ведение
Класическо образование
Мъжки свят
Тази нощ не, скъпи
Мъжки тренировки
Менторство
Благоприличен бардак
Довери ми се, аз съм лекар
Женското докосване
Прекрасен задник
Възбуждащи истории
Когото си в Рим…
Един закон за мъжете
Бордеят на императрицата
Морална перверзност
Прически и грим
Бляскава усмивка
Римските бани
Всичко е суета
Девиците весталки
Грубо поетично
Вакханалски престъпления
Върви и бъди плодовита
Игрите на властта
„Кой ще пази пазачите?“
Лещанките на Тиберий
Луд тиран
Докато Рим гори…
Легла, сводници и бардове
Необходимо зло
Вертепите на Лондон
Правилата
Хенри II
Прическата на позора
Кок Лейн и други улици
Като девица
Своенравни съпруги
Лагерни курви
Принудително целомъдрие
Преди да умрем…
Рицарска любов
История за истински рицар
Разказите на един бард
Ренесансов порнограф
Светци и грешници
Папа светец
Власеници
Средновековните флагеланти
Всичко в името на любовта
Обикновен провинциален свещеник
Фаталната жена
Инквизицията
Испанската инквизиция
Борджиите
Родриго Боржия
Чезаре Борджия
Лукреция Борджия
Разврат
Краят на историята
Бракът и Реформацията
Секс в рамките на брака
Възмездието за греха
Шарката
Затваряне на бардаците
Хенри VIII – пазител на морала
Брайдуел
Разюздани кралски особи
Хенри VIII
Падението на една кралица
Фландърската кобила
Разведена, обезглавена, умряла, разведена, обезглавена, оцеляла
Кралицата девственица
Vive la France – стандарт за кралска любовница
Maitresse-en-titre
Възхвала на по-възрастните жени
Веселият монарх
Кралската половинка
Красивата, хаплива Нел Гуин
Луиз дьо Керуал и династията Уиндзор
Пламенна, прочута и завладяваща — забележителната история на Хортенз Манчини
Децата на Чарлз
Дългът на метресата
Любовни магии
Гувернантката, която се омъжила за крал
Момчето крал — Луи Многообичния
Образцовата метреса
Императрица Екатерина Велика
Върховният аксесоар
Фетиш към крака
Испанският начин
Прини
Ревниви монарси
Ревниви съпруги
Едуард VII — принцът плейбой
Конституционна криза
Перверзни удоволствия
Маркиз дьо Сад
Перверзии в Новия свят
Клуб „Хелфайър“
Смърт при злополука
Луд, лош и опасен да го познаваш
Виктория и Албърт
Татуировки
Викторианска порнография
Един англичанин в Париж
Хенри Спенсър Ашби
Английският порок
Либералният викторианец
Истината за ухото на Ван Гог
Пудели и пантери
Ковънт Гардън
„Списъкът на Харис“
„Пътят на проститутката“
Йерархията на порока
Зарязан
Проститутка
Кафе и гуляи
Кафенето на Мол Кинг
Парижки бордей
И всичко за шест гвинеи
Черешката на града
Сказание за две жени
Мъжки бардаци
Домът на мадам Клап
„Две целуващи се момичета от Спитълфийлдс“
Не плашете конете
Момчетата ще си останат момчета?
Пир с пантери
Скъпо дневниче и бележки до приятел
„Умът прави човека“
„Всеки Джонсън се нуждае от своя Бозуел“
Казанова
Възхвала на по-възрастните жени
За любовта и войната
Възлюбена на моето сърце
Удоволствията на баните
Един французин в Египет
Благоуханната градина
Женско кътче
Женска хистерия
Само за мъже
Портрет на един брак
Библиография
Благодарности
За книгата
Карен Долби
Неприлични моменти от историята
Въведение
В поемата на Филип Ларкин (Филип Артър Ларкин (1922–1985) — английски поет, романист,
библиотекар и джаз критик, считан за един от най-значимите поети на 20 в.) „Annus Mirabilis“ може да
прочетете някои от най-остроумните редове, обобщаващи сексуалната революция.
Дали можем да му вярваме обаче? Наистина ли сексуалното освобождаване е започнало
през 60-те години на миналия век със свободната любов, появата на онова специално хапче и
потентната смес от секс, наркотици и рокендрол? Или това е станало през 50-те, когато
широкото разпространение на пеницилина намалило опасностите от инфекции при
„рисково поведение“, което случайно или не довело до рязък скок на извънбрачните
раждания и случаите на гонорея?
А какво да кажем за свободата от условностите, дошла с Втората световна война, и един
по-различен морал. Защото, честно казано, каква полза има от него, щом утре всеки може да
намери смъртта си? Да не забравяме и Първата световна война, и грипната пандемия от 1918
г., след които щастливите оцелели положили началото на бляскава нова епоха, в която
„всичко е позволено“.
Можем да се върнем и още по-назад. Наистина ли нещата са били толкова по-различни
още в най-ранните десетилетия или дори хилядолетия? Археолозите от 18 век, разкопали
древните римски градове Помпей и Херкулан, били буквално засипани от фалически
изображения и еротични фрески. Навлезем ли малко по-навътре в по-тъмната страна на
историята, неизменно ще открием, че винаги сме били обсебени от секса. Заради него са
печелени и губени кралства, трупали са се състояния, съсипвали са се репутации.
Ако все още се съмнявате в тази прастара мания на тема секс, да се върнем още по-назад.
Преди четиресет хиляди години, когато се е мъчил да оцелее през последната ледникова
епоха, живеел е в пещери и е водил постоянна борба с глада и дивите животни,
праисторическият човек все пак е намирал време да извайва статуетки на Венера (от които
са запазени стотици), надарени с пищни провиснали гърди и грамадни задници. Тези
статуетки като че ли не са имали друго практическо предназначение освен доставянето на
удоволствие. Всяко ново поколение смята, че предшествениците му са старомодни, строги,
благо прилични, дори отегчителни. Това просто не е вярно. От първия порнограф до първия
засвидетелстван случай на автоеротична асфиксия, като се започне от Античността и се
продължи със светците (и грешниците, разбира се) на Средновековието, през поетите и
сводниците на Ренесанса, авантюрите на кралските особи и процъфтяващия подземен свят
от епохите на крал Джордж и кралица Виктория, „Неприлични моменти от историята” ни
показва една шокираща действителност — както зад затворените врати, така и пред погледа
на всички.
Монахът хронист Ричард от Девизе през 12 век пише: „Актьори. Шутове, гладкокожи
младежи, маври, ласкатели, красиви момчета, женствени мъже, педерасти, пеещи и
танцуващи момичета, баячки, кючекчийки, магьосници, изнудвачи, нощни скиталци,
фокусници, мимове, просяци, палячовци — цялата тази паплач изпълва всеки дом”. Така е
било от незапомнени времена и ще продължи да бъде, докато ни има.
Класическо образование
Хиляда целувки ми дай, после сто, после още хиляда.
(Катул)
Класическите автори, разбира се, не са открили секса, но са сред първите, които са го
описали в ярки подробности. „Няма нищо ново под слънцето“, отбелязва царят философ
Соломон, сътворил „Еклесиаст“ преди близо 3000 години, но съществува теория, която
определено изглежда родена от древните гърци и римляни. И тя е — колкото и перверзна да
е една практика, първо трябва да се опита. Не е случайно, че много съвременни думи,
свързани със секса — от „афродизиак“ и „еротика” до „нимфомания“ и „зоофилия“, имат
гръцки произход…
Мъжки свят
Класическа Гърция е била чудесно място да бъдеш мъж и не толкова чудесно да си жена –
или поне уважавана жена, от която се очаква да бъде целомъдрена и рядко да се появява сред
хората. Омъжените жени обикновено оставали вкъщи с други жени, докато съпрузите им се
срещали по площадите. Съпругите рядко се хранели със съпрузите си и никога с техните
гости.
Като цяло древните гърци не уважавали особено жените и те почти нямали законни и
политически права. Достатъчно е само да погледнем несъвършените им богини и откровено
зложелателните им измислени героини — отмъстителната Медея на Еврипид, убила и
насякла на парчета брат си, е само един пример. За много мъже единствената цел на брака е
създаването на законни наследници, така че няма нищо чудно в това, че жените, желаещи да
са сравнително свободни, ставали куртизанки. Известни като hetairoi (хетери),
първокласните куртизанки често били добре образовани и уважавани и заемали в
обществото положение, подобно на това на по-късните кралски метреси в Европа. През 4 в.
пр.н.е. атинският държавник и оратор Демостен пише: „Имаме хетери за удоволствие,
конкубини за ежедневните ни нужди и съпруги, които да ни раждат законни наследници и да
въртят домакинството“.
Тази нощ не, скъпи
Липсата на социални отношения между женените двойки се отразявала на раждаемостта
и големите семейства на практика били нещо непознато. Историкът и философ Ксенофонт,
от 3 в. пр.н.е., явно с виждал в това сериозен проблем и заявява, че „по закон двойка без
законен наследник следва да се съвкупява най-малко три пъти месечно“, докато съпругата не
забременее.
Друг зловещ резултат от ниския статус на жените било повсеместното детеубийство —
новородените момичета често били изоставяни и захвърляни в покрайнините на селищата. В
Спарта често убивали и новородени момчета, ако смятали, че са твърде слаби или недъгави.
Можем да наречем това брутална ранна практика на евгеника.
Мъжки тренировки
В крайната си форма съвременният стереотип за Древна Гърция е за общество на открита
хомосексуалност, преклонение пред мъжките форми, намиращо кулминацията си в борба
между голи съперници и в смесени обществени бани, където било позволено всичко.
Реалността била съвсем различна — както по-невинна, така и по-шокираща.
От една страна, обществените бани били стриктно разделени на мъжки и женски и
никога не били смесени. От друга, в гръцките гимназиуми се допускали единствено мъже и
атлетите наистина се борели чисто голи.
Самата дума „гимназиум“ идва от gymnos —„гол".
Но в гимназиумите младежите не се учели само да се борят — там те се упражнявали и
състезавали в най-различни спортове, подготвяли се за публичните игри. Заедно с това
гимназиумите били място за срещи, където се провеждали философски и интелектуални
дебати.
На физическите упражнения се гледало като на важна част от образованието на
младежите, които трябва да бъдат здрави и силни. Атлетите били голи в чест на боговете, но
и за да насърчават естетическото оценяване на мъжкото тяло. Лесно може да се разбере как
това би могло да се тълкува по различен начин.
Фиг. 1. Борци (рисунка върху древногръцка ваза)
Менторство
Обичайна практика в Древна Гърция била образованите мъже да „осиновяват“ младежи и
да играят ролята на интелектуални водачи в моралното и социалното им развитие след
завършването на формалното им обучение. „Щом всички можем да излезем от правия път,
разумно е да се учим от онези, които могат да ни учат“ — казва Софокъл.
Сред учените има разногласия дали това образователно менторство е включвало и
някакви физически отношения, но фактът, че философи като Сократ, Платон и Аристотел са
били принудени да заклеймят хомосексуализма с подрастващи, показва, че тези
взаимоотношения невинаги са били напълно невинни. Като оставим обучението настрана,
хомосексуалната връзка между възрастен и подрастващ определено не е била табу в Древна
Гърция, както можем да се убедим и от красноречивите рисунки по вазите. През 5 в. пр. н. е.
така наречената paiderastiа или педерастия, била установена практика в древногръцката
култура.
Благоприличен бардак
Ужасен от икономическия н морален упадък на Атина през 6 в. пр.н.е., държавникът и
законотворец Солон се опитал да намери решение, основавайки държавни публични домове.
Прелюбодейството не се смятало за толкова сериозен грях, ако се извършвало с
проститутка, а не с жената на друг гражданин. Чуждоземни роби, както мъже, така и жени,
били докарвани от цял свят и цените им били държани нарочно ниски, така че всеки да може
да си ги позволи. Допълнителен бонус били данъците от публичните домове, които влизали
в държавната хазна.
В един такъв публичен дом археолозите открили чифт сандали, на чиито подметки били
гравирани думите „Последвай ме“, които се отпечатвали в пръстта.
Довери ми се, аз съм лекар
Хипократ е известен като баща на западната медицина и днес лекарите все още полагат
Хипократовата клетва (обещание да практикуват честно занаята си), която се основава на
някои от установените от него принципи. В началото на 4 в. пр.н.е. Хипократ
революционизирал медицината и развил редица интересни научни теории.
Идеята му за оргазма обаче била доста едностранчива и в полза на мъжете. Подобно на
другите лекари от онова време той вярвал, че жените произвеждат женско семе. Освен това
смятал, че удоволствието на жената по време на секс достигало върха си единствено по
време на еякулацията на мъжа. Според друга негова теория, мъжко дете (което определено
било предпочитано) се зачевало, ако мъжът получи оргазъм пръв, докато ако жената свърши
преди мъжа, детето, за съжаление, ще е момиче.
Женското докосване
Може би не е изненадващо, че древногръцките съпруги се чувствали потиснати и
недолюбени. Някои прибягвали до услугите на сводници, за да си намерят любовник, но
наказанието за подобна постъпка било много сурово, при това имало и други, не толкова
рисковани възможности. Мастурбацията се смятала за здравословен отдушник, а не за скрит
порок, и има сведения за използване на помощни пособия от дърво или кожа, които трябвало
да бъдат добре намазани със зехтин преди използване.
Освен това жените си играели една с друга. Гърците наричали лесбийките tribas, което
идва от глагола „търкам“, а определението „хомосексуален“ — може да се прилага както към
мъже, така и жени, тъй като произлиза от думата homos, означаваща „подобен“, а не от
латинската homo — „мъж“. Едва през 19 век се появила думата „лесбийка“ — от името на
остров Лесбос, дом на древногръцката поетеса Сафо от 6 в. пр.н.е., прочута с поемите си за
жени.
Прекрасен задник
С времето нагласата и отношението на древните гърци към жените се променили.
Изобразителното изкуство и литературата започнали да отразяват романтичната любов
между мъже и жени; рисунките върху вазите и статуите свидетелстват за едно по-голямо
внимание към женското тяло. Особено се предпочитали жените с callipygia, т.е. тези с
прекрасен задник, и често жените слагали подплънки на задните си части, за да изглеждат
по-пищни.
Фиг. 2. Древногръцка танцьорка
Възбуждащи истории
Няма как да не се запитаме дали историите не са били преувеличавани, за да шокират и
запленят въображението на читателите, които досущ като днес са имали вкус към клюките,
но ако може да се вярва на древните автори, то гърците са проявявали огромен интерес към
сексуалния живот на съседите си.
Освен автор на прочутата „История”, Херодот от 5 в. пр.н.е. бил пътешественик и
разказвач. Той е оставил ярки описания на чудесата, които е виждал, на местата, конто
посетил, и на странните обичаи, с които се сблъскал. Наред с всичко друго той споменава за
египетската практика телата на красивите жени да се оставят няколко дни след смъртта,
докато не започнат да се разлагат. Целта била да се попречи на некрофилията, която явно
била често срещана сред балсаматорите. Херодот съобщава за ритуална зоофилия в Египет и
за сексуалната разюзданост на масагетите, живели в района на Каспийско море. Мъжете от
този народ имали по една жена, но в същото време жените били „държани общо“, което
предполага, че вероятно са били споделяни като сексуални играчки. Споменава също и за
странните обичаи на вавилонците, които опушвали гениталиите си след секс и чиито жени
веднъж в живота си се сношавали с напълно непознати в храма на Милита (която Херодот
идентифицира с Афродита) като приношение за богинята.
Когото си в Рим…
Римските жени имали малко повече свобода от гръцките. По-богатите се радвали на
известна еманципация — позволявали им да се развеждат и да запазят част от собствеността
си, посещавали общи сбирки и свободно общували с мъже. Имало обаче ясна граница между
жените като съпруги и жените като блудници.
Римският поет и философ Тит Лукреций Кар от 1 в. пр.н.е. написал в обемистата си
поема „За природата на нещата“, че най-добрата поза за зачеване била към жената да се
подходи отзад, като „слабините й са повдигнати високо“. Той твърдял, че е напълно ненужно
жената да се движи и че движението можело дори да попречи на зачеването, което било и
причина проститутките да се извиват и гърчат по време на секс. Освен това на насладата не
се гледало като на нещо присъщо за омъжената жена. Според св. Йероним, Лукреций изгубил
разсъдъка си след като изпил любовен еликсир и се самоубил.
Фиг. 3. Лукреций с лавров венец
Един закон за мъжете
Прелюбодейството било строго забранено за жените, но не и за мъжете — съпругите и
девствените дъщери на семейните мъже били недосегаеми, но това не се отнасяло за
проститутките и робините. В ранните години на Римската империя за прелюбодейство
жените се наказвали със смърт, а по-късно с прокуждане и конфискация на една трета от
собствеността им; мъжете нямали право да прощават на блудните си съпруги, в противен
случай също били наказвани.
Суровото наказване на прелюбодействието карало много омъжени жени да се
регистрират като проститутки, за да могат да заобиколят строгите закони.
Фиг. 4. Медея замисля убийството на децата си,
за да накаже неверния си съпруг Язон
Бордеят на императрицата
Тацит, Светоний, Плиний Стари и други видни писатели разказват, че Валерия Месалина,
съпругата на император Клавдий, въртяла публичен дом, в който работела като проститутка
под друго име. Там тя организирала оргии за богатите римлянки и устройвала състезания по
секс с други проститутки. Обикновено излизала победителка, като се случвало да преспива с
двайсет и петима партньори за една нощ. Твърдяло се, че използвала секса, за да увеличи
влиянието си и да контролира мнозина политици. Месалина манипулирала и Клавдий да
праща в изгнание или да екзекутира всеки, когото смятала за заплаха. Накрая Клавдий
екзекутирал и самата нея.
Месалина може да е и екстремен пример, но явно доста жени са се регистрирали като
проститутки, за да предизвикат тревоги у обществото. През 19 г. Сенатът, с подкрепата на
император Тиберий, постановил, че никоя дъщеря или съпруга на римски конник няма право
да работи като проститутка.
Морална перверзност
В Рим съществували три вида брак. Два от тях включвали различни сложни церемонии,
докато третият, който ставал все по-популярен, просто изисквал мъжът и жената да живеят
заедно в продължение на една година, като всяко прекъсване означавало, че годината трябва
да за почне да се брои отново. Разводът също станал по-лесен. Най-очевидната причина за
това била изневярата, но моралната разпуснатост, пиянството и безплодието също се смятали
за основателни причини за разтрогване на брака.
Император Август, осиновен син и наследник на Юлий Цезар, се развел с жена си
Скрибония заради „морална перверзност“, което всъщност означавало, че тя не харесвала и
не одобрявала новата му седемнайсетгодишна любовница Ливия Друзила, която била
бременна в шестия месец от собствения си съпруг.
Понякога знатните римски фамилии принуждавали двойките да се развеждат по
политически или династични причини. Например, дъщерята на Август Юлия била
принудена да се разведе със съпруга си, за да се омъжи за Тиберий, който също бил убеден да
се раздели с любимата си жена Випсания, която пък се падала доведена дъщеря на Юлия.
Прически и грим
Процедурите по разкрасяване в Древен Рим били доста сложни и обстойни. Макар че
дрехите на римлянките не разкривали толкова много като тези на гъркините, най-вече се
наблягало на пълния грим — като се започне от козметичната маска за лице и полагане на
грунд и се продължи с очна линия, сенки и червени мазила за бузите и устните. Жените
често рисували ръцете си с четки, но водоустойчивите козметични продукти още не били
изобретени — в разгара на римското лято или при дъжд гримът се разтичал, оставяйки
червени и черни следи по женските бузи, придавайки им вид на клоуни.
Косата се накъдряла с ролки. По онова време всички изпитвали ужас от белите коси и
другите признаци на остаряването и предприемали опити да ги скрият, също като днес.
Белите косми се боядисвали или премахвали с пинцети. Особено модерни били червените и
русите коси, подобно на тези на готите и саксонците в Германия. В някои оцветители се
използвал шантав набор от съставки – от скорпиони и птичи глави, смесени с лауданум или
опиум, до волска жлъч. Някои използвали скъпи перуки, изработени от коси от далечна
Индия.
След гримирането и прическата идвал ред на благоуханните масла и бижутата, които
завършвали съблазнителния женски ореол. Може би няма нищо чудно, че очите на римските
мъже непрекъснато шарели насам-натам.
Бляскава усмивка
Белите зъби не са съвременен феномен — в стремежа си да изглеждат по-млади и
привлекателни, римляните използвали смес от козе мляко и урина, с която избелвали зъбите
си.
Римските бани
Както се вижда от класическите статуи, римската мода включвала обезкосмяване на
половите органи, обща депилация за жените, както и донякъде за мъжете. Като цяло се
смятало за по-хигиенично и спретнато да бъдеш късо подстриган, но гейовете използвали
бръсненето и като явен сигнал към другите. А общите бани давали предостатъчно
възможност на римските мъже да се преценяват един друг.
Поетът Марциал, известен най-вече с остроумните си епиграми, осмиващи римския
начин на живот, прави безсрамни коментари относно мъжките достойнства, сред които:
„Пенисът и носът ти са толкова големи, Папилие, че можеш да надушиш, когато получаваш
ерекция“. Към римския генерал Лабиен пък се обръща с думите: „Скубеш си космите на
гърдите, краката и ръцете; бръснатият ти пенис е заобиколен от къси косми. Знаем, че това
го правиш заради любовницата си, Лабиене, но за кого обезкосмяваш гъза си?“
Подобно на Древна Гърция, не било необичайно богатите мъже да се радват на
компанията на младежи, а деянията на не един император подбуждали сексуалната свобода.
Всичко е суета
Юлий Цезар — военен, държавник, писател, първенец на Рим, завоевател на Британия и
Галия, автор на мащабни обществени и политически реформи, създател на Юлианския
календар и накрая „вечен диктатор“ — естествено, до убийството му през 44 г. пр.н.е. Той се
смята за един от най-големите военачалници на всички времена, а списъкът на
постиженията му е впечатляващ. Въпреки това и той не е бил без недостатъци.
Днес веднага познаваме Цезар от бюстовете му — с характерната къса прическа. В
действителност той бил много чувствителен към оредяващата си коса, затова я сресвал
грижливо и при всеки удобен случай носел лавров венец, за да прикрие голото си теме.
Редовно бръснел брадата си, но според слуховете наред с това скубел нежеланите косми по
лицето и тялото си.
По времето на Цезар центурионите често пробивали зърната на гърдите си, за да
демонстрират своята мъжественост и вярност към Рим. Зърната на Цезар също били пробити
като знак на сила и солидарност с войниците му.
Според Цицерон, Плутарх и Светоний, както и според мръсните песни на войниците му,
Цезар бил ненаситен любовник. Женил се три пъти и имал множество афери, включително с
Клеопатра, която му родила син на име Цезарион. Въпреки репутацията му на
хетеросексуален развратник, около 80 г. пр.н.е., когато Цезар бил двайсетгодишен младеж,
плъзнал слух за негова хомосексуална афера, който щял да го тормози през целия му живот.
Тогава той бил пратен да вземе флот от царя на Витиния Никомед IV, когото Рим подкрепял
във войната му срещу Митридат Понтийски. Цезар обаче се задържал в двора на Никомед по-
дълго от необходимото и тръгнали приказки, че споделял царското ложе. Години по-късно
продължавали да се подхвърлят шеги за „царицата на Витиния“, а в една войнишка песен
Цезар се споменава като „възлюбен от цар“.
Каквато и да е истината, Мемий и Цицерон явно са вярвали на слуховете по онова време.
По-късно историите били повторени от историка Светоний.
Девиците весталки
Шест весталки служели на богинята на дома Веста и пазели свещения й огън. Те били
избирани от дъщерите на знатни римски фамилии. Момичетата ставали жрици на възраст
между шест и десет години и служели в продължение на трийсет години, през които
трябвало да останат целомъдрени. Всеки намек, че са нарушили обета си, водел до бавната
им смърт, погребани в подземна камера.
На ролята на жриците се гледало сериозно — вярвало се, че Веста контролира съдбата и
просперитета на Рим. Всеки път, когато се освобождавало свободно място за весталка,
повечето фамилни се стремели имената на дъщерите им да не попадат в списъка, може би
най-вече поради загриженост за богатството и имотите й, които автоматично преминавали в
ръцете на държавата.
Фиг. 5. Весталките, нарушили обета за целомъдрие,
били погребвани живи
Грубо поетично
Колкото и изтънчени да били римляните, техният хумор бил живописно груб и земен.
Приап бил маловажен гръцки бог на плодородието, изобразяван с нелепо голяма ерекция.
Статуите на бога станали популярни в римските градини, където се използвали като плашила
за потенциални крадци. Изображенията често били съпровождани с груби хумористични
предупреждения, събрани в антология от стихчета, наречена Priapeia. Например:
„Предупреждавам те, момче, ще те начукам; момиче, ще бъдеш наебано; трето наказание
очаква брадатия крадец“. Дори поетът Марциал има принос към антологията: „Ако
крадливата ти ръка посегне и на най-малкия плод на тази лоза, искаш или не, кипарисовият
прът ще те наниже и ще посади смокиня в теб“.
Запазени са и фрески на Приап; най-известните са от Къщата на Ветиите в Помпей и от
една тавана в Херкулан, където клиентите я смятали за символ на късмет.
Други брутално откровени стихове са излезли от перото на Кагул, който е известен
повече с възвишената си любовна поезия. През 2009 г. една от поемите му дори беше
коментирана от Би Би Си като прекалено скандална, за да бъде преведена. Поемата нашумя
покрай дело за сексуален тормоз, при което работодателят използвал цитати от нея в есемес.
Въпросната поема е означена като XVI и е написана, защото Аврелий, „духач такъв“, и
Фурий, „содомит такъв“, нарекли Катул женчо. Тя завършва така:
Прочете за десетте ми хиляди целувки и се съмняваш в моята мъжественост?
Ще те изчукам, че и плювалника ти ще натъпча.
Това не е единственият случай, когато Аврелий е бил обект на доста жизнерадостните
нецензурни подмятания на Катул:
От тебе се страхувам и от твоя кур, заплаха за момчетата, добри и лоши.
В друга поема пък Катул говори за Аврелий и Фурий като за свои приятели.
Фиг. 6. Почитане на Приап
Вакханалски престъпления
Наред с Приап римляните заимствали гръцкия бог Дионис, слели го със собствения си
бог на плодородието Либер и така се получил Бакх.
Отначало Бакх се чествал на тридневен фестивал за жени, провеждан веднъж годишно
през светлата част от денонощието, но по-късно станало всеобщо нощно празненство,
открито за всички и провеждано пет пъти в месеца. Запалени факли осветявали
оргаистичните ритуали по инициация за млади мъже и жени; събитието скоро станало повод
за пиянски разврат с безумна музика и танци до зори по бреговете на Тибър. Излезли от
контрол, с ужасяващи изпитания, включващи бичуване и дори ритуално бесене,
вакханалиите лесно скривали други предварително замислени престъпления и дори
убийства.
Един заговор за измама и убийство на млад мъж на име Публий Ебуций привлякъл
вниманието на властите към култа. След като пропилял състоянието на Ебуций, пастрокът
му замислил да скрие престъплението си, като убие младежа по време на празненствата.
Майка му също участвала в заговора и убедила сина си да мине през ритуала на посвещаване.
За щастие, любовницата на Ебуций Хиспала, която била куртизанка и интелигентна светска
дама, заподозряла нещо нередно. Тя съобщила на властите за заговора и последвали
разследване и арести.
Историкът Ливий съобщава, че покрай скандала били арестувани 7000 души. Някои от
мъжете били екзекутирани, други хвърлени в затвора, докато към жените като цяло се
отнесли по-снизходително и били поставени под опеката на техни роднини. През 186 г.
пр.н.е. Сенатът ограничил култа до малки разрешени събирания в Рим и направил опит да
забрани празненствата в останалите части на империята.
Култът към Бакх бил съживен в по-мека форма по времето на Юлий Цезар, когато в чест
на божеството се провеждали карнавални процесии по улиците на града, в които Марк
Антоний бил ревностен участник.
Фиг. 7. "Бакх и Ариадна" от Тициан
Върви и бъди плодовита
При толкова много разврат предпазването от нежелана бременност се превърнало в
основна грижа за римляните. Макар да имали подробни познания за човешката физиология,
някои от идеите им за контрацепцията били пълни измислици.
Видният лекар Соран препоръчвал в плодовитите дни на месеца да се практикува или
въздържание, или анален секс, а ако това е невъзможно, да се използват вълнени
предпазители, напоени с мед, зехтин и смола или със стипчиви разтвори. Диоскорид пък
предлагал използването на черен пипер. На кихането, последвано от промивка, като цяло се
гледало благосклонно.
Отговорът на благоразумния и умерен Плиний Стари бил да се намали желанието. Наред
с другите си предложения за целта, той препоръчвал комбинация от миши изпражнения или
екскременти на охлюви или гълъби, смесени с кръв от кърлежи, взети от диви черни бикове.
Лесно може да се разбере защо подобни предпазни мерки били доста успешни, макар и
поради малко по-други причини.
Заедно с нуждата от контрацептиви, римляните били силно разтревожени от
намаляващата раждаемост и намаляването на населението. Както и в Древна Гърция,
големите семейства били нещо необичайно. Отчасти причина за това била високата детска
смъртност, към която трябва да се прибави консумацията на големи количества алкохол и
приемането на олово от водопроводните тръби и съдовете за готвене, както и ежедневните
посещения в горещите бани. Вероятно всичко това заедно е допринесло за намаляването на
плодовитостта у римляните.
Император Август се опитал да намери изход от положението и постановил, че вдовиците
трябва да се омъжат повторно в рамките на две години след смъртта на съпрузите си, а
разведените — година и половина след развода. С цел да се насърчат браковете били
променяни закони, имало финансови стимули за двойки с три живи деца, били премахнати
забраните за брак между представители на различни класи. Всичко това обаче се оказало
напразно — римското население продължавало да се топи.
Игрите на властта
Желая го, заклеймявам го. Нека волята ми вземе мястото на разума.
(Ювенал)
В най-лошия си вид Древен Рим може да се разглежда като олицетворение на старата
максима „Властта покварява“. Много богати римляни са имали властта да правят каквото си
поискат на когото си поискат и са се възползвали напълно от това.
Плутарх пише за римския сенатор Луций Квинт, който заповядал обезглавяването на
затворник по време на вечерно празненство, за да достави удоволствие на младия си
любовник. Причината била, че младежът пропуснал екзекуциите на първите гладиаторски
игри, на които присъствал, защото бил изведен, за да се срещне с Луций. Обезглавяванията
по време на вечеря обаче явно не били смятани за приемливи, защото Луций Квинт бил
изключен от Сената.
Една от най-скандалните истории е свързана с Ведий Полион, който хвърлял робите си,
от които не бил доволен, в езерцето си с миноги. Шокираща жестокост дори по римските
стандарти и самият император Август се намесил в полза на провинил се роб. Една вечер,
докато Август вечерял с Ведий, робът счупил кристална чаша. За да спаси изпадналия в ужас
слуга, Август изпотрошил всички кристални съдове на масата.
Когато наследил великолепната вила на Ведий след смъртта му, Август наредил тя да бъде
разрушена, за да не остане паметник на жестокия й собственик.
„Кой ще пази пазачите?“
Мнозина императори управлявали мъдро, но за други високият пост станал причина за
тотална деградация, често стигаща до безумие.
Лещанките на Тиберий
Император Тиберий по природа бил мрачен и единак. Плиний Стари го описва като „най-
мрачен сред всички мъже“. Убеден да се разведе с любимата си Випсания, той сключил
нещастен брак с дъщерята на Август Юлия, която според всички сведения била склонна към
промискуитет и машинации.
Тиберий сигурно е щял да бъде по-щастлив да живее сравнително спокойния живот на
римски генерал и накрая да се оттегли в забвение, но вместо това позволил да бъде
съблазнен от властта и бил нещастен. Смъртта на сина му като че ли била последната капка
и той прекарал остатъка от живота си почти в изолация на остров Капри. Там държал група
момчета, които наричал свои лещанки и които били научени да плуват с него под водата и
леко да хапят гениталните му, сякаш са риби. Роби и робини от цялата империя, облечени
като нимфи и сатири, се криели в различни пещери и горички, готови да му доставят
всякакво удоволствие. Светоний отбелязва, че Тиберий си падал по тройките и
порнографията и очаквал всеки, който попадне пред шарещия му поглед, да му се отдаде с
готовност.
По време на управлението си Тиберий консолидирал империята и я оставил значително
по-силна и богата, отколкото я заварил. Уви, историята най-често се съсредоточава върху по-
негативните аспекти на личния му живот и на перверзните му предпочитания.
Тацит пише, че вестта за смъртта на Тиберий била посрещната с масово ликуване. Той
умрял през 37 г., на седемдесет и седем, вероятно от естествена смърт, макар да имало
слухове, че бил удушен от наследника му Калигула и преторианския префект Макрон.
Луд тиран
Тиберий бил наследен от своя праплеменник и осиновен син Калигула, който започнал
управлението си сравнително кротко, но в един момент изгубил всякаква мярка за
скромност и морал и се превърнал в архетип за жесток тиран.
Един от малкото оцелели извори за управлението на Калигула е творбата „Дванайсетте
цезари“ на Светоний, в която често срещаме скандални истории. От разказа става ясно, че
Калигула бързо прахосал богатството на Тиберий и започнал да работи за увеличаване на
неограничената си власт като император. Изглежда не е имал някакви особени качества, a на
всичкото отгоре бил и физически непривлекателен. Сенека го описва като висок, блед и слаб,
с хлътнали очи и мижава брадичка, оплешивяващ, но иначе космат. Страдал от заболяване, от
което изпадал в несвяст в най-неочаквани моменти, мъчело го безсъние, а когато успявал да
заспи, сънувал кошмари.
Различни истории поддържат становището за лудостта на Калигула. Смятал да направи
любимия си кон Инцинат сенатор, сменил главите на статуите по публичните места със
своята, а когато започнал експедиция срещу Британия, стигнал до Ламанша, където наредил
на войниците си да събират мидени черупки. И за да затвърди славата си на жесток деспот,
на когото били подчинени всички, подлагал роби на мъчения, раздавал наляво и надясно
смъртни присъди (горко на всеки, който бил по-висок и виждал плешивата му глава) и дори
се твърди, че хвърлял зрители на лъвовете, когато нямало достатъчно осъдени на смърт.
Според Светоний, Калигула редовно извършвал кръвосмешение с трите си сестри и
открито живеел с една от тях, Друзила, като мъж и жена, макар че тя била омъжена за бивш
консул. Бил толкова покрусен от смъртта на Друзила, че по време на траура на всяка проява
на радост се гледало като на държавна измяна; същото се отнасяло за посещенията на баните
и събиранията на цялото семейство на вечеря. По-късно в публичните си речи императорът
се кълнял в божествената си сестра.
Калигула бил открито бисексуален. Той обичал да оглежда жените на гостите си и да си
избира някоя, като след това оценявал талантите й в леглото. Така че едва ли е изненадващо,
че бил убит от свои приятели на двайсет и девет годишна възраст след по-малко от четири
години управление.
Твърди се, че именно прецедентът Калигула поставил началото на веригата от събития,
довели до падането на Юлиево-Клавдиевата династия през 68 г.
Докато Рим гори…
Нерон бил последният император от Юлиево-Клавдиевата династия и сякаш продължил
оттам, докъдето стигнал Калигула. Жесток тиран, той е отговорен за безброй екзекуции и
отравяния, включително за убийството на майка си Агрипина и доведения си брат Британик.
Нерон управлявал четиринайсет години и бил на власт през 64 г., когато голяма част от Рим
била унищожена от пожар.
Мнозина римляни смятали, че императорът лично е предизвикал пожара, за да разчисти
терен за огромния си дворец. Историята как свирел на арфа и пеел „Падането на Троя“,
докато градът горял в краката му, е дълбоко запечатан образ, макар че едва ли отговаря на
истината.
Твърди се, че подобно на много свои предшественици, Нерон имал перверзни сексуални
наклонности. Светоний описва как се обличал в животински кожи и дерял с нокти
гениталиите на затворници, вързани за стълбове. Историкът твърди също, че Нерон бил луд
по майка си. Най-екстремен бил бракът му през 67 г, с млад освободен роб на име Спор,
който преди това по заповед на Нерон бил кастриран. Спор много приличал на съпругата на
императора Попея Сабина, която умряла две години по-рано. Нерон бил така поразен от
загубата й, че забранил тя да бъде кремирана., Вместо това тялото й било балсамирано и
положено в Мавзолея на Август.
Нерон сложил край на живота си през 68 г., когато научил, че Сенатът е пратил войници
да го убият.
Фиг. 8. Нерон и Агрипина
Легла, сводници и бардове
Дай ми целомъдрие и самоконтрол — но не сега.
(Св. Августин (преди да приеме християнството)
С идването на Средните векове дошли ограниченията и правилата. Ако през Античността
сексът бил доста разюздан и почти всичко било позволено, през Средновековието той се
превърнал в нещо мръсно. Отчасти виновен за това бил св. Августин. След хедонистична и
лекомислена младост той приел християнството през 387 г. и станал един от отците на
Църквата. Писанията му повлияли върху бъдещето на западното християнство и философия,
като наред с останалите неща развили концепцията за първородния грях. Стриктните му
правила определили насоката за векове напред. Положени в края на една велика епоха, те
станали господстващи в зората на следващата. Чрез тях хората открили греха и как да се
веселят с него.
Основното разбиране на св. Августин било, че сексът е приемлив единствено в рамките
на брака и само с цел създаване на потомство, при това ако не носи особено удоволствие. Не
се допускала мастурбация, орален или анален секс, нямало място за любовни увертюри и за
други пози освен мисионерската. Фактът, че толкова много духовници смятали за нужно да
очертаят какво е грях и какво не, наред с обширните и откровено смахнати списъци на
практики, които следвало да се избягват, ясно показва, че малцина са спазвали правилата –
или че авторите им са имали доста разпалено въображение. Ако удоволствието тогава се
възприемало като грях, то мнозинството хора били грешници.
Необходимо зло
В действителност средновековната Църква била по-прагматична в подхода си и често си
затваряла очите за онова, което ставало в действителност. Покрай това проституцията, макар
да се наказвала, била приемана като необходимо зло.
На св. Август принадлежат думите: „Махнете проститутките от обществото и ще
омърсите всичко с похот”. Св. Тома Аквински бил на същото мнение и направил следната
аналогия: „Махнете канала и ще напълните двореца с нечистотия… Махнете проститутките
от света и ще го изпълните със содомия”. (По онова време под содомия се разбирало анален
секс, зоофилия и най-общо разврат.)
Имало опасения, че без проститутки „уважаваните” съпруги и дъщери ще бъдат изложени
на риск. През 13 век благочестивият френски крал Луи IX се опитал да премахне публичните
домове и се надигнал всеобщ вой, че улиците на Париж вече не били безопасни. Твърди се,
че през същия период куртизанките съставлявали почти 4 процента от населението на
Венеция.
В списъка на сексуалните престъпления на Църквата проституцията се смятала за по-
малък грях от изневярата, кръвосмешението и хомосексуализма; контролът върху
раждаемостта също се възприемал като по-тежко провинение. Смятало се, че жените не бива
да се винят много, тъй като по-лесно се изкушават, но могат да получат и изкупление, както
показвала историята на Мария Магдалена.
Вертепите на Лондон
В Англия приемането на неизбежността на проституцията от страна на Църквата било
първата стъпка към приемането й от държавата. Съществували множество частни публични
домове и бани, донякъде подобни на римските, които хората наричали „вертепи”. През 1161
г. крал Хенри II издал своя Указ за управлението на вертепите в Саутуърк, който на практика
основава квартал на червените фенери и поставя публичните домове под властта на
епископа на Уинчестър за следващите четири столетия.
Лицензираните публични домове трябвало да бъдат инспектирани четири пъти годишно
от съдия-изпълнителя и приставите на Саутуърк. Указът на Хенри третира вертепите като
всяко друго място за публично забавление и основната грижа била съдържателите им да не
прибират от работещите момичета други приходи освен наема, както и да не склоняват други
към проституция.
Правилата
Момичетата имали право да идват и да си заминават по всяко време; съдържателите не
бивало да им се месят и им било изрично забранено да им дават пари назаем, което можело
да се използва като средство да установят контрол върху тях. Вертепите представлявали по-
скоро пансиони, отколкото публични домове, и били най-привлекателните места, тъй като в
тях не можело да се предлагат храна, напитки и т.н.
Проститутките били глобявани, ако работели по време на сесия на парламента. Можем
само да гадаем дали целта на глобата е била членовете на парламента да посещават
Уестминстър вместо публичните домове на Банксайд.
Любопитни правила включвали глоби за хвърлянето на камъни или за правенето на
физиономии на минувачите. Сумите били минимални, но подобни постъпки явно били често
срещано явление, тъй като често се откриват в съдебните архиви. Освен това на жените било
забранено да носят престилки, за да се отличават от обикновените домакини.
Проститутките трябвало да прекарат цялата нощ с последния си клиент. Целта на това
вероятно е била ограничаване на непозволения речен трафик през нощта; същото се отнася
за забраната съдържателите на вертепи да притежават плавателни съдове.
Хенри II
Дошъл момент, когато на Хенри II му били необходими пари за военните му кампании във
Франция.
В цяла Европа отделните страни облагали проститутките с данък, известен като putage,
но в Англия той бил непопулярен и затова съобразителният монарх отстъпил на епископа на
Уинчестър шестнайсет кралски имота в Саутуърк за „църковна поправка“. Когато не успял да
наложи закон и ред, епископът се обърнал към краля, който с готовност се намесил, но и с
това започнал да прибира парите от глобите, които се превърнали в неофициален данък.
Като цяло глобите за редица провинения били ниски, като по-тежките се налагали на
съдържателите, а не на проститутките.
Прическата на позора
През 14 век на всеки осъден за сводничество мъж обръсвали брадата, с изключение на
тънка петсантиметрова ивица. След това го изправяли на позорния стълб, където оставал за
период от време, определен от градските старейшини или кмета. За да е сигурно, че всички
ще видят събитието, пътуването до позорния стълб било съпровождано от весела група
музиканти.
Жените сводници също били опозорявани, като косите им били отрязвани като паница.
Техният път от затвора до позорния стълб също представлявал шумна процесия,
съпровождана от музика.
Кок Лейн и други улици
Въпреки опитите публичните домове да бъдат ограничени в рамките на Банксайд,
проституцията процъфтявала в много други райони на Лондон, както и в други по-големи и
по-малки градове. Имената на улиците са свидетелство за това – много средновековни улици
просто били кръщавани на основната търговия или занаят, практикуван на тях.
Едва ли е загадка какво е ставало на „Гроупкънт Лейн” („Опипана путка”) – често
срещано име в много градчета в края на 13 век, „Кок Лейн” („Курова алея“), „Кодпийс Лейн”
(„Алеята на чепа") и „Мейдън Лейн” („Девича алея“). По-късно „Гроупкънт Лейн" получила
по-приемливото име „Грейп Лейн“ („Гроздова алея”), а в Лондон тя била прекръстена на
„Гръб Стрийт” („Улицата на кльопачката“) – дом на много издателства и вестникарски
редакции. „Кок Лейн“ често била променяна на „Кук Лейн“ („Готварска алея”). В Париж
също имало улици с цветисти имена като „Рю Трус Путейн” („Курвенската цепка") и „Рю дьо
Поал о Кон“ („Улицата на пичия косъм“), наричана днес „Рю дьо Пеликан”.
Фиг. 9. Златното момче на "Кок Лейн" бележи мястото,
на което спрял Големият пожар в Лондон
Като девица
Богословите от онази епоха съставили книги с правила за покаяние, играещи ролята на
наръчници за свещениците при изповед. Най-общо тези книги представлявали списъци на
грехове и предложения за съответното наказание, което трябва да се изпълни, за да се получи
прошка. В началото на Средните векове нормалното покаяние било няколко дни пост и
молитва, макар че в зависимост от тежестта на прегрешението наказанието можело да бъде
години наред постене по църковни празници. Например, за да прави секс със съпругата си в
неделя, мъжът трябвало да остане четири дни само на хляб и вода. По-късно опрощенията за
греховете, известни като индулгенции, можели просто да се купят от някой пътуващ
продавач на индулгенции или от други духовни лица, с което греховете и покаянието ставали
по-поносими за стомаха.
Стриктното „затвори очи и мисли за родината“ далеч не пасвало на становището на
средновековните лекари. Женският оргазъм далеч не бил открит по време на сексуалната
революция от 60-те години на миналия век; като цяло се смятало, че зачеването било
невъзможно без свършването и на двамата партньори, но повечето методи за постигането на
това се смятали за греховни.
Още през 4 в. пр.н.е. лекари като Хипократ и Гален смятали, че жените също изхвърлят
семе в момента на оргазма и твърдели, че и двата типа семе били задължителни за
забременяването. Трудовете на Авицена от 11 век и Алберт Велики от 13 век показват, че и
те били на същото мнение. Това становище останало широко разпространено дълго време,
докато викторианските изследвания по анатомия не го опровергали.
Естествено, идеалът през Средновековието бил за девствено момиче, ухажвано по
подходящия почтен начин и омъжено с бащината благословия. На девствеността се гледало
много сериозно, тъй като освен за чест, обикновено ставало въпрос и за пари под формата на
зестра.
Следвайки възгледите на античните лекари, Авицена и Алберт Велики (който бил
канонизиран за светец през 1931 г.) описали в известни детайли точните „признаци на
девствеността и отнемането й“, които се превърнали в изключително полезен наръчник за
всяка жена, желаеща да „възвърне“ девствеността си.
Смятало се, че няколко инжекции със стипчив разтвор били достатъчни да предизвикат
стягане, което да изключи всякакви подозрения. За имитация на кървене пък се предлагало
във вагината да се сложи малко парченце напоена с кръв гъба или малък плавателен мехур на
риба, пълен с кръв.
Своенравни съпруги
Две години след нормандското завоевание на Англия през 1066 г. Уилям Завоевателя и
рицарите му още се мъчели да установят властта си и да потушат избухналите бунтове.
Останалите в Нормандия съпруги нямали желание да прекосяват Ламанша до някаква сурова
страна с малко домашни удобства, но въпреки това ласките на съпрузите им липсвали. Много
от тях писали на половинките си и недвусмислено им заявили, че ако не се върнат колкото се
може по-скоро, ще бъдат принудени да си потърсят любовници.
Уилям се мъчел да запази армията си с обещания за земи и титли. Някои останали, но
мнозина се върнали във Франция, като Хъмфри Тиел, който се отказал от замъка Хейстингс,
и зет му Юг дьо Гранменил, който получил Уинчестър. Нито те, нито наследниците им
успели да си възвърнат титлите и земите, оставени в Англия.
Лагерни курви
Към 1096 г., когато папа Урбан II обявил Първия кръстоносен поход за освобождаването
на Светите земи, жените като че ли преодолели неприязънта си към пътуването и
неудобствата. Доста от тях избрали да последват кръстоносците като готвачки, перачки,
чистачки и най-вече като проститутки, Жените, които тръгнали като поклонници, бързо
открили, че продажбата на ласки е най-добрият начин да се издържат по време на дългото
пътуване. Може би са вярвали, че е техен дълг да подкрепят кръстоносците в святата им
битка срещу неверниците; със сигурност много от онези, които избрали да сменят
професията си по пътя, първоначално били монахини.
Крал Ричард I, по-известен като Ричард Лъвското сърце, увещавал войниците си да се
съсредоточат върху войната и страшно им се ядосвал, че пилеят парите му по жени. В края на
Първия кръстоносен поход тогавашният папа Климент II издал декрет, с който
предупреждавал жените, и особено привлекателните млади жени, да съпровождат войските.
Междувременно изоставените съпруги в родината се оказали друга морална дилема за
Църквата. Това бързо станало очевидно, когато малко след потеглянето на кръстоносците
папа Урбан II написал писмо, в което посъветвал женените мъже да поискат съгласието на
съпругите си преди да тръгнат към Светите земи.
Принудително целомъдрие
Девствените пояси, тази постоянна тема на шеги и подигравки през Средните векове,
като че ли се появяват за първи път през 14 век, когато често ги наричали „флорентински
колани“, макар да е съмнително, че са изобретени в Италия. По-вероятно е произходът на
наименованието им да е сходен с този на сифилиса, известен като „френската болест” в
Англия и „английската болест“ във Франция. Горе-долу по същото време се появили
вицовете за резервните ключове, които останали да фигурират в каталозите за хирургически
инструменти до 30-те години на миналия век.
От края на 13 век зашеметяваща част от съдебните дела, за които са запазени сведения, са
свързани с въпроси на секса и брака — предимно разврат, прелюбодеяние и проституция.
През следващите три столетия делът на тези случаи е между 60 и 90 процента. Наказанията
варирали, но често включвали публично унижение и физическо наказание, макар че жените
понякога били задължавани да дават милостиня на бедните или бивали пращани на
поклонничество. Това би трябвало да даде на грешницата време да размишлява върху
греховете си, но в действителност се превръщало в допълнителна възможност за повтаряне
на престъплението.
Фиг. 10. Метален девствен пояс
Преди да умрем…
Вместо да потушат плътските страсти, чумните епидемии и особено Черната смърт, която
се развилняла през 1348 г. и убила една трета от населението на Европа, само раздухали
пламъците. Почти всички били обхванати от дух на хедонизъм и въпреки факта, че пълните
таверни и публични домове се явявали развъдник на болестта, всички ги посещавали.
Най-древният занаят процъфтявал и мнозина вярвали, че сношението, особено с
проститутка, предпазва от заразяване. Пред олтарите пък се извили опашки, тъй като
вдовиците и неомъжените бързали да наваксат пропуснатото преди да напуснат този свят.
Рицарска любов
Наред с публичните домове и проституцията, се развивала и концепцията за рядко
срещаната рицарска любов. В началото на Средните векове жените били свързвани с
палавата изкусителна Ева, станала причина за падението на човека. Завръщащите се от
Светите земи поклонници и кръстоносци обаче донесли със себе си византийските идеи за
почитането на Мария, светата посредница между човек и Бог, идеализация на женствеността
и майчинството, издигнала се отвъд всякаква сексуалност.
Тези възгледи се свързали с идеалите на рицарската или възвишената любов, появили се в
поезията и песните на трубадурите от Южна Франция. Трубадурите били в разцвета си
между 1100 и 1350 г. и били част от почти всеки двор. Преди 12 век не съществувала
европейска традиция в любовната литература, но онези, които посещавали Испания и
Сицилия, все повече изпитвали влиянието на арабската любовна поезия и философия, до
която се докосвали там.
Темата за възвишената любов започнала да се появява в поемите на Гийом, граф на
Поатие и херцог на Аквитания, и била възприета от влиятелни благородници като Елеонор
Аквитанска, внучка на Гийом. В края на 12 век тя и дъщеря й Мари Шампанска установили
двор в Поатие, който се контролирал от жени. Имало правила за поведение на придворните,
съставени от капелана на Мари — Андреас Капеланус. Рицарската любов била чувствен
копнеж по недостижима, идеализирана дама, по същество чиста и не допускала физическа
близост — угризения, желание и ревност, разпалващи страстта, но без физическата й
реализация. Така изглеждали нещата на теория. Към този вид платонична любов се
придържали повече в северните части на Европа, където авторитетът на Църквата бил по-
силен и вероятността от наказания по-голяма. В по-горещия климат на юг двойките едва ли
се задоволявали само с това.
История за истински рицар
Улрих фон Лихтенщайн е пример за истински рицар. Роден и живял през 13 век в
херцогство Щирия в съвременна Австрия, той проповядвал как рицарите и благородниците
трябва да водят достоен и добродетелен живот. Известен е най-вече със своята Frauendienst
(„Служба на дами”) — автобиографична поетична колекция, в която разказва за великите си
дела, извършени за омъжени благородни дами, следвайки стриктните правила ни
целомъдрената рицарска любов.
Пътувал от Немско до Виена, облечен като богинята Венера. Нагизден с пищни одежди,
плитки и накити, той влизал в дуели с други рицари в името на избраната си дама, счупил
307 пики и победил всичките си противници. В истинския дух на рицарската любов дамата
му оставала надменна и настоявала за още повече подвизи и саможертви — Улрих й
поднесъл кутрето си, поставено в обшита с кадифе кутийка със златна закопчалка. Поради
някаква причина постъпката му не впечатлила дамата. Тогава Улрих поел към ново
приключение, този път в по-мъжествения образ на крал Артур, и обикалял страната, за да
участва в различни рицарски турнири.
Фиг. 11. Улрих фон Лихтенщайн
Разказите на един бард
Към 1440 г., когато Гутенберг изобретил печатната преса, приблизително една трета от
населението на Англия можело да чете и пише. Дотогава книгите се преписвали бавно и
мъчително на ръка. Малко от тях са оцелели до наши дни и затова художествените
произведения от онази епоха ни дават ценна представа за това какви са били тогавашните
хора. Един от най-добрите извори в това отношение е „Кентърбърийски разкази“ на Джефри
Чосър. Той черпи от реални образи, с които се е срещал при многобройните си пътувания
като чиновник, дипломат и придворен, на служба първо при крал Едуард II и после при
Ричард II. Историите, разказвани от неговите поклонници, в някои случаи са заимствани от
добре познати истории из цяла Европа; почти всяка от тях завършва с някаква поука.
Разказвачите на Чосър са от всякакъв произход и са тръгнали на поклонничество по най-
различни причини, които обикновено нямат нищо общо с духовността или религиозния
плам. Те се срещат на подходящо място — хана Табард Ин в ползващия се с доста
съмнителна слава Саутуърк. В групата има неколцина духовници, които олицетворяват
общата представа за съсловието по онова време.
Монахинята, или игуменката, майка Еглентина е описана като сдържана и много
изискана. Тя говори „френски сносно, по стратфордски, с местен аромат (парижкият й беше
непознат)“. (Цитатите от „Кентърбърийски разкази“ са от превода на Александър Шурбанов) Чосър
допълва, че сърцето й е „толкоз милостиво“, но най-вече към малките й глезени кученца.
Намеква се също, че има таен любовник, тъй като носи златна брошка с гравирана
коронована буква „А“ и девиз Amor vincit omnia — „Любовта побеждава всичко“. Монахът е
дебел и червендалест, запален ловец, който следва модерния начин на живот и не го е грижа,
че ловците не могат да бъдат свети люде и че един монах следва да прекарва повечето време
сам в килията си.
Двама от най-запомнящите се герои са приставът и продавачът на индулгенции. Работата
на приставите била да призовават провинилите се пред църковния съд и като цяло били
известни като корумпирани. Приставът на Чосър не е изключение и той е описан като
противен тип с лице, покрито с циреи и пъпки, „като врабец лукав и похотлив“, любител на
чесън и лук; нищо чудно, че „от него вредом бягаха децата“. Чосър доста грубо намеква, че
той изпитва влечение към също толкова противния продавач на индулгенции, много от които
били фалшиви. Продавачът е с дълга, рядка коса, без брада и с глас „като на козленце“,
толкова лишен от мъжественост, че Чосър го сравнява със скопец.
Не бива да пропускаме и батската невяста, която се омъжвала пет пъти („а колко любила
като мома — и тя дори не помнеше сама“) и освен това пътувала до Йерусалим с
кръстоносците — с всички изводи, които можем да си направим за нея. Вдовството й дава
значителна свобода и нейният разказ е най-вече за това, че жените владеят положението. Тя
вероятно е тръгнала на поклонението в Кентьрбъри, за да търси съпруг номер шест.
А самият Чосър? Той бил женен за Филипа Рост, придворна дама на кралица Филипа
д'Авен, съпруга на крал Едуард III. Двамата имали няколко деца, но доколкото знаем, той
никога не й е посвещавал стихове. Възможно е обектът на неговата недостижима рицарска
любов да е била Бланш Ланкастърска, първата съпруга на покровителя на Чосър Джон Гонт.
„Книга на херцогинята“ е била написана в чест на Бланш малко след смъртта й.
Фиг. 12. Батската невяста
Ренесансов порнограф
Роден в Арецо през 1492 г., Пиетро Аретино спечелил значително богатство и влияние
благодарение на остроумните си сатирични писания и стихове. Той бил принуден да избяга
от Рим след като скандализирал обществеността със своите „Похотливи сонети”, описващи
шестнайсетте пози, представени в еротичните гравюри на Раймонди. Това били първите
порнографски текстове и изображения, публикувани заедно. Малкото запазени фрагменти от
произведението днес се съхраняват в Британския музей.
Благодарение на литературните си ласкателства и изнудвания Аретино можел да си
позволи да живее в палацо на Канал Гранде във Венеция, което делял с други мъже и жени.
Умрял така, както живял, в разгара на веселбата. Твърди се, че така се разсмял на някакъв
мръсен виц, разказан от сестра му, че или се задавил до смърт, или паднал от стола и си
счупил главата.
Аретино не бил единственият, който с еднаква лекота избирал за сексуални партньори
както жени, така и мъже. Макар външно обществото да изглеждало непринудено, винаги
имало стриктни правила. През 1415 г. във Флоренция били открити държавни публични
домове, чиято цел била да поощрят младежите да обърнат гръб на хомосексуализма, а във
Венеция дожът издал указ, според който жените трябвало да се обличат така, че да хващат
око и да разголват колкото се може повече плът, за да разпалват мъжките страсти. Във
Франция пък хомосексуалната любов се наричала „италианска“ и всеки заловен да я
практикува можел да бъде осъден и екзекутиран.
Светци и грешници
Истинският моралист не вижда нищо грешно в онова, което е естествено.
(Ричард Карлайл)
Докато има известни дебати кои точно са основните човешки добродетели, за Седемте
смъртни гряха няма абсолютно никакви съмнения още от времето, когато папа Григорий I ги
изредил в края на 6 век — гняв, алчност, лакомия, леност, горделивост, похот и завист.
А от началото на 14 век нататък не само писатели и художници, а всички били обсебени
от идеята за греха. Може би вдъхновени от реалността на принципа „Яж, пий и се весели,
защото утре няма да те има“, следван по времето на Черната смърт, Седемте смъртни гряха
често били изобразявани в картини и се срещали често в литературата. Данте говори за тях в
своя „Ад“, а св. Тома Аквински пише пространно върху всеки един.
Както Седемте смъртни гряха имат съответните добродетели, за всеки грешник има
светец (поне на теория), макар че често е трудно да се направи разлика между тях…
Папа светец
Самият папа Григорий I бил канонизиран за светец малко след смъртта си през 604 г.и е
известен като св. Григорий Велики. Често е наричан „отец на християнската вяра“ и с
произведенията си подобрил практиките на католицизма. Хиляда години по-късно, през 16
век, дори най-големият противник на папската институция — протестантският реформатор
Жан Калвин обявява Григорий за последния добър папа.
Малко вероятно е Григорий да е въвел григорианското пеене, кръстено на него, но
въпреки това той е светец покровител на музиканти, певци, студенти и преподаватели.
Власеници
Средновековните светци били големи привърженици на идеята за умъртвяването на
плътта, за да могат по-добре да общуват с духа. Власениците представлявали дрехи,
изработени от груба козина на кози или други животни и се носели на голо, за да дразнят
кожата. Смятало се, че постоянният дискомфорт на тялото помага на човек да се възвиси. За
още по-голямо неудобство към власениците понякога се добавяли куки от тънка тел или
бодливи клонки.
Твърди се, че ирландският св. Патрик носел власеница; Томас Бекет, по-късно св. Томас,
също бил облечен в такава дреха, когато бил убит в катедралата в Кентърбъри на 29 декември
1170 г. Според сведенията от онова време, когато го приготвяли за погребението, студеният
въздух съживил въшките във власеницата му, му, така че дрехата „кипнала като вряща вода в
казан“.
Власениците не били популярни само сред светците. В хрониките неведнъж се казва, че
те били носени от принцове и дори от императори, както несъмнено и от много обикновени
хора, чиито дела и живот историята не е увековечила.
В началото на 9 век Карл Велики бил погребан с власеница, а през 1077 г. императорът на
Свещената римска империя Хайнрих IV също носел такава дреха по време на дългия 700 км
преход до Каноса, за да измоли от папа Григорий VII прошка, че се е усъмнил във властта му.
Португалският принц Енрико Мореплавателя, внук на Джон Гонт, носел власеница, когато
умрял през 1460 г., а хронистът Уилям Малмсбъри описва как Матилда, майката на
императрица Матилда и баба на Хенри II Английски, обикновено носела власеница под
кралските си одежди. Освен това той добавя, че по време на Великите пости отивала на
църква боса и умивала краката на болните.
Средновековните флагеланти
Средновековните флагеланти отишли още по-далеч в причиняването на телесен
дискомфорт. За тази група религиозни фанатици власеницата не била достатъчна, нито пък
молитвите и покаянието. В изблик на религиозен плам някои от тях излизали на улиците и
се бичували истерично, преди да се проснат в прахта. Първият засвидетелстван случай е от
1259 г. в Перуджа в Умбрия, Италия, след няколко години лоша реколта и глад.
Това дало началото на истинска лудост, особено след чумни епидемии и други бедствия.
Флагелантите бродели по пътищата, облечени в бели одежди и с тежки кръстове на гърдите,
като понякога добавяли пирони към бичовете си, за да измъчват по-добре плътта си.
Случвало се и да пеят, докато се бичуват.
Движението било популярно в Европа през 13 и 14 век, но така и не намерило добра
почва в Англия, макар че сър Робърт Ейвсбъри описва поход на около 600 флагеланти до
Лондон през 1349 г., когато бушувала Черната смърт.
В края на 14 век Църквата обявила флагелантите за еретици и когато се появили признаци
за съживяване на движението през 15 век, Инквизицията побързала да го потуши.
Фиг. 13. Самобичуващи се флагеланти (1493)
Всичко в името на любовта
За съвременния читател историята за Елоиз и Абелар отпреди 900 години като че ли
съдържа елементи както на светостта, така и на греха. Това е истинска история за страст,
предателство и разделени влюбени, платили жестока цена за връзката си.
Елоиз била будна, красива и начетена парижанка от началото на 12 век, обичана
племенница на каноника Фюлбер от катедралата „Св. Богородица“. Горд с младата си
повереница и желаещ да развие острия й интелект, Фюлбер избрал за неин наставник Пиер
Абелар, един от най-ярките и популярни философи и богослови на своето време.
Учителят и ученичката се разбирали прекалено добре. Не след дълго Абелар се
преместил в дома на Фюлбер и Елоиз под предлог, че грижата за домакинството и
финансовите трудности пречат на заниманията му. Било неизбежно двамата да станат
любовници. Както пише Абелар: „Първо бяхме заедно в една къща, а после станахме едно
цяло“. Абелар и Елоиз се възползвали пълноценно от времето, когато били сами и трябвало
здравата да се занимават с уроци.
Макар че Абелар бил с около двайсетина години по-стар от младата си любовница, няма
съмнение, че двамата не си отстъпвали един на друг по страст и остроумие. Писмата им,
открити през 1980 г., разкриват двама души, опитващи се да се надминат един друг в
признанията си за любов и обожание.
Когато Фюлбер открил незаконната им връзка, Елоиз вече била бременна. Любовниците
избягали при сестрата на Абелар в Бретан, където се родил синът им Астролаб. Абелар се
върнал при Фюлбер да го моли за прошка и поискал разрешението му да се ожени за Елоиз.
Все още бесен, Фюлбер се съгласил, но Елоиз не искала, тъй като се страхувала, че бракът
им ще съсипе репутацията и кариерата на Абелар. Като духовник на Абелар било забранено
да се жени.
След много увещания тя се съгласила да се оженят тайно. Астролаб бил оставен при леля
си, сестрата на Абелар, а Елоиз отишла да живее в манастира в Аржантьой, откъдето му
написала писмо с пророческите думи: „Остава само едно — мъката, която тепърва ще ни
сполети, няма да бъде по-малка от любовта, която вече познахме“.
Фюлбер вероятно останал с впечатлението, че Абелар е изоставил Елоиз и започнал да
разпространява слухове за брака им, които Елоиз категорично отричала. В историята
настъпва шокиращ поврат — след като подкупва слугата на Абелар, Фюлбер и негови
роднини изпратили банда, която брутално нападнала и кастрирала Абелар. Друг сигурно би
умрял от раните си, но само няколко седмици по-късно по настояване на Абелар
любовниците положили обет за целомъдрие и се оттеглили от света. Абелар влязъл в
манастира „Сен Дени“, а Елоиз се върнала в Аржантьой.
Дълго време Елоиз нямала никакъв контакт с Абелар, но през 20-те години на 12 век тя
станала игуменка на Ораторията на Параклета, основана от Абелар в покрайнините на
Париж. Макар че работата не му позволявала да се задържа на едно място, те поддържали
редовна кореспонденция, вдъхновена от разказа на Абелар за връзката им. Елоиз му пишела
често, разкривайки в писмата си все така силната и страстна любов към него.
„Те не знаят колко съм лицемерна — пише тя. — Би трябвало да стена заради греховете,
които извърших, но вместо това мога само да въздишам по онова, което изгубих… Похотливи
видения пленяват нещастната ми душа и мислите ми са насочени към тяхната развратност
вместо към молитвите… Никога не съм търсила в теб нещо друго освен самия теб… Не съм
се стремяла към брачен съюз.“
В писмата си Елоиз е жертвоготовна, идеалистична и благородна, но в същото време —
интригуващо оригинална и дръзко непристойна. Тя никога не е преставала да обича Абелар и
това е може би истинската причина тяхната история да вълнува и днес.
„За мен – продължава тя, — младостта, страстта и изпитването на удоволствия, които
бяха тъй сластни, само засилват мъченията на плътта и желанието, а силата им е толкова по-
голяма, колкото по-слаба е природата, върху която се нахвърлят..
Ако дори Август, императорът на целия свят, ми предложи брак и ми предостави цялата
земя за вечни времена, за мен ще бъде по-мило и благородно да бъда наричана не негова
императрица, а твоя курва.“
Уви, писанията на Абелар показват, че той вече не изпитвал подобни чувства — и това
едва ли е изненадващо, имайки предвид осакатяването му. Той твърдял, че някогашните му
чувства са били подбудени от похот, не от любов, и следователно случилото се е било грях.
Двамата трябвало да насочат страстите си към вярата. В желанието си да продължи връзката
им, дори не във вида, в който би й се искало, Елоиз загърбила собствените си чувства и
започнала да пише на Абелар единствено по темите, които биха представлявали интерес за
него — разисквали библейски въпроси, морални принципи и философия.
Елоиз вдъхновила най-добрия труд на Абелар и така се погрижила той да бъде запомнен
като един от великите умове на епохата. В замяна той споделял с нея всички свои мисли,
възгледи и изповеди. Последното му желание било да бъде погребан на място, където да бъде
близо до нея.
Има спорове дали желанието на Абелар е било изпълнено. Твърди се, че и двамата били
погребани в Ораторията на Параклета, а шест века по-късно императрица Жозефин, трогната
от трагичната им история, преместила останките им в крипта в парижкото гробище Пер
Лашез. Разбира се, двете гробища и до днес твърдят, че са „официалното“ вечно жилище на
нещастните любовници. Колкото до горкия малък Астролаб, той се споменава само веднъж в
запазената кореспонденция – в писмо на Пиер Достопочтения, който защитавал Абелар и
щял да му даде опрощение след смъртта му по молба на Елоиз. В него той предлага на Елоиз
да намери на сина й пост в една от големите църкви в страната.
Обикновен провинциален свещеник
Днес Монтаю е малко френско селце в подножието на Пиренеите. В много отношения то
е почти същото, каквото е било през 14 век — типично село с около 250 жители. Но като
един от бастионите на катарството, или албигойската ерес, която се противопоставила на
покварата на Римокатолическата църква, Монтаю станало обект на особен интерес от страна
на Инквизицията.
Местният епископ Жак Фурние, който по-късно щял да стане папа Бенедикт XII, провел
изследване, като разпитал селяните и за най-малките подробности от живота им. Водел си
подробни записки и когато се преместил в Рим, ги със себе си и те останали във
Ватиканската библиотека. Тези записки ни осигуряват невероятен поглед към ежедневния
живот не само на Монтаю, но и на други подобни села от онзи период.
В описанието на селския живот особено изпъква фигурата на местния свещеник Пиер
Клерг и той станал основна фигура в историята на Монтаю, написана от Еманюел Лъо Роа
Ладюрн въз основа на записките на Фурние. Клерг произлизал от семейство на богати
местни селяни и самият той бил катар, макар че години наред успявал да избегне
преследване и наказание, като издавал други енориаши и на практика контролирал кой да
бъде затворен. Освен това се възползвал от положението си, за да се сдобие с десетки
любовници. Бил образован човек и знаел как да бъде чаровен и да ухажва жените — в
бележките на Фурние се намеква, че в района почти нямало жена, която в един или друг
момент да не е била обект на вниманието му.
По онова време в тази част на Франция правилото за безбрачие на свещениците не се
спазвало строго, макар че според вярванията на катарите сексът бил грях, особено в рамките
на брака. Обещанието за опрощаване на греховете на смъртното легло явно е поддържало
съвестта на Клерг чиста и той се посвещавал енергично на новите си завоевания.
Една от най-забележителните му любовници била Беатрис дьо Планисол, богата вдовица
на шателена на Монтаю. Преди това тя отхвърлила опитите за сближаване на братовчеда на
Клерг, но с радост се срещала със свещеника в църквата, където той предвидливо приготвял
легло за двамата. Тя описала как той винаги я карал да носи огърлица от билки, за да се
предпази от забременяване, но така и не й казал какви точно били растенията, вероятно за да
й попречи да ги използва за предпазването на други любовници.
Друго завоевание на Клерг била братовчедката му Грасид Форе. Тя станала негова
любовница на петнайсет или шестнайсет години и една година по-късно по съвет на Клерг
се омъжила за Пиер Лизие. Аферата между Грасид и Клерг продължила още няколко години
и когато била запитана дали според нея връзката им е грешна, тя отговорила, че не я смята за
грях, „нито мисля, че не е била угодна на Бог, тъй като и двамата с Пиер й се
наслаждавахме“.
Друга любовница на Клерг била Ремонд Витал, която работела като прислужница в дома
на едно от по-богатите семейства в Монтаю и била нещастно омъжена за обущар, който я
пренебрегвал заради серия от любовници. За нейна радост, съпругът й починал и тя била
свободна да се омъжи отново.
Късметът на Пиер Клерг накрая му изневерил и през 1320 г. свещеникът бил арестуван.
Умрял в затвора, макар че няма сведения да е давал показания пред Инквизицията.
Фаталната жена
Аферата на Беатрис дьо Планисол с Пиер Клерг продължила около две години, след което
тя напуснала селото, за да се омъжи за дребния благородник Ото Лагаез от Далу, на когото
родила няколко деца. След смъртта на съпруга си Беатрис имала афера с друг свещеник на
име Бартелеми Амиляк, който бил много по-млад от нея. Двамата избягали и минали през
някаква брачна церемония, но връзката им приключила, тъй като Бартелеми се безпокоял, че
отношенията им могат да събудят подозрения поради връзките на Беатрис с катарите. Бащата
на Беатрис бил осъден като поддръжник на ереста. В крайна сметка се оказало, че Бартелеми
имал всички основания да се тревожи, тъй като и двамата били арестувани.
Беатрис била изправена пред Жак Фурние и Инквизицията да отговаря по обвинения в
богохулство, магьосничество и ерес. Много от обвиненията в богохулство и ерес се
основавали на дочути разговори, уж проведени години по-рано, някои от времето на първия
й брак, така че не почивали на категорични доказателства. Съдържанието на торбата й обаче
било сметнато като свидетелство за магьосничество – в нея имало две изсушени пъпни върви
на внуците й и пропити с кръв ивици плат, уж от първия менструален цикъл на дъщеря й;
твърдяло се, че тя приготвяла от кръвта настойки, които давала на съпрузите си, за да
продължават да я обичат. Освен това открили тамян за лечение на главоболие и различни
билки, включително рукола, за която се твърдяло, че засилвала половата мощ, както и други
народни церове. Фурние разпознал повечето от тях като невинни муски и любовни еликсири.
Изненадващо, най-заклеймяващото доказателство се оказало невзрачно парче сух хляб,
нарочено за религиозен символ, говорещ за симпатии към катарите.
Бартелеми и Беатрис били хвърлени в затвора за повече от година, от март 1321 г. до юли
1322 г. След освобождаването си Беатрис била принудена винаги да носи жълт кръст,
заклеймяващ я като еретичка. Това било обичайното и стриктно налагано наказание за първо
провинение на катарите. Всеки, който не се отказвал от ереста, бил наказван сурово, като
най-тежкото наказание било екзекуция.
Инквизицията
Средновековната инквизиция била основана от Църквата през 12 век, за да се бори с
ересите във Франция и най-вече с катарството, което било широко разпространено в южната
част на страната. Първата Инквизиция била установена в Лангедок през 1184 г. като
временен съвет. По-късно той станал постоянен и преминал под контрола на доминиканците
в Рим и Каркасон. След 1200 г. начело на всяка Инквизиция имало велик инквизитор и всеки
обвиняем първо бил изправян пред т.нар. трибунал на вярата; в зависимост от решението на
трибунала обвиняемият се предавал на съда или бил освобождаван.
Освен върху религиозните вярвания, разследванията често се съсредоточавали върху
безнравственото поведение и сексуалните прегрешения като белези на ерес. Наказанията
включвали екзекуция (обикновено изгаряне на клада), затвор и заточение, като често
обвиняемите първо били подлагани на мъчения; булата на папа Инокентий IV от 1252 г.
изрично разрешава изтезаването на еретици. Със системата определено можело да се
злоупотребява и само намек или слух били достатъчни човек да бъде изправен пред
трибунала. Така всеки, който имал зъб на някого, можел да се разправи с противника си,
стига да подшушне в подходящото ухо.
Испанската инквизиция
Най-прословутата проява на Инквизицията, която имала за цел да запази правата вяра в
Европа в края на Средните векове, била Испанската инквизиция. Основан през 1481 г. от
Фердинанд Арагонски и Изабела I Кастилска. Трибуналът на Светата инквизиция в Испания
се оказал изненадващо жилав и оцелял в някаква форма до 1834 г., когато най-сетне бил
отменен от Изабела II.
За разлика от по-ранните си разновидности Испанската инквизиция била контролирана
не от папата, а от испанските монарси, които се отнасяли особено жестоко с хора от друга
вяра — горе-долу по онова време Испания най-сетне отвоювала от маврите Андалусия,
където освен мюсюлмани имало и значително еврейско население.
На евреите и мюсюлманите било наредено да приемат християнството или да се махат и
мнозина били принудени да отидат в изгнание. Обвинените за протестанти били изгаряни
по-често, ако ги намирали за виновни. След изгарянето на първите шестима души в Севиля
на 6 февруари 1481 г., т.нар. аутодафе станали характерна черта на новия режим и
Инквизицията била много активна до 1530 г. Процесите продължили и след това, макар че
Инквизицията като цяло смекчила дейността си. През последните десетилетия на 16 век
около 200 души били обвинени като протестанти, което е много по-малко в сравнение с
хилядите осъдени и екзекутирани по-рано.
Ловът на вещици в Испания далеч не бил така ожесточен както в други части на Европа
(най-вече в Германия, Франция и Шотландия, където на магьосничеството се гледало като
сериозна ерес), но Инквизицията насочила вниманието си към други престъпления. Всяко
отклоняване от наложените строги правила било грях, а греховете трябвало да се наказват.
По-добре било да изгориш тялото, но да спасиш душата.
Богохулството било много често срещано и включвало религиозни вярвания, полов живот
и непристойно поведение, включително и това на духовенството. Наказанията обаче рядко
били сурови. Изглежда, че двуженството било широко разпространена практика, може би
защото било почти невъзможно да се разведеш. Провинилите се мъже трябвало да служат пет
години на галерите, което на практика означавало смъртна присъда; жените също били често
обвинявани и обикновено били хвърляни в затвора, ако ги намерели за виновни.
Въпреки папския указ, че Инквизицията трябва да преследва содомията единствено ако е
свързана с някаква ерес, Испанската инквизиция я превърнала в свой приоритет. И в
Испания, както и в цяла Европа по онова време, содомията включвала аналния секс между
хетеросексуални и хомосексуални, изнасилването и зоофилията. Трибуналът на Сарагоса бил
особено суров и разпитал 101 души за осем години през 70-те години на 16 век, от които най-
малко 35 били екзекутирани. Последната екзекуция за содомия била извършена през април
1633 г., като запазените документи показват, че като цяло трибуналът е осъдил около 1000
души за различни престъпления и е изгорил на клада 170, от които 84 за зоофилия.
Фиг. 14. Доминикански монаси, изгаряни на кладата по обвинение,
че са продали душите си на Сатаната (1549 г.)
Борджиите
Алчност, корупция, похот, убийства, интриги — в историята на Борджиите може да се
открие всичко това и от разцвета им през 15 и 16 век тяхното име станало синоним на
жестокост и разврат.
Борджиите, или Борха, както били известни първоначално, произлизат от Валенсия, по
онова време част от кралство Арагон. Първият виден представител на фамилията бил
Алфонсо, професор по право и дипломат, който станал папа Калист III през 1455 г,, когато
бил на седемдесет и седем. Изглежда, че е бил честен човек, поне по стандартите на епохата,
макар че работел за интересите на фамилията си, в това число и на племенника си Родриго,
който едва на двайсет и пет станал кардинал.
Родриго Боржия
След смъртта на Калист през 1458 г. Родриго си намерил нов покровител в лицето на
следващия папа Пий II и започнал да придобива църковни имоти и земи, с които увеличил
богатството и властта си. Заедно с това си спечелил репутацията на развратник и на няколко
пъти бил укоряван от папата. Това явно нямало особен ефект, тъй като през 1492 г., когато
седнал на папския престол като Александър VI, Родриго вече бил баща на осем деца от най-
малко три различни жени.
Четирите му деца, с които бил най-близък и които споделяли лошата му слива, са
Джовани, Чезаре, Лукреция и Джофре, всички родени от дългогодишната му любовница
Ваноца де Катанеи.
След като станал папа, Александър открито се заел да работи в полза на децата и
фамилията си, като им раздавал постове, земи и богатства. Направил любимия си
първороден син Джовани командир на папската войска, Чезаре станал кардинал, а в опит да
създаде династически съюз дванайсетгодишната Лукреция била омъжена за Джовани
Сфорца от могъщата фамилия, управляваща Милано. Джофре пък бил оженен за Санча
Арагонска. Майка им Ваноца влязла в папския двор, а по-късно Александър настанил
младата си любовница Джулия Фарнезе в дворец до Ватикана, в който живеела и Лукреция.
Александър кроял планове Джовани да седне на трона на Неапол, но амбициите му
рухнали, когато синът му бил открит мъртъв в река Тибър. Гърлото му било прерязано, а
тялото му било наръгано на девет места. По онова време той бил едва на двайсет, но имал
буен и непредвидим характер и с постоянните си флиртове с омъжени жени (сред които по
слуховете била дори съпругата на Джофре) си спечелил много врагове. От самото начало
подозренията за убийството му паднали върху брат му Чезаре. Двамата били вероятни
съперници за сърцето на снахата им Санча или дори за сестра им Лукреция и е странно, че
Александър, който бил дълбоко покрусен от смъртта на сина си, не позволил никой да бъде
осъден или официално обвинен в убийството му. Забележително е също, че въпреки
характера си Чезаре така и не отмъстил на евентуалния извършител.
Чезаре Борджия
Чезаре определено се облагодетелствал от смъртта на брат си, като заел мястото му на
любим син и наследник и натрупал огромни богатства и власт. Той убедил Александър да го
освободи от религиозните му обети и така станал първият човек, отказал се от
кардиналската шапка. Бил назначен за папски пратеник във Франция, където станал херцог
Валентиноа и се оженил за принцеса Шарлот, роднина на крал Луи XIII, от която му се родил
син. След като се завърнал в Италия, Чезаре се заел да утвърди контрола на фамилията върху
папската държава.
„Всяка нощ откриват труповете на четирима или петима души — епископи, прелати и
други — пише венецианският посланик за него. — Всеки жител на Рим трепери от страх да
не бъде убит от жестокия херцог.“
Лукреция Борджия
Джовани Сфорца се оказал напълно безполезен като съюзник и военен, поради което
бракът му с Лукреция бил анулиран през декември 1497 г. на основание, че не е бил
консумиран. Лукреция обаче била бременна в шестия месец и родила тайно сина си Джовани
през март 1498 г. Съществуването на мистериозното дете не било оповестено официално в
продължение на три години, което станало повод за какви ли не спекулации. Известен и като
Infanus Romanus, или Детето на Рим, младият Джовани Борджия бил обект на два папски
декрета, В първия се заявява, че той е извънбрачен син на Чезаре, а във втория – че е
извънбрачен син на Александър. Декретите не признавали, че майката е Лукреция и така
подхранили още повече слуховото за кръвосмешение.
Има подозрения, че Чезаре е наредил убийството на предполагаемия любовник на
Лукреция Перото, чието тяло било изхвърлено в Тибър през февруари 1498 г., заедно с тялото
на прислужницата, за която се говорело, че уреждала срещите на влюбените. Перото не само
че е пречел на евентуален династичен брак, но и се носели слухове, че именно той бил
бащата на малкия Джовани и че Чезаре го ревнувал заради влиянието му.
Последвал нов политически съюз и Лукреция била омъжена за принц Алфонсо
Арагонски. Бракът бързо се сблъскал с амбициите на Чезаре да засили връзките с Франция и
да скъса отношенията с кралство Неапол, така че младият принц бил надлежно премахнат.
Алфонсо оцелял, след като бил наръган през юли 1500 г., но по-късно, докато се
възстановявал от раните си, бил удушен. Почти сигурно е, че зад двете покушения стои
Чезаре.
Лукреция често е описвана като изкусна отровителка и слуховете за кръвосмешението й с
Чезаре се поддържат и до днес. В последно време обаче историците я представят в по-
благоприятна светлина, като поредната жертва на интригите на фамилията й, полезна пешка
в политическите машинации на Борджиите.
Фиг. 15. Лукреция Борджия
Разврат
Съществуват и множество сведения за разврат и изстъпления. Така нареченият „Банкет на
кестените”, проведен през октомври 1501 г. изиграл решителна роля в окончателното
изграждане на репутацията на Борджиите.
Епископ Йохан Бурхард, церемониалмайсторът на папата (който, да не забравяме, също
бил Борджия), записал в дневника си как на угощението присъствали петдесет проститутки
и куртизанки, които по-късно танцували, отначало облечени, а после съвсем голи. Цялата
зала била осветена със свещи, а по пода били пръснати кестени и голите танцьорки пълзели
на четири крака и ги събирали. Папа Александър, Чезаре и Лукреция Борджия се
наслаждавали на гледката, а мъжете, които се „представяли“ най-често с проститутките на
тази съвсем публична оргия, били награждавани с копринени дублети, обувки и шапки.
Бурхард описва и как тримата Борджии гледали от балкон млади коне, пуснати да беснеят
и да се бият помежду си в оградена част на площада Св. Петър. След това жребците се
нахвърлили върху кобили, като наранявали и себе си, и тях.
Обезобразен от сифилис в края на сравнително краткия си живот, Чезаре носел маска
всеки път, когато се появявал пред хора. Въпреки това, дори когото бил на върха на позорната
си слава, всички се възхищавали на безграничната му енергия и кураж и той можел да бъде
много очарователен, стига да го поиска. Чезаре имал най-малко единайсет извънбрачни деца
от различни партньорки.
Краят на историята
През август 1503 г. Александър и Чезаре били повалени от треска. Чезаре се възстановил,
но 72-годишният папа не успял. Имало подозрения за отравяне, но най-вероятно двамата са
били заболели от малария. През лятото Рим бил горещ и нездравословен град, в който
плъзвали какви ли не болести.
Положението на Чезаре доста се разклатило и макар да се опитал да се договори с папа
Юлий II, в крайна сметка двамата станали люти врагове. Чезаре намерил смъртта си през
1507 г. по време на обсадата на един замък в Навара, едва на трийсет и две години.
Лукреция заживяла с третия си съпруг Алфонсо д'Есте, от когото родила няколко деца.
Като херцогиня на Ферара от 1505 г., тя си създала репутация на покровителка на изкуствата
и събрала около себе си блестяща артистична общност. Умряла през 1519 г. на трийсет и
девет години след усложнения при раждане на дъщеря, която също не оцеляла.
Спечелили си лоша слава приживе, Борджиите със сигурност са виновници за поредица
отвратителни престъпления, сред които корупция, кражби, убийства, отровителство,
изнасилване, а може би и кръвосмешение. Все пак талантът на Александър като дипломат и
администратор, наред с огромното му богатство, осигурили оцеляването на папската
институция в много несигурни за нея времена. Наред с други могъщи и също толкова
безмилостни и жестоки фамилии, Борджиите били и щедри покровители на изкуствата,
допринесли за културния възход от онази епоха. Без тях някои от най-великите творби на
Ренесанса никога не биха видели бял свят.
Влиянието на Борджиите продължило през целия 16 век, макар и доста по-скромно.
Някои представители на фамилията заемали религиозни и политически постове, а
Франческо Борджия, живял от 1510 до 1572 г., дори бил канонизиран за светец.
Бракът и Реформацията
Мартин Лутер е изключително важна историческа фигура, основоположник на
Реформацията от 16 век, която променила коренно курса на християнската религия, а е нея и
историята на Европа и света.
Лутер се родил на 10 ноември 1483 г. в Айслебен, Саксония. След като завършил
университет, той постъпил в правно училище, но открил, че богословието и философията
повече го привличат. През 1505 г. той влязъл в затвореното августинско братство в Ерфурт, а
през 1507 г. бил ръкоположен за свещеник. Пет години по-късно постъпил в богословския
факултет на университета във Витенберг. Именно там през 1517 г. той съставил
революционните си „95 тезиса относно силата и ефективността на индулгенциите“, с които
атакува злоупотребите на папите и търговията с индулгенции. Благодарение на развитието на
печатната преса писанията на Лутер се разпространили бързо в Европа и се превърнали в
начален катализатор на Реформацията. След това той се заел да преведе Библията на немски,
с което оказал дълбоко влияние върху германската култура и език и вдъхновил английския
превод на Библията, известен като „Библия на крал Джеймс“. Освен това написал химни за
църковните служби, което било истинска революция за времето си.
Лутер заклеймявал обетите за безбрачие на свещениците, макар да бил сигурен, че той
самият никога няма да се ожени: „Умът ми се противи на венчилото, защото всеки ден
очаквам да бъда осъден на смърт като еретик“. Въпреки твърденията му през 1525 г., две
години след като помогнал на обезверени монахини да избягат от католически манастир,
скрити сред натоварени на каруца бурета с херинга, Лутер се оженил за една от бежанките —
Катарина фон Бора.
Бракът им изглежда бил успешен и щастлив. Година след сватбата им Лутер пише: „Моята
Кати така се грижи за мен и ми угажда, че не бих сменил бедността си и за всичките
богатства на Крез“.
Двамата имали шест деца, четири от които оцелели. Осиновили и четири сирачета.
Катарина помагала за повишаване на семейните доходи със селскостопанска работа и като
приемала квартиранти в дома им — Черната обител, бивш манастир, който им бил даден
като сватбен подарък. Освен това организирала и лечебница, заедно с други жени.
Секс в рамките на брака
Наред с промените в доктрината на вярата, Мартин Лутер и протестантството повлияли
на нагласите към секса и брака. Сексът в рамките на брака станал много по-важен и вече не
се смятал за грях. Самият брак се разглеждал като единение по любов, дори свещен дълг, а не
като съюз по сметка. Когато чул, че добрият му приятел Георг Спалатин, също бивш
свещеник, се кани да се жени, Лутер много се зарадвал и му писал, за да го поздрави, като
добавил: „Когато спиш с твоята Катерина и я прегръщаш, трябва да си мислиш: „Това
човешко дете, това Божие създание ми е дадено от Христа. Хвала и слава Нему“. В деня, в
който според преценката ми ще получиш това писмо, ще любя моята Катарина, докато ти
любиш твоята и така ще бъдем едно цяло в любовта“.
Откровеното и открито говорене за секса явно е било нещо типично за онова време.
Възмездието за греха
Чумните епидемии, които покосявали населението на Европа през Средните векове,
послужили и като призив към удоволствия без последици и окуражавали сексуалната
разюзданост пред лицето на смъртта.
Но на новата напаст, връхлетяла ренесансовия свят през 15 век, се гледало по различен
начин. Тя била смятана за наказание за грешниците и единственото спасение от нея
изглеждало покаянието и промяната.
Шарката
„Голямата шарка“, върлувала в Европа в продължение на няколко десетилетия от 1495 г.
нататък, всъщност представлявала епидемия от сифилис. За първи път симптомите били
забелязани у френски войници по време на обсадата им на Неапол, които след завръщането
си във Франция пренесли заразата в родината си. Болестта била официално обявена в Неапол
през януари 1496 г. Само два месеца по-късно случаите в Париж били толкова, че властите се
опитали да овладеят болестта, но въпреки това тя стигнала и до Англия — някъде в края на
15 или началото на 16 век.
Отначало вината за шарката била хвърлена върху моряците на Колумб, които се върнали
от Новия свят с нова заразна болест, срещу която европейците нямали имунитет. Мнозина
испански наемници, плавали с Колумб, били сред френските войници, навлезли в Италия
през 1495 г., макар че бързото разпространение на болестта би трябвало да означава, че
около петдесетте членове на екипажа са били изключително заети след завръщането си от
Америка.
За произхода на болестта имало и други теории, които все още се дискутират разгорещено
от занимаващите се с история на медицината. Някои твърдят, че бактерията, причинител на
някакво съществуващо преди това заболяване, проявяващо се в по-мека форма, е мутирала;
според други шарката е съществувала и преди, но просто е била бъркана с проказа. Една от
по-странните теории от онази епоха е на Франсис Бейкън, според когото болестта е резултат
от канибализма в Западните Индии.
Междувременно всеки обвинявал всеки — французите я наричали „неаполитанска
болест“, италианците, испанците и англичаните — „френска болест“, руснаците — „полска
болест“, а германците — „испанска краста“.
Доктор Пердо Пинто, лекарят на папа Александър VI, описва шарката като „мерзка
болест — ужасни пламъци изгарят органите отвътре, а възпаления и мръсни струпеи
оскверняват кожата“. Вероятно именно той е лекувал сина на папата Чезаре Борджия, който
се заразил от шарката, докато бил във Франция.
Италианският поет и лекар Джилорамо Фракасторо е автор на официалното
наименование на болестта — сифилис. В неговата поема на латински език Syphilis sive
morbus gallicus („Сифилис, или галска (френска) болест“) гръцкият селянин Сифилис
разгневява Аполон и богът го поразява с болест, от което цялото му тяло се покрива с язви.
Излекуван е от бога на медицината Меркурий.
Независимо дали е била внесена отвън или мутация. бактерията на сифилиса, поразил
Европа в края на 15 век, била изключително смъртоносна и заразна. В книга по темата,
издадена през 1539 г., Руй Диас де Исла твърди, че заразените в цяла Европа възлизали на
повече от един милион.
Английският лекар от 17 век Томас Синденхам описва в подробности някои от по-
ужасните симптоми в писмо до Хенри Паман. Първо върху гениталиите се появява малко
червено петънце, последвано от сълзене от пикочния канал. Появявал се болезнен циреи и
подуване на лимфните възли в слабините. След това идвал ред на главоболието и болките по
цялото тяло, последвани от язви. По костите на черепа, краката и ръцете се появяват
натрупвания и слузести мембрани, тумори разяждат меката тъкан и хрущяла, особено на
носа. Много други източници от същия период описват заразените като покрити от главата
до коленете с вонящи гниещи язви, а месата буквално окапвали от лицата им.
По времето, когато Томас Синденхам писал това, болестта вече не била толкова свирепа,
може би благодарение на по-добрата хигиена и по-високия стандарт на живот или защото
населението развило известен имунитет. Това обаче довело до други проблеми, тъй като
станало по-лесно да се крият признаците на заразата; след като първоначалните обриви
отминавали, сифилисът преминавал в латентен период и хората си мислели, че са се
излекували. Така те предавали болестта на сексуалните си партньори и децата си, които се
раждали с вроден сифилис, предизвикващ най-различни здравословни проблеми и
деформации.
Фиг. 16. Най-ранното известно изображение на жертви на шарка (1498 г.)
Затваряне на бардаците
Сексуалната търговия по принцип била обвинявана за разпространяването на болести
като гонореята и други инфекции, но ужасът и мащабите на новата епидемия, засегнала
континента, довели до призиви за затваряне на бардаците и нов морален ред. Никой от
издадените закони обаче не помогнал за намаляване на проституцията. Затварянето на
публичните домове само засилило проблема, защото жените вече упражнявали занаята си по
улиците. През 1490 г. официалните регистри отчитат 7000 проститутки в Рим и над 11000
във Венеция; тези числа не се променили след новите закони.
В Англия през 1504 г. Хенри VII се опитал да затвори бордеите във всички големи
градове. Според „Обзор на Лондон“, написан от историка Джон Стоу по времето на кралица
Елизабет, варосаните „вертепи“ в Банксайд с имена като „Жерава”, „Камбаната“,
„Кардиналската шапка“ и „Лебеда” затворили за кратко, но скоро отворили отново, макар и с
малко по-малко проститутки, тъй като доста от тях се пръснали из града и предградията.
Хенри VIII – пазител на морала
Хенри VIII, синът на Хенри VII, издал двата най-строги закона, ограничаващи сексуалната
свобода. Първият бил т.нар. Закон за извращенията от 1533 г., прокаран в Парламента от
първия министър на Хенри Томас Кромуел.
Понятието „извращение“ означавало противоестествен полов акт и включвало содомия,
кръвосмешение, зоофилия и дори магьосничество. Законът в най-общи линии засягал всеки
вид неконвенционален секс и се оказал изключително удобно средство за Хенри VIII и
Тюдорите срещу многобройните им врагове. Противоестественият секс бил обявен за
престъпление срещу краля и се наказвал със смърт и позорно погребване без съответните
религиозни ритуали. Законът останал в сила до 19 век.
През април 1546 г. Хенри VIII наредил затварянето на лондонските вертепи и всички
„домове на проституция“ в кралството му. Глашатаи гръмко оповестявали по улиците, че
публичните домове трябва да затворят незабавно. Някои популярни средновековни
забавления като боевете с кучета и между кучета и мечки също били забранени.
В закона се заявява намерението да се сложи край на „търпимостта към такива развратни
и окаяни люде, обитаващи открити общи места, наречени вертепи, без да бъдат наказвани за
техните отвратителни и противни грехове“. Разбира се, всичко това звучи малко двулично,
като се има предвид привързаността на Хенри към компанията на т.нар. „гъски от
Уинчестър“ — не че самият той е посещавал вертепите. Смята се, че обикновено жените му
били осигурявани от архиепископ Стивън Гарднър, бивш епископ на Уинчестър, който също
бил поразен от болестта през 1553 г. Все още има спорове дали здравословните проблеми на
самия Хенри в по-късните му години, пристъпите му на импотентност и неспособност да
създаде силен мъжки наследник не са били в резултат на сифилис.
Законите почти не подействали, както и в по-голямата част на Европа; всъщност, те дори
направили положението по-лошо. Съблюдаването на обществения морал станало по-трудно,
тъй като много проститутки се преместили по пивници и ханове и занаятът им станал по-
незаконен и широко разпространен. Поне два от вертепите, споменати от Джон Стоу,
останали в бизнеса по времето на Шекспир през последните десетилетия на 16 век.
Варосани и с все още окачени табели, „Кардиналската шапка“ и „Камбаната“ се намирали
удобно близко до няколко театъра и били популярно свърталище както за актьорите, така и за
публиката.
Брайдуел
Общественото мнение с времето се променяло и като цяло нагласите се втвърдили. На
някои места известните проститутки били прогонвани и заплашени с бичуване и жигосване,
ако се осмелят да се върнат, а сексуалните престъпници били принуждавани да носят
специални жълти и зелени яки като знак за позора им.
В много градове властите рутинно бичували проститутки и остригвали главите им, преди
да ги преведат по улиците, докато осмиващата ги тълпа ги замеряла с гнили зеленчуци и
вдигала шум, удряйки по бръснарски тасове. Друг пример на ритуално унижение бил
провинилите се да бъдат откарани до позорните стълбове и да бъдат оставени там в дървени
пранги за една нощ. През 1550 г. кметът на Лондон Роуланд Хил започнал да наказва по този
начин всеки, престъпил правилата на благоприличие и целомъдрие, включително и богатите
граждани. Това не бил популярен ход.
Най-лошото място за наказание бил Брайдуел в Лондон, първият „поправителен дом“ в
Англия, предназначен за проститутки, развратници, скитници и дребни престъпници.
Построен в стила на Хемтъп Корт па бреговете на Темза, недалеч от моста Блекфрайърс,
Брайдуел първоначално бил един от дворците на Хенри VIII. През 1552 г.,синът му Едуард VI
го дарил на града като място за поправяне на престъпници.
Нямало истински присъди и след като попаднели вътре, провинилите се си оставали там,
докато някой не откупи свободата им. Комбинация от затвор и изправителен двор, Брайдуел
бил пълен с окови, позорни стълбове, места за чистене на коноп и задвижвани с крака
мелници. Онези, които били твърде слаби за тежък физически труд, правели дюшеци. По-
големите късметлии мелели зърно или подковавали коне.
Наказанията обаче били садистични, особено за жените. Те били редовно бичувани пред
управителите, а побоите, гладуването и дори серийното изнасилване били често срещани.
Като модел на поправителен дом Брайдуел станал обичайно име за подобни заведения в
градовете из цялата страна.
Фиг. 17. Поправителният дом Брайдуел
Разюздани кралски особи
За обикновените и за великите мъже няма нищо по-фатално от това да се
отдадат на забранената любов на жените.
(Крал Джеймс II)
От незапомнени времена мъжете и жените са се отдавали на забранени връзки, като
кралските особи не правели изключение. Всъщност, те вероятно имали доста значителен дял
в забежките настрани. Нищо не добавя повече сексапил от властта, положението и
богатството, а когато тази власт се съчетае с владетелска титла, резултатът неизменно е
силен афродизиак. През вековете никога не е имало недостиг на кандидати за ролята на
кралски любовници.
Хенри VIII
Ако попитате случайни хора да назоват името на необуздана кралска особа, повечето със
сигурност ще споменат Хенри VIII. Достатъчно е само да погледнете късните портрети на
краля, за да разберете, че той е бил мъж с огромни апетити във всяко отношение. Подобно на
далечния му потомък принц Чарлз от 21 век, Хенри изненадал всички с желанието си да се
ожени за своята любовница. Можем само да гадаем какво ли биха разкрили интимните му
разговори и ecемеси, ако през 16 век е имало мобилни телефони. Вместо това кралят (който
по онова време бил женен за първата си съпруга Катерина Арагонска, вдовица на покойния
му по-голям брат) пишел на любимата си Ан Болейн множество писма, подписани с
инициалите HR (Henry Rex) от двете страни на сърце, в което били изписани буквите АВ.
Фиг. 18. Подпис на Хенри VIII върху любовно писмо до Ан Болейн.
„HR не търси друга“
Хенри бил толкова влюбен в поразително жизнената Ан Болейн, че бил готов да скъса
отношенията си с Рим, да рискува вечно проклятие чрез отлъчване и да предприеме
радикални църковни реформи. След тях Англия вече никога нямало да бъде същата — и
всичко това, за да може Хенри да си получи развода и да направи любовта на живота си своя
съпруга. (Е, докато тя се провалила в задачата си да му роди наследник от мъжки пол и на
сцената се появила съпруга номер три.)
В продължение на няколко години Ан била придворна дама във френския двор и имала
много обожатели след завръщането си в Англия през 1522 г. — както заради красотата си,
така и заради изтънченото си остроумие и интелигентност. Хенри вече имал афера със
сестра й Мери, от която се родило дете, и когато за първи път насочил вниманието си към
Ан, тя му отказала. Това само засилило решимостта му и кралят буквално засипал фамилия
Болейн с дарове и титли. През 1532 г. Ан станала маркиза на Пембрук, а в началото на
следващата година вече била бременна от Хенри. Принуден да действа бързо, той се оженил
за нея на тайна церемония през януари и незабавно скъсал с Римокатолическата църква чрез
т.нар. Закон за върховенството, с който се обявил за глава на Английската църква.
Ан била обявена за кралица на Англия на пищна церемония в Уестминстър през юни 1533
г., а през септември се родила дъщеря им Елизабет. След по-малко от три години, на 19 май
1536 г., Ан била екзекутирана в Тауър като жертва на Закона за извращенията, приет в
годината на сватбата й.
Падението на една кралица
След раждането на Елизабет Ан забременяла отново през лятото на 1534 г. и през януари
1536 г., като и двата пъти бременността завършвала със спонтанен аборт. Обществеността
така и не приела Ан, а предпочитала предшественичката й Катерина Арагонска; плъзнали
слухове, че Ан била вещица и имала шест пръста. Мъртвородените й деца били приети като
допълнително доказателство за вината й.
Хенри явно не е бил имунизиран срещу подобни приказки. Когато открил, че второто
мъртвородено дете било момче, той решил, че бракът му е прокълнат и дори стоварил върху
Ан вината за пристъпите му на импотентност, тъй като се твърдяло, че подобно състояние се
предизвиквало от вещици.
Междувременно Ан не била съгласна с политическите виждания на Томас Кромуел —
дясната ръка на Хенри, което решило съдбата й. Кромуел и Хенри й се нахвърлили и я
обвинили в извратеност, което по онова време означавало всякакъв сексуален акт, който бил
противен на Бог. Оставало само да намерят доказателства за противоестествените и
сексуални престъпления.
Марк Смийтън, младият фламандски музикант на Ан, бил арестуван през април 1536 г. и
подложен на изтезания докато не признал, че е правил секс с нея. Сър Хенри Норис, сър
Франсис Уестън и Уилям Бреретън също направили подобни признания след мъчения. Дори
братът на Ан лорд Джордж Рошфорд бил обвинен в кръвосмешение, като мъртвороденият
син на кралицата бил посочен като доказателство за престъплението.
Собственият баща на Ан и чичо й, херцог Норфолк, участвали в тайна комисия,
разследвала „престъпленията“ й.
На процеса Ан била обвинена в изневяра и вещерство, призната за виновна и затворена в
Тауър. Тя била първата английска кралица, екзекутирана публично, макар че в знак на
„милост“ била обезглавена от френски меченосец, вместо с обичайната брадва. Трудно е да
се повярва, но в последната си реч тя възхвалява съпруга си: „Никога не е имало по-милостив
принц; за мен той винаги е бил добър и благороден господар и суверен“.
Дори Хенри да е изпитвал някаква мъка по голямата любов на живота си, тя не
продължила дълго. Още на следващия ден той се сгодил за Джейн Сиймур и се оженил за нея
на 30 май в двореца Уайтхол.
Фландърската кобила
Тъй като имал само един оцелял (законен) наследник от мъжки пол — младия принц
Едуард, Хенри се стремял да осигури продължаването на династията си. Затова след смъртта
на Джейн Сиймур той си потърсил нова жена. Впечатлен от доста ласкаещия портрет на
Ханс Холбайн, Хенри избрал германската принцеса Ана Клевска.
Когато обаче се срещнал с невястата си в Блекхийт, Хенри бил стъписан от външността й.
„Изобщо не е така красива, както са я нарисували“ — оплакал се той. Въпреки това,
окуражен от Томас Кромуел, който уредил брака, той решил все пак да се ожени за
„фландърската кобила“, както я наричал. Отказът му би развалил съюза му с Германия.
Двойката се оженила на 6 януари 1540 г. в двореца Плацентия в Гринуич. Първата брачна
нощ била провал. На следващата сутрин Хенри казал на Кромуел: „Преди не я харесвах
особено, а сега я харесвам много по-малко“. Не му допадала миризмата й, намирал я за
физически отблъскваща и не вярвал, че е девствена. Няма сведения какво е било мнението на
Ана за чаровния й нов съпруг.
Бракът им бил анулиран като неконсумиран през юли същата година и Ана получила
щедро обезщетение, включващо няколко имения. След това я наричали „обичната сестра на
краля“. Тя често посещавала двора и надживяла всички други съпруги на Хенри. Участта на
Томас Кромуел била далеч по-лоша – той бил екзекутиран за измяна и ерес на 28 юли 1540 г.
като пряко следствие от катастрофалния брак.
Разведена, обезглавена, умряла,
разведена, обезглавена, оцеляла
Петата жена на Хенри — Катрин Хауърд, била сполетяна от същата участ като
братовчедка й Ан Болейн — с тази разлика, че в случая кралицата била почти сигурно
виновна в изневяра.
Прекрасната млада Катрин израснала в свободното и непринудено домакинство на леля
си — херцогинята вдовица Норфолк, където лекомисленото поведение било нещо напълно
обичайно. Там тя имала две връзки — с музиканта Хенри Манъкс и със секретаря на
домакинството Франсис Деръм, за когото вероятно възнамерявала да се омъжи. Двойката
обаче не получила одобрението на херцогинята.
Изпратена в двора на Хенри, Катрин бързо привлякла вниманието на застаряващия крал.
Той я направил своя съпруга веднага след анулирането на брака си с Ана Клевска и
жизнерадостната Катрин сякаш съживила духа и енергичността на краля. Той се възстановил
от импотентността си, която го била налегнала от предишната му първа брачна нощ, и
наричал Катрин своя „роза без тръни“.
За разлика от прелестната си съпруга, Хенри вече тежал около 140 кг и имал гнойна язва
на крака си. Освен това бил с три десетилетия по-стар от нея. Едва ли е учудващо, че младата
кралица продължавала да се радва на компанията на по-млади мъже. Тя флиртувала с
любимия придворен на Хенри Томас Кълпепър и двамата се срещали тайно. Катрин
направила и грешката да назначи за свой секретар бившия си любовник Франсис Деръм.
Съобщения за неразумното поведение на Катрин достигнали до архиепископ Кранмър,
който казал на краля. Отначало Хенри отказал да повярва на обвиненията, но се съгласил да
се проведе разследване, при което били събрани достатъчно доказателства за вината на
кралицата. Кълпепър и Деръм си признали, вероятно след мъчения, и били екзекутирани
(Кълпепър бил обезглавен, а Деръм обесен, удавен и разсечен на четири), а главите им били
побити на Лондонския мост. Катрин била обезглавена в Тауър Грийн на 13 февруари 1542 г. и
погребана до братовчедка си в параклиса „Сейнт Питър ад Винкула“ в Лондонския Тауър.
От другата страна на Ламанша френският крал Франсоа I написал съчувствено писмо на
английския си колега, в което казва: „Лекотата на жените не може да пречупи честта на
мъжете“.
Казват, че и до днес призракът на Катрин витае в Галерията на призраците в двореца
Хемптън Корт, където след поставянето й под домашен арест тя побягнала, крещейки името
на Хенри, преди да бъде хваната от стражите и завлечена обратно в покоите й.
Кралицата девственица
Предвид участта на майка й и на различните й мащехи, и след като станала свидетел на
страданията на полусестра си Мери по време на фалшивата й бременност, без да
споменаваме и факта, че в Европа бушувала смъртоносна епидемия от сифилис, едва ли е
учудващо, че Елизабет I се зарекла никога да не се омъжва. Вместо това тя се посветила на
страната си и успешно управлявала като Глориана и Добрата кралица Бес в продължение на
почти четиресет и пет години.
Това обаче не означавало, че нямала ухажори, а също и фаворити сред придворните,
поради което отдавна се спори дали наистина е била „кралица девственица“, за каквато се е
представяла. Най-простият отговор е може би да и не. Интелигентна, жизнена, чувствена и
обичаща забавленията, като принцеса и кралица Елизабет харесвала компанията на мъже и
през живота си била тясно свързана с няколко, включително Томас Сиймур, Робърт Дъдли,
Робърт Деверо, сър Уолтър Райли и сър Кристофър Халгън.
Имало много слухове и предположения за любовния й живот и тя вероятно наистина е
имала любовници, макар че почти със сигурност близостта е спирала малко преди самия акт.
Достатъчна причина за това е бил страхът от забременяване; освен това Елизабет много
добре си давала сметка, че трябва да управлява като крал, вместо да бъде покорна кралица –
роля, която би играла, ако се омъжи.
Най-важният от сочените за любовници на Елизабет бил Робърт Дъдли, който останал
близък с кралицата до смъртта си през 1588 г. Двамата се познавали от деца, били връстници
и изучавали заедно математика, езда и танци. Дори били затворени заедно в Тауър като
изменници по времето на кралица Мери.
Веднага щом се възкачила на престола след смъртта на Мери през ноември 1558 г.,
Елизабет направила Дъдли началник на конницата, което означавало, че го виждала почти
всеки ден; според много източници двамата открито флиртували. В двора се носели слухове,
че са любовници и загадъчната заплата от 500 паунда, които Елизабет плащала на слугата на
Дъдли Тамуърт, дава основания да се смята, че е имало нещо за криене. Но като оставим
настрана клюките, Дъдли бил доста скандална личност – оженил се за Ейми Робсарт, когато
двамата били на седемнайсет, а после я изоставил в провинцията, когато дошъл в двора.
Посланиците на Венеция и Испания изразили мнение, че Елизабет просто чака жената на
Дъдли да умре. През 1560 г. плъзнали какви ли не слухове, когато Ейми била открита със
счупен врат в подножието на стълбището в дома им в провинцията.
Всички тези клюки в двора правели брака с Дъдли невъзможен и Елизабет била
предупредена, че стъпки в тази посока ще вдигнат на открит бунт най-близките й съветници.
Кралицата до голяма степен се дистанцирала от Дъдли след смъртта на съпругата му, макар
че винаги го ревнувала от други жени с които се забърквал. Изпаднала в ярост, когато
научила за брака му с далечната й братовчедка Летис Деверо през 1579 г. Елизабет никога не
простила на Летис, но привързаността й към Дъдли си останала. Въпреки че не била
известна с щедростта си, кралицата го обсипвала със скъпи подаръци и имения. Направила
го Закрилник на кралството с огромна заплата, а също и граф на Лестър. Малко преди
смъртта си Дъдли посъветвал Елизабет да облече доспехи и да говори на войниците си като
силен и безстрашен монарх в навечерието на нашествието на Испанската армада през 1588 г.
След смъртта на Елизабет през 1603 г. сред вещите й била открита бележка от Дъдли,
отбелязана с почерка на кралицата като негово последно писмо.
Vive la France – стандарт за кралска любовница
Кралски любовници е имало откакто има крале, но една от най-ранните, за които знаем
нещо повече от името й (и на която дори имаме запазени портрети), е френската куртизанка
от 15 век Агнес Сорел.
Известна като Dame de Beaute, или Прекрасната дама, тя била първата официално
призната кралска любовница.
Агнес родила на Шарл VII три дъщери и се твърди, че го е изтръгнала от дълъг период на
депресия. В замяна той й се отплатил с богатство, земи, замък и публично признание. Агнес
имала значително влияние в двора и подбудила Шарл да вдъхнови войниците си и да прогони
англичаните от френската земя. За да подкрепи кампанията му, в напреднала бременност
Агнес потеглила посред зима от замъка Шинон, за да бъде при краля си в Жумиеж в
Нормандия, където умряла малко след раждането на четвъртото им дете през февруари 1450
г.
Запазени са няколко портрета на Агнес, най-известен от които е на Жан Фуке от 1449 г.,
на който тя е изобразена като Дева Мария с една напълно оголена гърда. Картината била
изложена в църква и по-късно недоброжелателите й твърдели, че смъртта й — малко след
създаването на портрета, била божествено наказание. Около смъртта й има и други спорове
— първоначално се смятало, че е умряла от дизентерия, но по-късно учените стигнали до
заключение, че истинската причина за смъртта й е отравяне с живак. Така или иначе,
скърбящият крал направил Агнес посмъртно херцогиня и я погребал с големи почести.
Maitresse-en-titre
Крал Франсоа I, който бил съвременник на Хенри VIII, дал на първата си любовница
титлата maitresse-en-titre, или официална кралска метреса.
Придворният сплетник сеньор дьо Брантом разказва история как двайсет и три годишната
Франсоаз дьо Фоа се забавлявала с друг любовник, когато кралят пристигнал съвсем
неочаквано. Уплашен да не го спипат, любовникът й, адмирал Бонивет, бързо се скрил в
голямата камина. Било лято и камината била удобно пълна с благоуханни борови клонки,
които представлявали чудесно скривалище.
След като се наиграл с Франсоаз, кралят изпитал отчайваща нужда да се облекчи и го
направил в камината, като опикал съперника си.
Запазена е и друга пикантна история за Франсоа и една от многото му любовници.
Кралят отишъл в покоите й и заварил там мъжа й, въоръжен с меч. Без да му мигне окото,
Франсоа го заплашил, че ще изгуби главата си, ако нарани съпругата си, след което го
изритал навън и продължил със замисленото.
Възхвала на по-възрастните жени
Благодарение на високия си пост maitresse-en-titre френските кралски метреси
упражнявали повече власт от посестримите си в цяла Европа в продължение на почти две
столетия, докато бившата любовница на Луи XV мадам дьо Бари не станала жертва на
гилотината по време на Френската революция през 1793 г.
Вече ползваща се с влияние в двора на Франсоа I, Диан дьо Поатие щяла да стане любима
метреса и доживотен спътник на сина му, крал Анри II. Тя била на трийсет и пет, а той на
шестнайсет, когато започнала връзката им. Интелигентна и политически проницателна, тя
подписвала официални документи заедно с краля като HenriDiane. Упражнявала значително
влияние, била член на тайния съвет, назначавала министри и съветвала Анри по всякакви
въпроси. А когато Анри участвал в турнири, на пиката му се в пиката му се веела панделката
на Диан, а не на съпругата му.
Анри се оженил за Катерина Медичи, когато двамата били едва на четиринайсет, но след
девет години брак нямал наследници. Диан знаела, че това е достатъчна причина за
анулиране на брака, но нямала желание да се сдобива с друга красива или самоуверена
съперница, така че окуражавала любовника си да спи редовно с жена си; ако се вярва на
слуховете, дори го подгрявала преди изпълняването на брачния дълг. Резултатът не закъснял
— Анри и Катерина имали десет деца.
Казват, че в желанието си да научи любовните тайни на много по-старата си съперница,
Катерина направила дупка в стената, за да гледа Анри и Диан заедно. Кралицата била
шокирана от нежността на Анри към любовницата си. В крайна сметка Катерина си
отмъстила. Когато Анри бил смъртно ранен на турнир през 1559 г, тя забранила на Диан да
види краля на смъртното му легло, макар че той непрекъснато викал метресата си. След
смъртта му Катерина изгонила Диан от замъка Шенонсо, подарен й от Анри. Диан се
оттеглила в замъка Анет, където прекарала остатъка от живота си.
Веселият монарх
Избягал в изгнание през годините на управление на Оливър Кромуел, крал Чарлз II
прекарал младежките си години във френския двор, където несъмнено бил повлиян от
фриволната атмосфера и декаданс.
Чарлз бил страстен ухажор, обичал жените и секса и се стремял да си доставя
удоволствие навсякъде и колкото се може повече. Например, за да отпразнува коронацията
си през 1660 г., той преспал с омъжената си любовница Барбара Вилерс, която девет месеца
по-късно родила момиче. За щастие на всички, Барбара и съпругът й имали нещо като
свободен брак иЧарлз дори го направил граф на Касълмейн като признание за услугите на
жена му Барбара, която станала херцогиня на Кливланд, родила на Чарлз пет деца и се
погрижила всички да бъдат признати, узаконени и да получат благороднически титли.
Високата сладострастна червенокоска била една от най-големите красавици на времето
си, но освен това Барбара била екстравагантна, ненаситна, с порочен характер и афинитет
към безразборните връзки. Говори се, че вземала подкупи и пари от хазната и влиянието й я
направило непопулярна, макар че придворният летописец Самюел Пийпс бил неин
почитател и оставил хвалебствени отзиви за физическата й привлекателност в дневниците
си.
Големият приятел и любим поет на Чарлз, прочутият с похотливостта граф на Рочестьр,
лепнал на краля прозвището „Веселият монарх” в нецензурен стих, посветен на безбройните
му любовни похождения.
Чарлз с радост си лягал с актриси и аристократки, мърсувал с курви и съпруги без да
подбира, макар че все пак си падал по красивите, умните и с чувство за хумор жени. По
негово време много от строгите пуритански закони на Оливър Кромуел били отменени и
страната била обхваната от весела атмосфера, в чийто център бил кралският двор.
Неспособен да остане верен на която и да било жена, Чарлз имал много други любовници
освен Барбара Вилерс, сред които актрисата Нел Гуин и френската й съперница Луиз дьо
Керуал, херцогиня Портсмут, бисексуалната Хортенз Манчини и вероятно Франсис Стюарт,
херцогиня Ричмънд, послужила за модел на богинята Британия върху някои британски
монети.
Кралската половинка
Барбара Вилерс била в много отношения идеална креватна партньорка на Чарлз II, не на
последно място и поради удобното отсъствие на съпруга й. Колкото лаком бил кралят по
отношение на секса, толкова яростно амбициозна била тя — дори настояла той да признае
шестото й дете, макар и двамата много добре да знаели, че Чарлз не е бащата. Онези, които
търсели достъп до краля, бързо си дали сметка, че е най-добре да направят Барбара свой
съюзник. Подобно на парижката си съвременница мадам дьо Монтеспан — любовницата на
Луи XIV, Барбара била една от най-могъщите и влиятелни фигури в двора през тринайсетте
години, прекарани там.
През 1662 г. тя убедила Чарлз да я направи придворна дама на новата кралица Катерина
Барганса — огромна чест за Барбара, но и огромен шок за кралицата, която била чувала за
нея. Когато й представили прекрасната и високомерна метреса на краля, Катерина тутакси
припаднала и от носа й потекла кръв.
Вкусът на Барбара към разнообразието не отстъпвал на този на Чарлз и неведнъж се
случвало той да я изненадва, докато се забавлявала с друг мъж. Барбара развила вкус към по-
млади мъже без благороднически произход, в това число собствените й слуги, стига да са
мускулести и силни. През 1674 г. след серия странични афери Барбара се преместила във
Франция, но Чарлз продължил да изплаща значителните й дългове от залагания, както и
пълна издръжка до смъртта й през 1709 г.
Фиг. 19. Барбара Вилерс, смятана за една от
най-красивите жени на своето време
Красивата, хаплива Нел Гуин
Нел Гуин била родена на „Коул Ярд Али” недалеч от „Друри Лейн“ в Ковънт Гардън —
доста неприятно място в Лондон по онова време. Майка й, известна като Старата мадам
Гуин, започнала да пие здравата след като бащата на Нел я напуснал. За да издържа
семейството си, тя въртяла публичен дом. Младата Нел сервирала питиета на клиентите и
дори е възможно да е работила като проститутка, било на същото място, било в съседния
публичен дом на мадам Рос.
На тринайсетгодишна възраст Нел продавала портокали при театър „Роял“ на „Друри
Лейн“ със сестра си Роуз. Красотата й и остроумните й забележки скоро привлекли
вниманието на актьорите и тя самата започнала да играе. Оказала се талантлива комична
актриса и в буйните пиеси от времето на Реставрацията често излизала облечена в тесни
бричове, подчертаващи красивата й фигура и чара й. Първият й любовник бил актьорът и
мениджър Чарлз Харт. Самюел Пийпс хвалел изпълненията й и не след дълго започнали да я
канят да забавлява гостите на кралските забави.
Нел разсмивала Чарлз II с комичните си номера и язвителния хумор; въпреки
коментарите на епископ Бърнет, че била „най-недискретното и диво създание, стъпвало
някога в двора“, тя скоро станала метреса на краля. Наричала Чарлз „моя Чарлз Трети“, тъй
като двама от предишните й любовници били със същото име. Той се възхищавал на нейната
енергичност и жизненост, но не бил така щедър с нея, както с аристократичните си метреси.
Дори след раждането на сина им Чарлз през 1670 г. Нел продължила да работи като актриса,
може би за да укори краля за скъперническото му отношение към нея. Чарлз разбрал намека
и я настанил в къща в Пал Мал, обзавел дома й и поел издръжката й. Едва тогава тя се
оттеглила от сцената.
Нел знаела как да получава онова, което иска, и не се страхувала от конкуренцията.
Успяла да разкара актрисата Мол Дейвис, която също станала любовница на Чарлз.
Веднъж, когато научила, че съперницата й има среща с краля, Нел и приятелката й,
писателката драматург Афра Бен, сложили конска доза слабително в следобедния кейк на
Мол и така се погрижили тя да не стигне до кралската спалня. Нел била също толкова
самоуверена и с херцогините на Чарлз. Дразнела Луиз за позьорството й, наричала я
„плачеща върба” и се подигравала на превземките й. Когато Барбара Вилерс минала с
разкошната си карета (подарък от Чарлз) покрай дома на Нел в опит да постави актрисата на
мястото й, на следващия ден Нел минала с волска каруца пред дома на херцогинята, като
викала: „Курви на пазара!“.
Когато веднъж минавала през Оксфорд с карета, тълпата я сбъркала с френската метреса
на краля — католичката Луиз дьо Керуал, и започнали да я освиркват и осмиват, Нел подала
глава навън, усмихнала се широко и извикала: „Добри хора, грешите. Аз съм протестантската
курва“.
Нел била абсолютно доволна от себе си и не разбирала с какво благородните метреси са
по-различни от нея. Вбесила се, когато Чарлз дал на Луиз дьо Керуал три титли, сред които и
херцогиня на Портсмут и му трила сол на главата, задето третира нея и синовете им
различно, защото са от простолюдието. При друго посещение на краля Нел не издържала и
извикала на сина си: „Ела тук, малко копеле! Кажи здрасти на баща си“. Чарлз бързо оправил
нещата, като направил малкия Чарлз граф на Бъфорд, а по-късно херцог на Сейнт Олбънс, и
му уредил изгоден брак с богата наследница. По-малкият им син Джеймс станал лорд
Боклерк, а самата Нел – пълноправен собственик на къщата в Пал Мал, както и на Бъфорд
Хаус в края на Хоум Парк, удобно близо до замъка Уиндзор.
Чарлз винаги е имал и други любовници, но останал близък с Нел до края на живота си.
Дори на смъртното си легло заклел брат си: „Не позволявай горката Нел да гладува“.
От своя страна Нел останала вярна на своя крал. Докато другите му изневерявали
безочливо, Нел отхвърляла ухажори дори след смъртта на Чарлз.
Фиг. 20. Нел Гуин
Луиз дьо Керуал и династията Уиндзор
Родена през 1649 г. в благородна, но обедняла бретонска фамилия, Луиз попаднала в
домакинството на Хенриета Стюарт — херцогиня на Орлеан, най-младата сестра на Чарлз II.
Говори се, че семейството й се надявало Луиз да стане метреса на Луи XIV. Вместо това през
1670 г. тя заминала с херцогинята на Орлеан в Англия и когато Хенриета внезапно починала,
Луиз станала придворна дама на кралица Катерина Барганса.
Невинното й на пръв поглед лице криело желязна воля и интелект и тя отстъпила на
ухажванията на Чарлз едва когато станала абсолютно сигурна в чувствата му към нея. Синът
й Чарлз (четвъртият извънбрачен син на краля с това име) се родил през 1672 г. и скоро
станал херцог на Ричмънд.
Луиз получила подкрепата на френския дипломатически представител с идеята, че ще
служи на интересите на страната си и Луи XIV й пращал скъпи и екстравагантни подаръци.
Това я направило твърде подозрителна в очите на обществото и като цяло не я харесвали. Нел
Гуин, най-голямата й съперница за привързаността на краля, й лепнала прякора
„Кривогледка“ и подмятала, че бельото й не е особено чисто.
Въпреки това Луиз останала близка с Чарлз. Тя отлично разбирала характера му и това й
помогнало да го задържи до себе си дори по време на едно дълго заболяване. През 1674 г. тя
пипнала венерическа болест от краля, може би сифилис, но се възстановила, макар че
лекарите я предупредили повече да не прави секс с Чарлз. Доказателство за любовта му е
фактът, че тя си останала негова метреса и след това, макар че сексът между двамата бил
силно ограничен или изобщо липсвал. Той обичливо я наричал Фъбс, което означава
„топчеста“ или „пухкава”; кралската яхта, построена през 1682 г., носела същото име. На
смъртното си легло освен добрите пожелания за Нел Гуин Чарлз заръчал на брат си „да се
грижи добре за Портсмут“ (титлата й като херцогиня). След смъртта му Луиз се върнала в
Париж и живяла до преклонна възраст – осемдесет и пет години. Интересно е да се
отбележи, че сред потомците й са принцесата на Уелс Даяна, херцогинята на Корнуол
Камила и херцогинята на Йорк Сара.
Пламенна, прочута и завладяваща —
забележителната история на Хортенз Манчини
Когато пристигнала от Италия във френския двор, от Хортенз Манчини и четирите й
сестри се очаквало да си намерят богати и високопоставени съпрузи. Чарлз .. бил един от
многото й ухажори, но бил отхвърлен като безперспективен от влиятелния й чичо Мазарини,
пръв министър на Франция. Това била доста погрешна преценка от страна на кардинала, тъй
като само месеци по-късно Чарлз бил възстановен на английския престол.
През 1661 г. петнайсетгодишната Хортенз била омъжена за един от най-богатите мъже в
Европа – Арман-Шарл дьо ла Порт, херцог Ла Мейере. След сватбата двамата станали херцог
и херцогиня Мазарини.
Бракът им, който бил объркан от самото начало, се оказал пълна катастрофа. Херцогът
имал приумици, които били неприемливи дори по стандартите на онова време – вдъхновен
от странна смес от безумна ревност и абсурдна нравственост, той упражнявал абсолютен
контрол над домакинството си, в това число и прислугата. Наредил предните зъби на
прислужниците му да бъдат избити, за да станат по-непривлекателни, и забранил на
доячките да доят кравите, защото смятал, че вимето има сексуален подтекст. Освен това
заличавал всякакви косвени или открити намеци за сексуалност в богатата си колекция
картини.
Както и може да се очаква, херцогът се отнасял подозрително към пламенната си млада
жена и й забранил да се вижда с други мъже. Често претърсвал посред нощ спалнята й за
любовници и я карал всеки ден да прекарва дълги часове в молитва. Когато настоял да се
преместят в провинцията, чашата на търпението преляла. Малко след напускането на Париж
Хортенз започнала връзка със Сидони дьо Курсел и бързо била пратена в манастир, за да се
поправи. Мярката не я превъзпитала, защото Сидони също била изпратена с нея. Двете
момичета започнали да погаждат най-различни номера на монахините и дори един ден
избягали през комина. Дивият стремеж на Хортенз за забавления никога не я напуснал и по-
късно станал една от причините да заплени сърцето на Чарлз II.
Въпреки очевидните им различия, херцогът и херцогинята успели да създадат четири деца
преди Хортенз най-сетне да се отърве от тираничния си съпруг, като избягала през нощта на
13 юни 1668 г. Отсядала при различни роднини и дори при бивши ухажори из цяла Европа,
като разчитала на щедростта им, тъй като херцогът контролирал финансите й и я оставил без
пукната пара. През 1675 г. Хортенз заминала за Лондон облечена като мъж, уж на гости при
братовчедка си Мария Моденска – новата съпруга на брата на Чарлз II Джеймс. Истинската й
цел обаче бил самият крал.
Тъмнокоса, екзотична и дива, след по-малко от година Хортенз се озовала в леглото на
Чарлз и си осигурила огромна годишна издръжка от 4000 паунда. Но също като Веселия
монарх, тя просто не можела да се сдържа; Лондон и разпуснатият декадентски живот в
двора й допадали идеално. Обществото я наричало „италианската курва“ и тя не след дълго
се обзавела с куп любовници.
Аферата на Хортенз с Ан Ленард — графиня Съсекс и дъщеря на Чарлз от Барбара
Вилерс, била скандална дори за разгулната Англия от времето на Реставрацията. Когато
двете били забелязани да се упражняват по фехтовка в парка Сейнт Джеймс, облечени само
по нощници, съпругът на Ан не издържал. Той я изпратил в провинцията и тя по цял ден
лежала в леглото си, обляна в сълзи, и целувала миниатюрен портрет на Хортенз.
Самата Хортенз не си падала по дългото скърбене и потърсила утеха с принца на Монако
Луи I Грималди. Това дошло в повече за Чарлз, който прекратил връзката си с нея. Въпреки
това двамата запазили приятелски отношения. Според Джон Ивлин, малко преди смъртта си
Чарлз „си играеше с конкубините си Портсмут, Кливланд и Мазарини… Шест дни след това
всичко стана на прах“.
Носели се слухове, че Хортенз имала романтична връзка с Афра Бен, която посветила
„Историята на една монахиня“ на херцогиня Мазарини:
На най-знатната принцеса, херцогиня Мазарини… Колко безкрайно ви обожава
една от Вашия пол и как въпреки всички завоювани мъжки сърца Ваша милост не е
имала по-всеотдайна робиня…
Хортенз живяла в елегантна къща в Челси, заобиколена от остроумни, интелигентни
приятели. След смъртта на Чарлз финансово я издържал първо брат му Джеймс II, а след
това и Уилям и Мери. Умряла на петдесет и три годишна възраст, като вероятно сама
сложила край на живота си, макар че Джон Ивлин смята, че смъртта й се дължи на алкохола.
Не й било писано да си отиде тихо — зарязаният й съпруг взел тялото й и настоявал да го
придружава при пътуванията му.
Ан, графиня Съсекс, също не потънала в забвение. Не се помирила със съпруга си и през
1678 г. била пратена в манастир в Париж, от който бързо избягала. Едва седемнайсетгодишна,
тя започнала шеметна афера с четиресетгодишния английски посланик Ралф Монтагу, който
пък бил един от бившите любовници на майка й.
Децата на Чарлз
Чарлз признал четиринайсет деца от различни любовници и вероятно освен тях е имал
още няколко. Той и съпругата му обаче нямали потомци, което довело до призиви за
анулиране на брака и нова съпруга, която да роди законен наследник. Чарлз обаче отказал.
Той уважавал жена си, вероятно изпитвал някакви чувства към нея и упорито твърдял, че
липсата на наследник не е по нейна вина.
Дългът на метресата
Докато Чарлз палувал в Англия, Луи XIV бил също така зает във Франция. Кралят слънце,
архитектът на Версай, имал ненаситно либидо, а и бил невероятно плодовит. Официалните
му любовници непрекъснато били бременни — Луиз дьо ла Валиер му родила четири деца за
седем години, а приемницата й Атене дьо Монтеспан — седем за девет години. Когато Луи се
оженил за възрастната и добродетелна мадам дьо Ментенон, тя била на седемдесет и пет,
отдавна надхвърлила възрастта за раждане, но въпреки това се оплакала на изповедника си,
че кралят настоявал да правят секс поне веднъж дневно. Свещеникът й отговорил, че неин
дълг е да се подчинява, за да не подтиква краля към грях с друга жена.
Луи очаквал от любовниците си никога да не боледуват и да не бъдат уморени, никога да
не се оплакват и да бъдат отдадени изцяло на неговото щастие. Трябвало да участват
ентусиазирано във всичките му хобита и увлечения — в края на краищата, дворът бил пълен е
жени, готови да заемат местата им. Честта да пътуват в кралската карета също била
съмнителна — Луи обичал да се храни обилно по време на път и тъй като не обичал свежия
въздух, прозорците били винаги спуснати, без значение дали навън вали или грее слънце. И
независимо колко дълго било пътуването, никой нямал право дори да споменава за пиш-
пауза.
Любовни магии
Франсоаз Атене дьо Монтеспан била изтънчена, очарователна и умна. С гъстата си златна
коса, големи сини очи и херувимски устни, тя знаела, че е красива и била твърдо решена да
замести Луиз дьо ла Валиер като официална метреса на Луи XIV. Постарала се да стане
довереница на Луи и на кралица Мария-Тереза и когато двете забременели едновременно,
мадам дьо Монтеспан направила хода си. Тя била прословута с раздразнителния си характер,
но запазила позицията и влиянието си в двора от 1667 г. до скандала, известен като Affaire
des Poisons.
През 1679 г. в Париж била арестувана гадателката и набедена за вещица Катрин
Монвоазен, по-известна като Ла Воазен. Имало няколко подозрителни смъртни случаи и Ла
Воазен била обвинена, че осигурявала отвари и магии за омагьосване и отровителство.
Истинският скандал обаче засягал списъка на клиентите й, включващ много известни в
обществото личности, сред които и мадам дьо Монтeспан.
Твърди се, че Атене посетила за първи път Ла Воазен малко преди да заеме мястото на
Луиз дьо ла Валиер и магьосницата изпълнила черна литургия, за да я омагьоса. След това
мадам дьо Монтеспан използвала услугите на Ла Воазен всеки път, когато имала проблеми в
отношенията с Луи или когато на сцената се появявала друга метреса. Носели се слухове, че
редовно подправяла храната на краля с любовна магия, доставяна й от Ла Воазен. Тъй като
обичайните съставки включвали животински зъби, кости и екскременти, испански мухи,
човешка кръв, прах и други останки, човек може да си представи колко отвратен се е
чувствал кралят, когато си е спомнял всичките си романтични угощения с Атене през
годините.
Нещо по-лошо, имало съмнения за заговор да бъде отровен кралят, ако не се откаже от
последната си млада любовница Анжелик дьо Фонтанж, последвани от ужаса, когато в
градината на Ла Воазен открили труповете на двайсет и пет новородени.
Ла Воазен била осъдена като вещица и изгорена на клада през февруари 1680 г. Имената
на видните й клиенти така и не били оповестени публично; дворът, уплашен от скандал и
подигравки към краля, взел всички мерки да скрие връзката на мадам дьо Монтеспан с
осъдената убийца. Така Атене запазила апартамента си във Версай, но оттогава Луи XIV
рядко я посещавал сам и определено се постарал никога повече да не се храни с нея.
Гувернантката, която се омъжила за крал
След като езическите ритуали на последната му метреса били разкрити, Луи XIV имал
желанието да пречисти душата си и да потърси по-християнска компания. Още преди
„аферата с отровите“ кралят изглежда бил уморен от дългогодишната си любовница. И
докато мадам дьо Монтеспан ставала все по-раздразнителна и избухлива, Луи започнал да
прекарва все повече време с мадам дьо Ментенон.
Докато търсела бавачка и гувернантка за седемте си деца от краля, Атене дьо Монтеспан
се оглеждала за проста и порядъчна жена, която трудно би привлякла вниманието на Луи.
Благочестивата и благоразумна мадам дьо Ментенон изглеждала идеален избор. В
продължение на няколко години изглеждало, че планът наистина проработил, но Луи
започнал да се впечатлява от любовта и вниманието на гувернантката към децата му;
намирал я за остроумна и интелигентна и все повече ценял мнението й. В един момент в
края на 70-те години на 17 век непорочната вдовица станала може би първият човек, отказал
нещо на Луи XIV, когато отхвърлила предложението да сподели леглото му.
Оттогава Луи хлътнал до уши и прекарвал всеки свободен миг в покоите на мадам дьо
Ментенон, като разговарял с нея за политика, религия и изкуство. През 1683 г., малко след
смъртта на кралица Мария-Тереза, Луи тайно се оженил за мадам дьо Ментенон. Разликата в
социалния статус на двамата правел открития брак невъзможен и тя никога не била обявена
за кралица, но бившата гувернантка имала значително политическо влияние върху краля до
края на управлението му.
Момчето крал — Луи Многообичния
Луи XV наследил прадядо си Луи XIV през 1715 г., когато бил петгодишен. На петнайсет
бил оженен за двайсет и две годишната полска принцеса Мария Лешчинска, която била
скучна и невзрачна, но чиято фамилия била смятана за доста плодовита. Мария отговорила
на очакванията и родила на Луи десет деца за десет години.
Луи останал напълно верен на жена си в продължение на осем години, което било крайно
необичайно за европейски монарх от онова време. Той израснал като доста красив и
привлекателен мъж, но въпреки положението си бил доста неуверен и дръзко красивите
придворни дами будели страх у срамежливия крал.
Накрая той избрал за своя метреса Луиз-Жюли дьо Майи-Несл, също невзрачна, но
приятна по характер жена, която останала негова maitresse-en-titre седем години. Внучка на
Хортенз Манчини, тя имала четири по-млади сестри, всички по-привлекателни и по-
общителни от нея; три от тях станали любовници на Луи, като всяка следваща измествала
най-безсрамно предишната. Но след смъртта на Мари-Ан, херцогиня Шатору и последна от
сестрите Майи, мястото на кралска метреса отново останало вакантно.
Вниманието на Луи се спряло върху двайсет и четири годишната Жан-Антоанет д'Етиол,
представителка на парижката буржоазия. Омъжена и с две малки деца, тя била много
известна с модния си салон, в който се събирали видни писатели и философи.
Но за да стане официална кралска метреса и да живее във Версай, Жан-Антоанет
трябвало да получи благородническа титла и да бъде представена в двора. Луи я направил
маркиза дьо Помпадур и тя се явила пред краля и кралицата. Кралицата се отнасяла мило с
новата метреса и в замяна Жан-Антоанет винаги уважавала и се съобразявала със съпругата
на величайшия си любовник.
През следващите деветнайсет години мадам дьо Помпадур станала олицетворение на
представата за метреса на френския крал.
Фиг. 21. Мадам дьо Помпадур
Образцовата метреса
Уви, след седем-осем години сияйната красота на мадам дьо Помпадур започнала да
помръква и след два спонтанни аборта тя проявявала все по-малък интерес към секса. Все
повече се обезсърчавала, че не може да дари Луи с детето, за което копнеела, и това довело
до пълното изчезване на либидото й.
Мадам дьо Помпадур отчаяно искала да запази положението си и се страхувала от
появата на по-страстна и по-благородна любовница. Грижела се за всички други нужди на
краля, непрекъснато го забавлявала и за да задоволи плътските му щения, организирала
дискретен бордей в покрайнините на Версай. Еленовият парк бил посветен изцяло на краля
— там били настанени две хубави момичета, подбрани от улиците на Париж, които не
представлявали заплаха за мадам дьо Помпадур нито с интелекта си, нито с културата си.
Експериментът се оказал успешен. Само едно от момичетата, носещо съмнителното име
Луиз О'Мърфи, се опитало да раздели краля и официалната му метреса. Луи бил ужасен и
мадам дьо Помпадур се погрижила малката Луиз да бъде набързо омъжена с голяма зестра
малко след като тя родила дете на краля.
Мадам дьо Помпадур научила уроците от предишните кралски метреси и с право стояла
нащрек за съперници. Постарала се да бъде идеалната спътница на Луи — разговаряла с него
за бизнес и дипломация. съпровождала го по време на лов. Винаги била болнава и правела
всичко възможно да крие всяко свое неразположение от краля, който изпитвал ужас от
болестите.
За разлика от другите метреси и в рязък контраст с приемницата си мадам дьо Бари,
мадам дьо Помпадур предпочитала именията пред бижутата. Дори на два пъти дарила
бижутата си на хазната, за да помогне във време на война. Имала общо седемнайсет имения,
както и други къщи, които купила като инвестиции. Била известна с добрия си вкус; през
годините похарчила цяло състояние в подобряване и украсяване на имотите си за по-голямо
удоволствие и удобство на краля. Проявила се и като проницателна бизнес дама, управлявала
и продавала имотите си с печалба. Станала популярна като щедър благодетел на болници и
благотворителни дружества.
Луи XIV никога не допускал метресите му да имат политическа власт (с изключение на
мадам дьо Ментенон в самия край на управлението си), докато в Англия Чарлз II се влияел
по-лесно от жените в живота си, особено през по-късните години, когато с радост оставял
държавните дела в способните ръце на Луиз дьо Керуал, за да лудува с Нел Гуин. Мадам дьо
Помпадур обаче несъмнено била най-влиятелната кралска метреса в Европа. Тя знаела, че ще
й трябват важни приятели на добри места, ако иска да оцелее в двора, и от самото начало
използвала положението си да се разправи с враговете си. Не след дълго контролирала
всички титли, почести и позиции в двора и макар че сексуалните й отношения с Луи XV вече
били минало, двамата станали още по-близки. Кралят я преместил в апартаменти директно
над неговите собствени и непрекъснато се виждал с нея.
През 1753 г. маркиз дАрженсон нарича мадам дьо Помпадур „негласен първи министър
на Франция” и наистина инстинктите й обикновено се оказвали верни — макар че
подбудила Луи да се обърне срещу традиционния френски съюзник Прусия в
Седемгодишната война в края на 50-те и началото на 60-те години на 18 век. Конфликтът
завършил доста катастрофално за Франция, която трябвало да отстъпи американските си
колонии на Англия и се оказала на ръба на банкрута. Мадам дьо Помпадур утешила Луи с
превърналата се вече в безсмъртна фраза Apres nous, le deluge („След нас и потоп“).
Мадам дьо Помпадур останала официална метреса на Луи до смъртта си през 1764 г.,
когато на четиресет и две е починала от туберкулоза.
Императрица Екатерина Велика
Не можем да разглеждаме кралските лудории и да пропуснем Екатерина Велика, за която
се носят слухове, че била най-разюзданата от всички владетели. В сравнение с много от
колегите си мъже, Екатерина навъртяла скромните двайсет любовници за четиресет години.
По време на управлението й, особено след убийството на съпруга й Петър III, тя
разчитала на знатните си фаворити и най-вече на княз Григорий Орлов и княз Григорий
Потьомкин. И двамата били нейни любовници, но истинската любов на живота й като че ли
бил Потьомкин, който станал неин пръв министър и съветник.
Екатерина и Потьомкин си разменяли очарователни открити писма. Например, през 1774
г. тя му писала: „Мило мое гълъбче, много те обичам — ти си красив, интелигентен, забавен.
Когато съм с теб, забравям за целия свят“.
Връзката им приключила през 1776 г., но двамата останали близки и през по-късните
години, когато Потьомкин представял на императрицата красиви млади мъже. Тя особено си
падала по мъжествени кавалерийски офицери от Имперската конна гвардия и в това
отношение може би заслужава репутацията си. Разработила система, при която някоя от
доверениците й — княгиня Брус или мадмоазел Протасова, изпробвали сексуалните умения
на избрания офицер и докладвали на императрицата. Ако кандидатите минавали теста,
Екатерина ги приемала в леглото си и ги обсипвала с пари, имоти и слуги в продължение на
краткото време, за което оставали нейни фаворити. Последният й любовник, княз Платон
Зубов, бил на двайсет и една, а Екатерина била прехвърлила шейсетте. Вероятно сексуалната
й независимост е причина за много от шантавите истории за нея.
А как стои въпросът за секса с жребец, който я премазал до смърт – история, която като
че ли всеки знае? Истината е далеч по-прозаична. Екатерина умряла през 1796 г. от удар,
докато отивала към тоалетната.
Фиг. 22. Eкатерина Велика през 1762 г.
Върховният аксесоар
Както френският е бил езикът на двора в много европейски страни, така и френските
вкусове в областта на модата, стила и архитектурата са доминирали от Средните векове
нататък. Щом официалната кралска любовница е била задължителна в Париж, то тя ставала
задължителна и за всеки друг сериозен монарх.
Това се превърнало в норма за целия континент, макар че за някои германски принцове
представлявало повече въпрос на форма, отколкото на практика. В началото на 18 век
курфюрстът на Бранденбург Фридрих III имал съвсем подходяща красива и аристократична
метреса, която била обсипвана с подаръци и бижута. Фридрих обаче се ужасявал от идеята да
споделя леглото й, тъй като обичал твърде много съпругата си, за да й изневерява.
Когато през 1714 г. курфюрстът на Хановер станал крал на Великобритания под името
Джордж I, той довел със себе си две кралски метреси. Те обаче не впечатлили никого и
станали обект на големи подигравки, тъй като едната била ниска и дебела, а другата —
висока и кльощава; и двете били смятани за грозни.
Фетиш към крака
С германския принц Лудвиг I Баварски от първата половина на 19 век е свързана една от
най-смахнатите истории за кралски особи. Докато съпругата му често се появявала в едни и
същи стари рокли, той обсипвал с бижута любовницата си, ирландската танцьорка Лола
Монтес. Освен това изпитвал нездраво влечение по краката й.
Запазени са няколко писма между двамата, в които фетишът на Лудвиг е описан
подробно. В едно от тях той пише: „Искам да поема краката ти в устата си веднага, без да
имаш време да ги измиеш след като се върнеш от пътуването“. Има недвусмислени намеци,
че Лудвиг е мастурбирал, докато е смучел пръстите на краката й и това явно се е случвало
по-често, отколкото нормалните сношения.
Лудвиг обичал също Лола да носи парче плат по тялото си — без да се уточнява къде
точно. После тя му го давала и той питал коя точно страна е била опряна до кожата й, за да го
сложи върху своето тяло. По-късно, след като в началото на революцията от 1848 г. тя
избягала, Лудвиг я молел да му праща парчетата плат.
Испанският начин
Глухи за френската мода и всичко онова, което се случвало в другите европейски дворове,
кралските метреси в Испания не били добре награждавани за подвизите си в кралските
покои. Може би от загриженост за душите им, те били надлежно пращани в манастир след
като времето им на фаворитки изтече.
В началото на 18 век кралят на съседна Португалия Жоао V решил да не използва
посредници и избирал любовниците си сред монахините на един лисабонски манастир. Там
удобно му осигурявали и приют за извънбрачните му деца, като синът му от игуменката по-
късно станал архиепископ.
Прини
Джордж IV, получил прякора Прини заради дългото си управление като принц регент по
време на пристъпите на лудост на баща си, имал много любовници, като дори се оженил за
една от тях — мисис Фицхърбърт, макар че бракът им бил обявен за невалиден по силата на
закона. Накрая, потънал в дългове и под натиска на баща си и Парламента, Джордж бил
принуден да се ожени за братовчедка си — богатата принцеса Керълайн Брунсуик (Каролина
фон Брауншвайг).
Макар да си падал по добрата храна и да натрупал доста килограми, Джордж бил човек с
вкус, свързан завинаги с т.нар. регентски стил, с изтънчените вкусове и с модното общество.
Керълайн пък била добродушно момиче, падала си по коне и животни, но без никаква идея
за лична хигиена и изискан външен вид, пълна противоположност на наконтения принц. На
двамата не им било писано да се погаждат.
Когато видял за първи път бъдещата си невяста, Джордж поискал да му дадат нещо силно
за пиене и прошепнал, че не се чувства добре. Керълайн също останала разочарована. Тя
очаквала енергичния млад мъж от портрета, който виждала, а не тлъстото конте, пред което
се озовала.
Въпреки това Джордж изпълнил дълга си и прекарал първите две нощи след брака им в
леглото на съпругата си. След това той писал: „Видях… такива следи от мръсотия отпред и
отзад… че стомахът ми се преобърна и тогава се заклех никога повече да не я докосна“.
Спазил думата си и наистина никога не я докоснал отново. Керълайн вече била бременна
и девет месеца по-късно, през 1796 г., се родила принцеса Шарлот. Джордж и Керълайн
обаче никога повече не се събрали; той дори не позволил да присъства на коронацията му и
се опитал да се разведе с нея поради изневяра. Принцеса Керълайн обаче се ползвала с
подкрепата на обществото, докато Джордж ставал все по-непопулярен заради своята
екстравагантност и разгулния си начин на живот.
Джордж останал близък с Мария Фицхърбърт през целия си живот, макар да имал връзки
с няколко други жени и станал баща на доста извънбрачни деца. Обичал да смърка енфие от
щедрия бюст на любовницата си лейди Конингъм, докато съпругът й седял хрисимо до тях,
несъмнено увлечен в мисли за щедрите възнаграждения, които го очаквали.
Ревниви монарси
Повечето монарси изглеждали забележително великодушни към забежките на метресите
си. Може би гледали на тях като на цената, която трябвало да плати похотливият любовник,
или може би са били просто реалисти, предвид собствената си липса на вярност.
Петър Велики обаче не бил така великодушен. Макар самият той да участвал
ентусиазирано в пиянски оргии, когато през 1703 г. открил, че Ана Монс, която му била
любовница тринайсет години, има връзка с шведския посланик, той я хвърлил в затвора
заедно с трийсет нейни приятелки.
Ревниви съпруги
Катерина Браганса била принудена, макар и с неохота, да приема любовниците на
съпруга си Чарлз II и през повечето време полагала усилия да се погажда с тях. Явно обаче е
изпитала тайно задоволство, когато принудила Барбара Вилерс да язди в кралска процесия
само два дни след като родила поредното извънбрачно дете на Чарлз.
Императрица Йожени, съпругата на Наполеон III, направо кипнала, когато
седемнайсетгодишната метреса на императора се появила на един бал боса, облечена в
ефирна прозрачна рокля без нищо под нея. Всички присъстващи мъже били като омагъосани,
за разлика от съпругите им и другите жени. Императрицата заповядала на Вирджиния ди
Кастильоне да напусне и да не се връща, освен ако не е облечена прилично.
Вирджиния се задържала като метреса само една година. Самовлюбена и не особено
умна, тя може и да е била красавица, но бързо станала скучна на императора.
Едуард VII — принцът плейбой
С появата в двора на сина на кралица Виктория – бъдещия Едуард VII, Британската
монархия намерила достоен наследник на Чарлз .. Но докато за Чарлз било напълно
приемливо да бъде открит в любовните си похождения по време на разгулните ексцесии от
втората половина на 17 век, ограниченията на Викторианската епоха и свободата на печата
означавали, че Едуард трябвало да действа дискретно. В това отношение той се справил
изненадващо добре, като се имат предвид многобройните му връзки, и повечето хора
смятали, че жените, които често му правели компания, били „просто добри приятелки“. И
колко приятелски настроен само бил принцът…
Репутацията на Едуард като плейбой тръгва от един случай в армията, по време на учения
в Ирландия през 1861 г. Офицерите вкарали в палатката на младия Уелски принц желаещата
да стане актриса Нели Клифтьн и тя отворила очите му за цял нов свят на удоволствията. За
жалост, родителите на принца научили и били ужасени. Болният вече принц Алберт заминал
да види сина си в Кеймбридж и да му изчете сурова лекция за морала и благоприличието.
Уви, конското нямало особен ефект върху Едуард, но пък за сметка на това състоянието на
Алберт се влошило рязко и малко след това той се споминал. Виктория изпаднала в дълбока
депресия и се отдала на продължителен траур, като обвинявала сина си за смъртта на
съпруга си.
На 10 март 1863 г двайсет и една годишният Едуард се оженил за осемнайсетгодишната
принцеса Александра Датска в параклиса „Сейнт Джордж“ в Унидзор. Двамата били добра
двойка, бракът им се оказал щастлив и имали шест деца, но жребият вече бил хвърлен и
Едуард нямало да остане моногамен.
Първата му официална любовница била огнекосата актриса Лили Лангтри; последвали я
Дейзи Гревил, графиня Уоруик, актрисата Сара Бернар, лейди Рандолф Чърчил (майката на
Уинстън Чърчил) и Алис Кепел, прабабата на Камила, херцогиня Корнуол. Носят се слухове,
че имал най-малко петдесет и пет връзки с различна продължителност и сила. Макар
повечето хора да оставали в неведение, аферите му били тема на светските клюки и
вестникарски спекулации.
Конституционна криза
Едуард VII бил първият монарх, който трябвало да се изправи пред факта, че времената са
се променили. За разлика от предшествениците му, той вече не можел да парадира с
любовниците си в двора и да очаква поданиците му и журналистите да не реагират — все по-
самоуверената преса винаги била готова да разкрие на жадната за сензации публика всяка
недискретна постъпка на кралските особи.
Когато през 1936 г. на трона се възкачил внукът му Едуард VII, от любовните скандали
вече нямало измъкване. Когато кралят решил, че иска да се ожени за любимата си —
американката Уолис Симпсън, която имала зад гърба си два развода, Парламентът му
поставил прост ултиматум — да се откаже или от нея, или от трона.
Кралят послушал сърцето си и абдикирал в полза на брат си Джордж VI, чиято съпруга и
бъдеща кралица майка не останала особено впечатлена и наричала мисис Симпсън само
„онази жена“. В прощалното си обръщение към империята през декември 1936 г.
абдикиращият монарх говори честно и открито за любимата си Уолис:
Всички знаете причините, които ме подбудиха да се откажа от трона… Но
трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че за мен би било невъзможно да понеса
тежкото бреме на отговорността и да изпълнявам задълженията си на крал без
помощта и подкрепата на жената, която обичам.
Едуард и Уолис, вече херцог и херцогиня Уиндзор, се преместили във Франция и останали
там до смъртта на Едуард през 1972 г. Уолис умира през 1986 г.
Перверзни удоволствия
Съвсем човешко е. Всички крием джунгли в себе си.
(Даян Фролов и Андрю Шнайдерв „Северно изложение”)
Наред с правилата и предписанията за морално и неморално или може би именно поради
тях винаги е имало хора, които са обичали да избутват границите, да отиват малко по-
нататък, за да изживеят нещо по-вълнуващо. В много случаи това е безобидно, просто някоя
тайна пикантна татуировка или тръпката от забранена еротична литература. Понякога обаче
предпочитанията преминават в по-опасния свят на перверзиите.
Когато актьорът и сценарист Дейвид Гарик попитал мислителя Самюел Джонсън кои
според него са двете най-важни неща в живота, великият мъж не се поколебал нито за миг.
„Пиенето и чукането“ – отвърнал той, но добавил: „Онзи, който е престанал да бъде
добродетелен, не може да стане велик“. Джонсън винаги се стараел да контролира земните
си инстинкти и смятал, че следването на морален кодекс в поведението е абсолютно
задължително.
Маркиз дьо Сад
Явно необременен от идеи за самоконтрол, маркиз дьо Сад е неразривно свързан с
представата за жестокост и сексуални мъчения. Дори думата садизъм произлиза от името му.
Славата му се дължи на няколко причини – бичуването и затварянето на Роз Келер,
отравянето с испанска муха, отвличането на девици и оплакванията за сексуална жестокост
и перверзни от различни проститутки и прислужници. А също и на романите, които написал
в затвора. Невъобразимите истории за сексуални извращения бетонирали репутацията му.
Скандалът с Роз Келер се случил на Великден 1763 г. Спори се дали тя е била
проститутка или не, но дьо Сад успял да я убеди да отиде в имението му в Аркьой, недалеч
от Париж. Там той я вързал и бичувал, след това намазал раните й с мехлем и я сложил в
леглото. Роз навързала чаршафи и успяла да избяга през прозореца на втория етаж. Дьо Сад
твърдял, че провеждал важно проучване за откриване на целебен мехлем за рани, но въпреки
това прекарал седем месеца в затвора за престъплението си.
Принуден да се ожени насила през 1763 г. на двайсет и три годишна възраст, дьо Сад бил
влюбен в по-малката сестра на жена си Ан-Проспер и умолявал да му позволят да се ожени
за нея. Баща му и мащехата му обаче били против. По-късно, през 1772 г., Ан-Проспер
заживяла с дьо Сад в имението му в Лакост в Прованс. Именно по това време станало
прословутото „отравяне“ в Марсилия.
На един бал на гостите били поднесени шоколадови бонбони, които били толкова вкусни,
че мнозина прекалили с тях. Гостите обаче не знаели, че дьо Сад добавил към бонбоните
щедри количества стрита на прах испанска муха, която е известен афродизиак. Твърди се, че
последвала бурна оргия. За съжаление, във високи дози испанската муха е отровна и на
мнозина им прилошало, макар да нямало нито един смъртен случай.
Дьо Сад бил обвинен в отровителство и в содомия с прислужника си Латур и двамата
били осъдени задочно на смърт. Те избягали в Италия с Ан-Проспер, която няколко месеца
по-късно се разболяла и умряла. След смъртта й дьо Сад се върнал при жена си Рене-Пелажи
и се укривал в Лакост. С помощта на добър адвокат успял да избегне затвора. През
следващите няколко години в имението били наемани на работа доста млади момичета;
повечето напускали бързо, като се оплаквали от жестоко отношение, но на тяхно място
постъпвали нови.
През 1777 г. маркиз дьо Сад бил убеден да се върне в Париж, където бил затворен в Шато
Венсан, до голяма степен благодарение на усилията на тъща си мадам дьо Монтрьой. Там
щял да прекара по-голямата част от следващите трийсет и седем години и да напише
порнографските си романи, сред които „Жюстин, или неволите на добродетелта“ и
„Жюлиет, или радостта от порока“. В тях се разказват историите на две сестри —
добродетелната Жюстин, която била подложена на всевъзможни извращения и мъчения, и
Жюлиет, която се отдавала на пороците, но пък живеела щастлив, безгрижен и богат живот.
Фиг. 23. Портрет на маркиз дьо Сад (1886 г.)
По време на престоя му във Венсан дьо Сад бил обвинен в отвличането и убийството на
много момичета. Той винаги отричал обвиненията и посочвал местонахождението на
момичетата. През 1781 г. писал в своя защита на жена си: „Да, признавам, че съм развратник;
измислих всичко, което може да се измисли в това направление, но не съм практикувал
всичко и никога не съм възнамерявал да го правя. Може и да съм развратник, но не съм нито
престъпник, нито убиец…“. Подписал писмото си с кръв.
Обжалвал смъртната си присъда и тя била отменена, но останал в затвора и бил
преместен в Бастилията след затварянето на Венсан. По-късно бил настанен в лудницата
Шаренте, след като крещял на минувачите за сексуалните навици на началника на затвора.
Перверзии в Новия свят
Когато търсим престъпления и провинения, в това число сексуални, съдебните архиви
винаги се оказват полезни източници — те описват подробно всеки случай, независимо дали
става въпрос за прегрешение спрямо порядките на времето, или за истинско престъпление.
Когато през декември 1620 г. пилигримите от „Мейфлауър” пристигнали в залива на Плимут,
Уилям Брадфорд водел подробен дневник за живота на новото селище. Като губернатор на
Плимут от 1621 г., той знаел точно какво се случва.
„За Плимутската плантация“ представлява подробна двутомна история на колонията.
Малобройното население, гладът, суровите условия и болестите тормозели хората и
губернаторът трябвало да се занимава с какви ли не морални и брачни въпроси. В
зависимост от престъплението, често се издавали най-тежките наказания. Един от най-
скръбните случаи бил от 1642 г.
Шестнайсетгодишният Томас Грейнджър бил хванат in flagrante ( На
местопрестъплението) с кобила. Брадфорд пише. „Тази година беше хванат за содомия и
осъден за същото с кобила, крава, две кози, пет овце, две телета и пуйка. Ужасно е да се
споменава, но истинността на историята го изисква“.
След разпит горкият Грейнджър се признал за виновен за няколко прегрешения с
кобилата и останалите животни, като потвърдил показанията си пред съда и съдебните
заседатели. Той посочил всяко конкретно животно, като срещнал известна трудност
единствено при овцете, които трудно успял да различи. Всичко това би изглеждало
комедийно, ако младежът не бил екзекутиран за прегрешението си заедно с животните.
„Добитъкът беше хвърлен в нарочно изкопана за целта яма, без да се използват никакви
части от телата.“
Записите на Брадфорд показват, че подобни случаи не са били толкова необичайни,
колкото можем да предположим. Губернаторът на колония Ню Хейвън Теофилиъс Итън
описва подобен случай, при който човек на име Томас Хог бил обвинен, че е станал баща на
прасенце от свиня. Колкото и да изглежда невъзможно, забележителната прилика на
прасенцето с мъжа била взета като сигурно доказателство – и двамата имали мързеливо
дясно око. В крайна сметка Хог се отървал леко — с бичуване и тежък труд в затвора, за да се
излекува от похотта си. Историята не разкрива съдбата на прасенцето.
Клуб „Хелфайър“
По времето, когато се роели клубовете за джентълмени, оригиналният клуб „Хелфайър“ (
Адски огън) бил основан от Филип, херцог Уортън, през 1729 г. като сатира. Намерението му
било да се осмива религията и морала и да се шокира обществеността, но замислено по-
скоро като шега, отколкото като сериозна атака. Президентът бил наричан Дяволът, а
членовете дяволи, откъдето и името, но няма никакви данни, че става въпрос за сатанизъм.
Самият Уортън бил, от една страна, виден, добре образован политик, а от друга — пияница,
развратник и женкар.
Клубът се събирал в неделя, най-често в „Грейхаунд Таверн“, но тъй като в него се
допускали и жени, което било необичайно за другите клубове от онова време, срещите се
провеждали и по домовете, тъй като жените не можели да посещават заведения. Клубът бил
затворен през 1721 г., когато Джордж I под влиянието на Робърт Уолпол издал „Указ против
безнравствеността“, насочен специално към клуб ..Хелфайър“. По-късно Уортън станал
масон и велик майстор на Англия.
През 30-те години на 18 век Франсис Дашууд и граф Сандвич били членове на някакъв
клуб „Хелфайър“, който се събирал в таверната „Джордж и Лешоядът“ в Корнхил в Лондон.
През 1746 г. Дашууд основал Ордена на рицарите на св. Франциск. Събиранията били
толкова популярни, че таверната се оказала твърде малка и участниците се преместили в
провинциалното имение на Дашууд в Уест Уайкомби; първото събиране там било на 1 май
1752 г., във Валпургиевата нощ. Изборът на датата и празника отразяват страстта на Дашууд
към езичеството.
След това Дашууд наел Медменхам Аби — имение от епохата на Тюдорите на брега на
Темза край Марлоу в Бъкингамшър, което първоначално било цистерциански манастир. Под
него имало пещера, която според Дашууд била старо езическо светилище; той разкопал още
няколко други пещери, в които членовете на клуба изпълнявали ритуалите си. Сред
членовете вече били Джон Монтагу, четвърти граф Сандвич, Робърт Ванситарт, който по-
късно щял да стане губернатор на Бенгал, Томас Потър, парламентарист и син на
архиепископа на Кентърбъри, Джон Уилкс, радикален член на парламента и журналист,
както и Бенджамин Франклин, по-късно един от отците основатели на Америка.
Художникът Уилям Хогарт също бил свързан с клуба и нарисувал портрет на Дашууд като св.
Франциск.
Събиранията били тема на много спекулации и се носели какви ли не слухове за разврат,
езически оргии, жертвоприношения и черни литургии. Трудно е да разделим истината от
измислицата, но се говори, че членовете на клуба носели ритуално бяло облекло, докато
Дашууд като „абат“ се обличал в червено. Пещерите били украсявани с митологични
изображения на Венера, Бакхус и Приап, а също с фалоси и други сексуални символи, макар
че няма запазени сигурни доказателства. Любовницата на Дашууд, добре известна лондонска
мадам, наричана Хелфайър Стенъп, също участвала в ритуалите заедно с няколко свои
момичета. Гостенките били наричани евфемистично „сестри“ и срещите най-вероятно били
просто повод за уикенд, посветен на пируване и секс.
През 1762 г. Франсис Дашууд бил назначен за канцлер на хазната, но на следващата
година бил принуден да подаде оставка, когато наложеният от него данък върху сайдера едва
не довел до бунтове. След това той станал член на Камарата на лордовете като петнайсети
барон Диспенсър. Събиранията ставали все по-редки и към 1766 г. клуб „Хелфайър“ вече не
съществувал.
Смърт при злополука
Като предшественик на ексцесиите на някои музиканти от втората половина на 20 век,
Франц Коцвара бил известен чешки контрабасист с вкус към луксозния живот, жените и
пиянския извратен секс. Той водел номадски живот, пътувал из цяла Европа и изнасял
концерти с различни оркестри. В края на лятото на 1791 г. бил в Лондон. Вечерта на 2
септември той посетил проститутката Сузана Хил на „Вайн Стрийт“, Пикадили. След като
вечеряли, той й предложил два шилинга и поискал от нея да отреже тестисите му. Тя
отказала, а Коцвара си сложил примка, която вързал на дръжката на вратата, и се удушил,
докато правел секс със Сузана.
Последвал сензационен процес в Олд Бейли, на който Сузана Хил била обвинена в
убийство. За нейно щастие имало достатъчно свидетели и доказателства за особените
сексуални наклонности на Коцвара и проститутката била оправдана.
Съдебните записи били унищожени с цел избягване на скандал, макар че вероятно копие
от тях е оцеляло и въз основа на него се появил памфлет, описващ най-подробно случая. Това
е може би първата документирана смърт вследствие на автоеротична асфиксия.
Луд, лош и опасен да го познаваш
Роден през 1788 г., Джордж Гордън Байрон е прочут поет и водеща фигура на романтизма.
Той се превърнал в олицетворение на аристократичните ексцесии и потънал в огромни
дългове, но станал прочут с пламенните си любовни афери и скандални слухове за
кръвосмешение.
Получил образованието си в Хароу и Тринити Колидж в Кеймбридж, Байрон бил силно
разглезен от майка си. Открай време бил недисциплиниран и страстен по природа. Както
пише самият той, „Училищните ми приятелства бяха страстни (защото винаги бях буен)“.
Голямото му пътешествие след завършването било из Средиземноморието и Леванта, тъй
като по-голямата част от Европа била недостъпна поради кампаниите на Наполеон. След
завръщането си Байрон започнал първата от множеството си афери. Бил зашеметяващ,
блестящ, тъмнокос и мрачен и нищо чудно, че лейди Керълайн Ламб го описва като „луд, лош
и опасен да го познаваш“. Отначало тя го отхвърлила, но скоро двамата станали любовници и
предизвикали обществен скандал. Керълайн Ламб била омъжена за лорд Мелбърн, който по-
късно станал премиер, и луда по Байрон; известни са историите как се обличала като паж и
тичала покрай файтона на поета.
Връзката им бързо омръзнала на Байрон и той продължил нататък, макар че Керълайн
така и не се възстановила напълно, особено като се има предвид, че Байрон се оженил за
братовчедка й Ан Изабела Милбанк. Байрон и Ан имали дъщеря Аугъста Ада, но бракът им
не бил щастлив. Байрон се отнасял лошо със съпругата си и се носели слухове, че имал
връзка с полусестра си Аугъста Лий. Двамата почти не са се виждали като деца, но станали
много близки като възрастни. Имало и други съсипващи репутацията му приказки за насилие
и содомия. Неспособен да избегне назряващия скандал, през 1816 г. Байрон напуснал Англия
и никога повече не се върнал.
Прекарал лятото на същата година в Италия, във Вила Диодати в компанията на Пърси
Биш Шели, бъдещата съпруга на Шели — Мери Годуин, и братовчедка й Клеър Клеърмонт.
Затворена във вилата в продължение на седмици поради проливните дъждове и вдъхновена
от интензивната атмосфера, Мери Шели създала историята, която по-късно щяла да се
превърне във „Франкенщайн“.
Байрон умрял от треска в Мисолонги през 1824 г. Трийсет и шест годишен, той заминал в
Гърция да се бие за освобождаването й от потисническата Османска империя.
Виктория и Албърт
Кралица Виктория и нейният консорт принц Албърт Сакс-Кобург-Гота — тези
блюстители на морала, наложили стандарт за викторианските ценности, очевидно са имали
активен сексуален живот. Една двойка едва ли би създала девет деца без здравословна доза
страст, смесена с любов и привързаност и това се отнася дори за кралска двойка от 19 век.
Виктория и Албърт обаче били изненадваща двойка.
Упорито се носели слухове, че Виктория имала малка татуировка на „интимно“ място,
което публиката не можела да види. Говорело се, че тя изобразява битка между бенгалски
тигър и питон – доста дръзка и силна сцена, която ни кара да се замислим колко ли малка и
дискретна е била всъщност.
Принц Албърт имал необичаен постоянен пиърсинг, кръстен на негово име. През 19 век
било модно мъжете да носят много тесни бричове. За да се избегне неприличното издуване,
пенисът се пробивал през уретрата и се слагала халка. През нея се прокарвала лента, която
държала члена захванат за шева на бричовете. Твърдяло се, че халката на принц Албърт
държала необрязаната кожа дръпната назад, за да поддържа по-добра лична хигиена.
Татуировки
Джордж Буршот — „Професора", „Кралят на татуировките". бил изгонен от училище през
1884 г. но дванайсетгодишна възраст, задето татуирал съучениците си. Той никога не е
твърдял, че кралица Виктория е била сред височайшите му клиенти. Сред тях обаче били
внукът й Джордж V, наред с датския крал Фредерик IX и Алфонсо XIII Испански. В
мемоарите си той споменава, че след смъртта на кралицата на 22 януари 1901 г. трябвало да
роботи денонощно седмици наред, за да поеме поръчките за възпоменателни татуировки с
надпис „В памет на нашата кралица“.
Историята на татуировките е стара колкото самото човечество. Двете най-стари цветни
татуировки са открити по тялото на мъж от Каменната ера, умрял преди повече от 5000
години, и на древноегипетска жрица на богинята Хатор отпреди повече от 4000 години.
Татуировките били добре познати в Древна Гърция, макар че обикновено били свързвани с
робите, твърди се, че англосаксонските крале също се татуирали.
Татуировките понякога имали сексуален смисъл, особено сред племенните групи, които
ги използвали, за да подсилят плодовитостта си и като магия за предпазване от безплодие.
Психологът и бихейвиорист Хейвлок Елис, автор на „Изследвания върху психологията на
секса”, в началото на миналия век описва татуировки фетиши. Един мъж, след като си
татуирал пеперуда на пениса, споделил: “Няколко минути след като излязох от ателието
получих феноменална ерекция и еякулация, съпроводени с такъв физически екстаз, че след
това едва не се проснах на земята от изтощение“.
Фиг 24. Пикти, покрити с боди арт (ок. 300 г. пр.н.е. )
Като главни виновници за възраждането но татуировките в Европа се сочат
пътешествениците откриватели. Сър Мартин Форбишър се върнал от експедиция, търсеща
северозападен път до Индия, с трима инуити — мъж, жена и дете, които се превърнали в
голяма атракция в двора на Елизабет I, особено с татуировките на жената по брадичката и
челото й.
Думата „тату” идва от таитянската „татау” и едва след като ботаникът на Кук сър Джоузеф
Банкс и неколцина моряци се върнали от плаванията с татуировки, идеята намерила почва и
татуистите се захванали за работа, особено по пристанищата. През 19 век татуировките
станали популярни сред висшата класа в цяла Европа, в това число сред монарсите и
държавните глави. Майката на Уинстън Чърчил – Джени, лейди Рандолф Чърчил, имала
татуирана змия на китката, която покривала със специално изработена диамантена гривна,
когото се налагало. Самият Чърчил пък имал татуирана котва на предмишницата.
Викторианска порнография
Според Оксфордския речник на английския език думата „порнография“ била използвана
за първи път около 1850 г. и буквално означава „писания за (от) проститутки“ или pornoi.
Подобни писания определено са съществували много преди това — достатъчно е само да си
спомним произведенията на Аретино от ренесансова Италия. Законът за неприличните
публикации от 1857 г. затегнал правилата и литературната цензура в Британия, позволявайки
на служителите на реда да унищожават всичко, което смятали за безнравствено — „всякакви
неприлични публикации, предлагани за продан или разпространение“. Това определение
включвало книги, гравюри и брошури. В резултат законът само спомогнал за засилване на
контрабандната порнография от Франция, тъй като търсенето й било огромно и незатихващо.
Един англичанин в Париж
След напускането на армията капитан Фредерик Хакни, който имал особен вкус към
декадентството, се преместил в Париж в търсене на удоволствия. Бил готов да осигурява
възбуждащи брошури и галска еротика на загарялата британска клиентела.
Според всички свидетелства Хакни бил доста неприятен тип. Дори приятелят му,
викторианският колекционер на порнография Хенри Спенсър Ашби отбелязва, че той бил
„втори дьо Сад, но без интелекта“.
Писателите и критици Едмон и Жул дьо Гонкур, които го срещнали в Париж през 1862 г.,
го описват по начин, който едва ли може да се нарече ласкателен: „Млад мъж на около
трийсет, с издути като портокали слепоочия, с ясни, пронизващо сини очи и толкова тънка
кожа, че през нея прозират вените…“. След това разказват за перверзните му вкусове и го
наричат „умопобъркан, чудовище, един от онези, които си остават в бездната… човек, за
когото насладата от разврата е единствено в страданието на жените“.
Братята споменават също и едно гротескно искане на Хакни към сър Ричард Бъртън —
той поръчал на пътешественика да му достави кожа на жена от Африка. Искал да я използва
за завивка и подвързване на някакви книги. Бъртън, разбира се, не изпълнил искането му.
Освен че публикувал порнография, която изпращал контрабандно в Англия, Хакни имал
собствена обемиста колекция от садомазохистични материали, които оставил на Хенри
Спенсър Ашби след смъртта си през 1882 г.
Хенри Спенсър Ашби
Ашби бил любител на книгите, писател и пътешественик и един от големите
викториански колекционери на порнография. Събрал хиляди порнографски томове на най-
различни езици. Освен това под псевдонима Пизанус Фракси написал обширно тритомно
изследване върху темата.
Преди смъртта си през 1900 г. той завещал цялата си колекция от 15299 порнографски
издания на Британския музей. Музейната управа ги приела с огромна неохота, но наред с
еротиката щели да получат и уникалната му колекция на изданията и преводите на „Дон
Кихот“ на Сервантес. Ашби на практика изнудил Британския музей да приеме еротичната му
литература, като по този начин се погрижил колекцията му, която била делото на живота му,
да остане цяла и непокътната.
Английският порок
През 1639 г. немският лекар Йохан Хайнрих Майбом пише „Трактат за използването на
бичуването” От 18 век интересуващите се от еротичното бичуване можели да прочетат
превода на книгата от латински на Едмънд Кърл.
Работата била невероятно влиятелна за времето си и давала подробно физиологично
обяснение на ефектите от побоя и бичуването, с препратки към класически произведения в
подкрепа на изказаните теории. Майбом обяснява: „Има персони, които се стимулират
любовно от удари с пръчки, такива, у които огънят на похотта се възпламенява от удари, а
трета част, която ни отличава като мъже, се възбужда от магията на съживителното
бичуване“.
Идеята за бичуване, водещо до сексуално задоволство, получила прякора „английски
порок“. Подхранвано от често бруталните телесни наказания в обществените училища, то
било особено популярно сред мъжете от висшата класа, заемащи високи постове.
Подробностите могат да варират, но основният сценарий е, че мъжът (или в редки случаи
жената) се наказва с бичуване или пляскане заради нарушаване на правилата.
Черният пазар на такава специализирана порнография процъфтявал през викторианската
епоха, произвеждали се хиляди книги и брошури по темата, които били внасяни
контрабандно в страната. Наред с литературата имало публични домове, които се грижели
основно за клиенти с предпочитания към болката. Едно от най-популярните заведения било
това на мисис Тереза Бъркли на „Шарлот Стрийт” № 28 в сърцето на Фицровия в Лондон.
Там тя не само изпълнявала наказанията, но имала и момичета, които били готови да се
подложат на бичуване, за да задоволят джентълмените; през 1877 г. Мери Уилсън в
„Училищната директорка Венера” изброява сред тях: „Мис Ринг, Хана Джоунс, Сади Тейлър,
Еднооката Пег, Пол Плешивата путка и едно чернокожо момиче на име Абаносовата Бат“.
Така нареченият „кон на Бъркли“, приличащ на две стълби, образуващи обърнато V, бил
измислен специално за бичуване.
Мисис Бъркли била толкова успешна като строга господарка, че след смъртта й брат й
наследил 10000 паунда, истинско състояние, възлизащо днес на почти един милион. Като
всеотдаен мисионер той сметнал за свой дълг да откаже наследството.
Либералният викторианец
Хенри Хейвлок Елис бил британски доктор, писател, обществен реформатор и пионер в
изследването на сексуалното поведение. Либерал идеалист, той бил един от първите,
подкрепящи открито правата на хомосексуалните, както и правото на жените да решават
дали да забременяват или не.
Елис също имал особено пристрастие. Като малък посетил лондонския зоопарк с майка
си и случайно я видял как уринира на земята. Като възрастен започнал да асоциира
уринирането с чувство за привързаност и топлота към жените. Обичал да гледа „златните
дъждове“ на любовниците си, в които виждал вдъхновение за фонтаните. Освен това смятал,
че Рембранд е изобразил акта в една картина от 1654 г., но потокът урина по-късно бил
заличен. Той провел няколко изследвания върху струите женска урина, публикувани през
1902 г. в „Американски журнал по дерматология“.
Истината за ухото на Ван Гог
За Ван Гог си спомняме като измъчен гений, отрязал собственото си ухо от любов, докато
се борел с депресията и пристъпите на душевно заболяване. Истината може да се окаже по-
сложна.
Ван Гог бил съсипан от сексуална ревност. Докато живеел в Арл в Южна Франция,
където жените имали репутацията на най-привлекателните в цялата страна, Ван Гог бил
винаги пренебрегван. По-малкият му брат Тео току-що се оженил и приятелят му Пол Гоген
живеел от време на време с него, за да му прави компания. Ван Гог бил луд по Гоген, който
не само бил по-успешен художник по онова време, но и безкрайно по-популярен сред
жените.
Гоген смятал да напусне Жълтата къща след едно скарване, вероятно заради жена, при
което Ван Гог го замерил с чаша. Докато вървели през града, двамата отново се разгорещили
и Гоген, който бил отличен фехтовчик, извадил сабята си и отрязал месестата част на лявото
ухо на Ван Гог, вероятно при самозащита.
Ван Гог увил окървавеното парче в носна кърпа и го занесъл на проститутката Рошел
(която преди го отблъснала), като смахната пародия на любовен дар. Отчуждените приятели
се съгласили да мълчат за случилото се и Ван Гог се прибрал със залитане у дома, където бил
открит на следващия ден.
Пудели и пантери
Беше като пир с пантери — опасността представляваше половината от
тръпката.
(Оскар Уайлд)
От скъпо платени парижки куртизанки, разхождащи наконтените си кученца, до
уличници, проститутки, момчета и травестити — всичко се продавало в града и не се
налагало да се оглеждаш дълго, за да откриеш онова, което търсиш. Опасни връзки, потайни
срещи и не толкова тайни скандали можели да се открият в театри, аркади, паркове, хотели и
зад затворени врати къде ли не. Корупцията и подкупите се ширели, но някои, подобно на
Уайлд, платили висока цена.
През 18 век, въпреки заплахата от наказания, глоби и прочутия Брайдуел, проституцията в
Англия процъфтявала. В европейските градове като Париж тя била доста дискретна.
Елитните куртизанки, издържани от аристократичните си любовници, поддържали
собствени литературни салони и художествени галерии, но обикновените работещи
момичета и уличниците можели да бъдат открити само на закътани места.
В Лондон търговията със секс била много по-разпространена. Бедните момичета
обслужвали клиенти в тесните преки на „Флийт Стрийт“ или ги водели в порутени квартири
на „Друри Лейн“. Адвокатът и писател Джеймс Бозуел бил прочут с похожденията си – на
Уестминстър Бридж, в парка Сейнт Джеймс и на много други места, докато метресите от
средната класа работели в Мерилбоун, а най-богатите се настанявали в именията на
Мейфеър. Градините на удоволствията в другия край на столицата предлагали допълнителни
възможности за всякакъв вид фриволност и поквара. Дори Самюел Пийпс бил шокиран от
непристойното поведение, на което станал свидетел във Воксхол Гардънс. Но центърът на
всичко това, сърцето на проституцията бил Ковънт Гардън.
Ковънт Гардън
Проектиран от Иниго Джоунс за херцог Бедфорд в началото на 17 век, елегантният
площад с неговите къщи в италиански паладийски стил веднага станал популярен. Когато
след Големия пожар тук се преместили пазарите за цветя, плодове и зеленчуци, таверните и
кафенетата не закъснели, а след тях се появили и баните.
Хора от най-различни класи и професии се събирали през повечето вечери в заведения
като таверната „Шекспирс Хед“ („Главата на Шекспир“) или кафенето „Бедфорд Хед“.
Много вероятно било да срещнете тук актьорите Дейвид Гарик и Сара Сидънс, литераторите
Самюел Джонсън, Хенри Филдинг и Томас Смолет, художници като Джошуа Рейнълдс и
Уилям Хогарт. Районът бил място за срещи и обмяна на идеи, клюки и разговори за
политика. Предприемачи и измамници сключвали сделките си и наред с всичко останало
сексът определено присъствал в менюто.
Фиг. 25. Площадът Ковънт Гардън през 17 век
„Списъкът на Харис“
Повечето сводници имали нещо като малка черна книга, справочник кой кой е сред
проститутките и курвите. По същество „Списъкът на Харис“ е също такъв справочник, само
че далеч по-мащабен. Джак Харис бил главен келнер в „Шекспирс Хед“ и самопровъзгласил
се „Главен сводник на цяла Англия“. Бележникът му съдържал имената и адресите на над
четиристотин „жрици на Венера“. Непрекъснато го обновявал и поправял. Много от
момичетата работели само за кратко, продавали се като единствената стока, която
притежавали, когато семействата им се сблъсквали с трудности или техни близки влизали в
затвора за дългове. Появявали се за една година, припечелвали достатъчно да платят
гаранцията и след това изчезвали. По-неясно е как са се интегрирали отново в уважаваното
общество; може би просто се премествали в различна енория.
Харис ги познават всичките. И записвал възрастта им, цената, предлаганите специални
услуги, външност, характер и биографични детайли, както и така важното им здравословно
състояние. Нищо чудно, че с цялата тази информация на разположение Харис имал
репутация на човек, готов да се погрижи за вкуса на всеки клиент.
На Самюел Дерик му хрумнала идеята списъкът да бъде публикуван като книга; той се
натъкнал на него, докато използвал услугите на Харис. Дерик пристигнат от Дъблин в
Лондон през 1751 г., изпълнен с амбиции, но пристрастеността му към виното и жените го
отвела до Ковънт Гардън и късметът не бил на негова страна Шест години по-късно се
озовал в предварителния арест на съдия-изпълнителя Фъргюсън за дългове и единствената
перспектива пред него бил затворът Флийт.
Дерик видял колко пари е натрупал Харис от написания на ръка списък и решил, че може
да се справи по-добре. Явно се е договорил по някакъв начин да използва бележките и името
– вероятно е платил такса за това, тъй като Харис имал репутацията на влиятелен
престъпник.
Годините личен опит с дамите от Ковънт Гардън означавали, че Дерик можел да допълни
бележките на Харис, като освен това добавил духовити истории и шеги, които биха се
харесали на читателите. Дерик открил издателя X. Рейнджър, който му осигурил парите,
необходими за уреждането на дълговете и избягването на затвора. Само в рамките на няколко
месеца през 1757 г. излязло първото издание с цена два шилинга и шест пенса. Отначало се
продавало само в „Шекспирс Хед“ и околните публични домове, но не след дълго
справочникът станал по-достъпен и само за една година от него били продадени 8000
бройки. „Списъкът на Харис“ ос оказал толкова популярен, че се осъвременявал и
преиздавал всяка година в продължение на почти половин век.
Цели дванайсет години Самюел Дерик бил единственият му издател, макар че никой не
научил за самоличността му до неговата смърт през 1769 г., когато оставил подготвеното
най-ново издание на Шарлот Хейес — стара приятелка и куртизанка, която той обичал, но
не можел да си позволи. Други, повечето от които също анонимни, поели издаването на
списъка, но той никога вече не бил така блестящ и духовит, какъвто бил по времето на Дерик.
След като видял успеха на „своя“ списък, Джак Харис се опитал да издаде собствена
версия. Неговият справочник обаче не можел да се сравнява с версията на Дерик и имал само
едно издание.
„Пътят на проститутката“
През 18 век било разпространено мнението, че проститутките най-често са невинни
момичета, прилъгани да пристигнат в големия град, а след това измамени и покварени от
някоя неморална мадам. Макар че обществото като цяло било толерантно към работещите
проститутки, то се отнасяло с вражда към сводниците. Набирането на момичета за публични
домове се възприемало като зло и се смятало, че сводниците използват измами, за да уловят
жертвите си, и дори разчитат на насилие и заплахи, за да ги задържат.
„Пътят на проститутката“ на Хогарт ни разказва точно такава история, в която младата и
наивна Мол Хакабаут пристига от провинцията в „Бел Ин“ в Чийпсайд. С гравюрите си
Хогарт прави сатирично представяне на обществения морал и героите му показват реални
хора. Прототип на главната героиня Мол е Кейт Хакабаут, която работела за мадам Нийдам,
известна сводница с публичен дом в модния Парк Плейс, Сейнт Джеймс. С връзките си с
аристокрацията, със съседи херцози и графове, Елизабет Нийдам се смятала за недосегаема
от закона, но имала репутацията на жесток и суров работодател.
В първата сцена от „Пътят на проститутката“ наблюдаващият мъж е прословутият
полковник Чартърис, а онзи, който раболепничи до него, вероятно е сводникът му Джон
Кърли. През 30-те години на 18 век Чартърис бил осъден на смърт за изнасилването на
прислужницата Ан Бонд. Мадам Нийдам била осъдена за това, че му осигурила Ан Бонд
(освен това се твърди, че тя не за първи път му намирала жертва). Била изправена на
позорния стълб през април 1731 г. и така жестоко замеряна с камъни от разгневената тълпа,
че три дни по-късно умряла.
Хогарт представя издигането на Мол до метреса и последвалото й падение. В четвърта
сцена тя е в затвора, все така облечена в скъпите си дрехи, но принудена да бие коноп.
Следващата гравюра я показва безрадостна в квартира в Ковьнт Гардън, умираща от третичен
сифилис. В последната сцена Мол лежи в ковчега и целият тъжен цикъл започва отново.
Йерархията на порока
Между проститутките в Лондон съществувала строга йерархия. На върха били
образованите момичета от добри, но обеднели семейства, които били метреси и бивали
настанявани в собствени къщи, издържани от богатия им почитател или клиент. Най-често те
живеели недалеч от кралските дворци в Сейнт Джеймс, Уестминстьр, Мейфеър и
Мерилбоун.
Следвали по-първокласните публични домове на Сейнт Джеймс и Сохо — отдавна
свързани със занаята, които през 18 век определено предлагали лукс. Добре обзаведените
домове копирали стила на френските салони, в които момичетата се събирали в централната
зала. Те често изнасяли театрални представления и се грижели за всички вкусове. Имало
постоянно търсене на девственици и широко се използвали малки стъкленици със свинска
кръв или други подобни измами, с които момичето ставало „девствено“ много пъти.
Изданието „Нощни веселби”, смятано за истински наръчник за публичните домове и
подобни заведения от 20-те до 70-те години на 18 век, представя списъка на услугите и
цените в първокласното заведение на мисис Шарлот Хейес на Кингс Плейс,
Сейнт Джеймс. Някои от имената са най-вероятно сатирични прякори на истински хора.
За 9 януари 1769 г., неделя (винаги най-натоварената вечер), са изброени осем клиенти с
техните проститутки.
„.Дъртия кокал“ платил 20 гвинеи за деветнайсетгодишната Нели Цветчето, която „не е
била с никого от четири дни и е девица“ (отново). „Барон Хари Бича“ платил 10 гвинеи, за да
бъде бичуван от момиче на възраст не повече от деветнайсет, вероятно Яката Нел от
„Наведената улица“, Цъфналата Бат (сопа) от „Бърнърс Стрийт“ или мис Брезова пръчка от
улица "Черковна“.
„Лорд Спазъм“ платил 5 гвинеи за силната и красива Черна Мол от „Улицата на
плетовете“, а „полковник Раздирачев“ – 10 гвинеи за слугинята на мисис Митчел – „скромна
жена“, току-що пристигнала от провинцията. "Доктор Дразнилков“ искал извънредна
консултация с жена с „бяла кожа и мека ръка“ – очевидно е за каква услуга е платил 2 гвинеи
на Поли Сръчнокиткова от Оксфорд или Джени Бързоръкова от Мейфеър.
„Граф Алто“ платил 10 гвинеи за едни час с модна жена, вероятно мисис Самодоволна от
Дънкирк или мис Грациозна от Падингтьн, а „лорд Пайболд“ (петнист) се разделил с 5
гвинеи за titillatione mammarum на мисис Тредрил от Челси.
Внимание търсели не само "джентълмени“. „Лейди Похотливка“ платила огромната сума
от 50 гвинеи да бъде „добре яхната“ от капитан О'Тъндър (Буря) или Сони Роубоун
(Дръгливия простак).
Бардаците и мансардите на Ковънт Гардън били една стъпка по-надолу от салоните на
Сохо, а след тях били уличниците и най-отчаяните, които се навъртали по тесните улички
при реката.
Друга сурова реалност била детската проституция. През 1777 г. мадам Сара Уудс била
обвинена за това, че „събирала млади момичета на възраст от единайсет до шестнайсет, за да
ги пуска нощем да обикалят по улиците“. Била хваната, след като полицай от Нощната
стража попаднал на дванайсетгодишно момиче и прислужница, която го съпровождала, за да
е сигурна, че няма да избяга. Мадам Уудс карала момичетата по цял ден да работят като
слугини, а вечерта ги пращала да проституират.
Момчетата и момичетата, които успявали да избегнат сексуалната търговия, често били
принуждавани да се занимават с други престъпления като просене, кражби, преджобване на
добре облечените клиенти, тълпящи се на Ковънт Гардън.
Зарязан
Глаголът to jilt (да зарежеш или отхвърлиш любовник) идва от jilt – дума за проститутка
или флиртуващо момиче от средата на 17 век, която пък вероятно произлиза от по-старата
средноанглийска дума за момиче jillet или gill.
Проститутка
Твърди се, че думата hooker (проститутка) е от времето на Гражданската война в Америка
(1862–1867 г.). Генерал Джоузеф Хукър толкова си падал по редицата публични домове на
площад Лафайет във Вашингтон, че мястото станало известно като „Хукър Роу“ (Редицата на
Хукър/на проститутките).
Кафе и гуляи
Първото кафене (или по-скоро сергия за кафе) в Лондон било отворено през 1652 г. от
ексцентричен грък на има Паскуа Розе. Докато работел като слуга на британски търговец в
Измир, Розе развил вкус към екзотичната турска напитка и се заел да я внесе в Лондон. Хора
от всякакъв произход и професии се стичали пред сергията му, да се срещат, пият, мислят,
пишат, клюкарстват и шегуват под въздействието на кафето.
Именно кафенетата били центърът на нощния живот в Ковънт Гардън. Известно е, че
кафене „Главата на Бедфорд” се пълнело всяка вечер с „даровити мъже, политици, учени и
умници“, които се смесвали със знаменитостите на деня, курвите, проститутките,
сводниците и откровените престъпници, всички облечени в най-добрите си дрехи.
Мемоаристът Уилям Хики описва кафене „Уотърби” като едно от най-скандалните и го
нарича „същински ад на земята”. Това явно не му е пречело да го посещава често и той
описва с известно злорадство една вечер, когато навсякъде царял пълен хаос, клиенти се
качвали по масите, за да гледат двете жени. които се биели: „Две дяволици, тъй като едва ли
имаха човешки образ, се деряха и удряха, лицата им бяха целите окървавени, гърдите им
разголени, а дрехите почти разкъсани на парцали по телата им“.
В кафенето се влизало по интересен начин. Търсещите работа момичета трябвало да си
поръчат капучино или кафе с мляко, за да бъдат допуснати сред тълпата вътре.
Фиг. 26. Кафене от времето на кралица Ан (1702–1714)
Кафенето на Мол Кинг
Едно от най-прочутите кафенета на Ковънт Гардън било това на Том и Мол Кинг. Двамата
започнали със сергия на пазара за ядки, после отворили дървена барака и продавали кафе за
„едно пени паничката“. Към 1717 г. заведението им вече било процъфтяващо кафене, което
отваряло в ранните часове на деня за търговците на пазара и станало прочуто с „нощните
гуляи“ и „срещите на младите женкари и техните красиви госпожици“. Всички, от млади
жребци до актриси, от поети до музиканти, се срещали там.
Том е описан като „западнал джентълмен“, учил в Итън и Кингс Колидж в Кеймбридж.
Мол пък станала героиня на памфлета „Животът и характерът на Мол Кинг, по-късно
господарка на кафене „Кингс“ в Ковънт Гардьн“, излязъл непосредствено след смъртта й
през 1747 г. В него се намеква, че Мол не само „отдавала ласките си“, но и се възползвала от
пияните гуляйджии, за да се „облагодетелства от джентълмените и техните дами“, като
внимавала самата тя да е с трезва глава. Памфлетът също намеква, че Мол била и нещо като
лихварка, натрупала „големи пари от бедните жени, които въртяла на пръста си… защото им
заемала суми срещу висока лихва“.
Макар да не било публичен дом, типичното място за среши на сводници и техните
клиенти, кафенето привлякло вниманието на властите и през 1727 г. Мол и Том били
обвинени като собственици на непристойно заведение. Били пуснати под гаранция и се
разминали с глоба вместо със затвор.
През 1739 г. Том Кинг се напил до смърт. Ако не друго, смъртта му донесла още по-
скандална слава на кафенето, но то продължавало да бъде толкова успешно, че Мол Кинг
завършила земния си път като уважаван собственик на редица къщи на Хейвърсток Хил в
Хампстед. Доста добре за улична търговка, която наред с това май си докарвала
допълнително пари като проститутка, крадла и лихварка.
Парижки бордей
През 1779 г. излязла странна книга, озаглавена „Английският шпионин, или тайната
кореспонденция между милорд Окото и милорд Ухото“, която ни позволява да надникнем в
един парижки бордей от онова време. Авторът останал анонимен и не е ясно колко от
творбата е факт и колко измислица. Книгата обаче ни дава живо описание на бордея на
мадам Гурдан с неговите фалшиви девственици и тайни вратички, целящи да скрият
самоличността на клиенти и проститутки. Домът можел да се похвали с шпионки, с
доставяни с куриер секс играчки, със стаи за глезене, специални помещения за изтезания и
еротични будоари за възбуждане на сетивата.
И всичко за шест гвинеи
Обществената баня, онази популярна част от средновековната секс търговия, се завърнала
в края на 17 век. Обикновено наричани „баньо“, подобно на оригиналните бани, това били
места без строги правила за обличане, с полуголи клиенти и смес от мъже и жени, чиято
основна грижа рядко е била да се погрижат за личната си хигиена.
Официалните услуги включвали бръснене, къпане, сауна и поставяне на вендузи, които
трябвало да изтеглят отровите от кръвта и да намалят възпаленията – използвали ги при най-
различни често разпространени заболявалия. Неофициално баните били места за тайни
срещи между мъже и жени. Възможно било също клиентът да заяви предпочитанията си и
заведението му осигурявало подходящата жена или мъж на място, при това по възможно най-
дискретния начин, обикновено с покрити носилки.
Бани се появили навсякъде из столицата, където имало удобен достъп до вода; само в
Ковънт Гардън имало няколко, най-прочутите от които били „Адок“, „Лавджой“ и „Таверна и
баня Бедфорд Армс“. В мемоарите си Казанова описва посещението си в Лондон през 1763 г.
и споменава, че тези бани:
…са места, на които заможният човек може да вечеря, да се изкъпе и да преспи с
модна куртизанка, каквито в Лондон ги има много. Баните предлагат великолепен
разврат, при това само срещу шест гвинеи.
Германският историк Йохан Аркенхолц също ни е оставил подробно описание:
В Лондон има определен тип заведения, наричани баньо, които би трябвало да са
бани; в действителност обаче те осигуряват удоволствия на хората и от двата
пола. Тези заведения са добре и често богато обзаведени и разполагат или могат
да осигурят всички услуги за възбуждане на сетивата. Момичетата не живеят по
тези места, а се довеждат специално с покрити носилки, когато има нужда от
тях. Подобна чест се оказва само на особено привлекателните във всяко едно
отношение и поради това те често разпращат адресите си на стотиците бани,
за да уведомят за себе си. Момиче, което е повикано и не достави удоволствие, не
получава възнаграждение, плаща се само за носилката… В тези заведения няма
място за шум и врява, всяко ъгълче е застлано с килими и многобройните
прислужници говорят тихо помежду си. Старците и дегенератите могат да си
поръчат бичуване, за което са подготвени заведения.
Аркенхолц обяснява и защо някои вертепи се наричат баньо:
Във всяко заведение има обяви за услугите като в бани, но от тях рядко има
нужда. Удоволствията са много скъпи, но въпреки това много от тези заведения
са пълни всяка нощ. Повечето от тях са съвсем близо до театрите, а наоколо има
и много таверни.
Фиг. 27. Жени пред баня (1787 г.)
Черешката на града
От времето на Реставрацията станали популярни гравюри на метресите на Чарлз II.
Отначало се изобразявали само кралските куртизанки, но не след дълго почнали да се
появяват и образи на други прочути проститутки и актриси, обявявани за „черешката на
града“ Отначало били съвсем обикновени портрети, но скоро започнали да се
разпространяват и карикатури и сатири.
Кити Фишер, една от най-прочутите актриси куртизанки, била толкова популярна, че
когато паднала от коня си по време на езда в парка Сейнт Джеймс през март 1759 г.,
„веселият инцидент“ вдъхновил песни, които се пеели месеци наред, рисунки, памфлети и
дори една книга. Някои от историите и гравюрите така я вбесили, че тя поръчала на
прочутия художник сър Джошуа Рейнълдс да й нарисува портрет, така че да има поне едно
нейно изображение, което да е привлекателно и правдиво.
Поръчката се оказала нова посока в творчеството на Рейнълдс. Той нарисувал повечето
известни личности на своето време и вече бил известен с идеализираните си портрети.
Работел бързо, понякога с шест клиенти на ден, сред които и много куртизанки и жени със
съмнителна слава.
Кити Фишер пуснала и съобщение в „Пъблик Адвертайзър“, за да поправи
недоразуменията:
Тя беше поругана във вестници, изложена на показ от печатници, а на всичкото
отгоре някои негодници заблуждават публиката като твърдят, че се готвят да
издадат мемоарите й. Тя се надява да осуети успеха на начинанията им с това
публично изявление, че всички тези неща нямат нищо общо с истината.
При посещението см през 1761 г. Казанова успял да уреди да го представят на Кити
Фишер. Тъй като по това време той бил напълно безпаричен и почти не говорел английски,
Кити едва ли е останала особено впечатлена от него. Казанова описва, че тя живеела в най-
голям разкош, с прислуга в ливреи, с най-фини рокли и диаманти. Историкът Аркенхолц
твърди, че тя си знаела качествата, „изисквала сто гвинеи за една нощ” и винаги била
заобиколена от почитатели.
Друг особено цветист анекдот описва как Кити закусва с банкнота върху филийка хляб с
масло. Стойността на банкнотата варира между 20 и 50 паунда, като се уточнява, че това бил
бакшиш от херцога на Йорк, който Кити намерила за толкова нищожен, че отказала да го
приеме отново.
Рейнълдс рисувал Кити много пъти и в дневника му са отбелязани множество срещи с нея
през годините. Известно е, че я е изобразил като Клеопатра и през целия си живот държал
при себе си неин недовършен портрет.
Някъде през 1765 или 1767 г. Кити се омъжила за Джон Норис от имението Хемпстед в
Бененден, Кент. Той е описан като провинциален джентълмен, но за него не се знае нищо
повече. Кити умряла малко след сватбата и била погребана в двора на църквата в Бененден.
Сказание за две жени
Историята на Лавиния Фентьн е една от най-успешните сред всички „черешки на града“.
Майка й била жестоко измамена и изоставена с новородената си дъщеря. Със съсипана
репутация тя се преместила в Лондон и не след дълго се омъжила за мистър Фентьн, който
държал кафене на „Чаринг Крос Роуд”. Мястото не било идеално за енергичното момиче и
Лавиния била пратена в пансион. На седемнайсетгодишна възраст станала метреса на
португалски благородник, който обещавал да я засипе с дарове. По-късно той бил хвърлен в
затвора Флийт заради многобройните си дългове.
Лавиния решила да спечели достатъчно пари, за да откупи свободата на любовника си и
благодарение на ума и чара си влязла в театрална трупа. За първи път се появила на сцена
през 1726 г., а по-късно играла ролята на Чери Бонифейс в новата постановка на комедията
„Стратегемата на контето“ на Фаркуар ( Джордж Фаркуар (1677-1707) ирландски
драматург). В този момент съдбата се намесила и Джон Рич я взел като актриса на редовна
заплата в театъра си на „Линкълнс Ин Фийлдс“.
Когато станало ясно, че може да пее добре, Лавиния си осигурила ролята на Поли
Пийчъм в „Просешка опера“ на Джон Гей, макар още да нямала двайсет. Тази роля щяла да
промени живота й. Постановката се оказала огромен успех и Лавиния моментално се
превърнала в звезда, най-известната „черешка на града“.
Към 1728 г. тя вече била метреса на херцог Болтън, който се омъжил за нея след смъртта
на съпругата си през 1751 г. За успеха били нужни повече от двайсет години, но накрая
Лавиния завършила живота си като богата и уважавана от всички херцогиня Болтън.
Историята на Сали Солсбъри не завършила така добре, но може би е по-типична за
епохата. Родена като Сали Шрюсбъри през 1692 г., още от детска възраст било ясно, че тя ще
стане красавица. Била умна и духовита, но също така малко дива и пламенна по характер.
Оставила галантериста, при когото чиракувала, и започнала работа като „портокалово
момиче“ (продавачка на портокали) в театър Друри Лейн и там явно попаднала в ръцете на
злия полковник Чартърис. Не след дълго се оказала в публичния дом на Елизабет Уайзборн
на „Друри Лейн“, където променила името си, след като й казали, че прилича на графиня
Солсбъри.
Сали била изключително популярна в заведението на мадам Уайзборн и сред
любовниците й били Уелският принц (по-късно Джордж .), херцогът на Ричмънд и херцогът
на Сейнт Олбънс – син на друга прочута продавачка на портокали – Нел Гуин.
През 1713 г. тя организирала бурна веселба в заведението на мадам Уайзборн,
привличайки онзи вид внимание, който години наред публичният дом успявал да избегне.
Сали била пияна, държала се непристойно и била хвърлена в затвора в Нюгейт, макар и не за
дълго. Съдия Благней бил запленен от нея и я освободил. По същото време един от
почитателите й, вероятно самият Благней, й осигурил къща, но това положение не
продължило дълго. Скоро Сали се върнала при мадам Уайзборн и останала в публичния дом
до смъртта на застаряващата сводница през 1719 г.
След това Сали се преместила на Парк Плейс, Сейнт Джеймс, в по-моден квартал, но и в
публичния дом на далеч по-стриктната мадам Нийдам. Именно там през 1722 г. в пристъп на
гняв тя наръгала любовника си лорд Финч. Той прошепнал „умирам с удоволствие от ръката
ти“ и припаднал в обятията й, но после се възстановил.
Сали била арестувана и отново се озовала в Нюгейт. Лорд Финч, който лесно прощавал и
бил лудо влюбен в огнената си метреса, правел всичко по силите си да й помогне,
осигурявал й правна помощ и й пращал храна. Сали обаче развила мозъчна треска, вероятно
причинена от сифилис, и умряла през 1724 г. на трийсет и две годишна възраст.
Мъжки бардаци
Наред с бардаците, баните и кафенетата, имало и „домове за женчовци“, както
обикновено наричали бардаците за хомосексуалисти.
Наказанията за проституиращите мъже били значително по-сурови от тези за жените.
Осъдените за проституция жени в най-лошия случай попадали в затвора, но по-често били
глобявани в зависимост от положението им в обществото и връзките на клиентите им. При
мъжете нещата били различни. Содомията не само че била незаконна, но и си оставала
престъпление според закона на Хенри VIII от 1533 г., който все още бил действащ. Макар че
на практика повечето съдии не били склонни да издават смъртни присъди,
хомосексуализмът означавал дълъг затвор и тежък труд. Дори намекът за подобно
прегрешение бил достатъчен да съсипе нечия репутация.
През 1707 г. атакували мъжки публичен дом в Сити и арестували четиресет мъже, които
се навъртали из алеите и тесните улички около Кралската борса. Четирима от тях
предпочели да се самоубият, отколкото да се изправят пред скандала – манифактуристът
Уилям Грант се обесил в Нюгейт, търговецът Джейкъб Екълстоун ее самоубил в същия
затвор, а помощникът на енорийския свещеник из Сейнт Дънстан-ин-дъ-Ийст мистър
Джермейн и мистър Биърдън, чиято професия не е известна, прерязали гърлата си.
Повечето информация идва от протоколите на съдебните заседания, вестниците и
анонимните памфлети. Записите от Олд Бейли показват, че към края на 20-те години на 18
век има внезапно втвърдяване на нагласите. Преди това процесите били сравнително редки и
малцина били признавани за виновни. Между 1726 и 1728 г. обаче имало десет процеса за
содомия, като повечето подсъдими били намерени за виновни и четирима били
екзекутирани. След тази серия сензационни дела духовете се поуспокоили и през 1729 г.
процесите били само два, като завършили с оправдателни присъди.
Домът на мадам Клап
Акциите се извършвали в районите, за които се знаело, че са популярни сред
хомосексуалистите – Сейнт Пол и Барбикан, Мурфийлдс, Чийпсайд, южната част на парка
Сейнт Джеймс, „Флийт Стрийт“ и, разбира се, Ковънт Гардън. Особен интерес обаче
представлявал Сафрън Хил в Холбьрн, като най-прочут бил публичният дом на мадам Клап
на „Фийлд Лейн“, Холбърн.
Елизабет Клап била застаряваща сводница, чието фамилно име най-вероятно не е
истинско, а е свързано с шарката (Clap означава и гонорея). Когато публичният й дом бил
атакуван през 1726 г., Томас Нютън свидетелствал срещу нея, за да спаси кожата си. Той
описва заведението по следния начин: „Това е публично място за забавления за содомити и
за по-голямо удобство на клиентите си тя беше осигурила легла във всяка стая на дома си“.
Обикновено заведението обслужвало между трийсет и четиресет мъже, като се радвало на
най-голяма клиентела в неделя, най-предпочитания ден за любовни срещи.
Друг свидетел на име Самюел Стивънс изглежда е бил следовател под прикритие. Той си
спомня как двойките се „прегръщали, целували и гъделичкали“:
Бях там няколко пъти и видях двайсет или трийсет от тях да се любят, както го
казваха, по изключително непристоен начин. Излизаха по двойки в друга стая и
когато се връщаха, разказваха какво са правили заедно, като го наричаха венчавка.
Самата мадам Клап също била изправена пред съда. Това, че била съдържателка на
публичния дом, било далеч по-леко провинение от самата со домия. Нямало опасност да я
осъдят на смърт, но я грозяла глоба, затвор и, което било най-опасно за нея, можело да бъде
изправена на позорния стълб и тълпата да я осмива и замеря с каквото намери.
Нараняванията при такова наказание можели да бъдат доста сериозни и дори да доведат до
смърт, както се случило с мадам Нийдам през 1731 г.
„Две целуващи се момичета от Спитълфийлдс“
Лесбийките по принцип привличали по-малко внимание, макар че през 1728 г. един
стихоплетец обезсмъртил Джени и Бес от Спитълфийлдс в Източен Лондон по следния
начин: „Тя целува всички, но най-мила й е Джени, гърдите й опипва и я гризва по ушенцето“.
Сестрите Ан и Еланор Редшоу въртели изключително тайния и дискретен „Дом на
интригата” на „Тависток Стрийт“, който се грижел за „дами с най-висше положение“; имало
я също и „Майка Кураж“ на „Съфолк Стрийт“. Лесбийските отношения не били нещо
необичайно между проститутките и героинята Фани Хил от едноименния роман на Джон
Клилънд била запозната с удоволствията на плътта от по-възрастни жени. Сведения за
лесбийки има и в „Списъкът на Харис“, например за мис Уилсън от „Грийн Стрийт“,
Кавендиш Скуеър:
…Дланите, ръцете й и всъщност всичките й крайници подхождат по-скоро на
млекарка, отколкото за изтънчените удоволствия на любовта; но когато някой от
нашия пол прояви най-малък интерес към нея, тя се отплаща за комплимента и
често заявява, че партньорка в леглото й доставя повече наслада, отколкото е
изпитвала с мъже… Много от номерата, които е изпълнявала с други жени в
леглото (където тя е похотлива като коза), ни станаха известни…
Една италианска куртизанка на име Катерина Визани имала доста по-лош късмет. Тя
била застреляна през 1755 г., докато се опитвала да избяга с любимата си, преоблечена като
мъж.
Не плашете конете
Мълчаливата търпимост, принципът ,далеч от очите, далеч от ума“, нарушаван от време
на време от някой скандал и сензационен съдебен процес, продължил през 18 и голяма част
от 19 век.
Когато представителят на Дорсет в Парламента Уилям Банкс бил открит в сенките на
Уестминстърското абатство с един войник на име Флауър („цвете“), професори, духовници и
аристократични членове на Камарата на представителите побързали да го защитят,
посочвайки иначе безупречната му репутация. Когато бил хванат отново, този път с един
гвардеец в Грийн Парк, мистър Банкс разбрал, че играта е приключила и той избягал в
чужбина през 1841 г., преди да бъде изправен пред съда.
Разказвали се какви ли не истории. Носели се слухове, че харизматичният политик
Джордж Канинг, който за кратко станал премиер през 1827 г., си падал по женствени
младежи; говорело се също, че колежите на Оксфорд и Кеймбридж били истинско убежище
за някои любители на мъжките ласки. Подобни истории обикновено се забравяли бързо, но
имало и такива, които грабвали вниманието на всички.
Момчетата ще си останат момчета?
Ърнест Бултън бил син на борсов посредник и самият той бил борсов посредник.
Фредерик Парк бил син на съдия и учел за адвокат. Близки приятели от деца, двамата
обичали да се преобличат в женски дрехи. В началото на двайсетте си години попаднали в
хомосексуалния ъндърграунд на Лондон, където се обличали в рокли и се представяли за
сестри. Ърнест, който бил по-харизматичният и по-добре изглеждащият от двамата, се
подвизавал под името Стела, а Фредерик се наричал Фани.
Двамата се държали доста дръзко, флиртували с мъже в театрите, предлагали се на
Бърлинггьн Аркейд и участвали в частни гей партита. Освен това явно били склонни към
промискуитет. Стела завела един свой любовник в Скарбъроу, където се появила на сцената
на едно гей парти под всеобщи аплодисменти; пресата нарекла случая смешна лудория. Фани
и Стела се радвали на мъжкото внимание, макар че като цяло се смятало, че Стела се
представя по-убедително като жена.
Поведението им не останало незабелязано и полицията ги следила повече от година,
преди да ги арестува а пълния театър „Странд“ на 28 април 1870 г. Междувременно
общественото мнение ставало все по-консервативно, поне на повърхността. В края на
краищата действието се развивало в епохата на кралица Виктория.
При обиска на квартирите на Бултън и Парк на Мейфеър и Бъкингам Палас Роуд били
открити сандъци с рокли, фустанели, перуки, подплънки и големи количества хлороформ,
използван по онова време като слаб афродизиак и за отпускане на мускулите.
Двамата били пратени в затвора Нюгейт, където били подложени па подробен и
унизителен преглед от шестима лекари, които цели два часа буквално ровели в тях за
доказателства за содомия. На прегледите присъствали и четирима надзиратели, двама
дежурни и трима детективи, както и адвокатът на двамата и служител от Съкровищницата
като защитник на обществения интерес.
Когато Бултън и Парк най-сетне били изправени пред съда през май 1871 г., делото се
превърнало в национална сензация. Съдебната зала била претъпкана и всеки ден във
вестниците се водели разгорещени спорове. Сред близките на обвиняемите били лорд Артър
Клинтън, син на херцог Нюкасъл, както и американският консул в Единбург Джон Сафорд
Фиски.
Пред съда били прочетени писма между Бултън и лорд Артър: „Утешавам се в твое
отсъствие, като се оставям да ме изчукат“ и „Както обикновено, оставих някои неща като
глицерина и т.н., но не мога да намеря онези мръсни снимки. Надявам се да са някъде в
стаята ти.”
Лорд Артър умрял само няколко седмици след арестуването на Бултън и Парк. По онова
време се носели слухове, че инсценирал смъртта си и избягал в Европа. Фиски бил привикан
на разпит и предложил да се оттегли от поста си, но бил разубеден, тъй като не подобавало
на един дипломат да подава оставка, написана върху бланка на затвора Нюгейт.
Хирурзите не открили доказателства за анален секс, което изправило главен съдия
Кокбърн пред дилема. Бултън и Парк може и да са признали, че са травестити, но без
категорични доказателства не можели да бъдат осъдени за содомия. Нямало данни, че са се
опитвали да ограбят или изнудват някого, а хазяйката на Парк свидетелствала, че в
квартирата на наемателя й не са се извършвали никакви безнравствени неща.
В оценката си съдията заклеймил „лудориите“ на двамата като „оскърбление не само към
обществения морал, но и към благоприличието“, но поради липса на доказателства Бултън и
Парк били обявени за невинни и освободени.
Значителен страничен ефект от делото е, че то привлякло вниманието към онова, което
се случвало в обществото. През 1881 г. един старши полицейски служител заявил пред
комисия от Камарата на лордовете: „Содомията в Лондон е широко разпространена. Това е
факт, неоспорим както и фактът, че момчета и младежи се предлагат по улиците“. И това не
било привилегия единствено на столицата. Навсякъде из страната полицията атакувала
бордеи, в които откривала подрастващи момчета и момичета. Вестниците започнали да
предупреждават, че Великобритания потъва под тежестта на „мръсотията, безнравствеността
и болестите“.
Пир с пантери
Най-нашумелият случай, който разтърсил обществото и накарал хората едва ли не да се
избиват за вестници, за да научат последните сензационни новини, бил процесът срещу
Оскар Уайлд. Неговата история и падение станали олицетворение на декаданса в края на
века.
Когато влязъл в Магдалин Колидж в Оксфорд през 1874 г., Уайлд възприел яркия стил на
облекло и поведение, които останали негова запазена марка до края на живота му. Той
ентусиазирано прегърнал Естетическото движение под наставничеството на ексцентричния
Уолтър Пейтър и мотото му „Изкуство заради самото изкуство“. Естетите споделяли
платонично възхищение към мъжката красота и хомосексуалните тенденции сред тях не
били неприемливи. Най-лошото „наказание“ за някой от неестетичните „еснафи“ било
смъкването на панталоните и хвърлянето му във фонтана на колежа.
При завършването си Уайлд обявил; „Ще бъда поет, писател, драматург. По един или друг
начин ще стана прочут, а ако не прочут, то прословут“. И желанието му се сбъднало.
Както се очаквало от него, Уайлд скоро се оженил за Констанс Лойд, от която имал двама
сина. В Лондон талантът и харизмата му спечелили тълпа почитатели, сред които и Роби Рос.
През 1886 г. седемнайсет годишният Рос отпаднал от Кеймбридж и много добре знаел какви
са сексуалните му предпочитания. Той бил отдаден почитател на Уайлд и твърдо решил да го
съблазни.
Връзката с Рос бележи дълбока промяна у Уайлд. От този момент той сякаш приел
собствената си сексуалност и започнал да избягва секса с Констанс. Писателската му кариера
започнала с излизането на „Портретът на Дориан Грей“ през 1890 г., последван от четири
комедии, които го направили един от най-успешните драматурзи в края на Викторианската
епоха.
Именно по това време Уайлд заявил: „Исках да опитам плодовете на всички дървета в
градината на света“ и започнал множество връзки с други мъже. Тогава се запознал и с лорд
Алфред Дъглас, или Бози. Двамата явно станали любовници някъде около 1892 г., но Бози
бил непредпазлив. Редовно ползвал услугите на момчета, много от които имали полицейски
досиета, и неведнъж бил изнудван от един от младите си любовници. Това добавило привкус
на опасност за Уайлд и около двойката започнали да се носят слухове.
Падението на Уайлд започнало, когато Бози дал свой стар костюм на Алфред Ууд, един
от платените му любовници. В джобовете на костюма били забравени страстни и
недвусмислени писма от Уайлд. Ууд смятал да ги използва за изнудване и Уайлд ги откупил,
но едно от писмата стигнало до бащата на Бози, маркиз Куинсбъри. От този момент съдбата
на Уайлд била решена.
Куинсбъри нападнал Уайлд и го обвинил в содомия. Въпреки съвета на приятели и
особено на Рос, че не бива да обръща внимание на обвиненията, Уайлд завел дело срещу
маркиза за клевета, до голяма степен подбуждан от Бози. Жалбата срещу Куинсбърн изкарала
на бял свят доказателства, които не само принудили Уайлд да оттегли обвиненията, но и
щели да доведат до арестуването му за крайно непристойно поведение с други мъже.
Процесът от 1895 г. се превръщал във все по-голяма сензация. Свидетелство за духа на Уайлд
е фактът, че насред цялата тази шумотевица той успял да напише пиесата „Колко е важно да
бъдеш сериозен“.
В края на процеса съдията отсъдил в полза на Куинсбъри и маркизът напуснал съдебната
зала под одобрителните аплодисменти на поддръжниците си. Уайлд не бил там. Поради
липса на доказателства срещу него той имал възможност да избяга в Европа и да избегне още
по-голям скандал. Вместо това той останал в хотел „Кадоган“, където бил арестуван.
Уайлд бил съден в Олд Бейли за непристойно поведение на 26 април 1895 г., след като
прекарал един дълъг месец зад решетките. Напрежението вече започнало да му личи, а
дългата му коса била подстригана според затворническите правила. По време на делото той
произнесъл впечатляваща реч:
Любовта, която не смее да каже името си, в този век е такава голяма
привързаност на по-възрастен мъж към по-млад, каквато е имало между Давид и
Йонатан, каквато Платон превърнал в основа на философията и каквато можете
да откриете в сонетите на Микеланджело и Шекспир. Тя е онази дълбока, духовна
обич, която е колкото чиста, толкова и съвършена…
Журито не успяло да вземе решение и бил насрочен трети процес. На 24 май 1895 г.
съдията намерил Уайлд за виновен и отбелязал, че това е най-отвратителното дело, което
някога е изслушвал, и че няма друг избор освен да произнесе „най-суровата присъда,
позволена от закона“. Уайлд бил осъден на две години тежък труд в затвора Рединг.
След освобождаването му през 1897 г. той заминал за Франция. Уплашени да не бъдат
нарочени покрай него, повечето от някогашните му приятели го изоставили. Уайлд така и не
се възстановил напълно от прекараното време в затвора и умрял в Париж през 1901 г. Роби
Рос бил с него до последно. По-късно прахът му бил положен в гроба на Уайлд в Пер Лашез.
Скъпо дневниче и бележки до приятел
Днес се излежаваме в леглото с жена ми, радостни и доволни.
(„Дневникът на Самюел Пийпс” 6 юли 1662 г.)
Когато става дума за честност, малко хора са толкова откровени пред другите, колкото в
дневниците си. На страниците им те споделят мисли, мнения, желания, тайни и всички
онези малки подробности, които обикновено не биха разгласили на всеослушание. Писмата
до дома, особено ако са писани от чужбина, също могат да бъдат изненадващо откровени.
Може би причината за това с безопасното разстояние или пренебрегването на обичайните
правила на благоприличието, което идва с пътуването.
„Умът прави човека“
Това е мотото, изписано на латински като екслибрис в началото на дневника на Самюел
Пийпс. Първият запис е от 1 януари 1660 г, и в продължение на почти десет години Пийпс
описвал всеки ден от живота си. От самото начало той съпоставя личния си живот и
възгледи с обществените и политическите събития. Пийпс ни предлага безпрецедентен
разказ на очевидец за живота от времето на Реставрацията, наблюдения върху характера на
Чарлз II и описания на важни събития като Англо-холандските войни, Голямата чума от 1665
г. и Големия пожар в Лондон от 1666 г. Както отбелязва издателят на дневниците му Робърт
Лейтъм: „Те са написани със страст. Както винаги, за Пийпс са важни хората, а не
литературното въздействие“.
Написани стенографски, понякога на френски и други езици, дневниците на Пийпс ни
запознават с подробностите около кралските метреси. Пийпс е бил свидетел от самото
начало. На 13 юли 1660 г. той отбелязва: „Кралят и херцозите обичат да правят рогоносец
съпруга на красивата мадам Палмър (Барбара Вилерс, по-късно лейди Касълмейн)“,
В деня на кралската сватба, когато неутешимата Барбара Вилерс простирала прането си,
Пийпс пише: „И в закътаната градина видях най-фините ризи и фустанели на милейди
Касълмейн. Никога нес бях виждал такива богати дантели отдолу и ги разгледах хубаво“.
Освен това Пийпс видял Нел Гуин преди крал Чарлз. Той винаги е имал набито око за
„портокаловите момичета“ и бил впечатлен от комедийните й изпълнения на сцената. През
1667 г. той пише: „…видях хубавата Нели пред вратата на квартирата си на „Друри Лейн“, по
риза с ръкави и корсаж, гледаше към мен… много красиво създание“.
Фиг. 28. Самюел Пийпс
До голяма степен Пийпс съпреживявал подвизите на краля, макар че често оставал
шокиран от случващото се в двора. Не бил впечатлен от липсата на дискретност у Чарлз и от
факта, че кралят проявявал повече интерес към метресите си, отколкото към държавните
дела. Като организиран администратор и проницателен бизнесмен Пийпс неведнъж се
виждал в чудо, когато пристигал за среща, за да открие, че няма хартия, защото сметката за
канцеларски принадлежности не била платена.
Пийпс хумористично описва собствените си чести неуспехи и незадоволени страсти и
винаги е обезоръжаващо честен, когато говори за себе си. Често посещавал лондонските
бардаци и държал метреса на име Бети Лейн; когато я посещавал, винаги носел вино,
скариди и омари. Това не му пречело да се оглежда и настрани и изпитвал особено силни
чувства към прислужницата си Мери Мърсър. На 18 април 1666 г., след като „приветствал“
отново и отново черната Нан, „която ми доставя огромно удоволствие“, той се прибрал у
дома да си легне, но не преди да опипа гърдите на Мърсър. По-късно ги описва като „най-
финото нещо, което съм виждал през живота си – това е самата истина“.
Въпреки страничните си забежки, Пийпс през цялото време си останал искрено
привързан към съпругата си Елизабет, за която се оженил през 1655 г. Очевидно се радвал на
компанията й и тя му липсвала, когато били разделени. Показателен за чувствата му към нея
е фактът, че след внезапната смърт на Елизабет от тиф през 1669 г., винаги прилежният
Пийпс си взел четири седмици отпуск и се извинил на колегите си политици и морските
капитани, че не в з състояние да поддържа кореспонденцията и да участва в срещите.
От Пийпс научаваме за лудориите на сър Чарлз Седли, член на Парламента, духовит тип и
развратник. Седли бил един от тлар. „весела банда“ придворни, в която влизали и граф
Рочестър и лорд Бъкхърст. В дневника си Пийпс разказва за една вечеря на 1 юли 1663 г., на
която се говори за случка в оксфордската таверна „Кейтс Кок Ин“ на „Бау Стрийт”. Посред
бял ден Седли се появил на балкона на заведението и: „.„показа голотата си, като направи
всички пози на похот и разврат, които може да си представи човек, и ругаеше Писанието“.
След това заявил, че можел да приготвя и продава отвара, която да „накара всички путки да
тичат след него“. През погледа на насъбралата се долу тълпа Седли „взе чаша вино, топна
кура си в него и го изпи; после взе друга чаша и пи за здравето на краля“.
За изпълнението си Седли бил задържан и строго смъмрен. „Съдиите без изключение го
порицаха сурово; милорд главният съдия каза: „Това е за него и тъй като е такова долно
същество, Божият гняв и наказания са надвиснали над всички ни“. Освен това бил глобен
2000 марки. Макар да бил отстранен от двора за няколко седмици, за да дойде на себе си в
провинциалното си имение, кариерата на Седли не пострадала. По-късно дори станал
председател на Камарата на общините.
Седли бил отявлен поддръжник на Уилям Оранжки и Мери, противници на краля католик
Джеймс . по време на Славната революция от 1688 г. Когато научил, че кралят прелъстил
дъщеря му и я направил графиня на Дорчестър, той отбелязал: „Щом кралят е направил
дъщеря ми графиня, най-малкото, с което мога да му се отблагодаря, е да помогна дъщерята
на Негово величество [Мери] да стане кралица“.
„Всеки Джонсън се нуждае от своя Бозуел“
Джеймс Бозуел – юрист и писател – се родил в Единбург през 1754 г. Той е прочут с
биографията на Самюел Джонсън и с прилежно водените си дневници. За разлика от
постоянния си спътник Джонсън, Бозуел бил роден гуляйджия и страстен любител на
порочната страна на живота в Лондон.
На 19 ноември 1762 г., петък, било много студено, но това ни най-малко не обезсърчило
Бозуел:
Когато стигнахме Хайгейт Хил и пред нас се разкри гледка към Лондон, аз се
изпълних с жизнерадост… Запях какви ли не песни и започнах да съчинявам една за
любовна среща с хубаво момиче, която звучеше rope-долу така: „Тя ми даде туй, аз
й дадох онуй; че нима тя няма туй за онуй?“.
В неговия „Лондонски дневник“ от 1762-1763 г. се отбелязва, че градът бил пълен с
„непринудени дами от всякакъв вид“ и една „великолепна мадам“ струвала петдесет гвинеи
на нощ. В другия край на скалата били уличниците — „градска нимфа с дълги бели чорапи,
която скита по Странд“ ще „ви отдаде очарователната си персона за пинта вино и един
шилинг“. По онова време един шилинг бил седмичният наем за стаичка в мазето или на
тавана в по-бедните квартали на Лондон. На 25 март 1763 г. Бозуел пише:
Докато се прибирах вечерта, в мен забушуваха плътски желания и твърдо реших
да ги удовлетворя. Отидох в парка Сейнт Джеймс и си избрах курва. За първи път
използвах предпазител (кондом), но той ми притъпи удоволствието. Онази, която
се отдаде на похотливите ми прегръдки, бе младо момиче от Шропшър, само на
седемнайсет, много добре изглеждаща, на име Елизабет Паркър. Горкото
създание, не си прекара добре!
Няколко дни по-късно, на 31 март, Бозуел споделя:
Вечерта отидох в парка и взех първата попаднала ми курва, с която се съвкупих
без много думи и без да се страхувам от опасност, тъй като бях взел предпазни
мерки. Тя беше грозна и мършава, лъхаше на алкохол. Така и не я попитах как се
казва. Когато приключих, тя се разкара. Останах с лошо впечатление от тази
долна практика и реших да не повтарям.
Преодолял угризенията си, на 17 май Бозуел пише:
Разхождах се по улиците и точно в края на нашата подбрах свежо, приятно
момиче на име Алис Гибс. Намерихме си закътано местенце и аз извадих
предпазителя си, но тя ме умоляваше да не го слагам, тъй като било много по-
приятно без него, а тя била здрава. Проявих безразсъдството да й се доверя и
имах много приятно преживяване.
На следващия ден Бозуел се разтревожил, че предишната вечер не е взел предпазни
средства:
Много се разтревожих да не би отново да страдам, при това от собствената си
глупост. Човеколюбието ми казваше да се доверя на бедното момиче, но после
хладният разум възрази: „Какви безпътни и коварни твари са тези момичета, дори
да предположиш, че е била честна, откъде можеш да си сигурен, че наистина е
била здрава?”.
По онова време кондомите едва ли можели да се нарекат ново изобретение. Римляните ги
правели от кожа, а египтяните от лен, но така нареченият „полковник Кондом“ разработил
през 1665 г. нов начин за изработването им от животински черва. Кондомите трябвало да се
накиснат във вода, за да бъдат гъвкави и след използване можели да се измият и да се
употребят отново. Закрепвали се с лента. Станали популярни като средство за защита от
венерически болести, а не за предпазване от бременност. Уличните проститутки рядко
имали такива у себе си и клиентите им трябвало да си ги осигурят сами.
Бозуел бързо загърбил страховете си от заразяване и на 19 май прекарал чудесна вечер в
компанията на две хубави момичета в „Шекспирс Хед“ на Ковънт Гардън:
Отидох на пиацата, овладян от животински дух и изгарящ от свирепо желание…
и се утеших с тях, една след друга, според старшинството им. Бях доста
приповдигнат, така да се каже.
Прибрал се у дома със „сияен дух“. Тъй като приключението станало в стая в таверната,
Бозуел го определя като „висш разврат“, за разлика от „низкия разврат“ по улиците. Висш
или низш, за негово съжаление тези забавления му докарали гонорея.
Друг път Бозуел се връщал към старото си свърталище. На 25 март 1768 г, той пише в
дневника си:
Отидох на Ковънт Гардън и в едно от заведенията потърсих млада дама, която
бях виждал при друго идване в Лондон. Не я открих, но попаднах на Кити Брукс,
красива и жизнена като самата младост. Изпълних добре своята част. Никога ме
бях виждал по-опитно момиче от нея. Дадох й само четири шилинга, за да видя как
ще реагира. Тя не показа ни най-малко недоволство, а беше много игрива и
услужлива.
В много отношения Бозуел олицетворявал нравите на онова време. Той често изразявал
отвращението си от поведението на проститутките, което вероятно било по-скоро отражение
на чувствата му към самия себе си. Понякога изглеждал шокиран от собствената си слабост и
готовността, с която се отдавал на разврат. Той си падал по грубия секс на публични места,
който понякога го възбуждал, а понякога го ужасявал, но така и не се замислял за мащабите
на сексуалната търговия и броя на момичетата, принудени да изкарват прехраната си на
улицата. Бозуел заклеймявал идеята да се поквари невинно момиче, но се утешавал с
мисълта, че щом жената с вече развалена, престъплението трябва да е по-леко.
Бозуел бил член на клуба на сър Джошуа Рейнълдс и Самюел Джонсън, в който влизали и
Дейвид Гарик, Едмънд Бърк и Оливър Голдсмит. Събирали се, за да вечерят, пият, да водят
литературни дискусии и да спорят. От 1764 г. срещите се провеждали в таверната „Търкс
Хед“ на „Джерард Стрийт” в Сохо, която била удобна начална или крайна точка за среща с
момичетата, живеещи и работещи в района.
Джонсън имал много различни възгледи от тези на своя биограф и сподвижник. Една нощ
през юли 1763 г., когато двамата вървели по „Странд“, към тях приближило момиче.
Джонсън любезно отказал предложението й и след това започнал да обяснява надълго и
нашироко на Бозуел за долния живот, който водели такива жени, а накрая заключил, че „като
цяло от непристойната търговия между половете се получава много повече мъка, отколкото
щастие“.
И Джонсън прилагал на дело онова, което проповядвал. В „Животът на Джонсън“ Бозуел
описва как приятелят му помогнал на една шотландка на име Поли Кармайкъл:
Една вечер се прибирал късно и попаднал на нещастна жена, която лежала на
улицата, толкова изтощена, че не била в състояние да върви. Взел я на гръб и я
отнесъл в дома си, където открил, че тя е една от онези окаяни жени, стигнали до
дъното на порока, бедността и болестите. Вместо да я порицае сурово, той се
грижеше за нея дълго време и похарчи значителни средства, докато тя не се
възстанови, след което се зае да я вкара в правия път.
Нещата не се получили точно така, както възнамерявал. По-късно Джонсън признал на
приятелката си мисис Хестър Трейл, че „спокойно можем да се отървем от нея, Пол е тъпа
курва“. През 1777 г. в дома на Джонсън живеели още седем души. В мемоарите си мисис
Трейл описва дома му на „Болт Кърт“ като „пълен с какви ли не странни създания, които той
приема от милосърдие“.
Според Бозуел, след смъртта на съпругата му Тети през 1752 г. Джонсън избрал да си
остане несемеен и целомъдрен. Той отблъсквал „жените на града“ и казвал, че не се
интересува от плътските им удоволствия. Споделил с актьора Дейвид Гарик (който пък
разказал на Бозуел), че вече няма да ходи зад кулисите на театъра, защото „белите цици и
копринените чорапи на твоите актриси възбуждат гениталиите ми“.
Казанова
Името му е синоним на женкар, макар че това е свързано по-скоро с дванайсетте тома
мемоари, в които той описва всяко свое завоевание. Роден във Венеция през 1725 г., Казанова
явно имал много таланти или връзки. На петнайсетгодишна възраст станал абат, а на
шестнайсет получил докторска степен по право, след което отново се насочил към църковна
кариера. Наред с всичко друго бил поет, историк, бизнесмен, посланик, цигулар, фехтовчик и
магьосник.
За първи път докоснал цигулка в дома на абат Гоци. Пак там било първото му сексуално
преживяване с по-младата сестра на Гоци Бетина. Тогава бил на единайсет:
Момичето ми хареса веднага, макар да нямах представа защо. Именно тя малко по
малко запали в сърцето ми първите искри на чувството, което по-късно се
превърна в моята основна страст.
Възхвала на по-възрастните жени
Бенджамин Франклин, един от отците-основатели на Съединените щати, бил виден
писател, политически теоретик, държавник, учен, изобретател, музикант и енциклопедист.
Роден през 1706 г. в семейството на свещар от „Милк Стрийт“, Бостън, Масачузетс,
Франклин се гордеел със скромния си произход.
Станал международно известен с научните си експерименти с електричеството и изиграл
основна роля в основаването на Пснсилванския университет. Бил дипломат, пълномощен
посланик в Париж и началник на Британските пощи в колониите. Като губернатор на
Пенсилвания от 1785 до 1788 г., той станал виден аболиционист и освободил всичките си
роби.
Лишено от политическа важност, но предлагащо ни далеч по-интересен поглед към
характера му е едно негово писмо до млад познат, написано на 25 юни 1745 г. във
Филаделфия.
Не познавам лекарство, което би помогнало за силните естествени пориви,
които споменаваш, а и до познавах, не бих ти го препоръчал. Правилният лек е
бракът. Той е напълно естествено състояние на човек и затова състоянието, в
което се намираш, най-вероятно ще намери стабилно удовлетворение…
Но ако не приемеш този съвет и настояваш да смяташ платения секс за
неизбежен, то ще повторя предишния си съвет, че във всичките си похождения
следва да предпочетеш по-старите жени пред младите.
Ще наречеш думите ми парадокс и ще поискаш да разбереш доводите ми. А те
са следните:
1.Тъй кого познават по-добре света и имат по-голям опит и наблюдения,
разговорът с тях е по-добър и остава приятен по-дълго време.
2.Тъй като са престанали да бъдат красиви, те са се научили да са добри.
3.Защото няма опасност от нежелани деца.
4. Защото са по-благоприлични и дискретни,
5. Защото у всяко животно, което ходи изправено, недостигът на течностите,
които изпълват мускулите, проличава най-напред в най-високата част. Лицето
първо се отпуска и съсухря. И както в тъмното всички котки са сиви,
удоволствието от плътските наслади с по-възрастна жена е поне равно и често
по-добро; всеки похват може да бъде подобрен с практика.
6.Защото грехът е по-малък. Покваряването на девица може до я съсипе и да я
направи нещастна за цял живот.
7.Защото угризенията са по-малко.
И накрая
8.Защото са толкова благодарни!
Франклин говори от известен личен опит. Той съжителствал без брак с Дебора Рийд,
негова любима от детството. Тя била убедена да се омъжи за Джон Роджърс, който избягал
със зестрата й и така и не го открили. Тъй като съдбата му била неизвестна, Дебора не
можела да се омъжи отново поради строгите закони срещу двуженството. Франклин имал и
незаконен син Уилям, отгледан от двамата, но Франклин така и не разкрил на Уилям името
на майка му.
За любовта и войната
Издигането на Наполеон било шеметно. Отличен военачалник и тактик, той кръстосвал
цяла Европа и страните рухвали по пътя му. Макар и безмилостно амбициозен и
целеустремен, Наполеон бил страстен в личния си живот.
Запознал се е Жозефин Боарне през 1795 г., малко след като станал генерал майор,
командващ тиловите войски. Подобно на него, тя била донякъде аутсайдер, тъй като се
родила и израснала в Западните Индии. Освен това била шест години по-възрастна от него,
вдовица е две деца.
Въпреки това между двамата пламнала любов от пръв поглед и само няколко седмици по-
късно те станали любовници, а след няколко месеца се оженили. Когато през 1804 г. Сенатът
бил убеден да обяви първия консул Бонапарт за император, той коронясал Жозефин като своя
императрица. Малко след брака им Наполеон потеглил да покори Италия и тогава й написал
първото от многото си любовни писма. Съдейки по тона им, едва ли трябва да се
изненадваме от ръкописа на романтична новела, открита в архива му. Въпреки страстта и
очевидната любов помежду им, както Наполеон, така и Жозефин имали други любовници,
което водело до сблъсъци от ревност.
Едно от най-прочутите му съобщения е: „Връщам се в Париж утре вечер. Не се мий“. Има
обаче и много други:
Не минава ден, без да те обичам; не минава нощ, без да те държа в обятията си.
Не изпивам и чаша чай без да проклинам славата и амбицията, които ме държат
така далеч от душата на живота ми.
Не искам нито вечна любов, нито вярност, а само истината, честност без
граници.
Хиляда целувки по шията ти, по гърдите и долу, много по-надолу, по онази малка
черна горичка, която така обичам.
Хиляда целувки по очите ти, по езика ти, по твоята п… Любима съпруго, какво е
твоето въздействие?
Моя малка Жозефин, ще заспя със сърце, изпълнено с обожаемия ти образ и
покрусено, че е така далеч от теб. Но се надявам, че след няколко дни ще бъда по-
щастлив и ще мога да ти дам доказателство за страстната любов, която си
събудила у мен.
Да живееш с Жозефин е като да живееш в Рая.
Не те обичам, ни най-малко – тъкмо обратното, ненавиждам те. Ти си
невъзпитана, недодялана, глупава курва.
Последният цитат е начало на писмото, което завършва така:
Надявам се скоро да те смажа в обятията си и да те покрия с милион изгарящи
целувки.
През април 1796 г. Наполеон умолява Жозефин да дойде при него в Милано:
Ще бъда сам и много, много далеч. Но ти ще дойдеш, нали? Нали ще бъдеш тук
до мен, в обятията ми, на гърдите ми, на устата ми? Полети и ела, ела…
Сълзите ти ме лишават от разум и карат кръвта ми да кипне. Повярвай, не
мога да мисля за нищо освен за теб, няма желание, което да не ти разкрия.
Престана да ми пишеш. Нима вече не мислиш за добрия си приятел, жестока
жено? Не разбираш ли, че без теб, без твоето сърце, без твоята любов съпругът
ти е лишен от щастие и живот. Мили Боже! Колко щастлив щях да съм, ако
можех да гледам как се обличаш, да се наслаждавам на малките ти рамене, на
малките ти бели гърди…
Пиша ти много често, любима моя, а ти ми пишеш много рядко. Ти си гадна и
лоша, много лоша, колкото си и непостоянна.
Колко щастлив щях да съм, ако можех да ти помогна да се съблечеш. Да
докосна малката, твърда бяла гръд, прелестното ти лице, косата, прибрана в шал
като на креолка.
Сбогом, любима Жозефин. Една нощ вратата ти ще се отвори с трясък и ще
ме откриеш в обятията си.
В писмо до брат си Наполеон споделя за помръкващата му любов към неговата
императрица. Писмото било заловено от британците и публикувано във всички вестници, за
да му се подиграват:
Воалът е разкъсан… Казват, че сърцето се разкъсва от такива противоречиви
чувства към някого. Имам нужда да бъда сам. Уморих се от великолепието.
Всичките ми чувства са пресъхнали. Вече не ме в грижа за славата ми. На
двайсет и девет изчерпах всичко.
Възлюбена на моето сърце
Като съавтор на „Комунистически манифест“, думите на Карл Маркс предизвиквали
революции. Но дори прочутият немски философ е имал по-нежна страна, В писмо до жена
си Джени от 21 юни 1856 г. той се обръща към нея с „възлюбена на моето сърце“ и заявява:
„Имам твоя снимка пред себе си и те нося на ръце, целувам те от главата до петите, падам на
колене пред теб и стена: мадам, обичам ви“. Толкова много страст след тринайсет години
брак.
Удоволствията на баните
Лейди Мери Уъртли Монтагу имала своето голямо пътешествие. Като съпруга на
британския посланик в Турция тя заминала с него за Истанбул през 1717 г, и написала
множество писма, в които развълнувано описва живота в Ориента. Особено била пленена от
баните, където се срещали жените:
Първите дивани бяха покрити с възглавници и пищни килими, на които сядат
дамите: а на вторите, зад тях, робините, но без никаква отличие по дрехи, тъй
като всички са в напълно естествен вид, или иначе казано чисто голи, без нито
една скрита прелест или недостатък… Тук се убедих в истината на нещо, за което
често си мисля – ако беше модно да ходим голи, лицето щеше да е незабележимо.
Видях, че дамите с най-деликатна кожа и най-фини форми привличат най-много
възхищението ми, макар лицата им понякога да са по-невзрачни от тези на
приятелките им.
В баните жените можели не само да седят, да бъбрят и да пият кафе или шербет, но и да
се радват на музикални изпълнения; често в заведенията имало магазини и ресторанти.
Лейди Мери била очарована от празненство в чест на бъдеща невяста, организирано в
банята, и отбелязва, че омъжените жени били напълно обезкосмени, което ги отличавало от
девствениците, които още имали косми. Направило й впечатление и пълната липса на
задръжки в баните.
След като се върнала в Англия и заживяла тихо в Туикенам, плъзнали слухове, че тя също
се е отдавала на удоволствията в харема.
Един французин в Египет
Гюстав Флобер е виден френски писател, известен с вниманието си към детайла и яркото
описание на героите. Освен с романите си той е запомнен и с кореспонденцията си. Пишел
често на приятелите си, сред които е и Жорж Санд. Страстен пътешественик, между 1849 и
1850 г. Флобер заедно с приятеля си журналист Максим дьо Камп направил обиколка на
Близкия Изток, Гърция и Египет.
В писмата си до дома той е брутално откровен за себе си и за сексуалните си завоевания.
Оставаме с впечатление, че едва ли не е смятал за свой дълг да опита всичко и да го опише. В
дневника си Флобер обяснява интереса си към проститутките:
Може и да имам извратен вкус, но аз обичам проституцията, при това сама по
себе си, а не заради плътските й аспекти. Сърцето ми се разтуптява всеки път,
когато видя някоя от онези жени в къси рокли да върви в дъжда под уличните
фенери, както монасите в техните дълги раса винаги са вълнували някакво дълбоко
аскетично кътче в душата ми. Идеята за проституцията е място за среща на
толкова много стихии – похот, горчивина, пълно отсъствие на човешко общуване,
мускулно безумие, звън на злато, – че ако се вгледа по-дълбоко в нея, на човек му се
завива свят. В един бордей могат да се научат толкова много неща и да се
изпитат такава мъка и копнеж за дълготрайна любов!<</p>
Поетът и драматург Луи Буйе бил съученик на Флобер и приятел през целия му живот. На
15 януари 1850 г. Флобер му писал от Кайро, където също имало бани:
Тук това е нещо напълно нормално. Човек признава содомията си и за нея може да
се говори на масата в хотела. Понякога отричаш отначало, но всички започват да
се шегуват с теб и накрая си признаваш. Тъй като пътуваме с образователна цел и
сме натоварени с мисия от правителството, сметнахме за наш дълг да опитаме
тази форма на еякулация. Засега не ни се е отдала възможност, но не се
отказваме. Подобни неща стават в баните Резервираш банята за себе си (пет
франка в които влизат масажист, лула, кафе, сладки и кърпа) и опъваш момчето
си в някоя от стаите.
За да завърши чувственото си пътуване, по-късно Флобер описва как ухажвал една от най-
прочутите танцьорки в Египет и колко поласкан би бил, ако „си сигурен, че си оставил
впечатление, че тя ще си мисли за теб повече, отколкото за другите, че ще останеш в сърцето
й“.
След завръщането си през 1850 г. Флобер започнал работа върху шедьовъра си „Мадам
Бовари“, за чието написване му били нужни пет години. Романът първо бил издаден на части
в „Ревю дьо Пари“ и властите незабавно повдигнали обвинение срещу Флобер и издателя.
При изслушването в съдебната зала те били оправдани и когато се появил като книга,
романът бил посрещнат възторжено. По време на пътешествията си Флобер се заразил със
сифилис и умрял през 1880 г., на петдесет и осем годишна възраст.
Благоуханната градина
Сър Ричард Франсис Бъртън бил учен, пътешественик и ориенталист. Запленен от
исляма, той бил първият европеец, влязъл в забранения град Мека и в цитаделата Харар в
Източна Африка, облечен в арабски дрехи.
Пътуванията като дете определили живота му и той от ранна възраст показал талант към
езиците. Говорел двайсет и пет езика, а с диалектите те ставали почти четиресет. Публикувал
43 тома за пътешествията си и почти 30 тома преводи. Той е и един от първите истински
сексолози, събирал факти за сексуалните обичан и техники от всички земи, които
посещавал; дори измервал дължината на пенисите в различни части на света.
Интересът му към сексуалното поведение може би бил провокиран от армейските му дни
в Индия. Сър Чарлз Нейпиър, командир на британските сили в Синд, изпратил под
прикритие уважавания капитан Бъртън да разузнае някакъв местен пазар. По-късно, през
1845 г., Бъртън отново бил изпратен под прикритие да разследва бордеите за
хомосексуалисти в Карачи, посещавани според мълвата от британски войници.
Недвусмисленият доклад на Бъртън довел до тяхното унищожаване, но сведенията му били
толкова подробни, че плъзнали слухове, че той самият е бил клиент на заведенията. Тези
слухове щели да го преследват до края на живота му, макар че той не положил особени
усилия да ги разсее. Както отбелязва новелистката Уида, Бъртън изпитвал „Байронова любов
към шокиращи хора и към разказване на истории против самия себе си, които не се
основават на никакви факти“.
През 1885 г. той публикувал прочутия си нецензуриран превод на „Арабски нощи“ или
„Приказки от хиляда и една нощ“. Първоначално изданието се състояло от десет тома, към
които по-късно били добавени още шест. Историите са откровено сексуални по съдържание
и навремето били разглеждани като порнография. Последният том е един от първите
текстове на английски, който засяга темата за педерастията, която според Бъртън била силно
разпространена в един по-южен регион, наричан от него „сотадична зона“ на името на
древногръцкия хомо-еротичен поет Сотад.
Законът за неприличните публикации от 1857 г. би направил невъзможно издаването на
„Арабски нощи“, без да доведе до преследване от страна на Обществото за потискане на
порока и до затвор. Начин за заобикаляне на проблема бил книгите да бъдат
разпространявани без разгласяване сред членовете на някаква група. И така Бъртън и
Форестър Фицджералд Арбътнот създали обществото „Кама шастра“ за отпечатване и
издаване на иначе забранени книги. „Арабски нощи“ излезли само за абонирали се, в
ограничено издание от хиляда бройки (което явно било достатъчно) и с гаранция, че няма да
има допълнителен тираж.
Бъртън е свързан и с превеждането на „Кама сутра“ на английски. Книгата била написана
на древния санскрит, който той не разбирал, и затова работел заедно с Арбътнот и
ориенталисти, изучаващи Индия. Той превел „Благоуханната градина" от едно френско
издание на еротичния наръчник и работел върху ново издание със заглавие „Ароматната
градина“, когато умрял през 1890 г. Вдовицата му Изабел изгорила ръкописа заедно с
дневниците му и други негови книжа, като неизменно твърдяла, че го е направила, за да
защити репутацията на съпруга си.
Женско кътче
Най-големият въпрос, който никога не е намерил отговора си и на който и аз още не съм
способен да отговоря въпреки трийсетте години работа върху женската душа, е "Какво
иска една жена?”.
Зигмунд Фройд
През 19 век установеното, предимно мъжко, схващане било, че идеалната жена трябва да
е очарователна, покорна и скромна, макар да се смятало, че това противоречи на природата
им, която е емоционална, избухлива и ирационална. Философ, една от първите писателки
феминистки, според Мери Уолстонкрафт възпитателите мъже съсипвали жените, като се
опитвали да ги превърнат в декоративни метреси вместо да ги оставят да бъдат рационални
човешки същества, принуждавали ги да се съобразяват с „мнението, че са създадени да
чувстват, а не да разсъждават“. Това създавало какви ли не проблеми и реално разделение
между външната обвивка на едно почти безполово благоприличие и онова, което ставало в
действителност.
Баните и публичните домове станали част от живота, индустрията — покрай създаването
на еротична литература, се развила, клиенти не липсвали, а уличниците и продаващите се
момчета продължавали да упражняват занаята си.
Женска хистерия
Мъжете не само че не разбирали женския ум, но не разбирали и работата на женското
тяло и сякаш почти се страхували от него. Това е особено очевидно в общоприетия начин за
третиране на растящия проблем „женска хистерия“.
Повечето хора смятат, че вибраторите са ново изобретение, за което се говори открито
едва откакто Саманта представи заека в „Сексът и градът“. В действителност вибраторите са
едни от първите уреди, заработили с електричество в края на 19 век, малко след шевната
машина и много преди прахосмукачката. Най-ранният електромеханичен вибратор бил
създаден през 1873 г. във Франция (къде другаде?) и бил изпитан в заведение за лекуване на
„женска хистерия“.
Затруднено дишане, прималяване, безсъние, нервност, загуба на апетит за храна или секс,
главоболие, емоционална нестабилност и „тенденция за причиняване на неприятности“,
меланхолия, агресивност, депресия, тежест в корема, мускулни болки и резки промени в
настроението – всичко това свързано с репродуктивния цикъл, което не е особено
изненадващо. Но през 19 век докторите приемали напълно сериозно тези прояви като
симптоми на състояние, което нарекли „женска хистерия“. И какво било предпочитаното
лечение? Вагинален масаж от страна на доктора, докато жената не получи „хистеричен
пароксизъм“, или оргазъм.
Тъй като на практика всяко заболяване може да се диагностицира като женска хистерия
(един доктор съставил списък от седемдесет и пет страници, с много и различни възможни
симптоми) и тъй като по онова време се смятало, че порядъчните жени не бива да изпитват
желание и да се наслаждават на секса, едва ли е чудно, че хиляди жени бързали при
докторите си за спешно облекчаване на проблема. Смята се, че към средата на 19 век, в
зенита на викторианския морал, една четвърт от всички жени страдали от това заболяване.
Хистерията била много доходоносно заболяване за докторите, тъй като не застрашавала
живота, а изисквала постоянно и често лечение. Поради това докторите не били склонни да
прехвърлят пациентките си на акушерки или медицински сестри, но пък намирали
процедурите за продължителни и доста досадни, като често им било трудно да предизвикат
хистеричен пароксизъм, което едва ли може да се нарече учудващо. Следва да се отбележи,
че по онова време всички доктори били мъже.
Шезлонгът и кушетката станали популярни средства жените да се чувстват по-удобно по
време на сеансите за получаване на пароксизъм, които можели да продължат и часове. Имало
дори специално пригодени за целта стаи и вагиналният масаж се възприемал като рутинна
медицинска процедура. В помощ на отрудените доктори, които често имали повече
пациентки, колкото можели да „оправят“, били разработени специални водни пръскачки и
механични устройства, първоначално предназначени за болезнени мускули. Отначало тези
вибратори се използвали само от докторите, но разпространението на електричеството в
домовете довело до растящ пазар за жените, желаещи да си помогнат сами.
Рекламите на вибратори били нещо обичайно между 70-те години на 19 век и 30-те
години на 20 век. С по-широкото познаване на женската сексуалност те до голяма степен
отпаднали от стандартните реклами, тъй като вече не било възможно на вибраторите да се
гледа като на средство за мускулен масаж и да се игнорира онова, за което могат да се
използват в действителност.
Фиг. 29. Един от първите преносими вибратори
Женската хистерия не е изобретение на 19 век и има дълга история. Думата произлиза от
hysterikos, гръцката идея, че утробата търси подходящото си място и се придвижва към
гърдите и белия дроб, откъдето и свързването й със затрудненото дишане. Хипократ пръв
използвал термина и смятал сексуалната незадоволеност като основна причина за
състоянието, а секса и брака като най-добро лекарство, макар че препоръчвал и кихане.
Пет века по-късно, някъде около 150 г., прочутият римски лекар и философ Гален също
свързвал хистерията с матката, но не смятал, че тя се движи из тялото. Според него липсата
на секс водела до натрупване на женска „сперма“, която създавала отровни пари. Решението
било — повече секс, а за неомъжените жени манипулация от акушерка до получаване на
оргазъм. Идеята за отровните пари се задържала векове наред и дори дамите от висшето
общество на викторианската епоха често получавали пристъп от „парите“, макар че по това
време докторите вече знаели, че такива всъщност няма.
Само за мъже
За да не бъдат мъжете забравени, през 19 век се появили и множество реклами на
електрически колани и легла за токов „удар на члена“, които обещавали спасение от
смущаващата импотентност и генерирали впечатляващи наелектризирани ерекции.
Една реклама на електрическия колан на доктор Сандън от „Електрическа компания
Сандън“ в Портланд, Орегон, пита: „Мъже, защо сте слаби?“. И след това твърди, че коланът
е панацея за мъжете, които „страдат от нервна слабост, семенна немощ, импотентност,
загуба на мъжествеността, ревматизъм, болки в гърба, проблеми с бъбреците, нервност,
безсъние, слаба памет и лошо здравословно състояние като цяло“.
Портрет на един брак
Малко истории отразяват двойните стандарти на обществото и разкриват викторианското
лицемерие така ясно, като тази на Артър Мънби и Хана Кълуик с нейното странно
противопоставяне на сексуална обсесия и въздържание.
Махнах рогозката и преместих решетката. Разчистих въглените, съблякох се и
метнах престилка на главата и гърба си, където не мога да достигна, за да се
измия, както и стар чифт обувки, тъй като скарата беше топла. Зад скарата има
място и аз се качих на табуретка и влязох в комина. Саждите бяха меки и топли,
облегнах се на тях, загребах едно-две шепи, посипах ги по ръцете си и те потекоха
по мен като вода. Спрях в комина и си помислих за Маса и как ще се радва да ме
види, когато сляза. Вън от комина ми се стори много студено и влязох във водата
и се измих. Отне ми доста време да се почистя и накрая водата стана съвсем
черна и гъста.
Коминочистачната е Хана Кълуик, прислужница в дома на мистър и мисис Кофилд от
Клон Хаус, Сейнт Ленардс-он-Сий, Съсекс. Хана написала това на 26 април 1865 г. и го
пратила на любимия си Маса (Артър Мънби) – чиновник от средната класа, който по това
време се възстановявал след злополука по време на езда.
Маса (от Master – господар) било личното обръщение на Хана към Артър, съчетаващо
родния и шропшърски диалект с идеята за робство. Думата отразява особената им връзка тип
господар-роб и удоволствието на Хана да почерня кожата си със сажди. През голяма част от
живота си тя носела кожен ремък на дясната си китка и верига с катинар на шията, като
ключът бил у Мънби. Разбира се, тя старателно криела всичко това под напълно приличното
си иначе облекло.
Артър Мънби оставил много дневници и бележки, но в тях на практика няма нито дума за
професионалния му живот. Истинският му живот бил извън часовете в кантората. Той имал
фетиш и си падал по едри, силни жени, особено от работническата класа и по-точно такива,
които вършат тежка, физическа и мръсна работа. След работа обикалял с часове в търсене на
такива жени, следвал ги и разговарял с тях, питал ги за подробности от живота им. Правел
им скици и добавял бележки. Освен това събирал стотици снимки на жени, работещи в
мини, кухни, на акробати, чистачки, млекарки и съпруги на рибари. По собствените му думи
Артър не проявявал интерес към обичайния секс и винаги твърдял, че хобито му е напълно
невинно и в него не се крие нищо друго.
Една от най-вълнуващите му находки била „висока, тежка мома на осемнайсет,
клатушкаща се като моряк“. Когато я попитал какво работи, тя отвърнала: „Сър, аз остъргвам
конски крака“. Това така го заинтригувало, че той се върнал с нея до работилниците в
Бърмондси, където се правело лепило от рога и кости. Там той видял друга „остъргвачка на
крака“, която била „цялата във вар и жълта мръсотия от неизвестно естество“.
През 1854 г. Хана била на двайсет и една и работела за лейди Луиза Котс, която я отвела в
Лондон. Артър я срещнал по време на една от обичайните си разходки. Веднага останал
поразен от височината и размерите й – тя била висока над метър и седемдесет и много яка, а
тя открила в него идеалния джентълмен. Двамата били сродни души и усетили, че се нуждаят
един от друг.
Срещата им се състояла малко след като Хана за пръв път в живота си отишла на театър.
Гледала мюзикъла „Смъртта на Сарданапал“ по пиеса на лорд Байрон. Историята разказвала
за древен владетел, влюбен в робинята Мира, която също го обичала, но имала демократични
и републикански възгледи. Тази художествена измислица явно оказала дълбоко влияние върху
Хана.
През лятото на 1854 г. двамата се срещали толкова често, колкото позволявали
служебните й задължения. Тя пише за първата им целувка: ,Да, затова те целунах първа,
когато ме помоли. Исках да видя каква е устата ти… Разбрах, че си добър от усещането на
устата ти. И не бих могла да обичам мъж, ако не му харесвам устата“.
За да бъде близо до Артър, Хана започнала да работи в различни домакинства от средната
класа в Лондон. Връзката им нарушавала всички приемливи обществени норми и трябвало
да остане тайна. Макар да било прието господарите да се радват на сексуалните услуги на
прислужниците си, любовта била нещо съвсем различно и би възмутила всички,
включително и семействата на двамата.
Артър работел в Комисията за църковните имоти и Хана описва как го посетила там през
1865 г. Трябвало да чака, докато не прецени, че е безопасно да почука на вратата и че никой
няма да види пристигането й.
Целунахме се дълго… Близнах обувките му по свое желание, свалих горната си
дреха [над работните си дрехи тя носела елегантна рокля] и я махнах заедно с
бонето и другите неща. Тогава Маса погледна ръцете ми и сложи своите до тях.
Моите изглеждаха кафяви и загрубели от работа до неговите; след това Маса ми
каза да го вдигна, аз го направих с лекота и го понесох из стаята. А после
трябваше да се скрия, докато прислужникът му поднасяше чая.
Хана е посещавала училище на възраст между пет и осем години и вероятно е била добра
ученичка. Под ръководството на Артър започнала да се образова допълнително, като заедно с
работата успявала да посещава лекции по литература, биология и разговорен френски.
„Дейвид Копърфийлд“ и другите книги на Чарлз Дикенс били сред любимите й.
Споразумението между нея и Артър изисквало да му описва подробно работата си, като
набляга особено на това колко мръсна била след края на тежкия ден. Колкото по-мръсна
била задачата, толкова по-добре и за двамата. Артър се интересувал и от различните
диалекти и шропшърското й наречие определено го е привличало, поради което Хана го
използвала в описанията си. Общо тя написала седемнайсет тома дневници, както и стотици
писма. През годините стилът й ставал все по-уверен, а описанията – ясни и живи.
Артър бил обсебен от мръсните ръце на Хана. Веднъж тя намазала дланта си с олио и боя
за обувки и я отпечатала върху лист, който му пратила като картичка за Св. Валентин. Хана
пък обожавала да лиже обувките на Артър. Дори сънувала как го прави:
Сънувах, че виждам как една дама пада на колене и лиже обувките на съпруга си,
защото заминавал, и си помислих, че щом тя прави такова нещо от любов, защо и
аз да не лижа обувките на Маса. Даже смятах да го правя по-често. Помислих си
как отивам при него в неделя, както обикновено, и как коленича и започвам да лижа
обувките му толкова дълго и с такава радост, а той се чуди какво означава това.
Колкото по-мръсни били обувките, толкова повече й харесвали на Хана. Конските
изпражнения й били любими и тя твърдяла, че по вкуса на обувките можела да познае къде е
бил господарят й.
На трийсет и първия й рожден ден, десет години след първата им среша, Артър завел
Хана на фотограф. При подготовката тя свършила най-мръсните си задачи, за да се изцапа
колкото се маже повече. Облечена в работните си дрехи, тя спряла в едно заведение по пътя
към фотостудиото. Смесила се с клиентите и изпила половин пинта бира от халбата, от
която току-що пил някакъв работник. На снимката Хана гледа уверено в обектива, ръкавите й
са навити, за да покаже яките си мускули и кожената гривна. Съвсем подобаващо тя се
преструва, че чисти обувки. Накрая Артър и Хана останали разочаровани от резултата, тъй
като тя не изглеждала достатъчно мръсна.
Много по-успешна била снимката от 1862 г., на която Хана е като коминочистачка,
покрита със сажди. „Точно както го исках — пише тя в дневника си. — Колкото по-грубо,
толкова по-добре.“
Фиг. 30. Хана Кълуик като коминочистачка през 1862 г.
Хана оставала до късно да пише дневниците и писмата си, като през цялото време
внимавала никой да не разбере за кого прави това. После се качвала в спалнята на прислугата
на тавана и лягала в леглото, което деляла с друга прислужница. След шест часа сън започвал
поредният ден със задачи, които тя описвала в следващото си писмо до Артър, наблягайки на
любимата им тема за мръсотията.
Когато се срещали в квартирата му на „Фиг Трий Корт“, Инър Темпъл, Хана му показвала
как изпълнява задачите си, облечена в работните си дрехи:
След като си поиграхме малко, Маса ме попита дали може да почерни лицето ми и
аз казах да, взех боята и маслото и коленичих, а той намаза цялото ми лице,
докато не заприличах на негърка, като първия път в малката ми стая, когато
Маса дойде да ме види.
Когато двамата били заедно, Хана често разнасяла Артър и го слагала в скута си. Въпреки
привидното подчинение, Хана останала яростно независима и в много отношения именно тя
диктувала условията на връзката им. През живота си се занимавала с различна работа и
изглежда предпочитала по-трудната н мръсната. Нямала желание да минава за лейди и на
Артър му трябвало доста време да я убеди да се омъжи за него. Тя обяснила, че причината да
се дърпа не е а това, че не го обича, а защото смята, че любовта им е специална и различна от
тази между другите хора; бракът нямал никакво отношение към връзката им.
В крайна сметка се оженили тайно през 1873 г. Роднините на Хана знаели, но тези на
Артър не били уведомени. Тя се преместила на „Фиг Трий Корт“ като негова икономка, за да
запази благоприличие и да скрие истината за отношенията им. Хана запазила моминското си
име и настоявала Артър да й плаша заплата. Единствено при пътуванията в чужбина тя с
неохота се обличала като лейди и играела ролята на съпруга. През лятото се връщала в
Шроншър на работна ваканция при роднините си.
През 1877 г. Хана явно изживяла някакъв срив и се върнала при семейството си. Когато се
възстановила, тя отново започнала работа като домашна прислужница в Шропшър. След
продължила известно време раздяла Артър я посещавал редовно до смъртта й на 9 юли 1909
г., когато била на седемдесет и шест. Хана прекарала последните си години в наета къща
близо до брат си в Шифнал, Шропшър. Върху надгробния й камък в двора на църквата
„Сейнт Андрю“ пише: „Трийсет и шест години тя обичаше чисто и безусловно съпруга си
Артър Мънби от Клифтън Холм в Уейпънтейк на Бълмър“.
Артър умрял следващия януари на осемдесет и една години. Последната му стихосбирка
„Реликта“, публикувани през октомври 1909 г., е посветена на „светлата възлюбена памет на
НЕЯ, чиято ръка преписа тези стихове и чиято неизменна обич вдъхнови всичко добро в тази
книга“. Малко преди смъртта си той признал на брат си за брака си с Хана.
В завещанието си Артър оставил книгите и двете кутии с дневници, бележки и снимки на
Британския музей, който не можел да ги приеме. Вместо това архивът му бил пазен в
Тринити Колидж в Кеймбридж с инструкциите на Артър да не се отваря преди 1950 г.,
седемдесет и седем години след брака му с Хана. Праплеменницата на Хана поискала да
присъства при отварянето на кутията й. Отказали й с обяснението, че това е личен въпрос,
засягащ единствено членовете на семейството,
***
И тъй, историите продължават така, както са започнали. В началото на 20 век Оскар
Уайлд умрял в изгнание в обятията на Роби Рос, докато спомените за процеса срещу него и
шокът от разкритията все още били пресни в общественото съзнание; Артър Мънби и Хана
Кълуик се радвали на своя, много особена версия на брака; а Едуард VII давал повод за
слухове и приказки относно близките си приятелки.
С времето играчите и детайлите може леко да се променят, свободата да се коментира и
сексуалната свобода със сигурност се различават много в различните части на света, но в
днешната съвременна мания по секса и неговите тайни няма нищо ново или модерно.
Телевизията и интернет могат да предложат на всеки неговите петнайсет минути слава, но
страстите и желанията, които движат човешката природа, си остават същите.
Сексуалното желание е един от основните инстинкти, подобно на интереса какво точно
плануват другите.
Има ли значение какво правят двама влюбени, стига да не го правят на улицата и
да не плашат конете?
Стела Патрик Кембъл
Библиография
Arnold, Catherine, City of Sin, Simon Schuster, 2010.
Aronson, Theo, The King in Love: Edward VIII's Mistresses, Corgi, 1989.
Atkinson, Diane, Love and Dirt, The Marriage of Arthur Munby and Hannah Cullwick,
Macmillan, 2003.
Boswell, James, The Journals of James Boswell, 1761-1796, ed. John Wain, Heinemann, 1990.
Boswell, James, The Life of Samuel Johnson, vols 1 and 2, Odhams Press.
Boswell, James, London Journal, 1762—1763, ed. Frederick A. Pottle, Heinemann, 1950
Buford, E. J., Bawds Lodgings, Peter Owen, 1976.
Burge, James, Abelard Heloise, Harper One, 2006.
Casanova, Giacomo, trans., Willard R. Trask, The History of My Life, 12 vols, Longman, 1971.
Chaucer, Geoffrey, The Canterbury Tales, Penguin Classics, 2003.
Cruikshank, Dan, The Secret History of Georgian London, Random House, 2009.
Dabbhoiwala, Faramerz, The Origins of Sex, A History of the First Sexual Revolution, Allen
Lane, 2012.
Ellman, Richard, Oscar Wilde, Vintage, 1988.
Fabricius, Johannes, Syphilis in Shakespeare's England, J. Kingsley, 1994.
Flaubert, Gustave, trans., Francis Steegmuller, Flaubert in Egypt, Bodley Head, 1972.
Fraser, Lady Antonia, Love and Louis XIV: The Women in the Life of the Sun King, Orion, 1972.
Fraser, Lady Antonia, King Charles II, Phoenix, 2002.
Gibbon, Edward, The Decline and Fall of the Roman Empire, Wordsworth Editions, 1998.
Gibson, Ian, The English Vice: Beating, Sex and Shame in Victorian England and After,
Duckworth, 1978.
Herman, Eleanor, Sex With Kings, Harper Perennial, 2004.
Latham, Robert, ed., The Shorter Pepys, Bell; Hyman, 1985.
Le Roy Ladurie, Emmanuel, trans., Barbara Bray, Montaillou: The Promised Land of Error,
George Braziller, 2008.
Linnane, Fergus, London the Wicked City, Robson Books, 2003.
Love, Brenda, The Encyclopedia of Unusual Sex Practices, Abacus, 2012.
McKenna, Neil, Fanny & Stella: The Young Men Who Shocked Victorian England, Faber 2013.
Milford, Nancy, Madame de Pompadour, Vintage Classics, 2011.
Milford, Nancy, The Sun King, Vintage Classics, 2011
Norwich, John Julius. Absolute Monarchs: A History of the Papacy, Random House, 2012.
Paoli, Ugo Enrico, Rome, its People, Life Customs, Bristol Classical Press. 1992.
Parissen, Steven, George IV, St Martin's Press, 2001.
Parker, Geoffrey, At the Court of the Borgia, Folio Society. 1963.
Picard, Liza, Dr Johnson's London, Weidenfeld Nicolson, 2000.
Picard, Liza, Elizabeth's London: Everyday Life in Elizabethan London, Weidenfeld Nicolson,
2003.
Picard, Liza, Restoration London: Everyday Life in 1660s, Phoenix, 2003.
Potter, D. S. and D. J. Mattingly, eds., Life Death Entertainment in the Roman Empire,
University of Michigan, 1999.
Roberts, Andrew, Napoleon Wellington: The Long Duel, Phoenix, 2003.
Roberts, Nickie, Whores in History, Prostitution in Western Society, Harper Collins, 1993.
Rochester, John Wilmot, Earl of, The Complete Poems, ed. David M. Vieth, Routledge Keegan
Paul, 1953.
Rubenhold, Hallie, ed., Harris' List, Transworld Publishers, 2012.
Shelton, Jo-Ann, As the Romans Did, Oxford University Press, 1988.
Tannahill, Reay, Sex in History, Sphere Books Ltd., 1989.
Tomalin, Claire, Samuel Pepys. The Unequalled Self, Viking, 2002.
Quennell, Peter, Londons Underworld: Being Selections from Henry Mayhew, Spring Books,
1950. Waller, Maureen, 1700: Scenes from London Life, Sceptre, 2001,
Weir, Alison, The Six Hives of Henry VIII, Vintage, 2007,
Weis, Rene, The Yellow Cross - the Story of the Last Cathars 1290-1329. Penguin, 2001.
Wilson, Mary, Venus Schoolmistress, 1877.
Zacks, Richard, History' Laid Bare, Love, Sex & Perversity from Ancient Etruscans to Lawrence
of Arabia, Michael O'Mara Books, 1995.
Websites:
http://www.medievalists.net
http://ocp.hul.harvard.edu/contagion/syphilis.html
http://victorianlondon.org
Благодарности
Бих искала да благодаря най-вече на Даян Аткинсън, която ме запозна със странния, но
завладяващ свят на Хана и Артър, както и на съпруга си Тревър, чийто дългогодишен интерес
към Джонсън, Бозуел и техния живот в Лондон бе отправна точка за много истории. И
накрая благодаря на всички от „Майкъл O'Мара“ и особено на Луис Диксън за това, че ми
възложиха написването на тази книга. Това бе наистина едно страхотно образователно
начинание.
За книгата
КАРЪН ДОЛБИ
НЕПРИЛИЧНИ МОМЕНТИ ОТ ИСТОРИЯТА
Английска, първо издание
Превод Венцислав Божилов
Редактор Елка Николова
KAREN DOLBY
HISTORY'S NAUGHTY BITS
Copyright® 2013 by Michael O'Mara Books Limited
ИК „БАРД“ ООД, 2015
ISВN 978-954-655-576-2