Автор: Константин Константинов
Избрани разкази и пътеписи част 2
Оазис 1928
Празникът 1931
Фонтенбло 1928
Микени 1937
Брюге 1926
Радиото 1938
Оазис
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.
А. Далчев
Между улица „Фобур Сент Оноре“ и Елисейските полета, недалеч от
театър „Мариньи“, зашумената алея, която възлиза към Етоал, се превръща в
малък, сгушен парк. Сред това зелено убежище една дъсчена барака със
затворени капаци и пъстър извехтял фронтон дреме като останка, изхвърлена
от руслото на живота, който неспирно фучи край нея. Какво търси тоя
недодялан сандък сред блясъка на най-аристократичния парижки квартал?
Какво представлява той?
Приближете до тоя шестгодишен човек, който управлява по пясъчната
алея своя малък автомобил с педали, и го попитайте. Той ще спре за минута,
ще ви погледне с пренебрежение — заради вашето невежество — и ще
отвърне:
— Mais, s’est le Théatre, monsieur… le Théatre des guignols*… — И гордо ще
завърти кормилото.
[* Това е театърът, господине, кукленият театър.]
Тая дървена панаирска палатка е заключеният ковчег в омагьосаната
стая от приказките, тайнственият сандък на чудесата, на непредвиденото, на
веселието: кукленият уличен театър на парижките деца.
Едно въже, опнато между дървесата, огражда пред фасадата
правоъгълник с няколко скамейки и три реда железни столове. Това е залата.
Бараката отсреща — сцената.
Часът е ран. Утринните лъчи едва промушват купола на кестеновата
алея. Из клоните оглушително цвъртят врабци. Отвъд площада на Съгласието
златните коне на моста Александър III горят като слънца. Из страничните
пътеки слизат от Булонската гора елегантни ездачи и амазонки. Смътният
мълвеж на града поема постепенно своето катадневно кресчендо.
Малкият театър спи още. Малкият театър знае своето време. Сега там,
зад затворените капаци на магическата лаборатория, се върши тайна,
страшно интересна работа, раждат се чудесни неща — и трябва само да се
потърпи до първото представление следобед.
Тогава тук изведнъж всичко се преобразява. Една нестихваща глъчка се
носи под дървесата. Цяла армия деца изпълва скамейките и столовете. Майки
с ръкоделие, бавачки с бели шапчици, баби и дядовци в чистички старомодни
облекла, с тиха усмивка на увехналите лица, влизат в оградения
правоъгълник и настаняват малките зацвъртели човечета, които се въртят
нетърпеливи и сериозни и непрекъснато задават най-отчаяни въпроси.
Сега бараката е разтворила всички свои капаци и тъмночервената
завеса леко помръдва. Малка табелка на стената обявява: „Вход 25 сантима“.
Една жена при вратичката раздава билети и малките здраво стискат сините
листчета. За да гледаш представлението, не е необходимо, разбира се, да си
купиш билет: оградата от въже не е вълшебна, за да скрие от ония, които
нямат пет су, празника на зрелището. Ала когато човек отива на театър, както
възрастните, трябва да има в ръка билетчето за мястото си.
Един прегърбен човек с акордеон, седнал до сцената, почва увертюрата.
Меките тонове подемат изведнъж някакъв тържествен марш, после преливат
в сънна мелодия, после лудо се завъртват във весела фарандола. Ятото
притихва, ушите се наострят, личицата стават още по-сериозни. Чуват се
сдържани възгласи на големите: „Voyons, Lou-lou!“, „Tais-toi, Jeannot“*.
Акордеонът изведнъж завършва. Един звънец избива. Завесата бързо се
вдига.
[* Хайде, Лулу! Мълчи, Жано`!]
О, тия бистри очи, разширени и жадни да погълнат всичките чудеса,
всичките тайни на света! Тия разтворени малки души, които пътуват сега в
страната на приключенията и смеха, откъснати от улицата, от полутъмната
стая на шестия етаж, дето небето е къс сиво платно, над зловонния вътрешен
двор! Тия полуоткрити устица, които само преглъщат и забравят вече да
питат!
А на сцената се разнизва все същата история: Крадецът, глупав и
несръчен, в чуждата къща, смешната Слугиня, която се вцепенява от страх,
дебелата Господарка с писклив глас, Стражарят с триъгълна шапка и ужасни
мустаци и кучето, което оглушително лае и дърпа Крадеца за дъното на
панталоните… Те се блещят, клатят глави, бият се и се гонят, припадат и се
свестяват, отново хукват един след друг със своите несгъваеми нозе — и
викат иззад сцената на различни, смешни гласове.
Сега вече цялата зала се люшка от смях и възхищение. Сякаш небето е
спуснало тук всичките ангелски гласчета, които хълцат припадъчно, кикотят
се и примират: „Oh! Oh! Le voila, — le voleur!…“* Сякаш някакъв кристален
купол отеква безброй различни сребърни звънчета, зазвънели в тоя тих
септемврийски ден.
[* О, о, ето го — крадеца!…]
Един мъж с каскет и вехти дрехи извън оградата държи в ръце бледо
момиченце: някой работник-вдовец дошъл да подари на детето си тая
безплатна забава. Те гледат унесени и усмихнати двамата и ръчичката на
девойчето нежно обгръща главата на баща си: „Oh, papa, regarde, regarde le
petit chien…“*
[* О, татко, виж, виж кученцето!]
Завесата се спуска сред нови викове и смях. Хармониката започва
някакъв валс. Представлението свършва, за да почне наново след четвърт час.
Сега идва втората част на празника. Децата изпразват правоъгълника
на театъра и се пръскат из алеите. Наоколо вече чакат колца — малки,
старинни каляски. И Loulou и Pouppée, Jeannot и Toto сядат вътре и дръпват
юздите на магаренцата и белите кози. Акордеонът глъхне, а наблизо, по
двойния асфалтов път, фучи безкрайният низ автобуси и таксита, крещят
сирени, тътне мътният поток на парижкия живот. Той поглъща и влече
всичко по пътя си, той расте като страшна река, която бърза към някакъв
страшен въртоп…
Слънцето се навежда вече към черната врата на Триумфалната арка.
Отвъд Иглата на Обелиска синкаво се изрязва „Пале Роял“. Златисти жици се
протягат между дървесата. Сегиз-тогиз някой зрял кестен тупва на земята.
Акордеонът пак почва. Там, на сцената, ей сега с лай ще скочи кучето и отново
ще трепнат звънчетата на смеха…
Прислонен до едно дърво, моят другар рисува. Той вярва, че може да
хване и задържи образа на тоя час, неповторим като Фата Моргана. Времето
тече неусетно. Небето побледнява.
Между стволовете приижда синкавият здрач на вечерта. Старият човек
затваря капаците на бараката. Врабците се гласят за сън. Блясват първите
светлини. Грохотът на града нараства всеки миг. Тишината бързо прибира
своята паяжинна дреха и отлита към стъмения кръгозор. Наоколо е отново
черната тътнеща пустиня на милионния град.
1928
Празникът
В тая душна вечер кръгозорът пламти, нашироко в пъстри блясъци,
като огромен, спокоен пожар. Автобуси, таксита, частни коли спират до
белите колони на входа и изтърсват купчини хора. От дупките на метрото се
точат други върволици. Една безбройна тълпа, смаяна от възторг, се разлива
из лабиринта на улички, алеи и пътеки. Това е Изложението, Празникът,
всекивечерният апотеоз на светлини, води, краски и благоухания, който
тържествува през година, две, три ту в един, ту в друг край на Париж. Все едно
дали това е „Конкорд“, или „Венсан“, или „Шан дьо Марс“. Декорите се сменят,
утре по-нови, по-чудновати от днес, но същината остава. Бели палати,
изискани и стройни, чуждоземни дворци, изпъстрени с всички багри на
земята, пагоди, минарета и мачти, сламени покриви и стъклени веранди,
храмове отпреди двадесет века, патинирани от времето, черни, жълти и
мургави хора в бурнуси, кимоно и полуголи, от които лъхат тежки екзотични
парфюми. Едно меко шуртене на водоскоци се смесва с мълвежа на тълпата, а
подвижните очи на прожекторите и самосветещите дървеса и колони правят
от тия вечери едно истинско чудо.
Денем, когато нещата са по-малко измамни и по-брутални, мястото има
по-друг вид. Тук-там прозира ефемерната същност на сградите, натъкмената
ефектност на езерцата и растенията и трескавият гърмол на града иде по-
отчетлив, за да разкъса навремени екзотичния мир на тия пространства.
Затова пък вечер вълшебството стига до пароксизъм.
… След три месеца, когато от Атлантика задуха мокрият леден вятър,
когато над Париж се занижат къси дни на ситен дъжд, на печки пред
кафенетата, на лампи, запалени от два часа следобед, от всичкия този блясък
ще остане само земята, винаги същата, сега измърсена и разровена, като след
катастрофа. Хиляди влакове ще отнесат гостите отново в техните чужди
краища по всичките меридиани на земята, истинските туземци ще отплуват
към своите далечни страни, а другите, фалшивите, ще свалят колониалните
си костюми, за да викат по „Клиши“ и „Монпарнас“ нови любопитни за други
сензации… Но Празникът ще остане в паметта на всички, които са го зърнали,
макар за миг: и на тоя старец, който клати недоволно глава — „Ах, на какво
прилича това! Може ли да се сравни с Изложението от 1900 година!…“ — и на
тая баба, която ме блъска и бърза да пипне ствола на истинско акажу и да
седне на изсечената от него скамейка…
Препълненият подземен влак ни отнася отново към черния полузаспал
град и ни изхвърля при входа на древната улица „Муфтар“. Изкривени,
насечени, зловонни домове, полускрити от сянката, събират глави горе. Долу
само някоя котка прекосява черния асфалт и тук-там блещукат очите на
сбутани бистра`. Работният народ, който изпълва тоя край, спи вече. Само там,
в дъното, свети повече и весела глъчка кънти наоколо.
На малкото площадче, затворено като кладенец, е вдигната естрада,
окичена с книжни фенери. Една цигулка и една хармоника люшкат стар, сега
отново излязъл на мода валс. Няколко двойки, момичета в басмени рокли и
момчета с каскети, се въртят пред кафенето и един гарсон разнася бира по
масите. Някакъв квартален празник на енориашите от срещната църква или
може би на зарзаватчиите от махалата, или — на девойчетата, които днес са
приели своето първо причастие. Една проста, но пълна радост за ония, които
утре ще понесат за първото метро своите вързопчета към фабриките на
предградията.
Часовникът на „Сент Женевиев“ избива дванайсет. Хармониката гръмва
още по-лудо, младите скачат на изпроводяк, старите и децата се прибират.
От моята стая на шестия етаж гледам насреща, през няколкото метра,
които ме делят от другата стена на улицата, как пламват тук-там петролните
лампи в тия дупки под покривите, в тия клетки с един прозорец — люкарна,
на който виси прането, кошницата със зеленчук и кутията за смет. В тия
жилища от една стая за четири-пет души, отдето се вижда само срещният
покрив и парче небе и дето все пак се съзира нещо като бюфет с две-три
пъстри чинии и една изкривена кръгла маса. Сега бащата, по ръкави, допушва
на прозореца своята лула и милва по главата малкия син, облегнат на
решетката. В очите на мъжа свети спокойна сериозност, умора и доволство.
Денят мина, слава богу, добре. Всички са здрави, хапнаха, почерпиха се,
повеселиха се… Какво повече е нужно? В тия няколко квадратни метра е
затворен целият негов живот, целият свят, смисълът на вселената. Може би
той именно е градил ония приказни дворци, кули и водоскоци, които греят
всяка нощ край Сена. Що от туй? Той не познава болнавата носталгия и жажда
на нашите преситени души. Хора — не са ли все същите те — черни, жълти,
червени или бели? Изток, юг, север — други неизвестни още земи — или тук,
в порутената мансарда на улица „Муфтар“ — не е ли все едно в края на
краищата, когато е въпрос за човешкото сърце и за неговото малко,
неповторимо щастие?… Той изтърсва лулата си, взема кафеза с канарчето и
влиза в стаята. После угася лампата и прекъсва моите нощни, безредни и
непотребни философии…
1931
Фонтенбло
През мрежата от листа куполът на небето синее като огромен опал.
Далеч, в дъното на алеята, огромните върби плакнат в езерото отпуснати
коси. Гората мълчи дълбока и здрачна. Един мраморен Аполон, приседнал
всред моравата и вдигнал ръка към небето, лови първия ален лист на клена.
Под нозете ни се чупят сухи клонки. Едно безгласно птиче изпърхва наблизо и
отлита. Някъде шумят улици, влакове, автомобили; но тука е плътна,
бездънна тишина. Неизразима хармония е напоила тоя час. Някаква
абсолютна и лъчезарна пълнота обгръща в едно земята и далечното небе. В
бистрия въздух се реят, като сини сияния, тайнствени женски лица,
безплътни и усмихнати, преливат и се сливат в един-единствен образ.
Замрелите езерца, тревата, стените излъчват смътен парфюм — тънък и
проникващ; една огромна кадилница, напоена от вековете с неугасима
човешка любов.
Тия потайно усмихнати образи — увенчани с могъщество и блясък или
короновани само с нимба на кралската обич, — те са прелели тук тръпката на
своите женски сърца. Времето разруши тленната плът — прах, върнал се в
праха на земята: те спят отдавна в гробници и параклиси из всичките краища
на Франция. Но тръпката остана през столетията и отвъд спомена.
Саламандрата — емблема на създателя на Фонтенбло — не е ли емблемата на
тая неизгаряща човешка любов?
В служба на тая върховна Господарка са приобщавали тук своите усилия
художници, учени и мъдреци. Всеки нов крал и всяка нова любов са
отбелязвали нов цъфтеж на това място. И някогашният феодален замък от Х
век полека-лека се превръща в огромен дворец, с крила, пристройки, кули,
паркове, езера и фонтани. Злато, фаянс, абанос, кристали и гоблени; платна,
мрамори и огромни томове, съкровищница на творческия дух, прикътана сред
една от най-хубавите гори на френската земя. Бенвенуто Челини украсява
вътрешността; в дворцовия театър се поставя пиеса на Русо; а привечер под
ромона на фонтаните Волтер е идвал да просвещава със своята иронична
философия кралската фаворитка, покровителка на енциклопедистите.
Вдъхновени и силни мъже, пред чиито стъпки е тръпнел светът, са
идвали тук, при любимата жена — това „тихо убежище, дето отпочива мъжът,
уморен от своя път към смъртта“. Никъде другаде галският култ към земната
любов, към женската красота не е отпечатан тъй осезателно и тъй естествено.
Никъде другаде духът на жива поезия, на благородство и галантност не се
излъчва и от най-дребната вещ.
Навярно тъкмо тоя дух е бил чужд на суровия северен монарх, ученика
на холандските корабостроители, при неговото гостуване във Фонтенбло.
През 1717 година Петър Първи пристига за няколко дни тука и си заминава
недоволен. Единственото му удоволствие е бил уреденият в негова чест лов,
от който той се връща в двореца — за ужас на придворните — в проста
каруца, с трима от своите хора — „очевидно, здравата яли и пили“, както
бележат съвременниците. И си отива очарован само от парадния и помпозен
Версай, двойник на който той поиска да създаде далеч там, сред блатата на
север.
Но Версай не е и не може да бъде това, което претендира. Над неговите
порти стои гордият надпие „За всичките слави на Франция“. Ала съграден
едва в XVII век, дворец за забава, той няма нито историческата стойност, нито
благородната красота и богатства на своя по-стар събрат. И всичките слави на
Франция, от XI век до Наполеона, са оставили своя ореол тъкмо над
Фонтенбло.
Зала до зала, отделени с полутъмни коридорчета, апартамент след
апартамент, през чиито прави или сводести прозорци слънцето залива със
сини струи злато, абанос и килими. Паркетът пука под стъпките. Едно
усмихнато мълчание е замряло под великолепните, изрязани и рисувани
потони. Залите на Франсоа I, на Анри II, отделението на Анри IV, на Мария-
Медичи, на Карл Х, на Людовиковците, на Наполеона, Тронната зала, спалнята
на Мария Антоанета, покоите на Жозефина. И отново наоколо образи на жени
— властни или кротки, предани или лукави, изчезнали днес, но оставили
имената си в историята на тая земя. Тук е господарствувала просветената
Диана дьо Поатие, любимката на Анри II, закрилницата на изкуствата,
увековечена в безброй изваяния вътре и вън. Тук е живяла русокосата
Габриела Д’Естре, вярната приятелка на един от най-славните френски крале,
Анри IV. Оттук й е изпращал той своите трепетни от нежност и поезия писма.
„Скъпа моя обич, аз съм добре и не боледувам освен само от желанието да ви
видя“… Там, на стената в залата на Мария Медичи, мътно блести първото
огледало във Франция, дар от венецианците. Колко образи, колко непознати
драми спят в замъглените дълбини на това стъкло, край което са минали 6–7
века! Това извито коридорче отвежда до спалнята на славната любовница на
Людовика XIV. Грамадно, високо легло, един огромен ковчег на насладата,
окръжен с гоблени от Бове. През тайната вратичка на дъното Кралят Слънце,
невиждан от никого, е идвал тук при някогашната вдовица на поета Скарон,
сега маркиза дьо Ментенон. И малката Антоанета Поасон, увенчана от
Людовик XV като маркиза дьо Помпадур, е царувала тук. И последната
кралица Мария-Антоанета, чиято спалня сякаш едва вчера е била напусната. И
креолката императрица е делила между Малмезон и Фонтенбло своите
любовни часове с великия Корсиканец. В една от залите стои люлката на
Орлето, сина на Наполеона. Реликви, в които е въплътен благоговейният култ
на един народ към всичко свое; реликви, изплетени от красотата на
изчезналите времена, за която копнее може би всяко човешко сърце.
Само един трагичен спомен мята сянка връз тихото сияние на тоя кът.
На 31 март 1814 година, когато руският император и пруският крал влизат
начело на победоносните съюзни войски в Париж, Наполеон се оттегля в това
убежище. Няколко дни след това подписва отричането си от престола. А на 20
април същата година в широкия каменен двор на парадната Подковна стълба,
в двора, станал от тая дата историческият Двор на сбогуването, той се
прощава със строената стара гвардия и заминава за Елба. Няколко месеца по-
късно отново се връща, ала тоя път вече за да потегли към Св. Елена…
_Sic transit gloria mundi._*
[* Тъй преминава световната слава.]
Плътта отново е станала прах, прибран в черната гръд на земята.
Отшумели са страсти, страдания, възторзи. „Тъй преминава световната слава!“
Ала небето и земята все така се усмихват, както и преди много залезли
столетия. И далечните замрели езерца, и сребърните каскади, и осеяните из
безкрайния парк бели изваяния, и затворените между сивите стени
съкровища, всичко, което са създали вдъхновените от духа ръце на
изчезналите поколения, всичко, което е давало смисъл и устрем на вчерашния
ден, всичко, което е приобщило земята с мъдрата хармония на вселената, то
остава днес и ще остане докрай.
Скрит под старите зашумени кестени, фонтанът на Диана ръмоли без
начало и без край със своите четири чучура от еленови глави. Един облак
излива набързо весел, летен дъжд и отминава към изток. Далеч засиява дъга.
Светът се отдръпва някъде, съвсем безсмислен и ненужен. Телата изведнъж
загубват плътта си и стават невесоми. Един благословен ден, подарен
неочаквано и неповторим.
И тихият ромон на чучурите мълви като нежен припев, мълви, мълви
далечните слова на влюбения крал:
„… От сладостните пустини на Фонтен-бел-о… Скъпа моя обич…“
1928
Микени
Минаваме бавно моста над канала. Две морета, блясват като атлаз
отляво и отдясно. Един параход влиза в изсечения скалист коридор между
тях. После асфалтираният път завива изведнъж край старата крепост на
Коринт. Ние сме вече в Пелопонес.
Някъде далеч назад, като в сребриста мъгла, остава изминатият път:
широките утринни булеварди на Атина, бледорозовият Партенон, острият
шип на Ликабета. После — мирис на бензин и портокали, морето, което ни
съпровожда отляво, белите африкански къщи с кирпичени зидове и забулени
жени на Ме`гара и тоя лек въздух на утрото, освежителен като разхладително
питие…
Сега вече слънцето е високо и гори.
Тук-там из склоновете, по-близо и по-далеч, се мяркат кипарисови
горички, черни под ярката светлина, с бели каменни манастири сред тях.
Небето е ослепително синьо, от двете страни на пътя се разстила все същата
изгорена земя, без нивя, без селища, почти без живот. Само успоредно с
шосето, по коритото на някакъв пресъхнал поток, са поникнали високи
олеандри и техните големи алени цветове ни придружават като усмивки
далеч, чак до края на дългия ни път.
Сегиз-тогиз насреща профучи товарен камион или автобус от Навплия,
настигаме някой изгорял от жегата селянин с вързоп съчки на гръб. И отново
в прозрачното пространство остава само слънчевият блясък и сухата, пуста
земя. Смътно безпокойство се плакне в душите ни, колкото повече слизаме на
юг. Всяка стъпка из тия места лъха на древност и вечни неща. Там някъде е
Спарта, по-отсам Аргос…
След един час пътят отново завива вляво, възлиза и спира до оградата
на един хълм: Микени.
Няколко други рътлини заграждат отблизо кръгозора на север и изток.
Мястото е пустинно, обрасло с редки дървеса, храсти и буренак. Отдалеч още
личат грамадните блокове, стари зидове, дупки на дълбоки гробници.
Стъпките кънтят по каменната настилка на главния вход, в дъното на който
се вижда знаменитата Врата на Лъвовете. Циклопически пояс от дялани
камъни обгражда тоя хълм на царските жилища, на крепостта и вътрешните
некрополи, цялата столица на една угаснала епоха, тъй невероятно далечна,
че остава сама мит.
По тия плочи са кънтели бойни колесници, химни на девойки през
пролетното и есенно равноденствие, злокобни вещания на прорицатели.
Оттук е тръгнал Агамемнон за Троя. Тук е расла Ифигения, клетата царска
дъщеря, пожертвувана на боговете за успешното пристигане на ахейските
кораби до Илион. Жестоки трагедии са разтърсвали тия стени. Една
неумолима и свирепа съдба е поразявала властните мъже и жени, дръзнали да
се изправят насреща й. Камъните мълчат безстрастни като това горещо
далечно небе, което гледа спокойно отгоре. Те са мълчали преди повече от
три хиляди години, в оня страшен ден, когато обезумялата Клитемнестра
насича в къпалнята своя царствен съпруг и излиза окървавена, със секира в
ръка пред народа. Мълчали са също така и по-късно, когато Орест пристига да
изпълни на свой ред волята на Немезида…
Седнали на сянка, при входа на подземната пътека към водоема, и ние
мълчим. Трепетът на толкова титанични страсти премазва съзнанието.
Стръкове едра мащерка изпускат упоително-горчив мирис. Тишината
пронизва въздуха и нещата, светла безначална тишина, която е сякаш най-
верният образ на Нищото.
Неочаквано откъм залесената падинка долу се дочува хлопот на звънци
и късо овчарско подвикване. Пелопонески пастир пасе, както преди хиляди
години, козите си из голите рудини на хълмищата.
Слизаме към голямата гробница на Атридите. Вдясно от пътя зее
коридор, изсечен в полите на невисок хълм. Той води в друга циклопическа
постройка, цялата скрита в изкуствената могила. Вън въздухът трепти от
жега и блясък, но вътре е усойно като в ледница и тъмно. Един изумителен
каменист свод, висок няколко десетки метра, заострен като кошер, виси без
колони и без прозорци и обгръща тоя мавзолей, дето са лежали някога
митичните царе на Арголида… Капки вода сълзят по стените. В ъглите пърхат
невидими криле. Навярно прилепи спят сега в това запустение.
Една луксозна кола профучава вън към Микени и ни възвръща към
живота. Излизаме от хладината и мрака на вековете, слънцето изведнъж ни
залива радостно, чуват се наблизо човешки гласове: неколцина чужди
туристи в голфове, с кодаци през рамо и с гид, който сочи наляво-надясно, се
качват към Лъвовете.
Ксенодоксион (странноприемница) „Хубавата Елена и цар Менелай“ е
скромна двуетажна постройка, боядисана с охра и зелени капаци на
прозорците. Градина от маслинови дръвчета, смоковници и олеандри я
обгръща от всички страни. Отпред дворчето е чисто изметено, няколко маси с
шарени покривки пъстрят сянката, малки кипарисчета и пълзящи цветя
кичат входа и фасадата. Отзад къткат кокошки. Странноприемницата е
единственото жилище край пътя, на две крачки от Микени. На вид тя е съвсем
безпретенциозна, но „тук се яде добре“ — по израза на атинските гурмани,
удобствата й съперничат с тия на европейските хотели и новобрачни
английски и американски двойки идват да прекарат седмица, две в
усамотението на древността, съчетано с модерен комфорт.
Оттук се открива чудесният вид на Морея — тая леко хълмиста,
сивозеленикава земя, оградена до морето със синкавите планини на Навплия.
Едно русо, 14–15-годишно девойче, нежно като вейка, ни поднася на
длан прясно обелени бадеми и съобщава, че чакат гости от града. Откъм
готварницата иде мирис на пилета, които се въртят на шиш. Един камион
пристига и оставя лед. Горещата пладня влиза в жилите и ни упоява като
наркоза.
С мъка поемаме отново пътя, който ще ни отведе далеч, чак до другия
бряг на морето. Вятър размърдва жилавите клони на маслиновите дръвчета.
На североизток бързо се събират тъмни облаци, но цялото останало небе е все
така чисто и спокойно.
Колата препуска по правия като жица път към белите развалини на
Аргос. Внезапна вихрушка превива крайпътните трънаци. Вляво светлината
намалява, стъмнява се изведнъж, като че гъста сянка слиза от небето —
докато вдясно блясъкът на деня е все така ослепителен. Спираме за миг,
изумени от тоя настръхнал рембрандовски пейзаж. Вятърът свири в тревите,
едри капки дъжд зачукват по стъклата. Извръщаме глави: над Микени небето
е слязло до хълмищата — синкавочерно, — непрекъснати мълнии лъкатят
със страшен трясък и полето ехти и тръпне.
Смаяни, ние гледаме грандиозната красота на тоя неочакван декор,
приготвен от природата за антична трагедия. И в грохота на гръмотевиците
кънтяха отново ужасените викове на царе и царици, дъждовните капки
повтаряха предсмъртните вещания на Касандра, вихрушката носеше
писъците на Ериниите, които гонеха яростно обезумелия майкоубиец…
1937
Брюге
Черната равнина, осеяна с комини и селища, се върти зад стъклата на
влака. Едно ниско небе, мокро и окадено, прихлупва хоризонта. Още гърмят в
ушите ни яростните вълни на Северно море. Още се мярка пред погледа
пустинната променада на дигата със заключените хотели-дворци на Остенде.
А наоколо са отново печалните полета на Фландрия, набраздени с пътища,
изрязани с канали. Неподвижната вода мъртво лъщи под гаснещия зрак на
зимната привечер. Сякаш безпределна, посипана със сажди и изоставена
лагуна, сред която писъкът на машината буди единственото ехо на живот.
След час влакът спира пред новата, в старинен стил станция на Брюге. В
същия миг от противоположната посока пристига друг влак. Тълпи
работнички се изсипват от вагоните, весели, шумни, безцеремонни, повличат
пътниците и ги изблъскват на малкия площад зад гарата. Скоро те се пръскат,
глъчката угасва, тишината обгръща всичко наоколо.
Потъмнял, старинен офорт се изправя изведнъж пред очите ни. Тесните
улички, безлюдни и чисти, се чупят и потъват татък в падналата вечер. Лъхва
влага, студена и гъста. Навремени някакво жаловито скърцане, като стара
дървена порта, която хленчи в мрака. Дълги каменни огради с черни сенки,
стени с капаци по прозорците. Малки мостчета, под които потайно подплисва
вода. Една звънарня избива надалеч часа. Един трамвай, светнал и бърз,
минава като видение в тая сънна неподвижност.
Брюге, _Мъртвият Брюге_ на Роденбах. Нозете ми за пръв път стъпват
по старата каменна настилка на тоя град. Непознат и далечен живот е
заключен зад тия стени в хладната нощ, мълчалива и стаена, като мрака на
готическите църкви. Редки минувачи се плъзгат край стените. Малките
осветени кръчми — buvettes — гаснат една по една. Скоро градецът ще заспи
съвсем.
В малкия хотел аз съм единствен пътник. Червенокосият стопанин,
фламандец, любезно разговаря и се черпи в празната зала на трапезарията с
някакъв комисионер. Няма гости през зимата в Брюге. Но стопанинът е все
така приветлив. Сега около зачервената коксова печка той слуша някаква
дълга история и постоянно цъка и се удивява: „Tiens! Tiens!…“*1 После се
осведомява за новия гост и още по-учуден цъка: „Tiens! Tiens!… C’est loin, n’est
се pas, Sofia?… Trois jours par chemin de fer?… Tiens! Tiens!…“*2 По тясната
скърцаща стълба, предвождан от патрона със свещ в ръка, качвам се в горния
етаж. Пустота и мрак цари в дълбочините на старото каменно здание. Една
обширна стая с прозорец към заден двор. Едно легло на средата, грамадно и
черно, като катафалка, с бели пухени завивки отгоре. Едно мътно огледало,
което удължава стаята в някакъв потаен и тъмен коридор. И когато свещта
угасва и целият дом затихва, светът изведнъж изчезва, стопен в плътно и
черно небитие, от което няма никакво пробуждане.
[*1 Гледай, гледай!…]
[*2 Гледай, гледай!… София — тя е далеч, нали? Три дни с влак?…
Гледай, гледай!…]
На заранта един немощен ден спира над сивите остри покриви.
Площадът при пощата е оживен: тук е утринният пазар на градеца. Сергии със
зеленчук, сирене и дреболии излагат до обяд стоката си. Звънарните се
обаждат една друга. Монахини с бели забрадки, като странни птици,
безшумно бързат край стените. После полека уличките опустяват. И в тоя тих
час върху ниското сиво небе Брюге се изрязва най-пълно в своята замислена и
нетленна красота.
Тия здания с чудновати насечени покриви са напоени с духа на редица
изчезнали столетия. Всеки дом носи над портите своя фамилен герб, своя
прът за знаме. До всеки прозорец на първия етаж е прикрепено отвън малко,
подвижно огледало: така незабелязано са следели отвътре кой иде отсреща.
Портите — грамадни, обковани в желязо и пиринч. И тия странни имена
по излъсканите метални плочки Van Heese, Van Loose, Van der Heise, които
призовават спомена за далечните нидерландски мореплаватели, за
старинните нотабили на Антверпен, на Ротердам и Копенхаген, за
потъмнелите платна на Рембранд и Ван Дайк. Един извит, камен мост се
премята отвъд над канала; друг, дървен, с шлюзи, скърца на кръстопътя. Куп
вързани лодки се полюшват в гъстата вода като стадо безпомощни животни.
Мирис на тиня и на восъчни свещи лъха в неподвижния въздух. Дъхът на
агония, в която гасне тоя град вече три-четири столетия…
А някога Брюге е бил гордата столица на Фландрия, църковно и светско
средище на целия този северен край. По безбройните канали са плували
кораби със стоки и съкровища на далечни земи, трупали са се огромни
складове за Англия, Венеция и Индия. Корабостроителници са закривали
небето със своите мрежести скели, в тъмните работилници и пещи се е
приготвял най-фин порцелан, филигранни стъкла и кристали. Врата към
северните морета, Брюге неведнъж е тръпнал в мрачния блясък на
средновековните завоеватели. Тук са горели яростни пламъци на фанатичния
католицизъм и на жестоки църковни разпри. По тия каменни улички са
минавали испанските пълчища на херцог Алба. От тия площади са тръгвали за
Божигроб, цели обковани в желязо, безстрашните рицари на светата Дева. От
тия дълбоки прозорци със завеси от чудесна брюкселска дантела са ги
изпращали прималнели съпруги, заключени с поясите на целомъдрието. А
всеки празничен ден под звъна на всички църкви безкрайни процесии с
хоръгви, кадилници и свещи, с Мадоната и Детето са шествували край
заспалите канали на призрачния град. После вековете са се изнизали
равнодушни един след друг и са отвлекли всичко със себе си. Всичко, освен
тоя църковен звън и тихите обители на монахините. Сега — няколко
антикварни магазина с фалшиви старини и евтини сувенири. Англичани-
туристи, които прескачат лете от плажа на Остенде за час, два със своите
тежки спортни коли. И вечер — дългите работнишки влакове, които се
връщат от юзините на Ганд и Брюксел.
През полуотворената порта на каменна ограда се синее двор с чимшири
и пътека от плочи. В дъното — манастир с тесни прозорчета. Еднозвучен
мълвеж се носи оттам, подобно ромон на подземен поток. Някой чете дълга
вечерна молитва. Отсветът на заника гасне по седефената вода на канала.
Дълбоко, мъртво мълчание слиза от мокрото небе. И изведнъж неодолима,
безименна, подлудяваща мъка те залива, хваща те за гърлото, задушава те,
главата ти пламва, стегната в огнен обръч, земята се продънва, за да се
заключи отгоре. Усещаш, че съзнанието ти повече не ще изтрае, че тясната
назъбена уличка ще те сдъвче със своите каменни челюсти, че полинялата
вода те притегля като омагьосан, че тоя дъх на мощи, на изсушени иконни
цветя и восък, който се носи от всеки ъгъл, отравя сърцето ти и бавно, но
безвъзвратно спира туптежа му. И тогава в последно усилие поемаш дъх и
хукваш като обезумял към малката станция, дето пищи готов за тръгване
влак, дето релсите звънят и колелетата тракат, отнасяйки те другаде, отново
по широката земя, към шума, към движението и борбата на далечния, тътнещ,
устремен и прекрасен живот!
1926
Радиото*
[* В хартиеното издание този пътепис е без заглавие. Бел.Борислав.]
Цял ден бяхме пътували из чужди, изпълнени с красота страни. Вечерта
ни завари, дъждовна и глуха, още по-далеч, на хиляди километри от бащината
ни земя. Мокрият асфалтен път, лъснал от фаровете на колата, режеше
потъмнелите хълмове, покрити с гъсти борови гори. Нощта, в която
потъвахме всяка минута все по-надълбоко, заличаваше всичко, което досега
бе наш живот, и разкриваше пред очите ни друг, нов и непознат свят. На един
завой неочаквано изникна като мираж грамаден планински хотел, светнал с
всичките си прозорци посред черния лес. Спряхме за минута. По верандите
хора в летни дрехи вечеряха около пъстри абажурчета. Вътре едно радио
извиваше танго. После пътят отново закриви, горският дворец изчезна като
угасен и наоколо имаше пак само мокри борики, които тичаха назад, и
тъмнина.
Моят другар също отвори радиото в колата. Отнякъде затрещя джаз,
другаде предаваха сказка, едно нежно трио се застоя и повисна трепетно над
нас. И тая препускаща в мрака кола, която носеше в себе си далечните звуци
на цигулка, виолончело и пиано, изглеждаше съвсем фантастична.
Изведнъж мелодията прекъсна, апаратът запращя, после затихна — и
веднага стана нещо странно. Из далечините на пространството и в същото
време като че някъде вътре в нас бликна и ни потопи дълбока, могъща,
вълшебна вълна от някакво неизразимо чувство:
— Шиленце вакло, байово,
защо си толкоз кахърно,
че ми стадото разблейваш…
Копчето на апарата бе завъртяно на „София“. Един плавен, топъл, малко
сипкав, но изумително изразителен глас пееше. Пееше Жечо Долчинков. В
тъжната мелодия на песента, в чистите слова на прекрасния език изплуваха,
огрени от слънцето, далечни балкани, зашумяха житни равнини, чу се мекият
мълвеж на реки с най-хубавите на света имена, лъхна мирис на топло мляко и
на дим от колиби. И мигновено всичко натрупано през тия дни в съзнанието,
всичките красоти и блясъци на чуждите страни изчезнаха, стопиха се без
следа — остана само песента и думите, в които бе заключен най-истинският,
единственият за нас свят. Угаснаха лютите жажди, затихна лудешкият устрем
към непознати земи и в едно внезапно просветление разбрахме колко малко
всъщност е потребно за щастието на нашето ненаситно човешко сърце!
1938
Свалено от www.readbg.com
Издание: Константин Константинов. Разкази и пътеписи
Библиотека „Български писатели“
Издателство „Български писател“, София, 1980
Редактор: Тихомир Тихов
Художник: Кънчо Кънев
Худ. редактор: Кирил Гогов
Техн. редактор: Виолета Кръстева
Коректор: Мария Грудева
Код 25/95361/5506–29–80