Избрани разкази Чудомир - ЧАСТ 2
Даскал Боню
Поп Никола
Дядо Лулчо
Станчо-барабанчо
Пенко Пъдарят
Фотографът
Бръснарят
Филоспедист
Вегетарианец
Драсканици в болницата 1967
Даскал Боню
Ето ти го даскал Боню. Гледай го у главата, па не питай нанадоле какъв
е. Уж е гражданин, ама от 25 годин е на село, та се поселчи и сега не мож го
позна. Такава свита ентелигенция е, че и едно „мирси“ не може да рече, кога го
почерпи човек, а вика „сполай ти“! Наплашен е от партизани и кога ходи, се` се
озърта, като куче у воденица. Както е кьорав, и на телците вика „добър вечер“,
защото ги мисли за училищни настоятели. Гласът му е като на душена коза,
ама едно време дружбашите го накараха на плебесцитно основание да пее в
черква две-три години, та пропъди бабите из нея.
И половината деца не ходеха на училище пролетно време, ама смее ли
да им пише осъствие? Те осъстват, той пише у тефтера, че са там, те осъстват,
той не смее да ги изчисли, па на края им даде на всичките свидетелства, че
преминуват, и толкоз! Тогава селените бяха съфакупно с кучетата дружбаши,
та и той стана такъв, сиромашината.
После при зговора пък намаляха децата, защото бяха спрели отпуските
на войниците по онова време през войната. Ами сега? Няма място за двама
учители, а той беше тогава даскал и балдъзата на секретар-бирника Маринка.
Тогава секретар-бирникът ги научи да запишат още двайсет измислени деца и
ги водеха по регистрите и си преминуваха от първо във второ, в трето, а те не
са и родени още. Четири години караха тая фалшификация и тогава от страх
остаря завалията и щеше да се спомине от корем. Хеле като дойде по едно
време инспекторът и попита за децата, той уплел конците абсолютно. Ама
Маринка ачигьоз маймуна: болни са, рекла, господин инспекторе, болни са
децата! В селото има, рекла, дезинфикционна болес, затова ги няма. И тъй се
отърваха.
Шест пъти е уволняван, ама като му стане някой ортак на заплатата, пак
го връщат. Затова е сиромах като Кара Теня, ама пак му завиждат селските
маси.
Гледаш го мършав, ама по две каци армея изяда през зимата и цял сноп
праса. Инак харно учи децата по писане и по закон божи, ама у сметането е
слаб. Откак е учител у нашето село, и сметките си объркахме целокупно. Още е
ерген. Таман го бях убедил да го оженим лятос, те го съкратиха и пак се
возприпятства в брачно отношение. Хеле купи на кмета шапката и един чифт
юзди на конете на председателя на училището и пак го въдвориха на служба.
Даде и членски вноски за партията за една година, за календар даде и за
вестника. Той получава и даскалския вестник, ама дядо Лулчо разсилният го
реже за цигарени книжки и не му го дава редовно.
Нервозен е и се стряска насън. И кога срещне поп Еня, пак се стряска,
сякаш вижда член 70. Толкоз!
Поп Никола
Поп Никола, бог да го прости, е баща на сегашния поп Еня Бръсналката.
В Сръбско-българската война бил фетфебел и много сърби изтъркалял по
сливнишките баирища. Като се свършила войната, селяните го харесали, че му
било голямо гърлото и когато пее, камбанарията се клати, та го запопили.
Добър християнин беше и напътстваше простосмертието человеческо.
Веднъж, като излизал от черкова, баба Пенка Святата, дето меси
просфорите, го запитала:
— Отче поп Николчо, като пишеш ката неделя умрелите, къде дяваш
книжките?
— На небето ги пращам — рекъл попът.
— Амчи как тъй, отче? — рекла пак баба Пенка.
— Кога ходя на лов за яребици — рекъл, — вместо пачаври пълня си
пушката с тия книжки и като гръмна нагоре, те отиват при господя!
Горката баба Пенка три дни правила метани пред куната на св.
Парашкева след тия грешни приказки.
На Лаля Мандалото пък магарето често му влизало в бахчията и му
пасяло зелето, тъпкало му пипера, доматите и другите зарзавати. Поп Никола
среща Лаля и му дума:
— Лалчо, комшу, да си прибереш ешека крастави, че ще му светя
маслото някой ден!
А Лальо се прави на ибрямбашия и не чува.
Пипнал попът магарето веднъж сред бахчията, вързал го за кратунката
круша, отворил му устата, натикал му навътре един прав клин и го пуснал.
Ритало магарето, ревало, ама колкото се върти, клинът по` се заячава и не
мърда. Отишло си тичешком у тях, изправило се до врачките и загледало
жално накъм къщи с отворени уста. Най-напред го видяла Мандалка и се
развикала:
— Лальо бре, Лалчо, я ела да видиш това пусто магаре, защо е зяпнало
насреща ми? Гаче ли иска нещо да ми каже, пък не може!
Излязъл Лальо по бели гащи и що да види! На магарето клин в устата!
— Тая работа е на поп Никола, верицата му поганска! Оня ден рекъл на
кмета: „Мандалът, рекъл, си е пуснал магарето из хорските имоти и моето
зеле изпояде, ама ще му дам аз една клечка да си очисти зъбите, че да ме
помни!“ Негова работа е!
— Господ дано убие поп Николча — разфучала се Мандалка. — Дано
велики пости да не дочака и устата му разчекнати да видя, като на нашето
магаре! Дано по гръб го пренесат през реката и свещи да му горят до ушите,
дето мъчи тъй хайванчето!…
А пък да знаеш, прокълне ли някого Мандалка, все едно че мишеморка
му е сипала в гърлото!
Залиня оня ми ти поп, залиня и дорде се покаже синият бакълец,
смряска се, опъна крака у тях в собата, а устата му зяпнали като пощенска
кутия към тавана. С очите си го видях. Кога го носеха в черква, бяха го
превързали с бяла кърпа през шията, да му приберат челюстите. Тогава се
запопи на негово място тоя алимент, син му де, ама за него ще ти разправя
друг път.
Дядо Лулчо
Дядо Лулчо не е прост разсилен, както ги има по други общини само да
метат канцеларията, да носят прясна вода от кладенеца и да гледат бика
зимно време, а е учен мъж, ентелегент и знае де има мазно сирене из село,
мед, пастърма и де има от чиста загарка брашно, та месят бели хлябове. Кога
дойде стражар от града или големец, без да му каже някой, разпореди, нагласи
и ако гостът е един, той взема ядене за трима, та се наяде и кметът, и
секретар-бирникът, че и за него остава.
Гледаш го стар, прегърбутен, ама сърцето му тупа като на младок и като
викне от могилата при Динка Пелов:
„Чувайте, селянееее… Всеки да си носи парите в общината, че бирникът
е дошъл, брееей!…“ — чува се чак до другия край на селото и оттатък.
Като го чуят селяните, залостят портите и пуснат кучетата, а на
сутринта в тъмно още се измъкнат всички из село с дечурлигата, добитъка и
се не връщат, дорде си не отиде. И селото заприличва на чумаво. Затова той
вземе най-напред яденето и после вика, че инак умира си бирникът от глад.
И почеркът му е ентелегентически. В село, както знаеш, се изредиха да
кметуват всички. Като дойде ред и на Нено Сенегалеца, а той, нали учението
му е никакво, една неделя цяла се мъчил да се подписва по кметски със
завракику на края. Издраскал книгата, дето покрива масата, от край до край,
та чак кога му показал дядо Лулчо, тогава го докарал, както трябва.
— Халтави ти пръстите, Ненко — рекъл му той. — Ръката ти все брадва
държала, че не може да се свие за писалка. Свий ги пущините, стисни здраво и
почни полека-лека, а като дойдеш на края на тейковото си име, ядосай се за
нещо и го завърти надолу като камшик.
Послушал го Нено и се научил човекът, ама щом се научил, и го
бламираха.
За три години има да взема дядо Лулчо от селото за служба и не може да
си ги вземе. Откога да е издъхнал от глад, ами добре, че дохаждат в селото
разни големци, та около тях се прехранва. Мине акцизният, мине лесничеят,
мине бирникът, след него довтаса пък околийският. Тъкмо той си замине,
виж, че дошъл старшият пък, и дядо Лулчо все тича за ядене из селото.
— Бабо Дойке, да опечеш два хляба за канцеларията, че гости пак има!
— Да ти опустеят гостите, дядо Лулчо — обажда се баба Дойка. — Цял
хамбар загарка ми изплюскаха вече! Няма ли на друго място хляб, че все у
дома идваш!
— От вашия искат! Не ядат какъв да е! Тънки хора, нали знаеш.
— Да се изтънят, че да се прекъснат! Какво им е тънкото бре! Теньо
старшията не е ли от Каменяк? До вчера ечемичен хляб нагъваше като
колибарин! И защо ти са два хляба, помен ли правите в общината?
— Още двама идели — послъгва дядо Лулчо. — На баните се отбили да
изследват баненци. Щели да запират някои. И от село щели да карат някого в
града, ама не се знае кой!… Ти бързай да ги опечеш и не бой се! Аз дорде съм,
на вашата къща зло няма да се случи! Бързай само!…
И старата тича, горката, и бърза да втаса с хляба.
Лятно време пои бостана на кмета, дои козите на секретар-бирника,
наглежда пчелите на Боня Велин и се върти около хаджи Донча, кога има
опечен гювеч. Обича да прави и бастуни от яворово дърво, ама най обича, кога
дойде пощата, да носи писма на даскалицата.
Кога е отворено писмото, тя го черпи с ракийка, ама щом е затворено и в
бял плик — левчето е сигурно. Още като разглежда пощата и намери писмото,
секретар-бирникът ще му рече:
— Дядо Лулчо, днес си пак на печалба! Пак бяло писмо има за
даскалицата! От любовника е!
— Дай боже, дай боже — дума ухилен дядо Лулчо. — Да са живи и
здрави и момчето, и момичето! Вие се смеете, смеете, ама за година време,
има-няма, петдесет лева ми е дала даскаличката. Бог да я поживи, а на
общината служа три години и три лева не сте ми дали!
И като тури писмото отделно в пазвата си, ухили се пак и рече:
— Де да имаше още пет-шест любовници момичето, без пари щях да ви
служа! Ама пусти късмет!…
Станчо-барабанчо
Тъй му думат хлапетиите, дето си нямат _обноски_ и домашно
възпитание, ама човекът си е от фамилия. Дядо му, поп Павли, е служил в
долната черкова едно време, челяден бил, _възможен_ и почит му пазели
енориашите. Само че малко заеквал. Пелтек бил, и преди да рече думата,
значи, каже няколко пъти ме… ме… ме и тогава я оправи. Като споменавал
една неделя умрелите на прянос в черквата, и започнал, както му е редът:
„Промени господ усопших раб твоих ме… ме… ме… Рада, ме… ме… Пена, ме…
ме… Цана… ме-Цана“ — и направил покойната чорбаджи Руйова дъщеря Цана
на Мецана. По неволност станало това нещо и без задна мисъл, ама като
кипнал чорбаджи Руйо:
— Бре, рекъл, аз тоя кешишин ще го науча кон боб яде ли и котка оцет
пие ли! Ще му дам, рекъл, да разбере, в моята къща мечки ли се раждат, или
люде достойни и за почит. Стъпил на крак, та по Ески Загра, по Филибе при
владиката — докато го не аргосал, не го оставил. Както му е редът, в такива
почетни и възможни фамилии, като поп Павлевата, винаги се ражда по един
майчин и бащин от нашата категория, който прояда и пропива състоянието,
събирано от деди. Такъв бил Коста Станчовият баща. Прахосал той поповото
имане до минимум и на стари години, помня го, държеше една скара пред
Чолаковата кръчма, отвън под сушината. Печеше там шишчета, кебапчета,
дробчета, далачета, момици, опашки и тям подобни и каквото изчукваше,
изпукваше си го индивидуално. Вкъщи нищо не донасяше и затова Станчо си
остана нефелит и мършав.
Като се напиеше старикът, седне до стената и мига на парцали, без да
мръдне с крак или ръка, сякаш го е ударила електрика.
Кирчо Сърайлията един ден ми го сочи и дума:
— Чудя се, кай, батьовото, и се мая, от каква материя му е душицата на
тоя човек. А бе една стиска корем, дето е речено, пък как побира толкова вино
в него. Колкото старее, дума, по` пие и откак му изпадаха зъбите, устата му,
види се, се разшириха и поглъщателният му дебит се увеличи.
Умря си седнал зад скарата до стената. Тогава Станчо постъпи в
музиката, ама беше малък и влачеше само големия тъпан с количка и
държеше нотите, когато свиреха. После, като порасна и му се зачете службата,
напусна музиката, поскита, поскита празен, постъпи барабанчик в общината и
там си е и до ден-днешен. Инак е лют като арнаутин, ама нито пие като баща
си, нито пък заеква като дяда си попа. Труди се човекът, мъчи се стар род да
прослави и загубено имане да възвърне, та три служби изпълнява:
барабанчик, значи, старши метач и младши пожарникар, ама нали заплатата е
все една. Не се излиза на глава.
Ако мете, да речем, на житния пазар и чуе камбанката припряно да
заудря на пожар, поспре се малко, колкото за ориентировка, и тича с метлата
на местопроизшествието. Бие ли барабан пък и чуе тревогата, прекъсва по
средата и бегом пак напосоки. Но понеже барабанът му се петлее из краката,
щом изгори къщата, и той точ в точ пристига. Пък и каква полза да стигне
навреме, когато или червото ще е скъсано, или вода няма да има и имотното
състояние си изгаря винаги на своеволие. Наскоро се беше запалила на Въля
Бъркалото плевнята. Хукна се пожарната, стигна с малки изключения, значи,
и спира точно пред таблата, дето пише „пожарен кран“, ама нали таблата си е
на място, а крана го няма абсолютно. Бре, тук кран, там кран, засипали пътя с
чакъл и той останал в неизвестност отдолу. Копаха, ринаха, обърнаха пътя на
гробище и едва на другия ден след пожара го намериха. Та за Станча беше
думата. Приносник е, къщовен е и всяка събота носи в къщи я шкембе, я
крачка или, да речем, кокал за супа, ама с една жена го е сподобил господ — не
ти е работа! Нямат никакво споразумение вкъщи. Лошотията й за две махли
стига и все иска, все недоволна.
— То, брате, кай, не мяза ни на холера, ни на испанска треска. И без
национална гордост, дума. Не ще да яде ни тиквички, ни бакла, ни чеснов лук,
а като рекла маслини, кашкавал!…
— Напусни я, думам му на шега.
— Как да я напусна бе, Димчо, като и аз не съм цвете за мирисане. Зная
я, не че не я познавам. От момиче ми е известна, ама тъй мислих, инак мислих,
па си рекох: „Дето ще горим две къщи, да си съберем лошотиите, че една да
гори само.“
Умен е Станчо, философически гледа на въпросите. Природата му е
такава. Мъкне си теглото и си гледа работата. Един живот нали е, все ще се
изкара някак.
Откак се е пролет пукнала и зацъфтяха гюловете, през ден, през два
викаше по мегданите къщите си с байраци да кичат гражданите и гости да
посрещат. Сега, като настъпи време за жетва, гостите се изчезнаха до един и
той обърна старата песен пак. Пердаши барабана и вика ту държавни данъци
да плащаме, ту водно право, ту пъдарщина, смет, пътна повинност и прочие,
та не му остава време ни метла да похване, ни изгоряла къща да иде да види
своевременно. Толкоз!
Пенко Пъдарят
Както ви е известно, нашето село е между два рида. На единия, на
припека, са лозята и гюлищата, а на другия е корията. Горе, под върха на
корията, в усойната, има една полянка, а до нея кладенче. На тази полянка,
под кръстатия бук, си спи Пенко Пъдаря. От голям обяд още, като се наяде и
напий със студена вода, легне и се събуди, кога се навали слънцето и му
полази хлад по телосложението. Като се събуди, разкърши снага, прозине се и
продълговато извика:
— Ааа… ааа!… Из пътя, из пътяааа!…
Уж, божем, е видял някого пакост в чужди имоти да прави, а то…
демагогия! Нищо се не вижда оттам.
Понеже все по едно време се събужда и си вика, като го чуе Лъжлив
Съби от къщи, че рече на жена си:
— Тино! Тино мари! Остави хурката и иди, та запали огъня да стоплиш
чорбата, че се мръква!
— Ти пък! Ка’щяло да се мръква!
— Е, не чуваш ли, че Пенко се е наспал вече и вика! Викне ли той, след
него ще прореве Богдановото магаре, а след него пък клепалото ще удари за
вечерня.
Като се прозине още веднъж-дваж, Пенко Пъдаря си наплиска очите на
кладенчето, метне антерията на рамо, взема сопата, свлича се надолу из
усойната и запрашва отсреща из черешака по Просойката. Антерията му е с
нададени ръкави и все възпретнати ги носи, ама кога ги спусне надолу, стават
дълги-дълги, като на Узун-Пея крачолите на панталона.
Като ги пусне, завързва ги с лико долу в краищата, та станат като две
торби просяшки, и мръкне ли се, пълни ги или с картофи, или с боб, с череши,
с млечни царевици, с праскови — според сезона. Като ги напълни, чака да се
мръкне хубавичко, метне ги на рамо и тръгва за в къщи. Тъй си пренася
зимнина и летнина човекът нелегално.
В празничен ден пък, кога има хора из селото, ще вземе да се хукне от
горния край, ще присоса запъхтян през цялото село за реклама и очебийност,
уж че видял нещо пакост да се върши на долния край в ливадите и бахчите. А
той мине, синковецът, през тях и се отбие в някоя градина, напълни единия
ръкав с домати, а другия със зелен боб, и по тъмно пак се промъкне инкогнито
през гюловете у дома си.
Лятос, даде господ, та родиха бостаните. Едни дини, да ти кажа, едни
пъпеши, като цигански вулии. Да яде Пенко един ден, да плюска пъпеши и да
пие вода, докато бабичасъл, свил се на един синор и не може да рече две.
Хеле минал Кара-Коста с колата, качил го и го стоварил у тях. Извикал и
на баба Райка да види уроки ли е, та да му прибае, или е пъп, да го завие.
Дошла бабата, опънала го на рогозката, съблякла ризата, а той изпъчил един
корем, сякаш е погълнал гайда.
— Какво ти е бре, сине? — попитала го старата. — Къде ти е болката?
А Пенко сковал челюсти, само носът му свири като арсеналска свирка и
цял в огън гори.
Разтичала се баба Райка да му приготвя оцетени кърпи. Тук кърпа, там
оцет, озовала се в избата. Кога погледнала, то що щеш! Пълна догоре с
картофи ли не щеш, лук ли не щеш, боб ли и какво ли не. Гаче ли не е на гол
Пенка избата, а на Станко Бахчиванина.
Щом му турила кърпите и го приспала, баба Райка си отишла и казала на
снаха си. Тя се похвалила на майка си, майка й извикала през плета и казала на
Пена Куцучкина и й рекла да не разправя на други, а Пена го тръснала още
същата вечер при чешмата на жените. Разчу се из село абсолютно. Научил се и
кметът, и старейшините. Дигнат се още на другата заран със стражата и хоп
на очна ставка в Пенковата изба. Прибраха му продуктите от първа
необходимост в общината, ама какво стана по-нататък — питай ме да ти кажа!
Думат, че бобът го бил абстрахирал кметът тайно за себе си, ама като не съм
видял, брате, не мога си изкриви душата. Другите работи, казват, тъй си ги
ядели мишките в общината без последствие.
Пенка го уволниха категорично още същия ден. Не дочакаха да му мине
и коремът даже. Оттогава се обяви в опозиция, ама нали е сам-самичък, не
може да състави бюро и се ядосва. Още не се е разцепил надве. Само гащите му
се разцепиха отзад, ама отряза от дългия ръкав на антерията едно парче и си
ги закърпи.
Фотографът
Господ го знае отгде се изсипа в село! Никакъв човек наглед, да речеш,
кирлив и небръснат, ама на големство го избива и като стои, все гаче на
портрет ще се види. И хе, все за големи работи приказва и има мнение един
вид.
— Аз — кай — съм ходил из Западна Европа. Ходил съм, като почнеш от
Гюргево, та чак до Темишвар. Шест години съм учил тоя занаят във Влашко и
не се давам на кого да е. Не ме гледай, че нямам зимно палто! Да не беше
кризата да ми разстрои икономическите условия, две къщи в София щях да
имам сега.
Носи си едно сандъче колкото войнишки колет, завито в един черен
парцал, една тринога с два счупени крака, вързани с канап, и една бохчичка.
Ама като го нагласи на равно място, наведе се, завие си главата, покаже я
после и като рече: — Мирно! — щракне след това с една висулка, бърка нещо
из сандъчето, бърка с една ръка и — трак, Марийке, на портрет!
Завчас се видиш на една картичка същинския без разлика, само че
малко по-чер.
— Защо — питам го, — господине, излизат всички черни като наш Нена
Сенегалеца?
— Тъй е модата сега — вика. — И в Крайова да идеш, и в Земун — все
тъй ги работят. Най-напред излизат малко черни, после още по-черни стават и
най-подир избелеят, дордето избелеят, почне нищо да не се вижда.
И ми се смее в очите, тутманикът му с тутманик!
Най-напред фотографира Коля дядов Дапчов. Щял да ходи лятос
керемидчия надолу из Загорията, та му трябвал портрет за лична карта. Тури
Коля да седне на един стол. Седна хлапакът, ама нали е от козарска порода и
не видял, стои тъй, гаче му па`ри отдолу: опнал шия и се сковал като
паметник! Нагласи всичко човекът и му рече: „Горе главата! Весело ме гледай!
— После му рече: — Мирно!“ Прочете до три, щракна и — готово! Ама става ли
хлапето! Седи си още на стола, вдървено и изправено, сякаш погълнало тояга.
Кога го дигна, сърцето му тупаше като на голо пиле под крилото и по слепите
му очи беше избила студена пот. Като му дойде свяст, въздъхна и рече:
— Пусто да остане, че то не боляло никак бре! Аз мислех, йолдашим, че
като щракне, ще ме прободе в слабините чак, а то било играчка работа.
Тюуу!…
После фотографира дяда Гича Странкин с дъщерите му, със зетьовете
му, със синовете му и дечурлигата. Като се струпаха у тях ония ми ти хора,
напълни се дворът като на сватба! Направи и на тях по един портрет, ама нали
е много свят, излязоха дребни, дребни като топчести иглички и трябва с
артилерийска тръба да ги гледаш! Само на дяда Гича бялата брада си личеше
отдалеч. И писарят се извади на портрет с жена си и детето си, ама като си
зачулил фотографът главата, малкото се разплакало, не могли да го накарат
да патакса! Тъй си и излезе — зяпнало насреща — за кощуна`. Само дето го
гласи толкова баща му и му слага кордон да фигурира, че е с часовник уж!
Та направи работа човекът, взе някоя и друга парица, ама нали много му
се услажда: пие и за твое, и за мое здраве, и за здравето на околните среди!
Една вечер, като се намонопо`лкахме двамата до мишниците, почна да
разправлява:
— Аз — кай, — Димко, не съм какъв да е човек — не ме гледай сега! Аз
— кай — съм от произход, ами ми се натрупаха много обстоятелства. Ако ме
беше видял — кай — през земеделско време, когато излезе законът за
личните карти, нямаше да смееш „буна диминяца“ да ми речеш. Пари валяха
— кай — тогава, пари! Не е шега! Случих се тогава в Родопите, хе — из
помаклъка чак. Че като излезе законът, та тръгнаха ония ми ти населения —
настръхна ми перчемът — кай. — Поръчки, поръчки — не мога хляб да ям! И
се` пристигат помак след помак, помак след помак. Мислих, мислих: нито
време имам да ги снема всичките, нито материалът ще ми стигне, а Пловдив
— далеч! Па взех, че си фотографирах един помак с брада, един с чалма, един
мустакат и едно кьосе. Изкарах си от тия четири снимки по стотина парчета
готови и — толкоз! Дойде ли някой да иска портрет, гледам го с брада ли е, с
чалма ли е, кьосав ли е, или е с мустаци и на кого мяза, значи, от моите,
готовите. Дам му един от тях, плати си човекът и — баста!
— А бе, чорбаджи — ще се обади някой, — бен мъ-им? Аз ли съм това?
— Ти си ами, аз ли съм! — му думам. — Кьор му сун? — И карам по-
нататък. Дойде ли кьосе, дам му кьосавите; дойде ли с чалма — от чалмалиите
му дам, и си натрупах състоятелност, ама пустият му Пловдив! Огън да му
гори и тепетата, и гъркините! За два месеца изядох и чалмите, и брадите, и
всичко! А пък вий — кай — тук, в Тракия, сте консули, все не харесвате!
— Ти — вика — си ме извадил като арапин, а жена ми мяза на
вретенарка циганка! Не ми е прието — казва и не плаща разноските поне.
А бе, хей, рогач с рогач, щом искаш бял да излезеш, иди в София да се
фотографираш, защо идеш при мен? В София иди, в Оршова иди или ако щеш
— в Темишвар! Какво ми си се потопорчил тук, в Голо бърдо, на снимка да те
вадя? То — кай — си не умило нито профила, нито анфаса от Съединението
насам и иска бял да излезе на портрет!
Слушах го, слушах, па си рекох на ума:
„Прав е човекът! Прав е! И остави това, ами все той черпи, та не може да
му се възрази нищо.“
Бръснарят
И Цанко бръсне, човекът, ама като бай Миля Пилето бръснар няма в три
села наоколо. Един бръснач има — само сърце! От Сръбско-българската война
му е останал още, като е бил момче, и е тесен-тесен, ама като рече веднъж: ж-
жиит! — по страната ти, и очите ти изскочат навън, та видиш звезди по
пладне.
По-миналата есен, срещу Великден, обръсна Руся Татара — и досега си
ходи брадат и не смее втори път да му седне. И срещне ли го някъде, косата му
щръква като на подплашен котарак. А пък Каба-Иван спи! Щом почне да го
бръсне, и захърка като котка в дреб и чак кога бай Мильо му извика:
„Наздраве, баджанак!“ — тогава се събужда.
— Не боли ли, бай Иване! — пита страхливо Кондакът и не смее да се
реши да седне.
— Хич биля. Не усетих бръсне ли ме, глади ли ме по бузата. Сядай,
сядай!…
И бай Кольо Кондакът седне, ама нали е сух и бузите му хлътнали
навътре като обърнати лъжици, дойде ли дотам, бръсначът не може. Върти се
Пилето около му, обикаля го, па рече:
— Я, комшу, зяпни!
Като зяпне Кондакът, Пилето си намъкне палеца на лявата ръка в
устата му, издуе му бузата и я обръсне като нищо. Дойде ли ред до другата
страна пак си намъкне пръста, ама един ден я издул повече, та като дръпнал с
бръснача, отнесъл му една порция. Полели го с ракия и му минало.
Поотръскал си яката Кондакът, позасукал мустаци, па продумал:
— Да си жив — рекъл, — Пиле! Я, какво ми поолекна!
— Поолекна ти зер — обадил се отсреща Татарът, — като ти отряза
бузата, как няма да ти олекне! Я да ти отреже носа, какъвто е голям, че да
видиш как още ще ти олекне.
Бай Мильо не се обадил.
Един ден и горският старшия рече да се обръсне при него. Сапуниса се
той, търка се и най-после седна. Щом бай Мильо потегли бръснача, и зъбите
му се сковаха.
— Бре да му се не види макар! А бе, бай Мильо, това бръснач ли е,
шипченска чекия ли е?
Бай Мильо само дигна рамене и нищо не каза.
— Бръснач е, бръснач, господин старши — обади се Каба-Иван, —
бръснач и половина е. Ний всички с него се бръснем, ама ваша милост,
гражданите, сте много деликатни и падате малко гевезе, затова!
Старшията го изгледа, изгледа, стисна зъби и процеди:
— Карай!
Почна бай Мильо да стърже, а той се върти, пухка, издига се от стола,
додето най-после го ошмули горе-доле и рече:
— Пердах искаш ли!
— Какво?
— Контра, контра… Пердах му казваме по нас, да ти ударя ли?
Старшият, изпотен, зачервен като чукундур, стана, хвърли кърпата,
ритна стола и се развика:
— Три години затвор съм лежал и две войни съм изкарал, ама такъв зор
не бях виждал! Че това свински цървул ли е бе, ешекоолу, или образ и подобие
човешко, та си ме застъргал като с рукан?… Пердах, а! Да грабна стола, че аз да
ти ударя един пердах, та да ме помниш и приказваш!…
Бай Мильо Пилето пак нищо не му рече човекът.
Филоспедист
— Дечо бе, Дечо бабин Стайкин, за него е думата. От малък си е такъв.
Все на машинизъм го избива: бре дядовия си часовник разваля и пак го гласи,
воденицата за кафе разглобява, малки пе`реи прави и ги слага по реката да се
въртят на своеволие и какво ли не още. Едно кречетало бе сложил есенес на
лозата пред къщата, та като духна един вятър, га заплющя онова ми ти нещо,
изгони до един врабците под стряхата и накара баба Дойка, съседката им, два
пъти да си плюе в пазвата от страх.
Като се мушне, май’ с момче, под сушината у тях по цял ден чука, кове,
стърже и не излиза абсолютно. По едно време, все помня, неделята срещу
Заговезни беше, като отвори портата, изхвръкна и дигна пушилката из село,
качен на дървен филоспед. Една пукотевица беше, една афера се дигна, бря,
ще изпометнат булките. А той пет пари не дава, снове с краката, филоспедът
скърца като чекрък, цял от дърво и само веригата му желязна. Стигна до
хаджи Дончовия дюкян и слезе. Юрнаха се селяните, струпаха се жени, деца, че
и циганчетата от долната махла дойдоха чак, а той го пипа, оглежда го и дума:
— Мазах го, кай, с катран му мазах осите, ама малко им дошло, та квичи
като прасе, ама ще го наглася аз него, че да ми пее, кога бяга.
Изви го пак обратно, метна му се и пак запраши надолу. До Чолпанкини
нали има вада? Тъкмо го засили да я прецапа, нещо рече: тряаасс… — и Дечо се
просна като настъпена жаба всред. Станаха на сол и колелета, и наплати, и
кормила, а носът му отече моментално и посиня, почерня като катраник.
Да беше друг, щеше да се осрами, да се отчае, а той стана, отръска се,
поклати малко глава, събра му треските и си отиде.
Мина му вече мерака, си рекохме, няма и да помисли вече за такова
нещо, ама не излезе тъй.
Не се мина месец, продал телицата, ракия продал, не знам какво продал
и си купил нов-новеничек, истински филоспед. Ама нещо и половина, ти
казвам. Не ти е работа! Свети като полилей в черкова и като му се метне и го
пусне, ако се случи да мине край тебе, само усетиш, че те лъхне малко вятър, и
ни човек можеш да видиш, ни на какво е качен. Змей бе, змей — няма какво да
ти разправям повече. Дорде се мерне в село, и минутно се озове в Черняга на
хорото и откак го купи, заряза ниви и волове и да му е и гюл да бере с него, и
орехи да брули, качен отгоре му. Измайстори се тъй, че като го оправи по
со`сата, кръстоса ръце на гърди и само с крака го кара, проклетникът. И швък-
брък, все в града. Счупят ли на някого главата по сватбите и трябва доктор
или лекарство — тичай, Дечо! Някоя преписка ли е забравил да изпрати
кметът в околийското — тичай, Дечо! Сбор ли има по селата, надбягвания ли в
града, без него не може. Записа се и в градското филоспедно дружество.
Веднъж участва и в надбягванията до Шипка, па нали е балканско чадо,
здраво, набито, опънало врат, стиснало се и ха, бре — де, бре, изпреварило
всички и му нанизали на рамото една вътрешна гума за отличност. Дойде си
по пладне вир-вода, ама засмян като нова месечина и не го свърта на едно
място от радост. Цял ден обикаля из село с гумата през рамо. След пладне
венчаваха Павлевото момче на Донча Дели Милчов за по-малката дъщеря —
Куна — и той, синковецът, пристигнал в черквата, оставил колелото до
вратата и както си е с гумата през рамо, се намъкнал чак до олтаря. В чудо се
видял клисарят, дорде го изкара навън.
— Не може тъй бе, Дечко, не бива! Грехота е така в божи дом да се влиза.
Спечелил си я гумата, спечелил. Бравос! Никой няма против, ама не е
прилично. И Нено Сенегалеца спечели пролетес на Пиянко един будилник
часовник, и Стойо Мечката, като надви Куртчи Османа на турската сватба в
Окчилар, спечели цял овен, ама видял ли си някога да влизат с тях в черквата.
Не бива. Грехота е.
Хеле го убедил най-после. Излязъл Дечо, ама гумата не махнал. Той си я
носи цяла неделя из село за лицемерие и очебийност и стана за смях и на
дребния добитък, дето е речено.
Остави другото, ами и момите почнаха да му се смеят и да го не рачат.
— Ами — рекла Димка Бозаджийкина, като й подхвърлил дума вуйчо му
Еньо за него, — умряла съм си за ваш Деча. Майка му все на магарето, той на
филоспедя, а аз да тепам боса след тях. Да има да взема! Ако ми купи и на мене
една такава дяволия, тогава може.
— Ти, рекъл, Димке, само дай дума, пък тя по-нататък е лесна. Той като
си има тебе, рекъл, ще забрави и филоспед и гума, и майка си и баща си ще
забрави, рекъл. — То, рекъл, дето има една дума: клин клин избива и
дяволията с дяволия се цери. Ами! Само се съгласи и… толкоз!
Вегетарианец
Баща му беше в положение човек, имотен беше и гледаше съответно на
живота, а то какво прави, какво струва, не зная, ама замина момче младо и
хубаво, като цъфнал гюл, наука да учи в София, стоя колкото стоя, току се
върна един ден смачкано, рошаво, мършаво, гаче ли като свети Ивана се е
хранило със скакалци и див мед само. Заряза и наука, и всичко и започна със
земята да се бори като нас. Питам го веднъж:
— Стефко бе, че какво, такова, си отпаднал в телосложението и бузите
ти залесени тук-там на участъци?
— Аз — кай, — бай Димо, тъй си живея, такова ми е — кай —
убеждението. По природата се водя — кай.
— Ама не се ли храниш — думам, — не похапнуваш ли си повечко, та си
се източил като бобена вейка?
— Храня се, похапвам си, ама месо не ям и каквото взема — сурово го
вземам. С плодове — кай, — със зеленчуци, с ядки и сокове поддържам
живота. Орехи ям — казва — много, защото те са четири пъти по-хранителни
от месото, четири пъти — от яйцата и повече от десет пъти — от млякото.
Имат си — кай — и тлъстините, и захарите, и белтъците.
Ха сега де! Орех с белтък!
— Е, хубаво — казвам, — сурови ги ядеш, ама боб суров може ли да се
яде? Картофи ядат ли се? Сурови тикви, да речем, само прасетата, да
прощаваш, такова…
— Тъй — казва, — сурови си ги ям, защото огънят — кай — ги разваля.
Променя им — кай — химическия и енергическия състав и ги прави — кай —
по-мъчно смилаеми.
И това не бях чувал, и това научих! Бря, пуста наука, бря! Побърка ни
хубавите момчета и вер селям!
Питам после поп Еня вярно ли е, дето го разправя.
— Вярно е — кай. — Не му знам — кай — каква вяра изповядва,
съботник ли е, от жълтото братство ли е, ама и хляб не яде, а кълве житото
като мисирек. Леля му Райна разправяла на попадията. Сурово го кълвял, или
пък го топял в студена вода и го джвакал като дъвка, песоглавецът му с
песоглавец! Сохрани боже!
Кръсти се попът и разправя, а аз се пуля насреща му и се чудя и мая.
— А бе какво се чудиш — обажда се Лъжлив Съби, — и бъзуняк яде
момъкът, и млечък, и капикоса, и каквото му попадне. На моята нива — кай, —
до гробищата, синора го е опасал като магаре до дъно. Ами! И тръне имаше
тук-там, и тях ги няма.
Един ден — кай, — като гледал как сладко пасат конете люцерната в
хаджи Дончовата ливада, да вземе да се намъкне и той, че да нагъва люцерна,
да нагъва, додето му се издул коремът като на малко циганче, кога яде варени
тикви. Щял да се пукне момъкът и да експлодира без малко.
Разтривали го, церили го, хеле му преминало.
— А бре, майка — думала му кака Деля, — ами че може ли тъй като
добитъка?… Ами че хайде, да речем, прияло ти се е люцерна, ами че посоли си
я малко, полей си я с оцет отгоре, че тогава! А то тъй на какво прилича?
Оттогава — кай — не е хапвал вече люцерна. Кощрава почна да нагъва и
по-добре му е на момчето, заглади му се косъмът и брадата му по-честа стана.
— Ех, Събко — думам му, — смеем се ние и се подиграваме, ама знам ли?
Както ми е тръгнало и на мене толкова време без работа, дали няма да се
пиша и аз в неговата партия, че да тръгнем кооперативно да пасем по
синорите. А?!
Драсканици в болницата
Почнат ли да ти устройват юбилей, да те честват и кичат с ордени,
почнат ли да те снимат на филми — готви си завещанието.
Аз обаче няма да умра през 1966, защото тя бе определена за най-
добрите представители на изкуството ни.
Седемдесет и седем години навършвам скоро. Прилична възраст за
умирачка.
Напоследък пък такива тържествени погребения правят на писателите,
че просто да ти е драго да умреш.
Не ще да е занапред скучно на „оня свят“. Кацнат ли космонавтите на
Луната, след това ще кацнат при нас и ще ни носят новини от Земята.
Уж съм безпартиен, пък червените ми кръвни телца били много повече
от белите.
Ех, да имаше магазин за запасни човешки части, бих сменил всичките и
най-напред главата.
Народната поговорка казва: Който гони два заека, не улавя ни един, а аз
гонех три, затова Емилиян Станев ще яде зайци, а аз ще преглъщам суха
плюнка.
— Как си, как си! По-добре, нали!
— Унче малце болен — в петък погребение.
Аз ще напусна тази проклета болница, но по гръб.
… и все пак, и все пак, колко самотен е човек, колко е сам-самичък в
света!
Преливаха ми кръв, та казвам на доктора: Тази кръв трябва да е от
комсомолец, защото почнах да се заглеждам в медицинските сестри и боя се
да не почна да налитам.
А като си дойдох в Казанлък, една жена, продавачка на цветя на пазара,
хили се и ме гледа.
— Какво се смееш!
— Вярно ли е, казва, че като ти прелели циганска кръв, почнал си да
играеш кючек!
Аз така се шегувах в болницата, но как е достигнало от София дотук!
След като ме оперираха, доста време не можах да се обръсна и ми
поникна бяла брада, та като се погледнах в огледалото, бях приятно
изненадан, че приличам на Хемингуей. Ех, да имах и пушката му…
Тук на мен се „яйце пече“, а вън животът си тече…
Като се пооправих, отидох в болничната библиотека и казвам:
— Дайте ми да прочета нещо весело!
Библиотекарката, която не ме познава, ми подаде сборник от моите
разкази.
— Този автор, казвам, не ми действа. Той не може да ме разсмее.
Мили мои избиратели, когато занапред ще избирате народни
представители, искайте им свидетелство за здравословното състояние, да не
бъдат по-стари от 60 години и да знаят да държат речи — не като мене.
Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за
минута, че няма сърдечно да ме изпратите до „вечното ми жилище“, ако не
вали дъжд.
Скъпи ми Стойне и Пеньо, като ида горе, ще кажа на Свети Петър да ви
запази най-хубавото място в рая и сто години да го пази за вас. Той мене няма
да ме пусне, че съм много грешен, но ще ме послуша, защото ще почна да
сътруднича в органа на дяволите и ще го атакувам постоянно.
Жено, бъди спокойна, въпреки че там ще сме безсмъртни, уверявам те,
че няма да се оженя втори път.
Напразно спорят коя марка леки коли била най-удобната. Най-удобната
кола е безсъмнено катафалката. Возиш се легнал, окичен с цветя, и не усещаш
друса ли или не.
Не се плаша… Чистата ми съвест ще ми бъде добра възглавница.
Ах, ти рак, ти мой враг, медицината може да е безсилна, но аз…
Чудех се, като остарея, какво ще правя, а аз щял съм да развъждам раци.
Трябва да си пострадал, за да добиеш представа колко много лекари-
мошеници на неизлечими болести има у нас.
Живописец! Дорде разбереш, че „мястото ти е сторено“, веднага усетиш
„че ти е време минало“.
Тъкмо тези, които винаги са ме уверявали, че ме обичат и ценят, не са
ме посетили в болницата.
Този път ми преляха кръв от жена. Аз дотогава не знаех, че можело. По
този повод писах на приятели в К-к, че чувствам как гласът ми става по-тънък
и ханшовете ми по-дебели. Ако изляза в града, виж че съм се премъдрил с
тенжера на главата в някой фризьорски салон.
Получих ново звание „Народен деятел на културата“:
Титли, титли, титли,
да напълниш кола с ритли.
Претоварен съм със звания
и страдания…
Колкото наближава отиването ми при Дядо Господа, толкова повече
почвам да го разбирам: Бог, значи, е името му, а Саваот, Аллах, Йехова, Зевс,
Буда, Мохамед, Конфуций и пр. — това са му псевдонимите.
Азис Несин, Азис Несин, може и да си добър хуморист, братко, но трудно
е да разсмееш човек в състояние като моето.
Ще ме пращат на нагревки в Берлин. Защо не в Египет или Йордания, та
да ме нагреят англо-американците с помощта на Израел!
Види се, са усетили, че скоро ще почна да изстивам, за да ме нагряват.
Първо ще ме нагряват в Берлин след това ще ме изстудяват в София, после ще
ме опяват в Казанлък.
Доста книги прочетох в болницата. Колко много съчинени съчинения
излизат напоследък!
Липсват ми левкоцити (бели кръвни телца) и казвам на сестрата:
— Като те сменят, купи ми, моля ти се, от града 1 килограм левкоцити.
Ако няма другаде, попитай в „Кореком“.
Какво животинче е човекът: за да се докопа за час живот, е готово на
какви ли не мъки и компромиси.
Избраха ме народен представител тогава, когато и себе си не можех да
представлявам.
За четвърти път съм в болница през тия две години. Пътя до гробищата
в Казанлък го зная, но оттам нататък, като е толкова далече! Ех, тия
астронавти, как бавно пипат!
Какво оздравяване очакваш, когато в болницата са те поставили в стая
№ 13!…
Че ще се мре — ще се мре, но най-смешното е, че преди три месеца си
купих нов костюм. Има да се карат наследниците.
Чудомир
22. XII. 1967
Правителствена болница
Свалено от www.readbg.com
Издание: Чудомир. Избрани произведения.
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971
Редактор: Георги Стоянов
Художник: Чудомир