на усмивката
на полковник Корн.
— Страхувах се, че е така — забеляза полковник Корн с обмислена
въздишка, като сключи удобно пръсти върху гладкото си, широко, лъскаво,
кафяво теме. — Знаете ли, което си е право, ние наистина сме се отнасяли с
вас доста добре, нали? Хранихме ви и ви плащахме навреме. Дадохме ви орден
и дори ви направихме капитан.
— Не трябваше да го произвеждам капитан! — възкликна с горчивина
полковник Каткарт. — Трябваше да го пратя на военен съд, загдето оплеска
полета над Ферара, като прелетя два пъти над целта.
— Казах ти да не го повишаваш — рече полковник Корн, — но ти не
искаше да ме послушаш.
— Не, не си ми казвал. Каза ми да го повиша.
— Казах ти да не го повишаваш. Но ти не искаше да ме послушаш.
— Трябваше да те послушам.
— Никога не ме слушаш — настояваше полковник Корн с удоволствие
— и затова сме сега в това положение.
— Добре де! Престани да ми го натриваш на носа. — Полковник Каткарт
зарови юмруци дълбоко в джобовете си и се обърна настрани с отпуснати
рамене. — Вместо да се заяждаш с мен, защо не измислиш какво да правим с
него?
— Ще го изпратим май в Щатите — изкикоти се победоносно полковник
Корн, като обърна глава от полковник Каткарт към Йосарян. — Йосарян, за
вас войната свърши. Ще ви изпратим в Щатите. Вие всъщност не заслужавате
това, знаете ли, и то е една от причините, поради които аз нямам нищо против
да го направим. Тъй като засега няма никаква друга мярка, която можем да
рискуваме да вземем срещу вас, решихме да ви върнем в Щатите. Ние
нагласихме тази сделчица, за да…
— Каква сделка? — запита Йосарян с предизвикателно недоверие.
Полковник Корн отметна глава и се разсмя.
— Една крайно гнусна сделка, без никакво съмнение. Абсолютно
възмутителна. Но вие бързо-бързо ще я приемете.
— Не бъдете толкова сигурен.
— Не се съмнявам ни най-малко, че ще я приемете, макар че тя вони до
небето. А, тъкмо се сетих: не сте казвали никому, че отказвате да летите
повече, нали?
— Не, сър — отговори бързо Йосарян.
Полковник Корн кимна одобрително.
— Много добре. Харесва ми начинът, по който лъжете. Ще отидете
далеч в живота, ако някога си поставите прилична амбиция.
— Не знае ли той, че се води война? — изрева внезапно полковник
Каткарт и отказвайки решително да повярва в подобна възможност, духна
през цигарето си.
— Сигурен съм, че знае — отговори кисело полковник Корн, — тъй като
ти само преди една минута му обърна внимание върху тази страна на въпроса.
— Полковник Корн се намръщи уморено, за да прояви солидарност с Йосарян,
и очите му светнаха с тъмен блясък, изразявайки хитра и дръзка насмешка.
Той хвана с две ръце ръба на бюрото на полковник Каткарт, повдигна меките
си, отпуснати бутове и се намести по-навътре, така че късите му крака
увиснаха над пода. Токовете му леко почукваха о жълтото дъбово дърво и
калнокафявите му чорапи без жартиери се смъкнаха на провиснали кръгове
под глезените, които бяха изненадващо малки и бели. — Знаете ли, Йосарян
— каза той замечтано и приветливо с подигравателен и същевременно искрен
вид, сякаш непреднамерено разсъждаваше на глас, — аз дори малко се
възхищавам от вас. Вие сте умен човек с голяма нравствена твърдост, който е
заел много смела позиция. Аз съм умен човек без никаква нравственост и
затова съм в идеално положение да я оценя.
— Времената са критични — заяви бойко полковник Каткарт от другия
край на кабинета, без да обръща никакво внимание на полковник Корн.
— Много критични наистина — съгласи се полковник Корн, като кимна
спокойно. — Тъкмо сега имаме нови началници и не бива да допуснем едно
положение, което може да ни постави в лоша светлина пред генерал
Шайскопф или генерал Пекъм. Нали това искате да кажете, Господин
полковник?
— Няма ли у него патриотизъм?
— Няма ли да се биете за родината? — запита полковник Корн,
подражавайки на резкия, фарисейски тон на полковник Каткарт. — Няма ли
да пожертвувате живота си за полковник Каткарт и мен?
Йосарян се сепна от учудване и нервите му се изопнаха, когато чу
заключителните думи на полковник Корн.
— Какво казахте? — възкликна той. — Какво общо имате вие и
полковник Каткарт с родината? Вие не сте родината.
— Как можете да ни отделите от родината? — запита полковник Корн с
иронично спокойствие.
— Точно така — извика натъртено полковник Каткарт. — Или сте с нас,
или сте против нас. Няма друга възможност.
— Май че той ви хвана натясно — добави полковник Корн. — Или сте с
нас, или сте против родината. Цялата работа е съвършено проста.
— О, не, господин полковник, не приемам подобно нещо.
Полковник Корн остана невъзмутим.
— Откровено казано, и аз не го приемам, но всички други ще го
приемат. Това е положението.
— Вие позорите униформата — заяви полковник Каткарт, кипящ от
гняв, като за първи път се обърна срещу Йосарян. — Бих желал да зная как
изобщо сте станали капитан.
— Ти го произведе — напомни му сладко полковник Корн, като едва се
сдържаше да не се изхили. — Не си ли спомняш?
— О, не трябваше да го произвеждам.
— Казах ти да не го произвеждаш — рече полковник Корн, но ти не
искаше да ме послушаш.
— Брей, дявол да го вземе, ще престанеш ли да ми го натякваш! —
изкрещя полковник Каткарт. Той сбръчка чело и загледа свирепо полковник
Корн, присвил подозрително очи и сложил стиснати юмруци на хълбоците си.
— Слушай, на чия страна си ти изобщо?
— На твоя страна, господин полковник. На чия страна бих могъл да
бъда?
— Тогава престани да ме тормозиш, чуваш ли? Няма да ми седиш на
врата, чуваш ли?
— На твоя страна съм, господин полковник. Просто преливам от
патриотизъм.
— Тогава гледай да не забравяш това. — След миг полковник Каткарт
неохотно и не съвсем успокоен закрачи из кабинета, мачкайки с ръце дългото
си цигаре. Посочи с палец Йосарян. — Нека свършим с него. Знам какво бих
искал да направя. Бих искал да го изведа навън и да го разстрелям. Това бих
искал да направя. Това би направил с него генерал Дрийдъл.
— Но генерал Дрийдъл не е вече при нас — каза полковник Корн — и
затова не можем да го изведем навън и да го застреляме.
Тъй като напрежението на полковник Каткарт бе спаднало, полковник
Корн пак се отпусна и отново започна да чука леко с токове по бюрото на
полковник Каткарт. Той се обърна към Йосарян.
— И така, ние ще ви изпратим в Щатите. Трябваше доста да помислим,
но най-после успяхме да изработим този ужасен план да ви изпратим в
Щатите, без да предизвикаме прекалено голямо недоволство сред приятелите
ви, които остават тук. Не се ли чувствувате щастлив?
— Какъв план? Не ми се вярва да ми хареса.
— Знам, че няма да ви хареса — изсмя се полковник Корн и отново
сключи доволно ръце над главата си. — Ще го намерите отвратителен. Той е
наистина гаден план и сигурно ще оскърби съвестта ви. Но все пак вие бързо-
бързо ще се съгласите да го приемете. Ще се съгласите, защото след две
седмици ще ви изпратим в Щатите здрав и читав и защото нямате избор. Или
това, или военен съд. Няма друго.
Йосарян изсумтя.
— Стига сте блъфирали, господин полковник. Не можете да ме
изправите пред военен съд за дезертьорство в лицето на неприятеля. Това ще
ви изложи и вероятно няма да ме осъдят.
— Но сега можем да ви дадем под съд за самоотлъчване, понеже сте
отишли в Рим без разрешение. И тогава няма да се откачите. Ако само
помислите малко, ще видите, че не ни оставяте никаква друга възможност. Не
можем да позволим да се разхождате свободно и да демонстрирате
неподчинението си, без да ви накажем. Всички други летци също ще откажат
да летят. Не, наистина, давам ви честна дума, че ще ви предадем на военен
съд, ако отхвърлите сделката ни, макар това да повдигне много въпроси и да
бъде страшно позорно петно за полковник Каткарт.
При думите „позорно петно“ полковник Каткарт трепна и без видим
предварителен умисъл злобно захвърли тънкото цигаре от оникс и слонова
кост на писмената си маса.
— Исусе Христе! — извика той неочаквано. — Мразя това проклето
цигаре! — Цигарето отскочи от масата към стената, рикошира от перваза на
прозореца, търкулна се по пода и се спря почти в краката на полковник
Каткарт. Той го загледа гневно намръщен. — Питам се дали имам някаква
полза от него.
— То е голям плюс пред генерал Пекъм, но позорно петно пред генерал
Шайскопф — уведоми го злорадо полковник Корн, като си придаде невинен
израз.
— Е, на кого от двамата трябва да направя добро впечатление?
— И на двамата.
— Как мога да харесам и на двамата? Те се мразят един друг. Как
изобщо ще се отлича пред генерал Шайскопф, без да получа позорно петно
пред генерал Пекъм?
— Марширувай.
— Да, марширувай. Това е единственият начин да му се направи добро
впечатление. Марширувай, марширувай. — Полковник Каткарт навъсено
изкриви лице. — Какви генерали! Те позорят униформата. Щом такива хора
стават генерали, не виждам защо и аз да не стана генерал.
— Ти ще отидеш далеч — увери го с напълно неубеден тон полковник
Корн и кикотейки се, отново се обърна към Йосарян. Пренебрежителната му
веселост нарасна при вида на Йосаряновия неотстъпчив израз на
антагонизъм и недоверие. — Ето, тук е ядката на въпроса. Полковник Каткарт
иска да стане генерал, а аз искам да стана полковник, затова трябва да ви
изпратим в Щатите.
— Защо иска да стане генерал?
— Защо ли? По същата причина, поради която аз искам да стана
полковник. Какво друго да правим. Всички ни учат да се стремим да се
издигнем по-високо. Генералът стои по-горе от полковника, а полковникът —
по-горе от подполковника. Затова и двамата се стремим нагоре. И знаете ли,
Йосарян, вие имате късмет, че се стремим към повишение. Вие безпогрешно
сте избрали момента и аз предполагам, че сте взели предвид този фактор в
сметките си.
— Не съм правил никакви сметки — възрази Йосарян.
— Да, наистина ми харесва начинът, по който лъжете — отвърна
полковник Корн. — Няма ли да се чувствувате горд, ако вашият началник
бъде произведен генерал? Няма ли да ви е драго, че сте служили в група, в
която средният брой на полети на глава е по-висок, отколкото във всяка друга
авиогрупа? Не желаете ли да спечелите похвали за групата и да получите
повече дъбови листа за вашия боен орден? Къде е вашият ’sprit de corps? Не
искате ли да допринесете още към тези големи постижения, като участвувате
в повече бойни полети? Сега имате последна възможност да отговорите „да“.
— Не.
— В такъв случай, значи сте ни притиснали до стената… — каза
полковник Корн без злоба.
— Той би трябвало да се срамува.
— … и ще трябва да ви изпратим в Щатите. Само направете няколко
неща заради нас и…
— Какви неща? — прекъсна го враждебно Йосарян, изпълнен с лоши
предчувствия.
— О, дребни, незначителни неща. Всъщност ние ви предлагаме много
изгодна сделка. Ще издадем заповед за завръщането ви в Щатите — наистина
ще издадем — и срещу това всичко, което трябва да направите, е…
— Какво? Какво трябва да направя?
Полковник Корн се изсмя грубо.
— Да ни харесвате.
Йосарян премига.
— Да ви харесвам ли?
— Да ни харесвате.
— Да ви харесвам?
— Точно така — каза полковник Корн, кимайки. Беше безмерно доволен
от простодушната изненада и смайване на Йосарян. — Харесвайте ни.
Присъединете се към нас. Станете наш приятел. Говорете добре за нас тук и
когато се върнете в Щатите. Станете наш човек. Е, не искам много, нали?
— Просто искате да ви харесвам? Това ли е всичко?
— Това е всичко.
— Това е всичко?
— Просто открийте в сърцето си обич към нас.
На Йосарян му идеше да се изсмее самоуверено, когато със слисване
осъзна, че полковник Корн говори сериозно.
— Няма да бъде лесно — каза той подигравателно.
— О, много по-лесно ще бъде, отколкото си мислите — присмя му се в
отговор полковник Корн, без да се раздразни от Йосаряновата стрела. — Ще се
изненадате, когато видите колко лесно ще ви бъде да ни харесвате, щом
веднъж почнете. — Полковник Корн издърпа колана на смъкнатите си
широки панталони. Дълбоките черни улеи, които отделяха четвъртитата му
брадичка от бузите, отново се извиха в подигравателна и укоризнена
веселост. — Виждате ли, Йосарян, ние ще ви дадем финансова независимост.
Ще ви произведем майор и дори ще ви наградим с още един орден. Капитан
Флум вече работи върху пламенни съобщения за печата, описващи
храбростта, която сте проявили над Ферара, дълбоката ви и трайна вярност
към вашата част и ненадминатата ви преданост към дълга. Впрочем тези
фрази са действително цитати. Ще ви възвеличаем и ще ви пратим в родината
като герой, повикан от Пентагона за повдигане на бойния дух и други
пропагандни цели. Ще живеете като милионер. Всички ще гледат на вас като
на знаменитост, ще правят паради във ваша чест и вие ще държите речи да
насърчавате хората да купуват военни облигации. Море от лукс ви чака, щом
веднъж станете наш приятел. Не е ли чудесно?
Йосарян си даде сметка, че слуша замайващите обяснения и
подробности с напрегнато внимание.
— Май че не искам да държа речи.
— Тогава няма да настояваме на речите. Най-важното е какво ще
говорите на хората тук. — Полковник Корн се наведе напред със сериозен вид.
Вече не се усмихваше. — Не желаем никой от хората в групата да знае, че ви
връщаме в Щатите, защото отказвате да летите повече. И също така не
желаем генерал Пекъм и генерал Шайскопф да дочуят за някакви търкания
между нас. Ето защо ще станем такива добри приятели.
— Какво ще кажа на хората, които ме попитат защо съм отказал да летя?
— Кажете им, че сте били уведомен предварително за завръщането ви в
Щатите и че не сте искали да рискувате живота си с още един-два полета.
Просто дребно недоразумение между приятели, това било цялата работа.
— А те ще повярват ли?
— Разбира се, че ще повярват, щом видят какви големи приятели сме
станали и прочетат съобщенията в печата и ласкавите неща, които казвате за
мен и полковник Каткарт. Не се тревожете за хората тук. Доста лесно ще ги
дисциплинираме и овладеем, когато вие си отидете. Само докато сте тук,
могат да създават неприятности. Нали знаете, една добра ябълка може да
развали останалите — заключи полковник Корн със съзнателна ирония. —
Пък и — това би било наистина чудесно — те дори могат да почерпят
вдъхновение от вас, за да извършват още много полети.
— Ами ако аз ви изоблича, когато се върна в Щатите?
— След като сте приели от нас медал и повишение и след цялата шумна
реклама? Никой няма да ви повярва, армията няма да ви позволи, пък и защо,
дявол да го вземе, ще искате да правите подобно нещо? Вие ще бъдете един от
нас, не забравяйте. Ще имате привилегии, ще водите богат, луксозен живот,
който ще ви възнагради за всичко. Ще се покажете глупак, ако го захвърлите
само заради някакъв си нравствен принцип, а вие не сте глупак. Стана ли
сделката?
— Не знам.
— Или сделката, или военен съд.
— Много мръсен номер ще изиграя на хората от ескадрилата, нали?
— Отвратителен — съгласи се любезно полковник Корн и търпеливо
зачака, наблюдавайки Йосарян с искрица скрита наслада в очите.
— Какво пък, дявол да го вземе! — възкликна Йосарян. — Ако не искат
да летят повече, нека се опънат, нека направят нещо, както аз направих. Право
ли е?
— Разбира се — каза полковник Корн.
— Няма никаква причина да рискувам живота си за тях, нали?
— Разбира се, че няма.
Йосарян взе решение с бърза усмивка.
— Стана сделката — обяви той с ликуващ глас.
— Чудесно — каза полковник Корн с малко по-малка сърдечност,
отколкото Йосарян очакваше, плъзна се от писмената маса на полковник
Каткарт и застана на пода. Издърпа панталона и долните си гащи от чатала си
и протегна на Йосарян меката си отпусната ръка. — Добре дошли на кораба.
— Благодаря, господин полковник, аз…
— Наричай ме Блаки, Джон. Вече сме приятели.
— Разбира се, Блаки. Приятелите ми викат Йо-Йо. Блаки, аз…
— Приятелите му викат Йо-Йо — изчурулика полковник Корн,
обръщайки се към полковник Каткарт. — Защо не поздравиш Йо-Йо с
разумната му постъпка?
— Това е наистина разумна постъпка, Йо-Йо — каза полковник Каткарт,
друсайки ръката на Йосарян с тромаво усърдие.
— Благодаря, господин полковник, аз…
— Казвай му Чък — рече полковник Корн.
— Разбира се, казвай ми Чък — одобри полковник Каткарт със сърдечен
и неловък смях. Сега сме приятели.
— Разбира се, Чък.
— Напускат сцената усмихнати — каза полковник Корн, сложил ръце на
раменете им, и тримата тръгнаха към вратата.
— Намини някоя вечер да вечеряш с нас, Йо-Йо — покани го
гостоприемно полковник Каткарт. — Какво ще кажеш за тази вечер в стола на
групата?
— Много ще ми бъде приятно, сър.
— Чък — поправи го укоризнено полковник Корн.
— Извинявай, Блаки. Чък. Не мога още да свикна.
— Нищо, приятелю.
— Разбира се, приятелю.
— Благодаря, приятелю.
— Няма защо, приятелю.
Йосарян махна нежно с ръка за сбогом на новите си приятели и тръгна
бавно по балконския коридор. Едва не се разпя, щом остана сам. Заминаваше
си свободен: всичко излезе сполучливо, бунтът му се увенча с успех, беше вече
в безопасност и нямаше нищо, от което да се срамува пред никого. Упъти се
към стълбището със самодоволен и развеселен вид. Един редник в зелени
работни дрехи му отдаде чест. Йосарян, щастлив, отвърна на поздрава му и с
любопитство се втренчи в него. Лицето му изглеждаше удивително познато.
Щом Йосарян отвърна на поздрава му, редникът в зелени работни дрехи
внезапно се превърна в курвата на Нейтли и хвърляйки се кръвожадно към
него, заби един кухненски нож с кокалена дръжка в ребрата му под вдигнатия
му лакът. Йосарян се строполи на земята с писък и виждайки, че момичето
вдига ножа да го удари повторно, затвори очи, обхванат от непреодолим ужас.
Беше вече в безсъзнание, когато полковник Корн и полковник Каткарт
изхвръкнаха от кабинета, подгониха курвата и така му спасиха живота.
41
Сноуден
— Режи — нареди докторът.
— Ти режи — каза един друг глас.
— Никакво рязане — обади се Йосарян с надебелял, мъчно подвижен
език.
— Виж пък кой се намесва в разговора — възнегодува единият от
докторите. — Навярно от друг град. Ще оперираме ли, или не?
— Той не се нуждае от операция — възрази другият. — Раната е малка.
Единственото, което трябва да направим, е да спрем кръвотечението, да
изчистим раната и да направим няколко шева.
— Но аз никога досега не съм имал случай да оперирам. Кое е
скалпелът? Това ли е скалпелът?
— Не, другото е скалпелът? Е, хайде карай, режи, щом си рекъл. Направи
разрез.
— Така ли?
— Не там, глупако.
— Никакви разрези — извика Йосарян, който през вдигащата се мъгла
на безчувственост долавяше, че двамата непознати са готови да почнат да го
режат.
— Пак се меси разговор от друг град — оплака се първият доктор със
сприхав тон. — Ще продължава ли все да говори, докато го оперирам?
— Не можете да го оперирате, докато не го приема — каза един
деловодител.
— Не можете да го приемете, докато не го разпитам — каза един тлъст,
сърдит полковник с мустаци и огромно розово лице, което се наведе съвсем
близо до Йосарян и което излъчваше изгаряща топлина като някакъв огромен
тиган. — Къде сте роден?
Тлъстият сърдит полковник напомняше на Йосарян за тлъстия сърдит
полковник, който беше разпитвал свещеника и го бе признал за виновен.
Йосарян го гледаше втренчено през някакво полупрозрачно було. Във въздуха
се носеше сладникавата миризма на формалдехид и спирт.
— На едно бойно поле.
— Не, не. В кой щат сте роден?
— В състояние на невинност.
— Не, не, вие не ме разбирате.
— Оставете ме аз да се заема с него — настояваше един човек с остри
черти, хлътнали жлъчни очи и тънки злобни устни. — Ти да не се мислиш за
голям хитрец? — запита той, обръщайки се към Йосарян.
— Той бълнува — каза един от докторите. — Оставете ни да го внесем
вътре и да го лекуваме.
— Оставете го тук, щом бълнува. Може да каже нещо, с което да ни даде
улики срещу себе си.
— Но раната още силно кърви, не виждате ли? Може дори да умре.
— Точно това заслужава.
— Така му се пада на това копеле, на този изменник — каза тлъстият
сърдит полковник. — Хайде, Джон, да почнем да си признаваме. Искаме да се
доберем до истината.
— Всички ми викат Йо-Йо.
— Искаме да ни съдействувате, Йо-Йо. Ние сме ваши приятели и трябва
да имате доверие в нас. Дошли сме да ви помогнем. Няма да ви сторим зло.
— Я да бръкнем с пръсти в раната му и да му извадим вътрешностите —
предложи човекът с острите черти на лицето.
Йосарян склопи очи, надявайки се да помислят, че е в безсъзнание.
— Изгуби съзнание — чу той да казва един от докторите. — Не можем
ли да му дадем помощ, преди да е станало твърде късно? Наистина може да
умре.
— Добре, вземете го. Дано пукне това копеле.
— Не можете да го лекувате, докато не го приема — каза
деловодителят.
Йосарян лежеше със затворени очи и се преструваше на умрял, докато
деловодителят го прие, като размести някакви книжа. След това бавно го
закараха на носилка на колела в една задушна, тъмна стая, където усети силна
топлина от прожектори над главата си и където противната миризма на
формалдехид и сладникав спирт беше още по-силна. Приятната, проникваща
навсякъде воня беше опияняваща. Усети също миризма на етер и чу да
дрънчи стъкло. Със скрита, самодоволна веселост слушаше дрезгавото
дишане на двамата доктори. Много се радваше, че те мислеха, че е в
безсъзнание, и не знаеха, че ги подслушва. Всичко му изглеждаше много
глупаво до момента, когато един от докторите каза:
— Е, мислиш ли, че трябва да му спасим живота? Може да ни се сърдят,
ако го спасим.
— Нека го оперираме — каза другият доктор. — Да го разрежем, че
веднъж завинаги да видим какво има вътре. Все се оплаква от черния си дроб.
На тази рентгенова снимка обаче черният му дроб изглежда много малък.
— Това му е панкреасът, глупако. Това тук е черният дроб.
— Не, не това. Това е сърцето. Обзалагам се на пет цента, че това му е
черният дроб. Ще го оперирам и ще разберем кое какво е. Трябва ли първо да
си измия ръцете?
— Никаква операция — обади се Йосарян, като отвори очи и се опита да
седне.
— Пак се меси разговор от друг град — присмя се възмутен единият от
докторите. — Не можем ли да го накараме да си затвори устата?
— Можем да му бутнем пълна упойка. Ето етерът е тук.
— Никаква пълна упойка — намеси се пак Йосарян.
— Пак се обаждат от друг град — каза един от докторите.
— Хайде да му ударим една пълна упойка, та да го приспим. Дадоха му
пълна упойка и го приспаха. Събуди се в отделна стая, жаден, задушаваше се
от изпарения на етер. Полковник Корн бе до леглото му и спокойно чакаше,
седнал на стол, облечен с провисналите си вълнени маслиненозелени
панталони и риза в същия цвят. Ласкава, флегматична усмивка висеше на
кафявото му лице с брадясали бузи и той леко разтриваше голото си теме с
дланите на двете си ръце. Наведе се напред захилен, когато Йосарян се
събуди, и с най-приятелски тон го увери, че сделката, която бяха сключили, си
остава в сила, стига Йосарян да не умре. Йосарян понечи да повърне и
полковник Корн скочи мигновено на крака при първия напън и погнусен
избяга; поговорката, че всяко нещо си има и добрата страна, била вярна,
помисли си Йосарян задавен и замаян и се унесе отново в полусън. Нечия ръка
с остри пръсти го разтърси грубо и го събуди. Той се обърна, отвори очи и
видя някакъв странен човек с жестоко лице, който изкриви устни към него и
злобно начумерен се похвали:
— Наредихме твоя приятел, другарче. Наредихме твоя приятел.
Йосарян се смрази, почувствува се изнемощял и се обля в пот.
— Кой е мой приятел — запита той, когато видя, че свещеникът седи на
мястото, където седеше полковник Корн.
— Може би аз съм вашият приятел — отговори свещеникът. Но Йосарян
не можа да го чуе и затвори очи. Някой му подаде да си сръбне вода и си
излезе на пръсти. Той поспа и когато се събуди, се чувствуваше великолепно,
докато обърна глава да се усмихне на свещеника и видя, че на мястото му седи
Арфи. Йосарян изстена инстинктивно и сгърчи лице от мъчително
раздразнение, когато Арфи се изкикоти и го попита как се чувствува. Арфи го
погледна с недоумение, щом Йосарян го попита защо не е в затвора. Йосарян
затвори очи, за да го накара да си отиде. Когато отвори очи, Арфи си беше
отишъл и свещеникът беше на мястото му. Йосарян се разсмя, забелязал
веселото захилено лице на свещеника, и го попита защо, дявол да го вземе, е
толкова щастлив.
— Радвам се заради вас — отвърна свещеникът възбудено и с искрена
радост. — Чух в щаба, че сте били тежко ранен и че ще трябва да ви върнат в
Щатите, ако оживеете. Полковник Корн каза, че положението ви е критично.
Но току-що научих от един от докторите, че в действителност раната ви е
съвсем лека и че вероятно ще можете да излезете от болницата след ден-два.
Няма никаква опасност. Това съвсем не е лошо.
Йосарян изслуша новината на свещеника с огромно облекчение.
— Това е хубаво.
— Да — каза свещеникът с дяволито удоволствие и розовина обля
бузите му. — Да, това е хубаво.
Йосарян се засмя, спомняйки си първия разговор, който бе имал със
свещеника.
— Знаете ли, първият път, когато ви срещнах, беше в болницата. И сега
пак съм в болницата. Май че напоследък ви виждам само когато съм в
болницата. Къде прекарвате времето си?
Свещеникът вдигна рамене.
— Молех се доста много — призна си той. — Мъча се да стоя в палатката
колкото може повече и се моля винаги, когато сержант Хуиткоум не е наблизо,
иначе може да ме хване, че се моля.
— Помага ли ви това?
— Откъсва ме от грижите ми — отговори свещеникът, като отново
вдигна рамене. — Все пак съм зает с нещо.
— Тогава значи е добре, нали?
— Да — съгласи се свещеникът с въодушевление, сякаш тази мисъл не
му беше хрумвала дотогава. — Да, май че е добре. — Той се наведе поривисто
напред с някаква неловка загриженост. — Йосарян, какво мога да направя за
вас, докато сте тук? Да ви донеса нещо?
Йосарян весело го подразни:
— Нещо като играчки, бонбони и дъвка? Свещеникът пак се изчерви и
се ухили засрамено. После стана много почтителен:
— Например книги или нещо друго. Ще ми се да мога да направя нещо,
за да ви доставя удоволствие. Знаете ли, Йосарян, ние всички много се
гордеем с вас.
— Гордеете ли се?
— Да, разбира се. Загдето сте рискували живота си, за да спрете този
нацистки убиец. Много благородна постъпка.
— Какъв нацистки убиец?
— Онзи, който бил пратен тук да убие полковник Каткарт и полковник
Корн. И вие сте ги спасили. Можел е да ви прободе с ножа и да ви убие на
място, както сте се борили с него на балкона. Какъв късмет, че сте оцелели!
Йосарян се изкиска с горчива насмешка, когато разбра за какво говори
свещеникът.
— Нямаше никакъв нацистки убиец.
— Сигурно е имало. Полковник Корн каза, че е имало.
— Това беше приятелката на Нейтли. Но тя искаше мен да убие, а не
полковник Каткарт и полковник Корн. Тя все се опитва да ме убие, откакто й
съобщих, че Нейтли е мъртъв.
— Но как може такова нещо? — възмущаваше се свещеникът,
побледнял и объркан от негодувание. — И полковник Каткарт, и полковник
Корн го видели как избягал. В официалното съобщение се казва, че сте спрели
нацистки убиец, който искал да ги убие.
— Не вярвайте на официалното съобщение — отвърна сухо Йосарян. —
Това е част от сделката.
— Каква сделка?
— Сделката, която направих с полковник Каткарт и полковник Корн. Ще
ме изпратят в Щатите като голям герой, ако ги хваля пред всички и никога
пред никого не ги критикувам, загдето карат останалите летци да извършват
повече бойни полети.
Ужасен, свещеникът се приповдигна от стола си. Кипеше от бойко
негодувание.
— Но това е ужасно! Това е позорна, възмутителна сделка, нали?
— Отвратителна е — отговори Йосарян, втренчил тъпо поглед в тавана
и леко опрял тила си на възглавницата. — Мисля, че на това определение се
спряхме.
— Тогава как можахте да се съгласите на такава сделка?
— Или сделката, или военен съд, господин свещеник.
— О! — възкликна свещеникът с израз на дълбоко разкаяние, като
закри уста с опакото на дланта си. Той неловко се отпусна на стола си. — Не
трябваше да казвам нищо.
— Ще ме затворят в някоя килия с един куп престъпници.
— Разбира се. Тогава трябва да постъпите както намирате за правилно.
Свещеникът кимна сякаш на себе си, като че ли туря край на разговора,
и потъна в смутено мълчание.
— Не се тревожете — каза Йосарян с печален смях, след като мина
малко време. — Няма да изпълня сделката.
— Трябва да я изпълните — настояваше свещеникът, като се наведе
загрижено напред. — Наистина трябва да я изпълните. Аз нямах право да ви
влияя. Всъщност нямах право да кажа каквото и да било.
— Вие не сте ми повлияли. — Йосарян се извъртя на една страна и с
подигравателна тържественост поклати глава. — Боже Господи! Можете ли да
си представите какъв грях е това? Да спася живота на полковник Каткарт! Не
искам да имам такова престъпление в атестацията си.
Свещеникът предпазливо се върна на въпроса.
— А какво ще направите тогава? Не можете да се оставите да ви турят в
затвора.
— Ще продължа да летя. Или наистина ще дезертирам и ще се оставя да
ме хванат. Вероятно ще ме хванат.
— И ще ви турят в затвора. А вие не искате да отидете в затвора.
— Тогава май че ще продължа да летя, докато свърши войната. Все
някои от нас ще оживеят.
— Но може да ви убият.
— Тогава няма пък да летя повече.
— А какво ще правите?
— Не знам.
— Ще се съгласите ли да ви върнат в Щатите?
— Не знам. Горещо ли е вън? Тук е много топло.
— Много е студено вън — каза свещеникът.
— Знаете ли — спомни си Йосарян, — много странно нещо се случи; пък
може и да съм го сънувал. Мисля, че един непознат човек влезе тук преди
малко и ми каза, че е наредил моя приятел. Питам се дали не съм си въобразил
такова нещо?
— Смятам, че не сте си въобразили — уведоми го свещеникът. — Вие
започнахте да ми говорите за него, когато дойдох първия път.
— Тогава значи той наистина е казал такова нещо. „Наредихме твоя
приятел, другарче, каза той, наредихме твоя приятел.“ Имаше злобно лице,
каквото никога не съм виждал. Питам се кой е този мой приятел.
— Приятно ми е да се считам за ваш приятел, Йосарян — каза
свещеникът със смирена искреност. — Те наистина са ме наредили. Взеха ми
номера, поставиха ме под наблюдение — направиха както си искаха. Така ми
казаха на разпита.
— Не, мисля, че нямаха предвид вас — реши Йосарян. — Смятам, че
трябва да е някой като Нейтли или Дънбар. Знаете ли, някой, който е убит във
войната, като Клевинджър, Ор, Добз, Кид Сампсън или Макуот. — Йосарян
ахна сепнато и разтърси глава. — Едва сега си давам сметка — възкликна той.
— Те са наредили всичките ми приятели! Единствено сме останали аз и Джоу
Гладника. — Той изтръпна, когато видя, че лицето на свещеника побледня. —
Какво има, господин свещеник?
— Джоу Гладника беше убит.
— Господи, не! При полет ли?
— Умрял, както спял и сънувал. Намерили една котка на лицето му.
— Горкото момче — каза Йосарян и се разплака, като извиваше глава
към рамото си, за да скрие сълзите си.
Свещеникът си отиде, без да се сбогува. Йосарян хапна малко и заспа.
Посред нощ една ръка му разтърси рамото и го събуди. Отвори очи и видя
човек със слабо, зло лице, облечен в болничен халат и пижама, който го
гледаше със злорада усмивка и му се подиграваше:
— Наредихме твоя приятел, другарче. Наредихме твоя приятел.
Йосарян се изплаши.
— За какво говориш, дявол да те вземе? — попита той, чувствувайки, че
го обхваща паника.
— Ще разбереш, другарче, ще разбереш.
Йосарян бързо протегна ръка да хване мъчителя си за гърлото, но
непознатият се изплъзна без усилие и със злобен смях изчезна в коридора.
Йосарян лежеше разтреперан, с тупащ пулс, плувнал в ледена пот. Питаше се
кой е този негов приятел. В болницата беше тъмно и съвсем тихо. Нямаше
часовник да види колко е часът. Беше напълно буден и знаеше, че е пленник
на една от онези безсънни нощи, които за прикованите на легло траят цяла
вечност, преди да се стопят в зората. Някакъв пулсиращ студ пълзеше нагоре
по краката му. Беше му студено и той си спомни за Сноуден, който не му беше
приятел, а обикновен познат. Бе тежко ранен и замръзваше в локвата от
остра, жълта слънчева светлина, която падаше на лицето му през страничното
прозорче, когато Йосарян изпълзя над бомбовместилището, за да стигне до
него в задната кабина на самолета, след като Добз му бе викнал умолително
по микрофона да помогне на стрелеца: „Моля, помогни на стрелеца.“ Стомахът
му се обърна, когато очите му зърнаха зловещата гледка; бе погнусен до
крайност и преди да влезе, изплашено спря за няколко секунди, свит на топка
и опрял ръце и колене на пода в тесния проход над бомбовместилището,
точно до запечатаната кутия от велпапе, в която се намираха превързочните
материали. Сноуден лежеше по гръб на пода с изпънати крака, тежко
натоварен със защитния си костюм, шлема, парашута и спасителната риза.
Близо до него на пода лежеше в несвяст дребничкият заден стрелец. Раната,
която Йосарян видя, беше от външната страна на бедрото на Сноуден и
изглеждаше широка и дълбока като футболна топка. Не можеше да се разбере
къде свършват нишките на пропития му с кръв комбинезон и къде започва
разкъсаната плът.
Нямаше морфин в самолетната аптечка, нямаше никакво средство
срещу болките на Сноуден освен вцепеняващото сътресение, причинено от
зеещата рана. Дванадесетте ампули морфин бяха откраднати от кутията и
заменени с ясно написана бележка, която гласеше: „Каквото е добро за
предприятия «М и М», е добро за цялата страна. Майлоу Майндърбайндър“.
Йосарян изпсува Майлоу и поднесе две таблетки аспирин към пепеливите
устни, които не можеха да ги поемат. Но най-напред той направи бързешком
превръзка на бедрото на Сноуден и я пристегна с турникет, защото не му
идваше наум нищо друго в първите напрегнати моменти, когато сетивата му
бяха разстроени от вълнение, когато знаеше, че трябва да действува веднага и
с вещина, а се боеше, че може да изгуби самообладание. Сноуден го гледаше
втренчено и мълчеше. Не се виждаше да блика кръв от някоя артерия и
Йосарян се преструваше, че е напълно погълнат от затягането на
превръзката, защото това беше нещо, което той знаеше как се прави.
Работеше с престорено умение и привидно спокойствие, усещайки върху себе
си помътнелия поглед на Сноуден. Успя да се овладее, преди да затегне
докрай турникета и веднага го отпусна, за да избегне опасност от гангрена.
Сега умът му се проясни и той си спомни как трябва да действува. Започна да
рови в аптечката за първа помощ и да търси ножици.
— Студено ми е — каза тихо Сноуден. — Студено ми е.
— Ще ти мине, момче — увери го Йосарян захилено. — Ще ти мине.
— Студено ми е — повтаряше Сноуден със слаб, детски глас. — Студено
ми е.
— Хайде, хайде — каза Йосарян, защото не знаеше какво друго да каже.
— Хайде, хайде.
— Студено ми е — скимтеше Сноуден. — Студено ми е!
— Хайде, хайде. Хайде, хайде.
Йосарян се изплаши и заработи по-бързо. Най-после намери ножиците и
внимателно започна да реже комбинезона много по-нагоре от раната, точно
над слабините. Разряза дебелия габардин в права линия около бедрото.
Дребничкият заден стрелец дойде, на себе си, докато Йосарян режеше с
ножиците, погледна го и отново припадна. Сноуден извъртя глава на другата
страна, за да вижда Йосарян по-отблизо. Мъждива, спадаща светлинка
блещукаше в безсилните му, равнодушни очи. Йосарян озадачен се мъчеше да
не го гледа. Започна да реже надолу по вътрешния шев на крачола. От зеещата
рана — не е ли това дългата лигава кост, която навлиза дълбоко в кървавата
алена струя зад треперещите, тревожни и странни мускулни влакна —
капещата кръв се събираше в няколко вадички, подобно на вода от топящ се
по стрехите сняг, но червена и лепкава, и капките се сгъстяваха, като падаха
на пода. Йосарян продължи да реже крачола до долу и оголи откъснатия крак,
който падна на пода с плясък. Над него се показа краят на сивокафявите
долни гащи, които бързо попиваха петната кръв, сякаш бяха жадни. Йосарян
се смая, когато видя колко восъчноблед и мъртвешки изглеждаше голият
крак на Сноуден, колко отвратителни, колко безжизнени и езотерични бяха
пухкавите, тънки, къдрави руси косъмчета на странния му бял прасец и на
глезена му. Раната, видя той сега, далеч не бе толкова голяма като футболна
топка, а дълга и широка колкото ръката му и твърде разкъсана и дълбока, за
да може да се види ясно в нея. Вътре кървящите мускули трептяха като живо
кълцано месо. Дълга въздишка на облекчение бавно се откъсна от устата на
Йосарян, когато видя, че Сноуден е вън от опасност. Кръвта в раната вече се
съсирваше, сега просто трябваше да бъде превързан и да лежи спокойно,
докато се приземи самолетът. Той извади няколко пакета сулфаниламид от
аптечката. Сноуден потрепна, когато Йосарян го натисна леко, за да го
извърти малко на една страна.
— Заболя ли те?
— Студено ми е — изхленчи Сноуден. — Студено ми е!
— Хайде, хайде — каза Йосарян. — Хайде, хайде.
— Студено ми е! Студено ми е!
— Хайде, хайде. Хайде, хайде.
— Започва да ме боли — извика внезапно Сноуден с жален, настойчив
глас.
Йосарян разрови трескаво аптечката, търсейки наново морфин, и
намери само бележката на Майлоу и шишенце аспирин. Изпсува Майлоу и
подаде две таблетки на Сноуден. Нямаше вода да му даде. Сноуден се отказа
от аспирина, като почти недоволно поклати глава. Лицето му беше бледо, с
пепелива отсянка. Йосарян свали шлема на Сноуден и отпусна главата му на
пода.
— Студено ми е! — стенеше Сноуден с полузатворени очи. — Студено
ми е!
Ъглите на устата му започнаха да посиняват. Йосарян се вкамени.
Питаше се дали да дръпне шнура на Сноуденовия парашут и да покрие
Сноуден с найлоновата материя. В самолета беше много топло. Неочаквано
Сноуден вдигна очи, на лицето му се появи бледа усмивка, изразяваща
желание за съдействие, и той извъртя малко хълбока си, за да може Йосарян
да поръси раната му със сулфаниламид. Йосарян заработи, наново изпълнен с
увереност и оптимизъм. Самолетът се друсна силно в една въздушна яма и
Йосарян се сепна, спомняйки си, че бе оставил парашута си в носа на самолета.
Но нищо не можеше да се направи. Започна да изсипва пликче след пликче от
белия кристален прах в кървавата овална рана, докато не остана нито едно
червено място; след това неспокойно пое дълбоко дъх, стисна зъби и
вдъхвайки си смелост, хвана с гола ръка провисналите парцали от разкъсана,
съхнеща плът и ги прибра вътре в раната. Бързо покри цялата рана с широк
памучен компрес от марля и отдръпна рязко ръката си. Усмихна се нервно,
когато изпитанието му завърши. В действителност допирът с мъртвата плът
съвсем не беше толкова противен, колкото бе предполагал, и той намери
повод да пипне раната още няколко пъти с пръсти, за да се убеди в
собствената си смелост.
После започна да намотава бинт върху марлята. Когато прекара бинта
за втори път около бедрото, забеляза на вътрешната страна малка дупка, през
която бе минало парчето снаряд — кръгла, сбръчкана рана, голяма колкото
двадесет и пет центова монета, със сини краища и черна вътре, където кръвта
бе образувала кора. Йосарян поръси и тази рана със сулфаниламид и
продължи да навива бинта около крака на Сноуден, докато компресът бе
здраво закрепен върху раната. Тогава клъцна бинта с ножицата, разцепи края
му и го завърза на хубав, спретнат възел. Знаеше, че превръзката е добре
направена и както бе коленичил, гордо се отпусна да седне на петите си,
бършейки потта от челото си, и се усмихна на Сноуден с непринудена
любезност.
— Студено ми е! — изстена Сноуден. — Студено ми е!
— Ще ти мине, момче — увери го Йосарян, като ободрително потупа
ръката му. — Овладяхме положението. Сноуден поклати слабо глава.
— Студено ми е — повтаряше той и очите му гледаха сляпо, без блясък,
сякаш бяха от камък. — Студено ми е!
— Хайде, хайде — каза Йосарян с трепет, потиснат от растящи
съмнения. — Хайде, хайде. След малко ще се приземим и доктор Данийка ще
се погрижи за тебе.
Но Сноуден продължаваше да клати глава и най-после с леко движение
на брадичката посочи към мишницата си. Йосарян се наведе да надникне и
видя странно оцветено петно, от което капеше кръв през комбинезона, точно
над ръкава на защитния костюм на Сноуден. Йосарян усети как сърцето му
замря и после затупа тъй бурно, че просто му пречеше да диша. Сноуден беше
ранен през защитния костюм! Йосарян дръпна ципа на костюма, разтвори го и
сам се чу как изпищя безумно, когато вътрешностите на Сноуден се изхлузиха
на пода в мокър куп, от който продължаваше да се отцежда кръв. Над
осемсантиметров къс от снаряд го беше ударил точно под мишницата и
повличайки със себе си всичките пъстри вътрешности на Сноуден, ги бе
изхвърлил навън през огромната дупка, която бе отворил в ребрата,
излизайки от другата страна на тялото му. Йосарян изпищя още веднъж и
притисна с ръце очите си. Зъбите му тракаха от ужас. Наложи се да погледне
отново. Изобилие, Божа благодат, наистина — помисли си той с горчивина,
като гледаше купа пред себе си. — Чер дроб, бял дроб, бъбреци, ребра, стомах
и късчета от варените домати, които Сноуден бе ял на обед. Йосарян, който
изпитваше отвращение към варени домати, се извърна зашеметен настрана и
стиснал с ръце пламналото си гърло, почна да повръща. Задният стрелец се
свести, докато Йосарян повръщаше, видя го и отново припадна. Когато
престана да повръща, Йосарян едва се държеше на крака от умора, болка и
отчаяние. Извърна се вяло към Сноуден: дишането му бе станало по-тихо и по-
учестено, лицето — по-бледо. Чудеше се какво, дявол да го вземе, да направи,
за да го спаси.
— Студено ми е! — скимтеше Сноуден. — Студено ми е!
— Хайде, хайде — мънкаше машинално Йосарян и гласът му бе толкова
тих, че не можеше да се чуе. — Хайде, хайде.
На Йосарян му бе също студено; трепереше и не можеше да си наложи
да не трепери. Усещаше как цялата му кожа настръхва, докато гледа
втренчено зловещата тайна, която Сноуден бе изсипал по целия сплескан под.
Лесно бе да се разбере какво говореха разкъсаните му вътрешности. Човек е
материя, това беше тайната на Сноуден. Хвърли го през прозореца и той ще
падне. Запали го, ще гори. Зарови го, ще изгние както всеки друг вид смет.
Това беше тайната. Зрелостта е всичко.
— Студено ми е — каза Сноуден. — Студено ми е!
— Хайде, хайде — каза Йосарян. — Хайде, хайде. Дръпна шнура на
Сноуденовия парашут и покри тялото му с бялата найлонова материя.
— Студено ми е.
— Хайде, хайде.
42
Йосарян
— Полковник Корн твърди — каза майор Данби на Йосарян с превзета,
доволна усмивка, — че сделката е още в сила. Всичко се нарежда отлично.
— Не, не е вече в сила.
— О, в сила е — настояваше благосклонно майор Данби. — Всъщност
сега работата е много по-лесна. Истински късмет беше, че онова момиче едва
не те закла. Сега сделката може да бъде изпълнена отлично.
— Не искам сделки с полковник Корн.
Искрящият оптимизъм на майор Данби мигновено се изпари и
изведнъж лицето му се покри с капки пот.
— Но вече си сключил сделка с него, нали? — запита той тревожно
озадачен. — Нямате ли споразумение?
— Отказвам се от споразумението.
— Но нали се съгласихте и си стиснахте ръце? Ти си му дал честна
джентълменска дума.
— Отказвам се от думата си.
— О, Боже Господи! — въздъхна майор Данби и започна несръчно да
попива потта от набразденото си от грижи лице с една сгъната бяла кърпичка.
— Но защо, Йосарян? Много добра сделка ти предлагат.
— Мръсна сделка е, Данби. Отвратителна сделка е.
— О, Боже Господи! — ядосваше се майор Данби, като галеше с ръка
тъмната си остра коса, която беше вече напоена с пот чак до върха на късо
остриганите къдрави кичури. — О, Боже!
— Не намираш ли, че е отвратителна сделка, Данби?
Майор Данби се замисли за миг.
— Да, отвратителна е — съгласи се неохотно той. Кръглите му
изпъкнали очи бяха съвсем смутени. — Но защо си сключил такава сделка,
щом не ти харесва?
— Сключих я в момент на слабост — опита се да прояви остроумие
Йосарян с мрачна ирония. — Исках да си спася живота.
— А сега не искаш ли да си спасиш живота?
— Затова именно не искам да им позволя да ме пращат на бойни полети.
— Тогава ги остави да те върнат в Щатите и вече няма да бъдеш в
опасност.
— Нека ме върнат в Щатите, защото съм извършил повече от петдесет
бойни полета — каза Йосарян, — а не защото онова момиче ме промуши или
защото съм станал такъв дебелоглав кучи син.
Майор Данби поклати категорично глава и през очилата му блесна
искрено раздразнение.
— Тогава ще трябва да върнат в Щатите почти всички летци. Повечето
от хората са изкарали над петдесет полета. Полковник Каткарт не може да
поиска за попълнение толкова много необучени екипажи наведнъж, без това
да предизвика разследване. Той е хванат в собствения си капан.
— Това е негова работа.
— Не, не, не, Йосарян! — възрази разпалено майор Данби. — Твоя
работа е. Понеже не изпълняваш споразумението, ще те предадат на военния
съд веднага щом те изпишат от болницата.
Йосарян направи дълъг нос на майор Данби и се изсмя със самодоволно
въодушевление.
— Ще ме предадат друг път! Не лъжи, Данби, няма дори да се опитат.
— Че защо да не те дадат под съд? — запита майор Данби, като мигаше
от учудване.
— Защото сега са ми в ръцете. Има официален доклад, в който се казва,
че съм промушен с нож от нацистки убиец, който е искал да ги убие. Сигурно
много ще се изложат, ако след това ме изправят пред военен съд.
— Ама, Йосарян — възкликна майор Данби, — има и друг доклад, в
който се казва, че си бил ударен с нож от едно невинно момиче при някакви
големи сделки на черна борса, включващи саботажни действия и продажба на
военни тайни на неприятеля.
Йосарян бе жестоко поразен от изненада и разочарование.
— Друг официален доклад?
— Йосарян, те могат да приготвят колкото си искат официални доклади
и да си изберат който си искат при дадени обстоятелства. Не знаеш ли това?
— О, Боже! — пошепна Йосарян дълбоко съкрушен и кръвта се смъкна
от лицето му. — О, Боже!
Майор Данби продължи настойчиво с израз на хищно
доброжелателство:
— Йосарян, направи каквото искат и ги остави да те върнат в Щатите.
Така ще бъде най-добре за всички.
— Най-добре за Каткарт, Корн и за мен, не за всички.
— За всички — настояваше майор Данби. — Това ще реши целия въпрос.
— Добре ли ще бъде за хората от авиогрупата, които ще трябва да
продължат да летят?
Майор Данби се сепна и за миг обърна неловко глава настрани.
— Йосарян — отвърна той, — никой няма да има полза, ако принудиш
полковник Каткарт да те прати на военен съд и да докаже, че си извършил
всичките престъпления, в които ще бъдеш обвинен. Ще лежиш дълго в
затвора и ще съсипеш целия си живот.
Йосарян слушаше с растяща загриженост.
— В какви престъпления ще ме обвинят?
— Некадърност над Ферара, неподчинение, отказ да нападнеш
неприятеля, когато си получил заповед за нападение, и дезертьорство.
Йосарян смукна бузите си със сериозно лице.
— Могат да ме обвинят във всичко това, а? Дадоха ми орден за Ферара.
Как могат сега да ме обвинят в некадърност?
— Арфи ще се закълне, че ти и Макуот сте дали лъжлив доклад.
— Басирам се, че това копеле ще го направи.
— И ще те признаят за виновен — започна да изрежда майор Данби — в
изнасилване, големи черноборсови спекулации, саботажни действия и
предаване на военни тайни на неприятеля за пари.
— А как ще докажат всичко това? Никога не съм извършвал никое от
тези неща.
— Но ще има свидетели, които ще се закълнат, че си ги извършил. Могат
да намерят колкото свидетели им трябват, като просто ги убедят, че е
необходимо да бъдеш премахнат в интерес на родината. В известен смисъл
това наистина ще бъде в интерес на страната.
— В какъв смисъл? — запита Йосарян, като бавно се надигна на лакът
със сдържана враждебност.
Майор Данби се отдръпна малко и пак започна да бърше потта от
челото си.
— Ето, Йосарян — започна той, заеквайки малко, сякаш се извиняваше,
— няма да бъде от полза за нашите военни усилия, ако полковник Каткарт и
полковник Корн бъдат провалени сега. Нека погледнем фактите, Йосарян.
Въпреки всичко авиогрупата има много добри постижения. Ако те дадат под
съд и съдът те оправдае, и други летци ще откажат да летят. Полковник
Каткарт ще изпадне в немилост и боеспособността на частта навярно ще се
понижи. Затова в този смисъл ще бъде в интерес на страната да те осъдят и да
те турят в затвора, макар и да си наистина невинен.
— Колко сладко умееш да излагаш нещата — сряза го Йосарян с
язвително негодуване.
Майор Данби се изчерви, започна да се върти и да мига неловко.
— Не упреквай мен, моля ти се — каза той умолително с вид на човек,
който държи да разсъждава честно. — Знаеш, че нямам вина. Само се старая
да гледам обективно на цялата работа и да намеря изход от едно много
трудно положение.
— Аз не съм създал това положение.
— Но можеш да го оправиш. Пък и какво друго можеш да направиш? Не
искаш повече да летиш.
— Мога да избягам.
— Да избягаш ли?
— Ще дезертирам. Ще запраша. Мога да обърна гръб на цялата тая каша
и да избягам.
Майор Данби бе възмутен.
— Къде ще избягаш? Къде можеш да отидеш?
— Мога доста лесно да стигна до Рим и да се скрия там.
— И да живееш в страх, че всяка минута могат да те открият? Не, не, не,
не, Йосарян. Това би било катастрофално и позорно нещо. Да избягаш от един
проблем, не значи да го разрешиш. Моля ти се, вярвай ми. Аз само искам да ти
помогна.
— Точно това ми каза детективът, преди да реши да си мушне палеца в
раната ми — възрази хапливо Йосарян.
— Аз не съм детектив — отвърна с възмущение майор Данби и бузите
му пак пламнаха. — Аз съм преподавател в университет, имам силно развито
чувство за справедливост и никога не бих се опитал да те мамя. И никога не
лъжа.
— А какво ще направиш, ако някой от авиогрупата те запита за
сегашния ни разговор?
— Ще го излъжа.
Йосарян се изсмя подигравателно и майор Данби, макар и почервенял
от смущение, се облегна назад с облекчение, сякаш доволен от почивката,
която промененото настроение на Йосарян обещаваше. Йосарян го гледаше
със смесица от сдържано съжаление и презрение. Той седна в леглото си,
облегна гръб на таблата, запали цигара и с лека кисело-весела усмивка и
своеобразно съчувствие се втренчи в живия, изблещен ужас, който се бе
отпечатал неизличимо върху лицето на майор Данби от деня на Авиньонския
полет, когато генерал Дрийдъл заповяда да го изведат навън и да го
разстрелят. Бръчките на уплахата щяха да останат завинаги като отдавнашни
дълбоки белези от зараснали рани и Йосарян изпита съжаление към благия,
нравствен идеалист на средна възраст, както изпитваше съжаление към
толкова много хора, чиито недостатъци не бяха големи и чиито грижи бяха
леки.
С подчертана любезност той каза:
— Данби, как можеш да работиш с хора като Каткарт и Корн? Не ти ли се
гади?
Майор Данби изглеждаше изненадан от Йосаряновия въпрос.
— Работя с тях заради отечеството си, — отговори той, сякаш отговорът
беше очевиден. Полковник Каткарт и полковник Корн са мои началници и
изпълнението на техните заповеди е единственото, което мога да допринеса,
за да спечелим войната. Работя с тях, защото това е мой дълг. А също и —
добави той с много по-тих глас, като сведе очи — защото не съм много бойка
личност.
— Отечеството ти вече няма нужда от твоята помощ — разсъждаваше с
антагонизъм Йосарян. — И затова всичко, което вършиш, е само за тях.
— Гледам да не мисля за това — призна откровено майор Данби. —
Мъча се да се съсредоточа върху голямата цел и да забравя, че и те също
печелят. Налагам си да мисля, че те са хора без значение.
— Това е моето нещастие, знаеш ли? — размишляваше на глас Йосарян
със съчувствие, като скръсти ръце. — Между себе си и всеки идеал винаги се
сблъсквам с хора като Шайскопф, Пекъм, Корн и Каткарт. И това някак си
променя идеала.
— Трябва да се помъчиш да не мислиш за тях — посъветва го с убеден
тон майор Данби. — И никога не трябва да допуснеш да променят твоята
собствена скала на ценности. Идеалите са добри, но понякога хората не са
толкова добри. Трябва да се опиташ да видиш цялата картина.
Йосарян отхвърли съвета, поклащайки скептично глава:
— Щом вдигна очи, виждам хора, които печелят от всичко. Не виждам
нито небе, нито светци, нито ангели. Виждам хора, които печелят от всеки
порив на порядъчните и от всяка човешка трагедия.
— Но трябва да се мъчиш да не мислиш за това — настояваше майор
Данби. — И не трябва да позволяваш то да те тревожи.
— О, в действителност то не ме тревожи. Това, което ме ядосва, е, че те
ме мислят за наивник. Те си мислят, че са хитри, а ние, останалите, сме
глупаци. И знаеш ли, Данби, тъкмо в момента ми хрумна за първи път, че може
би са прави.
— Но трябва да се опитваш и за това да не мислиш — настояваше майор
Данби. — Трябва да мислиш само за благото на страната и за достойнството
на човека.
— Да — рече Йосарян.
— Сериозно говоря, Йосарян. Това не е Първата световна война. Никога
не трябва да забравяш, че воюваме с агресори, които няма да оставят жив
нито един от нас, ако спечелят.
— Знам това — отговори Йосарян кратко и лицето му внезапно придоби
намръщен израз на досада. — Исусе Христе, че аз заслужих медала, който
получих, и няма значение какви са били съображенията им да ми го дадат.
Извършил съм седемдесет бойни полета, дявол да го вземе. Не ми говори на
мен, че трябва да се бия, за да спасявам отечеството. Сега ще се бия малко да
спася себе си. Страната е вече вън от опасност, но аз не съм.
— Войната не е още свършила. Германците напредват към Анверс.
— Германците ще бъдат бити след няколко месеца. И Япония ще бъде
бита няколко месеца след това. И ако си пожертвувам живота сега, то няма да
бъде за отечеството, а за Каткарт и Корн. И затова си прибирам мерника до
края на войната. Отсега нататък ще мисля само за себе си.
Майор Данби отговори снизходително, с високомерна усмивка:
— Но, Йосарян, представи си, че всички мислят така.
— Тогава аз сигурно бих бил ужасен глупак да мисля другояче, нали? —
Йосарян се поизправи на леглото си със странен израз на лицето. — Знаеш ли,
имам някакво особено чувство, че някога преди съм водил този разговор с
някого. Също както свещеникът има някакво усещане, че е преживял два пъти
някои случки.
— Свещеникът иска да се съгласиш да те върнат в Щатите — забеляза
майор Данби.
— Свещеникът да върви по дяволите.
— О, Боже! — въздъхна майор Данби, като поклати глава укоризнено и
разочаровано. — Той се страхува, че може да ти е повлиял.
— Не ми е повлиял ни най-малко. Знаеш ли какво бих могъл да направя?
Бих могъл да си остана точно тук, на това болнично легло, и да вегетирам. Бих
могъл да вегетирам много удобно точно тук и да оставя други да вземат
решение.
— Ти сам трябва да вземаш решения — изяви несъгласието си майор
Данби. — Човек не може да живее като зеленчук.
— Защо не?
Очите на майор Данби придобиха топъл, замечтан израз.
— Сигурно е приятно да живееш като зеленчук — съгласи се той
замислено.
— Гадно е — възрази Йосарян.
— Не, трябва да е много приятно да се освободиш от всички съмнения и
от това напрежение — настояваше майор Данби. — Мисля, че би ми било
приятно да живея като зеленчук и да не вземам никакви важни решения.
— Какъв вид зеленчук, Данби?
— Краставица или морков.
— Каква краставица? Хубава или лоша?
— О, хубава, разбира се.
— Тогава ще те откъснат, когато си най-сочна, ще те нарежат и ще
направят от теб салата.
Лицето на майор Данби се помрачи.
— Тогава искам да съм лоша краставица.
— Тогава ще те оставят да изгниеш и ще те използуват като тор за
хубавите краставици.
— Е, май че не искам да живея като зеленчук — каза майор Данби с
усмивка на тъжно примирение.
— Данби, наистина ли трябва да се съглася да ме върнат в Щатите? —
запита го сериозно Йосарян.
Майор Данби вдигна рамене.
— Това е един начин да се спасиш.
— Един начин да се погубя, Данби. Ти би трябвало да знаеш това.
— Ще можеш да имаш куп неща, които желаеш.
— Не желая да имам куп неща, които желая — отвърна Йосарян и удари
с юмрук по дюшека в изблик на безсилна ярост. — Дявол да го вземе, Данби!
Мои приятели бяха убити в тази война. Не мога сега да правя сделки. Онази
курва ме промуши с нож и това е най-доброто, което можеше да ми се случи.
— Предпочиташ ли да те пратят в затвора?
— А ти би ли приел да те върнат в Щатите?
— Разбира се, че бих приел — заяви майор Данби с убеждение. —
Естествено, че бих приел — добави след малко, но с не толкова сигурен тон. —
Да, предполагам, че бих се съгласил да ме върнат в Щатите, ако бях на твое
място — реши той някак си неловко, след като прекара няколко секунди в
тревожен размисъл. После, отвратен, рязко обърна лице настрана с жест на
бурно отчаяние и избърбори:
— О, да, разбира се, ще се съглася да ме върнат в Щатите! Аз обаче съм
такъв жалък страхливец, че действително не бих могъл да се озова в твоето
положение.
— Но да речем, че не си страхливец? — попита Йосарян, вглеждайки се
внимателно в него. — Да речем, че наистина имаш смелостта да предизвикаш
някого?
— Тогава няма да се съглася да ме върнат — зарече се категорично
майор Данби с буйна радост и въодушевление. — Но сигурно няма да се
оставя да ме предадат на военен съд.
— Би ли продължил да летиш?
— Не, разбира се, не. Това би било пълна капитулация. Пък и може да ме
убият.
— Тогава значи ще избягаш?
Майор Данби понечи да възрази гордо и бойко, но изведнъж се запъна и
остана с глупаво увиснала челюст. После затвори уста и уморено сви устни в
намусена гримаса:
— Тогава май не би имал никаква надежда за мен, нали? От нервно
напрежение челото и изпъкналите му очни ябълки отново лъснаха от пот. Той
скръсти отпуснатите си китки на скута си и сякаш едва дишаше, както бе
седнал с втренчен в пода поглед, признавайки се за победен. Тъмни, стръмни
сенки падаха косо от прозореца. Йосарян го наблюдаваше тържествено и нито
единият, нито другият не пошавнаха, когато навън избумтя движеща се с
пълна сила кола, изскърца със спирачки и спря; после се чу тропот от стъпки
на тичащ човек, които бързо се приближаваха към сградата.
— О, не, има надежда — сети се Йосарян с доста вяло въодушевление. —
Майлоу може да ми помогне. Той е по-силен от полковник Каткарт и ми е
задължен заради няколко услуги, които му направих.
Майор Данби поклати глава и отговори беззвучно:
— Майлоу и полковник Каткарт са сега приятели. Той направи
полковник Каткарт поддиректор на синдиката и му обеща да му даде голям
пост след войната.
— Тогава бившият ефрейтор Уинтъргрийн ще ни помогне! —
възкликна Йосарян. — Той мрази и двамата и това ще го вбеси.
Майор Данби отново поклати глава.
— Майлоу и бившият ефрейтор Уинтъргрийн сляха предприятията си
миналата седмица. Сега те са съдружници в предприятия „М и М“.
— Значи няма надежда за нас, нали?
— Няма.
— Никаква надежда, нали?
— Никаква — съгласи се майор Данби. След малко вдигна очи,
полуоформил мнението си. — Няма ли да бъде хубаво, ако можеха да ни
изчезнат, както изчезнаха другите, и така да ни освободят от това
съкрушително бреме?
Йосарян каза „не“. Майор Данби се съгласи, като кимна тъжно, и отново
сведе очи. И за двамата нямаше надежда, докато в коридора внезапно не
прогърмяха стъпки: свещеникът се втурна в стаята и крещейки с всичка сила,
им съобщи вълнуващата новина за Ор. Той бе така овладян от радостна
възбуда, че една-две минути говореше почти несвързано. В очите му блестяха
сълзи на голямо въодушевление и Йосарян, когато най-после разбра какво се
е случило, изскочи от леглото, надавайки невероятен крясък.
— Швеция? — изрева той.
— Ор! — ликуваше свещеникът.
— Ор? — изкрещя Йосарян.
— Швеция! — извика свещеникът, клатейки утвърдително глава с
ликуващо възхищение, и захилен, подскачаше неудържимо от място на място
в блажено опиянение. — Това е чудо, казвам ви! Чудо! Вярвам отново в Бога.
Наистина вярвам. Изхвърлен от вълните на шведския бряг, след неколко-
седмично скитане по море! Това е чудо!
— Изхвърлен от вълните! Глупости! — викаше Йосарян, като скачаше
наоколо, тържествувайки, ревеше от смях и се обръщаше ту към стените, ту
към тавана, ту към свещеника и майор Данби. — Не е бил изхвърлен на
шведския бряг. С гребане е стигнал там. С гребане, отче, с гребане!
— С гребане ли?
— Това е бил неговият план. Нарочно е доплавал до Швеция!
— Е, няма значение — викна в отговор свещеникът с не по-малка жар.
— Все пак е чудо, чудо на човешката изобретателност и човешката
издръжливост. Виж колко много е извършил! — Свещеникът стисна главата
си с две ръце и се запревива от смях. — Можете ли да си го представите! —
възкликна той смаян. — Можете ли само да си го представите на онзи жълт
сал как гребе нощем с мъничкото синьо гребло и преминава Гибралтарския
проток?
— И въдицата се влачи подире му, и той яде сурова риба през цялото
плаване до Швеция, и си прави чай всеки следобед…
— Просто не го виждам — викаше свещеникът, спирайки за миг
ликуващия танц, за да си поеме дъх. — Това е чудо на човешкото постоянство,
казвам ви. И точно това ще правя отсега нататък. Ще постоянствувам. Да, ще
постоянствувам.
— Знаел е какво ще извърши всеки момент — радваше се Йосарян,
вдигнал победоносно двата си юмрука, сякаш се надяваше да изстиска
някакво откровение от тях. Завъртя се и застана срещу майор Данби. —
Данби, глупак такъв! В края на краищата има надежда. Не виждаш ли? Дори
Клевинджър може да е жив някъде в онзи негов облак, може да се крие вътре,
докато стане безопасно да се покаже.
— Какво приказваш? — попита майор Данби объркан. — За какво
говорите и двамата?
— Донеси ми ябълки, Данби, и кестени. Тичай, Данби, тичай! Донеси ми
киселици и диви кестени, преди да е станало много късно. И вземи няколко за
себе си.
— Диви кестени? Киселици? За какво са ти, дявол да го вземе?
— За да си издуя бузите, разбира се. — Йосарян вдигна ръце във
въздуха с жест на мощно и отчаяно самообвинение. — О, защо не го послушах?
Защо нямах поне малко вяра?
— Полудял ли си? — запита майор Данби, разтревожен и смаян. —
Йосарян, кажи ми, моля ти се, за какво говориш.
— Данби, Ор е имал план. Не разбираш ли? Планирал е всичко от самото
начало. Той дори се е упражнявал как да маневрира, та да го свалят.
Репетирал е при всеки полет. А аз не исках да летя с него. Данби, донеси ми
също щръкнали зъби и клапан за разглобяване, и вид на глупава невинност,
така че никой да не заподозре хитростта ми. Всичко това ми е нужно. О, защо
не го послушах! Сега разбирам какво е искал да ми каже. Дори разбирам защо
онова момиче го е удряло по главата с обувката си.
— Защо го е удряло? — запита рязко свещеникът. Йосарян се обърна
бързо към свещеника и го хвана за предницата на ризата с умолителен жест.
— Отче, помогни ми, моля ти се, помогни ми. Донеси ми дрехите. И
побързай, нали? Трябват ми веднага. Свещеникът моментално тръгна навън.
— Да, Йосарян, ще ти ги донеса. Но къде са? Как ще ги взема?
— Ще сплашиш всички, които искат да ти попречат, и ще ги принудиш
със сила да ти ги дадат. Моля ти се, донеси ми униформата. Тя се намира
някъде в болницата. Успей и ти в нещо веднъж в живота.
Свещеникът се изпъчи решително и стисна челюсти.
— Не се тревожи, Йосарян. Ще ти донеса униформата. Но защо онова
момиче удряло Ор по главата с обувката си? Моля ти се, кажи ми.
— Защото той й плащал да го удря, ето защо. Но тя не искала да го удря
достатъчно силно и затова той е трябвало да гребе до Швеция. Отче, намери
ми униформата, та да мога да изляза оттук. Искай я от сестра Дъкет. Тя ще ти
помогне да я намериш. Ще направи всичко възможно, само да се отърве от
мен.
— Къде ще отидеш? — запита майор Данби, изпълнен с тревожни
предчувствия, когато свещеникът изхвърча от стаята.
— Ще избягам — възвести Йосарян с енергичен, ясен глас, като вече
късаше копчетата на пижамата си, за да се съблече по-бързо.
— О, не! — изстена майор Данби и започна бързо да тупа с две ръце
изпотеното си чело. — Не можеш да избягаш. Къде ще избягаш? Къде можеш
да отидеш?
— В Швеция.
— В Швеция? — възкликна учудено майор Данби. — Ще избягаш в
Швеция? Да не си луд?
— Ор избяга.
— О, не, не, не, не! — умоляваше го майор Данби. — Не, Йосарян, никога
няма да стигнеш там. Не можеш да избягаш в Швеция. Ти дори не умееш да
гребеш.
— Но мога да стигна до Рим, ако ти държиш устата си затворена, като
излезеш оттук, и ми дадеш възможност да взема някой самолет. Ще си
мълчиш ли?
— Но те ще те намерят — спореше отчаяно майор Данби, — ще те
върнат обратно и ще те накажат още по-строго.
— Този път доста трябва да се помъчат, за да ме хванат.
— Ще се помъчат. Но дори и да не те открият, какъв живот ще бъде
това? Винаги ще бъдеш сам. Никой никога няма да бъде на твоя страна и
винаги ще се опасяваш, че някой може да те издаде.
— И сега живея така.
— Но ти не можеш да обърнеш гръб на всичките си задължения, не
можеш да избягаш от тях — настояваше майор Данби. — Това е такава
отвратителна стъпка. Това е бягство от действителността.
Йосарян се изсмя с жизнерадостно презрение и поклати глава.
— Не бягам от задълженията си, а тичам към тях. Няма нищо
отвратително в това да бягам, за да си спася живота. Ти знаеш кои са тези,
които бягат от действителността, нали, Данби? Не аз и Ор.
— Отче, моля ви се, говорете му. Иска да дезертира. Иска да избяга в
Швеция.
— Чудесно! — извика одобрително свещеникът, като гордо хвърли на
леглото калъфка от възглавница, пълна с дрехите на Йосарян. — Бягай в
Швеция, Йосарян. А аз ще остана тук и ще постоянствувам. Да. Ще
постоянствувам. Ще се заяждам с полковник Каткарт и полковник Корн и ще
ги тормозя всеки път, щом ги видя. Не се боя. Ще дразня дори генерал
Дрийдъл.
— Генерал Дрийдъл изхвърча — напомни му Йосарян, като си
навличаше панталоните и бързешком си втъкваше ризата в тях. — Сега е
генерал Пекъм.
Бъбривостта и увереността на свещеника не намаляваха нито за миг:
— Тогава ще ядосвам генерал Пекъм и дори генерал Шайскопф. И
знаете ли още какво ще направя? Ще прасна един в носа на капитан Блак,
първия път, когато го срещна. Да, ще го прасна в носа. И ще го ударя, когато
наоколо има много хора, така че той да не може да ми го върне.
— И двамата ли сте полудели? — негодуваше майор Данби и
изпъкналите му очи щяха да изскочат от орбитите си, изтормозени от ужас и
яд. — Да не сте си изгубили ума? Слушай, Йосарян…
— Това е чудо, казвам ви — възвести свещеникът, като прегърна майор
Данби през кръста и започна да танцува с него, вдигнал високо лакът, сякаш
валсираше. — Истинско чудо. Щом Ор е могъл да гребе до Швеция, тогава и аз
мога да победя полковник Каткарт и полковник Корн. Стига само да
постоянствувам.
— Господин свещеник, моля ви се, млъкнете — любезно го съветваше
майор Данби, като се освободи от прегръдката на свещеника и започна да
тупа изпотеното си чело с трепереща ръка. Той се наведе към Йосарян, който
бе протегнал ръка към обувките си. — А какво ще кажеш за полковник…
— Никак не ме интересува.
— Но това може в действ…
— Да вървят по дяволите и двамата.
— Това може в действителност да им помогне — настояваше упорито
майор Данби. — Помислил ли си за това?
— Нека преуспяват тия копелета, никак не ме е грижа, щом не мога да
направя нищо да ги спра, освен да им създам неприятности, като избягам.
Сега аз имам задължения към самия себе си, Данби. Трябва да отида в Швеция.
— Никога няма да стигнеш. Това е невъзможно. Географски невъзможно
е да стигнеш там оттук.
— По дяволите, Данби, знам това. Но поне ще се опитам. Има едно хлапе
в Рим, чийто живот искам да спася, ако мога да го намеря. Ще го взема със себе
си в Швеция, ако успея да го намеря, така че бягството ми не е толкова
егоистично, нали?
— Абсолютна луда работа. Съвестта ти постоянно ще те мъчи.
— И слава Богу — изсмя се Йосарян. — Не бих искал да живея без
големи опасения. Нали така, отче?
— Ще прасна капитан Блак право в носа, щом го срещна перчеше се
свещеникът, като замахваше два пъти с левия юмрук и след това нанасяше
несръчен удар с десния. — Точно така.
— А позорът? — запита майор Данби.
— Какъв позор? Аз съм в още по-позорно положение сега.
Йосарян върза стегнат възел на втората си обувка и скочи на крака.
— Е, Данби, аз съм готов. Какво ще кажеш? Ще си затваряш ли устата и
ще ме оставиш ли да се кача на някой самолет?
Майор Данби гледаше Йосарян мълчаливо, със странна, тъжна усмивка.
Той бе престанал да се поти и изглеждаше съвършено спокоен.
— Какво би направил, ако се опитам да те спра? — запита той с унила
насмешка. — Ще ме набиеш ли?
Въпросът изненада и засегна Йосарян.
— Не, разбира се, не. Защо говориш така?
— Аз ще ви набия — похвали се свещеникът; той, танцувайки, дойде
съвсем близо до майор Данби и размаха юмруци, сякаш се боксираше. — И вас,
и капитан Блак, и може би дори ефрейтор Хуиткоум. Не би ли било чудесно,
ако открия, че няма защо да се боя вече от ефрейтор Хуиткоум?
— Ще ме спреш ли? — запита Йосарян и втренчи поглед в майор Данби.
Майор Данби отскочи настрани от свещеника и се поколеба един миг.
— Не, разбира се, не — избърбори той и внезапно размаха ръце към
вратата, с жест, изразяващ буйна настойчивост. — Разбира се, че няма да те
спра. Тръгвай, за Бога, и бързай! Имаш ли нужда от пари?
— Имам малко пари.
— На, ето ти още. — Кипящ от възбуда и въодушевление, майор Данби
подаде дебела пачка италиански банкноти на Йосарян и стисна ръката му с
две ръце, както за да ги спре да треперят, така и да вдъхне смелост на
Йосарян. — Сигурно е хубаво да е човек сега в Швеция — забеляза той с
копнеж. — Момичетата са толкова сладки. И хората са толкова напреднали.
— Сбогом, Йосарян! — извика свещеникът. — И на добър час! Аз
оставам тук и ще постоянствувам. Ще се срещнем отново, когато свърши
войната.
— Довиждане, отче. Благодаря, Данби.
— Как се чувствуваш, Йосарян?
— Отлично. Не, много ме е страх.
— Това е добър знак — каза майор Данби. — Показва, че си още жив.
Няма да бъде много весело.
Йосарян тръгна.
— О, весело ще бъде.
— Вярно ти казвам, Йосарян. Ще трябва да бъдеш нащрек всеки час и
всяка минута. Те ще преобърнат света, за да те хванат.
— Ще бъда нащрек всяка минута.
— Трябва да скачаш от място на място.
— Ще скачам.
— Отскочи! — извика майор Данби.
Йосарян отскочи настрани. Курвата на Нейтли се бе скрила точно зад
вратата. Ножът мина на няколко инча от него и той побягна.
Свалено от www.readbg.com